Нанси Мартин
Силата на страстта (11)

Единадесета глава

В неделя сутринта Флечър дремеше в ръждясалия си стол зад своя хангар край Мисула. Беше прекарал тежка безсънна нощ и нямаше никакво настроение да се появява пред семейството си. Вдигна крака на бюрото, скръсти ръце на гърдите си, нахлупи шапката над очите си и се опита да брои овце.

След малко чу, че отвън спря кола. Опита се да не обърне внимание на това, но не можеше да не обърне внимание и на отварянето на вратата, и на звука на токчета.

Парфюмът й го удари в главата. Флечър повдигна малко шапката си и надникна под нея.

Амелия спря от другата страна на бюрото. Бе в същия делови костюм — същото изискано сако и къса пола, заради която краката й можеха да бъдат обявени за национално съкровище.

Тя се наведе, опря ръце на бюрото и го погледна с лека усмивка. Сините й очи бяха пълни с топла светлина.

— Един човек на бензиностанцията ми каза, че тук мога да наема самолет.

Той се надигна бавно, беше го страх, че всяко по-рязко движение може да прогони видението.

— Зависи къде искате да отидете, госпожо. Този самолет не лети просто така, закъдето и да е.

— Трябва да стигна до Планината на Тъкър. Знаете ли къде е?

— Да, разбира се. — Пое дълбоко въздух, за да успокои дишането си. — И колко време ще останете?

Тя сви небрежно рамене.

— Ден-два. Там е прекалено безлюдно за мен. Трябва ми по-цивилизовано място.

Флечър едва говореше, заглушен от ударите на сърцето си:

— Колко повече?

Тя се усмихна и очите й се напълниха със сълзи.

— О, бих харесала място, в което има поне телефон. Истинско легло би било добре дошло. Освен това трябва да има място за бюрото ми. Нали разбирате, аз съм юрист. Мисля да си отворя кантора. Доколкото разбрах, в този край се нуждаете от правна помощ.

— В този край има нужда и от много други неща. — Изправи се в цял ръст. Копнееше да я грабне в прегръдките си, но се насили да запази спокойствие. — Обаче има хора, които не са родени да живеят тук.

— Чувала съм — кимна тя. — Но аз, разбирате ли, съм израснала тук. Мисля, че знам какво ме чака.

Флечър я прегърна, а Амелия обви ръце около врата му. Той я привлече силно. Сякаш никога не се бяха разделяли.

— Страхувах се, че никога няма да те видя — прошепна той дрезгаво.

— Не можех да не дойда. — Тя го целуна и устните й бяха солени. — Бях жестока с теб. Извинявай. Трябваше да оправя някои неща.

— С баща ти ли?

— Не съм го разбирала. Но той… Е, мисля, че за нас още има надежда. Във всеки случай ще опитам.

— А Зоуи?

— Мисля, че мога да я направя щастлива.

— Надявам се, че не само заради тях си се върнала.

— Не. — Тя трептеше в ръцете му, но гласът й остана твърд. — Години наред бях сърдита на баща си, но въпреки това живеех. Без тебе няма да мога. Тази седмица бях нещастна, Флечър.

— Не знаеш какво значи човек да е истински нещастен — засмя се той.

Амелия докосна нежно бузата му.

— Мисля, че вече знам. Чух го в гласа ти. Виждам го в очите ти. Съжалявам, че ти причиних това.

— Ще ми се отплатиш ли?

— Ще се опитам.

Когато го целуна отново, Флечър усети, че го обзема страстта. Амелия изглежда почувства същото, защото въздъхна дълбоко и изрази всичко с устните си. Той откликна. Да, тя се беше върнала — силната и упорита жена, с меко като памук сърце и искаше да бъде негова. Досега не бе изпитвал такава чиста радост. Облегна се на бюрото и я привлече още по-силно. Искаше да бъде част от нея и да я направи своя завинаги.

Тя се засмя щастливо и се хвана за раменете му, за да запази равновесие.

— Господи, Флечър, обичам те!

— Аз също. Омъжи се за мен, Амелия.

Думите му я изненадаха, но не за дълго. Амелия видя в очите му, че неговото желание да бъдат заедно е толкова силно, колкото и нейното. Тя бе събрала багажа си с мисълта, че няма да се върне в Ню Йорк, освен за да уреди напускането си. Вече бе решила къде иска да прекара остатъка от живота си.

— Сигурен ли си, че ме искаш?

— Любов моя, не мога без тебе. — Той прокара пръсти по устните й. — Ще издържиш ли да живееш с мен в къща, пълна с деца?

— Те скоро ще ни напуснат, знаеш това. Докато са с нас, ще им се радваме. Освен това винаги можем да ги изпратим да поработят малко горе, при баща ми.

— Добра идея. Но сигурно помниш, че дори и богат с деца, аз съм разорен.

— Не за дълго — възрази тя. — Мисля, вече със сигурност мога да съобщя, че ние двамата ще живеем без притеснения, докато децата ти учат в скъпи колежи.

— Да не искаш да кажеш, че ще се оженя за много добра адвокатка? — Широка усмивка заля лицето му.

— Да, най-вероятно е така.

— Страхотно! — Той хвана с две ръце лицето й и се наведе за дълга и страстна целувка. Снагата й беше топла, успокояваща и омайваща. Плъзна ръце по гърба й и я вдигна към себе си. Амелия нежно го обви с ръце и дълго не го пусна.

Когато усети отново твърда земя под краката си, тя срещна топлите му очи с усмивка.

— Мислиш ли, че можем да намерим свещеник, който да се качи на планината?

— Ако трябва, ще отвлека някого. Искам да се оженим там горе — на земята, където ще бъде нашият дом за дълго, дълго време.

— И ще бъдем щастливи, нали, Флечър?

— Много щастливи. Обичам те, Амелия.