Оливия Уедсли
Откраднати щастливи мигове (8)

Глава VIII
Загадката на сърцето

— Но това не се нарича компаньонка, скъпа мисис Драйтън — каза тъжно Ди.

Тя седеше с притисната към гърдите си дантелена възглавничка, а Виолета Драйтън, в удивително яркочервен пеньоар, със скръстени зад глава ръце, седеше на края на нейното легло.

— Нямаме власт над болестите — каза разсеяно Виолета.

— Но аз се чувствувам добре и бих могла да стана, ако не беше забраната на тоя отвратителен доктор — каза живо Ди. — Когато му го казах тази сутрин, той само се усмихна добродушно и спомена нещо за болестта. Започна с туй, че съм била бедна, че даже не съм чувала за такава болест. Въобще бедните не подозирали за съществуването й. Уверена съм, че младите лекари го предписват на всичките си пациенти; това ги избавя от много грижи, а, от друга страна, увеличава доходите им.

Виолета се засмя.

— Изглеждате по-весела, мила Ди — каза тя, — и се радвайте, че сте тъй хубава. За много жени това е тежко изпитание. А вие с вашите разбъркани къдрици, тънки ръце и нежна шия приличате на деветгодишно момиченце. Знаете ли, Хюг иска да дойде да пие чай с нас.

Сърцето на Виолета се сви, когато видя, че подозренията й се потвърждават. При името на Хюг червенина нахлу по страните на Ди, очите й загубиха скромното си изражение и силно заблестяха. Виолета стана и се приближи до огледалото.

„Докъде може да доведе това“ — се питаше Ви. Тя почна да приглажда меките си тънки коси; огледалото отразяваше неспокойния й поглед. „Докъде може да доведе това?“

И изведнъж взе решение.

— Разбира се, вие знаете, Ди — почна тя, но в този миг се почука на вратата.

— Да — отговори тя, без да знае беше ли доволна или не, че неволно отложи признанието, което смяташе да направи.

Чу мъжки глас:

— Скъпа Ви, необходима сте ми за минутка.

Ви излезе.

— Слушай — обърна се умолително към нея Бевис, — ти знаеш, Ви, че рядко те безпокоя, нали? Но сега е много важно. Поканих за закуска един французин и жена му. Имаме обща работа и интереси. Знаеш, че е влиятелен човек, а аз, като шеф на Конния клуб, съм длъжен да го приема. Ще се съгласиш ли да отложиш всичко друго и да дойдеш с нас в ресторанта в ролята на домакиня? Моля те.

Виолета погледна мъжа си и се засмя.

— Значи и за мене се намери роля — весело каза тя, — макар и чисто декоративна.

Неговото и без това червено лице почервеня още по-силно. Като всички глупави хора, той беше много злопаметен. Всяка бележка, която нямаше отношение към надбягванията, кучетата и лова — единствените неща, за които можеше да поддържа разговор — предизвикваше у него подозрение.

— Ако се колебаеш… — промърмори той.

Виолета отново се засмя.

— Разбира се, ще дойда с тебе, Бевис — набързо изрече тя.

Неговото лице веднага се проясни.

— Много мило от твоя страна. Знаеш ли, Ви, облечи се с най-шикозния си тоалет. Разбираш?…

Тя разбираше всичко добре. Но леката усмивка на устните й, докато се обличаше, не беше много весела.

През целия си съпружески живот в очите на Бевис тя нямаше друго значение, освен на ценен трофей. Той се беше оженил за нея заради туй, че сред девиците, които бяха дебютирали през тази година в обществото, тъкмо тя имаше най-голям успех.

Тя го обичаше. Неговата сдържаност сметна за мълчаливо обожание, необикновената му обич към спорта — за чисто английска мъжественост, неговата несръчност — за недостатъчно познаване на жената. Но през сватбеното им пътешествие той показа истинското си лице: напи се и я остави сама цели шест дни заради някакви надбягвания.

Да обладава Виолета за него означаваше да притежава още един ценен трофей. Тя не играеше важна роля в неговия живот и в брака той виждаше само ново доказателство за своята ловкост.

Виолета продължаваше да го обича, докато беше живо детето им. С неговата ранна смърт угасна и любовта й към Бевис.

И сега, обличайки с помощта на слугинята разкошната си парижка рокля, Виолета прекрасно знаеше, че Бевис искаше присъствието й, само за да я покаже и след като я похвали, ще престане да се интересува за нея самата и ролята, която ще играе в обществото на тия скромни французи. Но все пак тя признаваше на мъжа си положителните му качества: той беше щедър и никога не задаваше излишни въпроси.

