Александра Маринина
Мъжки игри (5)

Глава 5.

Минаха вече пет дни, а Владимир Борисович още не се бе запознал с делата от оперативния отчет, които неговите подчинени бяха водили. Част от делата беше върнал, останалите държеше засега в кабинета си, като периодически викаше ту един, ту друг служител за обяснения. Дойде редът и на Коротков.

— Юрий Викторович, запознах се с вашите материали по делото за убийството на Павелецката гара. Вярно, там намирам доста недостатъци и явна работа през пръсти, но сега няма да се спираме на това. Качеството на работата във вашия отдел ще бъде тема на специално обсъждане, предупредил съм всички за това. Сега става дума само за този нещастен Мамонтов. В материалите по делото наистина няма нищо, което би ни накарало да твърдим, че Мамонтов е бил ваш източник. Но няма и нищо, което да опровергава тази теза. Как да разбирам публикацията във вестника?

— Владимир Борисович, помолих ви да се срещна с журналиста, подготвил материала, но вие ми забранихте.

— И съвсем правилно направих. Първо трябваше сам да се убедя във вашата искреност. Надявам се, че не сте нарушили забраната ми?

Коротков се подсмихна. Ако денонощието беше седемдесет и два часа, изобщо нямаше да му пука за забраните на началника. Но тъй като тези часове бяха все пак само двайсет и четири, през тях той трябваше да успее да изпълни поне онова, което началникът му бе възложил и чието изпълнение стриктно проверяваше. Не можеше и да мечтае да свърши нещо, което той бе забранил. При Житената питка — Гордеев — оперативниците сами планираха времето и последователността на действията си, докато при Мелник бе въведен нов ред, според който всеки служител трябваше сутрин да предаде на началника плана си за работа през деня. Началникът утвърждаваше този план и вечер очакваше да му докладват за изпълнението на всяка точка. Откъде ли, боже, главата му ражда тези глупости! Та нали и той беше израснал от оперативен работник! А пък създаваше впечатление, че никога не е работил в криминален отдел и не знае колко трудно е за един оперативник да разпределя времето си предварително.

— Планирайте за утре среща с този Баглюк и нека той ви даде обяснение откъде се е взела информацията за вашето сътрудничество с Мамонтов.

— Другарю полковник, той няма да ми даде никакви обяснения — вие прекрасно разбирате това. Не е и длъжен да ми обяснява каквото и да било — у нас има свобода на пресата. Само съд може да му поиска обяснения, ако ние подадем иск срещу вестника за защита на честта и достойнството. Е, и срещу неговото журналистическо началство естествено. Никой друг. Ако вие ми позволите поне една минимална предварителна разработка на Баглюк…

— Добре — прекъсна го Господаря. — Само не се увличайте прекомерно, времето си тече. Не можем да позволяваме на вестникарите да си мислят, че всичко им е позволено и че могат безнаказано да ни заливат с мръсотия. Много удобно ще е, ако се окаже, че Баглюк е замесен в нещо. Тогава ще можем да нанесем ответен удар, без да влизаме в контакт с него. Наберете повечко компромати срещу него, а аз, от моя страна, ще намеря човек с остро перо, който ще напише разгромяващо опровержение и ще го пробута в печата. Ще ви кажа нещо повече, Коротков: напълно допускам, че продължавате да ме лъжете за Мамонтов. Все пак ми се струва, че сте поддържали връзка с него, но нека това остане да лежи на съвестта ви. Днес задачата номер едно е да пресечем из корен използването на неясно как получена информация за разшифроване на нашата агентура. Ние вътрешно после ще се оправим някак и ще разберем по какъв начин сведенията за Мамонтов са попаднали в пресата, обаче трябва веднъж завинаги да откажем журналистите да публикуват такава информация. Ясна ли ви е така поставената задача?

— Ясна е, Владимир Борисович.

— Тогава утре сутринта ви чакам с плана на мероприятията. Докато не видя плана и не го ревизирам, не предприемайте нищо, нито една стъпка. Не знам на какви принципи на работа ви е учил Гордеев, обаче виждам, че от тези принципи не излиза нищо свястно. Сега ще имате добрината да се пренастроите и да започнете да работите според моите принципи.

Коротков излезе от кабинета на началника и по стар навик тръгна не към своя кабинет, а към този на Анастасия. Бяха приятели от дълги години и Юра просто не си представяше как е възможно, след като е получил ново „напътствие“, да не сподели първо с Каменская.

