Нейъми Хортън
Опасен капан (12)

Дванадесета глава

Не можеше да повярва, че Слейт си е отишъл.

Само преди четири часа той се обърна и излезе. А няколко часа преди това я попита иска ли да стане негова жена. Нима е възможно за толкова кратко време съдбата да поднесе на човек безкрайна радост, а после пълно отчаяние? Джейми преглътна сълзите си.

Изведнъж тя усети, че все още държи филма в ръцете си. Господи, какво да прави пък с това?

Още от самото начало се страхуваше, че ще стане така. От мига, в който монтираха капаните, се разкъсваше от колебания. Жадуваше да открие тайната, но всъщност не желаеше наистина да хванат нещо в тях. Много безсънни нощи се беше питала как ли ще реагира, ако в някой капан действително падне саскуоч. Дали ще е в състояние хладнокръвно да вдигне пушката и да изстреля стреличката с приспивателното в тялото на тайнственото същество. Или в последния момент ученият у нея ще отстъпи пред някакъв глупашки романтичен порив и тя ще реши да го пусне на свобода.

Тя въздъхна и погали Тимбър. Той щастливо примижа и сложи глава на коленете й. След миг обаче рязко се обърна към вратата, излая високо и се втурна натам.

Сърцето на Джейми подскочи. Ала не беше Слейт. Покритият с кал зеленикав пикап на Сам тъкмо спираше в двора. Тимбър гореше от нетърпение да излети навън. Джейми се усмихна и го пусна да излезе. Ако питаше Тимбър, единствените двама мъже в живота й, които заслужаваха някакво внимание, бяха Сам Двата лоса и Слейтър Макол. Къртис той посрещаше с недружелюбно ръмжене и винаги се втренчваше в него с толкова студен вълчи поглед, че Къртис не издържаше и я молеше да изведе кучето навън.

Сам изскочи от кабината и едва не падна под тежестта на Тимбър, който радостно се хвърли върху него. Двамата шумно се сборичкаха и Джейми неволно се разсмя. Тъкмо се канеше да извика здравей на Сам, когато от другата страна на пикала слезе жена и бавно заобиколи. Джейми изумено гледаше как тя колебливо пристъпва през калта.

Майка й се усмихна плахо, като притеснено погледна Сам и Тимбър. Джейми се сепна.

— Какво, за бога, правиш тук? — попита тя и изведнъж се разсмя. — Не, не, не исках да прозвучи така. Радвам се да те видя, мамо. Просто не те очаквах.

— Да, трябваше да се обадя — кимна майка й и внимателно запристъпва през калта. — Но нали знаеш, все не мога да се оправя с това радио. А и Сам някак разбрал, че идвам със самолета и дойде да ме посрещне.

— Със самолета? — Джейми я гледаше, сякаш не вярваше на ушите си. — Какво се е случило? Да не би дядо? Или баба?

— Не! Те са добре. Просто дойдох да те видя.

Нещо обаче не беше наред. През последните осем години майка й беше идвала тук само два пъти. Джейми кимна.

— Колко време ще останеш?

— Само днес — усмихна се майка й. — Не се безпокой, Джеймисън. Няма да ти преча.

— Не, мамо, не това имах предвид и ти отлично го знаеш. — Тя целуна ухаещата на роза буза и добави: — Ще направя кафе.

После погледна през прозореца и видя как Сам се отдалечава с Тимбър, метнал въдица на рамо. Е, щом Сам се омита, значи ми се готви нещо сериозно, каза си Джейми. Загледа се в майка си. Тя обикаляше бавно стаята. Спря пред камината и дълго остана загледана в рамкираните фотографии, окачени над нея.

— Мислех, че баща ти отдавна е изхвърлил тези снимки — отрони тихо тя.

— Той беше непоправим романтик.

— Като теб, в известен смисъл — въздъхна майка й и я погледна внимателно. — Джейми, дойдох да си поговорим.

