Александра Маринина
Мъжки игри (11)

Глава 11.

Внезапно студовете бяха сменени от топло време и киша. Впрочем през последните няколко години подобни зимни капризи на времето станаха нещо обичайно. За последен път Настя Каменская бе носила през зимата ботуши от естествена кожа преди около шест години, след което бе стигнала до извода, че това е непростим разкош, защото газенето до глезените в разтопен от солта мръсен сняг разваля обувките по-бързо от износването на капачето на тока. Оттогава тя мина на евтини ботуши от изкуствена кожа, които се напукваха от студа, но пък не й беше жал за тях, когато дойдеше кишата.

Тази сутрин на тръгване за работа Настя за пореден път хвърли тъжен поглед към оставената пред блока кола на мъжа й. Така и не бе намерила време да я закара в Жуковски и да я прибере в гаража на родителите на Льоша. Самото пътуване щеше да й отнеме половин ден, а освен това трябваше да прекара известно време на гости у свекърва си, както го изисква приличието, защото нямаше да е възпитано да хукне обратно веднага — и без това се виждаха рядко. Вярно, колата имаше алармена система, но каква ли е ползата от тези системи…

Докато неотдавна работният ден бе започнал с неприятности за Коротков, днес май бе дошъл редът на Настя.

— Капитан Доценко, споделете с колегите си къде и с кого бяхте вчера вечерта — каза Мелник по време на сутрешното съвещание.

— Не ви разбрах, другарю полковник — недоумяващо отвърна Михаил. — Имате ли някакви основания да бъдете недоволен от мен?

— Имам, и то сериозни! Вие трябва да се занимавате с разработката на Лазарева, а вместо това сте прекарали вечерта тук, на „Петровка“. И сте участвали в колективно напиване.

Снощи беше рожденият ден на Игор Лесников. Но, първо, никой никога не беше отменял традицията да се празнуват рождените дни с колеги от службата — дори във времената на борбата срещу алкохолизма. И, второ, такива празнувания — във всеки случай в техния отдел — не се превръщаха в колективни наливания, а по-скоро напомняха приятелско събиране — вярно, не без алкохол, но никой не го и отричаше.

Настя разбра, че е време да поеме удара върху себе си. Нали именно тя вчера след разговора с професор Самойлов разреши на Миша да не отива на среща с баскетболистката, която вече му бе дошла до гуша.

— Владимир Борисович — каза тя и стана, — това беше моя инициатива. Смятам, че работата с Лазарева може да се прекъсне за известно време.

— Вие смятате, така ли? — Мелник вдигна вежди, при което на лицето му се изписа такова изумление, сякаш Настя нито по служебни задължения, нито по природен закон имаше право да мисли и да има собствено мнение. — И на какво основание, ако позволите да попитам, смеете да предполагате, че може да се изпуска от поглед убийца, удушила седем души? Нямате търпение да получите осми труп ли? Или се казвате Мелник и смятате, че можете самостоятелно да вземате решения и да давате указания на по-младши от вас служители? Обяснете ни, Анастасия Павлбвна.

— Вчера завърших подробния анализ на данните за всичките седмина потърпевши и смятах днес да ви докладвам резултата. Имам всички основания да смятам, че тези епизоди може и да са свързани помежду си, но не и от личността на престъпника. Зад всичко това стои някакъв друг механизъм, а не помраченият разсъдък на един човек, на маниак.

— Глупости! — отсече Мелник. — И вие самата не може да не разбирате, че това са абсолютни глупости. Просто искате да защитите Доценко. Незабавно възобновете работата с Лазарева. Незабавно! Само това оставаше — да я изтървем. Докато всяка вечер край нея е Доценко, поне можем да бъдем спокойни и целенасочено да търсим доказателства за вината й. Ако пък тя отново убие някого, вината ще бъде наша. А по-конкретно — на Каменская и Доценко. Смятам, че не е нужно да ви обяснявам, че в такъв случай ще трябва да сложите на бюрото ми рапорт за преместване в друга служба, където вашите самонадеяност и непрофесионализъм ще нанасят по-малко вреда.

— Владимир Борисович, това е безсмислена загуба на сили и време — упорито възрази Настя. — В делото за удушвача се увлякохме по една-единствена версия просто защото първоначалното събиране на информация даде възможност да подозираме Лазарева и тогава забравихме да разработваме други варианти. А всъщност уликите по отношение на Лазарева не са толкова много, че да се занимаваме единствено с нея. Аз настоявам, че трябва да се проверяват и други версии.

— Вие настоявате? — злобно повтори Мелник. — Ще настоявате във вашата кухня, когато обсъждате с мъжа си менюто за обед. А сега ще имате добрината да изпълнявате моите нареждания. Няма да изпускате от поглед Лазарева. Няма да пропускате нито една вечер. Ако трябва, ще включим и други служители, но тази баскетболистка за нас е обект на внимание номер едно. Ясно ли ви е?

Настя мълчаливо кимна и седна на мястото си. Какво пък — така си е! Мелник не е Гордеев, с това трябва да се свиква. Сама си е виновна, позволи си да се отпусне и да действа, както беше свикнала при предишния началник. И Миша изложи. Глупачка! Щом не можеш да промениш ситуацията, промени отношението към нея. Този принцип винаги я беше спасявал. Но дали е права да смята, че трябва да променя отношението, защото не е в състояние да промени ситуацията? Може би е в състояние да промени именно ситуацията? По какъв начин ли? По най-простия. Като избяга от Мелник. Не е нужно да се нагаждаш към началник, с когото не можеш да се сработиш, ако имаш възможност да получиш друг началник. Заточни например.

До края на съвещанието Настя така и не схвана същината на обсъжданите въпроси, понеже беше потънала в обмислянето на внезапно хрумналата й идея. Още от началото, когато се разбра, че ще повишават Гордеев, тя мислеше в едно и също направление: как ще работи под ръководството на новия шеф. И още от първия ден, когато се появи Господаря-Мелник, внимателно следеше неговите думи и постъпки, опитвайки се да проумее неговата логика и изискванията му, стараейки се да се приспособи към неговия стил на работа и начин на мислене. И през ум не й минаваше, че може да разглежда въпроса в съвсем друга светлина. Да, Мелник не й харесваше, но тя търсеше оправдания за неговите действия и често ги намираше. И дори бранеше новия началник пред колегите си, пред Юра Коротков например. И защо беше всичко това? Защо трябваше да хаби душевните си сили за Господаря, когато можеше просто да напусне? И да работи с човек, който я разбира и й вярва.