— Ася, нашият Господар най-сетне е узрял и е решил да обяви война на пресата — съобщи й той още от прага.

— Доста дълго трябваше да зрее — неодобрително отвърна Настя. — Обществеността почти си създаде впечатление, че е забравил за статията и че като добър началник той трябва да защити честта на мундира.

— Е, той е истински руски Господар: дълго впряга, ама после здраво пришпорва — не можеш го догони. Утре сутринта трябва да му представя план за мероприятията по разработката на Баглюк. Здраво пипа, нали?

— Ама той какво, предварително ли е сигурен, че журналистът има слабо място? Защо трябва да го разработваш?

— В това има смисъл. Защото каква е нашата задача? Преди всичко да изясним откъде той е получил тази идиотска дезинформация за Мамонтов. А пък Баглюк…

— Чакай, Юрик. — Настя болезнено се намръщи и потърка носа си. — Ти абсолютно ли си сигурен, че е било дезинформация? Мамонтов не е бил твой агент, но как можеш да си сигурен, че не е работил с някого другиго?

— Ами защото дотича за помощ при мен, а не при онзи човек! Ако беше във връзка с някого, щеше ли да звъни на мен? Какъв съм му аз? Сват или брат? Аз съм оперативникът, който разработваше Мамонтов по делото за убийството на гарата, нищо повече. И бях принуден да призная, че нямаме улики срещу него. Така че следователят го пусна. Мамонтов прекрасно знаеше, че аз съм сигурен във вината му или поне в неговото съучастничество, не съм крил това от него. По принцип би трябвало да бяга от мен като дявол от тамян. Щом ми се обади, значи няма никого другиго.

— Резонно — съгласи се тя. — В случай че не го е направил под нечий натиск. Представи си, че някой е захванал игра срещу теб. И то жестока игра, предварително обричайки горкото момче на смърт. Фактически натресоха ти труп. Тоест ти, като нормален оперативник, щом не си дочакал Мамонтов, е трябвало да отидеш в дома му, за да видиш какво става. И си отишъл. А там те е чакало красиво и още неизстинало местопрестъпление. Имал си късмет, дето не си се наврял вътре. Защото инак щеше да се оневиняваш до второ пришествие.

— Аз и така се оправдавам. Господаря не ми вярва, смята, че някъде не съм догледал и съм поставил Мамонтов под удар. И при всичко това не разбирам каква е тая дрънканица за диктофонния запис в статията. Нашите вестници си позволяват какво ли не, но чак пък толкоз! Все пак имаше и скандали, и съдебни процеси за непроверена информация. Не вярвам в редакцията да са пуснали материала на Баглюк, без да са се убедили, че той има фактологическа основа. Значи е съществувал някакъв запис. Може би Мамонтов ме е търсил именно във връзка с него?

— Може би. Слушай, направи едно добро, донеси ми водичка, а? — Настя подаде на Коротков празната гарафа. — Вашата мъжка тоалетна е по-близо.

— Мързелана! — промърмори той и взе гарафата. — Ти ще ми върнеш жеста с кафенце, и с бисквитки ще ме почерпиш, от онези вкусните, дето ги опитах вчера.

— Е, ама това беше вчера! — разсмя се Настя. — Вече ми ги разграбиха. Ще те почерпя с бонбон. Стига си се пазарил, тръгвай!

След половин час, когато бяха изпили по две чашки кафе и бяха омели кутията бонбони, която някой бе подарил на Настя по случай Коледа, в кабинета надникна Миша Доценко.

Както всички останали, и той трябваше да се отчита в края на деня пред Мелник за изпълнението на дневния си работен план.

— Отивам на поредна среща с Лазарева — съобщи той. — Мелник смята, че се движим в правилна посока. Дори ни похвали, че толкова бързо сме хванали тази посока.

— Значи е сигурен, че сме уцелили десетката, така ли? — учуди се Настя.