Джейми преглътна и неволно опита да приглади косата си. Погледна с притеснение мръсните си джинси и изцапаната си работна риза. След снощния дъжд и след сутрешното ровене около разбития капан сигурно изглеждаше ужасно. Докато майка й сякаш току-що беше излязла от салона — с идеално подредена коса, безупречен грим, елегантен бежов костюм.

— Ами тогава давай направо — каза тихо Джейми.

— Право на въпроса — усмихна се майка й, — също като баща ти. Той ненавиждаше празното бръщолевене… Ами… Преди няколко дни при мен беше Къртис.

— Къртис ли? — подскочи Джейми.

— Да… Той се тревожи за теб.

— О, така ли! Тревожи се, че няма да продам планината, за да финансирам изследванията му.

— Хм, всъщност той наистина спомена… че може би няма да я продадеш — съгласи се притеснено майка й.

— И те изпрати да ме вразумиш?

— Джейми! — Гласът й прозвуча оскърбено. — Няма нищо такова. Той действително се тревожи. Каза, че някакъв мъж…

— И какво каза Къртис за този мъж?

— Че според него е… ами, малко бил грубоват. Работи на строежа на язовира, така ли?

— Казва се Слейт Макол, мамо. И не работи на строежа. Той е ръководител на проекта… На трийсет и седем е, разведен е. И наистина е може би малко грубоват.

Майка й премигна. Явно не очакваше подобна реакция.

— Вие двамата с господин Макол… имате ли връзка?

Джейми потисна желанието си да й обясни колко действително интимна е връзката им. Само отвърна тихо:

— Да, и то много сериозна. По-сериозна, отколкото на Къртис би му се искало. Но това не е работа на Къртис.

— Нито пък моя, предполагам. — В очите на майка й проблесна тревога. — Джейми, не искам да страдаш.

— Няма да страдам, мамо — отвърна Джейми и се обърна към прозореца. И няма да мога да обичам, докато не стана цялостна личност, продължи тя наум.

— Аз… хм, ти нали няма да направиш някоя глупост?

— Глупост? — възкликна Джейми и си каза: „Да, само ще се омъжа за един особено опасен мъж. Ако още ме иска“.

— Не за друго… Просто според Къртис той ти влияе. И те разубеждава за планината…

— Мамо! Слейт изобщо не знае, че възнамерявам да продавам тази планина. А дори да знаеше, никога не би се опитал да ми наложи мнението си. Всъщност именно Къртис се опитва да ми влияе — отвърна тя и се отпусна в креслото на баща си.

Майка й я погледна изненадано.

— Мислех, че го обичаш. Че ще се омъжиш за него.

— Никога не съм обичала Къртис. Само си въобразявах.

— Той е приятен човек. Сериозен.

— И безопасен — кимна Джейми, сякаш да допълни думите на майка си. — Мамо, Къртис е абсолютен досадник.

— Джейми! Той е… Той е…

— Досадник. Скучен.

В очите на майка й блесна закачливо пламъче. Изведнъж и двете избухнаха в смях.

— И съвсем безопасен, да.

— Защо си се омъжила за татко? — неволно попита Джейми.

— Бях луда по него — отвърна майка й след кратко колебание. — Беше най-невероятният мъж, когото бях срещала. Всъщност се омъжих за него, защото мечтаех за приключения. Бях едва на осемнайсет. А после установих, че изобщо не искам приключения. Така мразех пътуванията, лагерите, дивата пустош… Липсваше ми градът, домът на родителите ми. Вината беше изцяло моя. Може би ако бях с по-силен характер, щях да успея да обикна този живот. Но аз не успях. Силите ми стигнаха само да избягам от него.

— А защо… — Джейми млъкна.

— Защо не се разведохме ли?

— Цели седемнайсет години не живеехте заедно. Но продължавахте да сте съпрузи. Така и никога не можах да разбера защо.

