Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (17)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мужские игры, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Александра Маринина. Мъжки игри

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2005

ISBN: 954-26-0297-9

История

  1. — Добавяне

Глава 4.

Паригин имаше второ жилище, за което никой от познатите му не знаеше. Именно там закара премалялата от страх и плач вдовица на братовчед си — Лолита — и седемгодишния й син — Серьожа.

— Чий е този апартамент? — попита Лолита и учудено заразглежда оскъдно обзаведеното жилище, в което нямаше нищо, дори един предмет, свръх минимално необходимото.

— На един приятел — уклончиво отговори Паригин. — Можеш да бъдеш спокойна, тук никой няма да те безпокои. Само аз имам ключове. Стой си вкъщи и никъде не излизай.

— Ами продукти? Нали трябва да храня детето.

— Аз ще донеса всичко. И ще нощувам тук, за да не ви е страх.

Той отиде до магазина, напълни хладилника с храна, погали племенника си по тъмнорусата коса и тръгна по своите работи. Докато се занимаваше с Лолита, той през цялото време мислеше за сутрешните си посетители и накрая стигна до извода, че най-вероятно са били от милицията.

Паригин имаше основания да смята така. И то доста солидни. Наистина преди половин година, през юни, бе извършил убийство. И милицията никога нямаше да го докопа, ако не беше една нелепа случайност. Когато бягаше от местопрестъплението, той се подхлъзна на някаква гадост, разлята на тротоара, и падна. Падна лошо, навехна си крака и си нарани скулата. Веднага стана и продължи да бяга. Никой не го гонеше, никой не викаше: „Дръжте убиеца!“ Нямаше нищо такова. Паригин изобщо беше сигурен, че никой не го е видял, защото беше късна вечер, по улиците почти нямаше хора, а той бе стрелял в жертвата си в един вход. Пък и беше тъмно. Така че беше абсолютно сигурно, че никой не би могъл да види лицето му. Виж, навехнатият крак и разбитото лице бяха съвсем друго нещо. И за негов лош късмет да вземе да се намери някакво неспокойно татенце, което стърчало до прозореца да чака своята закъсняла дъщеря. Тъкмо той казал на милиционерите, че видял как долу спряла кола, неговият съсед Шепельов влязъл във входа, а буквално след няколко секунди от входа навън изтичал някакъв мъж, който се подхлъзнал и паднал, после станал, хванал се за бузата и отново затичал, но вече накуцвайки. Милиционерите проявиха завидна пъргавина и през следващите двайсет и четири часа из цяла Москва прибираха куцащи мъже с наранени лица. И Паригин се случи пред очите им, когато на другата сутрин отиваше на работа. Всъщност това беше цялата история. И най-умният един ден си намира майстора. Така си намери майстора и професионалният поръчков убиец Женя Паригин, който безпроблемно бе изпълнявал поръчки през последните трийсет години.

Беше започнал през шейсет и осма година, веднага щом се бе върнал от казармата. Изкара добра школа, имаше опитни учители. В онези години нямаше толкова много поръчки, и сравнение не можеше да става с днешно време, така че за цялата страна бяха нужни не повече от десетина изпълнители с висока квалификация. Тогава не обичаха неразкритите убийства, налагаше се поръчките да се маскират като аварии, отравяния, удавяния и тем подобни нещастни случаи. На Паригин се падаха по три-четири поръчки на година, а през останалото време Женя отначало учи в института по транспортно инженерство, после започна работа в автозавод И сега работеше там. При такова специфично „хоби“ е много по-добре в местоработата ти да те познават от дълги години, да те уважават и при нужда честно да се закълнат, че си идеал на почтеността и дисциплинираността. Никакви бели петна в биографията — още откак си дошъл от студентската скамейка, си отдал целия си живот на родното машиностроене. Добрата репутация, съчетана с доброто здраве, винаги много бе помагала на Паригин. Получеше ли поръчка, чиято подготовка и изпълнение изискваха излизане в работно време или дори да отсъства два-три дни, той никога не беше принуден да се занимава с поликлиники и болнични листове или да измисля лъжи за погребението на някоя далечна роднина. Достатъчно беше просто да се оплаче, че не се чувства добре — и началството веднага само му казваше да се прибере и да полежи два-три дни, за да не получи после усложнения. На никого и през ум не минаваше да заподозре Паригин в недобросъвестност и кръшкане от работа, защото той никога не злоупотребяваше с болнични листове. Веднъж годишно го тръшваше грип, от нищо друго не боледуваше сериозно и продължително. Не искаше да го освобождават и по семейни причини.

Когато го закараха в милицията — куцащ и с лепенки по скулата — и започнаха да го разпитват къде е бил снощи, с какво се е занимавал и кой може да потвърди думите му, Паригин веднага разбра, че милиционерите са привикали десетки като него, ако не и стотици. И просто нямат възможност да се занимават с всекиго подробно. Подборът на кандидати за заподозрени ще мине по старата позната схема. На първо място — неработещите никъде, хората без постоянен източник на доходи, без московско жителство, осъждани или просто такива, които са си имали работа с милицията. Евгений не спадаше към никоя от тези категории. Приличен човек, инженер в автозавод, ветеран, може да се каже — работил двайсет години на едно и също място, кореняк московчанин, не злоупотребява с алкохол. А пък за алибито си той се беше погрижил, никога не изпълняваше поръчка, без предварително да си осигури алиби.

Пуснаха го доста бързо. Вярно, че после го викаха още на два пъти, но във въпросите на криминалистите не се бе появило нищо принципно ново. И Паригин тогава си помисли, че му се е разминало.

Но какво бе станало сега? Отговорът беше прост. Поне той така си мислеше. Убийството е останало неразкрито, криминалистите са продължили да работят по него и някъде е изскочила опасна за Паригин информация. Всичко може да се е случило… Някой е изтърсил нещо, пропял е… Знае ли човек! И ченгетата, за да не губят време и сили за грижливо разследване и проверка, са решили да използват силова хватка. Уж са обикновени бандити. Защото така ще свършат работата по-лесно, пък и по-бързо. Може и информацията им да е слабичка, със сигурност нищо не знаят, но защо да не опитат? Там, в милицията, Паригин се бе държал кротко, спокойно, интелигентно, не бе допускал никакви хулигански изблици, камо ли пък да демонстрира физическа сила. Разбира се, беше създал за себе си впечатлението, че ако е виновен, ще си признае след най-дребния натиск. Може на „Петровка“ да се е сменило началството, да е настояло работата по неразкритите убийства да стане по-интензивна и сега детективите да са подбрали всички куцащи мъже, които бяха задържали навремето. Той, Паригин, не беше единственият такъв. Беше просто поредният. Един от многото.

