Оливия Уедсли
Откраднати щастливи мигове (14)

Глава XIV
Много късно

Дългата лента на влака „Ривиера експрес“ спря на централната гара в Ница и уморените пътници започнаха да слизат от вагоните. Пред тях се разстилаше красивият град, окъпан в лъчите на залязващото слънце. Морето гореше в хиляди нюанси, а огромните бели сгради на хотелите изглеждаха сребърни в ярката синева на небето.

Ди бавно излезе от вагона, здраво стискайки в ръце куфара и палтото си.

Тя се чувствуваше тъй изморена, че едва се движеше. Никой не я посрещна.

Не очакваше да види баща си на гарата, макар в дълбочината на душата си да се надяваше и да го желаеше.

Но отчаянието не помага. Ди получи багажа си и го остави на гардероб. Тъй като в чантичката й имаше само един франк, тя се отправи пеша към хотела.

Този път баща й бе отседнал в много елегантен хотел; изглежда, Лестър завинаги се бе простил с евтините пансиони с още по-евтини мебелирани стаи. Малкото писма, които Ди получи от баща си, бяха украсени с адреси, напечатани със златни букви на скъпа хартия.

Полицейската хайка в игралния дом не бе оказала по всяка вероятност голямо влияние върху материалното положение на баща й и мащехата й; в едно от писмата си баща й пишеше, че е много доволен от своето временно отсъствие от Лондон. Тя бе прочела в един вестник, че Ивон е заплатила глобата и затуй делото по Егхъм Кресънт бе прекратено.

Диана бавно вървеше по крайбрежната улица с куфар в ръка, превита от тежестта му и от умората.

Спускаше се мрак, който обвиваше всичко с виолетова мъгла и придаваше на околните предмети тайнствен вид. Струваше й се, че пред нея лежи някаква приказна страна със златни огнени точки, ниско розово небе, бели пътища и тъмно лазурно море.

Ди уморено гледаше всички тия красоти; сега мечтаеше само за вана и удобно легло. С горчива ирония тя заключи, че почтените постъпки винаги водят към големи неудобства.

— Колко жалко е, че добродетелта не получава незабавна награда — измърмори тя насмешливо.

Най-после стигна до хотел „Англетер“ — величествено здание с висока бяла мраморна стълба, постлана с алено сукно, с множество зелени балкончета и оранжево-бели завеси на прозорците.

Хотелът изглеждаше скъп, но не и удобен.

Ди с мъка се изкачи по високата стълба; тържествен, украсен със златни ширити портиер я пресрещна до входа.

Ди влезе във великолепно фоайе. Тя се чувствуваше много измъчена, за да обръща внимание на прашните си обувки и износеното палто.

Наоколо се движеха красиви жени в прекрасни вечерни тоалети; почти всички бяха с шапки, тъй като по-късно смятаха да отидат в казиното. Въздухът беше напоен с аромат на рози, растящи тук на големи храсти, и на други цветя, поставени навсякъде в красиви вази. Безупречен слуга с чорапи до колене и в ливрея, украсена със сребърни ширити, учтиво изслуша въпроса на Ди — намира ли се баща й сега в хотела.

— Не мога да ви кажа — отвърна той. — Обърнете се, моля, към кантората.

Ди се приближи до стъклото, на което със златни букви беше написано „Бюро“. Млад човек с ленив вид изслуша въпроса й.

— Аха, да — каза той, като се стараеше да задуши прозявката си. — Мосю Лестър живееше тук, но вчера замина. Заедно с жена си отплува с парахода за Южна Америка.

В живота на човек има минути, пълни с безсилие, когато устата изведнъж пресъхва, студени тръпки пронизват цялото тяло и в главата гърми мисълта за пълната ни безпомощност пред лицето на тежките нещастия.

Ди стоеше до големия прозорец, чувствувайки, че не е в състояние да се мръдне от мястото си, сякаш бе парализирана от мрачната ирония на положението, в което изпадна. Тя пристигна в Ница, за да се спаси от грозящата я опасност, а тук попадна в още по-опасно, в още по-безизходно положение.