И имаше на какво да се учудва. Виктор Алексеевич винаги се съмняваше, съмняваше се чак до края, фактически до произнасянето на присъдата. А понякога и след него. Може би защото бе работил в криминалистиката два пъти по-дълго от новия им началник и съответно беше виждал два пъти повече грешки, допуснати от оперативни работници и следователи. Житената питка беше запален привърженик на отмяната на смъртното наказание. Всеки път, когато чуеше, че е открит истинският виновник за престъплението, за което някой вече лежеше в затвора, а се случваше и да е разстрелян, той изпадаше в ужас. „Представям си как се чувства сега криминалистът, който е намерил уликите срещу този невинен човек — казваше той. — Да не дава господ аз или някой от вас да се окаже на неговото място. Докато сте живи, няма да си простите, век ще се измъчвате.“ Какво пък, Господаря беше по-млад, по-уверен в себе си. Може това и да не беше чак толкова лошо.

— Какво впечатление ви прави Лазарева? — попита тя.

— Сложно. — Доценко меко се усмихна. — Далеч не е глупаво момиче, вярно, нискообразовано, но несъмнено има интелект. Доста приятна за общуване. Но нервите й не са в ред — в това съм абсолютно сигурен. Трудно се владее. И знаете ли… — той се запъна, — наистина е голяма романтичка. Направи ми впечатление как се облича. Ясно е, че тя сега се облича, имайки предвид срещите с мен. Но първия ден, когато се запознах с нея, не се канеше да ходи никъде вечерта, обаче изглеждаше великолепно. Човек има чувството, че двайсет и четири часа от денонощието чака своя прекрасен принц. Много добре се грижи за себе си, обици на ушите, маникюр…

— Да, маникюр — замислено промърмори Настя. — Маникюрът никак не ни пасва. Откак ми разказахте за това за пръв път, непрекъснато си блъскам главата. Опитвам се да си спомня нещо… Да! Спомних си. — Тя облекчено се усмихна. — Представете си, от два дни се мъча. Сега си спомних. В някакъв вестник четох рекламна обява, че сега се правят някакви нови видове козметични услуги, безумно скъпи. С помощта на специални прибори бързо да ти израстват коса и нокти. Мишенка, тичайте при вашата неуравновесена приятелка, а аз ще се постарая да намеря тази реклама, ще видя къде правят тези фокуси и ще опитам да науча дали Лазарева не е тяхна клиентка. Ако наистина е търсила услугите им след откриването на последния труп, можем да смятаме, че сме невероятни умници.

Когато вратата се затвори след Доценко, Настя поседя една минутка, втренчена с невиждащи очи в прозореца, и тихо добави:

— А ако се окаже, че Лазарева не е използвала услугите им, тогава всичко е напразно. Не е тя. Знаеш ли, Юра, оказва се, че науката може да ни радва. Прочетох тук една много интересна статия, вярно, не знам доколко всичко в нея е достоверно. Става дума за това, че съществувала връзка между рождената дата на серийния убиец и датите, когато той извършвал престъпленията си. Серията престъпления представлявала реализация на някаква програма, заложена по рождение. Програмата, както разбираш, трябва да бъде изпълнена. Така е замислила нещата природата. И тази програма е защитена срещу външни въздействия. Разбираш ли какво означава това?

— Нищичко не разбирам — сви рамене Коротков. — Много е сложно за мен.

— Изобщо не е сложно, просто те мързи да мислиш. Щом програмата е защитена срещу външни въздействия, никой не може да повлияе на серийния убиец. Тоест не е възможно да го установим и намерим, докато програмата не е изпълнена докрай. Не е възможно той да бъде уплашен, убеден или възпрян по някакъв друг начин, така че да не осъществи замисленото. Ако не сме сгрешили с Лазарева, тогава можем да я разработваме, без да бързаме, тя няма да убие никого повече.

— Разбира се, къде ти! — позасмя се Юра. — Нали Мишка по цели вечери се разхожда с нея и я изпраща до дома й, като изчаква да мине типичният за убиеца час — двайсет и три.

— Не, не е там работата. Тя няма да убива повече, защото програмата е изпълнена. Ако програмата все още действаше, ние нямаше да се спрем на Лазарева.

— Я стига, Аска! — ядоса се Коротков. — Наистина ли вярваш в тези глупости? Нямаш си друга работа и само си мътиш главата. Я по-добре ми помогни да съставя плана за Баглюк.

— Аха, заради една гарафа с вода сега цяла седмица ще ме експлоатираш. Добре, дай да се заемем с плана.