* * *

Миша Доценко стоеше пред Настя съвсем объркан и вече цели десет минути се опитваше да се извини. Макар че нямаше за какво да се извинява.

— Само ако можех да предположа, че ще реагира така, снощи щях да се постарая да не се мяркам пред очите му. Но кой да знае! Анастасия Павловна…

— Престанете, Миша! — мръщеше се Настя, която, на свой ред, също се чувстваше виновна. — И двамата сбъркахме, подценихме Мелник. Не се тормозете.

— Значи днес пак да…

— Защо? — Настя вдигна очи към него и се усмихна. — Дори не си го помисляйте. Голяма работа — началникът ми бил крещял и трил сол на главата! Е, да не би да се случва за последен път в живота ми? Нали ние с вас решихме, че Лазарева няма нищо общо.

— Ами той?

— Той да си мисли каквото му изнася. Аз няма да му се подмазвам. Но не е нужно и сами да си търсим белята. Просто не се въртете наоколо вечер — и толкоз. И добросъвестно докладвайте за вашите трогателни разходки под луната с Анна. Вярно, съществува риск да ви хванат в лъжа, така че се застраховайте, проверявайте я от време на време, но в никакъв случай не си хабете силите за нея. Тя не е нашият удушвач.

— Сигурна ли сте? — с тревога попита Доценко.

— Не. Или да. Не знам, Миша, нямам твърд отговор. Но при всяко положение имаме да вършим страшно много работа, за която просто няма да остане време, ако се втренчваме само в Лазарева. Трябва по-сериозно да се заемем с Нурбагандов и да се постараем да свържем цялата получена информация с делото за убийството на Вавилов от банка „Руска тройка“. Ето ви телефона на служителя от регионалното управление, който се занимава с Вавилов, вече съм се разбрала с него, той ще сподели с вас всичко, което е успял да установи. Вървете и престанете да се тормозите заради Мелник.

Когато остана сама, Настя се почувства неуютно. През дългите години работа на „Петровка“ беше свикнала да се чувства тук като у дома си, а днес й се прииска да си тръгне, за да не среща Господаря. Виктор Алексеевич Гордеев никога не бе представлявал за нея „източник на повишена опасност“, тя не го избягваше и не се страхуваше от него. А сега… Не, май мисълта, която я споходи по време на съвещанието, беше правилна — трябва да напусне. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Текущата работа, както обикновено, беше много, но Настя нарочно избра задачи, които изискваха излизане от сградата на „Петровка“. Вече беше изминала около двеста метра по посока на метрото, когато до нея спря отдавна немитото автомобилче на Коротков.

— Накъде си тръгнала?

— Накъдето ми видят очите — не сдържа яда си Настя.

— Бягаш от Господаря, а?

— Аха. Ами ти?

— Качвай се, ще ти кажа.

Настя се качи, колата потегли.

— Аска, знам, че моите емоции предизвикват у теб справедливо негодувание, така че морално съм готов да започнеш да ме ругаеш — подзе Юрий.

— Добро начало — кимна тя. — Най-важното — самокритично. Продължавай, слънце мое!

— Не мога да понасям, когато ме унижават, особено публично. Но още повече не мога да понасям да унижават приятелите ми. В случая — тебе и Мишаня.

— Разбирам — въздъхна Настя, — изгаря те жажда за мъст.

И с какво възнамеряваш да хързулнеш нашия Господар? С жена или с колективно напиване?

— Още не знам, трябва да помисля.

Тя се обърна към Коротков и внимателно се вгледа в съсредоточеното му лице.

— Надявам се, че се шегуваш?

— Ни най-малко. Сериозен съм като младоженец преди венчавка.

— Я престани, Юрик! Що за измишльотина, ей богу — да си разчистваш сметките с началника, и то по такъв идиотски начин. И през ум да не ти минава повече, чуваш ли?

— Чувам. А пък ти, щом си толкова умна, я ми кажи защо Баглюк е шофирал пиян?

Настя се замисли. Юрка беше прав. Въпросната вечер те си тръгнаха в девет часа, а Мелник още си беше в кабинета.

В седем и нещо той ги освободи от ежедневния доклад, защото се занимаваше с Баглюк. Следователно около седем и половина Валентин Баглюк още е бил трезвен и се е намирал на „Петровка“. Според официалното сведение катастрофата, при която бе загинал, бе станала в двайсет и три и десет. В колко си е тръгнал Баглюк от Мелник и къде е отишъл, къде е успял за някакви си три часа да се натряска като свиня? И дали само тази е била причината?…

— Юра, а защо все става така, че щом се отвори някаква възможност да получим информация за нещо, свързано с Мамонтов, източникът на тази информация моментално загива?

— Именно! — Коротков назидателно вдигна пръст. — Ами аз какво ти говоря? Мамонтов искаше да ми разкаже нещо и беше убит. Баглюк влезе в контакт с криминалната милиция И веднага много сполучливо катастрофира. Вярно, той не беше трезвеник, но прекалено навреме се е напил за последен път. Именно затова искам да отида при момчетата в участъка й да ги поразпитам за техническото състояние на колата на журналиста. И покрай другото да прегледам нещата, иззети от мястото на катастрофата. Книжа, бележки и тем подобни.

— Смяташ, че след разговора с Мелник той е отишъл при някого, пил е много и е споделял впечатленията си за фалшивите записи, а през това време някой е поработил върху колата му?

— Именно, драга моя, за това ти говоря. Искам да докажа на моя пламенно обичан началник Господаря, че и той не е бог знае какъв професионалист, щом не е предвидил подобна възможност. Разбирайки колко опасно е онова, което се е случило, той е трябвало лично да закара Баглюк до дома му и да се убеди, че нищо не заплашва нашия мил драскач. Нещо повече — ако беше добър оперативник, той лесно щеше да събере наум две и две, тоест навика на журналиста да се напива до загуба на самоконтрол и неговото явно разстроено и нервозно състояние и да предвиди, че Баглюк непременно ще се напие, и то преди да стигне до вкъщи, а улиците са хлъзгави. Хайде спомни си на какво са ни учили винаги: обръщайте внимание в какво състояние излиза от кабинета ви даден човек и съумявайте да прогнозирате неговите най-близки по време постъпки, съумявайте да предвиждате накъде и с какво настроение ще тръгне той след разговора с вас. Така беше, нали?

