Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (17)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мужские игры, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Александра Маринина. Мъжки игри

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2005

ISBN: 954-26-0297-9

История

  1. — Добавяне

Глава 20.

На другия ден Павел Василиевич Жерехов предаде на Коротков отчета за наблюдението над двата обекта, единият от които бе ходил в банка „Руска тройка“ с повече от странни намеци, а другият всъщност беше човекът, за когото бе намеквал първият.

Наблюдението над първия обект не бе дало нищо интересно, освен че след посещението си в банката той се бе срещнал с втория, но за сметка на това вторият обект бе повел наблюдаващите по твърде любопитна верига. В резултат на това в продължение на едно денонощие бяха установени лицата Александър Петрович Зеленин и Василий Валерианович Галузо. Обектът на наблюдение номер 2 бе влязъл във връзка със Зеленин, след което Зеленин бе пристигнал в едно голямо красиво здание, където бе останал точно четирийсет и осем минути. Той бе излязъл от зданието заедно с някакъв човек, беше се сбогувал с него с ръкостискане и беше си тръгнал с кола.

Наблюдателите, които следяха Зеленин, го бяха проследили до една закрита територия, в която не бяха успели да проникнат. Другата група наблюдатели бяха спрели вниманието си върху мъжа, с когото Зеленин бе излязъл от зданието, и след известно време бе установено и неговото име. Василий Валерианович Галузо беше един от крупните ръководители в правителствения апарат.

— И защо се захванах с всичко това? — тъжно попита Настя, втренчена в донесения от Коротков отчет.

— Как защо? — изненада се Юра. — Нещо не те разбирам. Какви съмнения те мъчат?

— Обикновени. Какво ще правим ние с всичко това? Ясно е, че територията, на която момчетата не са успели да проникнат, е именно прословутият учебен център. Също толкова ясно е, че господин Галузо е активен деятел в държавната програма за борба срещу данъчните нарушения. И по-нататък какво? Ние двамата с тебе — срещу такава огромна сила? Когато давах обещания на Денисов, някак изобщо не помислих за това.

— Не ми харесва настроението ти. И изобщо не ми харесваш. Не те обичам, когато си такава.

— Е, ще прощаваш, вземай каквото ти дават, друго не са ни докарали — кисело се усмихна тя. — Юра, кога ще стана далновидна, как мислиш?

— Асенка, престани! Стегни се малко. И се обади на скъпия си приятел Заточни.

— Защо?

— Защото. Ти свърши своята част от работата, наистина не можеш да направиш нищо повече — нито сама, нито с моя помощ. Резултатите, до които стигнахме, водят вече към места, много по-високи от нашия отдел.

Настя упорито наведе глава и втренчи поглед в пода:

— Няма да му се обадя.

— Започна се! — театрално разпери ръце Юрий. — И защо, ако мога да попитам?

— Юра… Разбирам, глупачка съм, прекалено съм емоционална, това вреди на работата, но не искам да се обаждам на Иван. Струва ми се, че той остана много недоволен от последния ни разговор и аз много му паднах в очите. Срамувам се. — Тя вдигна очи, дълбоко въздъхна, замижа, поседя няколко секунди с притворени клепачи, после погледна Коротков и се усмихна. — Край, Юрик, готова съм. Всичко ми мина. Прав си, безобразно съм се отпуснала. Работата си е работа в края на краищата.

* * *

Този път Настя не отиде в дома на генерала. Обади му се по телефона в службата, помоли го да й определи ден и час за среща и Заточни доста сухо и хладно предложи да се срещнат в седем часа на другата сутрин. Настя знаеше, че Иван Алексеевич обича да се разхожда сутрин в Измайловския парк, но само в неделя и никога в делник. Тя неволно зиморничаво присви рамене. Щеше да се наложи да стане в шест, а за нея това беше страшна мъка, тя дори и в седем едва отлепваше клепачи, особено когато навън беше още тъмно. Но нямаше как — сама си го изпроси.

Точно в седем сутринта на следващия ден тя излезе от метрото и веднага видя колата на генерала. Това също беше необичайно. Много пъти бяха се разхождали заедно в парка, но тогава Заточни винаги идваше с метрото и носеше анцуг и леко яке, а днес беше облечен с балтон. Вероятно след разходката не смята да се прибира вкъщи, а ще отиде направо на работа, помисли си Настя.

Те мълчаливо стигнаха до входа на парка, Настя напълно бе изгубила желание да говори, генералът май също беше потънал в собствените си мисли. Най-сетне тя разбра, че е неприлично да протака повече.

— Иван Алексеевич, знам, че нарушавам субординацията — започна тя. — При други обстоятелства щях да изложа проблемите си пред Гордеев, а вече той щеше да ги представи пред вас, и то не лично, а чрез ръководството. Затова предварително ви моля да ме извините.

— Няма нищо, моля — кимна Заточни. — Слушам ви.

Тя започна да разказва, като се стараеше да не пропусне или обърка нещо. Иван Алексеевич слушаше внимателно, почти без да я прекъсва, само от време на време задаваше уточняващи въпроси. Когато тя свърши, той се усмихна, при което жълтите му тигрови очи припламнаха като две малки слънчица.

— И какво ви смущава във всичко това?

— Ами всичко ме смущава! — гневно отвърна Настя. — На моето ниво е невъзможно да проникна в този учебен център, а само там мога да намеря отговорите на въпросите си. Почти съм сигурна, че този път не греша: убиецът, удушил седем души, е свързан с учебния център, със Стоянов и Зеленин. И искам да го открия.

— Или тях — уточни Заточни. — Вие току-що доста убедително ми обяснихте как е било възможно да се извършат тези убийства, без жертвата да се уплаши, и от думите ви стана ясно, че престъпниците са най-малко двама.

— Добре, нека бъде тях — послушно се съгласи тя. — Но все пак искам да ги открия.

— И още едно съображение, Анастасия. Вие бяхте права, като казахте, че отменянето на поръчката за Нурбагандов и предаването й на друг изпълнител не е свързано с пари. Търсен е не толкова евтин наемник, колкото удобство и простота. И от това следва много интересен извод. Хората, които ръководят учебния център, не са свикнали да правят сметка на парите. И в този смисъл аз съм склонен да се съглася с вас относно Стоянов. Изглежда, той наистина е бил един от ръководителите там.

— Нещо не ви разбирам напълно — предпазливо каза Настя в страха си да не изглежда глупава. Не стига, че миналия път се показа пред генерала като истеричка със слаби нерви, ами сега ще изглежда като пълна глупачка.

