Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Dangerous Kind of Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2011)
Разпознаване и корекция
hrUssI (2013)

Издание:

Нейъми Хортън. Опасен капан

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-110-255-7

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Той видя ямата едва когато падна в нея.

Само миг преди това усещаше под ботушите си твърдата планинска почва, после внезапно започна да пропада. Обзе го изумление, ужас, сякаш времето спря, а детските кошмари оживяха при това шеметно сриване в бездънната тъмнина.

Тялото му падна тежко върху меката пръст. Дъхът му секна. Усети вкус на кръв, явно беше прехапал устните си при удара. Вдигна поглед и видя над себе си на фона на лунното небе правоъгълния отвор на ямата.

След това се чу леко щракване. Двете половини на капака се вдигнаха и се затвориха плътно.

Мъжът беше в капан.

 

 

Когато Тимбър я побутна леко с големия си влажен нос, Джейми не спеше дълбоко. Беше се отпуснала блажено между съня и реалността. Баща й седеше наблизо и двамата си говореха. Гласовете им се сливаха с пукането на дървата в камината. Ароматът на лулата му беше упоителен и Джейми тъкмо се смееше на шегата му, когато кучето я докосна.

Тя недоволно промърмори — усети, че сънят започва да се изплъзва. Не искаше да го пусне, защото знаеше, че заедно с него ще си отиде и баща й.

Тимбър отново я побутна с нос. Джейми неохотно отвори очи и сърцето й се сви от болка, когато се събуди напълно и осъзна, че всичко е било само сън. И че баща й повече от година не е между живите.

Тя се изправи в голямото кресло. Миризмата на неговия тютюн беше съвсем истинска — от плътната ватирана риза, с която се беше наметнала, преди да задреме. Лекото пращене на угасващия огън също не беше сън — боровите цепеници, които беше сложила в огнището, вече догаряха. Всичко останало обаче й се беше присънило.

Изведнъж усети как мъката отново я прерязва и това я събуди напълно. Тимбър — кръстоска между вълк и хъски, който преди това лежеше на чергата пред краката й, сега я гледаше напрегнато. Джейми се усмихна и го погали.

— Какво има, старче? Сигурно си чул нещо, така ли?

Кучето отново изскимтя и Джейми се изправи озадачена. Ако беше чул стъпки край бунгалото, или му се налагаше да излезе, тя щеше да разбере веднага. Но сега явно искаше да й каже нещо друго и я гледаше така напрегнато, че тя неволно се разсмя.

— Добре, добре… Идвам. Какво ще ми покажеш?

Кучето се втурна през трапезарията, застана пред бюрото с щръкнали от напрежение уши, излая и се огледа назад, за да види дали стопанката му идва.

— Тимбър, тихо! Какво, за бога… — Изведнъж тя се закова на място. Най-после чу звука и погледът й падна върху сложното светлинно устройство, монтирано върху бюрото. Една от лампичките светваше и угасваше със сигнално червено.

Алармената инсталация! Която Джейми внимателно проверяваше всяка сутрин. Беше невъзможно да се е повредила.

Не, не може да бъде, каза си тя, най-вероятно е станало късо съединение някъде по веригата. Ала заедно с това се прокрадваше плахо мисълта, че може най-после да се е случило.

— Господи! — извика тя и се втурна нагоре по стълбите. Само след миг вече оглеждаше внимателно таблото. Всички устройства работеха нормално, лампичките просветваха в зелено. Ако ставаше въпрос за повреда, беше много странно, че е само в алармената инсталация.

— По дяволите, какво става със сирената? — измърмори Джейми и в същия миг забеляза, че около камбанката се е оплела жица. Издърпа я и помещението веднага се огласи от острия писък на сирената. Тимбър залая яростно. Джейми му извика да престане, докато протягаше ръка към релето, за да изключи отново звука.

След това отиде при компютъра и набра бързо командите, като мислено благославяше кучето. Ако не беше то, Джейми щеше да спи чак до сутринта. Екранът светна. Не беше повреда. Нещо достатъчно високо беше пресякло линията на лазерния лъч, който минаваше на около метър и осемдесет над повърхността. Нещо достатъчно тежко, за да освободи капака на ямата. За да се отвори капанът, лъчът и капакът трябваше да се активират едновременно. Джейми сама измисли тази система, след като прекара първите си три седмици в непрестанно презареждане на капани, задвижени от всяка минала мечка и от всеки прелетял по-ниско бухал.

Това беше преди десет месеца. Оттогава в капана не се беше хващало нищо.

Сърцето й биеше лудо. Тя наметна жилетката и бързо нахлузи високите си ботуши върху джинсите. Изключи компютъра и посегна към радиомикрофона, но в същия миг се сети, че няма на кого да се обади. Къртис беше в Сиатъл, а Тери… Той изобщо не беше наясно какво правеха тук, макар че се водеше за неин асистент. Трябваше да тръгне сама.

