Александра Маринина
Мъжки игри (18)

Глава 18.

Във фирмата, където бе работила Анна Лазарева, не знаеха за гибелта й, така че появяването на служители от милицията бе посрещнато с известно напрежение. Личеше, че тук ако не бяха я обичали, поне бяха изпитвали към нея добри чувства и на въпросите на Настя и Коротков отговаряха първо с въпроси:

— Защо, какво се е случило?

— За какво ви е Анюта? Та тя на мравката път прави.

— Защо, какво има? Анечка е много добър служител, ние нямаме претенции към нея.

Наложи се да им кажат какво се бе случило през нощта. Но това не се оказа твърде полезно — хората клатеха глави, горестно въздишаха, ужасяваха се, къде обаче се е намирала Аня през всичките тези дни — това никой не знаеше.

— Може би знаете у кого може да е наела жилище? — попита Настя.

— Жилище ли? Трябва да попитате Лада, тя знае всичко за наемането на жилища.

— Каква е тази Лада?

— Наша продавачка, работи на наш щанд при метростанция „Тимирязевская“, на улицата, точно при изхода от подлеза. Ще я намерите, тя е там сама, няма други щандове. Сестра й се занимава с недвижими имоти, затова когато на някого трябва жилище, винаги го пращаме при Лада. Да, да, попитайте нея, ако на Анюта е дотрябвало жилище, със сигурност се е обърнала за помощ към Лада.

Колата на Коротков, пъшкайки и пръхтейки, ги закара до „Тимирязевская“, където наистина точно пред входа продаваше вестници и списания усмихната блондинка с тъмни очи. Новината за гибелта на Лазарева я шокира, тя дори едва не се разплака, но след като се овладя, им даде адреса и телефона на сестра си и каза, че преди около две седмици Аня я е търсила във връзка с наемане на жилище.

— Не ви ли каза за какво й трябва жилище? — полюбопитства Коротков. — Нали тя има къде да живее?

— Тя има къде да живее, но къде може да води мъже? При мама и тате? — възрази Лада. — Анютка, завърти ли любов с ново гадже, веднага наема жилище, за да има къде да се срещат. От мъж много има да чакаш инициатива. Всичките са хаймани, само чакат жените да им решават проблемите.

— Значи това се е случвало и друг път? — уточни Настя. — Аня и по-рано е прибягвала до услугите на сестра ви, за да наеме жилище?

— Разбира се. Три-четири пъти, вече не си спомням точно.

От „Тимирязевская“ те поеха към агенцията, където работеше сестрата на Лада. Коротков през цялото време хленчеше и се оплакваше, че бил гладен, но Настя този път не го подкрепяше. Не усещаше нито глад — макар че за последен път беше яла преди цяло денонощие, нито студ — което също беше необичайно за нея през зимния сезон, нито умора. Не усещаше почти нищо, освен хладна решимост да приключи с това дело веднъж завинаги и да напусне тази служба.

Когато минаваха покрай поредния павилион с надпис „Топли сандвичи“, Коротков все пак спря.

— Ти както искаш, но аз не мога повече — заяви той. — Отивам да си купя нещо за ядене. На теб какво да ти донеса?

— Нищо не искам.

— Стига, Ася, не може така, трябва да ядеш.

— Не съм гладна, Юрик, честна дума.

— Добре! — сърдито каза той и слезе от колата.

Върна се след няколко минути, в едната ръка носеше увити в пакет сандвичи, в другата — пластмасова чашка с кафе.

— Дръж! — подаде той чашката на Настя.

Тя взе кафето и благодарно се усмихна.

— Благодаря ти, ти си истински приятел.

Коротков седна в колата, извади един сандвич и лакомо отхапа почти половината.

— Ще ми се да не забравяш това, приятелко — каза той.

— Кое?

— Че съм ти истински приятел.

— Благодаря — повтори тя.

„Пада ти се, Каменская, заслужи си го — изкоментира наум Настя. — Юра наистина ти е приятел, винаги ти е помагал и не е имало случай да те предаде, а ти го обиждаш, като му демонстрираш недоверието си и не му казваш какво те безпокои. Безпокои ли? Направо те подлудява. За какво са приятелите, ако ти постоянно им показваш, че не се нуждаеш от тях? Сигурно Ирочка беше права. Впрочем напоследък това се случва със завидно постоянство: всички наоколо са прави — освен тебе, Каменская. Само ти не си права. Само ти постоянно грешиш.“

— Юра, как мислиш, за какво е потрябвала Анна на Паригин?

За миг Коротков престана да дъвче и се извърна към Настя.

— За нищо — учудено отговори той. — Имали са връзка. Обикновена любовна връзка, каквито имат милиони мъже с милиони жени. И тук ли виждаш нещо нечисто?

— Не виждам, но подозирам, че го има. Прекалено много съвпадения, в нормалния живот така не става. И двамата по един или друг начин са свързани с Доценко, имам предвид — познават се с него. И после, аз много добре си спомням какво ми разказваше Миша за срещите си с Лазарева. Тя е била влюбена в него и е очаквала той да започне да настоява за интимни срещи. Откъде тогава се взе тази любовна история с Паригин?

— Ами може историята с Паригин да е минала и да е прераснала в обикновени приятелски отношения — предположи Юра. Той трескаво довърши първия хамбургер и зашумоля с хартията, развивайки втория. — Между другото доста са вкусни — каза той, — глупаво постъпи, като не пожела да хапнеш, защо отхвърляш възможността за внезапно зародила се любовна история? Лазарева, ако съдим пак по разказите на Миша, е била импулсивно момиче, пламенно, влюбчиво, чувствата й са се пораждали лесно и бързо. Миша е изчезнал, престанал е да идва на срещи и точно тогава тя среща нов мъж, защо да не се възползва? Не разбирам какво те притеснява.

— Притеснява ме, слънце мое, фактът, че Лазарева се впуска в нова любовна връзка точно с мъж, който се познава с нейния неверен любим.

— Я стига, Ася — махна с ръка Коротков, — това се случва постоянно и навсякъде. Ти толкова се гордееш с литературните си познания, че би могла и да си припомниш: всяка трета книга описва именно такава ситуация. И всеки трети филм между другото — също. А животът, както ти е известно, ни поднася такива неща, каквито нито един писател не може да си представи. Хайде кажи ми честно — ако прочетеш в някоя книжка, че трима ръководители на едно и също ведомство са с едно и също фамилно име, без да са роднини, и поради това съвпадение се случват какви ли не недоразумения и бъркотии, ще повярваш ли? За нищо на света няма да повярваш. В краен случай ще решиш, че това не е сериозна книга, а пародия или иронично криминале. Ние с тебе обаче живеем с тази реалност, имаме министър, началник на Градското управление на вътрешните работи в Москва и началник на Главното управление на вътрешните работи в Московска област — и тримата съименници. Та какво можеш да ми възразиш в тази връзка, приятелко?

