Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (17)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мужские игры, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Александра Маринина. Мъжки игри

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2005

ISBN: 954-26-0297-9

История

  1. — Добавяне

Глава 9.

Мисълта за банка „Руска тройка“ не даде мира на Настя чак до сутринта. Но тя се стараеше това да не отнема цялото й внимание, защото задача номер едно оставаше все пак маниакът удушвач. И след посещението на Настя в академията при професор Самойлов остана с усещането, че съвсем се е оплела. Разбира се, би могла да махне с ръка на науката, още повече че подозренията по адрес на Анна Лазарева се засилваха все повече.

Настя реши още веднъж внимателно да прегледа всички материали за жертвите на удушвача, още повече че Коротков още миналата седмица й беше донесъл сведенията за живота и дейността на потърпевшите през последните пет години, а тя така и не бе намерила време да систематизира тези сведения, просто им хвърли бегъл поглед, не видя нищо, което да привлече вниманието й, и пъхна книжата в сейфа. Идвайки на работа, тя, както и всички останали, посети кабинета на Мелник и получи неговото разрешение да прекара целия днешен ден в аналитична работа.

Първо приготви чисти листове и ги разчерта на таблици, след което започна да вписва в графите разнообразна информация. Потърпевшите бяха сменяли местоработата си, жилищата си, бяха се женили и развеждали, бяха им се раждали и умирали роднини — и всичко това се записваше в таблиците по система, която само Настя си разбираше. Времето минаваше, тя пиеше вече трета чаша кафе, пепелникът се пълнете с угарки, а таблиците — с думи и знаци. И именно тук тя се натъкна на името на онази банка — „Руска тройка“. Втората жертва на удушвача, някой си Аликади Нурбагандов, роден през 1964 година в Дагестан и живеещ от 1970-а в Москва, към момента на гибелта си не бе работил никъде, но десет дни преди смъртта си се е водел служител в банка „Руска тройка“. Нещо повече — на работа в банката той е бил назначен едва две седмици преди неочакваната си смърт, с други думи работил е там само четири дни и е напуснал. Много интересно! А още няколко дни след смъртта му загива ръководителят на службата за сигурност при тази банка — Дмитрий Вавилов. Е, направо прекрасно!

Какво излиза значи? Излиза също като максимата на Честъртън. Къде е най-лесно да скриеш листо? В гората. Къде е най-лесно да скриеш камък? На морския бряг. А къде е най-лесно да скриеш труп? На бойно поле. В дадения случай — сред жертвите на маниак-удушвач.

Излиза, че поне един от седмината потърпевши далеч не е бил жертва на маниак. Ами останалите шестима? Не, не е така. Маниакът е убил и седмината, просто един от тях по нещастно стечение на обстоятелствата се е оказал двайсет и шестият завършил тайнствения учебен център. Какво пък, случва се…

Не, пак не е така… Денисов твърдеше, че между смъртта на двайсет и шестия и убийството на началника на службата за сигурност съществува връзка. Но каква връзка може да съществува, ако първото убийство е работа на луд човек? Никаква. Тоест може да съществува само в един случай: Вавилов е разкрил убиеца на Нурбагандов и маниакът, опасявайки се, че ще бъде разобличен, е убил и него. Но, от друга страна, Вавилов не е бил удушен, бил е разстрелян от кола — това сега е на мода.

Значи някой друг е убил Нурбагандов. Но как е могло да стане така, че картината на престъплението съвсем точно да съвпадне с шестте други? Това не може да е било имитация на стила на убиеца, защото Нурбагандов е бил едва втората жертва, а не петата или седмата. Ако някой си е поставил задача наистина да скрие трупа на двайсет и шестия завършил сред жертвите на сериен убиец, той е трябвало да дочака момента, когато за всички стане очевидно наличието на серия. Тоест да изчака, докато поне двама души не бъдат убити по един и същи начин, при което да не става въпрос за поръчкови убийства. Ако Нурбагандов беше поне трети. Но той е бил втори. А по първия труп никой не може да определи, че това е начало на серия.

Да, наистина главоблъсканица. Денисов не я излъга, лека му пръст. И професор Самойлов беше напълно прав, като твърдеше, че първото и второто убийство са извършени от различни хора. Значи неговата методика работи.

Настя грабна телефонната слушалка и по памет набра номера на Самойлов.

— Олег Григориевич, Каменская е. Извинете, че се натрапвам, но ми е нужна вашата помощ.

От слушалката долиташе глъчка и Настя разбра, че кабинетът на професора е пълен с хора.

— Кажете ми телефона си, аз ще ви се обадя — сухо отвърна Самойлов.

Отново чакане! Хем не се знае дали ще е дълго. Може би Самойлов сега ще отиде да води занятия, а после може изобщо да забрави да й се обади. Или да загуби листчето с телефонния номер. Или нещо друго.

Но Самойлов се обади доста скоро. Настя дори не бе успяла да се изнерви прекалено много.

— Какво ви се е случило? — попита той съчувствено. — Гласът ви звучи, сякаш около вас се събарят стени.

— Олег Григориевич — припряно заговори тя, — току-що получих потвърждение, че сте прав. Първото и второто убийство наистина са били извършени от различни хора. Нужно ми е да получа вашето заключение и за всички останали жертви.

