Оливия Уедсли
Откраднати щастливи мигове (16)

Глава XVI
Златни дни, а след това…

Има влюбени, които умеят тъй внимателно да се отнасят към своите чувства, че нито времето, нито скучните дреболии от всекидневния живот могат да ги докоснат. Те са един вид гении в изкуството да се обича и са рядкост. За повечето хора семейното щастие много скоро се превръща в навик. Залязва неговото сияние, изчезва потръпващата радост и на тяхно място малко по малко се появява спокойната увереност.

Може би за повечето от нас, погълнати от дребни грижи, дребни стремежи, радостта придобива особена ценност именно благодарение на своята преходност; ние безнадеждно се улавяме за нея, знаейки, че тя може лесно да отлети от нас.

За щастие всеки истински влюбен смята, че любовта му не познава граници, че преди него никой не е обичал така, струва му се, че неговото чувство е безсмъртно. И когато на хоризонта се появи първото едва забележимо облаче — той не му обръща внимание; когато облачето стане по-тъмно, той все още не се притеснява. Навикът да се смята щастлив е заменил някогашната лъчезарна радост. И само когато от очите му неочаквано падне завесата на равновесието, спокойствието и скуката от удобствата, вижда, че любовта отдавна си е отишла и че онова щастие, за което е мечтал, вече не е нищо друго, освен обикновено съществование, което той дарява на любимата жена.

Докато златните дни се нижеха, докато нощите се струваха часове, откраднати от самото небе, Хюг вярваше, че нито един човек на света не е обичал тъй, както той обича Ди.

Онова, което тя правеше всекидневно, доставяше особена радост на дейната му натура. Намираше и на него занимание — и той беше доволен от това.

Той я научи да управлява автомобил, настояваше сериозно да се занимава с пеенето. Дните им бяха запълнени. Това продължи, докато веднъж Хюг не си навехна крака и бе принуден да пази креслото. В същото време започнаха първите дъждове и затова Хюг трябваше да лежи в стаята.

Ди почти не го оставяше сам и той чувствуваше, макар да си го обясняваше отчасти и с болката в крака, че прекаленото внимание започва да го дразни.

Най-напред съжали, че не е взел Том със себе си. Той не преставаше да мисли за своя мълчалив и спокоен слуга, за неговата интуитивна способност да отгатва и най-малкото желание на господаря си.

Омръзнаха му вечните въпроси дали кракът не е по-добре, не е ли много горещо в стаята, не желае ли да запалят камината, не иска ли да яде.

Той не показваше открито досадата си, но неговата нервност сякаш изпълваше атмосферата в къщата.

А дъждът се лееше, небето беше напластено с облаци. Навсякъде блестяха локви. Опръсканите с кал цветя наведоха пъпки. Градината изглеждаше напусната и мръсна.

В „приказната вила“ влагата изби по хубавичките цветни тапети, в стаите беше много душно, за да могат камините да се запалят. Мебелите изведнъж придобиха неприятен вид — те станаха лепкави.

Като венец на бедите готвачката, която замени Мария, заяви, че майка й се е разболяла и трябва да си ходи.

И тъй Ди беше принудена сама да се заеме с кухнята. Тя беше донякъде изгубила навика да готви; тия месеци на щастлив, безгрижен живот почти заличиха от паметта й спомените за предишните дни, изпълнени със скучна домакинска работа. А онези прости ястия, които приготвяше за баща си, бяха далеч от всевъзможните омлети, суфлета и други изискани лакомства, с които гощаваше Хюг.

Омлетът — неизменното ястие на закуска — по-скоро приличаше на подметка, отколкото на златисто-бронзовата вкуснотия. Суфлето винаги се оказваше сурово и на бучки под слоя загоряла корица.

Хюг гледаше през прозореца непреставащия дъжд и чувствуваше, че му са омръзнали и Ница, и животът, и самият той.

Ди го наблюдаваше и страхът се стаяваше в сърцето й. Тя неволно погледна ръцете си. Леко изгаряне на единия пръст, малка драскотина на другия и побърза да ги скрие зад гърба си, докато Хюг не ги е забелязал. Ди бързо се беше убедила, че Хюг иска от всички, които го заобикалят, пълно съвършенство и хармония.

Тя със страх се изправи пред огледалото, окачено в стаята й.

Огледалото й показа отражение на разчорлена глава, заруменели бузи и блестящи, изплашени очи. Тя бързо се оправи и се върна при Хюг.