— Ще се изясня. Парите, както знаете, се броят. Банална стара и вярна поговорка. Ето защо във всяка организация — била тя търговска или държавна — има счетоводство. Но в търговската организация за парите се грижат, наистина ги броят, и то не само финансистите, но и ръководителите, за да определят правилно стратегията и тактиката в развитието на предприятието. В бюджетната сфера всичко е различно. Отделят се пари от бюджета, с тези пари организацията трябва да функционира. Ако тя спести нещо — полза от това няма, защото ако вместо двайсет скъпи компютъра бъдат закупени десет евтини, останалите пари не могат да се използват за премиране на служителите или за откриване на още една необходима щатна бройка. И обратното — ако организацията не е назначила достатъчно служители и фонд „Работна заплата“ не се използва напълно, с тези пари не могат да се купят компютри. Парите за заплати и за оборудване влизат в различни параграфи и изразходването на средства не по определения параграф е грубо нарушение на финансовата дисциплина. Но това ви го казвам само така, като пример, защото искам да ви обясня следното: човек, който цял живот е работил в бюджетната сфера, обикновено изобщо не мисли за служби като счетоводството и забравя, че на света съществуват финансисти. Защо да мисли за това, след като всичко предварително е известно и установено? И на главата си да застанеш, нищо не можеш да промениш.

— Стоянов е кадрови милиционер, Зеленин — също — замислено каза Настя. — Вие смятате, че по дълбоко вкоренен навик те не обръщат внимание на финансовите въпроси, засягащи учебния център?

— Именно, прекрасно ме разбрахте — отново се усмихна генералът. — Така смятам, да. Те не са свикнали да мислят за това, забравят за тези неща. За тях важното е да знаят, че парите по сметката са преведени, и то доста пари, и те могат да ги изразходват за нуждите на центъра. И ги изразходват. А там се следи всяка копейка, можете да бъдете сигурна. Никой не играе такива игри със собствени пари, Анастасия, мащабите са други. За да подхванеш такава работа и да я плащаш от собствения си джоб, трябва да си луд милионер. Във вашето дело фигурират ли луди милионери?

— Нито един — засмя се Настя. — Дори психически нормален милионер не се забелязва.

— Ами добре тогава, ще смятаме, че сме се разбрали. Още днес извънредната комисия по данъците ще научи от доверен източник, че буквално лудите пари, отпускани от държавата за Програмата за борба срещу данъчните нарушения, се пилеят неизвестно за какво, особено много злоупотреби има в учебния център.

— Какви например?

— Анастасия, не се правете на наивна — намръщи се генералът. — Всякакви. Например наред с подготовката на специалисти за работа в крупни финансови структури в този център срещу заплащане се подготвят счетоводители. Организирали са платени курсове и обучават кого ли не срещу страшно много пари. Доколкото разбирам, официалната подготовка на специалисти там трябва да се води по две направления: счетоводна отчетност и икономически анализ, от една страна, и основи на оперативната работа — от друга. Следователно там има хора, които преподават икономическите дисциплини. Така че версията за платените курсове е напълно правдоподобна. Това ще бъде достатъчно в центъра да се направи внезапна проверка. — Той хвърли бърз поглед на часовника си и тръгна към изхода на парка. — Времето ни изтече, трябва да вървя на работа. Вие накъде сте сега? Към „Петровка“ ли?

— Че накъде другаде! — въздъхна Настя.

— Не долавям ентусиазъм в гласа ви — присмехулно я подкачи Иван Алексеевич. — Навремето вечно бързахте за службата и не искахте да си тръгвате оттам.

— Нали ви обясних…

— Разбира се, не съм забравил. Спомням си как проливахте сълзи в моята кухня и ме умолявахте да ви спася от злия началник. Но смятах, че това е било само моментна слабост. Нима съм се излъгал във вас?

— По всяка вероятност — да. Все още не съм се отказала. Приключвам това дело и подавам рапорт за напускане.

— Не бързайте, Анастасия.

— Не ме възпирайте, Иван Алексеевич. Готова съм да си мислите лоши неща за мен, но няма да работя с Мелник. Не мога. Ще ви кажа нещо повече: вече не мога да работя в криминалната милиция.

Заточни се спря, обърна се с лице към нея и я погледна в очите:

— Това е нещо ново. Не искате ли да го обсъдите с мен?

— Не искам. По-рано исках. Но вие някак не подкрепихте порива ми. Имах чувството, че посещението ми ви дразни и отегчава. Не се тревожете, Иван Алексеевич, аз вече няма да ви се натрапвам с глупостите си. Това наистина беше моментна слабост. Въобразявах си, че сме приятели и винаги мога да дотичам при вас, за да споделя проблемите си. Признавам, че неправилно оцених ситуацията — един генерал не може да бъде изповедник на редови оперативен работник. Моля ви за извинение.

Тя говореше, загледана право в жълтите очи на Заточни, и тези очи вече не я сгряваха с топлата си светлика, както преди. Те бяха студени и сериозни.

— Не сте извинена. Обидена сте ми, така ли? Вероятно това е правилно. Всяка жена на ваше място щеше да се обиди. Но аз няма да ви се извинявам. Държах се така, както сметнах за нужно и правилно в онзи момент. И ако това ви е обидило — какво пък, тъй да бъде! Да вървим, времето ме притиска.

Те излязоха от парка и бързо тръгнаха към метрото, където генералът беше оставил колата си.

— Да ви закарам ли? — попита той, докато вадеше ключовете от джоба си.

— Не, благодаря, ще отида с метрото.

— Какво, още ли ми се сърдите?

— Моля ви се, разбира се, че не. Щях ли иначе да ви моля за тази среща?

— Не си кривете душата, Анастасия. — Той се приближи още повече до нея. Сега очите му бяха топли — като две локвички разтопено злато, снежнобелите зъби искряха в усмивка. — Щом ми се сърдите и се обиждате, но въпреки това сте дошли при мен да говорим за престъпленията, с които се занимавате, това означава, че продължавате да обичате работата си, за вас тя е над всичко, включително и над нашите глупави амбиции и обиди. Така че не смейте да ми разправяте, че не искате повече да работите в милицията.

Настя с усилие откъсна погледа си от неговите грейнали жълти очи. Тя никога не можеше да разбере с какво толкова я омагьосва той. Познаваха се от почти две години и през цялото това време тя бе чувствала, че не може да се съпротивлява на този човек. Не може да му се сърди, каквото и да се случи.

— Нима няма друго обяснение? — попита тя, като се стараеше да не се поддава на топлината, която се лееше от очите му.

— Има. Но едва ли ще ви хареса. Вие изпитвате добри чувства към мен и просто не сте в състояние да ми се сърдите. Край, Анастасия, времето ни свърши. Още веднъж ви питам: ще пътувате ли с мен до центъра?

— С метрото ще стигна по-бързо. Благодаря ви.

Настя постоя известно време на тротоара, загледана след отдалечаващата се кола на Заточни. Нямаше закъде да бърза, генералът беше на работа от девет, а тя — от десет.