* * *

Във вагона на метрото имаше сравнително малко хора, никой не й дишаше във врата и не я блъскаше с лакът в ребрата, Настя дори успя да си намери място за сядане в едно ъгълче. Извади от чантата си сборника научни статии с невзрачна картонена корица и отново се върна към онази публикация, която предизвика нескрития скептицизъм на Коротков. Въз основа на изучаването на серийните убийства учените правеха извод, че колкото по-млад е престъпникът, толкова по-висока е честотата на криминалните епизоди. Седем убийства за две седмици. Спокойно можеше да се говори за доста млад престъпник. От тази гледна точка Анна Лазарева подхождаше много добре. Но се говореше и за друга зависимост: колкото по-възрастен е престъпникът, в толкова по-голям диапазон варира възрастта на жертвите. Седмината потърпевши имаха големи разлики във възрастта — от двайсет и седем до четирийсет и девет години — и това донякъде поставяше под съмнение избора на Лазарева в качеството на заподозряна — престъпникът трябваше да е по-възрастен. Трябваше да подготвят други работни версии, ако се окажеше, че са сбъркали с баскетболистката. И същевременно да намерят възможност да се срещнат с хората, които правеха научните разработки върху серийните убийства. Може би те щяха да им подскажат нещо…

— … молим да освободите вагоните. Уважаеми пътници, при слизането от влака не забравяйте багажа си. За багаж, забравен от други пътници, съобщавайте на дежурния по станция.

Настя се сепна и изскочи от вагона. Напомнянето за багажа, оставен от други пътници, днес й се стори особено зловещо. Животът отдавна вече не беше прост и разбираем. По-рано тя твърдо знаеше: не води вкъщи случайни познати и не им ходи на гости, не влизай в съмнителни парични отношения, не се занимавай с пияни хора и така няма да си имаш неприятности. А сега от правилното или, както казват американците, безопасно поведение почти нищо не зависи. В метрото или в надземния транспорт може да избухне бомба. При пресичането на зелено може да те блъсне откачил от собствената си нахаканост пиян или нагълтал се с хапчета идиот с вносна кола. Вярно, маниаци е имало винаги — и преди сто, и преди петстотин години — и е нямало защита от тях. Това им е страшното на тях, че тяхна жертва може да стане всеки, колкото и правилно и „безопасно“ да се държи. Но все пак едно е, когато има само маниаци, и съвсем друго — когато те убиват и бомби, и откачени шофьори, и терористи, които взривяват цели блокове и завземат болници. Никога не знаеш къде ще се озовеш утре и ще бъдеш ли жив утре вечер. Страх те е да планираш, да си правиш сметки за бъдещето и поради това губиш усещането за перспектива на собствения си живот. Преставаш да виждаш бъдещето и се потапяш в настоящето, като се стараеш да изстискаш от него всичко възможно, защото настоящето поне вече го имаш, а не се знае ще го има ли бъдещето.

Привечер внезапно времето се бе затоплило и когато излезе от метрото на улицата, Настя нагази до глезените в мръсната каша на стопилия се сняг. Настроението й — и без това потиснато, откак ги напусна Гордеев — се развали окончателно, прииска й се колкото може по-скоро да се прибере вкъщи и тя направи това, което по принцип правеше крайно рядко, само при съвсем специални обстоятелства: спря кола, една от онези, които незаконно работеха като таксита. Шофьорът се оказа разговорлив чичка и през целия път не си затвори устата, пак добре, че не настояваше да му отговарят. Настя с усилие изтърпя няколкото минути на това мъчение, даде му банкнота от десет хиляди и с облекчение слезе от колата пред своя блок.

Жилището беше тихо и пусто. Льошка беше в Америка, никой не я чакаше. Тя вяло пообиколи хола, като се чудеше дали да вечеря, или веднага да вземе душ и да си легне. Гладът се обаждаше, но я мързеше да готви. В края на краищата Настя взе компромисно решение: да легне в горещата вана с книжка в ръка, а после ще види как ще реагира организмът й. Ако чувството на глад се притъпи и й се доспи, така да бъде — тогава тя с чиста съвест ще се пъхне под топлото одеяло. Ако пък огладнее още повече, тогава щом така е писано — ще забърка нещо от продуктите, които намери в хладилника.

