Александра Маринина
Мъжки игри (12)

Глава 12.

Днес Василий Валерианович Галузо отново отиде лично в учебния център, при което избра такъв час, в който Стоянов със сигурност щеше да бъде в Москва. Трябваше да поговори със Зеленин на четири очи, но ако го извикаше, Стоянов непременно щеше да научи и да си направи извод, че зад гърба му се плете някаква интрига. А пък ако избереше правилно момента и отидеше лично, винаги можеше да се престори, че е идвал при Стоянов, но не е намерил началника на учебния център, колко неприятно! Но какво да се прави — видял се е със заместника му.

Президентът боледуваше. Отначало всичко беше що-годе тихо — е, боледува човекът, да си боледува, нали е човек, а не машина. На всеки може да се случи. Още повече че след операцията започна да оздравява изненадващо бързо, дори в най-оптимистичните си прогнози лекарите не се бяха надявали на толкова бързо възстановяване. А после отново се разболя — грип ли беше или пневмония, но зложелателите веднага се размърдаха, надигнаха глави и се разбързаха да пробутват в Думата законопроект за отстраняване на президента във връзка с трайна неработоспособност… И така нататък.

Галузо не беше привърженик на зложелателите, той изобщо се отнасяше към сегашното ръководство доста безразлично и по-скоро дори лоялно, но нали неговият замисъл, неговият план, рожбата му беше подготвена именно за случай, когато властта започне да се сменя! Беше пресметнал, че моментът ще настъпи след три и половина години, а излезе, че той можеше да дойде още сега. Естествено Галузо не беше съвсем готов, работата едва беше потръгнала, но не биваше да пропускат момента. Ако наближаваха нови избори, Галузо трябваше да вземе своето парче от тортата.

Зеленин посрещна Василий Валерианович с приветлива усмивка, но очите му, както обикновено, бяха мрачни. Понякога Василий се чудеше — дали изобщо се случва Александър Петрович да има друг поглед, например, когато се смее на някой хубав и умело разказан виц, или разговаря с жена, която му харесва. Във всеки случай лично Галузо нито веднъж не бе виждал друг израз в очите на Зеленин. Не бе уцелвал такъв момент.

— Запознах се с подготвената от вас концепция за работа на учебния център — започна Галузо — и трябва да кажа, че тя ми харесва. Веднага си проличава, че добре сте поработили върху нея, дори няма за какво да се заяде човек. Но сега трябва да поговорим за друго. Днешната ситуация е такава, че не са изключени предсрочни избори, а в актива си ние все още нямаме много спонсори. Разбирате ли какво искам да кажа?

Зеленин кимна и леко се усмихна.

— Ако се случи все пак избори да бъдат насрочени и да започне предизборна кампания, ние с вас трябва да сме готови. Хайде да прегледаме нашите длъжници, тоест хората, които ни дължат нещо, и да помислим как да извлечем от тях максимална полза. Имам предвид структурите, които ни финансират в замяна на своето спокойствие. Повтарям: Програмата едва започна и все още структурите, с които сме свързани, не са толкова много, колкото бихме искали, но нали си правехме сметките за двехилядната година, а не за деветдесет и седма. Трябва да помислим как да увеличим броя на зависимите от нас хора, и то в най-кратки срокове. Обръщам се първо към вас, Александър Петрович, защото именно вие по косвен начин имате вина за известното забавяне на Програмата. Вече трябваше да работим с втория набор курсанти, но ви дадохме възможност да разработите собствена концепция, за да можете да проявите своя потенциал.

Зеленин погледна през прозореца, при което изразът на лицето му беше толкова разсеян, че на Василий Валерианович му се стори, че той изобщо не го слуша. Странен субект е все пак този Зеленин, опасно е да го тикаме нагоре, неясен, потаен. Но не може и да не го бутаме, дали сме обещания, гаранции.

— Александър Петрович — извика го Галузо, — чувате ли ме?

— Чувам ви. Извинете, но нещо се разсеях. Знаете ли, хрумна ми една идея. Не знам как ще се отнесете към нея.

— Каква идея? — окуражи го Василий Валерианович. — Дайте да я обсъдим.

— Идеята е свързана с начина да превръщаме противниците си в съюзници. Съгласен съм, финансирането, което получаваме, явно не ни е достатъчно, особено ако приемате моята концепция за дейността на учебния център. Дори ми се вижда странно, че вие нямахте никакви възражения по този повод, а всъщност би трябвало да имате.