— Аз обичах баща ти, затова — въздъхна майка й. — И двамата се обичахме. Просто не можехме да живеем заедно. Пък и трябваше да мислим за теб. И без това те разкъсвахме помежду си… О, господи, зная, че не мога да ти дам отговорите, които търсиш. Просто с баща ти така и не се научихме да живеем заедно. Цели двайсет години всеки обвиняваше другия за собствените си грешки.

Джейми се опита да каже нещо, но гласът й секна. Чувстваше се объркана, неспособна да разбере.

— В последно време толкова често се питам дали не трябва да се примиря — погледна я майка й изпитателно. — Ти си изцяло дъщеря на баща си. Когато те гледам, сякаш виждам него — и очите, и устните, и упоритата извивка на брадичката. И същата вътрешна сила… Толкова се страхувам да не те изгубя. — В гласа й прозвуча отчаяние. — С всяка година заприличваш все повече на него. Все повече се отдалечаваш от мен. И не мога да те достигна.

— Ти да ме достигнеш! — възкликна Джейми. — Именно ти беше тази, която се отдалечаваше все повече. Всяка пролет, когато трябваше да тръгна за планината, ти ставаше студена, гневна, презрителна. Когато се качвах на самолета, винаги имах чувството, че вече не ме искаш!

— Аз? Да не те искам? — Майка й я погледна смаяно. — Господи, Джейми, та ти си моят живот! Правех го от ужас, че този път няма да се върнеш. Знаех, че баща ти никога няма да те задържи, ако ти самата не го искаш. Но с всяка година, която прекарваше тук в планината, изкушението ставаше все по-силно. Страхувах се, че един ден няма да можеш да му устоиш и ще останеш тук горе. Всяка пролет, когато дойдеше време да тръгваш, ме обземаше непоносимо отчаяние. А съм изглеждала студена само защото всеки път полагах върховни усилия да не се разплача, докато те качвах на самолета!

Джейми слушаше майка си изумена. Винаги беше мислила, че я познава напълно, а сега нейните думите й се струваха като откровение.

— Все си мислех, че само веднъж да започнеш следването, и всичко ще се оправи — продължи майка й по-спокойно. — Надявах се, че ще срещнеш някое добро момче и ще си заживееш спокойно. Когато ми каза, че си записала зоология, плаках цяла нощ. Бях се надявала, че ще забравиш проклетите мечки, но естествено сгреших. — Тя се засмя тъжно. — После започнах да си внушавам, че ще приемеш преподавателско място. Първия път, когато доведе Къртис у дома, си казах, че може пък наистина да се получи. Престанах да се противя на идването ти при баща ти, защото мислех, че накрая все пак ще се омъжиш, ще станеш преподавателка и ще си устроиш живота.

— И точно тогава получих стипендията за изследването на стреса при мечките!

— Да! — простена майка й. — Само да ми беше паднал Къртис, щях да го убия! Колкото повече време прекарваше тук, толкова по-трудно ти беше да се връщаш в града. Всяка есен си идваше щастлива, загоряла, укрепнала, а после от ден на ден ставаше раздразнителна, нетърпелива, бледа. Опитвах се да обясня на Къртис, че ако не внимава, ще те загуби, но той все се бореше да продължи стипендията ти.

Джейми се усмихна. Къртис. Той никога не се беше вълнувал от това дали ще я загуби, или не. Интересуваха го само капаните и изследванията на баща й.

— И когато той дойде да ми каже, че явно се срещаш с друг мъж, ме обзе опасение, че този път си се изтръгнала от всичко, което те свързва с миналото. И че никога повече няма да те видя.

— Мамо! — Джейми се вгледа в нея така, сякаш я виждаше за пръв път. — Аз те обичам. Как е възможно да си помислиш, че ще изчезна и никога вече няма да ме видиш?

Майка й се разсмя през сълзи.

— Даваш ли си сметка, че това е първият път, когато ми го казваш?

— Че те обичам ли? Но ти си ми майка…

— Да! Но и аз самата не си спомням някога да съм ти казвала колко много те обичам! — Тя се усмихна и протегна ръка към косата на дъщеря си. — Толкова си красива! Странно. Все си те представям като онова малко червенокосо момиченце, цялото в лунички. И после просто не мога да повярвам, че тази красива млада жена си наистина ти.

