Нейъми Хортън
Опасен капан (11)

Единадесета глава

Пейджърът на Джейми изписука. Слейт се стресна от неочаквания звук и разля кафе върху ръката си. Отиде до хвърлената снощи на пода мокра жилетка, извади от джоба устройството и го изгаси. После тръгна към кухнята. Погледът му падна на камбанките. Нима би могъл да помисли някога, че тези невинни полски цветя ще променят живота му.

След малко Джейми излезе от банята, като бършеше косата си. Беше само по бикини и риза и когато се наведе напред, Слейт доволно се усмихна на възхитителната гледка. След дългата любовна нощ младата жена сияеше, очите й танцуваха и проблясваха, когато спираха на него.

Той й наля кафе и я целуна, после отново се зае с яйцата. Тя се облегна на плота и той небрежно подметна:

— Какво ще кажеш сватбата ни да бъде в онази малка дървена църквичка в Пайн Лейк? Не е кой знае какво, но отвън дърветата са фантастични и ако времето е хубаво, можем да направим церемонията на открито… Какво има?

Джейми го гледаше смаяно. После се усмихна.

— О, Макол! Не зная как ще се оправям с теб! — Той я погледна недоумяващо и тя продължи: — Да не би да ми правиш предложение за женитба?

— Ами… Мислех, че се подразбира — намръщи се той.

— Може би, да — засмя се Джейми и го целуна, — но всяка жена би желала да поискат наистина ръката й.

Слейт я погледна втренчено и се ухили глупаво.

— Значи искаш… пръстени, падане на колене, всичко?

— Предавам се, ти печелиш! — разсмя се звънко Джейми. — Все пак нали ми донесе камбанки, а и след нощ като тази… Никога не съм и мечтала за такова богатство.

Господи, какъв невероятен късмет имам, че тази жена ме обича, каза си той и я притисна до себе си.

— Нали няма да искаш да останем сгодени прекалено дълго? — пророни той след дългата целувка.

— Само колкото да направим някои приготовления.

— Добре. Значи да кажем вдругиден? — Той забеляза изуменото й изражение и се разсмя. — Добре, добре, няма да умра, ако се отложи с някой и друг месец. — После изведнъж се намръщи. — Знаеш ли, вероятно няма да можем да си позволим дълъг меден месец… Най-много няколко дни и дори през тях ще трябва да съм постоянно до телефона.

— Ами… Кой знае защо ми се струва, че вече сме се заели с тази част от програмата — отрони тя многозначително.

— Охо, значи така мислиш? — прошепна той.

— Е, или поне сме направили първата крачка в правилната посока. Знаеш ли, не бих могла да си представя по-добро прекарване на медения месец от това да живея с теб тук, в този фургон — тя целуна устните му, — и да прекарвам повечето времето гола… в прегръдките ти.

— Господи! — възкликна Слейт и я притисна до себе си. — Колко е хубаво бъдещата ти жена да знае кое е важно и кое — не. Заклевам се, щом свършим с този проект, ще се отдадем на удоволствия. Можем да отидем на някой остров в южните морета.

— Там дали ще има мечки? — попита тя шеговито.

— Пандите ще ти свършат ли работа?

— Невероятни са! Какво, искаш да отидем за медения си месец в Китай ли?

— А ако ти предложат да прекараш четири години в Китай и да изучаваш пандите? — продължи той.

— Ама ти сериозно ли? За подобна възможност съм способна на всичко! Те са слабо изучени, а освен това са на изчезване заради бамбука… Но китайското правителство никога няма да разреши на някаква си неизвестна етоложка от Вашингтонския университет да… Макол, защо се хилиш?

— Не мога да гарантирам сто процента, но съм почти сигурен, че можем да получим такова разрешение. „Ние“ в дадения случай представляваме строителната компания „Монолит“ и американското правителство.

— Какво кроиш, Макол? — присви очи тя.