Галузо мислено аплодира Зеленин. Разбира се, че у него се появиха съмнения, когато четеше представената концепция, и то сериозни! Едно е да държиш човека изкъсо чрез компромати и съвсем друго — да работиш с него, без да имаш нищо срещу него. Човекът може да се управлява само с помощта на два инструмента: страх и пари. Ако не със страх, категоричен противник, на който беше Зеленин, тогава с пари. И после — същият този Зеленин настояваше по време на обучението курсантите да не живеят в казармата, а да идват всеки ден от къщи. Ако някой не е московчанин — да му се предостави възможност да наеме жилище, а това пак са пари. И транспортният проблем трябваше да се решава по някакъв начин. Когато курсантът живее тук, на място, е едно, а ако трябва всеки ден да идва и да си отива — съвсем друго. Пътуването от най-близката гара отнема, ако се върви пеша, час и петнайсет, час и двайсет минути. На всеки трябва да се осигури кола. Нали не може да ги возят всичките с автобус, цялата сюрия… Така може да се запознаят помежду си, не дай си боже — и да се сприятелят, а това не е желателно. Обучението в центъра е индивидуално, всеки курсант има персонален инструктор по всяка дисциплина и персонална учебна стая. И разписанието за физкултурния салон и за стрелбището е съставено така, че всеки да тренира сам, в присъствието само на треньор, лекар и психиатър. Колко пари хвръкват за тази „индивидуалност“ — направо ужас, но така е нужно за работата, за да се избегне евентуално разконспириране в бъдеще. А да поставят под заплаха цялото това капиталовложение, като качат всички в един автобус? Идиотизъм! Разбира се, ще трябва кола за всекиго. Макар и руска, макар и стара, но нали и това са пари, да не говорим за бензина и техническото обслужване.

— Та какво казвате, че сте намислили за новите източници на финансиране? — доброжелателно попита Галузо.

— Вижте — предпазливо подзе Зеленин, — доколкото разбрах, вие не предлагате на определени структури да дават пари за Програмата в замяна на някои услуги. Чакате те сами да стигнат до тази мисъл и да се обърнат към вас със съответните предложения. Така е, нали?

— Така е — потвърди Василий Валерианович.

— Но такива досетливци в наше време не се намират много, вие самият признавате това. Програмата все пак е държавна и много хора просто не рискуват да правят такива предложения, понеже се страхуват, че няма да бъдат правилно разбрани. Към вас се обръщат само онези, които имат лични познати сред ръководителите на Програмата и съответно имат възможност предварително да опипат почвата.

— Така е — отново кимна Василий. — А вие смятате, че трябва да организираме рекламна кампания и да се предлагаме като евтина проститутка?

— Не, защо? Смятам, че трябва да умеем да извличаме полза от обективно създалите се обстоятелства. Да вземем за пример банка „Руска тройка“. Изключително богата финансова структура с филиали из цяла Русия. Купища пари. А не е сред нашите спонсори. Това е неправилно.

— И какво предлагате, за да се оправи това положение?

— Смятам, че трябва изгодно да експлоатираме случайно създалата се ситуация с Нурбагандов. Не сме я планирали, беше неочакван гаф, но сега, както ми се струва, бихме могли да го използваме. Освободили сме „Тройката“ от присъствието на — меко казано — таен данъчен агент, и то сме я освободили толкова бързо, че той не е успял да разкрие абсолютно нищо. Какъв по-добър повод за благодарност? Трябва само да намерим човек, който да се заеме.

Галузо се подсмихна. Какво копеле е обаче тоя Зеленин! Макар че не е работил на практика, а цял живот се е занимавал с наука, пак интригантства не по-зле от самия Василий Валерианович. Трябва да се намери човек, който да е близък с ръководството на „Руска тройка“, и то не просто близък, а приятел, като същевременно да е не съвсем невинен. Трябва да има гряхче по отношение на собствениците на „Тройката“, което би искал да изкупи. Е, трябва да има и още някои необходими характерни черти, за да доразвие историята с Нурбагандов за взаимно удоволствие на страните. А картинката като цяло трябва да изглежда примерно така: „Момчета, случайно научих, че са ви пробутали къртица, така че в обозримо бъдеще всичките ви данъчни машинации да излязат наяве. Взех си грях на душата и поработих с нея — няма да ви досажда повече. Но и вие имайте предвид: държавата с всички сили се е захванала с данъчните дела, така че ако не тази къртица, ще е някоя следваща, няма да ви оставят на мира, прекалено богати и могъщи сте. Затова чуйте съвета ми: не чакайте да се разкрият машинациите ви, ако ама такива, а вървете да си поприказвате с мир с онези, които разпращат тези информатори насам и натам, опитайте да се разберете с тях. Така ще сте по-сигурни.“

— Интересна мисъл — бавно произнесе Галузо. — Но самият вие справедливо отбелязахте, че случаят с Нурбагандов е бил именно случай, непредвидена случайност. Безспорно можем и трябва да я използваме, но как можем да се надяваме на повторение на едно щастливо за нас стечение на обстоятелствата?

— Човек никога не бива да се надява на някакво стечение на обстоятелствата — отново леко се усмихна Зеленин. — Предлагам да използваме този случай като прецедент, да отработим върху него технология и да превърнем подобни случаи в система. И по-нататък да работим вече не със случаи, а да изграждаме ситуацията целенасочено.