— Нищо — съгласи се Настя. — Но въпреки това тази история с Паригин и Анна не ми харесва, нещо там не е в ред.

* * *

Оказа се съвсем лесно да намерят човека, дал под наем жилище на Анна Лазарева. Той беше чевръст и ужасно делови младеж, шофьор във фирмата, в която работеше сестрата на Лада. Имал твърде сериозна дама на сърцето, с която живеел вече от две години в големия й апартамент в центъра на Москва, а своята гарсониера тихомълком давал под наем, и то не чрез фирмата, а изключително „на лична основа“, за да не плаща данъци.

Хазаинът здравата се стресна, когато научи, че от него се интересува милицията. И то стресна се, както се разбра по-късно, далеч не от евентуални данъчни проблеми.

— Ама как така?! — отчаяно нареждаше той и силно се удряше с юмрук по коляното. — Та аз винаги съм се старал да давам квартира на хора, с които няма да си имам неприятности. По сто пъти съм ги питал с какво се занимават и за какво им трябва жилището. Защото нали знаете как става? Превръщат жилището в склад или в някакъв пункт за прехвърляне на стоки, а после излиза, че там има наркотици или оръжие, или други разни контрабандни гадости. Или се сбиват, изпочупват всички мебели и взривяват вратата. А тази Аня ми се видя толкова симпатична, спокойна, пък и тя е наемала това жилище и по-рано и всичко е било наред. Е, това от нея не го очаквах!

— Не се тревожете — успокои го Настя, — нищо страшно не се е случило във вашето жилище.

— Как да не се е случило, щом вие се интересувате? — гневеше се шофьорът. — Какво са направили там? Бардак? Убили ли са някого?

— Не е там работата. Момичето, което е наело жилището, е загинало, а ние непременно трябва да видим нейните неща.

— Тъй — потиснато констатира той, — значи е крадла и е криела в моето жилище крадени стоки.

Той дори не реагира на съобщението за гибелта на квартирантката, толкова беше загрижен за самото жилище, за мебелите и дали е наред входната врата. Без да иска, подсказа, най-лесния вариант да бъде измамен. Коротков веднага се хвана за него.

— Да — веднага се съгласи Юра, — за съжаление вие познахте. Бихме искали да вземете ключовете от жилището и да дойдете с нас, инак ще трябва да разбием вратата. Никак не бихме искали да става така.

Има си хас! Хазаинът искаше това още по-малко. Той трепереше над имуществото си и май беше готов дори да плати на служителите от милицията, за да не повреждат бравата.

Пристигнаха на улица „Мосфилмовская“ към осем вечерта. Преди да слязат от колата, Коротков предупреди:

— Сега ще ви инструктирам и ви моля да правите всичко, както ви кажа. Не е изключено вашата квартирантка да е имала съучастник, който може още да се намира в жилището.

— Тогава аз няма да дойда — тутакси решително отвърна хазаинът. — Притрябвало ми е да си търся опасни приключения. А, не, вървете без мен.

— Разберете — меко каза Настя, — ако там наистина има съучастник, той няма да отвори вратата на никого, освен на вас. Вие сте хазаин и имате пълното право да влезете.

— Нека той — шофьорът завъртя глава, сочейки Коротков — да каже, че е хазаинът. На вас ви плащат за риска, а на мен — не.

— Има ли шпионка на вратата?

— Че как, разбира се!

— Ето виждате ли! Ами ако човекът, ако там наистина има човек, ви познава по физиономия?

— Как може да ме познава? — възмути се хазаинът. — Аз си нямам работа с крадци, изобщо не познавам такива хора.

— Срещали ли сте се с Анна, за да й дадете ключовете и да вземете наема?

— Разбира се.

— Къде и кога стана това?

— Тя дойде тук, във фирмата.

— Анна в помещението ли влезе?

— Не, бяхме се разбрали да се срещнем на улицата. Трябваше да карам шефа на преговори в три часа и казах на Анна да дойде между два и половина и три, че ще я чакам в колата на улицата пред входа. Е, и тя дойде. Предплати ми за един месец и взе ключовете.

— Слизахте ли от колата, когато тя дойде?

— Слязох. Не ми беше удобно аз да седя, а тя да се прегъва на три, щото е висока като… като не знам какво.

— Ето, виждате ли — отново повтори Коротков, — значи човекът, който е бил с нея, спокойно е можел да ви види.

— Абе никого нямаше с нея! Сама беше.

— Вие така си мислите. Всъщност тя може да е била със спътник, но просто той по някакви причини да не е искал да се приближи.

Коротков говореше разпалено и уверено, защото на всяка цена трябваше да придума хазаина да се качи до жилището. Вярно, ако се съдеше по времето, когато бяха ставали обсъжданите събития, Анна беше наела жилището за срещи с Доценко, но кой знае дали Паригин наистина не е бил неин стар познат. И в такъв случай не биваше да се изключва вероятността жилището да е било наето за него. Или пък просто в този момент той да е бил с нея, кой знае по каква причина… Ако Евгений Илич Паригин беше човекът, за когото го смятаха, той сигурно беше много предпазлив и те въобще не биваше да рискуват.

— Е, добре — предаде се най-сетне младежът, — печелите, придумахте ме. Значи ще позвъня на вратата. А после какво?

— Ако не ви отворят, звънете отново и започнете високо да викате Анна. Непременно кажете кой сте. Ако там има някой, той трябва да бъде сигурен, че това сте именно вие и че я търсите за някаква дреболия, например да си вземете нещо свое.

— А ако отворят?

— Същото. Представете се, попитайте къде е Аня, обяснете, че трябва да си вземете нещо. Ако не ви пуснат, не настоявайте, само попитайте кога ще се прибере Аня и помолете тя да ви се обади. Ако ви пуснат, вземете нещо, каквото и да е, и веднага си тръгнете. Това е всичко.

— Как така всичко? — слиса се хазаинът. — Ами вие? Нали казахте, че трябва да потърсите крадени вещи?

— Е, нали не можем да търсим тези вещи в присъствието на съучастника — усмихна се Коротков. — Тогава това ще прилича повече на задържане, а при задържане нали знаете какво става? Съпротива, сбиване, чупене на стъкла, може и мебелите да пострадат. Не искаме да ви причиняваме щети.