Джейми пристъпи напред и преди да осъзнае какво прави, се озова в прегръдките на майка си.

— Обичам те — прошепна тя. — Невинаги те разбирам, но винаги съм те обичала.

— Господи! Та именно ти си тази, която е трудно да бъде разбрана — избърса очите си майка й. — Не съм в състояние да проумея как е възможно една красива млада жена да прекарва дните си сред мечки. Същата си като баща си!

— Знаеш ли, че сега за първи път произнасяш тези думи, без да звучат като присъда?

— Сигурно си права…

— И няма да продам планината! — Гласът й прозвуча толкова остро, че майка й махна с ръка.

— Господи, Джейми, изобщо не ме интересува дали ще я продадеш, или не. Тя ти е от баща ти. Не съм дошла тук по поръчение на Къртис. Просто се тревожех, че… Хм, че ще те загубя заради някакъв мъж, когото дори не съм срещала. — Тя изгледа изпитателно дъщеря си. — Обичаш ли го?

Джейми премигна. После леко се усмихна.

— Да. Обичам го до полуда.

— А той — поклати глава майка й, — той ще те влачи ли със себе си по обектите? Както баща ти мен?

— Вероятно — отвърна Джейми, сама изненадана колко твърдо прозвуча гласът й. — Но аз ще се омъжа за него, мамо. Да, той е всичко това, от което ме предупреждаваше да се пазя. Упорит, своенравен, толкова убеден в собствената си правота, че понякога ме изкарва от кожата. Зная, че това е за теб голямо разочарование. Зная, че би искала да зарежа мечките. Да започна да се обличам като истинска дама, с рокли, високи обувки. Аз обаче ще се омъжа за него. Надявам се да ме разбереш.

— Толкова се надявах, че Къртис преувеличава — въздъхна майка й. Вдигна ръце, после безпомощно ги отпусна. — Ще ми пишеш ли от време на време?

— Мамо! — разсмя се Джейми и я прегърна буйно. — Разбира се, че ще ти пиша! Освен това днес съществуват такива неща като телефони и самолети!

— Ще видя ли някога внуците си?

— Обещавам ти, ще виждаш твърде често внуците си!

— Скъпа моя! — усмихна се майка й храбро. — Щом си щастлива, ще се успокоявам с мисълта, че не съм изгубила дъщеря си. Може би дори съм спечелила син. Който, за разлика от горкия Къртис, вероятно ще е в състояние да смени маслото на колата ми, без да се изцапа от глава до пети. Кой знае. Някой ден може би дори ще му простя, че се е влюбил в красивата ми дъщеря…

— Виж какво, успокой се с мисълта, че той не обича мечките почти колкото теб.

— Не зная. Може пък да е за добро. Къртис действително ме разтревожи. Както ми го описа, реших, че си се обвързала с някой наистина опасен мъж.

 

 

Има дни, мислеше си Слейт, когато слезе от пикала и бавно се отправи към фургона, в които просто не си заслужава да ставаш от леглото. Не че ако останеше в леглото, щеше да се чувства по-добре. След като беше оставил Джейми да му се изплъзне.

Господи, колко ми липсва, простена той. От последната им среща бяха минали два непоносимо дълги дни, през които бавно беше започнал да осъзнава какво всъщност е сторил. Не трябваше да я притиска така до стената. Толкова грубо. Човек би си казал, че мъж като него, който е прекарал близо петнайсет години в строене на язовири, би трябвало да знае, че много рядко може да постигне това, което иска, само с груба сила. Когато овладяваш река, никога не тръгваш право срещу течението, иначе язовирът ти ще бъде пометен при първите проливни дъждове. Нужни са усет, внимание, планиране на всяка стъпка. Трябва да умееш да използваш силата на реката, вместо да й се противопоставяш. Години наред той играеше тази игра, която беше като шах в три измерения и на много нива. И беше дяволски добър в нея. Ала това, в което явно не го биваше, бяха жените.