Галузо почувства как по гърба му полазиха тръпки. „Да изграждаме ситуацията целенасочено!“ Зад тази наукообразна фраза се криеше такъв нечовешки цинизъм, че дори той — човек далеч не мек — се почувства неудобно. Биваше си го заявлението! Това можеше в краен случай да се очаква от Стоянов, но по никакъв начин от „книжния плъх“ Александър Петрович. Господи, това, което предлагаше той, беше страшно дори да се обсъжда! Да уреждат на работа в „непокорните“, „неогънали“ се предприемачески структури някакви личности, след известно време да ги убиват, после да пращат при ръководителите доверени хора, които да казват: заради вас си взех грях на душата, но по-добре вървете и се отдайте сами, вместо да чакате да ви изнасилят. Да, както казват мъдрите англичани, когато изнасилването е неизбежно — отпуснете се и се постарайте да изпитате удоволствие.

— Нещо повече — продължи Зеленин, — това ще позволи да получаваме благодарности не само от самите структури, но и от хората, които ще се наемат с преговорите. Защото нали те, както се разбрахме, трябва да имат гряхче и ще платят скъпо за възможността да си върнат загубеното доверие на приятелите си или например да отложат връщането на някой кредит. Така ще убием едновременно два заека.

Да, самият Галузо не би могъл да измисли такава комбинация. Неслучайно този Зеленин го издигат, явно е изплел не една интрига в интерес на политиканите. Много хора са му задължени. И сигурно много хора се страхуват от него. Виж ти! А като го гледаш — нищо и никакъв, дребничък един, румени бузки, лъскави очички, макар и навъсени. Човек никога не очаква опасност от такива румени дребни човечета. А трябва. Точно такива са най-опасни. В сравнение с него Стоянов е дете невинно. Защото как е свикнал да действа Стоянов? Както навремето работеше цялата милиция, тоест с компромати и заплахи. Именно с тези компромати се е издигнал, стискал е партийни и съветски функционери за гърлото, заплашвал ги е с разобличаване в извънслужебни връзки с чуждестранни граждани и участие в групови оргии — и така е получавал всичко, което е искал от живота. Държал е изкъсо И валутните проститутки, те са му снасяли информация, а като благодарност той не ги е прибирал за безделие и нетрудови доходи. С една дума простички методи, а на сложни маневри не се е научил. Виж, Зеленин е друг. И откъде се е взел у него този цинизъм? Защо с такава лекота се разпорежда с човешките съдби? Ами защото, реши Галузо, за разлика от Стоянов, не си е имал работа с реалната престъпност и никога не е виждал отблизо жена, чийто син е бил убит или чиято малка дъщеря е била изнасилена. Не е виждал истинска мъка и сълзи, не е бърсал от лицето си слюнка, както са я бърсали следователи и оперативни работници, които родители на потърпевши наистина се е случвало да заплюват буквално в лицето, задето тези служители от милицията не са били способни да намерят виновните и вместо това са задавали някакви оскърбителни въпроси.

— Ами добре, Александър Петрович — колкото можа по-неутрално произнесе Галузо, — ще помисля върху вашето предложение. Стратегически то изглежда доста привлекателно, но се страхувам, че тактически носи в себе си известна опасност. Вие сигурно разбирате, че с убийството на Нурбагандов се занимава милицията и как би изглеждало това, ако изведнъж плъзне мълва, че към тази работа има отношение съвсем конкретен човек?

— Не бива да опростяваме нещата, Василий Валерианович. Вие ме уверявахте, че винаги сте в течение на нещата, тоест би трябвало да знаете как се движи разследването. Разбирам, че не можете да контролирате ситуацията и да й влияете, но трябва да знаете какво става. Именно като изхождаме от съществуващото положение на нещата, ние ще разработим технологията на осъществяването на комбинацията. Още повече че имаме опитен оперативен работник като Григорий Иванович. Мога да ви уверя, че тази технология няма да бъде тромава и съшита с бели конци. Ако одобрявате това по принцип, аз ще ви представя обща теоретична схема, после ще я коригираме предвид реалния ход на разследването на убийството.

— Ще помисля — отговори уклончиво Галузо.

През целия път на връщане към Москва той се опитваше да преодолее някакво неясно откъде появило се смущение и дори неловкост. Странен тип е все пак този Зеленин… От една страна, той безусловно е прав — трябва да се форсират събитията в случай на обявяване на предсрочни избори, а ако няма избори, за Програмата пак ще са нужни пари и особено — за нейната секретна част. Но, от друга страна, неговото предложение е твърде съмнително. Опасно. Страшно. Макар че, ако се погледне от трета страна, именно затова съществува онази — най-секретната част на Програмата, за която знаят само тесен кръг от хора. Дали да рискува?

Когато свърнаха от околовръстното шосе, Галузо звънна от колата на Боровков.

— Виталий Аркадиевич, изчакайте ме, не си тръгвайте. Трябва да поговорим.

* * *

Аня Лазарева не знаеше думата „съмнение“. Колебанията не й бяха присъщи, тя лесно и бързо вземаше решения, макар прекрасно да знаеше, че след подобна прибързаност често идва разкаянието за направена грешка. Още в онзи, другия живот, когато имаше приятелки от отбора, тя винаги ги учудваше със способността си бързо да прави покупки. Приятелките й дълго избираха, преценяваха, после тръгваха да търсят същата стока в друг магазин с опасението, че там ще намерят нещо по-хубаво или по-евтино. Аня купуваше веднага, вземаше първия що-годе подходящ предмет или дрешка и се успокояваше. Но което си е право, никога и не се разстройваше, ако наистина на най-близкия щанд видеше същата стока — например двойно по-евтина. „Аня, това е пазар — увещаваха я приятелките, — не купувай веднага, обиколи всички продавачи, със сигурност ще намериш същото, но по-евтино, тук цените не са фиксирани като при социализма, всеки си слага каквато цена му е изгодна. Или поне опитай да се попазариш.“ Но тя не ги слушаше, макар да разбираше, че колкото по-близо до входа е щандът, толкова по-високи му са цените. И никога не се пазареше с продавачите.