Като се облече, тя отиде да се сбогува с Ди и отново си спомни за признанието, което се готвеше да направи. Спускайки се по стълбите, си помисли: „Днес непременно ще трябва да говоря за това с Диана“.

На Хил стрийт тя срещна Хюг, който весело й махна с ръка. В светлината Виолета забеляза, че той е смутен и разстроен: „Нима действително е влюбен в Ди? Ако не е истина, защо винаги когато ги видя заедно, се притеснявам?“.

Виолета не се решаваше да го заговори. И не защото се боеше от него — не, тя се страхуваше да не предизвика чувствата му. Че Ди обича Хюг, не се съмняваше. Но тя го приемаше за обикновено момичешко обожание на знаменитостите, после тя самата толкова обичаше Хюг, тъй се гордееше с него, че отношението на Ди й се струваше много естествено. В нейните очи Ди беше още дете.

На закуската тя много говори и много се смя. Беше очарователна, блестяща, но лекото безпокойство не я напусна през цялото време. Тя не можеше да се освободи от него. Пред нея беше постоянно лицето на Хюг и неговият съсредоточен поглед.

В последно време Хюг беше загубил свойствената си добродушна веселост. Но когато тя го питаше не е ли болен, той отговаряше, че има много работа и че този сезон бил за него страшно уморителен. Много вежливо, но и много решително отклоняваше нейните тенденциозни въпроси.

И при мисълта, че цялото лондонско общество наскоро щеше да се разпилее, тя въздъхна облекчено. Предполагаше, че ще вземе Ди със себе си в Блеравън. Хюг, тя знаеше, ще бъде зает цели два месеца по разни други места. И пак помисли, че може би е много глупаво от нейна страна да придава на всичко това такова голямо значение. Скоро Хюг и Ди ще бъдат разделени за дълго време. Хюг ще забрави временното си увлечение — искаше й се да вярва, че от негова страна просто е едно увлечение — а Ди ще изостави предмета на своето обожание. Сред спортните приятели на Бевис, поканени от нея в Блеравън, имаше няколко младежи; между тях и младият Лансинг, който прояви голямо внимание към Ди преди внезапното заболяване да я повали на легло.

Тази болест на Ди бе резултат от времето, прекарано в магазина, когато трябваше да работи много, да спи малко и да се храни недостатъчно. Докторът, когото Ди тъй ненавиждаше, бе поставил веднага диагнозата на болестта й.

— Мис Лестър цял живот ще страда от дробовете си, ако веднага не вземе сериозни мерки — каза той на Виолета. — Нееднократно се е простудявала, а като се прибави и лошият въздух в оня магазин…

Най-тежко за Ди сега беше, че не може честно да си изкарва прехраната. До заболяването си тя настояваше съвестно да изпълнява задълженията си, които Ви с всички сили се стараеше да измисля. Когато говореше за това с брат си, той й казваше, че по-късно ще даде на Ди друга работа, но засега нека тя не я лишава от своето покровителство.

Хюг ги посещаваше рядко, но Ви забеляза, че той никога не идваше по времето, когато Диана можеше да не бъде вкъщи; два пъти даже се бяха срещнали на места, където обикновено той не се показваше.

Виолета опитваше да се откъсне от мислите си. Към гостите си се обърна със закачлив въпрос. Бевис в тази минута канеше мосю и мадам Ла Вил да се разходят с тях в Ракелаг. И Виолета неохотно трябваше да приеме тази разходка, макар и да не я напускаше мисълта, че Хюг бе обещал тъкмо по това време да пие чай с нея и с Ди.

* * *

Когато Виолета излезе, Ди продължаваше да лежи спокойно. За пръв път в живота й я глезеха и това й бе приятно. Тя обичаше удобството и спокойствието на малката си стаичка. Тишината вкъщи укрепваше нервите й.

Слънчеви лъчи падаха върху вазата с бели карамфили; опияняващият им аромат изпълваше стаята. От гърдите на Ди се изтръгна блажена въздишка.

Слугинята донесе закуска. После Ди взе лекарство, леко задряма и… после ще дойде Хюг.

Чувството й към Хюг вече не беше тайна за нея. Тя разбра истината и тази истина изпълваше дните и нощите й с радост, на която не можеха да повлияят никакви външни събития. Сред всекидневните впечатления и разговори тази мисъл не я напускаше. Тя бе затворена в душата й като безценно съкровище и гореше в нея като звезда на далечно нощно небе.

