Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (17)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мужские игры, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Александра Маринина. Мъжки игри

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2005

ISBN: 954-26-0297-9

История

  1. — Добавяне

Глава 19.

Някога, много отдавна, Настя Каменская беше формулирала свой закон, който бе нарекла закон за гъбеното поле. В него работата по разкриване на едно престъпление се представяше във вид на огромна поляна, на която от край до край растат гъби. Тези гъби изглеждат абсолютно еднакви и когато ги погледнеш, можеш уверено да кажеш само едно: това е гъба. Но дали е ядлива или отровна — не се знае. Гъбата трябва внимателно да се среже, да се обработи с препарати и да се постави върху предметното стъкло на микроскоп — само тогава може да се каже дали трябва да се използва, или да се изхвърли. Ядливите гъби всъщност са разположени покрай пътеката, която води към целта — разгадаването на тайната на престъплението. Но те са разпръснати по поляната хаотично, защото за постигането на целта трябва да започнеш да проверяваш всички гъби наред, като изхвърляш отровните, после да уловиш закономерността при разположението на ядливите, мислено да очертаеш криволичещата пътека и да продължиш нататък, като береш вече само гъбите, разположени покрай нея. Най-трудоемък в тази работа е първият етап, при който внимателно и упорито береш и проверяваш всички гъби наред. А най-сложен и отговорен е вторият, когато по първите няколко ядливи гъби се опитваш да прецениш направлението на пътеката. Първо, може да сбъркаш при анализа и гъбите, които си сметнал за добри, всъщност да стават само за изхвърляне. Второ, може да сбъркаш при избора на направлението и пътеката да се вие в съвсем друга посока. Но пък ако си я определил правилно, нататък работата тръгва бързо и всички гъби, разположени покрай тази прословута пътека, една след друга влизат в кошницата ти.

Когато Настя беше още съвсем млада и се подготвяше за работа в милицията, вторият й баща — Леонид Петрович — многократно й повтаряше, че работата по разкриването на престъпление не е нищо друго, освен борба за получаване на информация. Ти искаш да научиш нещо, а има хора, които се стремят да ти попречат — това е цялата работа. И пак Леонид Петрович винаги й говореше за необходимостта от информационно-аналитична работа, за нейната изключителна важност.

Работейки върху делото за убийството на седем души, намерени удушени късно вечер във входовете на различни жилищни блокове, Настя вече месец и половина проверяваше тези проклети гъби, опитваше се да отдели ядливите от отровните, с други думи — да оцени всеки разкрит факт от гледна точка на неговата достоверност и годност за придвижването към целта. През този месец и половина тя много пъти бе грешила, бе вземала отровни гъби за ядливи, неправилно бе определяла направлението на пътеката и през цялото време бе имала чувството, че върши всичко неправилно и никога няма да се справи със задачата.

Днес обаче пътеката най-сетне се очерта ясно. Бившият престъпник и бивш източник Хаджиев е бил завербуван и изпратен на обучение в някакъв учебен център, подготвящ специалисти за работа в рамките на държавната програма за укрепване на данъчната дисциплина. Дали са му нови документи и нова биография, но не са се погрижили да го застраховат срещу случайности. И ето я случайността — Хаджиев-Нурбагандов е бил разпознат и се е наложило бързо да го извадят от полезрението на разпозналия го, а не след дълго — и да го убият. Първо са го поръчали на професионалния килър Паригин, но после са се отказали. Естествено Паригин не бе казал това направо на Миша Доценко, но то се подразбираше. Откъде иначе Евгений Илич можеше да е научил, че Стоянов е поръчал Нурбагандов, ако самият той не е получавал тази поръчка? Ако пък я е и изпълнил, тогава за нищо на света не би продумал за това пред Миша Доценко, дори на смъртния си одър. Разбира се, историята знае случаи, когато пред лицето на смъртта престъпници са се превръщали в разкаяли се грешници и са започвали да си признават всичко, но в разговора на Доценко с Паригин не е имало дори намек за разкаяние. Един разкайващ се грешник не би проклинал своя изповедник.

И тъй, поръчката е била възложена, после отменена, прехвърлена на друг човек — и в резултат Нурбагандов е бил убит. Защо Стоянов е отменил поръчката? Защото е намерил по-евтин изпълнител. Откъде се е взел той? Къде може да го е намерил един правителствен служител? И най-важното — защо изобщо го е търсил? Парите ли са му се досвидели? Та нали това не са негови лични пари! Стоянов очевидно е бил свързан по някакъв начин с държавната програма и с учебния център и именно затова е бил принуден да вземе мерки за неутрализиране на неприятностите, които е можело да възникнат във връзка с новосъздадения кадър Нурбагандов.

Стоянов е бивш служител на милицията и е работил в оперативен отдел дълги години. Фактът, че кандидатите за обучение са били подбирани измежду изплъзнали се от правосъдието престъпници или страхуващи се от изобличаване и вербувани чрез компромати „източници“, недвусмислено говори за връзката на Стоянов с всичко това. Типичен похват на среден оперативен работник от седемдесетте — началото на осемдесетте години. Повечето тогавашни колеги са работили именно така, подчинявали са хората с помощта на страха.