— Какво пък, това ме радва — спокойно отговори Самойлов. — Значи моята методика не е толкова лоша, колкото си мислят някои хора. Донесете материалите, ще ги прегледам.

— Ще се обидите ли, ако ви пратя папката по някого от моите колеги? Сега ще опитам да намеря някого с кола, който пътува по посока на „Войковская“. Ако тръгна аз, ще стане много бавно.

— Защо, какво е това бързане? — присмехулно попита той. — При такива дела един-два часа не играят роля, още повече че с вас установихме, че серията е приключила.

— Олег Григориевич, моля ви…

— Добре, добре, пратете папката. Само имайте предвид, че в петнайсет часа отивам да изпитвам, ще се освободя не по-рано от седемнайсет и трийсет. Ако вашият пратеник не ме намери в кабинета ми, нека донесе материалите в аудитория 421.

— А… кога мога да ви се обадя пак? — плахо попита Настя.

— Утре към обед. Не по-рано.

— Благодаря — въздъхна тя.

Утре към обед. Какво пък, не всичко става толкова бързо, колкото ни се иска. Ще трябва да почака.

Тя затвори телефона и отново се зае със своите таблици. Нали в края на деня трябваше да се отчете с нещо пред Господаря. Виж, за методиката на професор Самойлов няма да му говори. Във всеки случай — засега. Ще се присмее. И за Денисов не бива да споменава. Ще трябва да се преструва, че е направила странните си изводи по делото за серийните убийства, опирайки се единствено на анализите.

* * *

Ръководството на Московското управление на криминалната милиция естествено знаеше за скандалната статия „Трупове на бунището“ и съответно бе направило всичко необходимо, за да се повлияе на Федералното бюро за съдебни експертизи, така че изследването на записите да стане колкото може по-бързо, без да се чака ред.

На другия ден след като записите бяха предоставени на експертите, от Бюрото се обадиха на Коротков и го помолиха да отиде там заедно с журналиста. Настаниха ги пред екрана на видеото и пуснаха записа.

— Това ли е записът, който получихте и въз основа на който написахте статията? — обърна се експертът към Баглюк.

— Да, същият е — потвърди Валентин.

— Не бързайте, догледайте го до края.

Но и след като изгледа целия запис, Баглюк уверено потвърди, че записът е същият, слушал го е много пъти и го помни практически наизуст.

— Да, там е работата, че сте го слушали — загадъчно се усмихна експертът. — Именно сте го слушали, а не — гледали. Хайде да го пуснем отначало, ще ви покажа едно-друго.

Започнаха да гледат от началото. На екрана покойният Никита Мамонтов казваше името си и разказваше как е извършил убийството на Павелецката гара.

— А сега гледайте внимателно — каза експертът. — Гледайте и слушайте едновременно.

Коротков видя разминаването веднага. И се смая — защо не беше обърнал внимание на това, когато бе гледал записа за пръв път в редакцията и за втори път — току-що, тук, в лабораторията. Сигурно се бе задействал психологическият закон: ако става дума за същината на изричаното, трябва да се вслушваш в думите, а не да гледаш човека, който говори. Ако Мамонтов по време на записа показваше нещо, например как е нанасял ударите с нож на човека на препълнения перон, тогава естествено цялото внимание щеше да бъде приковано към изображението на екрана. А така…

— Но как сте могли да не забележите? — укорително говореше експертът. — От думите „На «Петровка» ме разпитваше Коротков, Юрий Викторович“ нататък артикулацията на говорещия не отговаря на текста, който чуваме.

— Как така? — сепна се Баглюк. — Защо да не отговаря?

— Този въпрос не трябва да се задава на мен — сви рамене експертът. — Моята работа е да констатирам, че върху втората част на видеозаписа е наложен нов текст.

— Не може да бъде! — избъбри журналистът. — Как така? Сигурен ли сте?

— Ако не бях сигурен, нямаше да ви поканя да дойдете. Спектрограмите на първата и на втората част на записа са съвършено различни. Текстът е произнасян от двама души, макар че, трябва да призная, имитацията е много добра, при обикновено слушане гласовете са практически неразличими.

— Това само на видеото ли е или и на диктофонния запис? — глупаво попита Баглюк.

„Хваща се за сламка! — злорадо си помисли Коротков. — Какво има да пита, като текстовете на двата записа са идентични?“

— На аудиокасетата картината е същата.

— Ясно — оклюмано произнесе журналистът.

— Кажете, а може ли по артикулацията да се възстанови текстът, който е бил произнесен в действителност? — попита Юрий.

— Можем да опитаме. Но определено нищо не обещавам. Трябва да поканим преводач от езика на жестовете, те имат набито око. Между другото това можете да направите и без мен. Е какво, драги господа, доволни ли сте или имате още въпроси?

— Напълно сме доволни — бързо каза Коротков. — Благодаря.

Излязоха заедно с Баглюк. Валентин изглеждаше жалък и потиснат, но оперативният работник не изпитваше към него ни най-малко съжаление. Ако тоя драскач не бе търсил „скандалното“, може би щеше да погледне по-критично материалите, получени кой знае откъде, и ако ги беше гледал по-внимателно, щеше да види фалшификацията навреме. А сега какво — само тормози хората, пречи на работата им.