Така постъпваше винаги и с всичко. Не се колебаеше, когато започваше нова връзка с мъж, а когато вземеше някое решение, не се съмняваше, че то е правилно. Но в характера й имаше и още една черта: никак не умееше да чака. Има търпеливи хора, които притежават тази забележителна способност — чакат със седмици, с месеци, с години, без да се нервират и дразнят, че желаният резултат не идва и не идва. Те умеят да си гледат ежедневната работа, понеже прекрасно разбират, че тя е не по-малко важна от онова, което очакват. Анна пришпорваше събитията, безогледно полетяла към желания резултат, като при това правеше грешки и очевидни глупости, а после, когато нищо не излизаше, изпадаше в отчаяние.

Много искаше да се омъжи за Паригин. Желанието й се засилваше от обстоятелството, че това й изглеждаше напълно реално — та нали Евгений беше първият в живота й мъж, който й бе направил предложение. И тъй като за по-скорошното изпълнение на желанието й трябваше да се намерят пари, тя без никакви колебания се готвеше да направи всичко, което Паригин сметнеше за нужно. Дори това да беше нещо противозаконно, за което всъщност той я бе предупредил.

— Трябва да отидеш в редакцията на един вестник и да намериш там журналиста Валентин Баглюк — каза й Евгений.

— И какво да му кажа?

— Ще му кажеш, че има един човек, който иска да си поговори с него за статията „Трупове на бунището“ и да му даде малко допълнителна информация.

— Този човек ти ли си?

— Естествено. Но тази работа е деликатна и аз не искам да се навирам в редакцията, преди да разбера какво представлява този Баглюк. Това възлагам на тебе, ти си ми умно и проницателно момиче, ще проучиш нещата. Ако почувстваш, че той хитрува и увърта, за нищо не настоявай, учтиво се сбогувай и си тръгни. Разбра ли?

— Ама как, Женя? — притесни се тя. — Ако не настоявам, той няма да се срещне с теб. За какво тогава ще бъде всичко това?

— Анечка, в такава деликатна ситуация настойчивостта може само да навреди. Ако е честен и нормален човек, Баглюк веднага ще се съгласи и това ще означава, че мога да разговарям с него без заобикалки. А започне ли да увърта, значи и без това няма да се разбера с него, ако действам прямо и открито. Тогава ти ще си тръгнеш, а после аз ще го проследя, ще видя на кого ще се втурне да разказва за теб и така ще науча кои хора разполагат с конфиденциална информация. Именно с тези хора трябва да се свържа.

— Ще ги шантажираш ли? — сети се Анна.

— Ще видим. Може би, още не съм решил. Ще направиш ли това, за което те моля?

— Разбира се, Женя — топло се усмихна тя. — Нареждай ми, мой повелителю, аз ще изпълня всичко.

По пътя към редакцията тя малко се вълнуваше, струваше й се, че там ще попадне в центъра на всеобщо внимание и всички ще знаят, че търси Баглюк, и ще й задават въпроси: коя е, откъде е, защо търси журналиста. Но когато влезе в зданието и се качи на втория етаж, където на една врата имаше табелка с името на вестника, моментално се успокои. Беше пълно с народ, всички се суетяха, тичаха насам-натам, говореха си с цяло гърло, подвикваха на събеседника през целия дълъг коридор и никой дори не поглеждаше прекалено високото младо момиче. Анна, кой знае защо, си бе представяла, че на входа ще стои строг пазач или някакъв портиер, на когото тя ще каже, че търси Валентин Баглюк, и който ще я насочи към определен кабинет. Нищо подобно. Нямаше никакъв портиер и никой не й задаваше никакви въпроси.

Анна се огледа и решително отвори най-близката врата.

— Извинете, как да намеря Валентин Баглюк?

В стаята имаше много народ и като чуха гласа й, всички вдигнаха глави, но никой не продума. Иззад най-отдалеченото бюро се надигна широкоплещест мъж на около четирийсет години, който разговаряше със слаба, невзрачна блондинка. Махна за поздрав на Анна и високо каза:

— Един момент, моля, почакайте, ей сега ще дойда.

Хората в стаята отново се заеха с работата си и Анна учудено си помисли колко просто се бе оказало всичко. Влезе, отвори още първата врата и веднага намери човека, когото търсеше. А тя, глупачката, се бе страхувала и притеснявала. Освен това никой не обърна никакво внимание на нестандартния й ръст, явно в редакцията идваха и по-забележими личности.

Тя излезе в коридора и буквално няколко секунди след нея излезе онзи мъж.

— Здравейте! — обаятелно се усмихна той.