Този аргумент беше ясен на хазаина и веднага го предразположи към хората от милицията.

Когато влязоха във входа, Юра се спря.

— Ние с Анастасия ще се качим пеша, а вие след три минути се качете с асансьора. Бъдете естествен, не се опитвайте да се движите тихо. Вие сте собственикът, отивате в собственото си жилище, от никого не се криете, изобщо нищо не криете. Разбрахте ли?

Коротков и Настя тръгнаха нагоре по стълбището. Когато стигнаха до съответния етаж, се огледаха да намерят удобно място. Нямаха намерение да нахълтват в жилището, но трябваше да успеят да се притекат на помощ на хазаина в случай на някакви непредвидени ексцесии. Забуча асансьорът, автоматичната врата се отвори и на площадката излезе шофьорът. Лицето му беше смутено и уплашено. Той завъртя глава, за да потърси Коротков. Юра направи крачка напред, за да го види онзи, и направи с ръка нещо като окуражаващ жест — сиреч хайде, звънни на вратата, не бой се.

Никой не реагира на първото позвъняване. На второто, по-продължително — също.

— Аня! — извика младежът и силно дръпна дръжката на вратата. — Аня, вкъщи ли си? Аз съм, Генадий. Отвори!

Отново тишина.

— Анютка, чуваш ли ме? Отвори ми, ако си вътре, трябва да си взема якето. Аня!

Той позвъни още няколко пъти, но отвътре не се чу нито звук. Коротков предпазливо се показа от укритието си и със знаци подсказа на Генадий: отключи си с твоя ключ.

— Аня, отключвам! Ако не си сама, наметни си нещо, аз няма да влизам в стаята, само ще си взема якето от антрето. Чуваш ли, Анюта? Влизам!

Той още веднъж натисна копчето на звънеца. Вероятно бе успял да се овладее, защото доближи лицето си до самата брава и зверски изкрещя:

— Последно предупреждение преди атаката! Аня! Скрий си гаджето под юргана, влизам!

Коротков намигна на Настя и вдигна палец, което очевидно трябваше да означава най-висока оценка за актьорските способности на Генадий. Изскърца бравата, после вратата се отвори и хазаинът предпазливо влезе в апартамента. Коротков се напрегна, готов всяка секунда да се втурне на помощ. Но нищо не се случи. Генадий излезе от апартамента с леко тъмно яке в ръката и затвори вратата. Зина да каже нещо, но Настя бързо притисна пръст до устните си и му посочи асансьора. Когато вратата се отвори, всички заедно влязоха в кабината.

— Там няма никого — съобщи Генадий с явно облекчение.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно. Вратата към стаята е широко отворена, към банята — също. Всичко се вижда. Кухнята също е празна. И после — в антрето няма нито чужди дрехи, нито чужди обувки.

— Хайде обратно! — изкомандва Юра, когато вратата се отвори на първия етаж. — Ще влезем всички заедно. Ако през това време дойде някой, действаме по старата схема. Вие сте дошли за якето, а ние сме с вас, защото сме приятели.

Генадий явно се бе вживял в оперативната работа, защото с лекота се съгласи да продължат експеримента. Върнаха се в апартамента.

Коротков надникна в кухнята и в банята, Настя бързо огледа стаята.

— Мъж — доволно каза Юрий. — Непрана мъжка риза, явно не е размерът на Аня. И бръснарски принадлежности. Ти какво намери, Ася?

— Някаква техника. Гена, ваша ли е?

Генадий хвърли поглед към поставените в ъгъла калъфи и отрицателно поклати глава.

— Не, за пръв път виждам тези неща. Да не са крадени? Това ли търсехте тук?

— И това — без да й мигне окото, излъга Настя.

— Може би са на Аня?

— Може би. Юра, виж ги, ако обичаш, аз нищо не разбирам.

Коротков ловко дръпна циповете на калъфите.

— Така, да видим… Тук има камера, и то с някакви екстри, никога не съм виждал такива. Ами това тук какво е? А, сетих се! Това е приспособление за нощно снимане, но с много необичайна конструкция. А какво е това? Тук имаме бинокъл, също за нощно виждане.

Настя се притесняваше, имаше чувството, че твърде дълго стоят в апартамента и оставят прекалено много следи от пребиваването си тук.

— Генадий, ако обичате, вземете някакво листче и напишете бележка на Анна — помоли тя.

— На Анна ли? — страшно се изненада той. — Нали ми казахте, че е умряла?

— Но откъде вие ще знаете това? — възрази Настя. — Дошли сте в своя апартамент, не сте заварили наемателката, взели сте си якето и е съвсем естествено да й напишете бележка, инак тя може да помисли, че някой просто е откраднал якето. Тук явно живее някакъв мъж и той определено ще се разтревожи, ако дойде и види, че някой е влизал. Не бива да го безпокоим напразно.

— Ами аз мога да оставя якето където си беше, не ми трябва.

— А следите? Гена, трима души не могат да се въртят известно време в това тясно пространство, без да оставят следи. Със сигурност нещо сме разместили. Престъпниците са хора внимателни и предпазливи, те автоматично забелязват такива неща.

Генадий разбиращо кимна, извади от джоба си бележник и на откъснато от него листче написа няколко думи. След като оставиха бележката на видно място, те напуснаха жилището, в което Анна Лазарева бе прекарала последните си дни.

* * *

— И какво ще правим сега? — попита Коротков.

От улица „Мосфилмовская“ Настя и Юра отидоха на „Шчолковское шосе“, където живееше Настя. Нямаше смисъл да се връщат на работа, работният ден отдавна беше свършил, ако детективите изобщо имат някаква определена продължителност на работния ден.

— Не знам, Юрик, трябва да помисля. По принцип би трябвало да уведомим ръководството, защото ти сам не можеш да арестуваш Паригин, аз не ставам за помощник. Бива ме само да мисля, а през последните дни доказах, че и това не правя както трябва.

— И Мишка не става за помощник — унило потвърди Коротков. — Паригин го познава. Дали да включим Коля Селуянов?

— Него още го боли кракът — напомни му Настя.

— Вярно, забравих. Тогава Игор Лесников. Не бой се, Ася, Паригин няма да ни избяга, той не усеща опасността.

— Мислиш ли? — с нотка на съмнение попита тя.

