Нанси Мартин
Силата на страстта (10)

Десета глава

Когато Флечър се събуди сутринта, Амелия я нямаше. Разбра го, още преди да се отърси от дрямката. Тя беше избягала от него — разбира се, след като бе платила стаята и оставила чек за услугите му като пилот. Възпитана докрай.

Той взе конете и се прибра в ранчото. Момчетата пристигнаха същия ден. Целия следобед събираха бичетата и ги откараха в града. Работата бе тежка, но Флечър се радваше, че има с какво да се залисва.

Мислеше, че успява да скрие настроението си, но децата започнаха да се държат далеч от него и да отговарят с късото: „Да, татко“. Изпълняваха задълженията си без напомняне. Дори Джейк ходеше на училище, без да се вайка.

Още първата вечер Джес помоли за разрешение да се върне при Тъкър.

— Брук каза, че през следващите седмици ще има нужда от помощ — обясни той. — Може дори да ми плати.

— Не ми се вярва — изсумтя Флечър, но след малко отстъпи. — Разбира се, върви. Докато си там, наглеждай Зоуи.

После изненада Джес, като извади от хладилника бутилка бира и му я подаде. Беше сигурен, че момчето си пийва от време на време с приятели, но сега бе първата почерпка между баща и син. Джес взе бутилката и се опита да се прави на непохватен, докато я отваряше.

— Зоуи няма нужда от наглеждане — каза той след първата глътка. — Жал ми е за дядо й, качила му се е на главата.

— Не се хаби. Радвай се, че още няма жена, която да се качи на твоята.

— Да, татко — произнесе Джес със съмнение. Довършиха чашите си в тишина.

На следващата сутрин Джес замина, близнаците отидоха на училище, а Флечър слезе в града да осребри чековете от Амелия и от пазара. Внесе парите в банката, за да погаси част от заема си. След това се зае със самолета и дълго разсъждаваше за жените.

Върна се навреме вкъщи и успя да сготви спагети и кюфтета за момчетата, но пропусна да разбърква спагетите в тенджерата и те залепнаха за дъното. Децата обаче твърдяха, че яденето е много вкусно и излапаха всичко. После изчезнаха да си пишат домашните — поне така казаха. Цяла вечер ходеха на пръсти и си легнаха рано.

В полунощ, докато Флечър лежеше буден в леглото и гледаше в тавана, звънна телефонът. Той се запрепъва по стълбите, мърморейки:

— Кой ли се е сетил по това време?

Разбра щом вдигна слушалката и чу междуградското пращене.

— Флечър? — чу се гласът на Амелия. — Събудих ли те?

Възелът в стомаха му се отпусна, а сърцето се преобърна в гърдите. Той седна на дивана и стисна слушалката, сякаш се страхуваше, че някой ще я изтръгне от ръката му.

— Не, не ме събуди.

— Страхувах се, че няма да ми отговориш — въздъхна тя с облекчение. — Аз… дължа ти едно извинение.

— Така е. Можеше поне да ме целунеш за довиждане.

— Целунах те. Ти измърмори нещо, но не успях да го разбера. Нещо за бъркани яйца.

Той не се засмя.

— Събудих се гладен.

Амелия замълча, после бавно изрече:

— Флечър, аз… Радвам се да те чуя. Липсваше ми през тези дни.

— Дни! Стори ми се, че са минали месеци.

Амелия отново замлъкна и той се уплаши, че ще затвори. За да поддържа разговора, попита:

— Къде си сега?

— В моя апартамент. В моето… моето легло — покашля се тя. — Всъщност съм облечена с твоята тениска.

— Чудех се къде е изчезнала.

— Можех да излъжа, че съм я взела случайно, но нямаше да е истина. Взех я нарочно.

— Значи не ме мразиш.

— Не те мразя. Аз… Слушай, обаждам ти се във връзка с твоя съдебен процес.

— Никога не съм имал съдебен процес. Предполагам, че в Ню Йорк да „имаш процес“ е нещо обичайно.

— Почти всеки уважаващ себе си гражданин има — каза тя насила весело. — Заех се с документацията и завъртях няколко телефона в обедната си почивка.

— Твоят началник знае ли? Не искам да имаш неприятности.

— Няма нужда да знае. Това са дреболии.

— Не си струва да си губиш времето.

— Не, не, не ме разбирай погрешно. Аз… просто исках да ти съобщя, че работите се движат. В четвъртък имам среща с представители на дървообработващата компания. Мисля, че почти съм уредила въпроса на баща ми, а и твоят не е много по-назад.

— Доколкото разбирам, това са добри новини.

— Да, освен това се обадих на една моя приятелка от колежа в Бостън. Тя ще изпрати на Люк информация за стипендиите. Колежът е добър и не е много натоварващ за момче на неговата възраст. Имат и специални програми за бързо напредващи студенти.