— Така беше — съгласи се Настя. — В тази наука има и втори вариант: съумявайте да поведете разговора така, че след него човекът да отиде, където е удобно на вас и да направи това, което вие искате да направи.

— Именно, а Мелник къде е гледал? Виждал е, че човекът не е на себе си от страх и огорчение, знаел е, че този човек е склонен да кърка прекалено много и не умее да спира навреме, разбирал е, че той е с кола, а по улиците има поледица — и въпреки това го е пуснал сам. Така че да не ми разправя, че аз съм единственият глупак в целия отдел.

— Хайде успокой се — примирително каза Настя, — никой не те смята за глупак, Юрик, а и не е добър тон да спориш с опонента си само с аргумента „ти си глупакът“. Моля ти се, успокой се. — Тя запали цигара, помълча известно време, после замислено добави: — В нашата детективска наука има и трети вариант. Ако подозираш, че в разговор с теб човекът лъже, помисли на кого след това той ще каже истината. Ако нашият приятел Баглюк наистина крайно се е разстроил в кабинета на Мелник, а после е хукнал при някого да пие водка, то на този някой той със сигурност е разказал с подробности всичко, което му се е случило през деня и го е изкарало от релси.

— Именно, именно! — подзе Коротков. — И ние трябва да намерим този човек. Първо, по този начин ще научим дали онова, което той е разказал на Мелник, не е различно от онова, което е разказал на другаря си по бутилка.

— И второ?

Коротков не отговори. Настя се позасмя вътрешно, отгатвайки хода на мислите му. Те бяха приятели от дълги години и степента на неговото самолюбие не беше тайна за нея. Не ще и дума — той бе намислил да докаже на Мелник, че също не е вчерашен и умее да намира информация, дори началникът да смята, че тя е „безвъзвратно изгубена“.

— Амбицирал си се да натриеш носа на Господаря и да му покажеш, че Баглюк е бил неискрен с него, така ли?

— Ами… горе-долу — неохотно потвърди Коротков.

— И какво друго?

— Друго… Ти обърна ли внимание, че Господаря ми крещя, залива ме с мръсотия, но така и не каза какво конкретно е научил от журналиста? Кой му е предал записите, какъв е бил този човек и така нататък. Само се фукаше, че е успял да измъкне всичко това от него. И ако аз успея да получа всичките тези сведения от другарчето по бутилка, независимо от Господаря, тогава ще мога добре да си поиграя с нашето шефче.

— Юрка!

— Е, какво, какво? Защо непрекъснато ме възпираш? Не мога да остана глупак в очите на колегите. Не мога и няма да остана. Трябва веднъж завинаги да покажа на Господаря, че не може да вдига скандали, без да е наясно с всичко. Ще му бъде за урок.

— Аха, значи си бил и лицемер?

— Ха, защо пък не? — Той сви рамене. — Добрият детектив е лицемер. Каква полза от него, ако винаги казва истината?

— Не преувеличавай, ако обичаш.

Смисълът на казаното от Коротков й беше пределно ясен. Той беше решил да получи същата информация, която бе получил и Мелник, а после да му заяви, че всичките шефски упреци са били несправедливи, че е успял да поговори с Баглюк и да научи от него всичко, но не е сметнал за нужно да афишира това пред целия отдел, за да избегне изтичане на информация. Сиреч в този деликатен случай може да са замесени вътрешни хора и не е хубаво такива въпроси да се повдигат публично, а той е трябвало да извика Коротков в кабинета си и да го попита насаме.

— Днес ми се виждаш някак странна — внезапно каза Коротков.

— Защо пък странна?

— Не се караш много. Мислех си, че ще почнеш да изригваш гръм и мълнии, ще ме наругаеш за детинските ми изпълнения, а ти мълчиш, сякаш всичко това ти харесва. Да не ти се е случило нещо?

— Не, всичко е наред.

— Не ме лъжи, Аска, познавам те като петте си пръста. Днес си подозрително безразлична.

Тя помълча, открехна прозореца, за да вдиша прохладен въздух.

— Прав си. Подготвям се морално да извърша страхлива постъпка.

— Не ми се вярва да го направиш. Ти никога не си била страхливка.

— Не е вярно, винаги съм предпазлива.

— Именно — предпазлива. Но не и страхлива. Разликата е голяма.

— Добре, не ме утешавай. И без това знам всичко. Юра, струва ми се, че повече няма да мога да работя с Мелник.

— Така. Браво бе! Да не си се наканила да напускаш?

— Мисля за нещо такова — уклончиво отговори Настя.

Изведнъж й стана неудобно, а намерението да напусне отдела й се стори детинско и срамно.

— Какво пък, имаш право. Време ти е да станеш подполковник, а длъжността ти е майорска. Защо трябва да стоиш тук?

— Ами на тебе не ти ли е време? — възрази тя. — Но не напускаш.

— Житената питка ми обеща повишение. Все пак аз имам шанс да стана началник на отдел, а ти нямаш. Жените никога не ги назначават.

— Да, ама Житената питка. А Мелник за нищо на света няма да те назначи, особено след онзи скандал, който ти вдигна. А пък ако успееш да му докажеш, че не е бил прав, нямаш абсолютно никакви шансове. Хора като Господаря не прощават такива неща. По-добре се покай, признай си грешките и покажи, че си способен да ги поправяш.

— А, няма да стане! — Той така енергично завъртя глава, че Настя не се стърпя и се изкиска. — По-добре още дълго да стоя майор, но няма да му простя публичното унижение. Покаяние и признаване на грешки — това приляга на вас, жените. А аз съм мъж.

— И какво сега?

— Ами нищо. Няма да се покайвам. Ще му докажа, че глупакът е той.