Сега възниква въпросът: защо Стоянов е действал сам, влизайки в контакт с наемния убиец Паригин и така му е дал в ръцете оръжие за шантаж? Няма ли си той помощници? Очевидно — не. Следователно той не е на ръководна позиция в тази държавна програма. Но не е и глупаво момче за всичко, иначе никой не би му дал връзка с професионален килър. Значи излиза, че е низш ръководител, но с преки контакти, водещи право към върха. По-просто казано, началник на учебния център. Той се е пенсионирал, когато е бил на доста добра длъжност, следователно едва ли би се съгласил да опъва за нищо за благото на друг, достатъчно млад е и вероятно — поне донякъде честолюбив.

— Дотук всичко ми е ясно — каза Коротков, който напрегнато слушаше Настя.

— А какво не ти е ясно?

— Откъде Стоянов е изровил евтин килър, и то толкова бързо. Толкова бързо само кучката ражда, и то, както казват — слепи. Лесно се намира само некачествена стока, а хубавата трябва дълго да я търсиш.

— Правилно, Юрик, абсолютно правилно — кимна тя. — На Стоянов наистина му е било лесно да намери евтиния килър. Хайде да поразсъждаваме логично. Кой винаги е подръка на един началник на милицията?

— Милиционерите.

— А на директор на театър?

— Актьорите.

— А на началник на учебен център?

— Студентите… тоест как да ги нарека… курсантите — машинално отговори Коротков и веднага се запъна, впери в Настя изумени очи. — Ти какво? Искаш да кажеш, че някой от тях е премахнал Нурбагандов?

— А защо не? Криминално проявено лице, изплъзнало се навремето от нашите ръце или добросъвестно докладващ за съратниците си. С какво не ти допада за една такава работа?

— Чакай малко — Юра сбърчи нос като първокласник, който за пръв път старателно изписва буквички в тетрадка, — ами останалите? Какво става тогава с маниака?

— Ами нищо не става. Не е имало никакъв маниак, ние с тебе отдавна го разбрахме, само че не намерихме обяснението. Не е имало маниак, както и серия убийства в смисъла, с който ние сме свикнали. Имало е седем отделни убийства, извършени от различни хора, но по един и същи образец. И то образец, разработен не от дилетант, а от опитен и разбиращ от криминалистика човек. Та той се е погрижил дори за това, че според следите по шията на трупа да може да се направи извод за високия ръст на нападателя. И е разработил ситуацията на самото нападение така, че жертвите да не усещат опасността и да не успеят да окажат съпротива. Следвайки логиката, ние с теб решихме, че удушвачка е била висока жена, от която никой от загиналите не се е уплашил. Нали бяхме сигурни, че убийствата са работа на маниак, а маниаците винаги убиват сами. Ето тук виждам моята грешка. Не са убивали сами — или всички са били жени, или са извършвали престъпленията по двама. И са се престрували на влюбени двойки по входовете. Кой би се уплашил от влюбена двойка?

— Искаш да кажеш, че при всеки епизод са действали мъж и жена?

— Изобщо не е задължително. Може да са били и по двама мъже. Ако един среден на ръст мъж е облечен с кожухче или подчертано дамско зимно яке с качулка и е извърнат с гръб към тебе, а другият мъж нежно го прегръща или дори целува, едва ли ще забележиш подмяната. Остава открит въпросът: за какво е всичко това?

— Как за какво? За да скрият трупа на Нурбагандов. Ти самата сто пъти си ми цитирала Честъртън — за листото в гората и за мъртвото тяло на бойното поле.

— Цитирала съм го, да — замислено каза Настя. — Но въпреки това не разбирам. Нурбагандов явно не е фигура, заради която си струва да се организира целият този кошмар. Не, Юрка, тук има и нещо друго. Някаква гадост… Ох, прав беше старият Денисов, като ме предупреждаваше, че на тази Програма не й е чиста работата, че от цял километър мирише на нещо престъпно. А аз, глупачката самонадеяна, не му вярвах.

— Ася…

Юра замълча и съсредоточено заразглежда кутията със захар на бюрото, сякаш се надяваше да види върху бяло-синия капак нещо необикновено интересно и съвършено ново.

— Да? Какво искаше да кажеш?

— Излиза, че Леонид Петрович е свързан с тази Програма.

— Така излиза — спокойно потвърди тя, загледана някъде встрани.

Страхуваше се да срещне очите на Коротков, защото прекрасно знаеше за какво се кани да заговори той. Но не й се говореше за това.

— Как смяташ да действаш оттук нататък?

— Още не знам. Аз не взимам толкова бързо решения, трябва хубаво да помисля. А ти имаш ли някакви предложения?

— Имам, но ти ще ме убиеш заради тях.

— Рискувай — предложи тя с измъчена усмивка, защото предварително знаеше какво ще й каже Юра, както и че при никакви условия няма да се съгласи с него.

— Така или иначе ние нямаме набелязани други фигури, свързани с Програмата. Стоянов загина. Остава само твоят втори баща.

— Е, и?

— Ами нищо. Трябва да му пуснем опашка и той ще ни заведе при останалите.

— Не — хладно отговори тя, все така, без да поглежда Юрий.

— Асенка, но нали разбираш, че по официален път нищо няма да постигнем? Щом Стоянов се води служител в правителствения апарат — някакъв там референт, а в действителност командва учебния център, значи на върха са заинтересовани да се пази секретност. За шест секунди ще ни шибнат по един зад врата и ще ни пратят да метем улиците.