— Стопроцентово съм сигурен. Виж сега какво се получава. Той смята, че връзката му с Лазарева не е изплувала, в милицията са го разпитали като случаен минувач и са го пуснали без сянка на съмнение. В жилището на „Мосфилмовская“ той живее и държи скъпа апаратура, значи няма намерение да бяга, просто е излязъл някъде. Смята, че за пореден път се е измъкнал. Момчетата претърсили ли са го, когато са го задържали онази нощ?

— Казват, че са го претърсили.

— Носел ли е оръжие?

— Не.

— Виждаш ли! — Коротков тържествуващо вдигна пръст. — Той дори не носи със себе си оръжие. Ще тръгне ли един сериозен престъпник без оръжие, ако всеки момент очаква неприятности? Няма да тръгне. Значи не очаква никакви неприятности.

— Или не е сериозен престъпник — добави Настя.

— А какъв е според тебе? Дете невинно?

— Абе един господ знае! — ядосано тръсна тя. — Това дело е пълно с метаморфози. Приличният счетоводител Нурбагандов се оказва престъпникът Хаджиев. Скромна продавачка на вестници посред нощ отива с някакъв мъж на някакъв строеж и се бори с него на живот и смърт. Дори татко…

Настя не се доизказа, извади цигара и щракна със запалката. Отново я смаза мъката, стисна гърлото й в спазъм, очите й се напълниха със сълзи. Юра разбра състоянието й и се постара да отклони разговора в безопасна посока.

— Ако Паригин не е сериозен персонаж, няма да имаме проблеми със задържането му. Ех, ако си живееше вкъщи, можехме просто да го извикаме с призовка като свидетел при нас или при Олшански за уточняване на обстоятелствата около снощното произшествие. Уж за да го разпитаме какво е видял, какво е чул, какво е забелязал. А така той няма да получи призовката. Нали не можем да го обявим за издирване. Обявихме Лазарева — и като резултат получихме труп.

— Прав си — съгласи се Настя, — в този случай пак ще получим труп, само че не на самия Паригин, а на някого от нашите. Юра, аз си мисля, че не бива да се опитваме да арестуваме Паригин в жилището на „Мосфилмовская“.

— Защо?

— Там обстановката е благоприятна за него. В това жилище той психологически постоянно е готов за изненади — нали се намира там донякъде незаконно, защото не той е наел жилището и не той се е уговарял с хазаина. А истинската квартирантка я няма, не може да използва за параван никого. Постоянно е в напрежение и ние няма да го сварим неподготвен. Струва ми се, че трябва да го подмамим към неговото второ жилище, легалното. Ако чувството ти не те лъже и Паригин наистина не очаква особени неприятности, той спокойно може без опасения да се появи там, където живее някаква негова позната или роднина.

— Развий си мисълта — поиска Коротков, — ти мислиш бързо и не успявам да те догонвам.

— Разбираш ли, Юрик, когато един човек води начин на живот, при който постоянно му е нужна резервна база, той никога не би пуснал в тази база външен човек, защото тя може да му потрябва всеки момент. И щом в тази резервна база са се появили обитатели, ние сме длъжни да си направим два извода. Първия: в обозримо бъдеще Паригин не вижда за себе си необходимост да се крие или да пази в резерв втората си бърлога, защото води спокоен, законен начин на живот. В този случай ние с тебе трябва да признаем, че всички наши разсъждения са били глупави и неоснователни, че той не е вмесен в нищо престъпно, няма нищо общо с убийството на гражданина Шепельов преди половин година и тогава е бил задържан случайно, а с Анна наистина е въртял любов и като истински кавалер е трябвало да придружи дамата късно през нощта до мястото на нейната съмнителна среща. И втория извод: ако ние с теб все пак сме прави и Паригин е замесен здраво, значи има някаква крайно важна причина, поради която е пуснал тази жена в своята резервна база. Например жената не му е безразлична и крайно се е нуждаела от покрив над главата. Именно този момент трябва да използваме. Ако тя го помоли за помощ, той непременно ще дотича. При което и през ум няма да му мине, че сме го разкрили като човек свързан с Лазарева, а ще мисли само за опасността, която заплашва онази жена. Историята с неговото задържане нагледно доказва, че той се владее прекрасно и не проявява ненужна агресия, ако смята, че всичко може да се размине. Нали не се е опитал да пробие обсадата, да избяга от местопроизшествието, не се е карал за правата си с милиционера, а тихо и спокойно се е ориентирал, лепнал се е за Иришка и Лиля и се е държал абсолютно логично — както би се държал всеки случаен минувач, който разбира спецификата в работата на милицията и няма основания да се страхува. Точно така той може да се държи и в ситуацията с жената, която живее в неговия апартамент и го моли за помощ. Сблъска ли се пред блока със служители на милицията, той няма да се хване за пистолета и ще се постарае да приключи работата колкото може по-мирно, без да се нервира и без да буди излишни подозрения. Ако пък действаме на „Мосфилмовская“, веднага ще схване, че това е краят, и ще се сражава ожесточено и докрай, защото там е жилището, в което го е завела Анна, а той с всички сили се старае да скрие именно връзката си с нея. Едно задържане на „Мосфилмовская“ може да причини голямо кръвопролитие.

— Става — одобрително кимна Юра. — Не се критикувай излишно, приятелко, съвсем прилично си мислиш. Сигурно вече имаш и план как да го подмамим.

— Господи, ами че това е от просто по-просто! Когато хората не си плащат сметката за телефона, изключват им го. А знаеш ли какво прави нашата държава, когато не си плащаш електричеството?

— Май нищо. Че какво може да се направи в този случай? Телефоните са включени индивидуално, а електричеството се подава на определена територия. Нали не може заради един неплатил да се лиши от ток цял блок или дори микрорайон?

— Юра, у тебе дреме велик хуманист. Идват милите хора от Мосенерго и кръцват жиците, по които електричеството влиза в твоето жилище.

— Не може да бъде! — изохка Коротков. — Ама ти сериозно ли? Просто така идват и прерязват жиците?

— Просто така, да. В нашия вход постъпиха по този начин с два апартамента. Жената, с която днес разговарях по телефона, прие като нещо съвсем нормално лъжите ми за неплатения телефон, значи живее там отскоро, инак щеше да го плаща тя и със сигурност да знае дали казвам истината или не. А тя дори не знае къде са квитанциите. Значи ще повярва и за електричеството, защото не го е плащала лично. Без телефон се живее трудно, но не е невъзможно. Но я се опитай да поживееш без светлина зиме, когато се разсъмва късно и се стъмва рано. Хладилникът не работи, печката не работи, в банята нищо не се вижда, не можеш да гледаш телевизия. Тази госпожа няма да издържи това удоволствие повече от два часа и ако има някаква връзка с Паригин, непременно ще настоява той да отиде, да включи тока и да се разбере с Мосенерго. Ако тази госпожа наистина не му е безразлична, той не може да я е оставил без връзка, особено, в случай че тя има неприятности. Може да не знае телефонния му номер, но той непременно й се обажда. Схващаш ли идеята ми?