„Това е любов“ — шепнеше Ди и само тая дума спираше дъха й, караше я да тръпне.

Ди бе чела много за любовта, но малко знаеше за нея. И любовта я беше направила малко дете, което не познава силата и могъществото на това чувство и неговите сладки дарове. И този трепет й се струваше тайна, която не можеше да признае никому, даже и на любимия.

Когато Хюг я хващаше за ръка или случайно се докосваше до нея, или чуеше гласа му, сладък възторг заливаше сърцето й, струваше й се, че губи съзнание. Не можеше и през ум да й мине, че Хюг я обича. За нея той беше божество!

Щом привърши със закуската, Ди стана от леглото, взе вазата с карамфилите и я постави на масата до кревата. Почна да прережда букета, вдишвайки с възторг упоителния аромат на цветята.

Тя взе стрък бял карамфил и го закичи в косата си. Хюг я завари точно в този миг. Тя бързо се обърна към него, цветето падна и се пръсна в пазвата й.

— Кармен в бели цветя! — каза Хюг. Той приближи до малката масичка и хвана Диана за ръката.

Срамежливост, каквато винаги я обхващаше пред Хюг, заля лицето на Диана.

— Много сте мълчалива, малка лейди — каза мило Хюг. — Да не ви боли глава?

— Не, не — бързо отговори Ди.

Хюг сложи на масичката вързоп книги и кутия бонбони.

— Бих искал да ви зарадвам — каза той.

— Ще заповядате ли да развържа пакета на госпожицата? — запита Луиз от вратата на съседната стая.

Старата Луиз знаеше своите задължения и ревностно ги изпълняваше. Тя бе привързана към Хюг още от детинството му, а малката лейди много й харесваше.

Хюг се отказа от помощта й, тъй като Ди сама му помогна да пререже лентата, с която беше завързан пакетът. Пръстите им се срещнаха.

— Готово — каза Ди задъхано, когато откри „Бялата птичка“ от Бари, редом с една стихосбирка и кутията шоколадови бонбони.

— Мога ли да запуша? — попита Хюг.

— Моля — отговори Ди, — позволете и на мен.

Той се засмя и й протегна изящната си златна запалка.

— Сега се чувствувам удобно и съвсем като у дома — каза Диана, пускайки дълга струя дим.

Хюг мигновено си представи колко хубаво би било, ако думите на Ди бяха истина. С усилие на волята той взе твърдо решение, което — страхувайки се да не промени — побърза да съобщи на Ди.

— След една седмица заминавам.

Забеляза, че червенината заля лицето й и сърцето му болезнено се сви. Но в дълбочината на душата си изпитваше гореща радост от реакцията й.

— Ще заминете — машинално повтори Ди. Тя се мъчеше да се усмихне.

— Не знам още къде — в Шотландия ли или в Норвегия — продължи той.

— Мисис Драйтън ще ме вземе със себе си в Шотландия — каза Ди. В гласа й звучеше трогателна нотка. — Не можете ли и вие да дойдете в Блеравън?

Той не можеше да откаже поканата, която му отправяха големите й сини очи.

— Не би било лошо — неопределено отговори той.

— Как ме изплашихте, помислих, че наистина ще заминете.

У него пламна лудо желание да знае, че това не й е съвсем безразлично. Той жадуваше, като всеки влюбен, да чуе признание, което любовта прави още по-мъчно.

Старата Луиз внесе чайните прибори.

— Сама ще налея — каза Ди.

Луиз остана в стаята. Шеговито и със смях те пиеха чая. Изядени бяха последните сандвичи и пирожки и Луиз вдигна приборите.

— За пръв път в живота си боледувам в комфорт — каза Ди. — По-рано, когато живеехме под наем, бях мъчителна тежест за всички. Дори не можете да си представите колко съм щастлива, че постоянно се грижат за мен. — Тя спря за минутка. — И за всичко това съм задължена на вас.

Ни Диана, ни Хюг можеха да кажат чия ръка се протегна първа, но те седнаха със стиснати ръце и това съприкосновение им доставяше неизказана радост.

— Не ви ли е студено? — загрижено я запита Хюг.

— Не — отговори Ди, която съзнаваше, че не от студ бяха тръпките, които минаваха по нея.

Луиз дремеше в креслото. В стаята цареше полумрак. Дългият горещ ден завършваше и лек вечерен ветрец разклащаше цветята край прозореца. В парка Лен шумът постепенно замираше.