* * *

Позвъняването на вратата я свари неподготвена. Настя се бе прибрала от работа преди малко, за пореден път бе издържала битката срещу собственото си отвращение към яденето и си бе наложила да хапне нещо, а в момента се готвеше да вземе горещ душ. Никого не очакваше.

„Дали да не отварям? — мерна й се такава мисъл. — Обикновено вечерните посещения не носят нищо добро. Впрочем може би е съседката.“

Настя погледна през шпионката и веднага отвори. На прага стоеше вторият й баща с голяма чанта в ръка.

— Татко?

Тя отстъпи една крачка, за да му направи път, и се постара да скрие обзелия я ужас. Как да се държи с него? След онази вечер, когато разбра всичко за него, Настя разговаряше по телефона само с майка си, която й се обаждаше всяка вечер. Едва ли ще успее да овладее нервите си, за да не се издаде — Леонид Петрович познава и кътните й зъби. И тогава какво? Да си изясняват отношенията? Да задава въпроси, които една нормална дъщеря никога не би си позволила да задава на любимия си баща? Какво да прави? И изобщо защо е дошъл?

— Извинявай, че не се обадих предварително — добродушно каза Леонид Петрович. — Сама ли си?

— Разбира се. Нали Льошка го няма, а толкова късно не каня гости. Какво се е случило, татко?

— Нищо. Донесох ти нещо за ядене. Майка ти е сигурна, че пак гладуваш, но разбира, че едва ли ще успее да те накара да дойдеш у нас.

— Събличай се.

Леонид Петрович съблече якето и събу обущата си, извади домашните пантофи на Льоша.

— Почерпи баща си с чай, дете — каза той, влизайки в кухнята.

Настя включи чайника и започна да вади храната от чантата. Ръцете й трепереха и тя се страхуваше, че Леонид Петрович ще забележи това. Нямаше намерение да си изяснява отношенията с него и с горчивина мислеше, че за пръв път в живота си не се чувства леко и спокойно край него. Нима винаги отсега нататък ще трябва да живее с този товар на сърцето?

— Какво става, дете? — попита той, като я гледаше изпитателно.

— Нищо — лицемерно отговори тя. — Какво трябва да става?

— Не лъжи баща си. Майка ти все ми повтаря, че нещо става. Тя разговаря с тебе всеки ден и нещо никак не й харесваш.

— И те е пратила да видиш дали не съм прибрала вкъщи някой любовник, докато мъжът ми е в чужбина?

— Грубо беше, дете — укорително поклати глава Леонид Петрович. — Ние с майка ти никога не сме се месили в личния ти живот. Но тя има чувството, че настроението ти се влошава от ден на ден. Не си мисли, че като не й казваш нищо, тя не забелязва. Майка ти е и усеща такива неща по гласа ти, не е нужно да й казваш каквото и да било. Така че — какво става с настроението ти?

— Татко, скоро ще стана на трийсет и седем, нали не си забравил? Аз работя и животът ми не е много лесен. Имам ли право понякога да съм в лошо настроение или съм длъжна триста шейсет и пет дни в годината да се веселя и да се радвам на живота?

Тя не успя да скрие раздразнението си и отговорът й прозвуча рязко. Дори прекалено рязко.

— Значи не искаш да ми кажеш — констатира Леонид Петрович. — Твое право е. Не се тревожи, няма да те измъчвам. Ще пия чай и ще си вървя. Ти си жива и здрава, ще докладвам това на майка ти, тя ще се успокои. Между другото какво реши за напускането на работата?

— Ще напусна. — Настя сви рамене. — Какво има за решаване? И без това не мога да работя с Мелник, мъча се, но не става.

От нервното напрежение я втресе, и то толкова силно, че не можа да скрие треперенето от внимателните очи на Леонид Петрович.

— Да не си настинала? Май те тресе — загрижено каза той.

— Да, малко — постара се тя да се скрие зад спасителната лъжа. — Днес доста се намръзнах, още не мога да се стопля.

— Пийни си малко — посъветва я баща й, — добре е като профилактика. Какво имаш?

— Не знам, трябва да видя, нали не купувам алкохол. Сигурно е останало нещо от Нова година.

Леонид Петрович стана и отвори вратичката на кухненския бюфет, където, както знаеше, дъщеря му и зет му държаха напитките.

— Аз ще видя — решително каза той, — ти непременно ще избереш нещо неподходящо. Така… Ликьорът не върши работа, сухото вино — също… А, ето това става. Чувашки ром с билки. Откъде имаш това разкошно нещо?

— Един аспирант на Льошка го донесе. Татко, ромът е прекалено силен за мен, не обичам такива напитки.

— Не е нужно да го обичаш, трябва да пийнеш от него, за да се стоплиш и поотпуснеш. И в крайна сметка аз не те карам да го пиеш с водни чаши.

Той сложи на масата две малки чашки, наля на себе си една третинка, а чашката на Настя напълни догоре.

— На екс ли? — с нескрит страх попита тя.

— Не, защо? Пий, както ти харесва. На малки глътчици, ако искаш. Но непременно първо хапни нещо, няма нищо по-глупаво от пиенето на празен стомах. Не си вечеряла, нали?

— Ядох. Честна дума.

— Мога да си представя. — Той се позасмя и извади от хладилника шунката, изпратена от Надежда Ростиславовна. Леонид Петрович извади коравия хляб от кутията и направи на Настя сандвич. — Яж, искам да видя с очите си.

Тя започна вяло да дъвче сандвича, който й се струваше абсолютно безвкусен. Леонид Петрович вдигна своята чашка, повъртя я в ръката си, помириса напитката и я остави на масата.

— Какво, не ти ли харесва?

— Харесва ми. Хубаво питие.

— Защо не пиеш тогава?

— Тебе чакам. Невъзпитано е да пиеш сам, дете. Ти яж, не бързай. Какви са новините от Чистяков?

— Процъфтява. Изнася лекции, там са страхотно популярни. Обажда ми се всеки ден.

Настя се чуваше отстрани и се чудеше, че е започнала да говори в кратки фрази. Това не й беше присъщо, обикновено в присъствието на Леонид Петрович тя се отпускаше, разказваше всичко с подробности и пространни остроумни коментари, много се смееше. Сега сякаш беше друг човек. Нима отсега нататък винаги ще бъде така?

— Затъжи ли се за него?

— Неособено. Нямам време. Работата е много.

Междувременно Леонид Петрович извади от джоба си химикалка, придърпа бутилката с рома и започна да рисува по етикета. Настя с любопитство го наблюдаваше. Ето значи за какво й бе говорила майка й. По време на сериозен разговор очи в очи…

— Виждала ли си скоро Саша? Как са те?

— Нормално. Саня работи, Дашка гледа детето и си мечтае за второ.

Леонид Петрович помълча, сякаш чувстваше, че разговорът се изчерпва, а не знаеше как да го съживи.