— Ясно, ще си стоиш в немилост, но пък с гордо вдигната глава. Юрочка, това е детинщина, а ти си вече голямо момче.

Коротков тежко въздъхна и се навъси.

— Разправят, че генералът се бил разбрал с кмета всяка година да заделят жилища за служителите на милицията — каза той, рязко сменяйки темата.

Настя разбра какво има предвид той. Коротков вече от много години чака ред за жилище. Нещата отдавна тъпчат на място, но ако градските власти все пак започнат, както са обещали, да отпускат жилища за служители на Градското управление на вътрешните работи, за Юра ще има някаква надежда. В случая дългогодишната работа в даден отдел може да изиграе немаловажна роля. На „Петровка“ ако не всички, поне почти всички познават Юра, включително членовете на жилищно-битовата комисия, която се занимава с разпределянето на отпуснатите жилища. А ако той напусне, не се знае какво би станало. Затова Юра ще се опита да се адаптира към Мелник, ще изгради отношенията си с него по някакъв начин, но няма да избяга. А тя, Настя, иска да избяга. Нима се потвърждава тезата, че материалната задоволеност носи не само комфорт, но и лична свобода? Тя има жилище, макар и мъничко, макар и в края на града, чак край околовръстното шосе, но пък собствено, и понеже са само двама с мъжа си, не им е тясно там. Тя не чака ред за получаване на жилище и затова може да си позволи да избяга от началника, който не й харесва. А Юрка не може. Той ще търпи. И ще се опитва да играе с новия шеф онези идиотски мъжки игрички.

* * *

В автомобилната инспекция^[1] те пристигнаха точно през обедната почивка. Служителят, който им трябваше, беше на работното си място и веднага покани Настя и Коротков на общата трапеза. Освен обичайните американски „триминутни“ супи с фиде и сандвичи, в центъра на масата стоеше огромна красива торта.

— Рожден ден ли? — сети се Коротков.

— Топличко! — весело отвърна пооплешивял капитан с чупен „боксьорски“ нос. — Изгубен облог.

— Но защо торта, а не бутилка? Повели сте борба за трезвен начин на живот ли?

— Хайде де! Просто изгубих облог от нашата Светка, а тя обича сладкиши. Не, момчета, това е направо фантастика! Още не мога да повярвам!

— Но какво се е случило? — попита Настя. — Каква е тая шумотевица?

— Обраха тъща ми! — кой знае защо, радостно съобщи капитанът.

— А, ясно — промърмори Коротков, — по такъв повод си заслужава да се почерпи.

— Ти първо чуй — каза капитанът, който очевидно ни най-малко не се обиди. — Преди три дни в автобуса й измъкнали от чантата парите и документите. Вкъщи естествено — три реда сълзи и сополи, защото и паспортът, и пенсионната книжка, и спестовната книжка, с една дума всичко било задигнато. Да не говорим за парите, които също не били малко. Тъщата веднага ми звъни в службата и с треперещ глас настоява да съм вземел мерки. Ама че работя в транспортната милиция, а не в криминалната — това малко я вълнува, нали съм с пагони… Казах на колегите, всички изразиха съчувствие и с това се приключи. А вечерта нашата Светка, дознателката, ми се обажда вкъщи и пита в кой номер автобус са обрали тъща ми. Казвам й, че в 103. И Светка ми заявява доста уверено да не се тревожа, ще подхвърлят документите, да ида на най-близката до обира спирка и да търся там. Аз като глупак грабвам якето, мятам се на колата и запрашвам към спирката, която ми посочи тъщата. И ето ти — той се усмихна широко. — Търкаляха се под пейката. Дори не се виждаха в тъмното. Представяте ли си какъв цирк?

— И какво се оказа? — попита Коротков и се намести на коравия неудобен стол.

— Мъжът на Светка е милиционер, пише дисертация за джебчийството, пет години е събирал материали из цяла Москва. Та значи по сто и трета линия работела уникална джебчийка, цялото районно управление я знаело, но не можели да я хванат на местопрестъплението. Работела винаги сама, без съучастници, и винаги подхвърляла документите още със слизането от автобуса. Почеркът й бил такъв. Отначало, когато Светка ми звънна, не повярвах, дори се обзаложих с нея на една торта. После си рекох: я да взема аз да проверя, може пък да е вярно, ще отида на спирката. Та ето, отидох. Тъщата от радост едва не откачи. Но вие, момчета, ми кажете друго: защо мъжът на Светка знае, че тази лелка подхвърля документите по спирките, а в милицията, където тъща ми е хукнала да се жалва, не знаят? Защо не са й казали: не се тревожете, лелче, потърсете по маршрута на автобуса, непременно ще си намерите документите.

— Може наистина да не са знаели… — сви рамене Настя.

— Е, хайде сега, не са знаели! При тях, кажи-речи, всеки ден прииждат хора, обрани в автобусите по сто и трета линия. Цялото управление знае за тая джебчийка, само в агентурната част не знаят. Не може да бъде. Добре, дотук с приказките, сядайте кой където му е удобно, сега ще надойдат хора.

— Ами ние… — подзе Коротков, но капитанът със счупения нос веднага го прекъсна:

— Естествено. Но трябва и да се обядва. И работата ще свършим. Ти ми каза по телефона, че те интересува Баглюк. Какво по-конкретно?

— Личните му вещи, всичко, което е било в колата и в джобовете му. Плюс заключението на автотехническата експертиза за възможните причини за катастрофата и за неизправности по автомобила.

— За експертизата ще трябва да почакаш, дълга и широка е, има голяма опашка. Особено сега, с тая поледица, толкова коли катастрофират — ужас! А вещите са в касата ми. Ще ги погледнеш ли?

Коротков и Настя дружно кимнаха. Капитан Саня отвори касата и извади от нея обемист плик.

— Това е, което се намираше в купето и около шофьорското място — предупреди той. — От багажника нищо не съм вземал нямам място тук. Защо, тоя шофьор да не е замесен в някой ваш случай?