Най-после забеляза учудения поглед на служителя зад стъклото и машинално, като повдигна от пода куфарчето си, се отправи към изхода.

Когато минаваше през разкошното фоайе покрай натруфените жени, в глъбината на съзнанието й проблесна неочаквана мисъл: Какво ще стане, ако се приближи до една от тях и се обърне към нея с думите: „Помогнете ми. И аз съм човек като вас. Навярно и на вас се е случвало да изпаднете в затруднено положение. Помогнете ми, моля, за бога, помогнете ми!“.

Тя погледна една дама — прекрасно същество с безупречна прическа, с бисерен наниз на тънката шия, в чудесен тоалет, прекрасно прилепващ на стройната й фигура. Нима тази не можеше да й помогне, да й отдели троха от своето щастие и богатство?

Ди направи крачка към нея, жената повдигна глава, откритите й с пръстени пръсти небрежно държаха цигара. Бавно и лениво изгледа Диана, после се обърна и се прозина.

Ди бързо се отправи към вратата и тичешком се спусна по покритата с килими стълба.

Вече се бе стъмнило. Крайбрежната улица със своите редове от лампи, потъналите в светлина фасади на зданията, тъмната вода на залива, отразяваща червените и зелени светлини на фенерите, прикрепени за лодките — всичко това приличаше на театрален декор.

В далечината примамливо блещукаше казиното. Тихо, много тихо, като плах шепот на млади влюбени се носеха из въздуха далечни звуци от музика и потъваха в нощта, натежала от опияняващия аромат на портокаловите цветове, смесен със соления дъх на морето.

Ди стоеше сама всред сновящата тълпа, всред цялото това великолепие, всред звуците и ароматите, всред светлините и сенките.

Красотата около нея не достигаше до съзнанието й. Цялото й същество се бе вцепенило, обхванато от ужаса на трагичния момент. Нямаше пари, нямаше къде да отиде, нямаше към кого да се обърне за помощ.

И изведнъж като отговор на своите мисли чу до себе си:

— Е, малката, изглежда, че си търсиш приятел.

Ди бързо се обърна и видя втренчения поглед на добре облечен мъж, пълен, усмихнат; брилянт светеше на дебелия му пръст, друг искреше върху маншета на ризата му.

— Искате да изглеждате изплашена, гълъбице? От ваша страна това е малка хитрост — продължаваше той.

Ди се завъртя и започна да бяга. Тя отдавна не бе тичала тъй бързо. И през цялото време й се счуваше, че някой я преследва.

Ярко осветената гара, откъдето неотдавна тръгна към града, привлече вниманието й. Тя реши, че в чакалнята при всеки случай ще се чувствува в безопасност. Там обаче беше нетърпимо горещо; въздухът — пропит с мирис на чесън, който група италиански работници ядяха.

Ди излезе на огромната платформа, сложи куфара си на земята и седна върху него. Малко по малко мъжеството й започна да се възвръща. Наистина често й се случваше да изпитва затруднения, но никога още положението не е било безизходно.

Отвори своето жалко портмоне — в него се мъдреше само един франк. Тя се надяваше, че по някакво чудо там може да се намери още някоя дребна монета, която не е забелязала в мига на пълно отчаяние.

Един франк! Той, разбира се, не можеше да стигне и за телеграма до Фил, да се заплати за нощуване, вечеря и закуска.

Момче със значка на английски ученик върху сламената шапка мина край нея, пеейки.

До Ди долетяха думите: „Нима сме паднали духом?“. Лека усмивка раздвижи бледите й устни.

„Ако това и да не е точно — прошепна тя, ободрявайки се, — то във всеки случай съм паднала доста ниско.“

Влаковете един след друг се вмъкваха под стъкления купол на гарата и с грохот спираха.

Стрелката на часовника се приближаваше към десет.

„Колко е хубаво — каза си Ди, — че на континента влакове пристигат през цялата нощ.“

Тя прислони глава до колоната и затвори очи. Нека е гладна, смъртно уморена и сама, но все пак едно не могат да й отнемат — нейните мечти.