— Свърши ли със сандвича? Е, хайде да пийнем, дете. За твое здраве! — Той вдигна чашката.

— И за твое, татко.

Той едва докосна с устни рома и остави чашката. Настя отпи малко, после замижа и гаврътна остатъка наведнъж. Питието й се стори твърде силно, поначало тя обичаше само мартини, не пиеше нищо друго. Но сега изпи чашката си до дъно с надеждата сковаността, която й пречеше да се държи нормално, да изчезне. Леонид Петрович отново се зае с рисуването по етикета.

— Странен навик имаш — не издържа Настя. — Не съм знаела, че рисуваш по етикетите.

— Така ли? — вдигна вежди баща й. — Никога ли не си ме виждала?

— Нито веднъж.

— Странно. Всъщност ти никога не си била особено внимателна.

— Татко…

— Не, не го казах като упрек — засмя се той. — Просто го отбелязвам. Впрочем ти може и да не си ме виждала — в компания не си го позволявам, а сами с тебе не сме пили нито веднъж. Или греша?

— Не грешиш, днес ни е за пръв път.

— Тогава извинявай, вземам си думите обратно. — Отново вдигна чашката до устните си, отпи още мъничко.

— На мен не предлагаш ли? — попита Настя.

— На теб вече ти стига. За да се стоплиш и да се освободиш от треската, е напълно достатъчна една чашка. Не ти ли помогна?

— Помогна ми — призна тя.

— Е, значи стига. Ако искаш, капни малко в чая си — и това дава добър ефект.

Настя наля чая. Ромът наистина й бе подействал, ръцете й се затоплиха и престанаха да треперят.

— Покажи ми как рисуваш по етикетите — помоли тя.

Леонид Петрович побутна бутилката към нея и взе чашата с горещия чай. Настя заразглежда етикета със защрихованите светли места.

— Забавни драсканици. — Тя си наложи да се усмихне и се учуди, че успя без особени усилия. — Само защриховаш ли или рисуваш нещо свое?

— Различно. Ако на етикета има нечий портрет, обикновено трудно се стърпявам, започвам да го загрозявам. Добавям му мустаци, брада, променям му прическата, с една дума — каквото ми хрумне. Понякога се получават доста смешни ситуации.

— Дори смешни ситуации? — недоверчиво попита Настя, която наистина не разбираше какво смешно може да има в това.

— А ти какво си мислеше? Човек невинаги се контролира и понякога се случва да се изложи. Между другото ето ти един пример. Спомняш ли си, че веднъж бях дошъл при твоя началник да взема аналитичните материали? Ти тогава ми се скара, обвини ме в началническа надменност и във всички смъртни грехове.

— Спомням си.

Сърцето я присви от лошо предчувствие, макар че сега не би могла да каже от какво се страхува. Всичко най-страшно и без това вече се беше случило. И продължаваше да се случва буквално тук и сега.

— Та значи отивам при него с бутилка, както си е редно — знам правилата и стриктно ги спазвам, при мъж по сериозна работа не се ходи без бутилка, а пък по работа като моята — съвсем. Не е задължително да се пие, но си длъжен да занесеш. Отивам аз, представям се, обяснявам за какво съм дошъл, той започва да натиска бутоните, отпуска ти — спомням си прекрасно — двайсет минути. Така беше, нали?

— Да — потвърди тя.

— След което се възцарява неловка пауза. И точно в този момент аз реших, че е време да подаря бутилката, за да запълня с нещо паузата. Твоят Мелник тутакси — като гостоприемен домакин — вади чашките, налива, изпиваме по съвсем мъничко, чисто символично, за запознанството, и започваме да си бъбрим за разни дреболии. Аз по навик вземам от бюрото един молив и започвам да си драскам, а на онзи етикет имаше някаква физиономия, та драскам си аз, драскам, не се контролирам, нали цялото ми внимание е насочено към Мелник, а после изведнъж забелязвам, че съм превърнал онази муцунка в точен портрет на началника ти. Представяш ли си? Неудобно — ужас! Рекох си, ще си тръгна, той ще прибере бутилката в касата и естествено няма да погледне етикета, а ще го забележи едва после, когато седне да пие с някого. Пак добре, ако го забележи той, ами ако го забележи човекът, с когото е седнал да пие? Защото аз не бях направил точен портрет, а шарж, злобен и много разпознаваем. С една дума — чувствам се като риба в нагорещен тиган, не знам как да изляза от ситуацията. Но тогава, слава богу, някой му се обади по телефона и докато не ми обръщаше внимание, аз грабнах от бюрото му една гума и изтрих това злочесто произведение на изкуството.

— Да, големи вълнения… Е, и допихте ли си тогава тази бутилка?

Настя беше сигурна, че произнася думите, но кой знае защо — не ги чуваше. Чувстваше, че устните й мърдат, но не чуваше звука от тях. Достраша я, но в същата секунда слухът й се върна.

— Какво приказваш, разбира се, че не. Нали ти казвам — пийнахме по съвсем мъничко за запознанството, само веднъж наляхме по няколко капки в чашките. Между другото твоят началник не ми се видя пиещ човек. А и аз не съм пияч, нали знаеш? Е, край, дете, мисля, че трябва да си тръгвам, късно е вече.

Настя мълчаливо наблюдаваше как баща й стана, излезе в антрето, обу си обущата и облече якето. Трябва да стане и да го изпрати, трябва да изрече някакви думи и да го целуне за довиждане. Но защо е останала съвсем без сили? Защо се е вцепенила и не може да помръдне?

„Наистина ли всичко свърши? Или той лъже? Истината ли й каза или не? Стани и излез в антрето, сбогувай се с баща си, дръж се нормално, иначе той ще се разтревожи. Човекът няма никаква вина. Не е пил с Баглюк онази вечер. Не го е напивал и не му е давал недопитата бутилка. Всичко свърши, Настася. Всичко свърши. Иди и го целуни, дръж се като любяща дъщеря, овладей се, инак ей сега ще се разревеш и татко ти няма да си тръгне, докато не му обясниш какво става. Какво, много ли ти се иска да му разкажеш как си го смятала за съучастник в престъпленията? Искаш да научи, че си го подозирала? Хайде де, Настя, ставай и тръгвай!“

Тя се съсредоточи, събра сили и изнесе тялото си в антрето, където Леонид Петрович вече закопчаваше якето си.

— Всичко хубаво, татенце — усмихна се тя, — благодаря ти, че ми донесе храната. Предай на мама, че няма за какво да се тревожи, с мен всичко е наред.

— Виждам го — сериозно отговори баща й. — Толкова е наред, че не приличаш на себе си. Впрочем абсолютно права си, че вече си достатъчно голямо момиче, за да не даваш отчет на родителите си за своето настроение.