Процесът на подготовката за водната процедура я поразсея, трябваше да избере подходяща книга, да премести в банята телефона, да намери шампоана. Настя се потопи в горещата ароматна вода, изпружи крака и блажено притвори очи, усещайки как си отива студът, просмукал се в тялото й през целия есенно-зимен сезон. Тя вече протягаше ръка, за да вземе книгата, когато звънна телефонът. Разбира се, беше майка й — Надежда Ростиславовна, и, разбира се, тя зададе традиционния си въпрос:

— Какво яде?

— Тъкмо влизам — излъга Настя, — сега ще вечерям.

— Пак ли сандвич със салам? — въздъхна майка й.

— Кренвирши с елдена каша.

Това се повтаряше всеки ден, по-точно — всяка вечер. Понеже познаваше дъщеря си, Надежда Ростиславовна би могла да предположи, че тя няма да й каже истината, ако тази истина би огорчила майка й. Но въпреки това продължаваше всяка вечер, след като Алексей бе заминал в командировка, да се обажда и да задава едни и същи въпроси, за да получава едни и същи отговори, в които варираше само гарнитурата, а кренвиршите обикновено се редуваха със замразени кюфтета от магазина.

Следващия път телефонът звънна, когато Настя вече беше прочела пет страници от грижливо избраната книга. Коля Селуянов търсеше Коротков и тъй като не го намерил нито в службата, нито в дома му, сметнал за нужно да попита Настя дали не знае къде се е дянал Юрка. След още две страници телефонът зазвънтя на къси интервали — междуградски. Гласът на мъжа й звучеше толкова силно и отчетливо, сякаш той се намираше съвсем наблизо, до нея в банята.

— Разбира се, нищо не си яла — започна той без дълги предисловия.

— А ти, разбира се, се казваш Надежда Ростиславовна — имитира го Настя. — Вече получих от нея наставления на тази тема. Защо всички смятате, че най-важното нещо в живота е да си нахранен? Я по-добре да си поговорим за нещо по-приятно.

— Добре — сговорчиво се съгласи Льоша. — Намерих твоите обувки на дупчици и купих цели два чифта — да си имаш.

— Благодаря ти, слънчице, зарадва ме.

Да, обувките бяха нещо прекрасно. Преди три години Настя си бе купила такива обувки, когато беше в Италия, и после си скубеше косата от яд, че бе взела само един чифт. Бяха изработени от изключително мека кожа, имаха невероятно удобна форма и да ги носиш беше също толкова леко и удобно, колкото да носиш пантофи. Краката й не се уморяваха и дори да отичаха в горещите летни дни, тялото не страдаше, стъпило в тези забележителни обувчици. При това те бяха с токче и изглеждаха повече от прилично. Настя, която преди това обикновено носеше спортни обувки, за две години износи своите вълшебни обувчици, докато заприличаха на парцали, и сега страдаше от перспективата отново да обува маратонките, с които през лятото щеше да й бъде направо тежко. Но за съжаление тя не можеше да носи нищо друго, освен маратонки. Само онези обувчици. А в Русия, кой знае защо, не внасяха такива.

Не беше минала и половин минута от мига, когато тя приключи разговора с мъжа си, и телефонът отново нададе глас. Отново интервалите между позвъняванията бяха междуградски. Сигурно Льоша бе забравил да й каже нещо.

— Да, слънчице — изгука тя, когато вдигна слушалката.

В отговор Настя чу смутено покашляне:

— Добър вечер, Анастасия Павловна.

Настя трепна. Изобщо не беше очаквала да чуе този глас. Нима животът й отново щеше да се изпълни с проблеми?

— Здравейте, Анатолий Владимирович — предпазливо отговори тя.

— Познахте ме значи?

— Разбира се, имам добър слух.

— Честита Коледа и Нова година!

— Благодаря, и на вас честити.

Възцари се неловко мълчание. Сърцето на Настя заби лудо. Очакваше от това позвъняване всичко, само не и радостни вести.

— Анастасия Павловна, всъщност ви се обаждам… Едуард Петрович не е много добре.

— Какво му е?

— Рак. Слава богу, лекарите се надяват, че може да се оперира. Утре ще го докараме в Москва, в клиниката вече ни очакват. Ще го оперират.

— Много ли е зле?