— Здравейте! — Анна също му се усмихна в отговор. — Вие ли сте Валентин Баглюк?

* * *

Сърцето на Коротков подскочи. Два варианта. Или да се представи за Баглюк, или да каже истината. Само два варианта и той трябваше да вземе решение веднага, нямаше и десета част от секундата за размисъл. Много му се искаше да опита да се представи за Баглюк, но знаеше, че останалата в Стаята Настя няма да одобри тази авантюра. Коя е тази мадама? Тя не може да е приятелка или близка на журналиста, защото не го познава по физиономия. Коя е тогава? Може би е най-обикновена млада жена, само че много висока… Висока. О, дявол го взел, та това е Лазарева! Ама разбира се, баскетболистката, която Мишаня разработваше във връзка със случая със седемте трупа. Коротков бе виждал снимката й на бюрото на Настя. Какво общо можеше да има тази неуравновесена психопатка, както я бе характеризирал Доценко, с журналиста, който бе писал за Никита Мамонтов?

— Валя е в командировка в момента — уверено излъга той. — Но ми поръча да приемам всички негови посетители и да си записвам подробно всичко, което са ме помолили да му предам.

— А кога ще се върне?

— Трудно е да се каже. Замина за Таджикистан да събира материали за журналистите, взети за заложници. Докато не ги пуснат, ще стои там. Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Мисля, че не. Ще почакам той да се върне.

— Ако се обади, какво да му предам?

— Нищо. Ще го изчакам. Довиждане.

Мадамата рязко се обърна и тръгна към изхода. Коротков се втурна в стаята, където бе оставил Настя да разговаря с колегите на Баглюк с надеждата да научи с кого може да се е срещнал, след като си е тръгнал от „Петровка“ в деня, когато е загинал.

— Един момент! — избъбри той, сграбчи Настя за ръката и я повлече към вратата. Когато отново се озова в коридора, Юра я помъкна към най-отдалечения му край, където беше по-закътано. — Знаеш ли кой потърси Баглюк?

— Не видях, нали бях с гръб към вратата.

— Твоята Лазарева!

— Коя?!

— Лазарева, баскетболистката.

— Сигурен ли си? Каза ли ти името си?

— Почти два метра на ръст и лицето й беше същото като на снимката, която ми показахте с Миша. Такива двойници няма.

— Няма — съгласи се Настя. — Какво точно искаше?

— Не ми каза. Но не го познава, във всеки случай по-рано не го е виждала. Отначало взе мен за Баглюк. Какво ще правим, Ася? Дали да тръгна след нея? Не се е отдалечила много, а аз днес съм с колата. Може да я настигна.

— И после какво?

— Ще видя накъде ще се запъти, с кого ще се срещне.

— Чакай, Юрик, не прибързвай. Тя вече те е видяла, така че няма да стигнеш далеч след нея. И после, ние знаем коя е, къде работи, къде живее, така че няма да ни избяга. Имаме и начин да се свържем с нея. Вярно, лошо е, че освободихме Миша от нея, но нищо, минали са само два дни, откак не са се виждали. Спокойно можем да възстановим всичко. Така че Миша ще научи защо тя е търсила Баглюк.

— Разумно е — кимна Коротков. — Тогава да се върнем при хората, които още не сме разпитали.

Те прекараха в редакцията няколко часа, но така и не успяха да научат с кого е пил онази вечер лекомисленият журналист. Баглюк бил човек на живота, обичал компании и бил открит, с удоволствие запознавал колегите си с другите свои приятели. Колегите дори продиктуваха на Настя и Коротков техните телефонни номера. Оставаше надеждата, че след разговора с Господаря Баглюк се е срещнал и е пил с някого от „нередакционните“ си познати. Търсенето се облекчаваше и от изчисляването на времето: от тръгването от „Петровка“ до катастрофата бяха минали не повече от два часа и половина, през тези два часа и половина, и то по хлъзгавите улици, журналистът едва ли би успял да отиде до другия край на Москва и там да се напие. Следователно Валентин Баглюк се бе напил за последен път в живота си някъде в централната част на града.

Когато излязоха от редакцията, те тръгнаха в различни посоки. Юра отиде да работи по други свои дела, а Настя се върна на „Петровка“ с метрото. Когато приближи до входа, тя забеляза Мелник, който се качваше в колата си. Качи се на петия етаж и се отби при Жерехов, заместник-началника на отдела.

— Павел Василиевич, Мелник скоро ли ще се върне?

— Днес вече няма да се върне. Трябва ли ти?

— Напротив.

— Анастасия, не ми харесва отношението ти към него. Виктор Алексеевич не би го одобрил — забеляза Жерехов. — Не може да бягаш от началниците.

— Знам. Ще се поправя — лицемерно обеща тя.

Ами прекрасно, поне днес Господаря няма да я дразни. И ако успее, като седне до телефона, да издири всички приятели на Баглюк и да намери онзи, с когото той е прекарал последните часове от живота си, може би тази проклета бутилка със защрихования етикет ще престане толкова да я тормози, тогава и настроението й ще се подобри, и току-виж — страхливата мисъл за напускане изчезнала от съзнанието й.