— Бостън, а?

— Тази седмица ще обядвам с приятелката си. Може би в петък ще мога да ти кажа нещо по-конкретно и по двата въпроса.

— Можеш да се обадиш и по-рано, дори без повод. Нямам нищо против да те слушам как дишаш.

Тя се засмя и неочаквано изхлипа:

— О, по дяволите, нищо не става. Може би трябва да затворя.

— Моля те, недей! — възрази Флечър бързо. — Всичко, което ти казах, е вярно. Обичам те.

— Знам — въздъхна тя.

Той изохка, пресмятайки наум километрите между тях.

— Защо тогава не сме един до друг?

— Нали ти обясних.

— Само ти остана доволна от това обяснение.

— Флечър… — Гласът й прекъсна. — Твърде много съм се борила с тази планина, за да се върна там. Моят живот е тук. Моите приятели, моята работа. — Опита се да се засмее, но не успя. — Моето… моето химическо чистене, моята фризьорка, моите…

— Спри. Не мога да се състезавам с химическото чистене.

— Въпросът е, че аз живея тук.

— Не. Само половината от теб живее там.

— Флечър…

— Погледни нещата в очите, Амелия. Ти не си пълноценен човек в Ню Йорк. Част от теб е тук, при мен. Нещо остава недовършено в теб, когато не сме заедно. Все още оставаш една нещастна жена, търсеща себе си.

— Спри, моля те.

— Не бъди като баща си, не се отказвай от любовта, защото не знаеш как да се справиш с нея.

— Това ли мислиш, че правя?

— Не знам. Трябва да поговорим. В края на седмицата идваш да вземеш Зоуи, нали? Ела за два дни, моля те. Трябва да те видя.

— Няма да дойда.

— Моля ти се. Полудявам, Амелия!

— Няма да идвам. Запазила съм за Зоуи билет за самолета. — Без съмнение вече плачеше.

— Какво говориш?!

— Не мога да те видя. Надявам се, че ще изпратиш Зоуи до летището. Разбира се, ще поема разходите.

— Не ми трябват проклетите ти пари!

— Моля те, не се сърди. Аз съм правата. Така е най-добре.

— Глупости! Ще дойда да те взема. Ще тръгнеш сутринта и…

— Няма да дойдеш. Аз те моля да не идваш.

— И мислиш, че ще ме спреш?

— Да. Аз не искам да те виждам. Знам, че ще уважиш желанието ми. Моля те да не идваш.

Нямаше какво повече да си кажат. Флечър дълго мълча, после затвори. Остана още час в тъмното. Телефонът не иззвъня отново.

 

 

До края на седмицата Джес работи при Брук Тъкър. В събота стана рано, за да заведе Зоуи Даниелс до ранчото на баща си. С изненада разбра, че и Брук се гласи да дойде с тях.

— Искам да поговоря с баща ти. Той не е лош човек.

— Напоследък е като полудял.

— Така ли? — намръщи се Брук и не каза нищо повече.

Когато пристигнаха, Люк и Джейк им съобщиха, че баща им ще спи тази вечер в града, след като цял ден е развеждал из планината делегация от дървопреработващата компания.

— Трябва да си доволен, че го няма. Казвам ти, Джес, побъркал се е — отбеляза Люк, когато след вечеря седнаха да играят покер.

— Аха — добави Джейк, — цяла седмица не е казал нито един шаблон. Господи, цяла седмица не е казал почти нищо!

— Влюбен е — заключи Люк скръбно.

— В кого? — Зоуи вдигна подозрително очи.

— В майка ти, глупачко. В кого другиго?

Зоуи го изрита под масата и се намръщи.

— И тя се държи странно. Струва ми се, че не е само заради мен. Дядо, мислиш ли, че може…

— Да е влюбена ли? — Брук сви рамене оглеждайки картите си. — Възможно е. Винаги съм мислил, че няма да е в първия, но като й дойде времето, ще се влюби тежко. Може би между тях нещо се е случило. Сигурно тя се инати.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джейк.

— Тя вероятно не иска да дойде да живее тук с баща ти, а той няма начин да си събере багажа и да се пренесе в Ню Йорк. Безизходно положение.

— И двамата са глупави!

Всички се съгласиха и мълчаливо изиграха едно раздаване. Зоуи спечели, но не се зарадва. Джейк отново раздаде картите, но те останаха на масата. Джес удари с юмрук.

— Трябва да има начин да ги съберем.

— И аз точно за това мислех — кимна Люк. — Може да й се обадя и уж да попитам нещо за колежа.

— Това няма да я доведе тук. Трябва да измислим нещо, така че да ги накараме да останат заедно.