Ако е така — прекрасно! Те няма да го потърсят повече. И нямат никаква информация. Тръгнаха си от него, ще отидат при друг.

Но ако не е така… Ако не е така — тогава лошо. Има два варианта: или някой наистина е пропял, станал е предател и е дал информация за Паригин, или това не са били никакви ченгета, а хора от онези, другите. От лагера на възложителите и техните приятелчета. Незнайно защо им е потрябвал Паригин заедно с неговото признание. Защо — това е друг въпрос, но и без това е ясно, че отговорът никак не е приятен. Сигурно не беше случайно, че последната му поръчка се провали. Уж вече се бяха разбрали за всичко, а после изведнъж — „извинявайте, не стана нужда“. Конкуренция, мамицата му! Предлагането превишава търсенето. Защо да плащат много на квалифициран професионалист, когато могат да получат същото, като прибегнат до услугите на някой глупак дилетант, който взема много по-евтино. Да, но Паригин не е кой да е, не е обикновен изпълнител. Той има и опит, и репутация. И системата за връзка с него е сложна, защитена срещу случайности, работила е безотказно дълги години. Нито един възложител не знае името му, камо ли адреса. Така че ако това беше тяхна работа, те щяха да го извикат на среща. Тези, които дойдоха в дома му, може да са били само ченгета. Нали те имат адреса му, същия, който е в паспорта му и на който той живее в действителност. Излиза, че последната поръчка не е била никаква поръчка, а прах в очите, димна завеса. Не им е трябвало да премахват никого. Искали са да осъществят връзка с Паригин, за да го проследят. Само така може да са научили официалния му адрес. Явно нещо се мъти около него. Да е ядосал някого? Да е свършил работата си не точно както трябва?

Който е осведомен, той е въоръжен, реши Евгений. И преди всичко трябва да научи кои бяха хората, които дойдоха у него — и дали са идвали само у него. За целта трябваше да проследи онзи оперативник от „Петровка“, който се бе занимавал с него, и да го следи няколко дни, да види какви са контактите му. Ако близо до този оперативник се мерне някой от тримата, дето идваха, да започне да следи него и да разбере дали те ходят със своята видеокамера и при други хора. Ако ходят, значи всичко е наред, действат напосоки, пробват всички тогавашни задържани — може някой да се издаде. Ако не ходят, значи имат информация само за Паригин. А пък ако около оперативника не се появи никой от въпросната троица, тогава ще трябва да се заеме с възложителите.

* * *

Миша Доценко изслушваше вече сигурно петнайсетата сърцераздирателна история за печалната съдба на спортистите. За да се добере до тази осведомена и готова на продължителни разговори дамичка, бе принуден да си изгуби два дни. Повечето спортни функционери, както е известно, са мъже, а на мъжете не е присъщо да се интересуват от чужди съдби. Те не се интересуваха и от високия симпатичен журналист. Ето защо прехвърляха Миша от кабинет на кабинет, от етаж на етаж, като му препоръчваха да се види и поговори с Иван Петрович или Пьотър Иванович, който пък изпращаше журналиста при някого другиго. Но Миша бе богато възнаграден за митарствата си, когато най-сетне уцели тази забележителна във всяко отношение дама, която цял живот бе събирала слухове и клюки и с удоволствие ги преразказваше. Лошото беше само, че нито една от разказаните от нея истории засега не вършеше работа на Миша. Но той не губеше надежда.

— … съвсем се пропи. А напиеше ли се, започваше да бие жена си. Ами то неговото сила ли е, чудо ли, можете да си представите, а тя е гимнастичка — слабичка, лекичка, с пръст да я бутнеш, ще падне. Колко пъти му казвахме: Витя, не я закачай, да не стане някоя голяма беля. Къде ти! Веднъж толкова се напил, че я изхвърлил от стаята през балкона направо на улицата. Сега е в затвора. — Тя жално въздъхна. — Добре че нямаха деца. Защото представяте ли си какво щеше да стане? Майката загинала, бащата — в затвора. С други се случваше точно така…

Доценко разбра, че сега ще чуе поредната, шестнайсета история, но тя пак ще бъде за мъж. А на него му трябва жена. Баскетболистка с осакатена психика. Трябваше да поведе разговорливата дама към интересуващата го тема леко, предпазливо, така че в никакъв случай да не я обиди.

— А защо жена му е търпяла всичко това? — попита Миша.

— Толкова слабохарактерна ли е била?

— Какво говорите, Михаил Александрович, може ли спортистка да бъде слабохарактерна? Спортистките имат желязна воля. Но всичко е насочено към спорта. Разбирате ли какво искам да кажа? От дете спортистката е свикнала да се подчинява, да се насилва да върши неща, които не й се иска да върши, защото вижда целта пред себе си. Да стане първа, да стане най-добрата. Олимпийска шампионка. И тя полага на този олтар целия свой запас от душевни сили. Още повече че няма друга цел, която по притегателна сила да съперничи на стремежа й да стане първа. А всичко останало й изглежда несъществено, маловажно и й е жал да хаби силите си за него.

Е, най-сетне, с удовлетворение си помисли Доценко, изминахме половината път, вече говорим за жени спортистки. Сега плавно преминаваме към баскетбола.

— Кажете, а жените баскетболистки също ли имат проблеми в семейния живот? Или това се случва предимно с мъжете?

— О, какво говорите! — Дамата плесна с ръце. — Нашите момичета изобщо вечно имат проблеми в любовта. Та нали са високи! Едно високо момче няма проблеми да си намери съпруга, за него всяка подхожда, стига да я обича. А момичетата какво да правят? Те имат един изход: да си търсят съпруг сред своите колеги баскетболистите. А нашите момчета не обичат високи момичета, ето къде е парадоксът. На, допреди малко ви разказвах за Витя, дето изхвърли жена си — гимнастичката — от прозореца. Помислете си само: гимнастичка! На ръст тя е метър и половина с шапката. Така става постоянно. Двуметровите дангалаци са луди по миниатюрните женички. А какво да правят двуметровите момичета?

— Ама всички ли са двуметрови? — недоверчиво присви очи Доценко.

— Е, не, казах го само образно… — Дамата се засмя и моментално се подмлади с десетина години. — Средно метър и деветдесет. Но и това не е малко, съгласете се. Има и прекалено големи — над два метра, но това се случва изключително рядко.

— И как се омъжват?

— Различно. Между другото радват се на значителен успех сред по-ниски от тях мъже. Онези, които успяват да не обръщат внимание на разликата в ръста, напълно успешно създават семейства. Но това, разбира се, не се удава на всички. Много от тях се страхуват, че ще изглеждат смешни до дребен мъж. Гледат да си намерят висок, а високите, както вече ви казах, харесват миньончета. С една дума — затворен кръг.