* * *

Капитан Доценко се свърза с човека, чийто телефон Настя му бе дала сутринта, и прекара почти половин ден при служителя в регионалното управление по борба с организираната престъпност Владимир Овчаров. Все още нямало никаква яснота по делото за убийството на началника на службата за сигурност при банка „Руска тройка“ Дмитрий Вавилов. На първо място се отработвали версии, свързани с бизнес войни и опити за рекетиране на банката. Вавилов бил остър с рекетьорите, умеел да разговаря на разбираем за тях език, а освен това, понеже бил работил в същото регионално управление по борба с организираната престъпност, което сега се опитваше да разкрие неговото убийство, имал определени лични контакти със „силните на деня от криминалния свят“. Естествено не приятелски контакти, но напълно достатъчни, за да вдигне слушалката, да се обади, на когото трябва и да каже каквото трябва — в приблизително следния смисъл: прибери си псетата, да си намерят друга територия, иначе знаеш какво следва.

Служителите от това управление внимателно разследвали кой напоследък се е опитвал да влиза в конфликт с банката и търсели заподозрени както в средите на бизнес структурите, така и в чисто криминалните среди. И все още не били открили нищо. Същевременно разследвали и личния живот на Давилов, защото на всички е добре известно колко често убийствата на забележими и влиятелни личности се извършват от чисто лични мотиви, от ревност например. Но в личния живот на началника на службата за сигурност нямало никакви извънредни събития, той бил женен от около петнайсет години и всички уверявали, че бракът му бил стабилен, направо за завиждане. И децата му били добри.

— Ами ти защо се интересуваш? — попита без заобикалки Овчаров. — За какво ти е Вавилов?

Каменская строго бе предупредила Михаил по възможност да не споменава името на Нурбагандов. Ето защо капитан Доценко си беше приготвил напълно правдоподобна лъжа:

— Сигурно си чул за статията „Трупове на бунището“?

— Има си хас! Цялото ни отделение я четеше и плюеше.

— Така, та значи в нея бяха наклепали нашия Юра Коротков. А момчето, за което ставаше дума — Никита Мамонтов, е било разследвано не само при нас, но и при вас. И е напълно възможно Вавилов да се е занимавал тъкмо с него. Затова си помислихме, че между техните убийства може да има някаква връзка. Знае ли човек? Юрка не е вербувал това момче, но може Вавилов да го е направил. И после да го е предал.

— Е, и какво? — не разбра Овчаров. — И така да е било, пак е ясно, че приятелчетата на Мамонтов са го убили заради предателството. Но Вавилов — защо?

— Абе знаеш ли… — многозначително проточи Доценко. — Може би защото навремето с помощта на Мамонтов им е провалил нещо. Или пък за друго. За мен е важно да разбера дали няма нещо, което да свързва тези две убийства, а по-нататък ние сами ще си блъскаме главите.

Колкото и да е странно, тази откровено хилава аргументация напълно убеди Овчаров и като прелистваше документите в папката си, той започна подробно да разказва на Михаил всички дреболии, които били изяснявани при проучването на последните дни от живота на началника на службата за сигурност при банка „Руска тройка“.

Около три седмици преди гибелта му с него станало нещо. Служителите на банката казали, че Вавилов бил станал някак не че разсеян, но замислен, сякаш се опитвал нещо да си спомни или да разбере. Или да реши някакъв проблем. Не, че изглеждал нервен, не приличал и на разстроен или потиснат човек. Не, в онези дни не го били посещавали никакви особени хора, във всеки случай такива, които никой да не познава. Всичко в службата му било нормално. Не, нямало никакви странни телефонни обаждания за него, поне неговите служители не били чували нещо такова.

Същото беше казала и вдовицата. Нито странни обаждания, след които Дмитрий да е бил не на себе си, нито странни гости у дома.

Докато слушаше разказа на Овчаров, Миша Доценко запомни едно име, което най-често се повтаряше в свидетелските показания: Василий Криков, най-близкият помощник на Вавилов в службата за сигурност при банката. След като доизслуша Овчаров и повъздиша съчувствено, Михаил се сбогува с него и се върна на „Петровка“.

— Анастасия Павловна — каза той на Настя привечер, — опитвам се да разбера как работят тези служби за сигурност в бизнес структурите. Ами че те нямат никаква възможност да получават информация, освен като обикалят лично целия град. Та те не са никакви — не са държавни служители, никой не е длъжен да им казва каквото и да било. А с обикаляне насам–натам не можеш научи много. Затова е ясно защо в такива служби отиват да работят наши хора. На тях поне са им останали връзки в системата, могат да правят разни справки при нас.

— Така е — кимна тя, без да откъсва очи от поредната схема, чертането, на която й помагаше да разсъждава.

— Та значи аз се запознах със служебната биография на Вавилов. И знаете ли какво се оказа? Той е бил на оперативна работа само две години. А останалото време е минало в автоинспекцията и в няколко кадрови отдела. Навремето те са се наричали отдели по политико-възпитателната работа. Та той е бил именно такъв политически възпитател. И едва през деветдесет и четвърта година е навлязъл в практиката. Работил е една година в участък и още една — в регионалния отдел за борба с организираната престъпност. И защо са го взели там, ако мога да попитам? Какво може да е разбирал от организирана престъпност?