Коротков отново кимна и бръкна в плика. Документите на колата, шофьорска книжка, паспортът на Баглюк и журналистическата му карта, тефтерче, портмоне, две носни кърпи, две химикалки и една писалка — доста скъпа, диктофон, бележник, стандартен аптечен комплект — болкоуспокояващи хапчета и презервативи, оръфан справочник „Улиците в Москва“, атлас на автомобилните пътища в Москва и областта, цигари, запалка, ръкавици, пластмасова бутилка от уиски…

— Ще ми ги дадеш ли да ги използвам? — попита Юра. — Или като на нормален бюрократ трябва да ти донеса бележка?

— Естествено — отвърна отново с любимата си дума Саня. — Ще ми донесеш бележка, как иначе! А вещите можеш да вземеш още сега срещу честна дума — в чест на старото ни познанство. Целия плик ли ще вземеш?

Юра погледна въпросително Настя. Той, разбира се, не би взел всички вещи на Баглюк, би взел само тефтерчето и бележника, но Аска винаги имаше някакви сложни съображения.

— Ако може, ще вземем всичко — побърза да каже Настя.

— Вземайте! — великодушно разреши Саня. — Днес съм добър. Само не забравяйте бележката, разбрахме се, нали?

Вратата се отвори и малката стая моментално се изпълни със служители от отдела, довтасали да хапнат от почерпката. По очите на Коротков Настя виждаше, че той е страшно гладен и няма намерение да си тръгне без парче торта, но на самата нея никак не й се оставаше тук. Не че служителите на държавната автоинспекция не й харесваха с нещо, не, те бяха приятни и приветливи, но настроението й беше отвратително.

Първо, мисълта за възможното напускане на отдела тровеше душата й.

И второ, кой знае защо, смути я видът на пластмасовата бутилка от уиски. Хем в тая бутилка нямаше нищо особено, беше най-обикновена, само дето не беше стъклена, такива се продават във всеки павилион и във всеки магазин. Но когато Настя видя тази бутилка, нещо я прободе крайно болезнено, сякаш публично я бяха изобличили в неприлична постъпка. Така че сега нямаше никакво желание да яде торта във весела компания.

Тя побутна Коротков по лакътя и прошепна:

— Юрик, много ли искаш да останеш?

— Гладен съм — тръсна той.

— Може ли да поседя в колата ти, докато хапнеш, а? Заболя ме главата, няма да издържа тук.

Юра й хвърли бърз поглед и се позасмя:

— Пак лъжеш. Върви, разбира се, щом тук за теб стана непоносимо. Няма да се бавя. Дръж ключовете.

Като се стараеше да не привлича вниманието, Настя се измъкна през вратата. Навън се огледа и забеляза наблизо заведение с табела „При Смирнов“. Интересно — какво има там, при тоя Смирнов? Тя решително подмина колата на Юра и побутна вратата на заведението.

В салона беше пусто, до една от масите скучаеха двама келнери с изискани папийонки на вратовете. Всъщност те се занимаваха с игра на шах, но по физиономиите им личеше, че никак не им е интересно. При появяването на посетителката те дори не повдигнаха глави, а продължиха да местят фигурите и вяло и полугласно да обсъждат нещо помежду си. Настя подуши наоколо, опитвайки се да определи по миризмата на какво би могла да разчита тук. Миришеше на печено месо и кой знае защо — на канела. Раздразнението, което се бе трупало у нея през последните часове, изведнъж изригна в явна злост. Тя отиде при келнерите.

— Слушайте сега, момчета — каза Настя и сама не можа да познае своя звънтящ като метален глас, — голяма чаша силно кафе и сандвич! За вкъщи. В колата навън! После ще си доиграете.

Тя хвърли бегъл поглед върху дъската. Че то какво има да му се доиграва? На белите може след два хода да им се обяви мат, ако черните пожертват топа. Нима не виждат? Или местят фигурите просто така, колкото да движат ръцете си? Впрочем белите още могат да се поопънат, ако имат смелостта да оголят царя си. Черните пак ще ги докопат, но чак след пет хода, а не след два.

Тя рязко се обърна и излезе, като не преставаше да се чуди на собственото си нахалство. Никога не си бе позволявала такова поведение и такова грубиянско отношение към обслужващ персонал, смяташе това за непростима надменност и признак за плиткоумие. Но какво й става? Нима обмислянето на позорното бягство от отдела до такава степен я е изкарало от релси? Че и тази странна бутилка…

Настя се качи в колата и седна отпред на пътническото място, свали стъклото и запали цигара. Интересно — дали ще й донесат кафе, или ще я сметнат за луда и спокойно ще продължат да се сражават над дъската?

От вратата на заведението излезе келнерът, който играеше с белите. В ръцете му имаше малък поднос, на който вдигаше пара голяма бяла чаша. Той се огледа, видя колата и по лицето му се изписа пълно недоумение. Ами разбира се, каза си Настя, по моите маниери той сигурно е преценил, че ще ме намери най-малкото в „Мерцедес-600“, а не в автомобилче родно производство, и то немито. Бръкна в чантата си за портмонето.

Келнерът неуверено приближи до нея и й подаде подноса през отворения прозорец.

— Благодаря — сухо каза тя, — после ще върна чашата. Колко ви дължа?

— Трийсет хиляди.

Това беше нагло, но Настя премълча, хвърли на подноса три банкноти, взе кафето и сандвича с есетра. Ще смятаме, че е с надценка заради обслужване на улицата. Опита от кафето и се намръщи. Беше горещо, но без никакъв вкус и слабо. На ти сега, Каменская, помисли злорадо, пий си помията на цената на злато, друг път ще знаеш какво става, като се правиш на голяма работа.

Отпусната на меката облегалка, тя бавно дъвчеше сандвича, отпиваше от безвкусното кафе и мислеше за бутилката от уиски, хвърлила я в такъв смут. Бутилка като бутилка. Светлите части на рисунката върху етикета — запълнени с обикновен молив. Някои хора имат този навик: когато са замислени или докато разговарят, да щриховат разни рисунки — и по етикетите на кибритени кутийки, и във вестници или списания, и по календари. С една дума каквото им попадне подръка. Вярно, хора, които използват за целта етикети върху бутилки, се срещат много по-рядко, но Настя беше сигурна, че е виждала такъв човек. И това не й даваше мира. Етикетът можеше да е бил защрихован или от самия Баглюк, или от човека, с когото той е пил в промеждутъка между посещението си на „Петровка“ и катастрофата. Но тя никога не бе попадала в една компания с журналиста, нещо повече — изобщо не се познаваше с него, следователно дори той да е имал навик да драска с молив по рисунки, Настя не можеше да е виждала него. А беше виждала някого! Би могла да се закълне, че е виждала. Но къде? Кой беше този човек? Паметта отказваше да й се подчинява, а настроението й все повече се разваляше. Тя не се опитваше да се самозалъгва и знаеше, че щом, вместо да си спомни, се разстройва, това означава, че паметта й иска да скрие в своите недра нещо много неприятно. Подсъзнанието й не пуска на бял свят тази информация, защото тя е опасна. Убийствена. Или просто несмилаема и тягостна.