— Кажете: а характерът на момичетата не се ли разваля от това? — невинно се поинтересува Миша.

— О, разваля се и още как! Не на всички, разбира се. Но ако наше момиче си е втълпило, че на всяка цена трябва да се омъжи, защото инак ще е непълноценно, става лошо. Съперничество, ревност, случва се дори да се стига до сбивания.

До сбивания. Става по-топло… Коя ли баскетболистка се е оказала толкова агресивна?

— Наистина ли до сбивания? — Доценко изписа на лицето си недоверие, смесено с изумление.

— Представете си — да. И примерите са доста. Да вземем, да речем, Мариночка Тихвинская… Само че после, когато си подготвяте статията, няма да пишете имената, нали?

— Разбира се — обеща Миша. — Имена не са и нужни за моята статия. Засега само събирам фактически материал, а въз основа на него после ще правя анализи, ще обобщавам и ще извличам закономерности. Та какво казахте за Тихвинская? Тя ли беше, която спечели решаващата точка на мача с кубинките?

— Да, да, същата. А вие гледате ли баскетбол?

— Рядко — призна Миша. — Но точно този мач гледах.

— Та така де. Мариночка излизаше с едно момче, не от нашите, а от телевизията. Май беше оператор. Запознали се по време на излъчване на мач. Хубаво едно момче, много високо, беше дори по-високо от нея. Марина събрала момичетата от отбора си на рождения си ден, та и това момче дошло естествено. То се знае — момичетата му се нахвърлили. Не в прекия смисъл, а в преносния. Флиртували с него, правели му комплименти. С една дума — опитали се да й го отнемат. Коя на шега, коя насериозно го харесала, нали разбирате, такъв ценен екземпляр… Едно момиче особено много се стараело, вкопчило се в него, непрекъснато го канело на танц, все гледало да се уединят двамата в кухнята или пък да излязат на стълбищната площадка. Мариночка се вбесила и я сграбчила за косата. Онази не й останала длъжна, с една дума — сбили се. Момичетата, които видели това, после разправяха, че Маринка била направо като невменяема. Бяла като платно, а очите й святкали, нищо не чувала. Сякаш дяволът се вселил в нея. А после, когато всичко свършило, казала, че нищо не помни. Дори се учудвала, че е започнала това сбиване. Изобщо не си спомняла, представяте ли си?

Доценко си представяше това. Било е класическа картина на афект. Значи на тази Тихвинская не всичко й е наред с психиката.

— За пръв път ли се е случило нещо такова? Или и по-рано го е правила?

— Казват, че за пръв път. Но пък после се повторило още няколко пъти. Именно затова я и дисквалифицираха.

Е, това вече ставаше горещо. Хайде, хайде, мислено пришпорваше събеседничката си Доценко, не спирай, продължавай да разказваш за агресивната спортистка, която лесно се афектира. Трябваше да подаде поощрителна реплика:

— Сериозно? Нима заради сбиване?

— Именно. По време на мач се нахвърлила върху спортистка от другия отбор, която нещо ядосала Марина. И започнала да я бие. Сцената била ужасна. Едвам ги разтървали. Дотичал лекарят, веднага отвел Маринка, бил й някаква инжекция. А тя отново нищо не помнела. Когато я извикали пред комисия, толкова плакала! Извинявайте, казала, не помня, нищо не мога да направя, не мога да се владея.

— И какво? Изгониха я от отбора, така ли?

— Изгониха я — кимна дамата. — Мигар може да оставят такъв човек? Та това е буре с барут. Всеки момент може да избухне, да провали мача, да осакати някого. Макар че беше ужасно жалко, защото тя беше прекрасна спортистка.

— И какво стана с нея после? Как продължи животът й?

— Ами знаете ли, Михаил Александрович, има една вярна приказка: всяко зло за добро. Тя беше принудена да напусне спорта, вярно, но се намери някаква фирма — английска ли беше, канадска ли, — специализирана в производство на дрехи с нестандартни размери. Например за много дебели хора или за много високи. За тях измислят специални модели. А Мариночка е красавица, нали и вие сте я виждали по телевизията! Та те я взеха на работа. Така че тя сега процъфтява в чужбина.

Край. А всичко беше толкова хубаво… Но Марина Тихвинская не е нашият човек. Тя е в чужбина и е напълно доволна от живота.

— А случват ли се опити за самоубийство сред спортистите? — попита Миша с надеждата да получи в отговор още някоя история.

— Рядко — авторитетно заяви дамата. — Кога хората искат да се самоубият? Когато смятат, че животът им е провал, не са успели в нищо, всичко е било напразно и те не са нужни на никого. Спортистите обикновено не изпадат в депресия заради нещастна любов, защото, както вече ви казах, за тях успехът в спорта е най-важното. Всичко останало има къде-къде по-малко значение. Вярно, когато дойде една определена възраст, се случва… Но обикновено човек първо напуска спорта. Започва да си урежда живота, става треньор или педагог, намира си някакво друго занятие. Опитва се да се адаптира към новия живот. И едва после, ако нищо не излиза, може да изпадне в депресия. Но обикновено това води до пиянство, а не до самоубийства. Не, не че не се случва, дума да няма. Анечка Лазарева например на два пъти опита да се отрови, когато престана да играе.

— И нея ли я изгониха от отбора?

— Не, просто възрастта… Тя сама напусна. Но някак си животът й не се уреждаше. Аня много искаше да се омъжи. Знаете ли, това дори изглеждаше неприлично. Момичетата й се подиграваха. Тя беше някак… старомодна ли да го кажа… Смяташе, че ако един мъж е преспал с нея, значи има сериозни намерения. И ужасно се разстройваше, когато се оказваше, че не е така, че след два дни той вече я е забравил. Не умееше да бъде горда, моментално се влюбваше, следваше любимия си като кученце, не го оставяше нито за миг, изпълняваше всяко негово желание. Започваше да им прави подаръци, да ги кани у дома си, за да ги запознае с родителите си. Естествено момчетата бягаха от нея. За тях да преспят с момиче по време на лагер-сбор е нещо най-обикновено, там постоянно се създават кратковременни връзки и никой не си ги слага на сърце. А Анечка гледаше на всеки знак на внимание, дори на най-незначителния, като на предложение за брак. Покани я някое момче да танцуват, а тя вече си мечтае как той ще я ухажва и каква любов ще изживеят двамата чак до деня на сватбата. При това не се правеше на недостъпна, лесно стигаше до леглото, тоест в този смисъл беше съвсем съвременно момиче. Обаче каква мечтателка! Наивна, романтична, трогателна мечтателка. Но все пак, докато играеше, спортът беше за нея на първо място. А когато трябваше да напусне, тогава вече любовните й проблеми придобиха гигантски размери. Мисля, че тя дори малко откачи на тази тема.