— Не, студено ви е — настойчиво каза Хюг. — Позволете ми да ви покрия или да затворя прозореца.

Магическата сила от съприкосновението на Хюг лиши Ди от свойствената й сдържаност.

Тя беше още много слаба от болестта, млада и съвсем неопитна в любовта.

— О, не си отивайте, не ми пускайте ръката — развълнувано извика тя. — Не ми е студено. Треперя, защото вие сте тъй близко до мене.

Той я погледна. Лицето й беше пребледняло, по устните й минаваха тръпки.

— Ди — каза той, — за бога, не ми говорете така. Аз…

— Хюг, о, Хюг, не ми се сърдете — шепнеше тя. — Не исках да ви обидя… — Сълзите й закапаха по сключените им още ръце, тя изтегли своята и скри очите си.

Хюг стана. Той направи последно усилие да се овладее. Ди вдигна към него малкото си, мокро от сълзи личице.

— Не си тръгвайте така… сърдит — продължаваше тя.

Той бързо се обърна.

— Да се сърдя? — Погледна очите й, които го викаха и молеха за целувка.

Любовта като могъщ поток я заля. Тя отхвърли своята срамежливост, страха си, забрави всичко, освен това, че той е близко тук, до самата нея. Ди загуби представа за времето, за мястото, за обичайните условности и се отдаде изцяло на порива на сърцето си.

— Хюг — задъхано произнесе тя.

Той я прегърна, сложи главата й на рамото си и като смъртно жаден човек се впи в нейните устни.

На Ди й се стори, че това е краят, че в тази целувка му отдава последния си дъх. Тя се почувствува слаба и малка, подхваната от вихъра на страстта. Силите й я напуснаха, сърцето й заби лудо, сякаш се мъчеше да изскочи от гърдите й.

Но ето, почувствува, че е свободна.

Падна върху възглавницата — безсилна, но много щастлива, за да говори.

Хюг стоеше, коленичил до кревата й; тя бе сложила ръка на черната му коса. И двамата мълчаха. Най-после Ди каза:

— Не знаех и не предполагах, че е възможно да ме харесвате.

— Да ви харесвам! — повтори той горчиво. — Аз ви обичам лудо, Ди, и се измъчвам. Зная, че съм виновен. Ди, кълна ви се, че се борих. Моля ви, повярвайте ми. Исках да замина, да се махна от вас, но не намерих сили да се противопоставя на желанието да ви видя за последен път и затова дойдох…

— О, ако не бяхте дошли! — Ди се повдигна и хвана с двете си ръце лицето му. — Не разбирам вашата вина — каза тя, — но аз нищо не искам да знам, освен това, че ме обичате. Повторете ми го още веднъж! Искам пак да го чуя от вас.

Тази страст отново запали у него порива. Той скочи и я хвана за ръцете.

— Вашето сърце бие под ръцете ми — каза тихо и устните му едва докосваха нейната шия. — Нима не чувствувате как ви обичам, колко много ви обичам!

В коридора се чу гласът на Виолета. Задъхана, тя влезе в стаята.

— Хюг, отдавна ли си тук? — запита тя.

— Дойдох за чая — отвърна брат й.

Виолета погледна Ди.

— Ди има много изморен вид — каза тя. — Мисля, че е по-добре да си отидеш.

Тя внимателно проследи тяхното прощаване. Но нищо не забеляза, освен обикновеното ръкостискане, нищо не чу, освен обикновените думи на сбогуване. Погледът, който Хюг хвърли на устните на Ди, неговото страстно ръкостискане останаха незабелязани от нея.

Когато си отиде, Виолета седна в креслото, което той току-що бе напуснал.

— Бедният Хюг — каза тя неочаквано, — какъв разстроен вид имаше днес. Мисля, че понякога се чувствува не особено добре, макар и да се старае да не го показва.

Тя спря и зачака. Ди мълчеше, замаяна от преживяното.

— Разбира се, вие знаете, че той е женен — продължаваше Виолета.

— Кой? — запита Ди, която чувствуваше, че от нея чакат да каже нещо. Почти не слушаше думите на Виолета.

— Разбира се, Хюг — отговори Виолета. — Преди шестнадесет години се ожени за лейди Хермиън Фарел. Много години, откак са разделени, но Хермиън не иска да му даде развод. Тя е католичка. Тъй че бедният Хюг едновременно е и свободен, и свързан. Голямо нещастие, нали?