— Обичаш ли ме? Ще ме обичаш ли винаги? — попита тя, като се притисна до него.

Всичките й страхове се разпръснаха, когато той я целуна и й даде обещание, което тъй жадуваше да слуша от устата му.

Ди седна до него на края на дивана.

Той неспокойно се обърна.

— Изпей нещо! — помоли той.

Лицето й се изкриви в гримаса.

— Нима не мога да поседя до теб? Толкова ми е приятно…

Хюг имаше вид, сякаш искаше да се прозине. Отново червени петна избиха по бузите на Ди. Тя бързо стана, отиде до пианото, шумно вдигна капака, след туй седна и запя френска песен, една модерна любовна, сладникава, доста шаблонна и сантиментална песничка.

— Аз те помолих да изпееш нещо — сухо каза Хюг. — Нещо сериозно.

Ди притвори очи.

— Вагнер, Елгар, Коуен, Брамс? — запита тя, знаейки, че Хюг иска да чуе някой хубав класически романс и че опера предпочита да слуша в Ковънт Гардън, а не в гостната си.

— Ако не ти се пее, моля, не се мъчи — каза той.

В следващия миг тя се озова до него, хвана го за ръка и се притисна до бузата му.

— Не ми говори, не ми говори така! — каза тя умолително. — Хюг, любими мой, дострашава ме, когато ставаш тъй далечен, чужд. С какво те разсърдих? Омръзнах ли ти? Тази ли е причината?

Той искрено я обичаше, но беше много разглезен от живота и това притъпяваше способността му внимателно да се отнася с настроението на близките си хора.

Обаче той чувствуваше дълбока тъга във въпроса на Диана и цялата му нежност към нея внезапно се пробуди с нова сила.

Той я прегърна и целуна тъй, както тя обичаше да я целува.

— Нищо подобно, детенце! — уверяваше я той с потъмнели от страст очи. — Ти да ми омръзнеш? Никога, чуваш ли, никога няма да се случи!

Тези часове бяха най-щастливите през цялата седмица. Седяха на дивана, притиснати нежно, бъбреха, милваха се и весело се смееха.

— Виж, някакво момче минава през градината — извика отведнъж Ди. — Интересно какво търси. Прилича на пощенски раздавач.

След няколко минути старата жена, която помагаше на Ди в домакинството, влезе в стаята с писмо.

— Раздавачът носи това писмо от хотел „Сплендид“ — каза тя. — Чака за отговор.

Хюг разпечата писмото.

Ди го наблюдаваше, докато той четеше. Забеляза, че лицето му изразяваше любопитство и напрегнато внимание.

— Донеси ми прибора за писане, Ди — каза той, след като свърши четенето. — От Гарън е. Дошъл е още вчера вечерта и оттогава се е опитвал да научи моето местопребиваване. Иска незабавно да ме види. Повикай, моля те, по телефона такси, сипи на раздавача чай и му кажи да почака. Проклет крак!

Той се мъчеше да се довлече до масата в същото време, когато Ди бързо се отправяше към телефона.

„Гарън, кой е този Гарън?“ Мислите й се въртяха около това име, стараеше се да си спомни кой е, стараеше се да го свърже с живота на Хюг.

Той често й разправяше за своите приятели, но й се струваше, че никога не е споменавал Гарън. Поръча такси и се върна при Хюг. Той довършваше писмото.

— Хюг, кой е Гарън? — попита тя.

Той се отправяше сега към вратата.

— Лорд Гарън — отвърна кратко той, — лорд-канцлер на Англия.

— Но… за какво му трябваш? — учуди се тя.

Забеляза, че пламък блесна в очите му.

— Не зная — каза той. — Отчасти се досещам за нещо, но не съм напълно уверен. Ди, дай ми нови ръкавици. О! И попитай онази стара идиотка дали е изчистила кафявите ми обувки. С тази превръзка никои други няма да ми станат.

Той се добра до таксито с мъка, куцайки. Пристигането на Гарън в Ница го заинтригува. Хюг не беше уверен, че Гарън е дошъл заради него, макар в душата си много да се надяваше, че е тъй.

Първите думи на Гарън оправдаха надеждата му.

— Най-после, драги Картън! — каза Гарън приятелски. — През цялото време ви търсих. Дойдох да ви взема с мен.

В стаята настана мълчание; ясно се чуваше шумът от улицата. Изглеждаше, че заедно с тях се е вмъкнала частица от външния свят, мощно предявявайки над Хюг своите права.