— Естествено. Утре още сутринта отиваме и изключваме всичко. Само че има опасност тази госпожа да се обади в Мосенерго и да научи, че за въпросното жилище няма никакви неплатени сметки и оттам не са изпращали никакви техници. И тогава какво?

— Ами да се обади! — Настя сви рамене. — И да научи истината, нищо няма да се промени, пак няма да има ток. Можеш да ми повярваш. Мосенерго не бърза да праща хора дори за изключване, чака плащанията с години. А пък за включване — направо забрави. Още повече че изключването не е било по тяхна инициатива, а са го направили някакви самозванци. Уверявам те, ще кажат на госпожата, че това не е техен проблем да си викне електротехник от службата за поддръжка на жилищния фонд. Повтарям: тя живее там отскоро, със сигурност не знае телефона на диспечерите от тази служба, дори не знае къде се намира тя. А ако съдя по нашия днешен разговор с нея, тя не е от хората, които решават проблемите си последователно. И през ум няма да й мине да хване телефона и да звъни на разни служби, да търси номерата им и да намери техника, който й трябва. Тя ще започне да кудкудяка, да си скубе косите, да се вайка и ще зачака да се обади Паригин, за да му вдигне скандал и да настоява той да отиде при нея начаса. На този свят има две категории хора: такива, които предпочитат да решават проблемите си самостоятелно, и такива, които са свикнали други да им ги решава. Та ти казвам, че госпожата, която живее в апартамента на нашия скъп Евгений Илич, несъмнено е от втората категория.

— А ти, разбира се, си от първата — не се стърпя и я подкачи Коротков. — Аска, ако ти не беше самостоятелна до идиотизъм и не се ровеше в проблемите си в горда самота, ситуацията нямаше да се развие до сегашното положение. Ако веднага ми беше казала за връзката между Баглюк и Леонид Петрович, щях да открия твоята Лазарева, ако ще и под земята, нямаше да я изтърва в редакцията и сега нямаше да си тровим живота с този Паригин.

— И Анна щеше да бъде жива — тихо добави Настя. — Прав си, Юра, за всичко съм виновна аз. Още една смърт на съвестта ми.

— Ех, че си — ядоса се Юра, — човек вече дума не може да ти каже, веднага започваш да мислиш лоши неща. Вземи пример от мен, аз винаги мисля само за хубавото. Минал денят, останал съм жив, в семейството всичко е нормално — и слава богу. Ето, докарах те до вкъщи, колата не се повреди по пътя, не катастрофирахме — това е то големият късмет и ние трябва да му се радваме. Асенка, съдбата не обича човек да се отнася към нея без благодарност, имай го предвид.

— Ще го имам.

Разбраха се да се срещнат рано сутринта на другия ден, Юра си тръгна, а Настя се качи в гарсониерата си. В хладилника още имаше от храната, която бе донесла от родителите си. Тя вяло почовърка с вилицата в буркана със салатата и разбра, че не може да яде. „Трябва да си наложа, инак няма да имам сили — изрече на глас, — а сили ми трябват, за да доведа това дело до край. Юра е прав, не бива да бъда неблагодарна. Е, може баща ми да се е оказал… добре, няма да уточнявам какъв се е оказал, може от това да ме боли толкова, че не мога да дишам, но поне е жив. Той е жив. И трябва да бъда благодарна на съдбата за това. Благодарна съм й.“

* * *

Паригин прекара целия ден в тичане напред-назад, докато оформи документите за продажбата на втория си апартамент. Основният проблем беше оценката на стойността му, но той го реши. В официалния документ, издаден от експерт по недвижими имоти, фигурираше сумата „шейсет и две хиляди долара“ и с този документ вече можеше да се водят преговори с кредиторите. Те сами да решат дали искат да им се върнат парите, или ще вземат апартамента.

Помисли си, че може би има смисъл да отиде още сега там, където в колата пред блока седят хората на кредиторите. Да си поговорят днес, та утре още от сутринта да търси купувач, ако те настояват за плащане в брой. Но почувства, че няма сили. Гибелта на Анна, безсънната нощ, прекарана в милицията, тичането през целия ден — всичко това се стовари върху му. Добре, реши Евгений Илич, кредиторите ще почакат до утре, нали проблемът така или иначе е решен. Единственото, което трябва да направи днес, е да се обади на Лолита и да я успокои, поне тя да не изпада в истерия.

Когато влезе в гарсониерата на „Мосфилмовская“, Паригин веднага усети: някой е влизал тук. Набитото му око моментално улови някакви едва забележими промени и всичко вътре в него се напрегна. В следващата секунда установи, че от закачалката в антрето липсва кафявото яке. „Обир!“ — сепна се Евгений и се втурна в хола, където се намираха калъфите с апаратурата. Калъфите си бяха на мястото, а на малката масичка се белееше някакво листче.

„Анюта, отбих се за якето, не се тревожи, не са влизали крадци.

Пламенни поздрави от Гена.“

Паригин си пое дъх. Размина се. Изглежда, пази го някакъв ангел. Той си спомни, че Анна, когато бе споменавала за хазаина на жилището, наистина го бе наричала Гена. Но бележката, адресирана до покойната, му подейства потискащо, сякаш му се бе явил призрак. Анечка вече я няма, а хората все още мислят, че е жива, мислят за нея като за жива и й пишат бележки с надеждата, че тя ще ги прочете.

Вдигна телефонната слушалка и набра номера на Лолита. Дълго време никой не вдигаше и Паригин си помисли, че Лола сигурно е престъпила всички негови заръки и забрани и е излязла, щом и тъй, и тъй кредиторите са я намерили и вече не е нужно да се крие. Вече смяташе да затвори, когато чу гласа на седемгодишния Серьожа.

— Ало!

— Серьоженка, чичо ти Женя е. Къде е майка ти?

— Къпе се в банята.

— Предай й, че всичко е наред, че съм намерил парите и утре всичко ще свърши. Нали няма да забравиш?

— Няма, разбира се. Чичо Женя, значи утре се прибираме вкъщи?

— Да, миличко, утре или в краен случай — вдругиден.