— След този проект заминаваме за Китай. „Монолит“ ще изпълнява правителствен проект за построяването на най-големия язовир в тази част на света. И понеже така или иначе ще сме при пандите цели четири години, предполагам ще успея да задействам някой връзки, за да получа разрешение за съпругата ми да изследва малките красавци.

— Слейт! Господи! — Очите й се разшириха от възторг. — Знаеш ли колко хора се борят за подобна възможност години…

— Да разбирам ли, че няма да се наложи да те закарам насила в Китай? — подметна той престорено сухо.

— Ще си приготвя багажа най-много за час!

— А според някои слухове след това ще се заемем с гигантски проект в северна Манитоба. Точно на Хъдсъновия залив.

— Северна Манитоба — промълви тя блажено. — Полярни мечки, Макол…

— Ама на теб действително е лесно да ти се угоди — разсмя се Слейт. — На повечето мъже им се налага да купуват на жените си кожи от диви животни, а ти… Господи! Как е възможно да съм толкова голям късметлия с теб… — прошепна той и плъзна ръце под разкопчаната й риза.

— Да, обаче аз трябва да тръгвам. Казах на Тери да ме чака на язовира в осем. А първо трябва да измъкна джипа…

— Добре че се сетих, докато се къпеше, пейджърът ти даде сигнал, че е получено съобщение.

— Какво? Пейджърът ли? — Гласът й прозвуча така стреснато, че Слейт, който гледаше със съжаление към препържените яйца, се обърна. Тя се бе втренчила в устройството, сякаш то можеше да скочи и да я ухапе.

— Джейми! Какво има?

— Ами… Това не е точно пейджър. А нещо като дистанционно алармено устройство, свързано с батерията в колата. Може би е повреда… — промълви притеснено тя.

— Какво се е случило?

— Нищо — тръсна глава тя. — Просто то е свързано с капаните. Когато някой от тях се задейства, устройството дава сигнал.

Слейт се приближи към нея. С леко смръщени вежди той я наблюдаваше как нервно обува джинсите си.

— Значи си хванала нещо? Както хвана мен?

— Да! — Тя седна и започна да нахлузва ботушите си.

— Какво може да бъде? Мечка?

— Вероятно… Мога ли да взема пикала ти?

— Аз ще те закарам — отвърна Слейт, който също вече се обуваше. — Не искам да ходиш там горе сама.

Джейми, която беше вече стигнала до вратата и обличаше жилетката си, се обърна и го погледна ядосано.

— Няма нужда да бдиш над мен ден и нощ, само защото ще ти ставам жена!

— Напротив! Ще бдя и въобще възнамерявам да се занимавам много с теб. Особено нощем — подметна той усмихнат.

— Слейт, моля те, побързай! — прекъсна го тя нервно. — Трябва първо да минем през моята къща, за да видим на таблото кой от капаните е задействан!

— Готов съм! — отвърна той и бързо извади от килера пушката си и кутия патрони. После заяви непреклонно: — Няма да ми противоречиш! Никога не стрелям, ако имам някакъв друг изход, но държа да ти кажа, че онзи ден най-старата гризли в планината, онази, за която разправяше, здравата ме уплаши.

— Не се притеснявай за нея — каза Джейми, докато се качваше отпред в кабината на пикапа. — Преди около седмица я откарахме в долината северно от Принс Рупърт. Там има специален резерват за мечки гризли. Беше твърде стара и не можеше да издържи на конкуренцията на по-младите тук. Пък и все по-често идваше близо до обекта и решихме, че рано или късно някой ще се уплаши и ще я застреля. Така че я натоварихме на малкия хеликоптер, който я отнесе да дочака на спокойствие естествената си смърт.

— Казвам ти, че преди четири дни видях огромна гризли доста близо до язовира!

— Не е възможно, скъпи! Аз лично присъствах…

— Значи в твоята планина се разхожда друга голяма гризли, ясно.