Настя затвори вратата след него и безсилно се отпусна на пода в антрето. Но след минута скочи и се втурна в хола. Там, в дъното на горното чекмедже на бюрото, се намираше увитата в хартия бутилка, извадена от катастрофиралата кола на журналиста Баглюк. Настя трескаво разви хартията, грабна бутилката, запали настолната лампа и насочи светлината към етикета. Ами да, под ярката светлина в центъра на етикета, върху изображението на някакъв алкохолно-конячен деец, ясно се виждаха следи от графит, изтрит с гумичка. Наистина е било портрет, под косите лъчи дори можеше да се различи какъв е бил.

Какво излиза тогава? Мелник… Баглюк никъде не е ходил след разговора с него, при никого не се е завтекъл да се оплаква и съветва. Мелник го е поил в своя кабинет и му е дал да си носи недопитата бутилка. Защо? Защото. И на другия ден три сол на главата на Коротков, задето не намерил време да поговори подробно с журналиста и да изиска от него отличителните белези на човека, който е предал на Баглюк материалите за Мамонтов. Лицемер е този Господар, охо, какъв лицемер! Просто се възползва от недоглеждането на Юрка и раздуха цялата тази работа. А всъщност сигурно е бил страшно доволен, че отличителните белези на този тайнствен непознат не са били разгласени. Истинските отличителни белези. И вместо тях им е дал фалшиви белези, уж изяснени по време на разговора му с журналиста. Застраховал се е, та никога да не разпознаем и намерим този човек.

Мелник… Той вземаше за запознаване секретните дела, водени от оперативните работници, и дълго ги държеше при себе си. Защо? Да не би да ги е учил наизуст? А после вдигаше скандали пак на Коротков за разкриването на специалните агенти. Данните за Мамонтов са изтекли не чрез Господаря, това се е случило по-рано, преди той да вземе делата. Някой друг е предал Никита. Но Паригин го е предал той. Защо обаче? В делата не е имало никакви материали за евентуално негово вербуване, Миша Доценко се кълне, че не е работил в тази насока. Миша дори не е подозирал Паригин. От всички мъже, докарани и разпитвани тогава в участъка, Евгений Илич Паригин му се е видял като един от най-приличните и спокойни хора и всички подозрения по отношение на него са отпаднали практически веднага, след първата най-повърхностна проверка на неговото местожителство и месторабота. Защо тогава Мелник го е посочил като кандидат за обучение? Или греша?

Може би все пак не е Мелник? Може той да няма нищо общо, а да е напил Баглюк от най-добри подбуди, видял е, че човекът е крайно разстроен, едва не плаче, предложил му е да пийне. Какво лошо има в това? А алкохоликът Баглюк може да е отмъкнал бутилката, без да го забележи стопанинът на кабинета. Напил се е, не е успял да овладее колата по хлъзгавия път, катастрофирал е… Не, момчетата от автоинспекцията твърдят, че някой е поработил върху колата на журналиста. Това не може да бъде случайност.

Значи Мелник…

Но защо такива странни кандидатури? Несъмнено готови да се провалят. Онзи, който е предал Мамонтов, трябва да е знаел, че момчето е слабохарактерно и най-вероятно ще хукне да търси помощ. А Паригин изглеждаше кротък и порядъчен във всяко отношение. Впрочем дори и в най-сериозната работа човек не може да бъде застрахован срещу интриги, подхлъзвания на динена кора, подлагания на крак и игри на амбиция. Та нали Мелник е знаел, че Аня Лазарева няма отношение към седемте убийства, но настойчиво принуждаваше Настя да разработва именно нея и отхвърляше всички други версии. А как побесня, когато Настя само леко намекна, че Лазарева не е убийца и изобщо убийствата не са извършени от маниак. Направо излезе от кожата си. И я заплаши със служебни неприятности, ако не продължи да работи върху Лазарева. Ако не продължи да работи по несъмнено невярната версия. Защото почеркът бил един и същ. Да дадеш лъжлива насока и всячески да пречиш на работата…

Ами ако тя греши и Мелник няма никакво отношение към това? Ако наистина е бил искрено уверен във виновността на Лазарева — та нали и самата Настя по едно време вярваше в това, нали тя изгради портрета на предполагаемия убиец-маниак, тя даде насоките къде трябва да го търсят, лично провери онази история с ноктите… Тя, Настя Каменская, много се стара и беше много убедителна — защо сега трябва да се чуди, че Мелник се е доверил на тази версия?

Внезапно си спомни как през декември миналата година, само преди два месеца, научи от Заточни, че Житената питка — Гордеев се кани да напуска. Тогава тя отиде при Гордеев и го попита вярно ли е това. А Гордеев отначало й говореше някакви утешителни думи, после рязко заяви, че иска да се пенсионира като генерал и не вижда в това нищо срамно, а накрая призна, че мястото му е дотрябвало на някого и без това ще го разкарат, независимо иска ли той това или не, така че ще по-добре да отиде в министерството на по-висока длъжност, иначе ще го пенсионират с ритник по задника.

Мястото му дотрябвало на някого! На Мелник ли? На учебния център? На Програмата?

* * *

Когато се събуди, Настя дълго не можа да схване къде се намира. Защото лежеше в непозната стая на непознато легло. Наоколо беше абсолютно тъмно, само светлината от уличните лампи мъждукаше едва-едва. Наблизо чуваше нечие дишане, тихо и равномерно. После разбра, че това е болница, че тя се намира не в стая, а в приемната, а до нея спи някой от персонала. Как се бе озовала тук? Последното, което си спомняше, беше вагонът на метрото, с което се прибираше снощи от работа. Стана й лошо, силно й се зави свят, но обикновено в такива случаи тя слизаше на най-близката спирка и се съвземаше сама на някоя пейка в прохладния вестибюл, стиснала в юмрук ампула с амоняк. Този път не успя нито да слезе, нито да извади ампулата, във вагона беше такава блъсканица, че тя не можеше и не можеше да отвори чантата си, все по-силно й се виеше свят, а ръцете не я слушаха…

Така, ясно — припаднала е в самото метро и „Бърза помощ“ я е докарала в тази болница. Трябва бързо да се измъква оттук. Настя отметна одеялото и видя, че са я сложили на леглото облечена, свалили са само якето и ботушите й. Внимателно се надигна от твърдата кушетка, направи няколко крачки и се убеди, че се държи на крака напълно устойчиво, а и вече не й се вие свят. Кризи с кръвоносните съдове й се случваха често и тя добре знаеше, че най-важното е да не се уплаши и да изтърпи. Да изтърпи рязкото влошаване на състоянието си, да не изпада в паника, да не си въобразява, че умира. Това продължава само десет-петнайсет минути, после настъпва също толкова рязко подобряване. Явно днешната криза е била особено силна, такова нещо вече й се е случвало. Но сега се е оправила напълно.

Настя надникна от стаята и видя в края на дългия коридор сестрински пост. Когато приближи до медицинската сестра, която седеше зад бюрото, тя изписа на лицето си увереност и решимост:

— Сестро, мога ли да си вървя?