— Вие искате да кажете, че наистина сте ме търсили? — отсечено запита Хюг.

Умореното, покрито с мрежа от бръчки лице на Гарън се сви в приятна усмивка.

— Да, точно това исках да ви кажа, драги приятелю — отвърна той. — Работата е там, че бедният Уилкъкс почина и следователно в парламента е вакантно мястото на уестбъртънския представител. Вие, само вие можете да го спечелите за управляващата партия. Ние издигаме кандидатурата на Селинг. Единствен опасен противник е Фенинг. Вие знаете колко голямо влияние има Фенинг, освен туй е и жител на Уест Бъртън. Избирателите от този окръг повече, отколкото искаме ние, се вслушват в думите на работническата партия. От вас зависи да ги спечелите за нас. Мисля, че с вас мога да говоря напълно откровено; засега сме длъжни да се борим за всяко място. Страната е недоволна; ние не се доверяваме на нейното настроение, тя не се доверява на нас. Ние имаме много блестящи оратори, но много малко верни приятели. Вие принадлежите към тях. Вие се явявате един от онези политически дейци, които познават своите избиратели и на които те вярват. Вие се разбирате с тях. Ние набелязахме за Уест Бъртън кандидатурата на Селинг, макар че той е чужд в този окръг, затова защото се отличава с бляскави способности, освен туй у него има замах. По негов план (той, както знаете, е приятел на Дюрхъм) беше създаден проектът за пенсиите. Хора като Селинг са много ценни за нас. Освен това не забравяйте, че през последните години Уест Бъртън беше изгубена за нас. В случай на криза, ако западният каменовъглен район бъде против партията на правителството, тя ще претърпи поражение още в началото на сражението. Но ако самото сърце на каменовъгления район ни принадлежи, ако Уест Бъртън бъде наш, ние ще победим. Сега знаете защо съм ви търсил и за какво сте ни необходим. Кога ще можете да тръгнете?

— Да тръгна? — повтори Хюг след него.

Той беше силно възбуден, обхванат от предишните интереси, от предишните дела. Чувствуваше огромно задоволство, че са решили да му поверят тази работа, че специално са го потърсили. И Хюг разбра: занапред го чака още по-голям триумф, ако успее да спечели това място за своята партия. Изчезна безразличието към политическите работи, появило се у него през последно време, през тези дни на тихо щастие, когато жаждата за власт напразно го зовеше, когато честолюбието му беше убито от смирената истинска любов, когато тръбният глас на победата, самонадеяността, възхищението на тълпата бяха заглушени от смеха на Ди, от нейните сълзи и любовни думи. Това безразличие изчезна след Гаръновите думи, след вътрешното удовлетворение от отношението към него като към човек, чиято силна личност може да въздействува на тълпата.

Дъждът престана и слънцето отново надзърна. Хюг видя ярко осветената зала на събранието и себе си на трибуната. Той произнасяше реч, даваше сполучливи отговори на подхвърлените реплики, предизвикваше смях в аудиторията, завладяваше нейната симпатия, привличаше на своя страна умовете на присъствуващите, направляваше ги, влияеше им.

Гласът на Гарън — ленив, но странно властен, прекъсна нишката на мислите му:

— Предполагам, че можем да спим в нощния експрес, нали? — запита решително той.

— Да — веднага отговори Хюг, който все още се намираше под влияние на картината, която мина пред погледа му.

— Ще обядваме заедно, нали? — спокойно продължи Гарън.

Той се обърна в креслото и за пръв път сега внимателно разгледа Хюг.

Гарън се досещаше за много неща, макар малко да знаеше за тях. Но той прекрасно се разбираше с хората, които имаше намерение да приобщи към някое дело.

Той забеляза как се измени лицето на Хюг при последния му въпрос, как погледът му изгуби израза на дълбока заинтересованост. Почувствува, че настроението на Хюг изведнъж се пречупи.

Хюг наведе очи:

— За съжаление няма да мога — каза той стеснително. — Работата е там, че трябва да приведа в ред нещата си и всичко останало. Трябва още сега да си ходя, аз и тъй трябва страшно да бързам. Аз…

Хюг се колебаеше и Гарън знаеше защо. Той скочи на крака с бързина, която бе изненадваща за толкова стар човек, и хвана Хюг за ръката.