— Не съм виждала следи — отвърна тя замислено. — Едва ли е възможно… да има друга гризли и да не я забележа. Ти какво точно си видял?

— Нещо страхотно голямо! Стоеше на другия бряг на реката. Именно стоеше и гледаше язовира.

— Стоеше?

— Да, на задните си крака.

— Да не е бил човек?

— Висок над два и петдесет и целият в козина?

— Значи си сигурен, че е било мечка?

— Ами какво друго… — Той изведнъж я погледна стреснато. — Да не искаш да кажеш, че е било саскуоч…

— Просто казвам, че не е възможно да е била гризли.

Слейт се взря в нея, но тя беше потънала в мисли и гледаше втренчено през прозореца. Реши, че няма смисъл да спори с нея. Но ако мечката гризли беше откарана в резервата преди седмица, тогава какво, по дяволите, беше видял със собствените си очи онзи ден над язовира?

 

 

Докато стигнат до капана, минаха близо два часа. До него водеше съвсем тесен горски път. Джейми беше готова да закрещи от нетърпение, когато най-после стигнаха. Преди още да са спрели, тя изскочи и се втурна към капана.

Изведнъж рязко спря. Остана вцепенена, сякаш не можеше да повярва на очите си. Капанът беше напълно разрушен.

Когато чу зад гърба си стъпки, Джейми подскочи.

— Джейми, какво, за бога… — запита запъхтян Слейт. Ала когато погледът му падна върху разбитото съоръжение, той пристъпи пред нея, пое дълбоко въздух и каза с онзи тих заповеднически глас, с който преди време беше укротил кучето: — Стой на място. Не мърдай.

После пристъпи напред и погледна внимателно навътре в капана, стиснал в ръка пушката си.

— Спокойно. Каквото и да е имало вътре, е избягало.

— Господи, как е възможно? — приближи се тя.

— Защото е от дърво — каза той, като посочи единия капак, изтръгнат от пантите му. — Не са ли всички стоманени?

— Просто не можахме да качим стоманената конструкция по този път — обясни Джейми — и затова насякохме дървен материал и го изградихме тук, на място. Обаче гредите, Слейт… Те бяха дебели като траверси!

— Този приятел обаче ги е счупил като съчки. Може пък да е някоя много голяма мечка.

— Не — отсече Джейми, докато оглеждаше внимателно. — Никоя мечка не е в състояние да разбие тези капаци.

— Да не искаш да ми кажеш, че си хванала саскуоч?

— Не зная какво искам да кажа! — извика тя и вдигна поглед към суровите склонове на планините. За пръв път в живота си изпита боязън от непристъпния им застрашителен силует. В тях имаше места, където жив човек не беше стъпвал. Какви ли тайни се криеха в техните скрити долини и пещери. Индианците бяха дълбоко убедени, че саскуоч действително съществува. Много от тях твърдяха, че са го виждали. Дори Слейт беше зърнал нещо… Което просто не можеше да е голяма гризли. — Не зная — повтори тя. — Било е нещо огромно.

— Да! Огромно и невероятно ядосано — което са две напълно достатъчни причини да се омитаме оттук, преди да е размислило да се върне — отвърна Слейт.

Изведнъж Джейми зърна нещо върху гредата малко под ръба на капана. Протегна ръка и внимателно издърпа снопче козина.

— От мечка ли е? — попита нетърпеливо Слейт.

— Не. — Тя леко го прокара между пръстите си. — Нито плътността, нито цветът… Онова същество, което си видял, какъв цвят на козината имаше?

— Сребрист — каза той и я погледна втренчено. — Виж какво, ирландчето ми, луната го огряваше. Всяка гризли…

— Не е било гризли!

— Добре! Мислех, че саскуоч трябва да са черни.

— Повечето, които са били виждани по тези места, са действително с тъмна козина, но има сведения, че са били забелязвани и по-светли — бежови, сребристи. — Тя нервно се изправи. — Слейт, по дяволите. Зная, че въобще не вярваш на това, но тук действително има нещо!