— Юрий Викторович — унило произнесе Баглюк, — моля да приемете извиненията ми…

Той замънка нещо за опровержение и морално овъзмездяване, но Коротков го прекъсна:

— Сега ще отидем на „Петровка“ при моя началник и там ще разкажете подробно всичко: кой, кога и при какви обстоятелства ви пробута този фалшификат. За опровержението и моралното овъзмездяване ще си поприказвате пак с него. И приемете от мен един приятелски съвет: не се захващайте със скандални материали, когато сте махмурлия, след напиване главата не работи добре.

Към „Петровка“ двамата пътуваха всеки със своята кола — Коротков отпред, Баглюк след него. Докато крачеха по дългите коридори на зданието на Градското управление на вътрешните работи, журналистът се опитваше да заговори Юра, но той гневно мълчеше и само ускоряваше крачка. Сякаш Искаше колкото може по-бързо да се отърве от този неприятен човек. Отвори вратата, която водеше към кабинета на Мелник, и буквално натика вътре Валентин.

— Ето, Владимир Борисович, запознайте се, моля. Валентин Баглюк, автор на прочутата публикация „Трупове на бунището“. С него току-що бяхме в Бюрото за съдебни експертизи и си изяснихме, че записите на признанията на Никита Мамонтов са били фалшифицирани.

— Тоест как? — бавно попита Мелник, като стана от стола си и направи крачка към тях.

— Мамонтов наистина си е признал за убийството, извършено преди година и половина. Но не е казвал нито дума в смисъл, че съм го вербувал.

— И откъде ви хрумна това на вас, господин журналист? — навъси се началникът.

— На господин журналиста това му е хрумнало, след като е прослушал записа, който са му пробутали — отговори Коротков, сякаш самия Баглюк го нямаше. — Но са му пробутали абсолютен фалшификат, а нали е бил махмурлия, той нищо не е забелязал.

— Седнете — кратко каза Мелник. — И разкажете всичко поред. А вие, Юрий Викторович, можете да си вървите.

Коротков излезе. Вярно, искаше му се да послуша, но прекалено неприятно му беше да се намира в компанията на Баглюк, заради небрежността, на когото го бяха сполетели толкова неприятности. Както обикновено, Коротков веднага тръгна не към своя кабинет, а към Настя. Каменская изглеждаше бледа и недоспала, очите й се бяха зачервили може би от умора, а може би — от изпълнилия кабинета цигарен дим.

Юра се тръшна на един стол, без дори да си съблече якето.

— Край, Аска, видях сметката на журналиста!

Настя вдигна към него измъчен поглед, в който липсваше дори обичайното приятелско съчувствие.

— Как успя?

— Експертите са установили, че записът е фалшифициран. Първата част на текста е изговорена от самия Мамонтов, а втората — от съвсем друг човек, който е имитирал гласа му. Супер, а? Домъкнах тоя глупак Баглюк при Господаря, нека сега се оправдава.

— Но на какво се радваш? — попита Настя, сякаш нищо не бе разбрала.

— Как на какво? Че всичко свърши. Сега никой няма да ме обвини в изтичане на секретни сведения и в разгласяване на името на източник. Камо ли пък, че съм имал интерес от смъртта на Мамонтов.

— Но някой е имал интерес. Нищо не е свършило, Юрик, всичко едва сега започва. Кой е свършил цялата тази работа? Кой е записал признанието, фалшифицирал го е, занесъл го е на журналиста и е убил момчето. Кой? И защо? Теб ли искат да провалят? Или замисълът е свързан с нещо друго?

— Ех, че си и ти! — разстрои се Коротков. — Тъкмо се бях приготвил половин час да се порадвам, а ти ми подрязваш крилата, докато още летя. След трийсет минути тези въпроси ще започнат да измъчват и мен, но нали можеше да ми отпуснеш половин час радост, а! Лоша жена си ти, Анастасия, и това си е.

— Извинявай.

— Ти какво така си се оклюмала? Случило ли се е нещо?

— Абе не знам, главата ми постоянно се пълни с разни глупости.

— Например?

— Например знам къде ми се е мернало името на банка „Руска тройка“.

— Е, слава богу! Защото вече се страхувах, че пак ще започнеш да ми досаждаш с него. Та къде значи?

— В твоите бележки, слънце мое незалязващо. В бележките, които ми донесе във връзка с моя случай с удушените.

— Сериозно? Е, значи съм си заслужил една чашка кафе. Хайде, драга, включвай бързовара и разказвай. Бавно и поред, така че да ми достави удоволствие.

Коротков все пак постигна своето: Настя започна да се усмихва, а и погледът й просветна.

— Авантаджия — гальовно каза тя.

— Не пресилвай, просто партньор — върна й шегата Юра, цитирайки реклама, която всички вече знаеха наизуст. — Разказвай за банката.