— Защо си го мислите? Да не би да се държеше странно?

— Ами някак… да, може да се каже — странно. И изобщо стана странна. Виждам я понякога, живеем близо до една и съща метростанция. Отначало винаги на драго сърце се спираше да си побъбрим, а сега се прави, че не ме е видяла. Защо? Да не съм й сторила нещо лошо? Нали не съм виновна, че трябваше да напусне спорта? Това рано или късно става с всички.

— Може да е свързано с опитите й да се самоубие? — предположи Михаил. — Знаете ли, някои хора обичат да разказват за това, излагат трагедията си на показ и очакват да получат съчувствие, докато други много се стесняват и започват да избягват общуването с хора, които знаят за техния опит за самоубийство. Казвам ви го като специалист.

Известно време разговорът тъпка на едно място върху тясно психиатрични проблеми. Осведомената за личния живот на баскетболистите дама беше пълен профан в психиатрията и подготовката на Миша, която той бе получил в курса по съдебна психиатрия при милиционерската школа, бе напълно достатъчна, за да й замотае главата и да й създаде илюзията, че разговаря със специалист. След това Михаил успя с лекота да се изплъзне от безинтересната за него тема и отново да се върне към обсъждането на бившата спортистка Анна Лазарева. И колкото повече я обсъждаха, толкова повече той се убеждаваше, че на тази Лазарева трябва да се отдели повече внимание.

* * *

Паригин намери лесно оперативника, който бе разговарял с него през лятото. Спомни си дори името му — Михаил Александрович. Хубаво е, че държавните служители са длъжни да ходят на работа и тази работа се намира пред очите на хората, в самия център на Москва. Стой и чакай, доколкото ти стига търпението, и човекът, който ти трябва, непременно рано или късно ще дойде.

Симпатичното чернооко младо момче на име Михаил Александрович естествено дойде, което много зарадва Паригин. Значи не е напуснал, още работи тук. Ако беше напуснал или се беше преместил в друг отдел, работата щеше значително да се усложни. Иди после, че разбери кой сега се занимава с убийството на Шепельов. Но слава богу, Михаил Александрович беше налице и Паригин можеше да пристъпи към осъществяването на замисленото.

Първият ден на наблюдението не даде нищо интересно. Михаил излезе от службата си около един часа по обед и отиде на някакво странно място, за да остане там почти до седем вечерта. Вярно, на сградата, в която той влезе, имаше табела, оповестяваща гражданите, че тук се намира Федерацията по баскетбол, но Паригин беше сигурен, че това е измама. Какво ще търси криминалист сред баскетболистите? Най-малко — убиеца на гражданина Шепельов.

Паригин изпрати оперативника чак до дома му, а на другата сутрин го посрещна там, след като бе заел поста си още в седем часа. Този път Михаил отиде първо на „Петровка“, след което замина за другия край на града, в Орехово-Борисово, на улица „Ясенева“. Там остана кратко време и отново повлече подире си Евгений из целия град. Никой от тримата странни гости на Паригин така и не се мерна пред очите му.

Но Паригин не бързаше. Той знаеше, че понякога се налага да чакаш много дълго, а късметът спохожда само онези, които умеят да бъдат търпеливи. „Днес трябва да прескоча до поликлиниката, да продължа болничните си“ — помисли си той, когато се прибираше късно вечерта във второто си жилище — при Лолита и племенника си.

* * *

Докато разговаряха, госпожата от Федерацията по баскетбол неволно подсказа на Миша Доценко, че най-сигурният начин да се сближи с Анна Лазарева е да я ухажва. Той намери бившата баскетболистка в района на метростанция „Профсъюзна“, където тя продаваше на сергия вестници и списания. Отдалече жената се стори на Михаил дори ниска, но когато приближи, той видя, че Анна не стои, а седи на сгъваем стол. Далеч не беше красавица, имаше неправилни черти на лицето, носът й бе почервенял от студа, а разсеяната й физиономия никак не помагаше на желанието да се запознаеш с нея.

— Добър ден — весело поздрави Доценко. — Госпожице, кажете ми какво ще чета за из път?

Анна вдигна към него неразбиращ и някак сънлив поглед.

— Какво?

— Казвам, че ме чака дълъг път. Какво да си купя за четене?

— Изберете си — равнодушно отговори тя, — всичко е пред вас.

— А кое е интересно? Хайде посъветвайте ме, нали по-добре от мен познавате тези издания. Защото ще взема да си купя за двайсет хиляди ей този полиграфически шедьовър — Миша напосоки бучна с пръст ярката корица на опакования в полиетилен „Плейбой“, — а в него няма какво да прочете човек, пълен е само с реклами.

Устните на момичето трепнаха в едва забележима усмивка.

— А, не е реклама, пълно е с голи хубавици, вие, мъжете, харесвате това. Вземете си го.

— Какво приказвате! — Той изигра възмутено негодувание. — Приличам ли ви на човек, на когото това може да хареса? Не, на мен ми трябва нещо сериозно, над което мога да помисля. Има например едно прекрасно списание, казва се „Наука и живот“. Имате ли го?

— Не го получавам. Вземете „Съвършено секретно“, там има интересни статии. Ще се намери и над какво да помислите.

— Добре, ще го взема. — Той бръкна за портфейла си, като същевременно разглеждаше сергията. — А какви са тези книжки там, в края?

— Тези ли? Любовни романи. Това няма да ви е интересно.

— Защо мислите така?

— Ами мъжете никога не ги купуват. Това е четиво за жени.

— Глупости! — решително каза Михаил. — На света няма нищо по-важно и по-интересно от любовта във всичките й прояви. Аз с удоволствие чета любовни романи, разбира се, ако са добре написани. Вие самата чели ли сте ги?

— Тези ли? Разбира се. Нали седя тук по цял ден. Чета всичко, което ми докарат за продажба.

— Изберете ми, ако обичате, по свой вкус.

— Ами ако не ви хареса?

— Не може да бъде. Сигурен съм, че имате добър вкус.

Анна се пресегна към края на сергията и извади две книжки джобен формат с ярки корици.

— Вижте тези. Те са най-приличните. Ама наистина ли ги купувате за себе си, а не за жена си?

— Мила госпожице, още не съм женен. Сигурно защото чета прекалено много любовни романи — обаятелно се усмихна Миша, като се стараеше да говори бавно, та нито една произнесена от него дума да не убегне на продавачката на вестници и списания. — Отровил съм се с представи за щастлива любов и си търся точно такава. А нея я няма и няма.