Е, не съвсем сама. Огромното куче стоеше до вратата и трепереше от възбуда. Джейми се засмя.

— Добре, идваш с мен!

Задъхана от вълнение, Джейми грабна пушката от стойката и я метна на рамо, като с другата ръка мушна в джоба си шепа стрелички с прикрепени към тях капсули с приспивателно. Ако наистина беше успяла да хване такава мечка, каквато мислеше, щеше да бъде напълно достатъчно да я обездвижи с една стреличка. След като животното заспеше, щеше да го обвие с найлоновата мрежа, а после да го издърпа с джипа си от ямата. Ако обаче не беше мечка…

Всъщност в тази част на планината няма кой знае колко животни, достатъчно големи, за да задействат капана, каза си тя нервно, докато вървеше към джипа. От всички тях мечката беше най-опасното. Освен ако в капана й не се беше хванало именно онова, за което го беше конструирала.

След като провери дали цялото й оборудване е отзад в багажника, Джейми седна зад волана Тимбър изящно скочи с всичките си петдесетина килограма и се озова на седалката до нея. Потърка муцуна в Джейми, след това, напрегнат като струна, отправи поглед напред в нощта.

 

 

В капан!

Слейтър Макол пое дълбоко въздух и се раздвижи. Поне нямаше нищо счупено. Меката пръст на дъното беше поела част от удара при падането и макар че едното му рамо беше леко натъртено, а лявото коляно щеше да го наболява няколко дни, като цяло беше невредим и в бойна готовност.

Само дето нямаше с какво да се бие.

Тъмнината беше непроницаема. Долавяше миризмата на прах и пръст. Мъжът леко потрепери и се опита да пропъди усещането, че е паднал в прясно изкопан гроб.

Започна внимателно да се изправя. Нищо не се случи и той стъпи на крака, като леко залиташе, замаян от пълния мрак. Протегна ръце. Лявата докосна стена и той инстинктивно приближи към нея. В същия миг настъпи нещо обло. Бързо се наведе и го взе — фенерчето, което държеше, преди земята да се отвори под краката му. Разклати го и от него бликна сноп светлина, който го накара да примижи.

Мъжът предпазливо плъзна лъча на фенерчето около себе си и усети, че изтръпва. Който беше конструирал този капан, явно беше твърдо решил да задържи хванатото същество. Стените бяха от метал, мокри от влагата. Шевовете бяха така плътно затегнати, че беше немислимо да се вкопчиш в някой ръб. Когато вдигна фенерчето, Слейт с потреперване установи, че стените са скосени — към върха на ямата се стесняваха. Всичко беше измислено така, че дори ако жертвата успееше да изпълзи нагоре по гладките стени, никога нямаше да преодолее последния метър до тавана. И макар че в случая жертвата беше самият той, неволно се възхити на майсторството, с което беше конструиран капанът.

— Хей, приятелче — измърмори Слейт, — не те зная кой си, но когато изляза оттук, веднага мога да ти предложа да работиш при мен. Ако успея да изляза…

Започна да обмисля шансовете си да се измъкне от клопката. Определено не бяха добри.

Колкото и да осветяваше тавана, така и не видя цепнатината, където двата капака се срещаха. Стоманените плоскости прилягаха така плътно, че изглеждаха като една. Това устройство не е направено от любител, каза си той. Но какво ли, за бога, е искал да улови в него? В тази планина нямаше толкова големи животни. Освен мечките. Но ако това е капан за мечки, в него сигурно е трябвало да се хване прадядото на всички мечки.

 

 

Джейми умело зави с джипа и паркира така, че лъчите от фаровете да падат право върху капана. После включи и малкия прожектор, монтиран върху металната защитна решетка на джипа. След като скочи на земята, тя провери лебедката, закрепена за амортисьора, и тръгна към капана.

Тимбър скимтеше от възбуда. Когато спряха, той скочи и започна бясно да души земята наоколо. Следата го отведе до ръба на ямата. Той задраска по металната повърхност с предните си лапи, като яростно ръмжеше и лаеше.

— Тимбър! — извика Джейми и посочи колата. — Назад! Сядай долу. Стой мирно.

Кучето жално изскимтя, но се отправи към джипа и седна до него. Осемте години обучение надделяха над ловния му инстинкт.

Джейми усети, че сърцето й бие до пръсване. Пое дълбоко въздух и тръгна към капана, като си повтаряше, че няма от какво да се страхува. Каквото и да беше паднало, щеше да си остане вътре, докато тя самата не го пуснеше.