— Работата тук е не толкова в банката, колкото в маниака-удушвач. Един служител на тази банка, някой си Аликади Нурбагандов, е бил вторият потърпевш от нашите седем жертви. При това в момента на убийството той никъде не е работел, десет дни преди смъртта си е напуснал „Руска тройка“. А известно време след неговата гибел е бил застрелян Вавилов, началникът на службата за сигурност при банката.

— Е, и какво? Къде виждаш връзката?

— Не знам. Но трябва да има връзка.

— От къде на къде?

— Разбираш ли… Само че не се смей и не ме наричай идиотка, става ли? Спомняш ли си, че ти разказвах за едни научни разработки в областта на серийните убийства?

— Дето се разправяше за някаква Програма, която била защитена от не знам какво си, така че било невъзможно убиецът да бъде заловен, докато не изтрепел всички нещастници, които си е планирал?

— Да, нещо такова. Та значи аз се срещнах с автора на тези разработки.

— Но защо?!

Веждите на Коротков се повдигнаха, очите му сякаш изскочиха от орбитите си от смайване, той дори зяпна от изненада.

— Защо си се срещала с него? Да не би да вярваш в тези бабини деветини?

— Юра — тя се намръщи от досада, — нали се разбрахме: без емоции, ако обичаш. Първо ме доизслушай, после ще се изкажеш.

— Добре де, добре — примирително каза той, — само че все пак не разбирам защо…

— Юрка! Нищо няма да ти разкажа, ако… — заплаши го Настя.

— Край, виж, запуших си устата. Дай буркана с кафето, аз ще го направя, а ти говори, учена жено.

— Авторът на научните разработки — професор Самойлов — започна да преглежда данните за рождените дати, за датите на гибелта и за местата, където са били открити труповете на удушените. И след час и половина започна да ме ругае, задето съм била фалшификатор и съм го разигравала.

— Не разбирам… — проточи Коротков, който бъркаше захарта в чашите. — Къде тук е намерил фалшификация, да не говорим за разиграване?

— И аз не разбрах веднага. Оказа се, че в съответствие с неговата методика е излязло, че първите две убийства са извършени от различни хора. А аз нали му бях казала, че става дума за серия от седем убийства? Той обаче прегледа данните и заяви, че това не е никаква серия и аз просто го будалкам.

— Не ти него, а той тебе будалка — ядоса се Коротков, — а ти сега го преживяваш. Как да не е серия, като си е точно серия!

— Недей кипва, още е рано. Тръгнах си от него напълно озадачена, нищо не разбирах и започнах да се съмнявам в науката. Това беше в петък. А в неделя отидох в болницата при Денисов.

— При кого?! Ей, ама ти да не си полудяла? — разкрещя се Коротков. — Защо си се помъкнала при него? Малко ли ти бяха миналогодишните неприятности?

— Тихо, тихо — тя успокояващо го погали по ръката, — не викай, ще събереш всички любопитни. Денисов беше тежко болен, в понеделник му предстоеше операция, която той не се надяваше да преживее, и просто искаше да се сбогува с мен.

— Да се сбогува, а? — Коротков сниши глас, но ядът му не намаля. — Хайде де, че той ще надживее всички ни, тоя мафиот. Сигурно пак е искал да те набърка в нещо, нали?

— Естествено. — Настя се усмихна. — Денисов не може да живее без това. Именно той ми каза като прощален подарък, че в някаква фирма неотдавна бил убит ръководителят на службата за сигурност, а известно време преди това оттам напуснал служител, който също не след дълго бил убит, и то убит преди гореспоменатия ръководител. С други думи напусналият служител не е убил ръководителя. Но между тези две убийства имало връзка.

— Интересно — каква?

— Не знам. Денисов не ми каза.

— Ами попитай го, той няма да ти откаже.

— Не мога, Юрик.

— Че защо да не можеш? Неудобно ли ви е, учена жено?

— Не. Денисов почина в понеделник.

— Аха-а, виж ти! — замислено проговори Юрий. — И защо ти е разказал всичко това? Искал е ти да потърсиш тази въображаема връзка, така ли?

— Юра, мислиш в невярна посока. Защо ми го е разказал — това е отделен въпрос. Интересува ме друго. Ако между убийствата на Нурбагандов и Вавилов наистина има връзка, тогава Нурбагандов не е бил удушен от маниака. Защо тогава картината на престъплението толкова прилича на другите шест епизода?

— Имитация — веднага отговори Юра. — Фалшификат, наподобяващ стила на маниака. Имали сме подобен случай — с еврейските момчета. Забрави ли го вече?

— Не става — поклати глава тя. — Епизодът с Нурбагандов е втори поред, а по единствения първи епизод не може да се направи извод за стила и наличието на серия.

— Да, така е — съгласи се той. — Ами тогава?

— Ами не знам. — Настя разпери ръце. — Ето, седя и мисля как е могло да се получи.

— Да-а-а… Слушай, ами твоят професор как е научил за това?

— Никак. Той си служеше само със своята методика и при него се получиха двама различни извършители.

— Я стига, Ася, това не може да бъде. Сигурно ти си му казала.

— Та аз бях при него в петък, когато изобщо нищо не знаех! Спомни си, едва в понеделник вечерта, когато бяхме у Стасов, започнах да си блъскам главата над тази „Руска тройка“!