Сестричката я изгледа смаяно:

— Да си вървите ли? Та вас току-що ви докараха.

— Чувствам се прекрасно и искам да си вървя. Къде са дрехите ми?

Сестричката недоумяващо сви рамене:

— Ще повикам лекаря. Не мога да ви пусна сама.

— Добре, повикайте го — милостиво се съгласи Настя.

Лекарят дойде след малко.

— Е? — попита той и скептично огледа Настя. — Станахте вече, така ли?

— Не само станах, но и се каня да си тръгвам.

— Остроумна особа сте — промърмори лекарят, млад мъж, който можеше да изглежда привлекателен, ако не беше грозната бенка на бузата му. — Поне представяте ли си колко е часът?

Настя машинално погледна ръката си и откри, че часовника й го няма.

— Свалихме часовника ви, когато ви биехме инжекцията, на нощното шкафче до леглото е. Съобщавам ви, че вече минава един. Не смятам да ви задържам, ако се чувствате добре, болницата е препълнена, всяко легло е ценно, но почакайте поне до сутринта.

— Не мога да чакам.

— Хайде де! Между другото често ли получавате такива кризи?

— Зависи от ситуацията и от времето. Горе-долу веднъж на два месеца, понякога по-рядко, понякога по-често, особено когато е горещо.

— Трябва да си давате сметка, че имате сериозно заболяване. Сега ви се струва, че се чувствате добре, но разберете — това е от действието на лекарството. След три-четири часа то ще престане да действа и вие няма да можете да вдигнете глава от възглавницата.

— Докторе, повярвайте ми, аз наистина не мога да остана тук, непременно трябва да се прибера, а на сутринта да отида на работа.

— Вие сте направо луда! — Лекарят направи недоволна физиономия. — Каква работа? Имате ли ум в главата? Трябва да сте на легло минимум една седмица.

— Моля ви се… — Тя жално погледна лекаря и нежно хвана ръката му. — Много ви се моля. Пуснете ме.

— Ама разбира се! — избухна лекарят. — Прав ви път, щом не ви е жал за себе си. Хайде с мен, ще подпишете отказ от хоспитализация и можете да си вървите. Само че как ще стигнете до вкъщи?

— А къде се намирам в момента? — Тя най-сетне се сети да попита за това.

Наистина спомняше си, че започна да й се вие свят, когато влакът се намираше някъде между „Семьоновская“ и „Измайловский парк“. В коя болница са я закарали? Ако е някъде по посока на „Шчолковское“, спокойно може да се прибере пеша, но ако е в другия край на Москва? Добре де, ще наруши принципите си и ще хване частно такси, от онези, незаконните.

След като разпита лекаря къде се намира болницата и подписа документа за доброволен отказ от лечение, тя взе якето и ботушите си, облече се и излезе. Добре че болницата беше дежурна и лелката, която се занимаваше с дрехите на болните, макар и да мърмореше, все пак не беше заспала. В дежурната болница докарваха болни през цялото денонощие, а в другите тези лелки нощем си спят вкъщи и ако някой от болните пожелае да излезе, ще си има големи проблеми.

След като измина разстоянието между две пресечки, Настя започна да се разкайва за неблагоразумието си. Толкова й се искаше по-скоро да се махне от болницата, че някак не се сети да помоли за разрешение да използва телефона. Така де, защо е такава глупачка? Свикнала е да бъде самостоятелна, а нали има приятели, има хора, които винаги са готови да й помогнат! Защо непременно трябва, опивайки се от собствения си героизъм, да се мъкне толкова надалече по нощните улици, и то след току-що прекарана криза, след като има брат, има Юра Коротков, има баща, които по всяко време на денонощието ще я откарат, където е нужно? Е, баща й отпада, тя за нищо на света не би му казала, че са я прибрали в болницата, с майка й направо ще полудеят, но брат й и Коротков са напълно подходящи. Какво като е среднощ? Нали тя не припада всеки ден в метрото? Настя мислено се опита да се постави на мястото например на брат си Саша и разбра, че самата тя определено щеше да се почувства смъртно обидена, ако научеше, че Саша се е прибирал нощем пеша от болницата само защото не му е било удобно да я събуди.

Започна да се оглежда за телефонна кабина, но в този момент видя приближаваща кола и решително вдигна ръка. Нека Саня си поспи, тя и сама ще си стигне до вкъщи.

Шофьорът й поиска безумна цена, но Настя му плати. Когато се прибра, изведнъж изпита чудовищна слабост и побърза да си легне. Дори не взе душ, страхуваше се, че отново ще й се завие свят, ще изгуби съзнание в банята и ще се удари лошо.

Когато на сутринта се събуди, тя понечи да стане и да тръгне за работа, но разбра, че явно се е надценила. Нямаше сили не само да тръгне за където и да било, но дори и да се облече. Ръката й току изпускаше четката за зъби и процедурата на миенето на зъбите й отне около половин час, след което Настя най-сетне си призна, че наистина е болна и не може да отиде на работа. Какво чудно имаше? Толкова дни под напрежение, обзета от тревоги и тъга, от мъчителни мисли за баща си, почти без да се храни и на практика почти без да спи. Такъв режим би повалил и слон.

Бавно тътрейки нозе, тя се върна в леглото и нави будилника за девет и половина. Трябваше да се обади в службата и да предупреди, че е болна…

* * *

Минаха няколко дни, преди тя да започне що-годе стабилно да ходи из къщи. Коротков идваше всяка вечер, с ужас гледаше как тя с олюляване и подпирайки се на стените, се дотътряше от входната врата до дивана, хващаше се за главата, обсипваше я с всякакви нежни, но критични по същество думи, опитваше се да я храни, оставаше да спи на походното легло, защото се страхуваше да не би тя отново да получи криза, а сутрин тичаше на работа, като преди това събуждаше Настя и я заставяше да изпие всички необходими лекарства.

Когато видя, че тя вече преодолява разстоянието от вратата до дивана не за десет, а само за една минута, Коротков заяви:

— Край, днес ще се прибера вкъщи, Дялка ме изяде. Не вярва, че нощувам при теб, мисли, че хойкам.

— Ами да се беше обадила тук, да се увери.

— Е, ти пък, сякаш не познаваш Дялка! По никой начин не би се обадила да проверява, предпочита да се измъчва и терзае. Характер! — въздъхна той. — Между другото твоят Иван те търси днес.

— И какво? — трепна Настя.

— Нищо. Чичо Паша му каза, че си болна и да не те безпокои.

Когато Юра си тръгна, тя помисли малко и се обади на Заточни.

— Иван Алексеевич, търсили сте ме.

— Да, казаха ми, че сте болна, затова реших да не ви безпокоя. Имам новини.

— И аз имам. Вярно, не съм абсолютно сигурна в моите.