— Вие не можете да се откажете! Разбирате ли, Хюг? — рече той заповеднически. — В случай че започнете да се колебаете, спомнете си моето обещание и думите на Дюрхъм: „Предайте на Картън, че победата в Уест Бъртън ще му даде не само възможност, но и увереност“. Знаете какво разбира той под това: пост в кабинета. Но и аз зная, че ще го направите не заради славата — касае се за нещо по-важно: страната се нуждае сега от вас.

Той спокойно изпрати Хюг — защото беше твърдо уверен в него.

След туй с уморена въздишка се отпусна в креслото.

— Времето е вече хубаво, господине — весело каза шофьорът на Хюг, когато спираше пред желязната врата на вилата.

Хюг видя на прозореца бялата фигура на Диана. Знаеше, че тя ще побърза да го посрещне на входната врата.

 

 

Сърдито и с неприязън той изгледа розовите стени на вилата, след това, като се обърна, погледна разляната зад нея сапфирена повърхност на морето.

Сега попадна в примка, в която рано или късно попада почти всеки мъж, измъчван и от любов, и от честолюбие.

Трябваше да се заглушат по някакъв начин тия чувства — друг изход нямаше; следователно трябваше да се привнесат в жертва или копнежите на сърцето, или доводите на разсъдъка.

Той още бе под силното влияние на Гарън, от неговото красноречие, от уверенията му, за да помисли навреме за другата страна на живота си. А сега беше вече късно!

Сега беше принуден да действува без излишни емоции, не взимайки под внимание участието на Диана в неговия живот.

Той влезе, накуцвайки, в хола и оттам се отправи към малката гостна.

— А пък аз се трепя с домашна работа — със смях го посрещна Диана. — Обедът ми е готов, скъпи мой.

Нейното нежно посрещане, мисълта, че Диана е била съвършено погълната от грижи за обяда му, в грижи за него, в очакване да го посрещне, накараха Хюг в тази минута да се ненавижда.

— Любими мой, да не си болен? Да не те боли кракът? Толкова си бледен! — извика Диана изплашено.

Тя стоеше до него. Пръстите й нежно галеха гладко причесаната му коса.

Нейният допир го накара да потръпне.

— Слушай, Ди — започна той отсечено и се спря, не знаейки как да каже на Диана онова, което трябваше да й съобщи.

— Какво? — запита тя, нежно притискайки се до него.

— Искаш ли да знаеш защо ме търси Гарън?

— Много искам — каза Ди с лек смях, — но не желая да те отегчавам. Мислех, че ти сам всичко ще ми кажеш, когато решиш.

— Страхувам се, че няма да ти хареса — произнесе Хюг едва чуто.

— Нещо се е случило, нещо, което може да ни навреди? — запита Диана изплашено.

„Да му навреди? Да му попречи?“ Хюг едва не се разсмя над горчивата ирония в тези думи. Доядя го на себе си, на Гарън, който изтръгна от него това обещание.

— Но какво става всъщност, мили мой? — извика Ди. — Не ме мъчи, Хюг, кажи ми всичко!

— Заминавам тази вечер с Гарън — каза Хюг. — Той смята, че само аз мога да спечеля за управляващата партия много важен избирателен окръг. Това е въпрос на чест. Аз… Трябва да разбереш, Ди, че не мислех толкова скоро да замина оттук. Не ми потръгна, но…

— Искаш да кажеш, че се разделяме? — попита Ди.

Тя се отдръпна от Хюг.

Той скочи на крака.

— Господ да е с теб! — извика той горещо. — Как можеш да придаваш на думите ми такова значение?

Той буйно я привлече до себе си, нежно целувайки затворените й очи, немите й устни, бледите й бузи.

— Ди, скъпа моя малка Ди, любов моя! Кълна ти се във всичко свято, което имам в живота си, кълна ти се в нашата любов, в твоето безгранично великодушие, че никога още, откак сме се срещнали, не съм те обичал тъй силно! Но аз трябва да замина, не мога да не отговоря на тази покана, отправена към мен, не мога да откажа тази услуга. Аз ще броя часовете, които ще остават до нашата среща. Имам готов план. Ние ще наемем квартира в някоя спокойна част на Лондон, например в Кесингтън. Още утре, щом пристигна в града, ще го уредя. Ти ще дойдеш направо там, аз ще те чакам. Ди, погледни ме, моля те, не ми пречи, така трябва да постъпя.

Диана отвори очи. Беше ги затворила, за да скрие неволно бликналите сълзи.