— Е, какво излиза тогава — че твоят професор е екстрасенс ли?

— Престани — спокойно каза Настя, — настрой най-сетне мозъка си на друга вълна. Професор Самойлов има методика, разработена специално за случаи на серийни убийства, и тази методика работи, просто трябва да признаеш това — нищо друго не се иска от теб. Засега не се иска — уточни веднага тя. — Изпратих при него Миша Доценко с всички материали. Самойлов обеща да ги прегледа и да ни каже заключението си относно всички убийства.

— Е, и какво…

— Чакам. Обеща да го направи утре до обед.

— Не, Аска — пак се ядоса Коротков, — тук все пак има някакво шарлатанство. Ти не биваше да се занимаваш с тези неща. А пък Господаря за тази ти самодейност направо ще те смачка. Поне за това помисли ли?

— Помислих. На Господаря няма да споменавам нищо за методиката на Самойлов. Макар че между другото той не ми прилича на човек, който не признава науката. Но за всеки случай ще се въздържа. Надявам се, че ти няма да ме издадеш?

— Няма да те издам — отвърна той, — но да знаеш, че не одобрявам. Вярно е, че ти, приятелко, си по-умна от всички нас, но в случая не си права.

— Твърде възможно е. Но трябва да опитам. Ще опитам по някакъв друг начин да подскажа на Господаря, че с маниака не всичко е толкова гладко, колкото ни изглеждаше от самото начало. Ще му замажа очите с някакво аналитично наукообразие, ще измисля схеми, графики… С една дума — това са си мои проблеми. Но Господаря не бива да знае две неща: за Денисов и за Самойлов. Съгласен ли си?

— Естествено. Колкото по-малко знае Господаря за своите слуги, толкова по-добре за всички. Чакай, ами какво ще стане с твоята баскетболистка? Оставяме я на мира, така ли?

— Още не, ще почакам да видя какво ще каже Самойлов. Ако от седемте убийства шест са извършени от един субект, той може да ни даде редица признаци и дори доста точна дата на раждане.

— Я стига! — недоверчиво проточи Юра. — Не може да бъде. Псевдонаучни фокуси — това е цялата работа.

— Щом не вярваш, никой не те и принуждава. — Тя погледна часовника си и изненадано изохка: — Майчице, минава 7! Господаря защо не ме вика за вечерен доклад?

— Ами защото разговаря с журналиста. Доколкото разбирам, разговорът ще бъде дълъг.

Настя посегна към вътрешния телефон:

— Владимир Борисович, Каменская е. Ще ме викате ли днес? Добре, благодаря. — Тя затвори и весело намигна на Коротков: — За днес получихме амнистия. Негова светлост е зает и няма да се освободи скоро. Можем да се смятаме свободни и спокойно да работим.

— Много работа ли имаш още?

— Ще постоя около час и половина, трябва да подредя всичките тези книжа. А ти?

— И аз горе-долу толкова. Ще те откарам до някоя метростанция.

Към девет часа Настя и Юра Коротков си тръгнаха от работа. На улицата Настя вдигна глава и потърси с очи кабинета на Мелник. Прозорците му светеха. Владимир Борисович още беше на работа. Житената питка — Гордеев — също никога не си тръгваше рано, понякога дори нощуваше на „Петровка“. Знае ли човек, може би в крайна сметка новият шеф щеше да се окаже само малко по-лош от стария…

* * *

Когато спираше на поредното кръстовище, Валентин Баглюк едва успя да овладее колата. Платното беше много хлъзгаво. И как можа пак да се напие? Впрочем ясно — толкова се притесни заради този запис и изобщо заради цялата тази история. Глупава история, като помисли човек. Как можа да се изложи така! И името си омърси, и редакцията изложи. Идиот! Скапа се и започна да успокоява изопнатите си нерви с алкохол. Главата му сега е замътена, не може да мисли, ръцете и краката загубиха координация. Добре де, да стигне до вкъщи — и в леглото. Пък утре ще видим.

Иначе това ченге се оказа свестен човек, не му крещя, не му говори за съд, спокойно и подробно го разпита за всичко. Личеше си как съчувства на Баглюк. И разбира, че не го е направил със зъл умисъл. Другояче се държа детективът Коротков. Той отдалече излъчваше яд и омраза към журналиста. С него изобщо не можеше да се разговаря спокойно. А с Владимир Борисович се получи хубав разговор, задушевен. Баглюк естествено се разкайваше, биеше се в гърдите, извиняваше се, а Мелник постоянно го възпираше и все го караше отново и отново да говори за обстоятелствата, при които бе получил записите.

— Някой е започнал мръсна игра срещу криминалната милиция — повтаряше той на Валентин, — така че сега за мен са важни не вашите извинения. Искам да разбера кой и защо го е направил.

И отново го разпитваше кога се е обадил онзи човек, какво му е казал, как са се срещнали, как е изглеждал непознатият, с какво е бил облечен. Молеше го да си спомни и да опише неговата походка, жестове, маниери, интонации, характерните изрази в речта му. Баглюк се стараеше с всички сили, напрягаше паметта си, разказваше, като се стараеше да бъде максимално точен. Веднага си личеше, че Владимир Борисович е зает човек. По време на разговора им той на няколко пъти излиза от кабинета за някакви неотложни работи, като оставяше Баглюк сам, вярно, не за дълго, по за пет-седем минути, не повече. И всеки път се извиняваше, задето е бил принуден да прекъсне разговора им. Учтив, възпитан. С една дума — приятен човек беше този началник, Владимир Борисович Мелник.