— Урра! — закрещя хлапето и затвори телефона, като в радостта си забрави да каже довиждане.

Паригин изпита облекчение, задето всичко се бе подредило толкова сполучливо и не бе станало нужда да говори с Лолита. Тя сигурно щеше да му дърдори някакви глупости и той щеше да бъде принуден да поддържа този безсмислен разговор. Помисли си, че сега, когато Анна я няма до него, много неща му изглеждат безсмислени. Нима бе успял да се привърже към нея? Да, не беше очаквал от себе си подобно слабодушие.

И през ум не му минаваше, че това не е слабодушие, а нормална човешка реакция при смъртта на близък човек. Вероятно защото той никога не бе имал истински близки хора, освен братовчеда. Но братовчедът си е братовчед, приятел от детинство, роднина, така че мъката поради неговата смърт не се бе видяла странна на Паригин, а всички останали открай време бяха за него просто чужди хора.

* * *

Старши лейтенантът от милицията Тюрин не беше кореняк московчанин. Беше роден в едно село в Подмосковието и бе живял там, докато го взеха в казармата. И нито казармата, нито последвалият дълъг живот в столицата така и не бяха омаловажили за него основния му и определящ принцип: в имота ми трябва да има ред. Останалите — както искат, но в моята градина няма да има плевели, а дървата ми трябва да бъдат подредени на спретната камара. Сигурно затова работата му толкова му харесваше и той и не помисляше за друга. Тюрин беше квартален милиционер. И неведнъж бе признаван за най-добър в професията си.

В неговия „имот“, тоест на територията на неговия квартал, определено имаше ред. Тюрин беше як и енергичен мъж, никога не го мързеше да обикаля жилищата, да се запознава с обитателите, дълго да разговаря с домакини и пенсионери, с учители и с лекари от поликлиниката. На територията на Тюрин имаше здравен пункт и кварталният го посещаваше всеки ден. Че как иначе? Отиваше, питаше кой какви травми е лекувал и веднага хукваше да види пострадалия — наистина ли си е наранил главата, като е паднал по стълбите, или някой му е помогнал. Битите от мъжете си съпруги, колкото и да се мъчеха да прикрият благоверните си, не можеха да излязат наглава с Тюрин и той стриктно държеше под постоянен контрол всяко „проблемно“ семейство, а ако в такова семейство растяха деца, непрекъснато държеше връзка с инспекторите по профилактика на правонарушенията сред непълнолетните, не спираше да им напомня за необходимостта да държат под око именно тези деца. С една дума Тюрин си знаеше работата и я обичаше, колкото и странно да изглежда това в наше време.

Снощи, докато обикаляше квартала, той пак видя черния форд-скорпио, паркиран пред блок номер 12. Беше видял този форд и предишната вечер на същото място, и тогава като сега в колата седяха трима души. Тюрин реши все още да не бие тревога и си каза, че трябва да провери улицата отново на сутринта. Ако колата с шофьора и двамата пътници е пак на същото място, тогава ще вземе мерки. Разбира се, не е забранено да седиш в кола, и паркирането тук е разрешено, но той е длъжен да знае защо тези хора висят тук толкова време, нали затова е квартален — да си наглежда територията.

Тази сутрин фордът още беше на предишното си място и Тюрин реши, че е време да действа. Всичко това твърде много приличаше на засада, и то не милиционерска, а определено бандитска. Той познаваше много добре постоянните маршрути на нарядите на патрулната служба, а и беше достатъчно опитен, за да не си търси белята сам при трите яки момчета, които не мърдаха от скъпата вносна кола. След като видя колата отдалеч, той не приближи, а сви зад ъгъла и започна бавно да се разхожда по пресечката в очакване да дойде патрулът. По неговите сметки това трябваше да стане след десетина минути.

* * *

Сутринта Паригин с недоумение си помисли: какво всъщност прави той в това жилище? Защо не се прибира вкъщи? Та нали вече почти се убеди, че основната му база е напълно безопасна.

Решено, още днес ще се опита да приключи работата с кредиторите на братовчед си, ще се прибере вкъщи, ще се наспи добре, а вдругиден тръгва на работа. И толкоз. И никакви глупости повече. И без това без резервна база не може да поема поръчки, а и с тази си дейност не можа да натрупа кой знае какви пари. Не получаваше често поръчки и макар че вземаше скъпо, с тези хонорари той просто живееше, защото със заплатата на обикновен инженер днес не се живее. Е, заделяше нещо за старини или за евентуално заболяване. Само веднъж бе успял да събере солидна сума и с нея купи втория апартамент. Същият, който днес щеше да продаде.

А и дали ще има нови поръчки? Доста съмнително. Първо, фактът, че последната поръчка се провали, недвусмислено говори, че заинтересованото лице се е сдобило с друга възможност да решава проблемите си — или по-евтина, или побърза и лесна. А изпълнители-професионалисти като Паригин, защитени чрез сложна система на конспирация и вземащи заради стабилността си високи хонорари, вече се превръщат в ненужни никому останки от древността — като старинен дъбов бюфет в съвременно жилище: тежък, заема много място, иска грижи, защото целият е със сложна резба и се виждаш в чудо, докато избършеш прахта от дълбоките й гънки. И второ, в средите на заинтересованите лица информацията се разпространява бързо и много скоро ще се разбере, че, човекът, който е възложил поръчка на някой си Зотов, а после я е отменил, скоро си е отишъл от неестествена смърт. И никой няма да се занимава да проучва кое, защо и как, а просто ще си направят извода: по-добре да си нямаш работа със Зотов.

И тъй, решено е. Сега ще отиде там, където се намира Лолита, и ще си поговори с представителите на кредиторите, а после ще трябва бързо да приключи с цялата тази история. Пък и с историята на криминалния си живот. Както истинският шампион трябва да умее навреме да се сбогува със спортта, оставайки непобедим, така и професионалният килър трябва навреме да сложи край на престъпната си кариера, като остане незаловен.

Паригин излезе от блока на „Мосфилмовская“, качи се в колата си, която още вчера бе взел от гаража, защото иначе не би успял да се справи с оформянето на документите, и потегли към Лолита. Пред блока стоеше само една кола — черен форд-скорпио, и Евгений Илич веднага разбра: именно Лола и чакат парите. Той внимателно паркира колата на петнайсетина метра от форда, заключи я, отиде при тях и потропа на прозореца. Стъклото бавно се заспуска и в този момент стана нещо странно. Иззад ъгъла се появиха хора с милиционерски униформи, каски и бронежилетки и тръгнаха бързо и уверено право към черния форд.