— Виж ти! — Лицето на Аня придобиваше все по-осмислен израз. — Толкова красив младеж и да не е женен. Това не може да бъде.

— Господи, госпожице… Извинете, но как се казвате?

— Аня.

— Аз съм Миша. Та ето какво, Анечка, кой ви е казал, че красотата е гаранция за успех в любовта? Погледнете мен, аз съм жив пример, че това не е истина. В любовта са щастливи не онези, които изглеждат добре, а онези, които умеят да обичат. Съгласна ли сте? Готов съм да се обзаложа, че го знаете не по-зле от мен. Очите ви издават.

— Как така?

— Ами така. По очите ви личи, че много сте страдали от несподелена любов. И това ви е направило спокойна и мъдра. Отгатнах ли?

— Госпожице — намеси се застаналата наблизо жена, която беше тук отдавна и досега търпеливо бе чакала продавачката да й обърне внимание; явно търпението й бе свършило, — дайте ми „Домашен дух“ и „Вестник за жената“. Докога сте способна да бъбрите, божичко!

— Извинявайте. Ето, заповядайте.

Анна бързо извади списанието и вестника, отброи рестото. Доценко разбра, че момичето се страхува да не би той да си тръгне, докато то се занимава с купувачката. Ех, да знаеше, че той няма никакво намерение да си тръгне, преди да й определи среща!

— Не премръзвате ли, като стоите цял ден на студа? — попита я със съчувствие. — Защо не се поразтъпчете, не поскачате?

— Нищо ми няма, наред съм. — Усмивката на момичето вече не беше боязлива. — Вярно, студено е, но се търпи.

Михаил разбра, че в ежедневието тя се притеснява от ръста си, затова не става, особено сега, когато разговаря с него.

— Искате ли да ви донеса горещо кафе? Тук наблизо се продава, в павилиончето. И аз ще пийна, не мога да пия кафе, ако не съм в приятна компания.

— Благодаря ви. — Тя бръкна в джоба си за пари.

— Моля ви се — спря я Михаил, — недейте! Веднага се връщам.

След три минути той отново стоеше до сергията с вестниците и подаваше на Анна картонената чашка с не твърде горещо кафе и увития в салфетка сандвич със салам.

— Чакате ли някого? — попита тя и в гласа й прозвуча такава безнадеждност, че сърцето му се сви.

— Не! — отговори той колкото може по-изненадано. — Защо си помислихте, че чакам някого?

— Така. — Тя сви рамене и отпи голяма глътка от кафето. — Просто си помислих, че човек, който е тръгнал по работа, не би си губил толкова време напразно и не би поил непознато момиче с кафе за своя сметка.

— Е, първо, с момичето вече се познаваме, щом му знам името, а то — моето.

— И второ?

— Второ, много рядко се случва случайно подхванат разговор с непознат човек изведнъж да се окаже интересен. Така че случи ли се това, то не бива да се пренебрегва. Заради такова нещо човек може и работата си да поотложи. Тоест вярвайте ми — никого не чакам тук.

— Ама наистина ли ви е интересно да разговаряте с мен?

— Наистина. Честен кръст, да не мръдна оттук — шеговито се закле Миша и закачливо й намигна. — Вярно, бяхте права донякъде — наистина бях тръгнал по работа. Трябва да пътувам до другия край на Москва, до станция „Алтуфиево“, затова исках да си купя нещо за четене в метрото. И сега за нас с вас има само два варианта.

— Какви?

— Първият: изпускам важна делова среща и продължавам да си бъбря с вас. След което шефът ми одира кожата без упойка, като ми причинява ужасни страдания. И вторият: отивам на тази среща, защото наистина е важна, но все пак с вас си продължаваме разговора. И вие, Анечка, трябва да ми кажете — къде и кога.

Той знаеше, че действа грубо, примитивно, прекалено напористо, но времето го притискаше. И без това беше загубил два дни, докато научи името на баскетболистка със странности в психиката.

Анна го погледна замислено, после рязко се изправи от столчето си. Наистина беше височка дори за Доценко, чийто ръст беше метър и осемдесет и девет, но не толкова, че това да изглежда смешно. Нещо повече — за по-голямата част от хората, които бяха на ръст под метър и осемдесет, те изглеждаха на практика еднакво.

— Все още ли искате да продължим разговора си? — попита тя неочаквано ядно.

Агресията избухна у нея внезапно, на пръв поглед нищо не я предвещаваше. Допреди миг бе седяла, леко прегърбена, на своето неудобно ниско столче, бе отхапвала от сандвича и бе отпивала от кафето, като се бе усмихвала плахо на Миша, страхувайки се, че той ей сега ще се обърне и ще си тръгне, и не щеш ли, гласът й изведнъж стана напрегнат, устните — тънки, очите засвяткаха, а зачервените от студа бузи дори пребледняха.

— Ръста си ли имате предвид? Ами и аз не съм малък. Разликата помежду ни е най-много пет сантиметра. Покажете ми ботушките си. Ами ето, знаех си — на платформа са. Значи всъщност разликата ни е още по-малка. И изобщо, Анечка, аз не разбирам какво общо има тук ръстът ви. Честно казано, мен повече ме интересува душата. Защо се ядосахте? Да не ви обидих с нещо?

Тя не отговори, мълчаливо си седна на стола и започна да брои вестниците в един голям кашон. По това как се тресяха пръстите й Доценко разбра, че Аня е силно развълнувана и се мъчи да се овладее.

— В колко часа приключвате работа?

— Към седем. Понякога в осем. Когато дойде колата — отговори тя с безизразен тон, без да повдигне глава.

— Ако се върна в седем, ще ви заваря ли тук?

— Ке знам. Може би.

— Тогава ще се върна в шест — весело обеща Доценко. — Само ми обещайте, че докато се върна, ядът ви към мен ще е минал. Колко ви дължа за вестника и двете книжки?

— Шестнайсет и петстотин — тихо каза Анна.

Доценко плати, пъхна в дипломатическото си куфарче купената книжнина и слезе в метрото.

* * *

На „Профсъюзна“ той се върна в шест и половина. Известно време постоя настрани и наблюдава Лазарева. Момичето често поглеждаше часовника си и всеки път лицето й все повече помрачняваше. В един момент на Миша му се стори, че тя ей сега ще се разплаче, тогава разбра, че става неприлично да се бави повече. Купи от най-близкия павилион хубава бяла роза с дълга дръжка и приближи до Анна.

— Добър вечер, Анечка! Забравихте ли ме вече?