— Казах вече — не.

— Е де, Ася, това вече е глупаво. Помисли сама — нямаме друг начин. Нали искаш да доведеш това дело до край?

— Искам. Но не по този начин.

— Друг обаче няма.

— Ще търсим.

— Не разбирам твоето упорство! — избухна Коротков. — Какво искаш да постигнеш? Защо го усукваш? Нали и без това знаеш, че Леонид Петрович участва в тази работа, какъв е смисълът тогава да си затваряш очите и да се преструваш, че този печален факт не съществува? Нали самата ти никога не го забравяш, измъчваш се, страдаш…

Настя стана, бавно прекоси кабинета до прозореца, после се обърна назад и стигна до вратата, подпирайки се на нея. Коротков се извъртя на стола си, за да е с лице към Настя, и я загледа очаквателно.

— Хайде де, защо мълчиш? Възрази ми, кажи нещо умно, което да натежи в твоя полза, само не ме гледай с този израз на вечен укор.

— Юра — тихо каза тя, — аз никога няма да следя баща си. Можеш да погледнеш на това, както искаш, можеш да ме смяташ за абсолютна идиотка, но не съм в състояние да го направя. За нищо няма да го питам и няма да го следя. Това е. Хайде да се опитаме да измислим други начини.

— Но защо, Ася? — отчаяно възкликна той. — Защо? И без това вече знаеш истината. Какъв е смисълът да си заравяш главата в пясъка?

Тя поклати глава и отново тръгна към прозореца.

— Не си прав, не се опитвам да си затварям очите за истината. Аз в действителност не я забравям нито за миг, макар че — господ ми е свидетел — бих искала да я забравя. Но има неща, които не мога да правя. Разбираш ли? Не мога и толкоз. Не мога да следя човека, който ме е отгледал и възпитал, когото съм обичала и все още обичам, когото наричам татко. Не мога, Юра! Не мога, не мога!

Настя почти изкрещя последните думи, но веднага се овладя. Извърна се към прозореца и се загледа в гъстия пухкав сняг, който вече няколко часа засипваше мръсните улици и сивите сгради. В сгъстяващия се здрач не се виждаше почти нищо, освен застилащия града сняг. Внезапно й се прииска снегът да не престава да вали, да се сипе непрекъснато много часове, дни, седмици, месеци, докато накрая покрие целия град заедно със сградите и хората и тогава всичко да се свърши. Всички те ще бъдат погребани под снега и рано или късно ще умрат. Никой никъде няма да ходи, никой на никого няма да се обажда по телефона, всички ще си останат по местата, където ги е сварил снегът, и животът ще замре в положението, в което е бил. И никога повече няма да се случи нищо лошо. Вярно, и хубаво няма да се случи, но с това спокойно можем да се примирим — хубавото и без това не се случва често.

* * *

Василий Кликов, временно изпълняващият длъжността началник на службата по сигурността на банка „Руска тройка“, от дете обожаваше шпионските романи и филмите за разузнавачи. Той никога не бе чел или чувал за прочутата „експертна оценка“ на ЦРУ, според която само десет-петнайсет процента от разузнавателните данни се получават с помощта на технически средства, а останалите осемдесет и пет — деветдесет процента разузнаването получава от живи хора. Кликов беше луд по техниката и искрено я смяташе за панацея срещу всички нещастия, от които бе призвана да защитава банката службата по сигурността. Бившият му началник — Дмитрий Вавилов — често бе повтарял, че всеки външен човек, който се намира в помещенията на банката, носи със себе си потенциална опасност. Той може да постави взривно устройство, да инсталира бръмбар, да открадне оставен на някое бюро документ, да бръкне в компютър и да вкара в него вирус или да напакости по друг начин, ето защо външните хора в помещенията трябва винаги да се държат под око. Кликов усвои тези уроци, но с времето разви идеята, макар и по свой начин. Ако външните хора са двама или повече, по-добре е да ги оставиш сами в подслушвано помещение, тогава всички техни тайни със сигурност ще бъдат озвучени.

Ето защо, когато началникът на кредитния отдел на банката реши, че е време кабинетът му да се ремонтира, Василий веднага си помисли, че в поверената му банка ще влязат работници, архитект, дизайнер и кой знае още какви хора, и то без никакъв надзор. Нали не можеше да отдели хора от службата по сигурността специално, за да стоят по цели дни с тях в ремонтираното помещение! Много по-просто би било предварително да монтира подслушващо устройство, да го свърже с магнетофон, поставен в една от стаите на охраната, и два-три пъти на ден спокойно да проверява какво си говорят оставените без надзор ремонтиращи. Речено — сторено. Кликов постави подслушващото устройство късно вечерта, когато всички си бяха тръгнали, а той правеше контролния обход на помещенията на банката. Всъщност той не беше длъжен да обикаля помещенията — за това си има охрана, а началникът на службата по сигурността трябва да разработва стратегията, но Кликов не се съобразяваше с условностите, още повече че не възнамеряваше да посвещава никого в идеята си. Той я смяташе за своя лична оригинална находка и искаше да почака тя да донесе първите плодове, преди да извести за нея ръководството на „Тройка“. На другия ден трябваше да дойдат архитектът, дизайнерът и бригадирът на работниците, за да огледат офиса на началника на кредитния отдел и да направят предварителните замервания, така че Кликов искаше да направи всичко от вечерта, та утре да му остане само да включи магнетофона, когато пристигнат външните хора.