Настя дори не забеляза как се бе приближил усмихнатият Коротков, понесъл в едната ръка плика с вещите на Баглюк, а в другата — голямо парче торта в картонена чинийка.

— Какво е това? — изумено проточи той, като видя чашата.

— Беше кафе, сега е празна чаша.

— И откъде?

— Ами ей оттам — тя посочи вратата под табелата, — от някой си Смирнов. Почакай секунда, ще им отнеса чашата.

— Чакай, стой си, аз ще им я отнеса.

Юра хвърли плика на задната седалка, взе от Настя празната чаша, като й пъхна в замяна чинийката с тортата, и тръгна към заведението. Върна се след десетина минути, при това усмивката на лицето му бе станала още по-широка.

— Колко им плати? — попита той, като се качи в колата.

— Трийсетачка. Капиталистически акули, дявол да ги вземе!

— На, дръж си рестото. — Той хвърли на коленете й две банкноти — десет и пет хиляди.

— Какво им стана? Съвестта ли ги е загризала?

— Хайде де, ти пък се размечта! — промърмори Коротков. — Уплашиха се. Като видяха, че аз нося чашата, попитаха каква ще да е тази принцеса, на която кафето трябва да се поднася в колата, а пък някакъв слуга връща чашите вместо нея. Обясних им, след което те изведнъж си спомниха, че ти дължат ресто.

— И коя съм аз според теб?

— Престидижитатор.^[2]

— Какво?!

— Аха. Личен престидижитатор на началника на градската данъчна полиция. Охо-о! Глътнаха го и не се задавиха. Откъде да знаят, че престидижитаторите работят в цирка и в естрадата, а не в данъчната полиция. Невежи. Защото като си личен, това пък съвсем ги довършва. То е нещо като таен съветник, нали разбираш?

Настя избухна в смях и за минути забрави за лошото си настроение. Успяха да изминат няколко квартала и тя едва тогава се усети:

— А къде всъщност ме караш?

— В редакцията, където работеше Баглюк. Искам да поговоря с колегите му и да ги питам с кого се е напил, преди да стане катастрофата. Защо, други планове ли имаш?

— Други. От самото начало плановете ми бяха други, но като пълна глупачка се помъкнах с тебе в автоинспекцията, защото ти не ме остави да гъкна с твоите обширни планове за кръвно отмъщение на Господаря, нямах никакви сили да се съпротивлявам на натиска ти.

— Ася, не бъди лоша! Двамата е по-весело, още повече че сме с кола, какво като е таратайка! Хайде първо да отидем заедно в редакцията, а после ще поемем по твоите задачи.

— Слушай, твоите планове за мъст ти отнемат здравия разум. Какво ще отчетем довечера пред Господаря? Той какъв план ти е утвърдил за днес?

— Абе какво ми пука какъв план ми е утвърдил! — ядоса се Коротков. — Ще го избудалкам нещо, което препоръчвам и на теб. Та той и без това не проверява изпълненото, не си ли забелязала? За Господаря най-важното е слугите навреме да се отчетат, да се поклонят и да го уважат. Сиреч не са забравили, че имат господар.

— Внимавай, ще си изпатиш! — предупреди го Настя.

Но дълбоко в душата си разбираше, че Юра е прав. Мелник наистина не проверява, пък и няма такава възможност. Всичките му сутрешни и вечерни доклади не са нищо повече от една дисциплинарна мярка по отношение на „крайно разхайтените подчинени“, на които предишният началник е дал прекалено голяма свобода. Тя инстинктивно усещаше, че решението да придружи Юра до редакцията ще бъде правилно, дори само защото ще може да си разтовари нервите, опънати от вида на бутилката със защрихования етикет. Те ще научат с кого е пил Баглюк, ще намерят този човек, ще поговорят с него и всяко нещо ще си дойде на мястото. Тогава Настя ще може повече да не мисли къде е виждала точно такъв защрихован етикет на бутилка. Да не мисли и да не се страхува. Но защо толкова се страхуваше, защо й беше толкова неприятно да мисли за това?

* * *

Евгений Паригин винаги бе смятал, че работи честно. То се знае, ако оставим настрана въпроса по какъв начин печели парите си, а говорим само, че ги печели именно с работа. Тоест получава ги за изпълнена конкретна работа, в която са били вложени неговият труд, умение, опит и фантазия. Нито веднъж в живота си той не бе получавал нито копейка „просто така“, заради черните си очи. В началото смяташе да се сдобие и с парите за Лолита с работа. Но поръчката се провали, и то не по негова вина. И в близко време не се очакваха други поръчки. А парите му трябваха, и то спешно.

Ето защо за пръв път в живота си Евгений Илич реши, както се казва, да погази принципите си и да получи сумата по друг начин. Неясната ситуация със статията във вестника и признанията на някой си Никита Мамонтов, че някога е извършил убийство, го подтикнаха към идеята да намери хората, които стоят зад тази история с видеото, и да измъкне от тях солидна сума. Естествено чрез шантаж и заплахи. Щом не успява да ги открие чрез детектива Доценко, може да опита да направи това чрез журналиста, написал статията „Трупове на бунището“. Защото не е изключено журналистът да е играл по-важна роля в тази история. Напълно вероятно е драскачите да са влезли в някакви взаимноизгодни взаимоотношения с добре информирани кръгове от горните слоеве на обществото. Там се играят специфични игри, политически. Бившите възложители на мокри поръчки от горните ешелони предават изпълнителите при взаимноизгодни условия.