Лицето й разцъфна от такава радост, че Миша се почувства неловко. Очевидно всичко, което му бе разказала служителката от Федерацията по баскетбол, беше истина. Аня Лазарева наистина беше готова да види у всеки мъж, удостоил я с вниманието си, романтичен ухажор и дори кандидат за женитба. А пък ако този мъж беше висок и красив…

— Това е за вас. — Той й подаде розата. — Страх ме е само, че цветето ще измръзне, докато с вас си приказваме за превратностите на любовта. Продайте ми два вестника, ще го опаковам. Ще го загърна в няколко пласта, все пак на горката розичка ще й бъде по-топло. Кога ще дойдат вашите освободители?

— Моите какви? — не разбра Аня.

— Онези, които трябва да ви освободят от тази разноцветна преса и да ви пуснат да се приберете.

— Не знам. Сигурно скоро. А вие бързате ли?

— Не. Заникъде не бързам, свърших всичките си работи и дойдох да ви изпратя след работа, където кажете. Надявам се, че не живеете в съседния блок?

— В Орехово-Борисово. Далече е. Двайсет минути пеша след метрото.

— Не е далече, Анечка, това е прекрасно. Чака ли ви някой вкъщи?

— Само родителите ми.

— Тогава ви каня да вечеряме. На топло е по-приятно да се разговаря. Съгласна ли сте?

— Не съм облечена за вечеря.

— Аз ви каня вкъщи. Така че дрехите нямат значение.

— Не знам… Толкова е неочаквано.

Зад гърба на Анна спря малък пикап, от който слязоха двама едри младежи.

— Анче-цветче, събирай стоката! — извика един от тях.

Доценко се дръпна настрана, за да не се пречка. Наблюдаваше Анна Лазарева и се опитваше да намери признаци на психическа неуравновесеност. Излишна рязкост или, напротив, необяснима забавеност на движенията, неадекватна реакция на репликите на околните, внезапен гняв, немотивиран истеричен смях и много други неща биха могли да послужат като сигнал на Михаил, че на това момиче не всичко му е наред. Засега не се забелязваше нищо подобно. Но нали по време на първия им разговор имаше един пристъп на внезапно озлобление? Имаше и тресящи се ръце, и безуспешни опити за овладяване на вълнението. Имаше го всичко това. Никой не би го отрекъл.

* * *

До блока, където живееше Михаил, пътуването от „Профсъюзна“ беше неудобно, трябваше да направят две прехвърляния с метрото. През целия път Анна бе мълчалива, при всяка възможност гледаше да седне, вероятно за да не бие на очи с ръста си, вървеше прегърбена и не вадеше ръцете си от джобовете. Едва когато престъпи прага на жилището на новия си познат, се отпусна и поизправи снага.

— Толкова съм намръзнала цял ден, че дори ме е страх да се съблека — призна тя. — Всяка вечер имам чувството, че вече никога няма да се стопля.

— Тук, при мен, е топло — забеляза Доценко, като мислено се поздрави, че сутринта на излизане не бе отворил малкото прозорче за проветряване. Сега в жилището беше не просто топло, а направо задушно, той не понасяше това, но за Аня сигурно щеше да е добре дошло.

— Съвсем сам ли живеете? — попита тя.

— Живея с майка си, но сега тя е в болница.

— Нещо сериозно ли? — В гласа на Аня прозвуча искрено съчувствие.

— Не, просто се отвори възможност да я вземат в добра клиника за общо укрепване на организма, да й бият витаминчета, да й направят някои процедури. Събличайте се, Анечка, и да вървим в кухнята. Не съм добър кулинар, така че ще сготвим вечерята заедно, а ако не стане вкусна, мъжествено ще си я изядем двамата.

Анна бавно, сякаш с нежелание, разкопча дългото си, почти до коленете ватирано яке, свали плетената си шапчица и ботушите с платформата. Сега изглеждаше съвсем различна от преди, когато седеше — нещастна и премръзнала, с червен нос — над своите вестници и списания. Под якето носеше красив синьо-зелен пуловер, а дънките, изопнати върху невероятно дългите мускулести крака, бяха модерни и явно нови. Нещо повече — когато изчезна плетената шапчица, която покриваше главата и ушите й, се оказа, че Анна Лазарева има гъста и лъскава тъмноруса коса, а на работа — дори такава безинтересна като нейната — ходи с обеци. Разбира се, не диамантени, но красиви, дълги и сребърни, с инкрустирани синьо-зелени камъчета, в тон с пуловера. Да, бившата баскетболистка безспорно не беше красавица, но нямаше съмнение, че се грижи за себе си. Интересно би било да се разгледат ръцете й, мислеше си Доценко, докато водеше гостенката към кухнята и вадеше от хладилника продуктите, от които трябваше да приготвят вечерята.

— Чудя се как ли да си разпределим работата с вас, Анечка — каза той, като разглеждаше подредените на масата чинии и пакети. — Сигурно имате маникюр? Я си покажете ръцете.

Аня послушно му подаде ръцете си. Доценко нежно взе пръстите й и внимателно ги заразглежда. Каменская му беше казала, че на шията на първата жертва на удушвача е имало следи от нокти, а при останалите вече не е имало такива следи, тоест след първото убийство маниакът си е изрязал ноктите. Нещо не се връзваше… Ноктите на Лазарева бяха дълги и добре поддържани. Впрочем това още нищо не означаваше. Изкуствени нокти се продаваха във всички магазини. Така че преди всичко трябваше да разбере дали тези нокти са нейните или изкуствени. Ако са нейните — дали израстват бързо.

— Красиви ръце имате! — каза възхитено. — Сигурно е трудно с такива ръце да се върши домакинска работа, нали?

— Никак не е трудно — усмихна се Аня. — Вкъщи правя всичко, освен готвенето. Не ме бива да готвя. Инак и пера, и чистя.

— И колко време е нужно, за да израснат такива красиви нокти? — невинно се поинтересува Миша.

— Горе-долу три месеца. Миша, обещахте ми вечеря, а се занимавате с ръцете ми.

— Ох, извинявайте! — Михаил се престори, че се е сепнал.

— Когато видя нещо необикновено, всичко друго забравям. Та така, Анечка, предлагам ви да си изберете от следните видове работа: белене на картофи, начукване на месото, рязане на зеленчуците за салатата. Какво предпочитате?

— Ами дайте ми нещо по-простичко. — Тя се усмихна виновно. — Нали честно си признах, че почти никак не умея да готвя. Хайде аз да беля картофите, поне нищо няма да разваля.

— Става. Ето ви престилка, ето ви нож, ето ви тенджера, а картофите са в ето тази торба.

Анна застана до мивката и започна работа, а през това време Миша се зае с месото, като се опитваше да си спомни в каква последователност вършеше тези неща майка му.

