Нора Робъртс
Бъди до мен (1)

Пролог

… огромна кръгла луна, бяла студена светлина. Наблюдаваше как сенките се движат и тръпнат също като живи същества по твърдия зърнест сняг. Черно върху бяло. Черно небе, бяла луна, черни сенки, бял сняг. Каква безцветна призрачност, единствено вятърът стенеше и свирукаше сред голите дървета. Знаеше, че не е сам, че сред черната белота няма сигурност. Капчица горещ страх се плъзна през вледененото му сърце. Дишаше с жадна умора, почти останал без дъх, обгърнат от бялата пара на изнемогата. По замръзналата земя се плъзна сянка. Вече нямаше накъде да се скрие.

Хънтър дръпна от цигарата и се взря към думите на монитора сред димната пелена. Майкъл Трент беше мъртъв. Хънтър го бе създал, бе неговата рожба, сътворена специално за смъртта, застигнала го безжалостно в студа под кръглата луна. Усети задоволство от постигнатото, вместо да бъде обзет от съжаление, че бе отнел живота на човек, когото познаваше много по-добре от самия себе си.

Щеше да завърши главата тук и да остави подробностите за убийството на Майкъл на въображението на читателите. Бе създал настроението, бе намекнал за тайните, чувството за обреченост витаеше над всяка дума, макар и без да бе описано в подробности. Много добре знаеше, че навикът му да постъпва така едновременно разочароваше и омагьосваше почитателите му. Тъй като точно това бе целта му, той остана доволен. А това не му се случваше често.

Пресъздаваше ужасяващото, спиращото дъха, това, за което никой не смееше да проговори. Хънтър проучваше най-черните потискащи кошмари, скрити в човешкия ум и ги караше да оживяват с хладна точност. Той превръщаше невъзможното в истина, необичайното — в напълно обикновено. А пък обикновеното често излизаше изпод перото му като нещо смразяващо. Използваше думите също както художниците използват палитрата и твореше истории с неповторим колорит, в същото време простички, които умело приковаваха вниманието на читателя още от първата страница.

Бизнесът му бе ужасът и Хънтър постигаше небивали успехи.

Вече пет години бе неоспоримият победител в тази игра. Беше написал шест изключителни бестселъра, а четири превърна в сценарии за киното. Критиците полудяха, продажбите нямаха равни на себе си, пристигаха безчет писма от почитатели от цял свят. Хънтър не даваше пет пари. Първо пищеше за себе си, защото в пресъздаването на една история се криеше неповторимият му талант. Това че доставяше удоволствие с написаното, му носеше удовлетворение. Но каквито и да бяха отзивите на критиката и читателите, той пак щеше да продължава да пише. Имаше си работата, имаше и усамотението си. Това бяха най-важните неща в живота му.

Не се възприемаше като отшелник, не се смяташе за саможив. Просто прекарваше живота си по начина, който бе избрал. Вършеше същото и преди шест години, преди да дойде славата, успехът и огромните авансови плащания.

Ако някой го попиташе дали създаването на цяла поредица бестселъри бе променило живота му, Хънтър би отговорил: откъде накъде? Беше писател още преди да излезе „Сатанински обет“ и да се класира на първо място в списъка на най-четените романи според „Ню Йорк Таймс“. Ако бе имал желание животът му да е друг, щеше да стане водопроводчик.

Някои твърдяха, че нарочно бе избрал този начин на живот, че си гради образ на отшелник, за да се прави на интересен, за да събуди хорското любопитство. Други пък разправяха, че отглеждал вълци. Имаше и такива, които бяха готови да се закълнат, че не съществува, че е просто един хитро измислен продукт на въображението на издателите. Само че Хънтър Браун не обръщаше абсолютно никакво внимание на подобни приказки. Вслушваше се само в това, което искаше да чуе, виждаше единствено нещата, които искаше да са му пред очите, и помнеше всичко.