Тя клекна и махна покритието от процепа, който Къртис наричаше шпионка. Отново вдиша дълбоко хладния нощен въздух и насочи мощния лъч на фенерчето надолу в ямата.

Щракването го стресна. Слейт вдигна поглед и в същия миг нахлулият отгоре мощен сноп светлина го заслепи. Той с препъване отстъпи настрани, закрил с ръка очите си, но още преди да разбере какво става, дупката отново се затвори. След това пак настъпи тишина.

Чуваше само собственото си накъсано тревожно дишане. Угаси фенерчето си и остана неподвижен в тъмнината целият в слух. Какво, по дяволите, ставаше там горе?

Той преглътна с усилие, втренчил поглед в тавана. Беше чул как някакво животно дращи по металната плоскост. За миг изпита ужас при мисълта, че двата капака отново ще се отворят и върху него ще се стовари петстотинкилограмова гризли. След това животното си отиде. Не се чуваше нищо. Онзи, който го беше погледнал, явно не бързаше да го освободи. Ако въобще възнамеряваше да го освобождава.

Мисълта, че може да са го изоставили, го преряза като нож. Сред всички възможности, които беше прехвърлял наум, беше пропуснал най-страшната — че може да го оставят да умре. Въздухът беше доста свеж, вероятно капаците не прилягаха чак толкова плътно или пък конструкторът беше предвидил и това. Кондензиращата се върху металните стени влага щеше да му осигури вода за седмици наред. Значи щеше да умре от глад — смърт достатъчно бавна, за да може да обмисли докрай ужаса на положението си.

Не, все още не беше мъртъв. Той избърса потта от лицето си и отново освети стените и пода на капана. Обмисляше всяка възможност за спасение. Не, за бога, нямаше да се даде без борба.

Изведнъж силно се стресна от грохота, идващ над главата му. Замръзна на място и инстинктивно загаси фенерчето. Отгоре се посипаха борови иглички и прах. Някой мина по затворения капак. Без съмнение беше човек. Капаците потрепнаха, след това единият бавно започна да се отваря. Пред очите му се разкри покритото със звезди небе.

Слейт беше толкова напрегнат, че не усети колко дълго беше сдържал дъха си. На ръба на ямата застана някаква фигура. Светлината падаше откъм гърба й, така че той не можеше да различи чертите й. Човекът стоеше, без да продума, и гледаше надолу към плячката, сякаш се чудеше какво да прави.

Слейт присви очи и впери поглед в силуета. Макар че зависеше изцяло от благоволението на непознатия, той не почувства никакво облекчение.

— Хей, ти! — изкрещя той. Тъмният силует не помръдна и Слейт избухна: — Какво чакаш, по дяволите? Измъкни ме оттук!

— Ах, ти, несръчен идиот такъв! — извика яростно Джейми и започна да издърпва въжето на лебедката. — От всички глупаци под слънцето… Проклети строителни работници, пияници нещастни! Превърнахте града в бунище, карате по пътищата като луди и плашите всичко живо около себе си, а сега плъзнахте и по планината… — Тя дръпна силно въжето, но успя само да ожули пръстите си. От болката очите й се насълзиха. Това я разгневи още повече.

— Не съм пиян! — От вика на хванатия долу мъж металните капаци потрепериха. — Вървях из гората и изведнъж паднах в… В това чудо! Изкарай ме веднага оттук!

За миг Джейми изпита желание да го остави сам да се оправя. В началото, когато видя, че в капана не е паднала мечка, а работник от строежа на язовира, почувства облекчение, но сега се запита дали всъщност нямаше да се оправи по-лесно с тристакилограмова гризли.

Защото хванатият в нейния капан мъж изглеждаше по-опасен.

Преди всичко беше много едър. Прекалено едър, като се имаше предвид настроението му в момента. Отдалеч се виждаше, че е бесен. Беше чувала цветистите изрази, с които я обсипа, твърде често, за да се впечатли, но я стресна яростта, с която се лееха.

— Госпожо, ако не ме измъкнете оттук през следващите десет секунди, за вас самата ще е по-добре да ме оставите…

Гласът звучеше така застрашително, че всъщност нямаше нужда мъжът да изрича каквито и да било заплахи.

За миг Джейми си каза, че може би най-добре ще бъде наистина да го остави да се оправя сам, но след това чувството за самосъхранение беше заглушено от прилив на съчувствие. Тя прошепна нещо на Тимбър и закрепи мрежата към куката, с която завършваше въжето на лебедката.

— Сега ще хвърля найлоновата мрежа — извика тя надолу, — качете се по нея. И не се приближавайте…

Последва враждебно мълчание. Джейми запрати събраната накуп мрежа надолу към ямата, казвайки си, че вероятно после ще съжалява.