Паригин посвети почти цяло денонощие на опитомяването на Анна. Предложи й брак, прави с нея любов и доколкото умееше, й говори съответните думи. Анна трябваше да пожелае колкото може по-скоро да се омъжи за него, а за целта трябваше колкото може по-скоро да намерят пари за неговата снаха. С работата й нещата се подреждаха просто: Анна получаваше пари за толкова дни, колкото бе отработила реално, плюс премиални за преизпълнение на нормата за ежедневни приходи. Ако не искаш да работиш — оставаш си вкъщи, само трябва да предупредиш фирмата. Паригин също разреши въпроса с работата си без затруднения. Обади се в завода, обясни, че му се налага да вземе отпуск по семейни причини, като съответно промени гласа си. Повярваха му и веднага му дадоха отпуск, дори му разрешиха да пусне молбата си по-късно, със задна дата. Ето в какви случаи му служеше добрата репутация!

Трябваше само да вдъхне доверие на Анна. Пълно, сляпо доверие, така че да не подлага на съмнение или критика нито една негова дума. Тя трябваше да има едно-единствено желание — да стане негова жена — и това желание да заличи всичко друго наоколо. Включително и неприятното впечатление от действията на Паригин.

Към края на първото денонощие от запознанството им Евгений й предложи да излязат да се поразходят. Беше седем вечерта, магазините още бяха отворени и той умишлено я поведе по улиците покрай яркоосветените витрини.

— Когато заживеем заедно — каза той, когато минаваха покрай магазина „Мебели и кухни от Италия“, — ще трябва веднага да си купим ново кухненско обзавеждане, вградено, за да ти е удобно… Не мога да понасям тези палта от лицева кожа — каза, когато минаха покрай магазин за дрехи, — ти ще носиш само кожени палта. Понеже си висока и стройна, едно скъпо кожено палто ще ти стои разкошно, като на манекенка… Трябва да изберем близо до вкъщи добър козметичен салон, за да можеш да ходиш там най-малко веднъж седмично. Моята съпруга трябва винаги да изглежда добре…

Анна мълчаливо кимаше и предано се взираше в очите му. Минувачите често се обръщаха и ги сподиряха с поглед — твърде необичайно изглеждаше тази двойка, в която жената беше с цяла глава по-висока от спътника си. Но Анна не обръщаше внимание на това — за пръв път в живота си. Тя цялата грееше от радост.

— Сигурно ще трябва да сменя колата. С твоите дълги крачета ще ти бъде тесничко в моята жигула. Каква ти се иска да бъде — волга или някоя чуждестранна марка?

— Не чуждестранна — щастливо се усмихна Анна, — те не са приспособени за нашите пътища. По-добре нещо по-обикновено.

— Жена като теб не бива да избира по-обикновени неща — назидателно каза Паригин. — Ти не си обикновена, запомни това.

— Женя, но нали ти си просто инженер, откъде ще вземеш цари за всичките тези покупки?

— А това, моето момиче, не е твоя грижа. Не е нужно съпругата да мисли откъде съпругът й намира пари, тя трябва да мисли само как правилно да ги похарчи. Мъж съм в края на краищата, длъжен съм да ти осигуря стандарта, който заслужаваш.

Боже мой, това бяха думите, които бе сънувала цял живот! Тя не е обикновена. Тя е изключителна. И той иска да се грижи за нея, да я пази, да я носи на ръце, да й създава всякакви удобства. Не е някакъв пъпчив младок, не е хлапак, който се държи за мамината пола, а зрял самостоятелен мъж — умен, опитен, стабилен. Ето го нейния принц! Ето я наградата, която съдбата й изпраща най-сетне, след всичките обиди, разочарования и сълзи. В живота й трябваше да се появи лекомисленият и вятърничав красавец Михаил, за да може тя да оцени и разбере мъж като Евгений. И никак не й се видя странно, че той й направи предложение, след като едва се бяха запознали. Така и трябваше да се случи: вижда я, влюбва се, жени се. Така става в истинските приказки, за това беше мечтала.

Прибраха се в наетото от Анна жилище, където Евгений й предостави възможност отново да демонстрира кулинарните си умения, за да може и Анна да потвърди, че той не е сгрешил в избора си и тя ще му бъде добра съпруга. Паригин се притесняваше за Лолита, защото възнамеряваше и довечера Да пренощува тук. Снощи й се обади по телефона, макар и късно вечерта, и я предупреди, че няма да се прибере, при което в гласа на снаха му прозвуча недоволство. Естествено Лолита не произнесе гласно никакви упреци, но студеният й тон явно говореше: „Не ще и дума, пак жени, а за моите проблеми си забравил напълно.“ Знае ли я човек тая Лолита — като си втълпи разни идиотщини, като нищо може да направи някоя глупост, например да излезе от къщи и да отиде някъде, където отдавна я причакват кредиторите. Хем знае, че може да стане така, ама ще отиде напук на него, на Паригин, та да му даде да разбере, че не бива да я оставя сама, че и да я обижда. За такива хора народът още много отдавна е казал: Ще си избода окото, та омразната ми тъща да има сляп зет.

Трябваше да се обади на Лолита и да я успокои. Евгений се огледа, видя, че Анна се е заплеснала в обработката на гъбите, и отиде при телефона, който беше в хола. Естествено Лолита се разкрещя истерично, но той беше очаквал нещо такова.

— Мислиш, че като ни скри и ни откъсна от света, си изпълни задачата, така ли? — крещеше тя в слушалката. — И ние сега какво, трябва да умрем в заточение, а? Смяташ ли изобщо да решиш някак проблема с парите или не?

— Решавам го — отговори Паригин, като се постара да не избухне. — Това не става толкова бързо, все пак не съм някой милионер, а обикновен инженер, не забравяй това.

— Щом нямаш възможност да намериш пари, не трябваше да обещаваш! Докога ще ме залъгваш с обещания? Да беше казал веднага, че не можеш да помогнеш, тогава щях да намеря друг начин. Досега и пари щях да намеря, и да върна дълга, а не да седя тук затворена като в зандан!

Паригин едва се въздържа да не й отвърне с нещо грубо. Щом има други възможности да намери пари, защо е увиснала на неговия врат и чака помощ от него? Ами да си ги намери, както сметне за добре, а не да му крещи по телефона панически тиради през сълзи.