Той отвори вратата и уморено изкачи двете стъпала. След цял ден под предпазната каска косата му беше влажна и той прокара пръсти през нея. Единственото, от което имаше нужда, беше горещ душ, студена бира и дванайсет часа безпаметен сън. Макар че ако тази нощ беше същата като предишната, вероятно ще крачи нервно из стаята до пет сутринта. На два пъти тръгваше към пикала, за да го запали и да отиде при нея. Но всеки път нещо го спираше — гордост, инат, неудобство, кой знае какво. Дали тази нощ ще устои?

Вътре беше доста хладно. Той хвърли каската върху кухненския плот и веднага отвори хладилника за бутилка бира. Тъкмо посягаше за отварачката, когато съзря цветята. Камбанки. Огромен букет, натопен във висока бяла ваза.

— Сега какво — измърмори той с притаен дъх, като очакваше отнякъде да изскочи приятелят му Дейв и да се изкиска в лицето му. Вероятно шегата обикаля вече целия лагер.

Той отвори бутилката и отпи голяма глътка от ледената течност. Умората веднага се отдръпна. Свали ботушите си и бавно мина през малката трапезария към дневната.

Джейми седеше на дивана и внимателно лакираше ноктите на краката си. Вдигна поглед, усмихна му се и после отново се зае със задачата, съсредоточена и вглъбена.

— Макол, трябва да заключваш. Могат да ти се изтърсят неочаквани гости.

— Нима? — отрони Слейт, вперил поглед в нея, и се запита дали пък не сънува.

Тя свърши последния пръст, затвори внимателно шишенцето и протегна напред босия си крак, сякаш се възхищаваше на делото си. Кимна одобрително и заяви:

— Знаеш ли, ужасно мразя, когато се оказваш прав.

— Така ли? — Той пристъпи към нея внимателно, сякаш се страхуваше тя да не се стопи във въздуха.

— Да-а. — Тя сложи крака върху масичката и се облегна назад. — Беше прав за мен и майка ми. Беше прав, че ми е несравнимо по-приятно да се занимавам с изследвания сред природата, отколкото да преподавам. Беше напълно прав и за отношенията между мен и Къртис. И на всичкото отгоре си прав за това. — Тя вдигна касетката с филма. — Обикновено не си давам труда да изяснявам нещата, Макол. Но в случая с теб вероятно трябва да направя изключение.

— Така ли? — повтори той, все още смаян.

— Когато онзи ден си тръгна, бях бясна. Мислех, че ме принуждаваш да избирам между теб и всичко, което обичам… Точно както майка ми ме беше предупреждавала, че ще се случи, ако се обвържа с мъж като теб. После обаче започнах да премислям отново всичко. И осъзнах, че ти… Че любовта ми към теб… няма нищо общо с всичко останало. Че конфликтът е изцяло между мен и куп други неща, които влача от дълго време след себе си. — Тя замислено погледна филма, който държеше. — Като че ли именно това ми отвори очите. Защото когато реших какво да правя с него, веднага проумях как трябва да постъпя и с всичко останало.

— Аз обаче нищо не проумявам — усмихна се той и неспокойно прокара пръсти през влажната си коса. — Какво направи с филма?

— Нищо — отвърна тя тържествено. — Все още. — След което, преди той да успее да стигне до нея, издърпа лентата от касетата.

— Джейми! — Слейт се опита да я хване, ала беше късно. С изумление погледна дългата лента, която висеше от ръката й. — Но… Ти дори не знаеш какво е било заснето?