Мрежата изглеждаше съвсем тънка, като копринена. Но щом я докосна, Слейт разбра, че би могла да издържи и десет души с неговото тегло. Започна да се катери нагоре бързо като моряк по въжетата на мачтите.

Когато се изкачи, видя, че жената се е отдръпнала назад под сянката на боровете.

— Каква е тази яма, по дяволите? — извика той и гневно тръгна към нея. — Можех да си счупя врата! Това ли беше целта? Може би имате колекция глави, трофеи от нещастниците, паднали в…

Изведнъж откъм жената се разнесе ниско застрашително ръмжене. Слейт застина и се вгледа по-внимателно в сенките. Кучето, което сигурно тежеше поне четирийсет килограма, застана между него и жената. Венците му бяха оголени и зъбите му проблясваха — толкова големи, че биха строшили човешка ръка като клечка за зъби. Гледаше мъжа втренчено, напрегнато и интелигентно, сякаш искаше първо спокойно да го предупреди. Вълча кръв, каза си Слейт с неволно възхищение.

— Спокойно, Тимбър — каза тя и огромното животно махна с опашка, за да покаже, че е чуло заповедта. Ала продължи да гледа втренчено мъжа.

Слейт бавно отстъпи назад и неволно затаи дъх, макар че кучето не помръдваше. Беше изненадан от вида на жената пред себе си, макар сам да не знаеше какво всъщност очакваше да види.

В действителност беше доста по-млада, отколкото той очакваше. Може би двайсет и пет годишна. Освен това беше много привлекателна, макар и по момчешки. Не беше неговият тип, но едва ли би очаквал от нея да залага капани из планините на Британска Колумбия. Беше висока, стройна и дори широката жилетка й стоеше елегантно. Тесните джинси бяха нахлузени във високи до коленете ботуши, очевидно за удобство, за да се предпазва от храстите, а не заради модата.

Излъчваше самоувереност, спокойствие. Начинът, по който държеше пушката, подсказваше, че е напълно в състояние да се грижи за себе си. Не че дулото сочеше към него. Но Слейт имаше чувството, че ако направи дори едно погрешно движение, оръжието ще се обърне към гърдите му. Погледът й беше хладен и ясно подсказваше, че тя действително знае как да използва пушката.

— Е, сладур, ти си на ход.

Тя премигна. Слейт като че долови за миг колебание в очите й, което веднага изчезна. Жената облиза леко устни и Слейт разбра, че тя няма никаква представа какво да прави с него.

— Е, сега какво? — процеди той, като се опита гласът му да прозвучи с властно нетърпение, което през всичките тези години, прекарани по най-големите строежи на язовири в целия свят, винаги му беше помагало да постигне онова, което искаше.

— Ами аз… — Очите й се разшириха и тя отстъпи.

— Казах вече, ти си на ход — отвърна той на погледа. — Ти държиш пушката, сладур… та затова правя извода, че ти диктуваш положението.

— Точно така — отвърна тя и леко вдигна пушката.

— Тогава? — Той сложи ръце на хълбоците и се вторачи в нея, като се престори, че не чува предупредителното ръмжене на кучето. — Веднага ли ще се хващаме за работа, или първо ще ме закараш у дома си?

— Веднага ли… какво? — Гласът й леко заглъхна и тя отстъпи още една крачка назад.

— Хайде, сладур — изсмя се той, — щом си стигнала дотук… Само не ми казвай, че накрая те достраша.

Тя тръсна глава.

— Не разбирам за какво говорите…

— Виж, сладур — ухили се той, — ето как виждам аз положението. Щом една жена е положила толкова усилия, за да си хване мъж, явно наистина е в голяма нужда. Затова можем да се съблечем направо тук и веднага да осъществим среща от най-близкия вид… — Гласът му се сниши и Слейт небрежно пристъпи напред. — Или пък можем да почакаме, докато се доберем до някое по-топло местенце. И по-меко. Нежно създание като теб може да се насини, ако се хвърлим направо на земята. — Той пристъпи пак, като си каза да не се плаши от усилващото се ръмжене иззад сянката. — Освен ако не искаш ти да си отгоре, естествено. Охо, ако е така… аз нямам нищо против. Обичам агресивни жени…

Думите му постигнаха точно ефекта, на който се надяваше. Очите й се разшириха от изумление, а по лицето и врата й плъзна червенина, която се виждаше дори в полумрака.

— Аз… това… не е… По дяволите! — Изведнъж очите й блеснаха, вече не от смущение, а от гняв.

— Добре, добре! Аз ще съм отгоре — отвърна той през смях и вдигна ръце, сякаш се предаваше. Небрежно пристъпи още по-близо. — Не съм претенциозен.

Това я слиса съвсем, което именно беше и целта на Слейт. Той се хвърли върху нея.