— Джейми, не желая да спорим. Просто да се махаме.

— Чакай! Първо трябва внимателно да огледам капана отвътре, после да направя снимки, да прибера филма… Господи! Фотоапарата! — Тя изтича до монтирания на едно дърво апарат и го свали с треперещи пръсти. — Когато се задейства капанът, задейства се и апаратът. Направен е така, че прави снимки на всеки десет секунди. Има сто кадъра!

— Значи искаш да кажеш, че това нещо е правило снимки през цялото време, докато онова същество, дето е било вътре, е излизало?

— Ако имам късмет, да — пророни Джейми и се опита да извади филма. Ръцете й трепереха така силно, че не можеше да хване дори касетката. — Е, то може да е прекарало цял час в капана, преди да опита да излезе. Или пък влагата да е проникнала в апарата и да е повредила филма. Или пък самият апарат нещо да се е развалил…

— Или…

— Или пък може да съм направила научното откритие на века — промълви тя и вдигна поглед към Слейт.

Дълго след това тя внимателно претърсваше всяка педя земя наоколо, но не намери нищо повече.

По целия път обратно към нейната къща Слейт не пророни дума. Караше замислен, леко смръщен. Джейми го поглеждаше крадешком и се питаше какво става в главата му. Когато стигнаха, той се отпусна в един шезлонг. Беше толкова замислен, че даже не я чу, когато го попита иска ли закуска.

— Искаш ли да поговорим за всичко това? — попита тя и приседна на облегалката, като погали челото му.

— През цялото време се питам нещо — отвърна той и отпусна глава назад. — Ако този филм действително съдържа кадри с това, на което толкова се надяваш, тогава какво?

— Ами… В лабораторията в Сиатъл ще го обработят и после Къртис ще реши дали има нещо, което трябва да се…

— Къртис ли?

— Защо, какво има? — запремигва тя.

— Нищо — намръщи се той. — Просто си мислех, че това е твое дело. Твое и на баща ти.

— Така е. Поне донякъде — заекна Джейми. — Обаче Къртис помогна с финансирането. Пък и идеята беше негова. Без него никога нямаше да направя капаните.

— Защо?

— Най-вече заради парите… — отвърна тя неуверено.

— Ако предположим… просто теоретично, че тази сутрин в капана се е хванал саскуоч. Какво ще стане? Къртис ще изпрати експедиция да го открие? Ще публикува снимките?

— Да. Вероятно и двете.

— А какво ще стане тогава със самия саскуоч?

Златистият му кехлибарен поглед я пронизваше.

— Ами… Каквото става с всеки новооткрит животински вид… — отвърна тя и се отпусна в отсрещния шезлонг, като се ядосваше на себе си, че започва да се оправдава. — Ще го изучаваме и…

— Как? Жив? Мъртъв? В клетка? Или на масата за дисекции?

— Слейт, струва ми се, че това не е твоя…

— Просто се питам защо е всичко това! Дали ако разчленим това същество на парчета, ще разрешим големите си проблеми. Ще спрем ли войните? Ще лекуваме ли рака?

— Всичко е възможно — отвърна тя твърде рязко. — Не можем предварително да знаем какви ще са последствията от подобно научно откритие.

— Обаче отлично знаем какви ще са последствията му относно кариерата на Къртис, нали?

— Не те разбирам — замръзна на мястото си Джейми.

— Отлично ме разбираш, ирландчето ми. Не се прави на глупава.

Джейми стисна юмруци, за да овладее гнева си. Господи, защо все трябваше да спори с нея? А и тя самата, защо се чувстваше длъжна да защитава Къртис от нападките му?

— Може да се каже, че на Къртис вече няма да му се налага да се бори, за да получи финансиране. Откритието едва ли ще попречи на издигането му. По-скоро обратното. Ще му открие нови… възможности.

