Оливия Уедсли
Откраднати щастливи мигове (5)

Глава V
Забравил

Тя не знаеше какво е самотата; не бе стояла никога съвсем сама, без надежда да види познато лице или да чуе приятелски поздрав на ъгъла на оживената улица, когато пролетният здрач застила земята и обвива в тайнствен дим ярката светлина, веселите лица и шумните смехове.

Пред уморените очи на Ди лежеше Оксфорд стрийт с неговия грохот и непрекъснат човешки поток. Тя още стоеше в телефонната будка. За пръв път в живота й я бе обзело мъчителното чувство на самотата.

После машинално се обърна и тръгна към къщата на Ред Лайън Скуеър. В ярката светлина на една витрина имаше рекламни снимки за красотите на Ривиерата.

Ди нямаше вече пари даже за телеграма до баща си, за да му иска помощ. Нямаше и работа. Даже и надежда да намери не бе останала.

Диана бавно тръгна по прашния тротоар. Чувствуваше умора, глад и нещо по-мъчително от физическото страдание: душевна мъка от разбити мечти, от пропадане на прекрасни идеали.

Едва сега тя разбра, че целия мъчителен ден е преживяла с надежда да чуе вечерта гласа на Хюг.

А той беше забравил…

И внезапно горещи сълзи напълниха очите й. Ни горчивата обида на баща й, ни всевъзможните неприятности, ни преследванията на кредиторите можеха да изтръгнат сълзи от очите й; а сега тя плачеше на улицата, капките се търкаляха по бузите й и падаха на бялата й блуза, която тъй грижливо й бе избрал Том.

На площада свиреше латерна. Звуците проникваха в стаята на Ди, постлана с размекнат от топлината линолеум. Изтърканата песен трогваше сърцата на тълпата; трогна и Ди. Тя знаеше баналните думи на песента, които с ритъма на инструмента слизаха до сърцето.

Тя си представи кортежа в подножието на хълма, окъпан в лъчите на залеза, и трогателната среща на двамата влюбени на пътната врата. Песента приспива. Ди се помъчи да прогони нощната тъга и необяснимата меланхолия.

Стана от стола, запали газта, запуши цигара, извади хляб и варено месо. И отново, усетила прилив на сили, повдигна глава и опита да се усмихне. Бъдещето винаги крие в себе си много възможности. Тя стоеше сега на прага на живота и рано или късно щастието можеше да й се усмихне.

След тези оптимистични разсъждения потискащото чувство на самотата отново я завладя. Диана се мъчеше да се бори с него. Тя повдигна глава и се загледа в далечината.

— По-леко би ми било, ако имаше с някого да поговоря — каза гласно тя.

Нямаше още десет часа. Хазяйката на мебелираните стаи, мисис Джери, сигурно бе в кухнята. Ди отвори вратата, която водеше за тъмната площадка на стълбата, с намерение да слезе долу и да размени с мисис Джери, макар и няколко банални думи.

Излязла на стълбата, тя се спъна и едва не полетя надолу. Черният предмет, на който тъй внезапно се натъкна, издаде слаб стон. Ди падна на колене и очите й, вече свикнали с тъмнината, различиха мъжка фигура, паднала до самата стълба.

— Болен ли сте? — запита тя, като побутна падналия по рамото. — Позволете ми да ви помогна.

— Сега ми е по-добре — каза той с тих глас, — струва ми се, че ми е прилошало. Сега обаче всичко мина.

Той се опита да стане на колене, но пак се повали назад.

— Позволете да ви помогна — каза Ди решително. — Моята стая е ей тука. Подпрете се на мене, ще ви заведа там да си отдъхнете, докато ви стане по-добре.

С помощта на Ди той се добра до стаята.

При газовата светлина тя можа да го разгледа: беше младеж, почти дете, слабичък, с гъсти паднали коси и бледо лице.

— Не мислете само, че съм пиян — едва произнесе той.

— Това изобщо не би ме изплашило — каза тя. — Нерядко ми се е случвало да свестявам пияни хора.

Тя си спомни връщането на баща й след „леките приключения“, както ги наричаше той, и грижите й за него.

— След минутка съвсем ще се оправя — каза младежът.

— Вие сте болен — рече Ди и изведнъж по интуиция — това чудно чувство, което притежават всички жени — тя разбра какво е станало с младежа. — Ще се опитате ли да хапнете малко хляб и сладко? — каза тя, чувствувайки, че червенина залива страните й. — За съжаление нямам нищо друго, не съм вечеряла вкъщи.

Тя отряза няколко филийки хляб и ги намаза със сладко.

— Тъкмо слизах долу, за да донеса чай — прибави Ди. — Ще трябва да пиете с мен чай. Това няма да ви навреди.

Тя слезе бързо по стълбите и се отправи към мисис Джери.

— Ето шест пенса — каза тя, подавайки й монета. — Бъдете добра, мисис Джери, по-добра от всеки друг път и ми дайте самовара. Кажете ми какъв е младежът, който живее до мене — блондинът със сиви очи и тъмни ресници?