— Най-вероятно нищо не е разбирал — съгласи се Настя. — Но знаете ли как се комплектуваха тези управления? Вземаха куцо и сакато, стига да се съгласяха да работят при тях. Защото хората никъде не достигат, вие знаете това не по-зле от мен. Мишенка, не се притеснявайте, излагайте своята гениална мисъл, виждам, че тя е в главата ви, обаче се стискате като скъперник на панаир.

Тя отмести схемата и с удоволствие се протегна, разкършвайки схванатия си кръст. Представяше си горе-долу какво ще й каже сега Доценко и беше напълно съгласна с него. Понеже не знаеше нищо за Вавилов, когато изпращаше младия капитан при Овчаров, такава проста мисъл и през ум не й бе минавала. Докато е работел в банката, Вавилов е трябвало редовно да моли колеги от старата си служба за различни неща, предимно за някои проверки. Ако се е обръщал с такива молби към колегите си от управлението по борба с организираната престъпност, Овчаров със сигурност щеше да знае това. Значи Вавилов е контактувал не с тях, а с хората, с които е работил в участъка. Няма да е много трудно да се намерят този човек или тези хора. Да се намерят и да им се зададе въпросът дали Вавилов ги е питал, или молил за нещо през декември миналата година. Може би по характера на тези въпроси или молби лесно ще се разбере какво го е озадачило така. И най-лесно ще бъде това търсене да се започне от същия онзи Василий Кликов, чието име най-често се е споменавало в преразказа на свидетелските показания.

Тя отгатна — Миша Доценко бе смятал да й предложи именно това.

— Добре, Мишенка, свържете се с Кликов и го помолете да си припомни всички имена, които той някога изобщо е чувал от своя началник. Тази работа е тъкмо по вашата част. Умеете да го правите най-добре от всички в Москва. А довечера прескочете до своята приятелка, която толкова радостно и бързо изоставихте, вижте как се чувства, какво прави.

— Анастасия Павловна! — Физиономията на Доценко стана нещастна и оскърбена, като на дете, което принуждават да яде омразната грисена каша, макар че само преди половин час родителите са му обещали, че ако разтреби стаята си и събере всички играчки в кашона, ще го освободят от кашата и ще му разрешат да изяде голямо парче торта.

— Трябва, Миша, няма как. Вашата красавица днес се появи на едно съвсем неочаквано място — в редакцията на вестника, където е работил Баглюк. И вие трябва незабавно да научите защо тя е търсила загиналия журналист.

Оклюман и прегърбен, Михаил се затътри към кабинета си. Първо трябваше да се обади на Кликов и да си уговори среща с него. После да отиде до милиционерския участък, където е работел Дмитрий Вавилов, и да си поприказва на ушенце с кадровиците относно списъците на личния състав. Това вече е много по-сложна задача, няма да му дадат списъците толкова лесно, за това не може и да мечтае. Май ще е най-добре да потърси познати в този участък и да ги помоли да му изброят хората от оперативния състав по памет. Да, така определено ще бъде по-добре. Но ако не намери познати, ще трябва да измисля някакви хитри ходове, за да не включва в тази работа началството. Всъщност какво толкова, той би отишъл и при началника, но Каменская му забрани. Нещо в тая история не й харесва и това нещо я кара да избягва началниците. И изобщо днес е някак странна… Тъжна. Потисната.

Провървя му поне с участъка, в който бе работил Вавилов — намираше се в същата част на града, където беше и метростанция „Профсъюзна“. Ако се наложеше да отиде дотам, и Анна щеше да му е наблизо. За да е пълно щастието му, оставаше там да намери познати. Но щастието си остана непълно, макар че определено му провървя, пък и не се наложи да ходи до участъка. Човекът, когото Доценко би могъл да помоли за услуга, вече не работел там, преместил се в друга служба. За сметка на това Михаил успя да го намери още от първия опит.

— Налага ми се да търся помощ на вашата територия, но конфиденциална — юнашки излъга Доценко, — не ми се иска излишно да ме виждат в онзи район. Можеш ли да ми изброиш поименно всички служители в участъка, а после нашите хора ще видят списъка и ще преценят кой в твоята бивша служба има стабилни канали за информация.

— Е, не знам дали ще мога да ти изредя всичките — усъмни се познатият на Миша. — А има и нови, които са дошли след моето преместване.

— Нищо — успокои го Доценко, — новите не ни трябват, трябват ни именно старите, които добре познават територията.

— Бива тогава — съгласи се онзи и без да му мисли много, започна да изброява по телефона имена и длъжности.

След половин час списъкът на някогашните колеги на Дмитрий Вавилов беше в ръцете на Михаил. С този списък утре щеше да отиде на срещата с Кликов, тогава разговорът за имената, които по един или друг повод е споменавал Вавилов, щеше да бъде по-лесен. Доценко добре знаеше, че е много по-трудно да си спомниш нещо сам, отколкото да видиш познатото и да го откроиш от непознатото. Ако Кликов не успееше сам да си спомни към кого от служителите на милицията се е обръщал за помощ неговият началник, той щеше да започне упорита работа с паметта му.