— Или накратко казано — изсумтя презрително Слейт, — вече няма да живее в сянката на баща си.

— Добре — прекъсна го ядосано Джейми. — Нека просто да приемем, че когато става въпрос за Къртис Уинтроп, ти не си способен да разсъждаваш трезво. И точка по въпроса.

— А ако не го хванат?

— Ами… Предполагам ще си живее свободно.

— Имаш ли представа какъв панаир ще стане тук, ако на твоя филм действително има нещо? — наведе се напред Слейт. — Планината ще се напълни с всевъзможни учени, истински и аматьори. След тях ще се изсипят какви ли не авантюристи, ловци, журналисти, телевизионни екипи, търсачи на чудовища, куцо и сакато. И всички откачалки, които могат да си платят билета дотук. Ще претършуват планината и ще убиват или залавят всичко живо, което намерят. Ще търсят, докато не заловят това същество или не го убият.

— Преувеличаваш — отвърна тя неуверено.

— Не преувеличавам и ти добре го знаеш — погледна я той строго. — Само че не мога да разбера защо възнамеряваш да позволиш на Къртис да те въвлече във всичко това.

— Ти нали имаше някаква среща? Защо не тръгваш?

— Ще започнат и без мен. Хайде, Джейми. Нека поговорим. Кажи ми, че ще го направиш не защото си притисната до стената, а защото действително си убедена, че е правилно… Че е морално.

— До никаква стена не съм притисната!

— Все още се разкъсваш между двата лагера, нали? Ако го направиш, ще бъде, защото искаш Къртис да бъде доволен… А някъде дълбоко в себе си мислиш, че ако удовлетвориш Къртис, и майка ти най-накрая ще е доволна.

— Не ставай смешен — тросна се Джейми и тръгна към кухнята. — Хайде да оставим този глупав спор, Слейт.

— Аз изобщо не желая да споря с теб. Просто искам да ти покажа какво действително възнамеряваш да направиш.

— Аз най-добре зная какво правя!

Той впери поглед в земята и каза с глух глас:

— Джейми… След като завърших, започнах работа в една от големите тексаски нефтени компании. Веднъж случайно срещнах дъщерята на собственика. Само след шест месеца се оженихме. След медения месец баща й ми предложи работа в централното управление. Аз приех… Дотогава все си бях мечтал за нещо такова, за стабилна работа, улегнал живот. Е, успях да издържа само осем месеца. — Той стисна зъби при спомена и продължи с наведени очи. — Не можах да понеса факта, че за всички бях протежето на таткото. Нито пък това, че Алисън се беше омъжила за мен не по любов, а просто за да шокира приятелите си. Бях си черноработник. Тя ме влачеше по коктейли, за да ме показва като странен екземпляр. Тигър, който Алисън си води на каишка. Всички ме гледаха като че ли бях прах под краката им. Нямах техния произход. — Слейт тръсна глава и се усмихна. — Осем месеца прелиствах документи. После напуснах. Намерих си работа в „Монолит“. Само седмица след това Алисън заяви, че не може да живее с човек, който работи с ръцете си. — Той я погледна открито. — Искам да ти кажа, че животът, който водя, е в кръвта ми, Джейми. Иначе щях да привикна към начина на живот, който Алисън ми осигуряваше, и хич нямаше да се замисля. По същия начин е и с теб — тази планина е в кръвта ти.

— Никога не съм отричала, че обичам планината.

— Не толкова нея, а всичко, което тя олицетворява. Ти принадлежиш на дивата природа, а не на града. Време е да го разбереш. Не можеш да бъдеш едновременно такава, каквато си, и такава, каквато майка ти иска да бъдеш.

— Аз и не искам!