Тежкото опиянение още не му минаваше, всичко се раздвояваше пред очите на Баглюк, а и реакциите му бяха забавени. В един момент го достраша, стори му се, че колата изобщо не му се подчинява и се движи сама, накъдето си иска. Дали да не я зареже в някоя пресечка, да си вземе такси и да я прибере утре, когато изтрезнее? Не, ще я откраднат, като едното нищо ще я откраднат или ще я изтърбушат, защото няма аларма. Сто пъти си беше казвал, че трябва да сложи, но все не се наканваше или пък нямаше пари. По-добре да удари още една глътка за кураж и да натисне още газта, та да не се тормози и по-бързо да стигне до спасителния гараж край техния блок.

Спрял на червено на поредното кръстовище, Валентин се озърна, бързо извади от жабката плоска бутилка уиски и удари три големи глътки. Веднага му олекна на душата, пътят вече не му изглеждаше толкова хлъзгав, а колата — неуправляема. От какво се уплаши, глупако? Да не си за пръв път пиян на волана? Вярно, по-рано караше, дето се вика, на нисък градус, а така натряскан като днес не си шофирал никога. Добре де, както и да е. Винаги си се оправял, и днес ще се оправиш. Нищо страшно. Господ те пази, няма да допусне нещастие. Я сега да надуем газта още малко и след десет минутки сме си вкъщи. Кажи-речи, вече стигнахме.

* * *

Сутрешното съвещание при Мелник започна с изненада, но още по-изненадваща беше посоката, в която пое разговорът. Когато събра служителите от отдела, началникът каза:

— Разбира се, всички знаете, че неотдавна в един вестник беше публикувана статията „Трупове на бунището“. Предполагам, че сте я чели, затова няма да преразказвам мръсотиите, с които вестникът ни беше залял чрез тази статия.

Хората закимаха, сиреч — разбира се, четохме я, не е нужно да я преразказвате.

— Искам да ви кажа, че статията е била написана въз основа на материал, който при проверката се оказа фалшифициран. С облекчение мога да констатирам, че от нашето поделение не е имало изтичане на информация. Но в тази пикантна ситуация един от нашите служители е проявил смайващ непрофесионализъм и поведението му граничи вече просто с разхайтеност и безразличие към възложената работа. Имам предвид майор Коротков.

Всички с недоумение изгледаха Юра. Но как така? Юрка никога не е бил такъв…

— Завчера майор Коротков е посетил редакцията на вестника, който бе публикувал статията, запознал се е с журналиста Валентин Баглюк и е изяснил въз основа на какви материали е била написана тази статия. По взаимна уговорка с редакцията материалите са били предадени във Федералното бюро за съдебни експертизи за извършване на предварително изследване. Вчера експертите са поканили Коротков и автора на статията Баглюк и нагледно са им демонстрирали доказателствата за фалшификацията, след което Юрий Викторович докара Баглюк на „Петровка“, за да мога и аз да получа обяснения. Юрий Викторович — обърна се Мелник към Коротков, — ако обичате, разкажете ни какво научихте за обстоятелствата, при които Баглюк е получил двата фалшифицирани записа.

По физиономията на Коротков личеше, че той не изпитва никаква вина и не разбира какво става. Той стана, оправи сакото си.

— Баглюк ми разказа, че е получил тези материали от неизвестен мъж, който уж бил загрижен от катастрофалното положение с агентурно-оперативната работа в милицията и искал да бъде публикувана такава статия, след което може би сме щели да обърнем внимание на проблема.

— И толкоз?

— Това е всичко, другарю полковник.

— И вие, опитен оперативен работник, смятате, че това е било достатъчно? Изяснихте ли какъв е бил този човек, как е изглеждал, как е бил облечен, как се е движел и говорел? Попитахте ли този Баглюк поне за някоя от тези подробности?

— Не успях, Владимир Борисович. Още щом ми показаха записите в редакцията, аз се обадих на вас, нали си спомняте? А вие казахте да вземем записите и веднага да тръгваме за Федералното бюро за съдебни експертизи. Обещахте, че докато пътуваме, вие ще докладвате въпроса на ръководството и ще поискате оттам да наредят нашите материали да бъдат разгледани веднага, без да чакаме ред.

— И вие тръгнахте, така ли?

— Тъй вярно.

— С какъв транспорт пътувахте до редакцията?

— Аз пътувах с моята кола, а представителите на редакцията — с колата на Баглюк.

— Какво стана по-нататък?

— В Бюрото ние веднага влязохме при директора, той каза, че са му се обадили и ни прати в отдела за фоноскопични експертизи. Дадохме записите, регистрираха ги и всички си тръгнахме.

— Прекрасно. Вие сте тръгнали по своите си работи и повече не сте общували с Баглюк, правилно ли ви разбрах?

— През този ден — не, не съм общувал.