— Да, не зная — отвърна тя спокойно и хвърли осветения филм на масичката. — Може да не е имало нищо, може и да е било… Както и да е. Не искам да зная, защото не желая да нося отговорността, която ще трябва да поема, след като узная. Вчера цял ден се чудих какво да правя с филма. Повтарях си, че съм учен, че нося известна отговорност към Къртис. А късно следобед излязох и се разходих до реката. Спомних си баща ми. Спомних си колко много обичаше той тази долина. Когато бях малка, той все ми разказваше приказки. Бяха пълни с дракони, еднорози, елфи и какви ли не тайнствени същества. Когато го питах дали наистина съществуват, той все ми отговаряше, че ако вярваш в тях, те наистина съществуват. — Тя се усмихна и погледна Слейт право в очите. — По същия начин си представям и саскуоч. Магията сякаш е в това да мечтаеш за него, а не в това да разбереш дали наистина съществува.

Слейт я погледна и тръсна глава удивено.

— Не зная дали бих имал смелостта да направя подобно нещо.

— Не се искаше никаква смелост. Всъщност смелост ми беше нужна, за да дойда тук и да призная, че не съм била права.

Слейт седна до нея, прегърна я и я целуна.

— Ирландчето ми! Само ако можеш да си представиш колко ми липсваше. Без теб дните не струват пукната пара.

— Изглеждаш уморен — погали тя бузата му.

— Миналата нощ не можах да спя. — Той взе ръката и нежно целуна дланта й. — Значи ли това, че оставаш?

— Искаш ли да остана? — попита тя колебливо.

Тогава той я целуна истински, така, както всеки мъж целува жената, за която възнамерява да се ожени. Когато тя въздъхна и се отпусна в обятията му, той разбра, че всичко ще бъде наред. След малко се отдръпна от нея с видимо нежелание.

— Трябва да се избръсна.

— Е, наистина си малко грубоват — прошепна тя. — Но това го знаех и преди да дойда. И те обичам всякакъв.

— Освен това трябва да взема душ. Целият съм в прах и пот. Сигурно мириша на бензин и машини.

— Уханието е невероятно възбуждащо. Нима не знаеш, че хората, които правят мъжка козметика, хвърлят милиони, за да постигнат точно този нюанс…

— Ако сега вляза в банята, ще бъдеш ли тук, когато се върна?

— Ами мога да дойда с теб.

Слейт усети, че тялото му се напряга.

— Да… — Той усмихнат стана и я изправи до себе си. Очите й сякаш танцуваха. Слейт усети, че целият потъва в тях и си каза: „Господи, ако сънувам, нека никога да не се събудя“.

— Казах на майка ми всичко за теб.

— Всичко ли? — присви очи той.

— Е, може би пък не съвсем всичко — засмя се тя. — Но достатъчно. Според нея си опасен мъж.

— А ти какво мислиш?

— Ами… Аз също мисля, че си опасен мъж. Но освен това стигнах до извода, че единствено от такъв мъж имам нужда.

— Опасните същества могат да бъдат опитомявани — отрони той и устните му потърсиха нейните.

След малко тя леко отдръпна влажните си горещи устни от неговите и поклати глава.

— Има неща… като драконите… и саскуоч, и любовта… които никога не бива да се анализират и затварят в клетка. И някои диви зверове, които никога не бива да се опитомяват.

— Значи така, наричаш бъдещия си съпруг див звяр?

— Само в най-прекрасния смисъл.

Слейт се ухили широко и без всякакво предупреждение я грабна и я метна през рамото си. Джейми извика изненадано, после сграбчи ризата на гърба му и се разсмя неудържимо, когато той я понесе към спалнята.

— Слейт! Какво правиш!

— Отвличам те в бърлогата си. Където цяла нощ ще правя с теб невероятни неща. — Той я пусна да стъпи на пода, широко усмихнат.

— Наистина ли? — усмихна се блажено Джейми и обви ръце около врата му. — Тогава защо сме спрели тук?

— Трябва да взема душ. Дори зверовете имат сърца… Ако не се избръсна, утре сутринта няма да искаш да ме погледнеш.

— А какво стана с онези невероятни неща, които ми обеща?

— Ела с мен под душа — промълви Слейт и бавно я поведе към банята — и ще видиш началото…

— Ще има ли място?

— Просто ела.

Тя пристъпи.

Място наистина имаше.