„За мен е!“ — просветна в главата на Паригин. Ако имаше още поне няколко секунди, той със сигурност щеше да се овладее, да се успокои и да намери правилната линия на поведение. Тази тактика неведнъж го бе спасявала. Но Евгений Илич нямаше дори секунда за обмисляне и оценка на ситуацията, защото тактиката на хората от форда очевидно беше съвсем друга. И Паригин се оказа на самата огнева линия.

Първият куршум го улучи в хълбока, вторият — в корема.

* * *

В десет часа сутринта капитан Доценко застъпи на денонощното си дежурство в Главното управление, а в десет и пет от радиостанцията се разнесе леко дрезгав глас:

— Дежурната група да тръгва!

— Какво има? — попита Михаил, закопчавайки бързо ремъците на раменния си кобур.

— Престрелка. Някои хора не са харесали патрулния наряд рано сутринта — отговори дежурният по града.

— Има ли жертви?

— Има.

Въпреки включената сирена и поставения върху колата буркан, пътуваха дълго до мястото на престрелката. Пътищата бяха мокри и хлъзгави, шофьорите по принуда намаляваха скоростта, поради което ставаха задръствания на всички възможни места, а и далеч невинаги можеха да ги заобиколят по централната лента: в Москва нямаше автоинспектори по всички улици, а шофьорите не смятаха за нужно да спазват правилата и да не заемат крайната лява лента, защото и те бързаха и смятаха, че тяхната собствена работа е най-важната на света.

На местопроизшествието вече имаше коли от районното управление, две линейки и реанимационна кола. На тротоара, подпрян на стената на блока, седеше сержант с бронежилетка, наведен над него лекар обработваше раната на крака му. Друг патрулен милиционер и двама лекари измъкваха от черен форд крещящ от болка мъж.

— Колко са пострадалите? — попита Доценко непознатия майор, който даваше нареждания.

— Петима. Един леко ранен, двама — тежко, вече откараха други двама, но с тях май работата е лоша. Единият от тях е нашият квартален — Тюрин. Жалко за него, прекрасен човек. Защото патрулните са били с бронежилетки, останали са читави, само единият е ранен в крака, а кварталният е бил прострелян лошо.

След известно време, след като си изясни ситуацията, Доценко отиде при реанимационната кола. Казаха му, че вътре оказват помощ на човек, чиято връзка с произшествието още не е ясна. Не е използвал оръжие, стоял е до автомобила, от който престъпниците са открили огън по милиционерите.

В колата Доценко видя човек на количка, поставен на системи, много прибори. Лекарката се обърна и въпросително погледна оперативния работник.

— В съзнание ли е? — попита Михаил.

— Да. Искате да говорите с него ли?

— Искам. Но първо с вас.

Тя с усилие се изправи и едва сега Доценко видя, че е възпълна възрастна жена. Подаде й ръка и й помогна да слезе.

— Какво е състоянието му?

— Тежко. Дори ме е страх да го карам в болницата, не дай си боже да се друснем в някоя дупка. Поставих го на системи, но ние не разполагаме с кой знае какво, нали знаете. Искам да почакам известно време, може би поне малко ще се стабилизира, тогава ще можем да тръгнем за болницата.

— Колко дълго мога да разговарям с него?

— Ами — лекарката тъжно се усмихна — в такива ситуации добрите лекари изобщо не разрешават да се разговаря с болния. Но аз сигурно съм лош лекар. Преди пет години синът ми и снаха ми загинаха, убийците не са открити и до ден-днешен, сега вече не ги и търсят, предполагам. Синът ми е починал на място, а снахата още три часа е била жива, била е в съзнание, но лекарите не са пуснали при нея следователя, за да не я безпокоят, надявали са се да я спасят. Не я спасиха, а е можела да каже нещо… За лекаря най-важното е животът на болния, а за милицията — залавянето на престъпника. Та така — всеки тегли към себе си. — Тя махна с ръка и посочи на Михаил вратата. — Опитайте да поговорите с него. Само внимавайте да не мърда. Ако има нещо, веднага ме повикайте, аз ще съм тук. Ще запаля една цигара.

Доценко се приведе и се качи в колата. Вгледа се в сивото, с хлътнали страни лице на човека на количката и не повярва на очите си. Вчера цял ден току бе поглеждал снимката на този човек, получена от паспортната служба. „Не може да бъде!“ — помисли си Михаил и веднага, по едва забележимо движение на лицевите мускули на ранения човек, разбра, че не греши. Онзи също го позна.

— Евгений Илич? — предпазливо попита Миша.

— Здравей, капитане. Не си забравил името ми… Браво. И аз не съм те забравил…

Паригин говореше с усилие, едва мърдайки устни — много тихо, но ясно.

— Какво се е случило, Евгений Илич? Как се озовахте тук?

— Просто минавах. Не лъжа, капитане. На третия етаж на този блок, апартамент номер 19, там има една жена с дете, мои роднини. При тях отивах. А тия гадове от форда я пазеха, тя им дължи пари. В джоба ми има документи за апартамента, реших да го продам, за да си върне тя дълговете. Не успях да оформя тази продажба… — Паригин млъкна и затвори очи.

— Евгений Илич! — разтревожено го извика Доценко.

Клепачите трепнаха, но очите не се отвориха.

— Знаеш ли, капитане, защо ви мразя вас, ченгетата? — прошумоля тихият глас.

— Досещам се. За какво може да ни обичате? Вие бягате от нас, а ние ви ловим — каква ти обич при това положение!

— Не, капитане, не ми е думата за това. Вие ни ловите, защото такава ви е работата. По този въпрос всичко е ясно. Вие имате вашата си работа, ние — нашата, всеки си гледа интересите и се бори за мястото си под слънцето. Всичко е справедливо.

— Защо тогава?

— За вас, ченгетата, хората са нищо — кал по обувките ви! Вие ще минете по глави, по трупове, само и само да изиграете и да спечелите играта с нас. Минавате покрай човека, стъпквате го в калта, унищожавате го и продължавате нататък. Хуквате подир светлите си идеали. А човекът остава да лежи в калта. Ето за това ви мразя. Аня загина заради тебе. Никога няма да ти го простя.

— Евгений Илич, Аня е загинала пред вашите очи, вие сте я завели на онзи строеж за срещата със Стоянов, а не аз.

— Значи се казва Стоянов? А как са другите му имена?

— Григорий Иванович. Вие не знаехте ли?