— Чужденец, французин, някакъв си Дюран. Вече две недели не е плащал и към пети ще трябва да освободи стаята, ако дотогава не намери пари. Безработен е. Позната история. А вие, мис Ди, намерихте ли си работа?

— Не още — отговори Ди безгрижно, — но разбира се, човек с моите способности не може да остане неоценен, нали, мисис Джери?

— Това никой предварително не може да каже — отвърна сериозно мисис Джери.

Ди звънко се разсмя.

Стигнала отново в стаята си, Ди с учудване видя, че от целия хляб е останала само една коричка, но затова пък на бледните страни на младежа се бе появила руменина.

— Аз… — той скочи на крака и Ди забеляза, че ръцете му треперят и че той бързо ги прибра в джобовете, — просто умирах от глад — неволно изтърва той. — Изядох всичкия ви хляб. Кълна се, ще ви платя. Не исках да ви кажа, че съм гладен, но щом излязохте от стаята, почувствувах такъв прилив на глад, че не можах да се удържа и го изядох.

Ди го гледаше: страните му побледняха, очите светеха.

— Не струва да говорим за това. Радвам се — избъбри несвързано. Тя сложи чайника и двете чашки върху масата. — Има още малко за чая — весело каза Ди. — Ето и пет цигари. Евтини са, но на мене ми харесват. Ще можем да пушим и говорим. Аз се казвам Ди Лестър. Нямам никого тук. Пък и в цяла Англия нямам близки.

Младежът се изправи. По устните му мина усмивка.

— Същото е и с мене — каза той. — Моето име е Филип Дюран. Французин съм, по-точно баща ми е бил французин, отпътувал от Париж, когато съм бил в Лондон. Пет години вече живея съвсем сам. Работих като словослагател в една печатница, но тази зима я затвориха и оттогава съм безработен. Това е цялата ми биография. Майка ми умряла, когато съм бил още съвсем малък.

— И аз нямам майка — каза Ди. — А сега и баща ми е все едно мъртъв за мене — ожени се повторно.

— Никога няма да забравя какво направихте за мене — каза Дюран. — Сега отново имам сили да се движа, да ходя да търся работа. Беше ми много лошо. Днес се чувствувах толкова зле, че не можах никъде да отида, макар да ми бяха дали един адрес, където вероятно можех да получа работа. Утре ще отида.

— И аз търся работа — каза Ди. — С всичко, каквото и да е, бих се заела. Може би ще ми помогнете?

— С удоволствие — бързо отговори той и се наведе над нея. Сивите му очи блестяха. — За вас на всичко съм готов.

— От благодарност за хляба, сладкото, чая и цигарите ли? — засмя се Ди.

Дюран седеше до масата. В очите му светеше благодарност и някакво по-дълбоко чувство.

— Вие ми спасихте живота. Ето какво направихте — каза тихо той.

В това време се чу високият заповеднически глас на мисис Джери:

— Време е да се загасят лампите!

— Изгасете лампата — каза Ди. — Ние можем да говорим и в тъмнината, а има и луна. Ще седнем до прозореца. Изпитвали ли сте някога самота? — неочаквано запита Ди.

Той кимна.

— Дори много често. Особено силно я чувствувам в нощи като днешната, когато в разляната навсякъде сребриста светлина особено ясно се очертават черните сенки и листата на дърветата. Тогава излизам от къщи и тръгвам да се разхождам. Отивам обикновено към Кю… Преди да стигна до него, има една овощна градина. Там дърветата рано цъфтят. Често отивам да им се любувам, да подишам нежния им аромат. Градината е на самия път, където минава трамвайната линия, но… — и дълбоко въздъхна — повярвайте ми, през пролетта там е като райски кът, който не е от този свят.

Ди протегна ръка.

— Харесва ми вашият усет за нещата — каза тя, — нека станем приятели.

— Нима не сме вече приятели? — запита той. Хвана ръката й и я притисна до горещите си устни. После, усетил уплахата й, се засмя и промълви: — Френският ми нрав ме кара да съм невъздържан. Не се сърдете.

— Аз не се сърдя — отговори Ди.

Тя не се сърдеше, но тази мимолетна ласка пробуди с нови сили спомена й за изтеклата нощ, за арията на Кармен, за наведеното над нея лице на Хюг. Тия спомени пронизаха сърцето й като меч, намазан със сладка отрова.

Тя чуваше гласа на Филип, но някак си отдалече.

— Време е вече да си отивам — каза, — късно е. Изправен до нея, той чакаше отговор. — Утре ще дойда пак. Заедно ще излезем да търсим работа. — След минута мълчание добави: — Ние сме приятели, нали? Може ли да си говорим на малки имена?

— Разбира се — каза тя тихичко.

— И тъй, лека нощ. Ди!

Тя направи усилие да преодолее пълното си равнодушие към света, което отново я бе обхванало.

— Лека нощ, Фил!