— А вчера?

— Вчера се срещнахме направо в Бюрото, а след разговора с експерта дойдохме тук, при вас.

— И пак всеки с колата си?

— Тъй вярно.

— Но как така, Юрий Викторович? Вие оперативен работник ли сте или конвой, ако мога да попитам? Може би смятате, че вашите професионални задължения се състоят в придружаване на журналиста Баглюк при пътуванията му из града? Как е могло да стане така, че дори не сте намерили време да поговорите с него надълго и нашироко, да си изясните подробностите, необходими за издирването на човека, който му е пробутал фалшификата? Или сте толкова увлечен в разрешаването на личните си любовни проблеми, че съвсем сте забравили за работата и предпочитате да я прехвърляте на чужди плещи?

Това беше грубо. Целият отдел знаеше, че Юра Коротков отдавна вече не е верен на жена си, нещо повече — много от тях се познаваха с жената, с която той вече четири години имаше връзка, но никой не би могъл да го упрекне, че върти любов във вреда на работата. Коротков започна да се изчервява, устните му се свиха, той сякаш всеки момент щеше да избухне.

— Владимир Борисович — започна той със звънтящ от гняв глас, но Мелник веднага го прекъсна:

— Снощи вие напълно успешно прехвърлихте работата си на мен. Изтърсихте при мен Баглюк като ненужен товар, който ви тежи прекалено много, и радостно хукнахте да пиете кафе в кабинета на приятелката си Каменская. За щастие в дадената ситуация аз се проявих повече като криминалист, отколкото като началник, така че свърших вместо вас онова, което вас ви беше домързяло да свършите или за което бяхте забравили. Аз получих от Баглюк всички сведения, които можеха да се изтръгнат от него. И слава богу, че го направих.

Той издържа една драматична пауза, пронизвайки с очи Коротков, който стоеше пред него, облян в пурпурна руменина.

— Защото ако не бях го сторил, днес информацията щеше да бъде изгубена безвъзвратно. Късно снощи журналистът Валентин Баглюк е загинал при автомобилна катастрофа. Карал е колата си в състояние на силно алкохолно опиянение и на хлъзгав участък от пътя не е овладял колата си. Седнете, Коротков. Надявам се, че всички ще си направите изводи от случилото се. През тези три седмици вече разбрах, че под ръководството на Гордеев вие сте свикнали да живеете като едно голямо семейство. Това може и да не е лошо от гледна точка на психологическия климат. Но за сериозна работа е абсолютно неприемливо. В семейството човек може да не измие чиниите и да не си изпере чорапите, защото друг ще го направи вместо него, а и да не го направи, няма да се случи нищо страшно. Мръсните чинии, както и мръсните чорапи, никъде няма да избягат. Време е да забравите тези навици. Намирате се на работа и имайте добрината да не го забравяте. Това е. Всички сте свободни.

* * *

Коротков трудно се съвземаше след сутрешната критика. Преди да тръгне по задачите си, той на инат се отби при Настя. Да го вземат мътните тоя Господар, ако ще и сега да го завари тук!

— Да, аз съм глупак — говореше той вбесено, като палеше цигара от цигара, — но откъде да знам, че тоя идиот ще се натряска и ще тръгне да шофира? Вече от три дни улиците в града са нещо страшно, и километър не можеш да минеш, без да видиш смачкана кола или катастрофа. Та нали и Баглюк е пътувал през тези дни, нима не е разбирал какво става по пътищата? Обаче не, напил се е и е седнал зад волана.

Настя мълчаливо съставяше някакъв документ. Тя разбираше, че е безсмислено да му отговаря, той просто имаше нужда да си изпусне парата и да се успокои.

— Не знам защо намеси и Люся, и тебе! — продължаваше да се възмущава той. — Защо трябваше да те нарича моя приятелка! Ами че при тебе идва целият отдел. Хайде кажи ми, Ася, само че обективно — имал ли съм макар и един провал в работата си заради Люся? Кажи де, имал ли съм?

— Не си имал — каза Настя, без да повдига глава. — Не обръщай внимание, Юра. Новата метла по-добре мете, какво искаш! Това е болестта на първия период от пребиваването на нова длъжност. Самоутвърждаване чрез охулване на създадени порядки, сплашване на подчинените с по-висока взискателност. Трябва да се изтърпи. Обикновено бързо им минава.

— Но докога ще търпим? — промърмори Коротков, вече по-спокойно.

— Около половин година. После ще трябва да се отчита за полугодието, а нали всички ние ще сме работили през цялото полугодие под негово ръководство, защото той е назначен от първи януари. И вече няма да може за нищо да се оправдава със стария началник. Житената питка приключи годината, преди да си тръгне. Така че колкото повече наближава отчетът за полугодието, толкова по-кротък ще става Господаря и ще работи така, както е по-добре за работата, а не за неговото самолюбие.

— Не, само помисли — той отново се развълнува, — направи ме на пух и прах пред всички, като че съм някакво хлапе! И то за какво?! Сякаш че на главата ми е само Баглюк с неговата кретенска статия. Дванайсет трупа мен чакат и имам работа във връзка с всеки един от тях, тичам по цял ден като луд, за да се отчитам вечер пред Негово величество. А Баглюк дори не е криминален случай, не е труп.