И тя се обърна към тях за помощ, стараейки се поне за минута да забрави несгодите.

Всеки влюбен знае какво е мечта; мечта, която облекчава раздялата, смекчава горчивината на разочарованието, мечта, която никога не лъже, към която винаги можеш да се обърнеш, когато всички близки са те изоставили.

Ди забрави околния шум, парещия прах, който изпълваше нажежения въздух и дразнеше очите й, грохота и блъсканицата, умората и жегата; тя мислено се връщаше към Хюг, ръка за ръка, по тесен път, който водеше за дома, за „техния дом“.

… До самия път са разцъфтели белите цветове на глога. Ярките свежи листенца приличат на мрежа от изумруди, пътеката се извива, както всички пътечки, измислени от влюбените; на един от завоите Хюг, като я прегърна нежно, силно я притисна до себе си и навеждайки се, впи своите устни в нейните.

… Те скитаха из градината, а после се приближиха към дома, към „техния дом“, с малка площадка пред него и люлякови храсти от двете страни на ниската зелена врата благоуханни „стражи“ на щастието, царящо вътре.

… В гостната на тая вълшебна къщичка стои подредена вечеря маса, в камината гори синкав огън и изпълва стаята с пукота на пламналите дърва.

Ди се усмихна насън, дългите й мигли затрептяха над бледите й бузи.

Пронизително изсвирване на влак, по-рязко от всички предишни, неочаквано процепи въздуха и прекъсна съня й.

Ди отвори очи и бързо скочи на крака. Бе забравила, съвсем бе забравила къде се намира сега, и видът на голямата, пълна с движение гара, залята от поток хора, я смая. После всичко си спомни.

Тя пак прислони глава до колоната, постара се да се потопи отново в сладки мечти, ала ново рязко изсвирване ги разсея. Тогава тя се изправи и започна уморено да гледа встрани.

Изглеждаше, че в този огромен свят всички имат свои роднини, свои близки. Тя започна да наблюдава ония, които очакваха пристигането на влака, стараеше се да си представи какво чувствуват те при вида на бавно приближаващия се влак.

„Колко хубаво трябва да е да те чувствуват тъй желан и чакан, че да излязат да те посрещнат дори на гарата“ — изшепна тя.

Към перона бавно се приближаваше дълъг влак; той зае почти цялата дължина на платформата. На вагоните му Ди прочете вълшебните думи „Лондон — Париж“. Беше влакът „Ривиера — Бриндизи — експрес“.

От вагон-ресторанта излязоха облечени в бяло носачи, платформата бързо се напълни с планини от багаж.

Пред очите на Ди премина Лондон такъв, какъвто го видя за последен път. Много й се поиска да види лондонски носач, да чуе характерния му акцент: тъга по родината сви сърцето й. Горчиви горещи сълзи напълниха очите й, затулиха с гъста пелена всичко наоколо.

„О, Хюг, Хюг“ — шепнеха устните й.

Някой й отговори, някой я назова по име, тя ясно чу гласа на Хюг. И на Ди се стори, че през пространството, което ги делеше, той е чул нейния зов и й отговаря. Тя не можеше да повярва, че самият Хюг стои пред нея.

Той се наведе и я хвана за ръката.

— Накъде?… Какво правите тук? — мърмореше той. — Ди, отговорете ми, Ди…

Тя здраво се хвана за палтото му, помъкна го за ръкава и се смееше от радост и изумление пред това чудо.

— Значи е истина? — питаше тя. — Да, вие сте. А тъй ви виках! О, Хюг, Хюг!

Той отново я хвана за ръцете и здраво ги стисна.

— Слушайте, Ди — каза той, — обяснете ми по-скоро защо сте тук сама толкова късно и какво означават думите ви, че сте ме викали и съм дошъл? Вие навярно не сте могли да знаете, че пристигам в Ница с този влак, освен ако Виолета ви е съобщила. Тя ви е казала, нали?