— Ами… обективно погледнато — не много. Движи се самостоятелно, продължава да работи. Но нали го знаете Ед, винаги е бил на крак, винаги е бил бодър и енергичен. Фактът, че сега по-малко се движи и бързо се уморява, е истинска катастрофа за него. Има хора, за които това е нещо нормално, в такова състояние те живеят с години, с десетилетия, а Ед смята, че животът му е свършил.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Благодаря, Анастасия Павловна, нищо не е нужно, всичко вече е направено. Само си помислих, че преди операцията Едуард Петрович сигурно ще иска да си поговори с вас, та исках да ви помоля да не показвате колко зле изглеждат нещата, ако ви се стори така. Знаете ли, той е като дете, готов е да пита първия срещнат има ли надежда. И вярва на всичко, което чуе в отговор.

— Защо смятате, че ще иска да говори с мен?

— Знам. Той изпитва много топли чувства към вас.

— Не сме общували повече от година — каза Настя. — Сигурно вече ме е забравил.

— Не сте права, помни ви и говори много хубави неща за вас. А не ви се обажда, защото не иска да ви създава проблеми. Но преди операцията със сигурност ще ви се обади, може би дори ще ви помоли да отидете при него в клиниката. Нали няма да му откажете?

— Не, разбира се. Ще дойда, ако ме помоли.

Денисов. Могъщият финансист, който бе купил и сложил в джоба си цял град с все администрацията и правоохранителната му система, богат като Крез. Човек, за когото нямаше нищо невъзможно. На два пъти Настя му бе помагала, веднъж и тя поиска помощ от него. Денисов й помогна, като плати за това със смъртта на собствения си син. Отношенията им бяха сложни. Едуард Петровия никога не я молеше да направи нещо в разрез със закона, и двата пъти бе ставало дума само за помощ при разкриване на престъпление и намиране на убийци. Но Настя Каменская, която работеше в милицията от дълги години, разбираше, че едва ли има право да разчита на безспорна порядъчност от страна на един крупен мафиот. Разбира се, искаше й се да се надява, че Ед Бургундски, както го наричаха приближените му, не би злоупотребил с познанството им и не би се опитал да я въвлече в някаква гадост. Но не можеше да заложи главата си за това.

А сега Денисов беше болен. Излизаше, че и за него има невъзможни неща. Неща, срещу които са безсилни всичките му несметни богатства и многобройни връзки.

На Настя й се стори, че водата във ваната стана съвсем студена. Пусна горещата, но това не помогна и тя разбра, че просто е нервна. Отново я полазиха тръпки. А колко хубаво бе започнало всичко! Пенлива вана, хубава книга, разговор с Алексей…

Застана под душа, за да отмие сапуна, и този път не изпита ни най-малко удоволствие от любимата си процедура. Човек никога не знае къде ще го намери нещастието. Взрив, терорист, маниак. Или неизлечима болест. Беше й жал за Денисов. А имаше ли право да изпитва съжаление? Имам, реши Настя. Каквито и да са неговите взаимоотношения със закона. Всеки човек има право на съчувствие, когато го сполети нещастие. Особено подобно нещастие.

Тя се загърна в халата, отиде в кухнята и неочаквано усети прилив на ентусиазъм относно вечерята. Това беше един от изключително редките случаи, когато не й се искаше просто да седи и да мисли. Имаше нужда да се разсее и в името на това Настя бе готова дори на кулинарни подвизи. Във фризера се намери пакет с цветно зеле, точно каквото й трябваше. Изсипа съдържанието му в тигана и започна да търси някакъв вкоравен комат бял хляб, та с помощта на обикновено ренде да го превърне в галета за паниране. Търсенето се увенча с успех, тъй като предвидливият Чистяков специално подреждаше недоядените коматчета от франзели на поставен на перваза поднос, за да се сушат там в очакване на по-добра участ. Техният час настъпи днес. Но надеждите на Настя не се оправдаха, работата по превръщането на коравия хляб в галета се оказа монотонна и абсолютно лишена от творчество, така че в главата й отново нахълтаха тъжни мисли за непредсказуемостта на живота и коварството на съдбата.

* * *

— Коя е тя? — нервно попита Олга.

— Една жена — спокойно отговори Доценко.

Отдавна вече бе престанал да реагира на сцените на ревност, които му правеха неговите приятелки. Миша беше привлекателен млад мъж, момичетата го харесваха, а тъй като той още не бе срещнал своята „единствена“, с лекота се разделяше с дамите, особено с такива, които не желаеха да се съобразяват със спецификата на работата в милицията. Олга беше настоящето му гадже и сега негодуваше, задето Михаил — вече за коя ли поредна вечер — не й обръщаше внимание. Не само необходимото, а изобщо никакво. Не се обаждаше, а вкъщи се прибираше след полунощ.