Джейк се изправи развълнуван:

— Хей, страхотна идея!

— Бих могла да й се обадя по телефона — започна бавно Зоуи. Постепенно я обзе ентусиазъм. — Ще кажа, че съм си счупила крака и тя ще долети светкавично.

Джейк предложи идеята си, но Джес не го слушаше. Той гледаше Брук, който мълчаливо стана от масата. На вратата се обърна и му направи знак да го последва.

— Какво има?

— Помогни ми да разбера как да позвъня от този тъп телефон. Мисля да се обадя на дъщеря си.

Джес се усмихна и измъкна телефона изпод домашните по геометрия на Люк.

— Какво ще й кажеш?

— Ще измисля нещо, което да я докара тук.

 

 

В събота Амелия напазарува от магазина до жилището си. Беше й странно да купува храна само за един човек. След като плати, изведнъж реши, че вече не е достатъчно гладна да си прави труда да готви. Обиколи веднъж блока, после още веднъж. Надяваше се разходката да я ободри. Не стана.

Унило изкачи стълбите до втория етаж и когато стигна вратата, чу телефонът да звъни. Едва не изпусна чантата си, но все пак успя да отключи и се втурна в кухнята. Вдигна слушалката, преди отсреща да са затворили.

— Ало?

— Аз съм — чу да казва гласът от телефона. — Баща ти.

Дъхът на Амелия спря.

— Зоуи ли? Нещо се е случило?

— Нищо не се случило. Малко й е мъчно за теб, но иначе нищо й няма.

Тя никога не беше чувала гласа на баща си по телефона. Звучеше малко глухо и несигурно. Но преди да е изпитала жалост към него, Амелия се досети за какво се обажда.

— Зоуи не може да остане повече. Време е да се връща! — отсече тя.

— Не се обаждам за това.

— Не те ли накара тя да говориш с мене?

— Не. Ще говоря за себе си.

Амелия остави чантата си на масата, внезапно уплашена и малко объркана. Замълча.

— Това е първият път, когато ми се обаждаш. — Гласът й трепна. — Нямам представа за какво искаш да говориш с мен.

— За дървопреработващата компания — сопна й се той. — Някакъв техен юрист дойде при мен тази седмица. Каза, че се опитваш да им създаваш проблеми с моя договор.

— Вярно е. Мисля, че намерих вратичка. Нали това искаше?

— Е, този младеж каза, че трябва да подпишем нов договор.

— Недей! Господи, това значи, че съм успяла да ги хвана натясно.

— В понеделник, ще дойде пак. Мисля, че ще ме накара да подпиша.

— Не подписвай!

— Ами ако ме застави?

— Кой някога е успявал да те накара да направиш нещо, което не искаш?

— Понякога — отговори Брук загадъчно — хората правят и неща, които не искат.

В проточилото се мълчание тя се замисли, прехапала устни.

— Татко — попита накрая, — какво точно искаш?

Той сумтя, кашля и накрая отговори:

— Мисля, че трябва да дойдеш и да ми помогнеш. Имам нужда от твоята помощ, Амелия.

Тя усети буца в гърлото си.

— Знаеш ли, че от двадесет и пет години не си се обръщал към мене по име!?

— Сигурно съм пропуснал да ти кажа и много други неща. Но мислех… Ами, не знаех как да се държа с тебе след смъртта на майка ти. Тогава реших, че е по-добре да се затворя в себе си и да те направя твърда. Добре стана, знаеш ли? Ти порасна бързо и се справяш добре в живота.

— Не съм убедена.

— Аз се гордея с тебе. Майка ти също би се гордяла.

Тя не успя да отговори, загубила дъх.

— Ти имаше тежко детство, но стана човек — продължи той. — Научих те на всичко, което знаех, останалото научи сама. Но има урок, който и двамата сме пропуснали. Той е, че ни трябва и любов, за да има смисъл всичко останало. — Гласът му се разтрепери, но той се застави да продължи: — Обичах майка ти повече от всичко друго. Когато умря, помислих, че животът ми е свършил. Струва ми се, че изкарвах отчаянието си върху теб.

— Аз също я обичах.

— Знам. Ние направихме грешката да не се опрем един на друг в общата мъка. Може би ти си била твърде малка, но аз разбрах какво сме пропуснали чак когато Зоуи дойде тук.

— Тя е силно момиче — усмихна се Амелия.

— Тя е и добро момиче. Много я обичам.

Сълзите напираха в очите й. Баща й добави:

— И теб обичам. Имам нужда от помощта ти. Много ми се иска да намериш сили да простиш на едно старо магаре като мен.

— Ще дойда — каза тя тихо, но решително. — Може би ще тръгна още утре.

— Много ще се радвам. Ела си у дома, Амелия.