— Нищо не знаех. Никой за нищо не ми е говорил — отвърна Ди. — Аз съм тук съвсем сама, без пари и изплашена. Стоя тук, понеже наоколо има много хора и… мъжете не могат да говорят мръсотии, в това отношение тук е безопасно. Исках да дочакам сутринта и след това как да е да се опитам да се върна обратно, да продам нещо и с получените пари да пратя телеграма на Фил. Но докато седях тук, се почувствувах много уморена, заспах и ми се присъни чуден сън: че сме женени, че си принадлежим един на друг; след туй свирката на локомотива ме разбуди и сънят изчезна. Но аз отново повтарях вашето име и…

Нейното сияещо, за миг преобразено лице се наклони към него.

— Скъпа моя, любима моя! — шепнеше той, като сдържаше дъха си.

Тя се смееше, треперейки от радост.

— Самата съдба ни събра, Хюг. Сега всичките страдания остават назад.

Носач в синя блуза, присъствието на когото не бяха забелязали ни Хюг, ни Ди и който с равнодушен поглед ги наблюдаваше, за десети път се обърна към тях с въпроса:

— Вашата багажна квитанция, господине?

Хюг се обърна и разсеяно го погледна.

— Какво? — запита рязко той.

Носачът за единадесети път зададе своя въпрос.

Ди се разсмя:

— Обаче нормалният свят все още съществува — забеляза тя. — Той пита само за вашата квитанция.

— Отивах в Бриндизи — каза Хюг — и излязох на перона, понеже тук обикновено вечерям. Тук дълго се чака влакът от Марсилия.

Той даде на носача няколко сребърни монети и го отпрати, след туй хвана Ди под ръка.

— Сега да отидем да вечеряме. Аз все още нищо не разбирам, освен че сте тук и че това е щастие, в което не смея да вярвам.

— Но вие скоро ще се убедите, че съм напълно реално и при това много гладно същество — каза Ди. — Освен един портокал и няколко сухара, цял ден нищо не съм яла. Трябваше да си пестя парите…

— Но Виолета ми съобщи, че е уредила този въпрос — бързо изговори Хюг.

— Аз… й изпратих парите обратно — изшепна Ди.

Те стояха в огромната зала, осветена с електрически свещи под червен абажур; от високата ваза се навеждаха към тях тъмночервени и жълти рози.

— Разкажете ми сега всичко — помоли Хюг, без да свали очи от нея.

— Няма много за разказване — промълви Ди. — Пристигнах само с един франк в джоба и тръгнах веднага за хотела, в който живее баща ми. Бях му телеграфирала, че пристигам. Но там ми съобщиха, че вчера заминал за Южна Америка. Това известие ме порази като гръм. После дойдох тук, на гарата. Туй е всичко.

— Значи сега сте съвсем сама в света? — каза Хюг със странен глас.

— Не, вие сте с мен! — отговори Ди.

Лицето му побледня.

— Знаете ли, Ди, защо съм тук? — запита той. — Защото страстно желаех да ви видя, защото ви търсех с цялото си същество. — Той мрачно я погледна. — И именно затова аз реших да отпътувам, Ди. Не идвах при вас, а ви напусках.

— Напускахте ли? — като ехо повтори тя.

— Да, не вярвах достатъчно в себе си, за да остана. Аз бях решил да замина още преди Виолета да ми съобщи, че сте я напуснали. И през ум не ми минаваше, че можете да се отправите зад граница. Дори не мислех за това… и ето…

— И ето, съдбата ни събра — каза Ди.

— Вярвате ли в съдбата? — попита той.

Ди го погледна, погледна и неговите силни, здраво стиснати ръце, които лежаха на бялата покривка, неговата красива тъмнокоса глава, неговите дълбоки сини очи. Тя беше още много млада, много неопитна, но в тази минута висшата мъдрост на всичките влюбени жени я осени.

— Аз вярвам в съдбата, която съединява влюбените — каза с ясен глас. — Аз вярвам, че ако мъжът и жената се обичат, нищо не може да ги раздели — те трябва да си принадлежат, без да обръщат внимание на стоящите между тях прегради. — Нейната ръка докосна неговата. — Кажете, че и вие вярвате в това.