— Добре — каза тя кротко. — Разбира се, ти трябва да заминеш. Нали се обещал.

— Знаех, че ще се съгласиш с мен! — извика Хюг горещо, отведнъж изпитвайки чувство на облекчение. — Знаех, че не ще ми попречиш, че ще се примириш с тази необходимост.

Той отново бурно я целуна, твърде зает със своите мисли, за да забележи, че целувките му остават без отговор.

Той я освободи от прегръдките си и погледна часовника.

— Трябва да бързам! — каза Хюг. — Хайде, мъничко, помогни ми да наредя нещата си. Бъди ангел, любима моя.

Те заедно отидоха в малката спалня. Хюг стоеше на кревата, докато Ди изваждаше вещите му от гардероба.

Той бързо ги нареждаше в куфара.

— След колко време смяташ да дойдеш? — запита той разсеяно, разглеждайки пирамидата от ризи.

Диана стоеше на колене пред куфара, стараейки се да внесе порядък в хаотичния куп от яки, връзки, чорапи, носни кърпи и други дребни принадлежности на мъжкия тоалет.

Тя погледна наведеното лице на Хюг и силно стисна ръце.

— След около седмица — каза тя замислено, все още гледайки го в упор. Тя забеляза, че лицето му даже не трепна.

— Добре — измърмори той. После повдигна глава и й подаде куп бельо. — През туй време ще успея да наема квартира.

Тя стана и се приближи до гардероба. Сълзи пареха очите й.

Срокът от една седмица й се струваше вечност: със своите думи тя искаше да го изпита, но той напълно спокойно прие предстоящата раздяла. Той даже не я помоли да каже кога по-точно смята да замине.

— Значи до нашата среща ще минат десетина-единадесет дни, като сметнем и времето, нужно за път — каза тя неуверено, все още стоейки с гръб към него.

— Прекрасно. Значи решено — отвърна Хюг. — Впрочем, добре че ми напомни. Време е вече да повикам автомобила.

Накуцвайки, той излезе от стаята. Ди чуваше как тихичко си подсвирква, докато чакаше да му отговори телефонната централа.

Тя на пръсти се приближи до куфара и коленичи пред него.

В един ъгъл бяха сложени копринените чорапи на Хюг. Ди взе един чифт. Спомни си как ги кърпеше, а Хюг стоеше до нея и я дразнеше, че не умее да замрежва. Сега тази случка оживя пред очите й; тя й причини жестока мъка. Ди отново се видя стояща в градината до Хюг, видя цветята, които потръпваха от лекия ветрец, който излизаше обикновено при залез-слънце. През този ден Хюг носеше бял фланелен костюм. Неговата фигура красиво се очертаваше върху фона на леко позлатените листа. Той се смееше на усилията й да вдене конеца през ухото на иглата, над старанията й добре да намести чорапа на ръката си, над загриженото й лице. След това неочаквано я прегърна и я обсипа с горещи целувки.

Тя притисна чорапите до гърдите си, опитвайки се сякаш да укроти накипелите в нея ридания.

Хюг се връщаше към стаята — чу стъпките му, сложи чорапите на мястото им и скочи.

— Всичко е свършено — промълви тя тихо, когато той влезе.

— Защо такова трагично изражение? — опита да се пошегува той, но лицето му също беше тъжно.

Приближи Ди и здраво я притисна. Тя се разтърси от ридания, които не можеше повече да сдържа.

— Никога вече няма да е същото, както беше — прошепна.

Тя видя как при тези думи лицето на Хюг мъчително трепна. Ди не искаше да го укорява — знаеше, че така никога не се задържа любовта.

Диана го погледна през мокрите си от сълзи мигли.

— Това се изтръгна от мен неочаквано — каза, хълцайки.

Вън се дочу звук от автомобилен клаксон. Лицето на Хюг се проясни.

— Зная, че не си го мислила, скъпа моя — изговори бързо той. — То е тежко изпитание за нас двамата; моментът е наистина труден. Разбирам, че не ти е леко да се примириш с необходимостта от моето заминаване. И за мен е мъчително да те оставя тук сама. Но нали пък се разделяме за много кратко време, нали не можем вечно да останем в тази вила?

С цялото си същество Ди желаеше да му зададе въпроса, който устните й не се решаваха да произнесат: „Защо да не можем?“.

— Рано или късно, любима моя — продължаваше Хюг, — трябваше да помислим за бъдещето. Пристигането на Гарън разреши въпроса вместо нас. Ето това е.

