Оливия Уедсли
Откраднати щастливи мигове (12)

Глава XII
Клетвата на Фил

— Значи край? — запита Филип Дюран много тихо.

Той стоеше до прозореца и наблюдаваше как Ди нарежда своите вещи.

— Но аз никога не ще ви забравя — добави той неочаквано.

Ди въздъхна дълбоко, когато се наведе над жалкото късичко палтенце.

— Няма ли да ми разкажете, Ди, какво ви се е случило? — запита внимателно Филип.

Пръстите му, които сгъваха цигара, затрепериха, когато забеляза сълзи, които при тези думи закапаха от очите на Диана.

— Няма нищо за разказване — отвърна Диана с изкуствена безгрижност. — Поживях известно време на Саус стрийт и сега отивам при баща си. Много ми е мъчно, ала… така трябва.

— Добре, но защо отивате? — настоя Филип.

Ди седна на стола и внимателно го погледна. Той забеляза, че е отслабнала, очите й му се сториха много големи за хлътналото й личице.

— Затова, защото в живота хората често си играят. И аз го научих. Ето всичко. — Стана, приближи до прозореца и се облакъти на рамката. Здрачаваше се. Лицето й оставаше в сянка. — Помните ли, Фил, първата вечер, която прекарахме тук? — запита тя.

— Тогава люляковият храст беше обсипан с цветове, а сега е покрит с прах и увехнали листа.

— О, Фил, защо всичко най-хубаво в живота ни е нетрайно? И как да не потискаш чувствата си, когато виждаш, че е необходимо?

— Никога не може да се заповядва на сърцето да мълчи — каза Филип и наведе до нея бледото си лице. — Даже ако знаеш, Ди, че чувствата ти са напълно безнадеждни.

— О, Фил, не трябва, моля ви, не трябва — прошепна Диана.

— Нищо няма да ви сторя — отвърна той и опита да се усмихне. — Струва ми се, че ви изплаших. Ди, успокойте се. Аз не исках да ви огорча. Мисля, знаете, че съм готов не само да умра за вас, но и да ви отдам целия си живот. Готов съм да работя за вас до изнемога. Ето какво чувствувам. Но това не трябва да ви безпокои, то се отнася само до мен, Ди.

— Добре че заминавам — каза тя обезсърчено. — Струва ми се, че приличам на онази ракета, която никога не се запалва навреме и ако се възпламени, причинява само загуби.

Тя се оттегли от прозореца и се приближи до наполовина напълнения куфар.

— Побързайте — решително каза Филип, — иначе няма да успеете за влака.

— Наистина ли пратихте телеграма?

Той утвърдително кимна.

— Да, разбира се, хотел „Англетер“. Ди, обещайте ми само едно нещо!

— Какво? — запита Диана.

— Обещайте ми, че аз ще бъда първият, към когото ще се обърнете за помощ, ако изпаднете в беда.

— Обещавам — машинално отговори Ди.

Той скочи от перваза на прозореца, приближи се и застана на колене пред нея на мръсния неравен под. В малката задушна стая беше вече почти тъмно, но той можеше още ясно да различи бледото й лице, уморените й невинни очи.

В тази минута у него се събуди някакво ново чувство, наследено от далечните му прадеди, от рицаря кръстоносец, който се е сражавал в името на своята дама на сърцето и е умирал с нейното име на уста.

Той улови края на басмената рокля на Ди и нежно го притисна до устните си с жест, пълен с обожание и лишен от всякаква театралност.

— Ще ви служа до самата си смърт — много тихо каза той.

На гарата Чаринг Крос беше още по-топло, отколкото по лишените от свеж въздух улици. Грамадните фенери ослепително блестяха, снопове от сиво-бяла светлина ту се спущаха, ту се издигаха като зъби на отворена огромна уста. Тълпи италианци и групи французи говореха и жестикулираха в третокласните вагони.

Ди също имаше билет за трета класа и Фил се стараеше да й намери ъглово място. След като даде на носача всичките си пари, онзи предложи на Ди място, заето от някакъв друг пътник, и нейният малък куфар бе настанен в ъгъла.

Зад линията на ослепително светещите фенери редове железопътни релси се губеха в тъмнината, към морето, в широкия свят на възможностите и надеждите.

Фил приготви на Ди сандвичи, купи й за из път няколко евтини книги, подреди нещата й. Сега той стоеше до нея без шапка. Светлата му коса блестеше на ярката светлина на фенерите, очите искряха на слабото му лице.

— Вие бяхте за мен скъп приятел, Фил — каза Диана.

Той й отговори с усмивка. Беше доста висок и поради слабостта си изглеждаше още по-висок.

— Да направиш услуга на приятел, който ти е спасил живота, е твърде малко изпитание за истинската дружба — отвърна той.

Пътниците започнаха да заемат местата си. На платформата се явиха пасажери от първа класа, местата за които бяха предварително запазени; услужливи носачи тласкаха пред себе си скъпи куфари и пътни чанти.

Локомотивът изсвири.

— Пишете ми — произнесе Фил глухо.

— Обещавам — каза Ди.

Тя влезе в задушния, зле осветен вагон. Фил остана при отворената врата; сега лицето му бе в сянка.

— Влакът скоро ще тръгне — каза той.

После застана неподвижно, без да пророни дума. Ди се стараеше с всички сили да не мисли за Хюг в тези мигове, да прогони от себе си спомена за неговата прегръдка и целувки.

Разнесоха се подвикванията на кондукторите, чу се шум от стъпки, затръшване на врати, смях и последни прощални думи.

— Фил! — извика Ди.

Той се приближи до вагона; тя видя честните му очи, устремени към нея с израз на дълбока молба, и разбра каква благородна и самоотвержена душа се крие под скромната външност на този младеж.

— Аз не ви целунах за сбогом — каза тя с треперещ глас. — Елате бързо.

Той застана върху стъпалото на вагона, тя се наведе и като обхвана главата му с двете си ръце, горещо го целуна по устата.

— Слизайте! — чу се глас и Фил отскочи от стъпалото на вагона.

Няколко минути той вървя наравно с влака.

— Кълна ви се в тази целувка — извика той, — когато и за каквато и да е нищожна работа да ви потрябвам, винаги ще бъда на вашите услуги.

Влакът тръгна по-бързо и Фил затича, за да не остане назад от него.

— Прощавайте — завика той и всред шума и грохота на колелата гласът му ясно достигна до нея. — Аз всяка минута ще ви чакам.