Той повдигна глава.

— Не разбирате ли, че най-лесно ми е да се съглася с вас, да ви накарам да мислите, че сте права? Страстно желая да ви кажа думите, които очаквате от мен, но с всички сили се старая да бъда честен по отношение на вас, през цялото време се опитвам да помня, че вие сте още дете, че не можете да отговаряте за своите постъпки. Диана, знаете ли, че съм женен?

— Да — отвърна тя едва чуто.

— И че моята жена отказа да ми върне свободата? А това означава, че никога не ще мога да принадлежа на друга, че не ще имам право да говоря на друга жена за любовта си.

— Не казвайте „друга жена“, а „на вас“, ако това се отнася до мен.

— Добре, ще кажа „на вас“ — повтори той. Неговите пръсти все по-силно стискаха ръката й, докато тя едва не извика от болка. — Да, на вас, Диана. От онази минута, когато узнах, че ме обичате, от онази минута, когато казах, че ви обичам, за мене не съществува никой друг. Слушайте, Диана, длъжни сме да помислим за много неща, длъжен съм много неща да ви обясня. Първо — толкова съм стар, че бих могъл да ви бъда баща. Знаете ли на колко години съм?

Тя отрицателно поклати глава, гледайки го с усмивка на обожание.

— На колкото и години да сте, вашата възраст е най-хубавата — каза тя.

Той кротко се засмя.

— Аз съм четиридесетгодишен, а вие — седемнадесет, не — осемнадесетгодишна, но какво значение има за младостта една година повече?

— Когато обичаш, годините нямат значение! — извика тя и се изчерви.

Неговият поглед я приковаваше, караше цялото й тяло да трепти.

— О, Хюг! — въздъхна тя.

Услужлив сервитьор постави на масата блюдо с аспержи и застана недалеч от тях, гледайки ги почтително.

— Да излезем на въздух! — предложи той. После се спря до вратата на ресторанта и плати сметката.

Зад широката крайбрежна улица се разстилаше морето, вълните леко шумяха, беше отлив.

Хюг и Диана седнаха на една пейка под сянката на огромно дърво.

Неговият допир, съзнанието за близостта му действуваха на девойката. Тя силно притисна до себе си ръката му, лицето й се наведе към него, цялото й същество желаеше целувка.

— Не бива — прошепна той, сдържайки дишането си. И буйно се обърна към нея. — Не мога да понасям това — завика почти грубо. — Вие ме подлудявате. Беше ми се удало да надвия себе си, но сега, след като отново ви видях…

Тя рязко се отмести.

— Вие вече не ме обичате, вие не ме искате. Смятате ме още дете. Вие не вярвате в моята любов, не вярвате, че съм способна да любя, вие…

— Кълна ви се, не е истина — каза той задъхано. — Аз зная, че ме обичате и затова трябва да се боря и за двамата. Не ви искам? И денем, и нощем това желание не ме напуща за минута. Казвате, че ви смятам за дете, че се отнасям с вас като с непълнолетна. Как бих искал да беше истина! Аз се опитах, но нищо не излезе. Това не ми се удаваше, защото твърде много ви желаех. Ди… — Той я прегърна и бурно, властно и жадно впи своите устни в нейните. — Това вече е истинска любов, нали? — шепнеше той в промеждутъците между страстните целувки. — Вярваш ли сега, че те искам? Отговори ми! Отговори!

Тя се заливаше в щастлив смях и като обхвана главата му, притисна се до него.

— Кажи ми, че ме обичаш! Кажи ми го!

— Обичам те — отвърна той. — Знам, че съм малодушен човек и постъпвам подло, като говоря за любовта си…

— Как можахте да го кажете! — прошепна тя. Треперещите й устни търсеха неговите устни. — Как можете да говорите толкова ужасни неща за нашата прекрасна любов? Хюг, аз вече не съм дете. Научих доста неща. Вашият брак няма никакво значение. Не искам да мисля за него. Не ме жертвайте. О, Хюг, не се опитвайте да се отделите от мен…

— Вие не разбирате какво приказвате! — каза рязко той. — Вие не познавате хората.