Старият Питър, задъхан, се качваше по стълбата.

— Автомобилът е тук — каза той.

После взе единия куфар на Хюг и го метна на рамо, взе другия в ръка и излезе от стаята, дишайки тежко.

Изплашените очи на Ди сякаш вече видяха опразнената стая. Тя предварително предвиди безкрая на нощните часове, онова горчиво чувство на самота, което ще я обхване, щом се затвори вратата зад Хюг.

Хюг нетърпеливо търсеше ръкавиците си. Той бе успял да се преоблече в сив пътен костюм. Изглеждаше, че необходимостта да се движи излекува по чудодеен начин крака му.

— Ще ми бъде интересно да се върна отново в града — каза той, без да се обръща.

„Той се чувствува почти щастлив, защото си отива“ — помисли Ди тъжно.

Тя мълчаливо го гледаше, чувствувайки се безсилна да произнесе дума, да направи жест, да пророни сълза.

Застанал пред огледалото, той завързваше вратовръзката си. Тя често бе наблюдавала как го прави; обичаше да гледа обърнатата му глава, отражението на лицето му в старото венецианско огледало.

Смрачаваше се. Тъмни сенки запъплиха под дърветата. Небето беше покрито с виолетови облаци, гъста мъгла на запад предвещаваше лошо време.

Чувство на сподавено раздразнение, което някои хора винаги изпитват в момента на раздялата, обхвана Хюг.

Неприятна му беше необходимостта да произнася прощални думи, искаше му се да е вече свършено, да остане назад. Той се наведе към Диана и нежно я прегърна.

— Не тъжи, мъничко! След една седмица ще дойдеш при мен.

— След една седмица? — повтори Ди с трептящ глас.

— Нима не искаш да ме целунеш за сбогом? — запита Хюг.

Внезапно тя силно се притисна до него.

— Никога ли няма да ми измениш, няма ли да престанеш да ме обичаш? Закълни се!

Чак сега той разбра колко й е нужен, чак сега разбра цялата й мъка. И коленичи пред нея.

— Кълна ти се! — рече той, целувайки я горещо по устата.

Гарън вече чакаше Хюг, заел предварително места във вагон-ресторанта. Когато влакът започна плавно да се отдалечава от перона, Гарън нареди да налеят шампанско.

Той вдигна чаша.

— Пия за вашия успех, скъпи приятелю — каза той, усмихвайки се. — За вашето бъдеще.

Влакът летеше. Хюг се наведе напред, слушайки жадно думите на Гарън, който развиваше пред него теорията за световното забогатяване.

Шумът от преминаването на влака по мост едва стигна до съзнанието на Хюг. Той погледна през прозореца и позна малката станция, покрай която влакът профуча. Бе обещал на Ди да се покаже на прозореца, когато минават по този мост, и да й махне с кърпа.

От вълнение устата му пресъхна. Усещане на безвъзвратна загуба обхвана Хюг.

Гарън го потупа по рамото.

— Ето каква е работата — каза той, като се наведе напред и погледна в упор Хюг. — Ако Великобритания остане настрана, какво можем да очакваме впоследствие?

Хюг се мъчеше да слуша и отговаря на Гарън, стараейки се да се освободи от личните си мисли и желания. Това му се удаде. След час, връщайки се с Гарън в купето, беше напълно погълнат от мислите за предстоящата работа.

А в същия миг на много километри, зад стените на малката розова вила, Диана стоеше на колене до отворения прозорец.

— Хюг, Хюг — повтаряше тя, надявайки се, че споменаването името на любимия ще й даде покой, ще облекчи страданието й.

Нощта стана по-светла. Зазоряваше, а Ди все още продължаваше да стои на същото място.

Бе отишла надвечер край моста и усърдно бе махала с кърпичка, ала напрегнатият й поглед не бе различил никакъв знак в отговор.

Чак когато светлината нахлу в стаята, Ди се отдалечи от прозореца и се огледа, цареше празнота. Страховете, с които през цялото време се бореше, наново я обхванаха. Тя се изправи, сякаш се приготвяше да ги посрещне. Тия страхове приеха определени образи, изляха се в думи.

— Не е ли това наказание, изпратено заради грешната ни любов?

Олюлявайки се, тя се приближи до кревата и падна върху него, закривайки лицето си с ръце.

И при първите лъчи на изгряващото слънце горещ поток от сълзи избликнаха от очите на Ди.