— Аз пък съм сигурен в моите — отговори генералът. — Ако искате, мога да дойда у вас.

— Искам — бързо каза Настя, но веднага се сепна: — Сигурно е неудобно, уморен сте, вече минава девет.

— Но аз съм с кола, пътят ми до вас е десет-петнайсет минути, не повече. Помня къде живеете. Между другото от какво сте болна? От грип ли?

— Не — засмя се тя, — пак моите кръвоносни съдове. Не е заразно.

— Да ви трябва нещо?

— Благодаря, всичко си имам. Коротков се грижи за мен. Значи да ви очаквам?

— Да — кратко отговори Заточни. — Скоро ще бъда при вас.

След като затвори, Настя разбра, че има само петнайсет минути, за да въведе в ред и стаята, и себе си. Да оправи леглото, да занесе в кухнята лекарствата и немитите чаши, които стояха в изобилие на пода до дивана, да си свали пеньоара и да облече нещо прилично. В нормалното й състояние това би й отнело две минути, но сега…

Но тя успя. Когато на вратата се позвъни, диванът беше сгънат и покрит с карирано одеяло, а Настя бе сменила топлия мъхнат пеньоар с дънки и пуловер. Вярно, лицето й беше пръстенобледо, но това както и да е…

— Да, видът ви е доста страховит — позасмя се Заточни, разглеждайки Настя. — Може би не биваше да идвам? На вас ви трябва спокойствие, а не споделяне на новини.

— Не сте прав — разпалено възрази тя. — Трябват ми положителни емоции, те са най-доброто лекарство за мен.

— Е, не ви гарантирам точно това. Наистина ви нося новини, но не съм сигурен, че те ще ви зарадват.

„Татко! — помисли си тя. — Нима избързах да се зарадвам? Нима Мелник няма нищо общо, а цялата работа е в татко? И сега Иван се страхува, че ще ме разстрои с тази новина.“

Настроението й се развали, отново й се зави свят. Настя седна на дивана и посочи на генерала фотьойла.

— Удържах на думата си и организирах проверка на финансовата дейност на учебния център — подзе Заточни. — Знаете ли, това е много любопитно нещо. Там, където се работи с пари, винаги има документчета. Много хора подценяват тези документчета, но подходи ли човек правилно към анализирането им, може да научи доста интересни неща. Няма да ви измъчвам с подробности, ще ви разкажа само най-важното. По време на проверката са били намерени ведомости за премиране на личния състав. Много смешни ведомости, ще знаете. Тоест, разбира се, не всички са смешни, повечето са съвсем нормални. Например премиране във връзка с резултатите от изпитната сесия, във връзка с подготовката на учебните планове и програми и така нататък. По десет-дванайсет души във всяка ведомост. А после изведнъж се появяват съвсем други, според които пари получават само двама души. Без изобщо да е ясно за какво ги получават. Във ведомостта пише: за успехи в учението. Това бих могъл да го разбера, но защо за такива успехи премират по двама души?

— Е, защо? — Настя напрегнато слушаше Заточни и не откъсваше очи от него.

— Ами помислете. Ето ви изходните данни. Седем ведомости за премиране за изключителни успехи в учението. Поощряват се двама души, единият — с голяма сума, другият — със значително по-малка, но също солидна. После, след три-четири дни, се появява друга ведомост, с абсолютно същите суми.

— Но с други имена?

— А, не. Първото име е различно, а второто — същото като в първата ведомост. И така нататък. Във всичките седем ведомости има по две имена, като едното от тях се повтаря седем пъти.

— А останалите са все различни, така ли?

— Да, различни. Между другото сред тях има и една жена. Когато професор Самойлов ви е питал не е ли възможно вашият сериен убиец да е жена, не е сбъркал.

— А как стои въпросът с датите?

— От датите следва, че всичко е, както си го представяте вие. Два дни след поредното удушване.

— Ясно. Сега всичко ми е ясно — каза Настя и лицето й бавно разцъфна в усмивка. — Господи, колко си блъсках главата! А всичко излезе толкова просто. В учебния център са подготвяли не само специалисти за работа в бизнес структури, а и наемни убийци. И през декември, след като са приключили курса на обучение, са ги пуснали на полеви изпитания. За всеки успешно взет изпит са били поощрявани курсантът и инструкторът, който ги е подготвял и е наблюдавал изпълнението на задачата. Ето защо убийствата са ставали почти едно след друго. И ето защо Стоянов се е отказал от услугите на Паригин. А аз толкова се тормозих, мъчех се да разбера откъде той е намерил достъпен и евтин килър, после ми просветна, че килърът трябва да му е бил подръка, тоест някой, свързан с учебния център. Но че са били седмина и че това е било изпит — през ум не ми минаваше.

— Нищо чудно — веднага отговори Иван Алексеевич, — такова нещо не може да мине през ума на нормален човек. Всъщност аз исках да ви кажа да не се тревожите, машината се завъртя и всичко ще продължи и без вас. Боледувайте си спокойно и за нищо не мислете. Разбира се, това е скандал, учебният център най-вероятно ще бъде разтурен, макар че е жалко — идеята за внедряване на агенти сама по себе си е умна. А и върху цялата Програма се хвърля сянка, това също е жалко, защото Програмата не е лоша и е разработена напълно професионално. Аз имах възможност да се запозная с някои документи, по които може да се съди за Програмата като цяло, и мога да ви уверя, че тя е доста грамотно съставена. Винаги е жалко, когато заради някой глупак или говедо се погубва хубава идея.

— А какво представляват тези, както ги нарекохте, глупаци или говеда? — попита Настя.

— О, Анастасия, страшно интересни личности. Подробностите ще научите по-късно, не ми се иска да си губим времето за тях сега. Протежета на различни политически сили, които едва не са си прегризали гърлата взаимно, за щастие Стоянов загина навреме, защото кой знае как щеше да свърши всичко. Зеленин бил негов заместник, а политиците зад гърба му по всякакъв начин са се опитвали да го издигнат. С една дума — апаратни игри, като във всяка държавна структура. Ако се вгледа човек по-внимателно, в нашето министерство е същото.

— Така значи — проточи тя. — Чак сега разбирам. Странно нещо, как се подреждат нещата…

— Какво имате предвид? — вдигна вежди генералът.