Натисна няколко копчета на клавиатурата и се приготви да започне следващата глава. Следващата глава, следващата дума, следващата книга бяха много по-важни от статиите, пълни с догадки и предположения.

Днес бе работил цели шест часа, ала си каза, че може да поработи поне още два. Разказът му се изливаше също като леден поток — бистър и последователен.

Ръцете, които се стрелкаха по клавиатурата, бяха красиви — загорели, слаби, с дълги пръсти и едри длани. Щом ги погледнеше, човек би си казал, че са създадени да творят концерти или епически поеми. А те претворяваха черни кошмари и чудовища — не от типа на потъналите в кръв зъби и съдрана кожа, а съвсем истински чудовища, които караха читателя да потръпва. Пищеше достатъчно реалистично, докосваше се до ежедневното, така че ужасът се превръщаше в нещо обичайно и осезаемо. Едно създание се таеше в творбите му и това създание бе потисканият у всеки страх. А той умееше да се добере до него, винаги. И тогава, бавно и постепенно, го отприщваше на свобода.

Почти забравена, цигарата му тлееше в препълнения пепелник до лакътя му. Пушеше прекалено много. Това бе само външният белег за напрежението, което си налагаше сам, напрежение, което не позволяваше никой друг да упражнява над него. Искаше да свърши тази книга до края на месеца, срок, който сам си бе определил. Беше се поддал на един от редките си импулси и се съгласи да участва в писателска конференция във Флагстаф през първата седмица на юни.

Не му се случваше често да се включва в обществени изяви, а когато все пак го правеше, те никога не бяха значими, многолюдни събития. В тази конференция едва ли щяха да участват повече от двеста издатели и начинаещи автори. Щеше да води семинар, да отговори на въпросите и да се прибере. Там нямаше да има такса за лекторите.

Само през тази година Хънтър бе отказал предложенията на едни от най-престижните имена в издателския бизнес. Престижът не го вълнуваше, но по свой, макар и странен начин вярваше, че приносът му към гилдията на писателите от централна Аризона бе нещо като компенсация за славата. Хънтър добре разбираше, че нищо не се дава даром.

Бе късен следобед, когато кучето, свито в краката му, повдигна глава. То бе слабо източено животно, с лъскава сива козина и присвитите интелигентни очи на вълк.

— Време ли е вече, Сантанас? — сякаш създадена за тази нежност, ръката на Хънтър се спусна и помилва главата на кучето. Макар че бе доволен от свършеното, докато изключваше компютъра, реши да поработи до късно тази вечер.

Мъжът излезе от потъналия в истински хаос кабинет и мина в спретнатия хол с високи прозорци и скосен таван. Миришеше на ванилия и теменужки. Едрото слабо куче вървеше до него.

Отвори вратата към просторната тераса и се вгледа в гъстите гори наоколо. Те го изолираха тук, а натрапниците си оставаха далеч. Както и да погледнеше на въпроса, тези гори бяха неговият щит. Имаше нужда от спокойствие, от тайнственост и красота, също както имаше нужда от наситено червените стени на каньона, обградили го отвсякъде. В тишината долови бълбукането на водата в близкия поток и замайващата прелест на свежия въздух. Не приемаше всичко това за даденост, не ги бе притежавал винаги.

В този момент я видя. Вървеше небрежно по пътеката към къщата. Опашката на кучето замаха.

Понякога, докато я наблюдаваше така, Хънтър не можеше да повярва, че тази прелест принадлежи само на него.

Тя бе мургава, с нежни фини черти, движеше се с неосъзната самоувереност, която го караше да се усмихва, въпреки че го прорязваше болка. Казваше се Сара. Работата и усамотението му бяха двете жизненоважни неща за него. Сара бе неговият живот. Тя си струваше борбата, разочарованията, страховете и болката. Струваше си всичко.

Сара вдигна глава и усмивката й разкри просъскващата шина на зъбите.

— Здрасти, тати!