Хората, които щяха да се занимават с ремонта, дойдоха към обед и Кликов, след като получи сигнала от охраната на входа, бързо отиде в стаичката, отключи със своя ключ и натисна копчето на магнетофона, след което заключи и тръгна да върши ежедневните си работи. Някъде към един и половина се наложи да излезе: обадиха му се от една школа по безопасност с предложение да види жени-охранителки. Председателят на управата на „Руска тройка“ не искаше да изостава от модата и бе поискал да му намерят лично за него охрана от женски пол — по възможност с по-дълги крака, по-симпатична муцунка и по-точна стрелба. Кликов се обади в няколко московски школи по безопасност и ги помоли да му подберат кандидатури.

От „сгледата“ се върна някъде към шест часа. Архитектът, дизайнерът и бригадирът отдавна си бяха отишли и Василий побърза да прослуша записа на техните разговори. Лентата на магнетофона се въртеше бавно, послушно записвайки всичко, което ставаше в офиса на началника на кредитния отдел, който щеше да освободи офиса чак утре, а днес заедно със секретарката разпределяше документите в различни папки и кашони, подготвяйки се за утрешното преместване. Сред служителите на банката този началник имаше репутация на човек възпитан и учтив, но сега, останал насаме със собствената си секретарка, си служеше с такива изобилни и засукани псувни, че Кликов не можеше да му се начуди. Кой знае защо, той изобщо не се притесняваше да използва улична лексика в присъствието на млада жена. „Сигурно я чука, затова си го позволява“ — помисли си Василий и веднага неволно се изчерви, като разбра, че подслушва разговора им, вместо веднага да изключи апаратурата.

Той изключи микрофона, пренави лентата и започна да прослушва всичко, което бе ставало в офиса през деня. Разговорите на хората, поканени за ремонта, не пробудиха никакви подозрения у Кликов, всичко, което си говореха те, беше свързано изключително с архитектурата, строителството и довършителните работи. Периодично в офиса влизаше стопанинът на кабинета, същият, който в момента засукано псуваше, докато подреждаше документите си, и даваше подробни пояснения — какво не му харесва в настоящия вид на офиса и какво конкретно иска да се промени в него. Дизайнерът и архитектът разговаряха с него учтиво, проявяваха внимание към желанията на възложителя, но всеки път, след като стопанинът излизаше от кабинета, му даваха най-нелицеприятни оценки, наричаха го „кретен, който не знае какво иска“ и „глупак, който си мисли, че със зелени кинти може да промени законите на физиката“. Накрая началникът на отдела отново се върна в офиса, но този път не с поредната порция желания и съвети.

Скоро ли ще свършите?

Край, свършихме. Сега си тръгваме.

Прекрасно. Влизай, тук ще си поговорим.

Значи утре започваме работа в десет часа сутринта. — Това беше гласът на архитекта. — Работниците ще подготвят помещението за грубата работа, а аз ще ви донеса няколко варианта за нова планировка. Но и без това е очевидно, че независимо от избрания вариант, тази стена трябва да се събори, а ето тук да се направи отвор…

Да, да, естествено. Разбрахме се значи. До утре. Влизай, сядай…

Кликов разбра, че при началника на кредитния отдел е дошъл някакъв посетител. Вече се канеше да изключи магнетофона, понеже групата по ремонта, която го интересуваше, бе приключила посещението си, но внезапно, под влияние на чисто хлапашко любопитство, реши да послуша известно време. Стана му интересно дали стопанинът на офиса ще псува също така непринудено и засукано в присъствието на този посетител, както си го позволява пред своята хубавичка секретарка.

Но само след две минути Василий започна напрегнато да попива всяка дума от разговора, страхувайки се да не пропусне нито една. Разговорът трая почти час, през това време секретарката на началника на кредитния отдел на два пъти донесе кафе и на няколко пъти попита по интеркома дали шефът ще вдигне телефона. Шефът не отговаряше на телефонните обаждания, очевидно разговорът с посетителя го интересуваше повече от всичко останало.

Кликов бързо схвана за какво става дума. Спомняше си онзи забавен дагестанец Нурбагандов, който с огромен хъс се бе захванал за работа, а след няколко дни бе написал заявление за напускане „по собствено желание“, защото нещастие сполетяло роднините му в Дагестан и той трябвало да им помогне. Тогава всички приеха това с разбиране и съчувствие, още повече че по същото време във всяка информационна емисия задължително показваха разрушения многоетажен блок, осакатените трупове и седящите на земята разплакани жени и деца, които бяха загубили близките си и бяха останали без покрив над главата.

От думите на посетителя се разбираше, че Нурбагандов е бил внедрен в тяхната банка, за да информира хора, осъществяващи държавна програма за борба срещу данъчните нарушения, за евентуални такива нарушения, които се правят в „Руска тройка“. Други хора, които изпитвали добри чувства към ръководството на банката и искрено желаели да им бъдат полезни, направили така, че Нурбагандов да напусне, а след няколко дни много елегантно се отървали от него. В своята приятелска загриженост те направили така, че убитият информатор да не фигурира като служител в „Тройка“. С една дума тези доброжелатели опазили банката от неприятности.