— Аня, ами как е станало така, че не сте се научили да готвите? — попита той, докато режеше месото на дебели пържоли. — Да не би майка ви да ви е освободила от цялата домакинска работа?

— Не, какво говорите, нали ви казах, че върша всичко вкъщи. Просто нямам тези способности по рождение. Старая се, но нищо не излиза. Ту няма да посоля достатъчно, ту ще сложа прекалено много пипер, ту ще оставя месото недопечено. Вероятно е нужен някакъв усет, а аз го нямам. Така казва майка ми.

— Не, Аня, работата не е в липса на усет по рождение, а в любовта. Казвам ви го, защото съм сигурен. Докато живеете с майка си, усетът ви спи, защото майка ви при всяко положение ще сготви нещо. А когато бъдете изправена пред необходимостта да нахраните любимия си мъж, и то да го нахраните вкусно, та да не се разочарова от вас, а освен вас — няма кой да сготви, тогава ще видите, че ще успеете. Вътрешните ресурси веднага се мобилизират и всичко, което дотогава е спяло у вас, ще се събуди и ще се активизира.

— Мислите ли? — Тя остави картофите и се обърна към Миша.

— Сигурен съм.

— И трябва непременно да обичам този мъж, инак нищо няма да излезе, така ли?

— Достатъчно е да го харесвате. Важното е да не искате да го разочаровате.

— Значи ако се опитам да направя вечеря за вас, непременно ще успея?

Да, дамата от федерацията никак не бе преувеличила, когато му разказваше за Анна Лазарева. Момичето вече беше готово да пристъпи към изясняване на отношенията и към раздаване на авансите за в бъдеще. Сега щеше да се вкопчи в Миша и да започне да си проси намеци за душевна близост и готовност отношенията им да се развиват. Добре де, какво да се прави, ще трябва да поддържа играта, нали сам я започна!

— Защо, аз харесвам ли ви? — попита той.

— Харесвате ми. Иначе нямаше да ви дойда на гости.

— Тогава напред, Анечка! Аз се самоотстранявам от кулинарния процес, за да не нарушавам чистотата на експеримента. Ще опитаме ли?

— Наистина ли ще рискувате? — закачливо се усмихна Аня.

— Ами ако съм ви излъгала и изобщо не ми харесвате? Тогава продуктите ви ще бъдат похабени, защото няма да можете да ядете това, което аз ще ви сготвя.

— Ще рискувам, защо не! Тъй като и мен не ме бива в готвенето, по-лошо няма да стане. Обаче представете си, че теорията ми е вярна? Тогава имам шанс да си направя пир по средата на работната седмица.

— Ами добре тогава… Обичам храбрите мъже.

Тя отново се зае с картофите. Миша седна до кухненската маса и започна внимателно да я наблюдава, като от време на време избъбряше по нещо банално до автоматизъм относно любовните романи. Мъж, който добре познава и с удоволствие чете такъв род литература, е огромна рядкост и Доценко след дълги размисли си избра именно такова хоби, макар че от любовните романи му се гадеше. Но жените се хващаха на тази въдица, дето се казва, от раз. Хващаха се дори онези, които не обичаха и не четяха такива романи. Хващаха се просто поради необичайната ситуация. Човек може по принцип да не обича кучета, но е невъзможно да не обърне внимание на куче с две глави. Ето вече две години Миша Доценко купуваше и грижливо, с молив в ръка, изучаваше любовните истории, написани от чуждестранни писателки, търсеше и си отбелязваше прилики и разлики, стараеше се да запомня заглавията и имената на персонажите. „Хобито“ се оказа много полезно и колкото повече ставаха жените, които бе успял да предразположи и с чиято помощ бе получил необходима за разкриване на престъпления информация, толкова повече намаляваше отвращението му към тези книжки. Беше почти същото, което бе изпитал в детството си във връзка с изварата. При спортуването като малък Миша на няколко пъти си чупи ту ръка, ту крак, и то в ситуации, при които негови приятели се отърваваха с обикновени натъртвания. Тогава лекарят каза на майка му, че при момчето се забелязва недостиг на калций и това води до повишена крехкост на костите. Трябва да пие специални препарати и да яде повече продукти, съдържащи калций, предимно сирене и извара. Миша не можеше да понася изварата, повдигаше му се от нея, но майка му упорстваше… След една година се разбра, че костите му са се заздравили и вече не се чупят при всяко падане. След две години Миша можа да се върне към спорта, а омразната извара продължава да яде до ден-днешен. В края на краищата тя не е толкова отвратителна, щом от нея има очевидна и осезаема полза.

Докато запълваше пространството с разсъждения за героите и героините на чуждестранни любовни романи, Миша Доценко наблюдаваше колко ловки и точни са движенията на гостенката му. Тя лъже, че не умее да готви, помисли си изведнъж той. Ами че това е клопка, обикновена клопка за мъжете. Ах ти, Анечка! Да, ти наистина се хвърляш на врата на всеки, който ти обърне внимание, и през дългите години в арсенала ти се е натрупал голям избор от хватки. Далеч не си толкова простодушна, колкото изглеждаш на пръв поглед.

— … между другото този роман беше екранизиран, според мен — съвсем несполучливо. Гледали ли сте филма „Грейналата бездна на любовта“? Прожектираха го някъде в средата на декември.

— Не — отговори тя, без да се обръща.

— Наистина ли не сте го гледали? Може би просто сте забравили? В него Ричардсън играе ролята на Майкъл.

— Не, не съм го гледала. Хубав ли е?

— Не точно. Книгата е много по-хубава…

Така, ти не издържа първата проверка, Анечка Лазарева. Доценко се бе готвил за запознаването с момичето много сериозно, предварително бе премислил в какво ще опита да я изобличи. По-точно — бе проучил внимателно телевизионните програми за вечерите, когато са били извършени седемте убийства, бе запомнил какви предавания и филми са били излъчени в тях. Американският филм „Грейналата бездна на любовта“ бе излъчен именно вечерта и в часа, когато беше извършено четвъртото убийство. Ако Анна го бе гледала, това би могло да се приеме за алиби. Естествено би трябвало след това да се провери дали тя наистина е гледала филма именно през декември и именно по телевизията, а не на видео, но това поне би могло да стане отправна точка.

— Миша, къде държите пипера?

— В шкафчето, вдясно от вас. Там са и всички други подправки. Аня, вие спортували ли сте?

— Играех баскетбол — отговори кратко тя.

— Имахте ли успехи?

— Доста.

— Отдавна ли напуснахте спорта?

— Вече две години. В кой тиган пържите месото?

Доценко разбра, че Анна отбягва да говори за спортната си кариера. Какво пък, съвсем естествено е, щом й е неприятно. Я да проверим наистина ли й е толкова неприятно?

— А защо напуснахте спорта?