Като приключи подготовката за утрешния ден, Доценко тръгна към „Профсъюзна“. За негово голямо учудване, Анна я нямаше край познатата сергия с вестници и списания. Вместо нея там стоеше огромен брадат чичка, който от време на време звучно извикваше заглавията на най-скандалните или сензационни материали, публикувани в подредените пред него издания.

— Популярен певец се оказва маниак! Застаряваща актриса се омъжва за млад статист! Кърваво убийство в Митишчи! Нов свръхефективен препарат за отслабване, срещу предявен талон, отпечатан във вестник „Светът на новините“ — намаление! Купувайте новите броеве на вестниците и списанията!

Михаил приближи, купи два вестника, които изобщо не го интересуваха.

— А къде е Аня? — попита той брадатия чичка.

— Днес не е на работа. Ти ли си въпросният Михаил?

Брадатият хвърли на Доценко поглед, изпълнен с любопитство.

— Аз съм — малко учудено отговори капитанът. — Нима вече ме познавате?

— Цялата фирма знае за тебе, нали момчетата виждат как стоиш с Анютка, когато те прибират стоката. Пък и Анютка разправяше, та чак се прехласваше, колко си необикновен.

— Защо Аня не е на работа днес? Да не се е разболяла?

— Не знам. — Брадатият сви мощните си рамене. — Обадила се е във фирмата, казала, че през близките две седмици няма да идва на работа — и толкоз. Не е длъжна да дава обяснения, не работи ли — не получава пари. Само трябва да предупреди, за да й намерят заместник.

В душата на Доценко се мерна лошо предчувствие, но все още слабичко, с тих и неясен глас. Два дни не беше идвал тук, при Анна, и не беше й се обаждал вкъщи. Вероятно беше сметнала, че я е зарязал. Всъщност правилно е сметнала, абсолютно правилно. Докато бе общувал с Анна Лазарева, Доценко бе успял да разбере някои неща у нея, като например, че тя взема решения бързо и също тъй бързо и без колебания прави изводи от случващото се. А ако си спомним, че два пъти в живота си е вземала направо страшни решения, може да се допусне, че…

Не, по-добре да не го допуска. По-добре да не мисли за това. Трябва да й се обади по телефона и толкоз.

Михаил бързо слезе в метрото, купи от касата жетон, намери автомат и набра номера на домашния телефон на Анна. Вдигна баща й. Анна му беше казвала, че баща й не бил твърде изтънчен и начинът на живот на дъщеря му категорично не му харесвал, за което той уведомявал всички наред, без много-много да подбира изразите си. Баща й бил бизнесмен, работите му вървели доста успешно, семейството било напълно обезпечено, така че всеки път, когато единствената му дъщеря го молела да бъде по-сдържан поне в присъствието на външни хора, отговарял, че тя ще може да му поставя условия едва когато престане да разчита на парите му.

— Добър вечер — започна учтиво Доценко, — може ли да се обади Анна?

— Няма я — равнодушно съобщи бащата.

— А скоро ли ще се прибере? Кога ще бъде удобно да се обадя?

— Знам ли я? Тя не нощува вкъщи. — Гласът беше все така равнодушен.

— Мога ли да й се обадя там, където нощува?

— Не ни е оставила телефон. Не иска да я притесняваме с майка й. Вечно прави така: хване ли си ново гадже, за всичко забравя, не става от леглото с него. След три дни ще се прибере, къде ще се дене, като улична котка е.

— Обещала е да се прибере след три дни?

— Че как! — мрачно промърмори Лазарев старши. — Повече от три дни никое гадже не я е изтърпявало.

— Е, не говорете така — внимателно възрази Михаил. — Защо смятате, че непременно е при нов кавалер? Може някоя приятелка да е имала нужда от нея, да се е случило нещо. Или пък друго…

— Абе аз не познавам ли дъщеря си?! — ядоса се бащата. — По гласа й всичко разбирам.

Миша не успя да научи нищо друго съществено от бащата на Анна. Интересно — защо е толкова сигурен, че Анна „се е скатала“ някъде с нов кавалер? Човек би помислил, че кандидатите й чакат на опашка — изчезне ли единият дори за минутка, останалите се втурват към нея, та ще си потрошат краката. Но все пак беше странно… Къде можеше да се е дянала? В службата си бе предупредила, че няма да работи, вкъщи бе предупредила, че ще нощува другаде. Класическа картина на опит да се скриеш, без да тревожиш близките си. Щом е предупредила всички интересуващи се, никой няма да я търси. Какво бе казал Лазарев за гласа й? Дали е толкова сигурен, че Анна има нов любовник и няма причини за тревога, защото гласът й е бил весел, звънлив, радостен? Сигурно. Но на какво толкова сте се зарадвали, Анна Сергеевна, след като един красавец журналист току-що ви е зарязал?

Нещо тук не е наред. Става нещо странно. Аня Лазарева бе изчезнала буквално под носа му, без видими причини. И къде ще я търси сега?