Тя се изтръгна от прегръдките му и започна да тича по улицата. Хюг я настигна след няколко крачки.

— Диана — каза той.

Тя опитваше да освободи ръката си; въпреки отчаянието, угризенията на съвестта, които го бяха обзели, тази детинска постъпка го накара да се усмихне.

— Вие настоявате на своето — дърпаше се тя. — Повече мислите за „хората“, отколкото за любовта ни. За онова, което могат да кажат…

— За вас — тихо прибави той. — Защото целият позор ще падне само върху вас. Ето за какво мисля.

— Не искам да мислите за това — извика отчаяно Ди. Тя обърна лицето си към него и той видя сълзи в очите й. — Още преди да ви срещна, вече ви обичах и тази любов през цялото време ми причиняваше страдания. Каквото и да направите, колкото и да ви осъждат хората — за мен няма значение: аз винаги ще ви обичам. Така съм устроена. Аз съм една от ония жени, които отдават на любимия цялото си същество — цялата си душа и вяра, мозък и тяло. Ето така ви обичам. Аз не мога да се събудя сутрин, без още в първия миг да не помисля за вас, не мога да легна, без последната ми мисъл да бъде за вас. През целия ден, за каквото и да мисля — дори за най-обикновени неща — мисълта за вас не ме напуща. Това може да ви се стори смешно, но когато за пръв път видя новолунието или първата звезда да блясва на вечерното небе, винаги ме обхваща само едно желание: „Хюг да ме обича!“. Вие сте целият ми живот, всичко най-скъпо и най-свято за мен. И когато говорите за хората, когато през цялото време не преставате да се съобразявате с тяхното мнение, вие разкъсвате сърцето ми. Аз не ще мога да живея без вас. Но то няма и да стане! Вземете ме със себе си, позволете ми да бъда до вас. Само една ваша усмивка и аз ще забравя всички лоши погледи, всички укори, всички обиди на самолюбието ми. Аз никога няма да обръщам внимание на тях. Кажете ми, говорете ми! Ще ме вземете ли със себе си или ще ме изгоните?

— Вие сте още тъй млада! — пресипнало каза той, стараейки се да печели време.

Мъчеше се да си изясни смисъла на своето поведение, да намери оправдание от гледна точка на собствения си морал. През цялото време той се бореше със себе си упорито и отчаяно.

Ди се освободи от прегръдките му.

— Можете да си вървите — каза беззвучно тя. — Вие никога не сте ме обичали, вие никога не сте знаели какво е истинска любов.

При тези думи всичко първобитно, което се таеше у Хюг — жажда за притежание, стремеж към подчинение на жената, към пълно поробване — се пробуди у него. Наоколо цареше нощ. Тя тайнствено ги зовеше; ароматите сякаш излизаха от райските градини, чуваше се шум от плискащи вълни.

Хюг стоеше до Диана. Той се насилваше да не я докосне.

— Аз ви обичам — каза той. — И тази любов ме принуди да бъда груб. Смятах, че съм длъжен да ви говоря за това. И ето още какво исках да ви кажа. Аз съм готов да понеса най-жестоки страдания, да премина всевъзможни изпитания, ако благодарение на това мога да ви дам своето име. Но не мога. И никога не ще мога. И знайте, че ако останете с мен, ако отговорите на любовта ми, рано или късно ще разберете колко скъпо струва това. Аз не съм достоен за целувките ви, не съм достоен за вашата любов. През живота си видях много неща, най-хубавото в себе си изхабих по дреболии — мнозина ще го потвърдят. Обаче за едно съм сигурен: преди вас не съм обичал друга жена. Кълна ви се!…

— Значи ние си принадлежим! — извика Ди.

Тя хвана ръката му и я притисна до устните си.

— Ти си моя! — каза нежно той. — Моя Ди! Моя любов!