— Вече е труп — обади се Настя.

— Но не е криминален! — упорито възрази Юрий. — Добре, аз тръгвам да преизпълнявам плана. Искаш ли да те откарам донякъде?

— Не, ще чакам да ми се обади Самойлов. Месецът свършва, казах на Мелник, че трябва да готвя аналитично сведение за януари, така че оставането ми до късно не буди подозрения у него.

Юра си тръгна. След петнайсетина минути пристигна Миша Доценко. Личеше си, че сутрешната „лекция“ му е направила силно впечатление.

— Анастасия Павловна, отсега нататък така ли ще я караме? — уплашено попита той още от прага.

Наложи се още известно време да обяснява на Миша същото, което току-що бе обяснявала на Коротков — за нравите на новите началници с новите им порядки.

— Нещо ново за Лазарева, Мишенка? Успяхте ли да намерите някакви свидетели?

— Имам известни успехи, но засега не са достатъчни. В три от седем случая обитатели на близки блокове са видели в интересуващото ни време много висок човек. Но не могат да кажат със сигурност дали той е бил мъж или жена. Първо, било е тъмно, и второ, човекът е бил с яке с качулка. Тоест отначало всички в един глас казваха, че е бил мъж, но това е разбираемо — когато видиш много висока фигура, някак не ти минава през ума, че може да е жена. А когато започвах да разпитвам по-подробно, излизаше, че очевидците не могат да назоват никакви признаци, които позволяват да се идентифицира полът.

— Ами якето?

— И тук нещата са много завързани. Всички описват якето еднакво. Повтарям: било е тъмно, цветът практически е неразличим. Може да се каже само дали е било тъмно или светло. Но тъмни якета с качулка в Москва колкото щеш, с такова ходи всеки трети. Между другото и Лазарева носи такова. Тъмно и с качулка.

По лицето на Доценко се плъзна сянка, очите му помръкнаха, сякаш някой угаси лампичката, която бе горяла вътре в него.

— Какво, омръзна ли ви да излизате с нея? — съчувствено попита Настя.

— Сили не ми останаха — призна Михаил. — Вкопчила се е в мен като пиявица. Прави ми някакви подаръци, вече се чудя как да постъпя, за да не я обидя. Подарява ми ту вратовръзка, ту ръкавици. Предполага се, че и аз трябва да й подарявам нещо, но е опасно. От една страна, ако й направя подарък, тя ще го оцени като поставяне начало на общо домакинство, а не й ли направя, излиза, че съм невъзпитан. Всеки път й купувам цветя и се чувствам като пълен идиот. По принцип тя е свястна жена, но е голяма лепка. Ясно е защо мъжете бягат от нея. Ако тя не се вкопчваше така, може би отдавна щеше да се е омъжила.

— Свястна ли? — повтори думата Настя. — Да не сте забравили, че при нас тя се води заподозряна за няколко убийства?

— Е, това е друг въпрос. Вярно, ненормална е, тоест не е съвсем нормална — уточни Доценко, — психарка е. Аня като нищо може да се окаже убийца. Но като цяло е добро момиче. Грижи се за бездомните котки, за кучетата.

— Харесва ли ви?

— Не!

Той каза това така припряно и уплашено, че Настя неволно се разсмя. Имаше представа какъв е като цяло вкусът на младия капитан. На него му харесваха нисички изящни сексапилни брюнетки с изваяни крачета и тъмни очи. Анна Лазарева никак не пасваше на този изграден образ.

— Не се измъчвайте, Миша, малко остана да се мъчите. В най-близко време ще можем да вземем решение за Лазарева.

— Някакви нови данни ли имате? — с явно облекчение попита той.

— Засега не. Но може да получа още днес.

— Значи аз довечера пак… — Той не довърши и безнадеждно махна с ръка.

— Вероятно да. Но вие ми се обадете по телефона, преди да отидете на среща с Лазарева. Може да ви зарадвам.

— Добре би било — потиснато каза Доценко. — Защото от ден на ден ми става по-трудно да се правя на целомъдрен. Тя не проумява защо още не съм я вкарал в леглото си.

До три часа Настя се занимава с аналитичното сведение за състоянието на престъпността и за разкриваемостта на престъпленията през януари и подскачаше при всеки телефонен звън и с надежда грабваше слушалката. Ама какво прави този Самойлов, та не се обажда?

И ето го най-сетне дългоочакваното позвъняване. Гласът на професора беше сух и монотонен, също като вчера.

— Не намерих в материалите, които сте ми предоставили, признаци на серийни убийства — спокойно съобщи той.

— А какво намерихте? — попита Настя и внезапно се разтрепера.

— Нищо. Всичките седем убийства са извършени от различни хора. Съжалявам, но не мога да ви бъда полезен с нищо друго. Моята методика е разработена само за серийни убийци. За обикновени престъпници не върши работа, така че не мога да ви съобщя никакви допълнителни данни.

Настя благодари на професора, затвори телефона и се втренчи в тъмнеещото пространство навън. И какво ще прави сега? Да вярва ли на професор Самойлов или да не вярва?