— Не. Пред мен се представяше с друго име. Но всичко се случи заради теб. Ти изостави Аня. Използва я за своите цели и я захвърли като скъсана парцалена кукла. А тя те обичаше. Да можеше да видиш как плачеше за тебе, капитане! Не искаше да живее. А аз я прибрах, погрижих се за нея, успокоих я, върнах й радостта от живота. Ти си виновен за всичко. Ако не беше я изоставил, тя нямаше да отиде на онзи строеж.

— Каква е връзката? Разкажете ми, Евгений Илич. Кой е този Стоянов? Защо Анна отиде на строежа?

— Почакай, капитане, уморих се. — Паригин отново мълча известно време, на Михаил дори му се стори, че той спря да диша. Но устните на ранения отново помръднаха. — Стоянов носел ли е пари у себе си? — попита.

— Носел е. И истински, и фалшиви.

— Гад мръсен… Така си и знаех. Запомни едно име, капитане. Нурбагандов. Запомни ли?

— Да. Знам това име.

— Беше поръчка на Стоянов.

— На вас ли го поръча?

— Не, на друг някой. Но аз научих за това. Исках да взема пари от него… за Лолита. Не се получи. Затова се захванах да продавам апартамента. Исках на нея да помогна.

— Изнудвали сте го? — сети се Доценко.

— А, не бе, ще си играя с него! — Нещо като злобен присмех изкриви устните на Паригин. — Ние с тебе, капитане, играем в различни отбори и аз ти разказвам това само за да не свързващ Аня с мръсотията. Знам ви хватките, стоварвате всичко върху покойниците, та живите да живеят по-лесно. Не я закачай, не мърси паметта й, моля те. Тя е добро момиче.

— Тя е убила Стоянов — възрази Михаил. — Служители на милицията са видели как тя го е бутнала от високото.

— Лъжи… Аз снимах всичко с камерата, видях всичко… Аня само се защитаваше. Той започна пръв. Не искаше да плати… — На Паригин явно му стана по-зле, той дишаше тежко и пресекливо.

— Ще повикам лекарката — решително каза Доценко.

— Няма нужда. Няма да ме бъде вече… Обещай ми, че ще помогнеш на Лолита… Тя трябва да върне дълга, тези гадове бяха застреляни, но други ще дойдат… А тя има малко момченце…

— Какво трябва да се направи?

— Тя няма други роднини, освен мен, и без това ще наследи апартамента, но това ще се проточи много, знам… Защити я, докато плати. Поговори с кредиторите, да почакат, тя ще върне парите, апартаментът е скъп…

— Добре, Евгений Илич, ще направя каквото мога.

— Благодаря, капитане… Какво искаш в замяна? Казвай, сега съм добър — и без това ще се мре.

Доценко искаше да попита за онова старо убийство, когато бяха задържали Паригин с наранено лице и повреден крак, но вместо това каза друго:

— Защо Аня е търсила Баглюк?

— Научил си значи… Хитро момче си ти, капитане. Баглюк беше написал една статия… Сигурно си чувал за това?

— Чувал съм — потвърди Доценко.

— И с мен стана абсолютно същото. Нахлуха у дома, извадиха камера, започнаха да ме бият… Искаха да си призная за убийството… Та затова реших да намеря журналиста и да го попитам какви бяха тези хора. Може би ти знаеш?

— Не знам. А искам да науча. А откъде разбрахте, че с Мамонтов се е случило същото, което се е случило с вас?

— Поразсъждавах и разбрах… Не съм по-глупав от тебе… И аз мога да чета. Това беше, капитане, не мога повече, викай лекарката…

Доценко скочи от колата и едва ли не насила започна да тика вътре едрата лекарка. Междувременно обстановката на улицата се бе променила, двете линейки си бяха заминали и криминалисти правеха оглед на местопроизшествието. Михаил забеляза наблизо набитата фигура на познат следовател, който вървеше по петите на експертите с бележник в ръка и бързо записваше резултатите от огледа. Михаил вече се беше запътил към него, когато вратата на реанимационната кола се отвори и от нея подаде глава лекарката.

— Той ви вика — бързо и леко задъхвайки се, изрече тя.

Доценко отново се качи в колата.

— Тук съм, Евгений Илич.

Паригин не отговори, само го гледаше мълчаливо.

— Искахте да ми кажете нещо ли?

— Запомни, капитане… — едва чуто проговори Паригин. — Мъжките игри са сериозна работа. Понякога са груби… често са жестоки… но трябва да бъдат честни. Ако ти играеш срещу мен, това е работа между теб и мен. Не намесвай и трети лица.

— Не съм играл срещу вас. Не се е налагало.

— Не става дума за мен… Казах го само за пример… Не знам срещу кого си играл, когато Аня… когато с Аня… Но не си имал право. Не може така, капитане. Тя е жив човек, а ти си я накарал да страда… Мразя те.

— Така да бъде. Но вие сте я накарали да умре. С какво сте по-добър от мен?

— Не съм по-добър. И аз съм същият мръсник като теб. Но аз поне го разбрах. А ти — не. Аня умря щастлива… дадох й радост… а ти й даде само сълзи и страдания… Проклет да си!

Това бяха последните му думи. Те прозвучаха едва-едва, почти шепнешком, но Доценко имаше чувството, че Паригин крещи. Лекарката седеше до него с пръсти върху пулса на ранения и следеше показанията на приборите. Тя мълчаливо кимна на Доценко, което трябваше да означава: всичко свърши.

— И без това нямаше да го закараме жив — въздъхна тя, — а така поне си поговорихте с него. Успяхте ли да научите нещо?

— Да, благодаря ви.

— Защо ви говореше така? За какво ви упрекваше?

— За собствения си живот. Сигурно и за собствената си смърт.

Михаил слезе от колата и за някакъв си миг сякаш погледна всичко отстрани. Мръсен, мокър, разтопен сняг жвака под краката му. На тротоара — много кръв, експертите правят замервания, фиксират местоположението на куршумите и гилзите, броят дупките от куршуми по черния форд. Майор от местната милиция прегръща ридаеща жена — сигурно съпругата на убития участъков милиционер. Зад гърба му, в реанимационната кола, седи възрастна жена, загубила не само сина си и снаха си, но и надежда, че престъпниците един ден ще бъдат открити и наказани. И до нея — умрелият убиец Евгений Паригин, чиито последни думи бяха думи на омраза и проклятие.

Наистина ли това е животът, ежедневието му, така ли живее той, обикновеният млад човек Миша Доценко? Мръсотия, кръв, сълзи, смърт, омраза. Изстрели и проклятия. Отчаяние и безнадеждност. И никаква радост.