— Лола, правя всичко, което е по силите ми. Имай търпение, моля те.

Лола помълча, после попита:

— При жена ли си?

— Да.

— Ами добре тогава… Извикай я на телефона, ако обичаш.

— Това пък защо?

— Искам да си поговоря с нея.

— Не е необходимо. Лола, овладей се, моля те.

— Извикай я! — настоя Лолита. — Ако не го направиш, още утре се прибирам вкъщи. Не, не утре, а веднага.

Много хубаво бе, и до шантаж стигна. Нека тъща ми да има сляп зет. Дявол да я вземе тая глупачка! Ако не беше вдовица на братовчед ми, отдавна да съм я пратил по дяволите.

— Какво искаш да й кажеш?

— Ако иска да прекарваш с нея повече време, да ти помогне да намериш пари за мен. В неин интерес е. Същевременно искам да се убедя, че наистина си при жена, а не се криеш от мен, защото не можеш да намериш пари. Жената е що-годе уважителна причина. Извикай я, хайде!

— Почакай малко. — Паригин отиде в кухнята и нежно докосна Анна по рамото. — Аня, моята снаха те моли да поговориш с нея по телефона. Направи го, моля те. Само не обръщай внимание на някои нейни… ами странности, да речем. Тя е много експанзивна дама, темпераментна, избухлива и когато се вълнува, говори чудовищни глупости.

— А какво иска от мен? — учуди се Анна. — Ние дори не се познаваме.

— Иска да се убеди, че наистина съм с теб.

— Не разбирам…

— Нали вече ти обяснявах: притискат я кредиторите на покойния ми братовчед, заплашват я да отвлекат сина й, ако не върне парите. Това са много пари. Понеже цял живот бяхме приятели с мъжа й, съм длъжен да й помогна, разбираш ли? Длъжен съм. Тя не ми харесва, глупава жена, скандалджийка, но заради паметта на братовчед ми трябва да й помогна. Не мога да изоставя нея и племенника си на произвола на съдбата. Трепя се с всички сили да намеря тези проклети пари, но все още нищо не излиза. А тя смята, че се крия от нея, за да не се занимавам с проблемите й, и не вярва, че прекарвам времето си не кой знае къде, а с жената, която обичам и за която смятам да се оженя. Обади й се, Аня, моля те, инак тя няма да миряса. И не обръщай внимание на думите й, каквито и глупости да говори.

— Добре — кимна Анна, — ще поговоря с нея. Как се казва?

— Лолита.

Тя бързо отиде в хола и вдигна слушалката, поставена до телефона.

— Здравейте, Лолита!

Паригин би дал всичко, за да чуе какво говори сега Лола. Напрегнато наблюдаваше Анна, ловеше всяка нейна дума, опитвайки се да възстанови целия диалог, но почти не успяваше, защото Анна произнасяше само кратко: „Да, да, разбирам.“ Накрая каза: „Всичко хубаво, довиждане“ — и затвори.

— Какво ти каза? — веднага попита Паригин.

— Посъветва ме да ти помогна, колкото мога. Колкото по-скоро намериш пари, толкова по-скоро ще си свободен от грижите си за нея и ще можеш да посветиш цялото си свободно време на мен.

— Това ли беше всичко?

— Да.

— Не те ли обиди по някакъв начин?

— Какво говориш, Женя, дори не си помисляй за това.

— Ти нещо се натъжи — разтревожено забеляза той. — Все пак те е разстроила.

— Не, сериозно, не е. Тя ме накара да се замисля.

— За какво?

— За това как да ти помогна. Женя, вече ти казах, че съм готова на всичко, буквално на всичко. Можеш да разчиташ на мен.

Паригин помълча известно време. Сега настъпва отговорният момент, друг такъв няма да има и ако той направи неправилен ход, нищо няма да излезе. Вярно, Лола е абсолютна глупачка, но в случая нейната глупост и скандалджийство му помогнаха, тя е казала на Анна именно това, което той бе искал да й внуши. Той вече бе казвал същите думи, но му се бе сторило, че тя не беше им обърнала внимание. Беше й казал, че преди да се ожени, той трябва да реши проблема с парите за Лолита, а Аня му бе отговорила, че е готова да помогне с каквото може. Но повече не бе споменавала за това, а Паригин искаше тя сама, непременно сама да се върне към този разговор. За да излезе, че тя по собствено желание влиза в играта, а не е въвлечена във всичко това от Паригин.

Евгений дръпна Анна за ръката, настани я на дивана, зарови пръсти в нейната разкошна лъскава коса и започна внимателно да я гали по тила.

— Анечка, за да се намери толкова голяма сума, е нужно твърде много време. Ти си разумен човек и сигурно разбираш, че честните пари не се печелят бързо. И аз знаех това до вчера. Но от вчера насам мисля само за едно: искам да бъдем заедно с теб, искам да станеш моя жена. И не искам да чакам прекалено дълго. Не знам дали ми вярваш, но това е така, макар че трябва да призная — чудя се сам на себе си. Никога в живота си не съм искал толкова силно да бъда с някоя жена, колкото сега. И си мисля как по-бързо да спечеля парите за Лолита. Но при това разбирам, че тази бързина е пряко свързана с риск. Колкото по-бързо, толкова по-опасно. Нещо повече, Анечка — колкото по-бързо, толкова по-близо до престъплението. И искам да те попитам, моето момиче: ще ме обичаш ли, ако извърша нещо незаконно, за да намеря тези пари? Сега ти решаваш: или намирам пари по законен начин, но нашата сватба се отлага за неопределено време, или намирам пари бързо, но на ръба на нарушаването на закона, а ти ми помагаш за това. Както кажеш ти, така ще постъпя.

Анна качи краката си на дивана, сгъна ги в колената, сви се на кълбо, сложи глава на гърдите на Паригин, а с ръце обгърна шията му.

— И аз не искам да чакам — твърдо каза тя. — Цял живот не съм правила нищо друго, освен да чакам — неизвестно какво. Стига, до гуша ми дойде. Ще направя всичко, за което ме помолиш. Можеш напълно да разчиташ на мен.