„Но защо?“ — зададе си въпрос Василий Кликов и веднага чу същия въпрос от тонколоната на магнетофона. Очевидно неговите разсъждения следваха същата посока като разсъжденията на началника на кредитния отдел. Посетителят, трябва да му се признае, говореше много деликатно, не назоваваше никакви имена — освен това на покойния Нурбагандов, не обвиняваше за нищо никого и не употребяваше страшни думи, като уби, премахна или пречука. Но Кликов напълно разбираше всичко, което онзи говореше.

Не се разбираше само едно: кой беше този посетител?

Василий дослуша разговора докрай и си тръгна, защото вече беше съвсем късно и в банката не бе останал почти никой — нали той трябваше да прослуша от край до край разговори, водени в продължение на повече от три часа. На другия ден още сутринта Кликов отиде при началника на охраната да попита кой е идвал предния ден в офисите на банковите служители. После надникна в кабинета на началника на кредитния отдел, попита го как вървят работите, доволен ли е от вчерашните посетители във връзка с ремонта и кога ще стане преместването. Секретарката вече седеше зад бюрото си в преддверието и също подреждаше нещата си в кашони, защото щеше да се мести заедно с шефа си. Няколко минути лековато бъбрене — и Кликов научи кой е дошъл при стопанина на офиса точно когато си е тръгвала групата по ремонта. Запомни името, но то нищо не му говореше. И тогава той си спомни вълшебната фраза, която в такива случаи винаги произнасяше бившият му началник Вавилов: „Ще звънна на Филипич, да провери.“ Кликов си нямаше такъв Филипич, но си каза, че спокойно може да се обърне към онзи капитан от „Петровка“, който бе идвал и го бе разпитвал за познатите на убития Вавилов. Откак изпълняваше задълженията на началник на службата по сигурността, Кликов за пръв път се изправяше пред факта, че без контакти с милицията далеч няма да стигне. По-рано подобни въпроси решаваше самият Вавилов и младият Кликов не се замисляше много-много как всъщност го прави. Сега беше ясно как. Ясно беше и кой е този Филипич. Какво пък, Вавилов си е имал Филипич, а той, Кликов, трябва да потърси някого, към когото ще може да отправя разни безобидни молби. Ще опитаме да започнем с този капитан.

Василий бързо отиде в кабинета, заеман по-рано от Вавилов, а сега вече негов, и започна трескаво да се рови в нещата върху бюрото. Имаше ужасния навик да записва телефони и адреси на малки разноцветни квадратни листчета и после да пъха тези шарени квадратчета, както и получените визитки, под различни вещи, между страниците на настолния календар, в класьора за контролни карти — с една дума навсякъде, само не и в бележник или визитник. Вече почти беше загубил надежда, когато все пак откри заветното зелено листче с името и телефоните.

Всички телефони даваха свободно, но като погледна часовника, Кликов се сети, че сега е най-неподходящото време за телефонни обаждания. Девет и половина сутринта. На „Петровка“ работят от десет — това го помнеше. Значи Доценко е излязъл от къщи, но още не е стигнал до службата. Ще трябва да почака.

* * *

Коротков се втурна в кабинета на Настя като ураган, помитащ всичко по пътя си. За пръв път през последните няколко дни лицето му сияеше.

— Аска, коя новина да ти кажа първо — добрата или страхотната? — с вибриращ от възторг глас попита той.

— Добрата — мрачно избъбри тя, без да вдига очи от подредените по цялото бюро листове.

— Хайде погледни ме де — примоли се Юра, — повдигни очи, кралице на равнодушните! Имам наистина добра новина.

Настя направи съответното усилие, изписа на лицето си усмивка и се постара да погледне Коротков колкото може по-приветливо:

— Гледам те. И чакам добрата новина.

— Господаря е болен. Представяш ли си, Аска, той се е разболял! А ние с тебе се чудехме вчера защо не ни тормози и не ни обяснява за пореден път колко сме тъпи, как сме изтървали първо Лазарева, а после и приятелчето й Паригин.

— Не нас, а мен — поправи го Настя. — Теб той не те тормози във връзка с това дело, официално ти не се занимаваш с него.

— Добре де, не мен и теб, а теб и Мишаня, но нали все пак нямаше тормоз! Не се хващай за всяка дума. Та значи, оказва се, че още вчера имал температура над трийсет и девет градуса, едва изтърпял до края на работното време, а днес съвсем рухнал. Нали знаеш какъв грип върлува тази година?

— Не знам, не съм боледувала.

— Но аз боледувах и мога да ти кажа със сигурност — продължителен е. Повръщане, диария, вътре всичко ти се сгърчва от болка и температурата е страшно висока.

— Юрочка — Настя меко се усмихна, този път съвсем искрено, без да се насилва, — същинско хлапе си. Ура, даскалката била болна, няма да учим! Та ти си над четирийсет, а се радваш като ученик, че грип е тръшнал началника ти.

— Не си права, Аска, и аз дори не ти се сърдя, защото нищо не разбираш. Не че грип е тръшнал началника ми, а Господаря е временно извън играта и ни е оставил на разположение на чичко Паша Жерехов. Усещаш ли разликата?