— Остарях. В коя купа да нарежа салатата?

Доценко стана и извади от кухненския шкаф красива пластмасова салатиера.

— Заповядайте. Но на колко сте години? Или е неприлично да се пита за това?

— На двайсет и девет. Миша, хайде да не говорим за това, може ли? Разказвахте ми за екранизациите.

— Да, добре че ми напомнихте. Тъкмо исках да ви попитам за нещо като експерт, защото все пак ми е трудно да преценя как жените усещат нещата. Чели ли сте „Твоят нежен образ“?

— Чела съм я.

— Кажете ми тогава възможно ли е жената заради една-единствена любовна несполука да намрази целия свят! Когато четях романа, това ми се видя малко… ами пресилено, да речем. Сигурен съм, че няма на света жена, която поне веднъж да не е претърпяла несполука в любовта. На всички се случва, но ако от това започват такива страшни психологически катастрофи, в света щеше да цари тотална взаимна омраза. А не е така. Повечето жени са абсолютно нормални и спокойни. Във всеки случай ние, мъжете, имаме това чувство. Но може и да грешим. Какво ще кажете по този повод, Анечка?

Настъпи пауза. Анна обърна месото в тигана, грижливо изми на чешмата доматите, краставиците, магданоза и копъра, приготви дъската за рязане, после някак прекалено дълго избира подходящ нож. Мълчанието се проточи и това никак не хареса на Миша Доценко. Най-сетне тя заговори:

— Нищо няма да кажа по този повод. Някои понасят с лекота и десет любовни несполуки. А някои направо обезумяват от една-единствена. Това е много индивидуално. Всеки има своята психика. — Тя изпищя, хвърли ножа в мивката и пъхна пръст в устата си. — По дяволите, порязах се!

Доценко скочи и започна да търси бинт и йод. Анна стоеше, бледа като платно, капка кръв падна върху светлия линолеум. Миша сръчно бинтова порязания пръст и я сложи да седне до масата.

— Успокойте се, сега ще нарежа салатата. Много ли ви боли?

— Не, просто се уплаших — опита да се усмихне тя. — Не мога да гледам кръв.

Ръцете й се тресяха, лицето й беше все още бледо, почти бяло. Михаил режеше зеленчуците и размишляваше върху странното й поведение. Беше видял с очите си колко сръчно Анна действаше с ножа. Дори почти не гледаше в ръцете си, движенията й бяха точни, сякаш машинални. Как можа да се пореже? Нима темата, която той бе подхванал, беше толкова болезнена за нея, че тя бе загубила самообладание? Или се бе порязала нарочно, за да го отклони от обсъждането на въпроса? Ако е така, постъпката й не е твърде нормална. Някога Миша бе учил: телесната цялост е една от най-големите ценности, които съществуват на нивото на подсъзнанието. Всяка хирургическа операция нанася на човека психическа травма, която той може да не осъзнава, да не усеща. Дори лекото порязване е нарушаване на целостта. Едно е, когато това става в резултат на нещастен случай или невнимание, и съвсем друго — когато човек умишлено се реже с нож. Изглежда, все пак наистина би могло да се говори за наличие на някои отклонения в психиката на Анна Лазарева.

* * *

Беше вече около полунощ, когато Доценко изпрати Аня до входа на нейния блок. Вечерята бе преминала в топла и спокойна атмосфера. Месото се оказа приготвено много добре, момичето получи своята порция комплименти и похвали, порязаният пръст вече не го болеше и беше благополучно забравен. Доценко предвидливо се стараеше да не провокира гостенката си и да не подхваща разговор на опасни теми, та да не би — пази боже! — тя отново да грабне ножа. През цялата вечер разговорът им се въртя около книжните любовни истории, без да засяга реалните. Анна беше малко възбудена, но това изглеждаше на Миша съвсем естествено, защото флиртът винаги е нещо вълнуващо.

Колкото повече приближаваха към блока на улица „Ясенева“, толкова по-напрегната ставаше Лазарева. Миша разбираше, че тя очаква от него някакви думи, може би обещания, въпроси за следваща среща, но още не можеше да избере правилната линия на поведение. Наистина момичето беше доста подозрително. През изминалата вечер той успя да провери дали си е била вкъщи в дните и часовете на още две убийства — първото и шестото, като уж между другото задаваше въпроси, засягащи съответни телевизионни предавания и филми. Оказа се, че в тези интересуващи го моменти Анна не е гледала телевизия и това говореше, от една страна, срещу нея, но, от друга, не означаваше нищо особено. Далеч не е задължително, когато си вкъщи, да се взираш в телевизионния екран. Ами тресящите се ръце… Ами порязването…

Но как, как да се държи с нея? Дали да укрепи познанството и да поиска нова среща? Или учтиво да й даде да разбере, че първата среща ще бъде и последна?

Когато до входа останаха само няколко крачки, Доценко се реши. Анна трябваше да се разработва още, засега нямаше никаква яснота. Дори ако се окажеше, че тя няма нищо общо, с нея можеше да се поработи за получаване на информация за други баскетболистки със странности в поведението. Вярно, госпожата от федерацията знае много, но, първо — със сигурност не всичко, а, второ — Миша не биваше да е прекалено настоятелен, това можеше да предизвика подозрения.

— Всеки ден ли мога да ви намеря там, където ви намерих днес? — попита той.

— Освен във вторник и събота. Значи смятате да ме потърсите?

— Непременно. Любовта е огромен проблем, а ние с вас едва започнахме да го обсъждаме.

— Тогава ще ви чакам. — Тя доближи лицето си до неговото, явно очакваше целувка, но Доценко реши да не форсира събитията и леко се отдръпна. — Надявам се, че няма да чакам прекалено дълго — каза почти шепнешком.

— В никакъв случай — отговори той весело и високо, — инак просто ще умра от глад. Докато майка ми е в болница, няма кой да ме храни — освен вас. Още повече че го правите великолепно.

— Виждате ли — тя продължаваше да говори много тихо, сякаш го призоваваше да се приближи до нея, — значи теорията ви е вярна. Между другото не ви ли е страх, че ще останете гладен в дните, когато не работя на „Профсъюзна“?

— Страх ме е. Затова ще трябва да ми дадете телефона си, за да не ме е страх. — Той си записа телефона на Анна, който и без това знаеше още от предния ден. — Е, Анечка, благодаря ви за хубавата вечер, аз ще бягам, че няма да ме пуснат в метрото.

Тя все пак реши да не го пуска без целувка, но Доценко ловко подложи бузата си, като се престори, че се е надявал само на това. Вече се бе отдалечил доста от блока й, но преди да завие, се извърна. Анна стоеше на тротоара и гледаше подире му.