— Да, да! Ако наистина беше жената, която майка ти е мечтаела да станеш, щеше да завършиш литература и да преподаваш поетите от шестнайсети век на отегчени студенти. Обаче ти си друга! Завършила си зоология и биология, нали? И си се преборила да получиш стипендия, за да успееш да се върнеш тук. Живееш горе в планината, сама месеци наред, само с едно куче, което е всъщност истински вълк. Хич не се замисляш, когато се налага да метнеш раница на рамо и да отидеш нагоре в тази пустош за цяла седмица съвсем сама. Носиш джинси, пушка, ботуши и се чувстваш комфортно като брокер на Уолстрийт. Това е твоят дом, Джейми!

Джейми се обърна, но Слейт не се предаваше.

— Ти обаче не желаеш да го признаеш. И затова все говориш за онова преподавателско място в Сиатъл. Самозаблуждаваш се, че си дошла тук само по работа. Все не се решаваш да избереш — дали да останеш в планината и да отхвърлиш живота на майка си, или да се върнеш в града и да обърнеш гръб на баща си.

— Ами тогава — прекъсна го тя гневно, — какво доказвам с факта, че искам да се омъжа за теб? Освен че вероятно съм кръгла глупачка?

— Точно това ме плаши — отвърна той и я изгледа продължително. — Мисля, че докато сама не решиш по кой път да тръгнеш, няма да бъдеш щастлива — с мен или с някой друг.

Джейми го гледаше изумено.

— Да, Джейми, докато не намерихме онзи разбит капан, си мислех, че си се освободила от миналото. Но сега не съм толкова сигурен. Ако действително възнамеряваш да пожертваш онова… същество или каквото е там… в името на болните амбиции на Къртис Уинтроп, значи все още не си намерила себе си. — Той впи поглед в нея. — Джейми, докато не станеш цялостна личност, няма да можеш да обичаш истински.

В ушите й сякаш кънтеше оглушителен тътен. Тя прошепна:

— Нима искаш да кажеш, че трябва да избирам между саскуоч… и теб?

— Ех, ако беше толкова лесно… — въздъхна Слейт и взе касетката с филма. — По целия път насам кроях планове как да го унищожа. Да го осветя и после да го навия обратно. Ти щеше да решиш, че е повреден или нещо такова. После обаче си дадох сметка, че се самозаблуждавам. Нямам право да вземам подобно решение вместо теб.

Джейми беше бледа като платно. Сърцето му се сви от жалост към нея, но той си каза, че вече няма връщане назад. Ако тя продължеше да се люшка между тези два така различни свята, никога нямаше да бъде напълно уверена, че е постъпила правилно, като се е омъжила за него. Всеки ден в мислите й щяха да се прокрадват тайни съмнения, угризения, че не е осъществила мечтите на майка си, като се е омъжила за строител на язовири. Щеше да се пита какъв ли би бил животът й, ако беше постъпила другояче, ако беше успяла да устои на опасния мъж, от когото цял живот се беше пазила.

Горчивината и неудовлетвореността щяха да се трупат, да растат, докато един ден тя щеше да си отиде. Както майка й си бе отишла. Както неговата собствена майка си беше отишла. Както си отиде и Алисън.

Не, той нямаше да допусне това да се случи между тях. Дори с цената на риска да загуби единствената жена, която някога бе обичал, той трябваше да е напълно сигурен, че тя е убедена в правотата на решението си.

— Не мога да ти казвам какво да правиш — продължи той тихо. — Трябва да решиш сама, Джейми. Мисля, че е дошло време да избереш между планините и живота, който те очаква в Сиатъл. Или пък можеш да решиш да не избираш… Да продължиш както досега. Както искаш. Зависи само от теб.

Очите й бяха широко отворени, изпълнени с болка.

— Да… — отрониха устните й и гласът й секна.

— Трябва да се връщам на работа. — Той стана, целуна я леко по бузата и се взря в очите й. После направи най-трудната стъпка в живота си — обърна се и излезе от къщата на Джейми, може би дори от нейния живот, без да се обърне за сбогом.