— Усещам я. А това важно ли е?

— И още как е важно! Та ти не си чула още страхотната новина. Щом я чуеш, веднага ще разбереш. С една дума: в банка „Руска тройка“ е идвал някакъв чичко, който твърдял, че знае кой е убил Нурбагандов, и дори е назовал и убийците, и причините за убийството. И то е идвал при началника на кредитния отдел на банката, а онзи, когото с намеци е посочил като организатор на убийството, бил взел от „Руска тройка“ солиден кредит и в момента изпитвал големи затруднения във връзка с връщането му. Името на посетителя ни е известно.

— Откъде е информацията?

— От банката, от онова момче, което сега е на мястото на Вавилов. Нещо е изпитал доверие към нашия Мишаня и му се е обадил с молба да провери този посетител.

— Може ли да му се вярва?

— Мисля, че да. — Коротков сви рамене и веднага ловко яхна стола с лице към облегалката. — Но трябва и да проверим. Така че сама разбираш: липсата на надзор от страна на омразния Господар доста ни развързва ръцете, защото чичо Паша Жерехов е наш човек, има ни доверие и ще сътвори документче за външно наблюдение, без да ни иска обяснения.

Настя мълча известно време, като машинално рисуваше върху чист лист хартия концентрични окръжности.

— Излиза, че моята версия е неправилна. За пореден път съм сбъркала. Юра, броиш ли колко глупости направих през последния месец?

— Една — бързо отговори той, — когато си решила да не споделяш с мен неприятностите си. Това наистина е сериозна грешка, а всичко останало е нормален работен процес.

— Добре, не ме утешавай — Настя опита да се усмихне, — тази година станах рекордьорка по грешки. Аз мислех, че Вавилов е разпознал в Нурбагандов бившия агент Хаджиев и тази е била причината за убийството първо на самия Хаджиев, а после и на Вавилов, който така и не се е разделил докрай със съмненията си. Но ако Нурбагандов е бил убит като „акт на добра воля“, като благотворителна помощ, за да се постигне отсрочка по кредит или по-добри условия за него, тогава не разбирам защо е загинал Вавилов. Неговото убийство по никакъв начин не може да пасне на историята с Нурбагандов. Трябва да търсим друго обяснение за смъртта му. Или вчерашният посетител на банката лъже и тогава трябва да измислим обяснение за тази лъжа.

— Ами обади се на Мишаня, той се прибра вкъщи след денонощното дежурство, там е — посъветва я Коротков. — Момчето от банката е обещало да му занесе лентата, на която бил записан разговорът. Може вече и да е отишло.

Но Кликов още не бил дошъл. Доценко обеща да донесе лентата веднага щом я получи. Настя отново замислено впери поглед в прозореца. Докато вчера и завчера у нея кипяха студена ярост, бясна енергия и стремеж на всяка цена да довърши започнатото, да му види края, днес я бяха нападнали вялост, умора и безразличие. Тя разбираше какво и как трябва да се направи по-нататък, но не можеше да намери сили в себе си да стане, да тръгне и да започне. Тялото й сякаш бе стократно натежало.

— Ася, ама защо седиш като квачка? — ядосано каза Коротков, на когото бе омръзнало да се придвижват напред с милиметри, след като най-сетне можеха да направят голяма, широка крачка. — Върви при чичо Паша, обясни му ситуацията, трябва да осигурим външно наблюдение за онзи тип, който е идвал в банката, както и за другия, дето дължи пари.

— Ти върви! — озъби се Настя.

— Браво бе! Какво общо имам аз с тази история? С какво мое дело е свързана банка „Руска тройка“? По твоето тя поне е предишна месторабота на един от потърпевшите по делото за седемте убийства, а аз какво ще му кажа? Хайде де, Ася, стегни се малко! Ама какво ти става в края на краищата?

Тя мълчаливо го гледаше, без да забелязва, че по лицето й се стичат сълзи. Чувстваше се страшно зле. Когато бяха далече от края, тя имаше сили да не мисли какво ще стане, когато всичко свърши. Може би никога няма да свърши и всичко ще остане, както си е: убийствата ще увиснат неразкрити, а тя ще знае мръсната тайна за втория си баща. Сега, когато всичко бързо отиваше към своя край, Настя вече не можеше да не мисли какво ще стане с него. С баща й. С нейния татко. Ще го арестуват служители на милицията. Или ще го убият ОНЕЗИ. И какво ще стане тогава с майка й? Ами с нея самата?

— Ти върви — бавно повтори тя, все още не разбирайки защо на устните й се е появил солен вкус, — върви и говори на чичо Паша каквото щеш. Аз няма да отида.

Коротков стана от стола, отиде при нея, погали я по главата и нежно я целуна по бузата.

— Извинявай, какъв съм глупак, не помислих. Извинявай, Ася. Дали не е по-добре да се прибереш вкъщи?

Тя отрицателно завъртя глава:

— Искам да чуя записа.

— Тогава заключи се в кабинета, за да не те види някой в това състояние. Аз ще потропам, както обикновено.

— Добре, благодаря ти.

Юра отиде при заместник-началника на отдела Павел Василиевич Жерехов, а Настя заключи вратата след него и отново изпадна в транс.

* * *

Днес Василий Валерианович Галузо не можа да отиде в учебния център, денят му беше плътно зает със задачи, разпределени буквално по минути, а трябваше да си поговори със Зеленин. Галузо правеше сметки и така, и иначе, стараейки се да откъсне време за тази среща, но по никакъв начин не му се получаваха повече от четирийсет минути, а ако тръгнеше за Зеленин, само пътят дотам и обратно щеше да отнеме час и половина, че и повече — я колко сняг беше навалял, пътуването щеше да е трудно. Наложи се да звънне на Александър Петрович и да го покани да дойде той, макар че никак не му се искаше да го прави. След нелепия случай с Нурбагандов Василий Валерианович беше станал особено предпазлив. Как пък можа да се случи така, че в цялата многомилионна, огромна и безразлична към обитателите си Москва само двама души биха могли да разпознаят в Нурбагандов бившия престъпник и доносник и единият взе, че се оказа началник на службата по сигурността в банката, където бяха изпратили момчето? Александър Петрович Зеленин обаче спокойно обясни, че в това няма нищо особено и е трябвало да бъдат готови за такова нещо от самото начало, когато са вземали решение да действат така, както бе предложил Стоянов, а не така, както ги бе посъветвал той, Зеленин. Службите по сигурността се формират наполовина от спортисти, наполовина от милиционери, така че е напълно реално бивш агент да се сблъска лице в лице с ченге, което го познава поне по физиономия. Ако били послушали Зеленин, нямало да се занимават с престъпници и доносници на милицията — и всичко щяло да бъде наред. Обаче не, повлекли се по акъла на Стоянов, дето имал в главата си гънка и половина, а пък гордост — повече от египетски фараон, и то само защото имал в най-високите ешелони хора, които му били задължени и било опасно да се караш със Стоянов.

От обясненията на Зеленин обаче неумолимо следваше и друго: и Зеленин, и Стоянов не биваше да се появяват в зданието, където работеха Галузо и неговият задушевен приятел Виталий Аркадиевич Боровков. Защото докато охраната на едрите риби често се състои от служители на милицията, техните референти и помощници също често идват от Министерството на вътрешните работи, тъй като имат юридическо образование, солидни връзки и навици за апаратно-книжна работа. А след като е така, сред тях ще се намерят доста хора, които познават и бившия заместник-началник на районно управление полковник Стоянов, и кандидата на юридическите науки, доцента подполковник Зеленин. И единият, и другият се водят на ниски апаратни длъжности и теоретично казано, имат право да се намират в това голямо красиво здание, но пожелае ли някой да копне по-надълбоко, веднага ще се разбере, че те нямат нито свой кабинет, нито дори бюро или каса, и другите служители от апарата ги виждат за пръв път и никога в живота си не са чували имената им. С една дума — по-добре беше да не рискуват.

Но днес Галузо нямаше друг изход. Стоянов беше загинал, мястото му се бе освободило, трябваше незабавно да назначи Зеленин на тази длъжност. И което е най-важното — бързо да извади от играта идиотите на Стоянов, които се разхождаха из страната с диктофон и видеокамера. Още тогава, когато се случи издънката с Нурбагандов и стана очевидно, че тактиката трябва да се промени, стана не по-малко очевидно, че Григорий Иванович Стоянов няма да предаде позициите си просто така. Той за нищо на света няма да признае, че решението му е било погрешно, както и глупостта и недалновидността на избрания начин за набиране на курсанти за учебния център. За нищо на света няма да отстъпи пред научния работник — тоя жалък писарушка, тоя книжен плъх. А ако го попритиснат, ще избухне и ще хукне да се оплаква на своите високопоставени длъжници, които навремето е измъквал изпод курвите и е спасявал от съд за нарушаване правилата за валутните операции. Имаше едно време в нашия Наказателен кодекс такъв забележителен параграф, според който можеше да си докараш дори най-висшата мярка на наказание.

Василий Валерианович не искаше да си разваля отношенията с длъжниците на Стоянов, той изобщо не обичаше да се кара с хората и да влиза в конфликти, именно затова бе захванал тази сложна и опасна игра, чиито резултати трябваше да извадят Григорий Иванович от строя. Стоянов щеше да бъде компрометиран като ръководител, а нито Галузо, нито Боровков, камо ли пък Зеленин, щяха да имат и най-малко отношение към свалянето на началника на учебния център. Можеше дори да не снемат Стоянов от длъжност, за да не дразнят длъжниците му и да не му дават повод да се оплаква — нека се води началник, но фактически всичко ще ръководи и ще определя стратегията Александър Петрович Зеленин, човек разумен, далновиден и способен да предвижда нещата с няколко хода напред.

Същият този Зеленин беше замислил комбинацията с Никита Мамонтов и оперативния работник Коротков. По-точно той я бе замислил и разработил на теория, а после трябваше само да се подбере подходящ престъпник. Такъв, който ще се уплаши от побоя, ще признае убийството, дори и да не го е извършил, и ще хукне да търси помощ при оперативния работник, който е работил някога с него. След това трябваше да се убедят, че престъпникът и оперативният работник са си определили среща, и бързо да ликвидират престъпника, но не как да е, а така, че оперативният работник да го намери пръв. А записът на признанията, направени (или ненаправени, което впрочем няма никакво значение, тъй като записът може да се фалшифицира) от този вече мъртъв престъпник, да се предаде на пресата. Но пак не на кого да е, а на човек неуравновесен, избухлив, алчен за пикантерия, мразещ милицията. Смисълът на цялото това струпване на условия беше само един: да се покаже чрез ярък, шумен и очевиден пример, че избраната от Стоянов тактика за набиране на курсанти за учебния център е дълбоко порочна, че при набирането на първата група обучаващи се по чиста случайност не се е случило такова нещо, просто са имали късмет, но ето че при второто набиране неприятностите буквално са завалели. Извадили са лош късмет с Мамонтов, който е хукнал да търси помощ от милицията, и не дай си боже сега да започнат да ровят, да търсят кой и откъде може да е научил за Никита и да е дал поръчка за него. Ето виждате ли, вече и вестниците са надушили, вдигат шум, а милиционерите няма да търпят това, ще започнат да отричат, земята ще преобърнат, за да докажат, че журналистът не е прав, а кой знае докато преобръщат земята, какво може да намерят. Всичко може да стане…

Статията в популярен вестник беше задължително необходима, за да имат подръка неоспорими веществени доказателства за несъстоятелността на метода на Стоянов. Знае ли човек — може би Григорий Иванович все пак ще рискува да се оплаче някъде по върховете, че не са обективни към него и го изтикват от ръководството на учебния център. И всички приказки за несполуки няма да имат абсолютно никакво значение, ако не са потвърдени от нищо друго, освен от думите, изречени от Галузо, Боровков и Зеленин. А една статия във вестник е вече факт, който не може да се оспори. За държавната програма такива статии са вредни, особено за секретната й част.

А ето и още една неприятност, произтекла от вашата методика, господин Стоянов. Някой си Паригин. Изобщо не се е стреснал от твоите хора, държал се е непредсказуемо, но — трябва да му се признае — правилно, и твоите кретени, окичени с апаратура, замалко не са били арестувани. Просто са имали късмет, че по улицата не е минавал патрул, когато храбрият гражданин Паригин е строшил прозореца и е изхвърлил стола…

С една дума играта беше сложна, замислена като удар по честолюбието на Стоянов. Той няма да иска да се черви всеки път, когато се случи такава издънка — ще изтърпи веднъж, дваж, а после ще се отдръпне, ще отстъпи, ще каже: добре де, хайде да опитаме друг начин, може неприятностите да намалеят. При това и Галузо, и Зеленин разбираха, че Стоянов ще отстъпи не искрено, а само на думи. Ще се съгласи Зеленин да пусне в действие своя метод и ще търси в него недостатъци, грешки, недоглеждания, ще преувеличава всеки неуспех и ще подценява успехите. Защото Григорий Иванович Стоянов свято вярва в правотата си, не признава и не иска да признава друга тактика, смята, че изсипващите се на главата му гафове са резултат от лошо стечение на обстоятелствата, и с удоволствие рано или късно ще отстъпи на Зеленин правото на опит, та после да злорадства над несръчните напъни на книжния плъх. А че тези напъни ще бъдат несръчни и неуспешни — той не се е съмнявал нито за миг.

Приблизително така виждаха Галузо и Зеленин, а заедно с тях и Боровков, развитието на събитията. Стоянов ще си седи кротичко и ще си мълчи, очаквайки първата издънка на неговия конкурент, първия провал на метода на Зеленин. А провал няма и няма да се случва… И всички постепенно ще свикнат, че всъщност главният човек в учебния център е Зеленин, а Стоянов е просто така, нещо като мебел. Нежна революция. Това е много по-продуктивно от открит метеж.

Ех, ако знаеха, че Стоянов толкова бързо ще слезе от сцената, че ще загине, падайки от някакъв дванайсети етаж, нямаше да се захващат с тези сложни маневри. Защото толкова сили хвърлиха, толкова хора задействаха, толкова ненужни рискове поеха! Колко пъти цялата ситуация балансираше на ръба на провала и само по чудо оставаше читава. По знахарки ли да тръгнем, разправят, те можели да предсказват течното време на смъртта. Ако знаеш със сигурност, че противникът ти скоро ще си отиде по естествен път, колко усилия и време можеш да си спестиш…

Но всичко това е минало-заминало. Работата е там, че дейността на вербувачите, които работят за Стоянов, трябва незабавно да се прекрати, докато не се е случила още някоя неприятност. Да, но възниква въпросът: как да направим това? Как да се свържем с тях? Кои са те? Къде да ги търсим? И как да дадем команда, която те ще изпълнят, а няма да я оставят да мине покрай ушите им, понеже ще сметнат, че не е задължителна? С тях си бе имал работа само лично Григорий Иванович и Галузо и Зеленин смятаха, че веднага щом узрее за отстъпление, Стоянов по подходящ начин ще ги изкомандва да спрат. И на никого и през ум не минаваше, че той може внезапно да умре, а хората му да останат на практика без контрол.

Именно за да обсъдят този въпрос Василий Валерианович искаше да се види спешно със Зеленин. След дълги размисли и пресмятания той задели за срещата с Александър Петрович времето от седемнайсет и трийсет до осемнайсет и петнайсет.