— Мамонтов и Паригин. Дълго се мъчих да проумея защо са се появили такива странни кандидатури. А те не са странни, Иван Алексеевич. Те са просто обречени на провал. Обречени. Разбирате ли? Онзи, който е избрал Никита Мамонтов, е бил сигурен, че момчето не става за вербуване за учебния център. Че е слабо и ще се уплаши. А Паригин е бил препоръчан като човек, който стопроцентово не е свързан с престъпния свят. Просто Мелник е взел от Миша Доценко делото за убийството на Шепельов и от всички, които са били разпитвани по това дело, е избрал най-приличния човек. Именно най-приличния — кореняк московчанин, с висше образование, работил през целия си живот като инженер в един и същи завод, спокоен, интелигентен. Човек, който със сигурност не е извършил това убийство и не би изтърпял в дома му да идват някакви хора с идиотски настоявания да си признае престъпление. Всичко е било замислено по този начин. Той да се възмути и да потърси милицията, да се надигне вълна и тази вълна да бъде в прекрасна хармония с вълната, надигната от Баглюк чрез статията. Всичко пасва, разбирате ли? Кой там се е опитвал да натопи другия — Стоянов Зеленин или обратното?

— Доколкото ми е известно — обратното — Зеленин се е опитвал да изтика началника си.

Той замълча и Настя се напрегна. Нещо не беше в ред. Не беше схванала всичко докрай. Нима генерал Заточни, човек зает и заемащ далеч немалка длъжност в министерството, началник на главно управление, да, такъв човек да е дошъл в дома й вечерта само за да й съобщи това, което й съобщи? Тя никога не би повярвала, че това е възможно. Само в сълзливите мелодрами крупни ръководители благоволяват да посещават болните си подчинени, за да ги зарадват с добри новини.

— Иван Алексеевич, чакам да преминете към главното — предпазливо каза тя. — Нали има и нещо друго, заради което сте дошли?

— Има. Кажете ми, още ли не сте се отказали да напускате тази си работа?

„Ох — с облекчение си помисли тя, — слава богу, не става дума за татко. Татко няма отношение към това. Иван е решил да ме вземе при себе си.“

— Не, не съм се отказала. Веднага щом оздравея и тръгна на работа, ще подам рапорт.

— Не го правете, Настенка.

Тя го погледна изненадано. Изключително рядко генералът я наричаше така. Защо не иска тя да напусне отдела?

— Защо? Мислех, че всичко съм ви обяснила. А сега вече имам още по-солидни основания, за да не работя с Мелник. Аз нищо не мога да докажа, Иван Алексеевич, но съм твърдо убедена, че Мелник по някакъв начин е свързан с тази Програма.

Заточни весело се разсмя, леко стана от фотьойла, разходи се из стаята и застана точно пред Настя.

— Настенка, нима сте могли да си помислите, че вашият приятел Денисов знае нещо, което аз не знам? Ами че аз нямаше да струвам и пукната пара, ако не знаех всичко, което с тайнствен шепот ви е съобщил покойният Едуард Петрович.

— Значи сте знаели? — слисано смотолеви тя, без да знае какво да мисли. Чувстваше се като абсолютна идиотка — впрочем през последния месец това не й се случваше за пръв път.

— Разбира се, че знаех. И много разчитах на вас, защото разбирах, че рано или късно вие ще затворите кръга.

— Как така ще затворя кръга? Откъде сте могли да знаете, че Денисов преди смъртта си ще пожелае да разговаря с мен?

— Не, не сме знаели това. Беше чиста случайност, която само ни помогна. Залагахме на съвсем друго обстоятелство.

— На друго ли? И какво беше то?

— На омразата ви към новия началник.

— Какво?!

— Да, да, Настенка, правилно ме разбрахте. Някак прекалено активно отгоре тикаха Мелник към тази длъжност и на нас ни стана любопитно на кого и за какво е потрябвало това място. Не е някаква манна небесна, а си е адски труд…

— Кои бяхте тези вие?

— Ние. Аз и Гордеев. А после нашият тесен кръг любопитковци естествено се поразшири. Та, значи, започнахме да наблюдаваме Мелник и решихме, че нещо с него не е наред. Но натискът отгоре беше прекалено силен, повече не можехме да протакаме, не беше възможно и да се съпротивляваме. И Гордеев се престори, че е отстъпил. Много разчитахме на вас, Анастасия, знаехме, че ако нещо около Мелник е нечисто, то непременно ще проличи и вие със сигурност ще забележите. А забележите ли, непременно ще ровите докрай — характерът ви е такъв. Защото и вие сте любопитна и не обичате неразкрити тайни. Сега разбирате ли моята реакция, когато дойдохте у дома, разплакахте се и ме замолихте да ви взема от отдела? Нещата едва започваха да се проясняват, а вие искахте да слезете от сцената. Не можех да допусна това. И после — за мен беше очевидно, че колкото по-скоро изобличите Мелник, толкова по-скоро при вас ще се върне Гордеев, но не можех да ви го кажа.

— Защо? — Тя зададе този въпрос, загледана в жълтите тигрови очи на Заточни. — Защо не сте могли да ми кажете всичко от самото начало? Оставихте ме на тъмно, като безмозъчна марионетка, местели сте ме като пешка по шахматна дъска. Иван Алексеевич, нима до такава степен не сте ми имали доверие?

— Не е там работата. Когато се играят ТАКИВА игри, не става дума за доверие. Става дума само за целесъобразност.

Настя затвори очи и се отпусна на облегалката на дивана. Едва сега почувства колко са се уморили напрегнатите мускули на гърба й.

— Какво направихте с мен… Ако знаехте какво преживях през това време… Буквално не ми се живееше. Бях принудена да подозирам собствения си втори баща, който за мен е като истински. Всеки ден живеех с това и не знаех какво да правя… Ако знаех предварително, че цялата работа е в Мелник… Господи, Иван Алексеевич, защо, защо не ми казахте?

— Така трябваше. Бяхте естествена и се държахте правилно. И само затова не подплашихте Мелник. Защото вие не сте актриса и никой не би могъл да гарантира, че ще играете убедително. Повтарям ви: това са сериозни игри и в тях не се правят отстъпки на никого.

— Да, разбира се — промърмори тя, изпитвайки едновременно облекчение, отвращение и тъга.

— Анастасия, имайте предвид, че ще се наложи още известно време да изтърпите началника си. Още не сме готови да вземем решителни мерки, не всички материали са събрани. Аз настоятелно ви съветвам да си вземете отпуск или да влезете в болница. Явно сте болна, почивката и лечението ще ви бъдат от полза. А когато се върнете, всичко ще бъде свършено.

Генералът поседя още малко и си тръгна.

— Ще помисля — обеща тя и затвори вратата след него.

Чувстваше се буквално изтерзана от този разговор. Трябваше да се съблече и да си легне. И да забрави за всичко. Всичко лошо свърши. С баща й всичко е наред. Не е нужно повече да работи с Мелник. Ще се върне Житената питка. Да легне, да заспи и вече да не мисли за нищо лошо…

Не, има още нещо, което трябва да направи. Тя обеща. И чак след това може да си почива.

Настя отиде до телефона, помисли малко и решително набра един десетцифрен номер. Обаждаше се в града, където дълги години бе живял и където бе погребан Едуард Петрович Денисов.

Край
Читателите на „Мъжки игри“ са прочели и: