Александра Маринина
Мъжки игри (13)

Глава 13.

Настя Каменская отдавна не бе прекарвала такива тревожни нощи. Всъщност отдавна в случая означаваше отпреди около два месеца. Не стига, че тая идиотска бутилка на тоя алкохолик журналиста мира не й даваше, ами и Анна Лазарева беше изчезнала. И за всичко беше виновна тя, Анастасия, с нейното лекомислие и доверчивост. Откъде й хрумна, че Лазарева няма никакво отношение към престъпленията? Само защото така или приблизително така й каза ученият професор? И това ми било аргумент! Науката може всичко да каже, тя на всичко ли трябва да вярва? Още повече че Самойлов не каза, че Анна е невинна, той твърдеше само, че седемте убийства не са серия. Може Анна да не е серийна убийца, но като нищо може да е извършила едно от седемте престъпления. Защо не? А сега е очевидно, че с бившата баскетболистка нещо не е в ред.

Настя се прибра късно и още от асансьора чу как в гарсониерата се съдира да звъни телефонът. Не й се говореше с никого и реши да не бърза. Ако настойчивият човек на телефона дочака, докато тя отвори вратата и си събуе калните ботуши, тогава ще вдигне слушалката, а ако не дочака, тъй да бъде. Не й се говори. Тоест никак, ама никак не й се говори.

Но отсреща бяха настойчиви и се наложи да вдигне слушалката. Беше майката на Настя, правеше традиционната си вечерна проверка.

— Гласът ти е тъжен — забеляза Надежда Ростиславовна. — Случило ли се е нещо?

— Просто съм уморена — вяло отговори Настя. — Глас като глас, какъв може да бъде след края на работния ден!

— Как се чувстваш? Гърбът боли ли те?

— Не, всичко е наред. Нищо не ме боли.

— Какво имаш за вечеря днес?

— Още не знам, тъкмо влизам. Сега ще видя какво има в хладилника.

— Дъще, утре трябва да дойдеш при нас! — твърдо заяви майка й. — Не е работа това.

— Кое не е работа? — машинално попита Настя, която в този момент си мислеше за съвсем друго.

— Начинът ти на хранене. Ела у нас утре след работа, аз ще купя продукти и ще ти сготвя за няколко дни. Разбирам, ти нямаш нито сили, нито време да обикаляш магазините и да стоиш край печката, прибираш се късно, уморена… Така че трябва да дойдеш у нас и да вземеш каквото ти сготвя.

— Мамо…

— Не желая нищо да слушам! — отсече майка й. — Не искаш да се преместя да живея при тебе, докато Альоша е в чужбина, нали?

Именно, Настя никак не искаше това. Така че реши бързо да се съгласи, за да не развиват опасната тема и да не обижда Надежда Ростиславовна.

— Добре, маменце, утре ще дойда — покорно каза тя.

— Е, прекрасно — веднага се успокои майка й, — ще приготвя всичко, преди да дойдеш. Искаш ли да ти сваря борш?

— Не, не, недей борш. И изобщо не искам никаква супа.

— А какво искаш? Пържоли?

— Аха. И от татковите пилета.

— Добре, ще видя кое ще е по-добре. В колко часа да те очаквам?

— Не знам, мамо, с моята работа трудно мога да правя прогнози. Не по-рано от девет, мисля.

Може и да е хубаво, че утре ще отиде при родителите си. Изпитваше нужда да прецени правилно как се чувства, какво е това внезапно желание да отиде другаде на работа. И по-добър съветник от втория си баща не би могла да намери.

След разговора с майка си Настя облече топлия си пухкав халат и седна в кухнята, след като си направи нещо като сандвич. Разбира се, пак беше забравила да купи хляб и единственото, което успя да намери, беше едно полуизсъхнало крайче, което би могла да се опита да възкреси с помощта на фурната или на микровълновата печка. В хладилника намери доста шунка, а кашкавал беше останал съвсем малко. Но ако Настя сложи върху скръбното коматче дебело парче шунка, декорира го отгоре с жалките останки от кашкавала, украси го за цвят с няколко капки кетчуп и пъхне това неизвестно на науката подобие на сандвич в микровълновата печка, може и да успее да притъпи глада си.

Обикновено не изпитваше нужда от съветници, ако въпросът касаеше собствената й съвест. По деликатни служебни въпроси искаше съвет от Житената питка — Гордеев или можеше например да се консултира с генерал Заточни от Главното управление за борба с организираната престъпност. Колкото до различните логични разсъждения и нюанси на поведението, най-добре беше да разговаря за тях с мъжа си. Льошка имаше съвсем друг начин на мислене и често умееше да погледне нещата от коренно различен ъгъл. А със съвестта си Настя Каменская беше свикнала да се оправя самостоятелно. Вярно, ситуацията за нея беше необичайна — та нали през цялото време, откакто работеше в милицията, бе сменяла местоработата си само веднъж. Преди много години в едно от московските районни управления още никому неизвестната хлапачка лейтенант Каменская беше „открита“ от полковник Гордеев, който я взе в своя отдел на „Петровка“. Тогава тя не беше принудена да взема никакви сложни решения, защото всичко стана като на кино: Настя добросъвестно вършеше работата си, като внасяше в нея елементи на творчество и фантазия, подиграваха й се, не разбираха нейните разсъждения, разказваха вицове за нея, но тя упорито продължаваше да работи по своя начин и изведнъж се намери човек, който имаше нужда именно от такава работа. Отиде при нея и й каза: зарежи всичко, събери си нещата и идвай при мен, и без това в тази служба никой няма да те оцени, защото твоите способности и твоят мозък не са дотрябвали на никого тук, а при мен ще се занимаваш именно с аналитичната работа, за която най-много те бива. Нима имаше какво да решава в тази ситуация? Трябваше само да си събере книжата и да предаде делата, които водеше. Такъв късмет спохожда човек веднъж в живота и между другото — далеч не всекиго.

И сега, седнала в своята малка, отдавна нуждаеща се от ремонт кухня и дъвчейки бавно топлия сандвич, Настя си мислеше, че късметът рано или късно се обръща. Навремето й беше провървяло извънредно много: беше попаднала при добър началник, който, първо, прекрасно познаваше работата, която изпълняваха неговите подчинени, и затова можеше да ги учи и да им помага, второ, умееше да бъде мъдър и толерантен ръководител, и трето, съобразяваше се с природните данни, способности и склонности на всеки оперативен работник от своя отдел. Присмиваше се над патологичния мързел на Настя, караше й се, че не спортува и не се грижи за здравето си, но разбираше, че вече е късно да я променя и ето защо я натовари с аналитичната работа на целия отдел. От нея никога не изискваха да пътува надалече, да преследва някого, да дава нощни дежурства и изобщо неща, които Настя не би могла да свърши като хората. Тя обожаваше работата си, беше готова да не спи със седмици и да не излиза в отпуск, ако трябва, но този щастлив за нея живот я доведе до момента, когато се оказа, че не е готова за другата страна на живота. Нямаше опит в приспособяването към нов началник, който не й харесва. Освен това този нов началник нямаше никакво намерение да постъпи като Гордеев и да й остави аналитичната работа, а смяташе да я товари със същите неща, които вършеха всички в отдела, докато аналитичната работа приемаше като приятна екстра, която можеше да й поиска като допълнение към основните детективски задължения.

Може ли тя да работи като всички останали? Да, може, тази работа е неприятна, тежка, но напълно човешка и хората я вършат вече не едно столетие. Иска ли да работи така? Не. Не, не и не. Прекалено е мързелива за това. Психологически е недостатъчно закалена за интензивно ежедневно плуване в морето на омразата, мъката, отчаянието, злобата и страха. Тя… абе какво има да изброява, не иска да работи, както работят другите — и толкоз. Иска да работи така, както бе работила при Гордеев.

И как да постъпи сега? Да се примири, че никога вече няма Да бъде като по-рано и да отгърне нова страница в живота си, в който всичко, всичко ще бъде различно? Или да се опита да намери място, където ще може да запази стила си на работа, с който бе свикнала, и при това да върши неща, нужни и важни за другите и интересни за нея самата. Как да постъпи? Да изостави момчетата, с които работи рамо до рамо повече от десет години и с които я свързват не само разкритите със съвместни усилия престъпления? Или да остане с тях, да им бъде верен приятел и да се измъчва, вършейки работа, която по-рано не е било нужно да върши. Разбира се, това не означава, че Анастасия Каменская никога не е работила със свидетели или не е ходила на оглед на местопрестъпление. Работила е, и още как! И очевидци е търсила, и клопки е залагала сама, и разложени или разчленени трупове е оглеждала, и в разработки е участвала, и е прекарвала часове насаме с наемни убийци. Тя умее и прави всичко, когато е нужно. Но едно беше да отиде при Гордеев и да каже: „Виктор Алексеевич, вижте какъв ход измислих… За целта трябва еди-кой си да направи еди-какво си… А пък аз искам да опитам да направя следното…“ И съвсем друго — когато Мелник ще я кара да прави онова, което ТОЙ смята за нужно, а не онова, което ТЯ е измислила. Първият месец от съвместната им работа ясно показа, че началникът приема идеите й повече от скептично и категорично й отказва правото да опитва, камо ли да експериментира. Виж, себе си Господаря смята за истина от последна инстанция и едва ли не за делфийски оракул. С такъв не само че не можеш да спориш, но не можеш и мнението си да изразиш, ако не искаш да си спечелиш скандал и публично оскърбление.

Да, мъжът й не би могъл да я посъветва по този въпрос, трябва да поговори с човек, който има добра представа за оперативната работа и ще разбере какво я безпокои и какво е желанието й. Срамуваше се да обсъжда този проблем с Коротков. Опита и разбра, че не й достигат душевни сили. А вторият й баща щеше да я разбере, и той през целия си живот е работил в милицията, четвърт век е бил в практиката, ето че сега ръководи катедра, обучава бъдещите криминалисти.

Незнайно защо мисълта за необходимостта да се посъветва с втория си баща също й изглеждаше неприятна — сякаш се канеше да нанесе на близките си коварен и неочакван удар. Може би се срамуваше и се чувстваше неудобно заради по-доброто си положение? Има си собствено жилище и в този смисъл не е зависима от Градското управление. Съпругът й е известен учен, който получава покани от големи чуждестранни университети, така че семейството им няма да умре от глад, ако той започне да приема тези покани неведнъж годишно, а постоянно. Няма деца. Родителите й, слава богу, са здрави. Не живот, а безкраен празник. Нещо повече — тя знае и пет чужди езика и като преводач може да печели много повече, отколкото в милицията, така че има възможност да плюе на сивите милиционерски делници и на новия си началник, който, видите ли, не й харесвал — каква принцеса се извъди! И при цялото това феерично благополучие пак тича при татенцето си да иска съвет. Тя, видите ли, си има татенце, тоест съпруг на маменцето, с връзки в Министерството на вътрешните работи и с голям опит в залавянето на престъпници. Така че нашата принцеса е извадила късмет и с родителите си. Каква ни е тя късметлийка, каква ни е образована (провървяло й е откъм майка), за какъв човек е омъжена — професор-академик (и откъм брак й е провървяло).

Настя не бе забелязала как ужасният гуменосух сандвич се е свършил, защото с изумление се бе съсредоточила в усещанията си. Откъде тези гнусни мисли се пръкнаха в главата й? Нима някой от колегите й може да каже всичко това за нея? По никакъв начин, та тя никога не им е давала повод, не е прибягвала до помощта на втория си баща, не се е опитвала да решава служебните си проблеми с негова помощ. Пък и проблеми не е имала, дори да се е случвало нещо — насреща винаги е бил любимият й началник Виктор Алексеевич Гордеев. И нима някога е проявявала високомерие или снобизъм, задето, за разлика от своите колеги, има знания не само от юридически характер, но и по математика, и по чужди езици? Не, не е имало такова нещо, тя не е проявявала такива чувства — просто защото за тях няма място в душата й. Откъде тогава се взе това отвратително ехидно гласче, нашепващо в ухото й гадни думи за самата нея? Господи, какво й става?

Страшно й се прииска да си поговори с Льоша. И сякаш в отговор тутакси звънна телефонът.

— Какво ти се е случило? — попита мъжът й вместо поздрав.

— Ами… — Тя се стъписа и дори не можа да се овладее веднага. — Как се сети? Тоест исках да кажа — откъде ти хрумна такова нещо?

— Аска, ще лъжеш други, не мен. Казвай какво се е случило.

— Льошик, ще ти кажа, честна дума, но хайде, обясни ми как се сети. Знаеш, че ще умра от любопитство.

— Елементарно, Уотсън! — засмя се Чистяков. — Току-що си поприказвах с моята любима тъща и тя те предаде, каза, че гласът ти бил уморен и някак убит. А тъй като те познавам и знам, че когато разговаряш с родителите си, гледаш да звучиш бодро и весело и да не демонстрираш каквито и да било терзания, веднага разбрах, че щом тъщата е доловила нещо такова, значи съвсем си се скапала. Хайде сега се опитай да ми кажеш, че не съм прав.

— Прав си — въздъхна Настя. — Настроението ми е отвратително. Толкова отвратително, че дори не съм успяла да го скрия от мама.

— Защо така? Обиди ли те някой?

— Аз сама се обидих. Глупачка съм и няма кой да ме напляска.

— Правилно, обаче е неконструктивно. Ако искаш, ще ти дам телефона на един мой колега — той живее наблизо и ако го помолиш, ще дойде да те напердаши.

— Браво бе, каква конструктивност! — Настя се развесели.

— По-добре ме направи умна.

— Безполезно е, вече си стара за такива експерименти. Колкото — толкова, ще трябва да живея с глупава жена. Е, та по кой начин глупостта ти е развалила настроението?

— Льоша, сега ще ти кажа, но обещай ми, че няма да ми се караш и да се притесняваш. Това не е повод за вълнение.

— Добре, казвай!

— Мисля да напусна работа.

— Съвсем? И да си седиш вкъщи?

— Не, какво приказваш, само да напусна отдела. Не мога да работя с новия началник.

— Ах, това ли било… — проточи Чистяков. — Е, нищо, нормално е. Ще ти мине. Ще потърпиш ли, докато си дойда?

— И аз не знам. Льошенка, нищо не знам, в душата ми е такъв смут, та ми се струва, че не мога да измисля нищо разумно.

— Седни и пиши — посъветва я мъжът й. — Спокойно вземи лист и химикалка и изложи съмненията и съображенията си в писмен вид. В състояние на смут човек наистина не може да измисли нищо свястно и решенията биват абсолютно идиотски. Докато систематизираш аргументите и формулираш доводите, мъглата ще се разпръсне. Ако искаш, прати ми този лист по факса, та да мога да разговарям с тебе по-конкретно.

— Благодаря ти, слънчице — тъжно се усмихна Настя, — мъдър съвет ми даде. Между другото защо си се обаждал на родителите ми? Проверявал си ме, така ли?

— Ха, притрябвала си ми! — изкикоти се той. — Честитих им, както е редно да стори един примерен зет.

— Честитил си им? Какво?

— Е, браво! Годишнината от сватбата им. Ти да не си забравила?

— Забравих! — изохка Настя. — Ау, глупачка, каква съм глупачка! Затова значи мама ме покани на гости утре, а аз се опъвах и се оправдавах, че съм много заета. Ау, каква идиотка съм!

Настя се разстрои още повече. Първо, не беше хубаво, дето беше забравила да честити на майка си и на втория си баща. И второ, Каменская никога нищо не забравяше, особено такива неща като рождени дни и важни дати за роднини и приятели, а щом бе забравила за годишнината от сватбата на майка си и Леонид Петрович, значи нещо наистина не й е наред. Толкова не е наред, че е близо до интелектуална катастрофа. Мозъкът й отказва да работи, паметта е блокирала. Основните й оръдия за производство излизат от строя. Това вече на нищо не прилича.

Осъзнаването на този неприятен факт, съчетано с мислите защрихования етикет, за изчезналата Анна Лазарева и за смяната на местоработата, състави такава чудовищна смес, че тя можеше с чиста съвест да забрави за спокойния сън. И въпреки всички взети мерки — във вид на горещ душ, чаша мартини и две грейки — Настя се въртя в леглото цяла нощ, без да мигне.

На сутринта стана съвсем разбита, неотпочинала, а настроението й беше по-лошо и от снощи. Горе-долу десет пъти по-зле.

* * *

Срещата на капитан Доценко с Василий Кликов мина без изненади, ако не броим обстоятелството, че продължи три часа, макар че всичко можеше да се изясни за двайсетина минути. Кликов се оказа многословно момче, безкрайно дълго разсъждаваше по въпроси без значение, по всеки повод се впускаше в дълго и заплетено философстване. Очевидно беше от хората, които от всичко на света най-много обичат себе си и звукът на собствения им глас за тях е по-сладък от най-прекрасната музика. Освен това след гибелта на Вавилов той изпълняваше неговите задължения и много искаше да се представи пред ръководството на банката в най-добрата си светлина с надеждата, че то няма да търси друг началник на службата за сигурност. Ето защо по време на разговора с Доценко той отговаряше на всички телефонни обаждания и обръщаше съответното внимание на всеки, който надникнеше в кабинета му, като се стараеше да демонстрира деловитост и оперативност при решаването на възникващите въпроси и придружаваше всяко свое действие с дълги и подробни коментари, така че и Михаил да може да оцени неговата компетентност и грамотност, както и извънредната му заетост.

При този ход на разговора беше глупаво да се надява, че Кликов ще може да се съсредоточи и самостоятелно да ся спомни онова, което интересуваше Доценко. Ето защо капитанът реши да тръгне по по-лек път и подреди пред Кликов предварително приготвените картончета, на които бяха написани имената на бившите колеги на Дмитрий Вавилов, я го помоли като начало да ги сортира в две групи: съвършено непознати и такива, които може би е чувал. След като първият етап приключи, Доценко прибра картончетата с непознатите на Кликов имена.

— А сега ще ви помоля да вземате поред всички картончета и да ми казвате кога и във връзка с какво Вавилов е споменал съответното име.

Той умишлено не каза на Кликов чии са написаните на картончетата имена и беше готов да чуе, че например човек на име Тихонов за Василий е известният киноартист. Неговите опасения отчасти се потвърдиха — някои от по-разпространените имена Кликов изобщо не свърза със служители от милицията, но двама души от съставения от Михаил списък той наистина си спомни. Особено заинтересува капитана някой си Филипов, когото Вавилов наричал свойски Филипич и го споменавал обикновено в приблизително следния контекст: „Ще се обадя на Филипич, ще го помоля да провери.“

Сега трябваше да се заеме с този Филипов.

* * *

Оказа се обаче, че далеч не е лесна работа да се измъкне дори и думичка от Филипич. Той беше пред пенсия, а тъй като не работеше в милицията от ранни младини — беше дошъл навремето от народното стопанство по комсомолско направление, на своите петдесет и две имаше само двайсет и четири години стаж и мечтаеше да изкара последната без приключения. По физиономията му Доценко веднага позна, че Филипов много повече обича да пие, отколкото да не пие. Нещо повече — преди тринайсет години, по времето на министър Федорчук, го бяха уволнили от органите, както и много други, които се оказа, че имат собствени автомобили, апартаменти и вили. Имаше такъв момент в историята на доблестните органи на вътрешните работи. После, когато Федорчук падна, несправедливо уволнените бяха върнати на работа, тогава върнаха и Филипов, а времето на принудителното прекъсване му беше зачетено за стаж. Но тази ситуация остави в душата му незаличима следа и дълбоката убеденост, че когато издава закони, държавата не се обременява с индивидуален подход към всеки конкретен случай и не би се занимавала с дреболии, няма смисъл да се надяваш. Ето защо, когато излезе забрана служителите в органите на вътрешните работи да сътрудничат на бизнес структури, Филипов я възприе буквално. Буквално, в смисъл че дори не може да пие водка с представители на тези структури под заплахата да бъде уволнен с отрицателни мотиви, с други думи — без пенсия.

Ето защо още при първото споменаване на името на Дмитрий Вавилов Филипов отговори, без дори да помисли:

— Той отдавна не работи при нас. Не знам нищо за него.

За някакъв кратък миг на Михаил дори му дожаля за този впиянчен, страхуващ се от всичко майор. Можеше, разбира се, да организира натиск отгоре, да го обвини в незаконно сътрудничество с бизнес структури и така със сплашване да го накара да се оправдава и да говори, че не е правил нищо особено, само проверки… И така нататък. Но това щеше да бъде продължителна и сложна работа, и то много несигурна. Много по-лесно би било да купи на Филипич бутилка и да почака да му се развърже езикът. Друг на мястото на Филипов естествено би се замислил защо ли младото детективче от „Петровка“, не щеш ли, предлага да си пийнат и се усмихва заговорнически — не е току-така тая работа, трябва да си отваряш очите на четири. Друг може би, но не и Филипич, който обичаше водката до такава степен, че вече гледаше на появяването на пълната чашка пред него напълно нормално, без критика. Важното е, че ти я наливат, ама защо, с каква цел, с какви лоши намерения — няма значение.

Доценко беше пределно внимателен, когато покани Филипов „да ударят по една малка“ за запознанството в най-близкия бар, и повече не продума за Вавилов. Той беше достатъчно опитен, за да подреди разговора правилно, и след час и половина научи, че изпълнявайки нечия молба, през декември Филипов е ходил в градския архив, който се намираше на края на географията, чак в противоположния край на града, и ако не е бил приятелят, на когото е трябвало да помогне, той за нищо на света не би се помъкнал натам.

В архива капитан Доценко доста бързо научи, че майор Филипов е преглеждал наказателно дело за хулиганство, благополучно прекратено от следователя поради неголямата обществена опасност на деянието. Михаил внимателно прочете делото, взе си бележки и се върна на „Петровка“.

— Анастасия Павловна, предполагам, че Вавилов е помолил бившия си колега Филипов да прегледа в архива едно дело за хулиганство. Но не разбирам какво може да го е заинтересувало в това дело. Може би Филипов е преглеждал материалите, за да услужи на друг човек?

— Говорете поред — помоли Настя. — От коя година е делото?

— От деветдесет и пета.

— И кой е хулиганствал?

— Трима мъже вдигнали скандал на обществено място, сиреч в ресторант, строшили няколко чаши, сменили си взаимно физиономиите, сервитьорите също леко пострадали. Извикали милиция, хулиганите били задържани, дълго и мъчително се извинявали пред ръководството на ресторанта, незабавно възстановили стойността на счупеното, признали вината си, платили медицинската помощ на сервитьорите. С една дума — разкаяние в действие. Особено се проявил един от тях, веднага започнал да вади пари и да се извинява. Другите двама били по-сдържани. След три дни следователят прекратил делото. И добре е сторил. Ето имената и паспортните данни на тези хулигани. — Доценко сложи пред Настя листа с бележките си. — А ето и координатите на следователя, който е оформил делото.

— Благодаря — кимна тя. — Трябва да изпратим запитвания и за тримата, да видим какво представляват днес и с какво се занимават. Искам да разбера с какво може да са заинтересували покойния Вавилов през периода на неговото така наречено мисловно вглъбяване. Естествено — ако той се е замислил толкова дълбоко именно заради тях.

— И ако Филипов е взел делото от архива за Вавилов, а не по молба на друг човек — добави Доценко.

Да, прекалено много ако имаше тук. Прекалено много… Но нали трябваше да започнат с нещо. Щом Едуард Денисов си бе заложил главата, че между убийствата на Вавилов и Нурбагандов има връзка, тази връзка трябваше да се намери. В противен случай всичките седем трупа, официално приписвани на неизвестен маниак, щяха да си останат мъртво бреме и истинският убиец никога нямаше да бъде открит.

Настя вече бе отворила уста да зададе на Михаил поредния въпрос, когато вратата се отвори рязко и широко. На прага застана самият Мелник. Лицето му беше отчуждено и хладно, а святкането на светлите му очи не предвещаваше нищо добро.

— И двамата са тук — кой знае защо, удовлетворено констатира той. — Прекрасно! Очевидно работата по издирване и залавянето на серийния убиец е приключена и вие можете с чиста съвест да си седите в кабинета и да си пийвате кафенце. Поздравявам ви. Докладвайте!

Кръвта нахлу в лицето на Настя, тя ужасена почувства как пламтят бузите й и как започват да треперят ръцете й. За чест на Доценко трябва да се каже, че той се владееше много по-добре. А може би беше просто по-млад и по-здрав и вегетативните му реакции не бяха толкова драстични.

— Владимир Борисович — започна тя, като се стараеше гласът й да не издава емоциите, — освен със серийния убиец, ние се занимаваме и с много други престъпления, които изискват да поседим и да помислим, преди да хукнем кой знае накъде, без да виждаме пътя пред себе си.

— Уважаема Анастасия Павловна — студено произнесе Мелник, — вие имате лошия навик да ме бъркате със себе си. Не е нужно да ми обяснявате с какви дела се занимава моят отдел. Камо ли да ми разяснявате основите на детективската работа. Зададох ви съвсем конкретен въпрос: как върви разработката на Лазарева? И искам да получа също толкова конкретен отговор. Е?

— Лазарева е под контрол, Доценко работи с нея — отговори Настя, усещайки се като човек, който е скочил от вертолет, без да знае има ли парашут или не. — Но днес аз съм още по-сигурна, че тя няма никакво отношение към седемте убийства и ви моля да отмените нареждането си за ежедневно наблюдение.

Очите на Мелник се присвиха и сякаш станаха още по-светли.

— Вероятно вашата увереност се основава на факта, че изобщо не знаете къде е Лазарева и с какво се занимава.

„Ясно — помисли си Настя, — нямам парашут. Жалко. Ще трябва да летя надолу самостоятелно и най-вероятно ще си счупя главата при падането.“

— Вие, Анастасия Павловна — продължи Мелник, — си направихте труда да ме заблудите, с други думи — да излъжете мен вашия началник. Нещо повече — вие въвличате в тази грозна постъпка и един младши по чин и длъжност свой колега, който трябва да се учи и да взема пример от вас. Вашата Лазарева е изчезнала и това означава, че съм бил прав. Тя има връзка с убийствата, виновна е и е усетила опасността. А вие, вместо да биете тревога и да я обявите за издирване, си седите спокойно и — ще ми простите грубостта — си чешете езиците. Може да се завиди на оптимизма ви. Ако до петнайсет минути Лазарева не бъде обявена за издирване, можете да сложите на бюрото ми рапорта си за напускане. Това се отнася и за вас, Доценко.

С тези думи той се обърна и излезе от кабинета, като силно тръшна вратата.

— Ама че работа! — тихо проточи Михаил. — Откъде е научил? Вие ли му казахте?

— Не, не съм му казвала. А вие, Миша?

— И аз не съм. Но кой тогава ни е предал?

— Нямам представа. Най-вероятно никой не го е направил нарочно. Просто нашият Господар усеща вътрешната съпротива на слугите, страхува се, че правим нещо зад гърба му, и се опитва да ни проверява. Сигурно е възложил конфиденциално на някого от нашите да издири Лазарева, без да обяснява коя е тя и кой я разработва, а човекът добросъвестно е отишъл в дома й, поговорил е с родителите и е научил, че тя не нощува вкъщи и не ходи на работа. Сега се радва, че е хванал двама ни в лъжа и ще ни запушва устата с нея до второ пришествие. Сред някои началници този похват е много популярен: пипваш подчинения си за нещо нередно и после дълго и здраво го държиш изкъсо, като му го напомняш.

— Загазихме! — отчаяно поклати глава Доценко. — Ама аз съм виновен: хленчих, хленчих, исках по-скоро да се отърва от Анна.

— И аз съм виновна — въздъхна Настя, — нали ви казах, че можем да не я закачаме повече. Е, сбъркахме, изложихме се, но все пак положението не е толкова смъртоносно, колкото се опитва да го представи Мелник. Лазарева не е избягала, поне не е напускала Москва — Коротков я е видял с очите си в редакцията. Друг е въпросът, че ние с вас не знаем защо е ходила там и е търсила Баглюк, но Баглюк е съвсем друга история, която няма никакво отношение към седемте трупа. Е, хайде, Миша, стига сме си посипвали главите с пепел, трябва да се обадим на следователя да издаде постановление за обявяване на Лазарева за издирване. Да не си търсим повече белята.

— Ами ако го няма на работното му място?

— Кого? Следователя ли?

— Ами да. Нали Мелник каза, че след петнайсет минути ще провери, иначе ще уволни и двама ни.

— Ох, Миша, защо обръщате внимание на разни глупости! Казал бил… Той може да провери след петнайсет минути дали на следователя е съобщено, но не може да го изкомандва кога да се издаде постановлението. И изобщо няма намерение никого да уволнява, да не е идиот — и без това няма достатъчно хора. Сега ще звънна на Костя Олшански, ще се разкая за всичките си грехове и да се надяваме, че той ще ни разбере.

— Ами ако го няма в службата? — настойчиво повтори Доценко.

— Е, ако го няма, здраве да е, престанете да се притеснявате, моля ви.

Настя тръсна тези думи доста ядосано и веднага мислено се скастри. Какво право има да разговаря така с Михаил? Тя си е добре, вече почти е решила за себе си, че няма да работи за Мелник, особено след днешния случай, така че един скандал повече или по-малко няма голямо значение. Няма за нея. А за Доценко? Та нали той има още много да работи с Господаря, естествено е да се пази от такива неприятности. Има едно златно правило: мъмрили ли са те, поправи грешката си, поправиш ли я бързо, връщаш си добрата репутация. На нея не й пука за репутацията й в очите на Мелник, но при Миша е съвсем друго. И тя няма никакво право да му се сърди.

Но Доценко се оказа лош пророк: никой не вдигна телефона в кабинета на Олшански, а на другия телефон секретарката каза, че Константин Михайлович е отишъл да присъства на обиск. Тъй като секретарката беше страстна почитателка на криминалната литература и особено обичаше книгите, написани от Татяна — съпругата на Стасов, Настя на няколко пъти й се бе подмазвала, като й бе носила нови повести с автографи, с което си бе спечелила пълното и дълбоко доведе на една от най-дългогодишните служителки от следствения отдел при градската прокуратура. Така че без усилия получи адреса, на който в момента Олшански присъстваше на обиск.

— Да вървим, Мишенка — каза тя и си облече якето, — ще се опитаме да хванем Костя, преди Господаря да го направи. Вече минава пет, Олшански може да не се върне в прокуратурата след обиска.

— Ами вечерният отчет? — жално попита Доценко. — Ще трябва да поискаме разрешение от Мелник, инак ще крещи още повече.

— Миша, не ставайте дете. Гордеев ни е поразглезил, дума да няма. Никога не ни се е налагало да мислим как да измамим началника си и как да се измъкваме. Няма как, ще трябва да усвоим тази наука. — Тя вдигна слушалката на вътрешния телефон и набра номера на Жерехов, заместник-началника на отдела. — Павел Василиевич, ние с Доценко отиваме да изпълняваме нареждане на Мелник. Ако ни търси, напомнете му това, ако обичате, защото той може и да забрави и да започне да се кара защо не сме го посетили за отчета.

Намерението да смени работата и началника си укрепваше у нея с всяка изминала минута. Не че Анастасия Каменская беше абсолютно честна и правдива във всичко, разбира се, че не, инак не би могла да работи в криминалната милиция. Но наистина през последните десет години не й се бе случвало да мисли как да измами началника си. Просто нямаше такава необходимост, нещо повече — това би било глупаво и опасно, защото Житената питка — Гордеев можеше да й даде много умен съвет и да й помогне. Той имаше доверие на подчинените си, на техния опит и интуиция и не тропаше с крака, когато указанията му се изпълняваха неточно или не се изпълняваха — стига за това да имаше солидни причини. А в работата с Мелник трябваше постоянно да мисли не толкова за разкриването на престъпленията, колкото как да не си навлече неприятности. Колко противно и унизително беше всичко това!

* * *

Доста бързо стигнаха до мястото, посочено от добросърдечната секретарка. Пред входа на блока бяха спрели две коли: милиционерската — бяла с тъмносиня ивица, и светлосиньото жигули на Олшански.

— Успяхме! — с облекчение каза Настя. — Сега можем спокойно да изчакаме Костя да излезе. Хем ще подишаме чист въздух.

Тя извади цигарите и зиморничаво сгърчи рамене. Не беше много студено, под краката продължаваше да жвака разтопен сняг, но налитащият влажен вятър току запращаше в лицата им отвратителна смес от суграшица и дъжд. Да се разхождаш в такова време не е много приятно. Настя надникна във входа, надявайки се да намери там временно убежище, но веднага излезе. Блокът беше стар, с мръсно стълбище и олющени стени. По-добре да постоят на улицата.

Тя съвсем се бе вкочанила, когато Олшански най-сетне излезе, придружен от трима души.

— Настася? Какво правиш тук? Привет, капитане! — кимна той на Михаил. — Какво се е случило?

— Трябва да поговорим с вас, Константин Михайлович.

— Почакайте една минутка, сега ще се освободя. — Олшански се отдалечи, размени набързо няколко думи с другите присъствали на обиска, после отключи колата си. — Качвайте се, ще си поговорим на топло.

Настя бързо се вмъкна в колата и извади от чантата си носна кърпа, за да избърше мокрото си от дъжда и снега лице. Не бяха нужни много обяснения, Константин Михайлович веднага разбра всичко.

— Много ви тормози новият ви шеф — каза той. — Сигурно ви е тежко?

— Меко казано — призна тя.

— Ами ти, капитане — обърна се следователят към Доценко, — спомняш ли си онзи наш разговор? Мисля, че е дошъл моментът да си смениш работата.

Настя знаеше, че Олшански отдавна се опитва да примами Михаил в следствения отдел, понеже високо цени неговата способност да получава точни и правдиви показания от свидетели и потърпевши. Знаеше също, че Доценко винаги бе отклонявал тези предложения. Нима и сега ще откаже?

— Ще помисля — много сериозно отговори Михаил. — Може би сте прав, наистина трябва да се махна.

— Аз винаги съм прав — засмя се Олшански. — Защото съм следовател. Хайде, Миша, не протакай, не чакай да си скъсаш нервите с този новия. А аз ще ти бъда наставник, като млад специалист ще те взема под крилото си, така че не бой се, не е кой знае каква философия.

— Ще помисля — повтори Доценко.

На Настя й докривя. Тя щеше да напусне, вече е решено. И Миша сигурно ще напусне, за какво му е да се тормози! После ще започнат да напускат и другите. Всичко, което Гордеев грижливо и с обич бе създавал, което бе събирал зрънце по зрънце и шлифовал, в един момент ще рухне като пясъчна кула. Жалко, чак да ти се доплаче. И от Гордеев ще я е срам — не издържаха още първите трудности, разбягаха се като плъхове от потъващ кораб. Може би все пак не бива да напуска? Миша я гледа в устата, има я за необорим авторитет и ако тя напусне, несъмнено ще приеме предложението на Олшански, а ако остане, ще задържи и него. Трябва още да потърпи, да се постарае да свикне. Вярно, всички се чувстват отвратително, тежко им е с новия началник, но търпят, никой не говори за напускане. Само тя. Какво, да не би да е по-слаба от всички?

— Константин Михайлович — каза Настя с пресилено възмущение, — какво сте намислили вие, а? Да ни отнемате кадиите? Не е хубаво да надничате в чужда паница.

— Разбира се, по-добре е вашият Мелник да се възползва от пълната паница, оставена от Гордеев — парира я следователят. — Той такива каши ще ви забърка, свят ще ви се завие! Това ли чакате? Добре де, шегувам се, вие си решавайте къде да работите. Та какво ще правим с вашата Лазарева? Ще я обявяваме ли за издирване?

— Обявете я. Не можем да убедим Мелник в обратното. Той смята, че тя има нещо общо с убийствата и не мисли да променя мнението си.

— Ами може наистина да има нещо общо? — присви очи Олшански. — Нали Мелник не би упорствал без основание сигурно има някакво.

— Константин Михайлович, той има основание, ако смятаме седемте убийства за серия.

— Е, и?…

— Аз пък имам основание да смятам, че не са серия. Хайде избирайте на кого вярвате повече — на мен или на Мелник.

— Виж я ти! — разсмя се той. — Един нормален мъж, ако трябва да избира между мъж и жена, трябва да избере жената. А аз съм нормален. Само искам да разбера защо Мелник не се вслушва в твоите доводи. На мен те ми се сториха напълно убедителни. Още повече че познавам трудовете на Самойлов, знам и за онази история в Зеленоград. На мястото на твоя началник бих повярвал на теб. И щом той постъпва другояче, бих искал да разбера защо го прави, от какви съображения. Или ти пак не ми казваш всичко?

— Не, този път всичко ви казах, нищо не скрих. Обаче истината е, че Мелник не знае за Самойлов.

— Но защо? Та това е най-важното в твоите съображения.

— Е, и… — Настя сви рамене. — Аз и на вас разказах само от уважение. А той щеше да ме съсипе от подигравки. Нали знаете какво е отношението към науката при нас? А и Мелник няма никакви съображения, а само тъпо упорство и неумение да отстъпва от позицията си дори когато е очевидно, че трябва да го направи. Толкова активно ни подкрепяше, когато търсехме сериен убиец, моделирахме портрета му, стигнахме до идеята за висока жена спортистка, после излязохме на Лазарева… та сега просто няма сили да признае пред себе си, че всичко е било напразно. Тогава толкова ни хвалеше, на всяка оперативка ни даваше за пример. И какво излиза сега — че е глупак, че е подкрепял и хвалил неправилна версия и тъпи подчинени? Той няма да допусне такова нещо никога в живота си. Такива като Мелник предпочитат серийния убиец да остане незаловен, отколкото да се окаже, че началният се е заблуждавал. Ето и вие току-що казахте, че винаги сте прав, защото сте следовател. А Мелник е винаги прав, защото е началник. Схващате ли разликата?

— Ох, колко го мразиш! — поклати глава Олшански. — Винаги съм те смятал за сдържана, дори равнодушна, но сега омразата направо извира от теб. Колко те е ядосал само! Поде чуваш ли се как говориш?

— Не, защо?

— Ами че ти почти крещиш.

— Така ли? — смути се Настя. — Извинявайте. Развълнувах се.

— А не бива. Един лош началник не е повод за вълнение, това си е нещо обичайно, всички живеят така. Къде да ви оставя?

— До най-близката станция на метрото, ако може.

— Може и не само до най-близката. На какво ще се качваш? Вкъщи ли се прибираш?

— Вкъщи — уморено кимна тя и веднага се сепна: — О, не, извинявайте, у родителите ми! Съвсем забравих, че им обещах да отида. По линия „Серпуховская“.

— Ясно. Ами ти накъде си, капитане?

— И аз мога да пътувам по „Серпуховская“.

Настя и Доценко слязоха от колата при станция „Нагорная“. В метрото тя купи огромен красив букет рози, за да честити на майка си и втория си баща годишнината от сватбата. Във вагона почти нямаше хора — влакът идваше откъм жилищните райони на града и след края на работния ден хората пътуваха предимно в обратната посока.

— Анастасия Павловна, ще ме осъждате ли, ако отида при Олшански? — попита Доценко.

Ето въпроса, от който тя най-много се страхуваше. Какво Да отговори? Да го разубеждава, а после самата тя да напусне? Или да го подкрепи? Как е правилно да постъпи?

— Миша, не бива да се съобразявате с моето мнение. Постъпете, както смятате, че е правилно. Само не вземайте прибързани решения — това е най-важното.

Лицемерка! „Не вземайте прибързани решения!“ Ами тя самата не постъпи ли точно така? Човек би помислил, че се е измъчвала месеци наред, разкъсвала се е вътрешно, претегляла е всички за и против. Не, и тя взе решението си внезапно, под моментното влияние на емоциите си. И сега това решение укрепва у нея с всеки изминал час. Само дето едновременно с него се засилва и чувството на срам. Срам, задето е страхлива и слаба. Срам пред полковник Гордеев.

На станция „Боровицкая“ Михаил се сбогува и слезе, трябваше да се прехвърли на друг влак, а Настя продължи, потънала в своите безрадостни мисли. Може би след разговора с втория й баща ще й олекне? Поне смутът в душата й ще се разсее.

* * *

У родителите й беше пълно с гости и това беше неприятна изненада за Настя. Сега най-малко й се искаше да бъде сред хора, да се усмихва, да разговаря с почти непознати. Ако майка й я беше предупредила още снощи, Настя щеше да намери един милион причини, коя от коя по-уважителни, поради които точно днес по никакъв начин не би могла да дойде. Но майка й коварно премълча и й говори само за необходимостта да се храни правилно.

Настя мъжествено „отбиваше синовния си дълг“, като току поглеждаше часовника. Удобно ли е вече да изчезне или трябва още да се повърти сред гостите, за да не обиди майка си и Леонид Петрович? Винаги я беше смайвала способността на родителите й да завързват познанства и приятелства с хора, които нямат никаква връзка с професионалните им среди. Ако Настя поканеше гости, всички те щяха да бъдат или нейни колеги от „Петровка“, или колеги на Льошка от института. А сега около нея имаше хора с най-различни професии, с които майка й и вторият й баща се бяха запознавали на приеми, банкети, по курорти, имаше дори две съученички на майка й.

Тя си проправи път до втория си баща и го подръпна за ръкава.

— Тате, да идем в кухнята, трябва да се посъветвам с теб.

Леонид Петрович веднага се извини пред някакъв смешен дебел чичка, с когото току-що нещо оживено бе обсъждал, и стана от масата. Но кухнята се оказа заета — там седяха две дами и като чуруликаха весело, украсяваха кюфтенца на клечка с панделчици от тънки ивички цветна хартия. Настя стъписано погледна втория си баща, но той веднага посочи с глава по посока на външната врата. Като се постараха бравата да не щракне, те тихичко се измъкнаха на стълбищната площадка.

— Е, Настя, детето ми, казвай какво те измъчва.

— Не мога да работя с Мелник — веднага тръсна тя.

— Не можеш или не искаш?

— Не искам, защото не мога. Татко, започнах да се замислям дали да напусна отдела. Ти какво ще кажеш?

— Е, дете, ти си вече омъжена дама и едва ли се нуждаеш от моите съвети. Кажи си честно, трябва ли ти помощ? Мога да поговоря с някои хора в министерството…

— Не, татко — тя упорито завъртя глава, — трябва ми именно съвет.

— За какво?

— Да напусна ли или да не напускам. Не искам да работя с Мелник. Но същевременно ми е някак неудобно… срам ме е.

— Това го разбирам — кимна вторият й баща. — Не е нужно да ми обясняваш.

Господи, колко е хубаво, че баща й всичко разбира! Самият той цял живот е работил в практиката, прекрасно знае какво представлява „отделът на Гордеев“, как се е създавал и какво е правила в този отдел Настя, така че разбира всичко без излишни приказки.

— Дете, на теб ти е добре известно, че робският труд е най-непродуктивният. Човек, който работи насила, няма да върши работата си добре, дори много да се старае. Трябва или да промениш отношението си към ситуацията, или наистина да напуснеш. И без това ако останеш при Мелник и всеки ден се бориш с неприязънта си към него, няма да свършиш много работа. Повярвай на опита ми, аз неведнъж съм минавал през това.

— И всеки път ли си сменял работата си? — недоверчиво попита Настя.

— Не, защо? Променях отношението си към ситуацията или полагах усилия отношенията ми с хората да станат такива, каквито искам аз.

— Аз няма да мога — въздъхна тя. — Не ми е такъв характерът.

— Знам. Затова смятам, че спокойно можеш да напуснеш. Ако беше работила в практиката година или година и половина, щях да приема напускането ти като страхливо бягство от трудностите. Но ти си в милицията повече от десет години, работи честно, добросъвестно, не бягаше от трудностите, знам всичко за теб, Гордеев редовно ме информираше как се труди детето ми. Така че имаш пълното морално право да напуснеш, без да се опасяваш, че ще те гледат накриво, и без да укоряваш себе си.

— Така ли мислиш?

— Сигурен съм. Трябва само да помислиш къде да отидеш.

— Е, има ли значение — Настя махна с ръка, — стига ми да съм по-далече от Мелник.

— Тук обаче не си права — възрази Леонид Петрович. — Има дори много голямо значение. Сега длъжността ти е неизгодна.

— Как така неизгодна? — не разбра тя.

— Ти си старши оперативен работник. Да се преместиш от „Петровка“ в някой район на същата длъжност означава понижение. За да не загубиш нищо, трябва да отидеш само на по-висока длъжност — началник на районно, отдел и така нататък. А ти си жена. Разбра ли ме сега?

— Разбрах. Никой няма да ме назначи на такава длъжност.

— Именно. Значи веднага отхвърляме териториалните органи, ако не смяташ да сменяш профила на работата си. Единствената възможност да работиш в района без понижение в длъжността е да се занимаваш с превенция на престъпността сред непълнолетните. В тази работа назначават жени на всякакви длъжности. Ще отидеш ли?

— За нищо на света! При нея човек трябва да обича децата, умее да ги разбира и да им прощава, да бъде педагог. А какъв педагог мога да бъда аз?

— Вярно, никакъв. Ами ако останеш на „Петровка“ — например в администрацията или в информационния център?

— Не татко, няма да мога. Всеки ден да виждам старите колеги и да крия очите си… Не.

— Добре, отхвърляме и „Петровка“. Не е лесно да ти угоди човек, дете.

— Недей така, татко…

— Добре, добре. А какво ще кажеш за аспирантура? Не си ли мислила за това? През лятото ще навършиш трийсет и седем, вярно, за аспирантура приемат само до трийсет и шест, конкурсите са през есента, но в редица случаи правят изключения, нали става дума само за три месеца. Как ти се струва тази идея?

— Какво говориш, татко, какъв учен мога да бъда аз?

— Тук грешиш, от теб може да излезе наистина добър учен. Имаш прекрасен ум, аналитични способности, огромно търпение и упоритост. Ще напишеш дисертация, ще я защитиш, после ще преподаваш.

— Всичко това е прекрасно, но…

— Какво но? Какво друго но измисли сега?

— Няма да издържа до есента. Искам да напусна сега. Веднага.

— Да-а — проточи вторият й баща, — хубаво те е изтормозил Мелник. А на мен ми се видя съвсем нормален мъж. Какво не поделихте с него?

— Не можахме да се разберем за границата. За границата между неговото самолюбие и началническо самомнение и моя стил на работа. Аз винаги се съмнявам, Житената питка ме е научил така — дори някоя версия страшно да ми харесва, аз никога не се вкопчвам в нея, когато виждам, че е слаба или неправилна. Разбираш ли, татко, аз възприемам работата си като творчество и ми е жал, и ми е обидно да се отказвам от нещо, до което съм стигнала с такива усилия, но въпреки това се отказвам с лекота — дори да съм похабила маса време и сили за проверяването на тази версия. Защото важното в крайна сметка е разкриването на престъплението и залавянето на престъпника, а не моето творчество и моите амбиции. Не се срамувам да призная, че съм сгрешила. А Мелник е началник, който винаги е прав по презумпция.

— Тежък случай. Тогава си права, трябва да напуснеш. Ще помисля как да ти помогна, ще поговоря с мои познати.

— Татко, не ми помагай, моля ти се. За мен беше важно да чуя мнението ти. Останалото ще си уредя някак сама.

— Е, чу мнението ми. Щом не можеш да работиш с Мелник, напускай, не се насилвай, не се пречупвай. Имаш ли други въпроси?

— Нямам — усмихна се Настя.

— Да влизаме тогава. Ти все поглеждаш часовника. Бързаш ли?

— Малко. Тепърва час и половина ще пътувам до вкъщи.

— Добре тогава, тръгвай. Само не забравяй храната, майка ти е наготвила за цяла седмица.

Когато се върнаха в апартамента, кухнята вече беше свободна. Леонид Петрович извади голяма чанта и започна да помага на Настя да прибира в нея пакетите, бурканите и тенджерките, които Надежда Ростиславовна грижливо бе приготвила.

— Ами това какво е? — попита Настя, когато взе в ръце някакъв непрозрачен тежък пакет.

— Риба. Сурова е, но вече е почистена и нарязана, трябва само да се оваля в брашно и да се изпържи. Ще се справиш ли?

Настя погледна пакета със съмнение:

— Не съм сигурна, но ще опитам. Всъщност нямам олио, свършило се е. Дали да взема тази риба? Я по-добре да ви я оставя.

— Дума да не става! Я почакай, май имаме много зехтин, сега ще повикам майка ти, тя ще ти налее.

След минута в кухнята влетя Надежда Ростиславовна и веднага се нахвърли върху дъщеря си:

— Ти защо не искаш да вземеш рибата? Какъв е тоя твой отвратителен навик да се тъпчеш със сандвичи! Трябва непременно да ядеш топла храна.

— Мамо, не ме бива в приготвянето на риба, а и олио няма изобщо не се знае кога ще успея да вляза в магазин. Жалко е да се похаби хубавата риба.

— Не е кой знае каква философия. Слагаш рибата в тигана и я пържиш. А аз сега ще ти налея зехтин в едно шише.

Надежда Ростиславовна извади от шкафчето голяма тенекиена кутия със зехтин, празно шише от коняк и фуния.

— Ето, готово! — доволно констатира майка й, като внимателно намести шишето в чантата между пакетите и бурканите. — Тръгваш ли си вече?

— Да, ще бягам. Докато стигна, ще стане много късно. Имаш ли нещо против да се измъкна без шум, без да се сбогувам с гостите ви?

— Добре, върви — усмихна се майка й. — Изглеждаш уморена, почини си хубаво.

Чантата беше тежка и Настя едва я замъкна до вкъщи. „Сега прибирам храната в хладилника и — в леглото! — помисли си тя, докато събличаше якето и потриваше болния си кръст. — Снощи изобщо не мигнах, сега очите ми се затварят, дано успея да стигна до възглавницата.“

Тя подреди тенджерките и бурканите в хладилника, извади от чантата шишето със зехтина. Ръцете й мигом отслабнаха, коленете й се разтрепериха. Обикновено шише от коняк. И етикетът му обикновен. Само дето светлите части на рисунката бяха защриховани с молив.

Настя постави шишето на масата внимателно, сякаш то можеше да се разпадне от най-малкото докосване, после три пъти вдиша дълбоко, за да успокои сърцебиенето си, и вдигна телефонната слушалка:

— Майче, прибрах се благополучно, не се тревожете за мен.

— Браво на теб, че се обади! Не забравяй да прибереш храната в хладилника, защото те познавам — ще захвърлиш чантата в антрето, без дори да я отвориш, и всичко ще се развали.

— Вече прибрах всичко. Слушай, у вас идват странни гости — каза тя с възможно най-невинния си тон. — Рисуват си по етикетите на бутилките. Кой има такава страст към художественото творчество?

— Божичко, какъв въпрос, Настюша! — учудено възкликна майка й. — Ами татко ти има този навик. Как може да не си забелязала?

— Татко? — Настя стисна свободната си ръка в юмрук, ноктите й се впиха в дланта толкова силно, че в очите й блеснаха сълзи. Но това й позволи да се сдържи. — Никога не съм виждала татко да рисува по етикетите на бутилките.

— Така е, защото не пиете заедно — засмя се Надежда Ростиславовна. — Когато е на голяма трапеза, татко ти се държи прилично. Седне ли обаче насаме с някого за по чашка и сериозен разговор, винаги взема молив и драска по етикетите. Казва, че това му помагало да се съсредоточи. А, Настюша, забравих да ти кажа, в буркана от домати има руска салата, не съм я донаправила, за да не се разваля. Преди да я ядеш, й сложи майонезата и не забравяй да я посолиш.

— Няма да забравя, мамо, благодаря — машинално отговори Настя.

Значи баща й. „Господи, само не това! — отчаяно си помисли тя и останала без сили, се отпусна на стола. — Не искам! Не искам! Защо ми пращаш това изпитание, Господи? С какво те разгневих? Татко… Той ме отгледа, до голяма степен ме направи това, което съм. Научи ме на много неща. Даде ми толкова много. Дори и аз винаги рисувам и защриховам ромбчета и квадратчета, когато мисля, защото съм му дъщеря, макар и не родна. Ето защо ми беше толкова неприятно, когато размишлявах за етикета на бутилката, намерена в колата на Баглюк. Да, сега вече си спомням, че съм виждала в кухнята на родителите ми празни бутилки със защриховани етикети, но подсъзнателно съм се страхувала да разбера това. Неслучайно днес не ми се ходеше у родителите ми — сякаш съм усещала колко лошо ще свърши това. И защо ли споменах за това идиотско олио? По-добре да не знаех нищо. Татко…“

Но Настя си кривеше душата. Тя беше твърдо убедена: винаги е по-добре да знаеш истината, дори най-неприятната. Какво ти неприятна — направо убийствена. И какво ще прави сега с тази истина?