— Отдавна ли я познаваш? — продължи разпита си тя.

— Не много отдавна.

— Коя е?

— Има ли значение за теб? — отговори той на въпроса с въпрос. — Сякаш ако е чистачка, ще е едно, а ако е кинозвезда — съвсем друго.

— Ти какво, решил си да ме зарежеш ли?

— Засега не. Но ако ми пречиш да работя, непременно ще те зарежа. Оля, смъртно съм уморен и ми се спи, да приключваме, а?

Момичето гневно тресна слушалката. Миша се усмихна и се върна към своята прекъсната вечеря. Неговата грижовна майка, преди да влезе в болницата, бе помолила многобройните си приятелки, които живееха наблизо, да не оставят сина й на произвола на съдбата и дори им беше оставила ключ от апартамента, така че Миша всяка вечер намираше в кухнята обилна вечеря — плод на колективните усилия на милите пенсионерки. Дори в деня, когато тук бе дошла Анна, в хладилника стояха донесените още следобед тенджерки, бурканчета и пакетчета с пържоли, салати и пирожки. Доценко се надяваше гостенката да не надникне там и да „повярва“ на легендата му за ергенската вечеря.

При ежедневните си срещи с Лазарева Михаил подхващаше разговори, чрез които изучаваше характера и начина на мислене на бившата спортистка. Същевременно се стараеше да провери алибито й за дните и часовете на извършването на седемте убийства. Резултатът беше абсолютна каша. От една страна, Аня бе много силна физически и спокойно би могла безшумно да удуши жена и не много едър мъж. От друга страна, имаше дълги нокти, което противоречеше на заключенията на експертите. Вярно, Каменская бе обещала да се свърже с някакъв козметичен салон и да попита дали Лазарева не го е посещавала за изкуствено бързо израстване на нокти. От една страна, Анна не приличаше твърде на душевно болна, в изказванията й нямаше нищо, което да говори за увредена психика, натрапчиви идеи или раздвоение на личността. Но, от друга страна, беше прекомерно нервна, лесно излизаше от кожата си, често настроенията й рязко се сменяха, при което тези смени не бяха свързани с никакви външни събития. Уж никой не я е обидил, не я е наскърбил, не я е разстроил, уж нищо лошо не се е случило, а я гледаш — вяла, тъжна, затворена в себе си, не й се говори. Или обратното — без никаква видима причина изведнъж става радостно възбудена, не спира да бърбори, шегува се, смее се, не те оставя да гънеш. Това уморяваше Михаил, беше му трудно да общува с Анна, още повече че тя настойчиво форсираше събитията, като го принуждаваше преди раздяла дълго да стоят във входа и да се целуват. Тя се целуваше хубаво, но тъй като по принцип Михаил не я харесваше, тези продължителни раздели се превръщаха в мъчение за него. Аня явно недоумяваше защо той вече не я кани в дома си и постоянно намекваше за своята готовност да проведе още един кулинарен експеримент, тъй като според теорията на самия Доценко резултатът трябвало да бъде буквално зашеметяващ.

На Миша не му се искаше да изпитва никакво „зашеметяване“. Искаше му се всичко по-бързо да се изясни, та повече да не се среща с натрапчивата особа, мечтаеща за страстна любов, завършваща с брак. Една от задачите, които му бе поставила Каменская, беше да изясни дали Анна Лазарева не е била жертва на насилие като малка, а по-конкретно — на нападение вечер в пуст вход. Опитът бе показал, че серийните убийци избират жертвите си неслучайно. Жертвата трябва да отговаря на определени „изисквания“ — например да прилича на някого или да бъде облечена по определен начин, или да има определена професия и така нататък. Първото, което се прави при появяването на сериен убиец, е грижлив анализ на всички сведения за потърпевшите и опит да се моделира „образът на жертвата“, за да се разбере защо този образ е именно такъв, и вече оттам се тръгва към моделиране личността на престъпника. По делото за седмината удушени „образът на жертвата“ изобщо не се очертаваше. Три жени и четирима мъже с толкова различна възраст и толкова различни като външност. Но ги обединяваха времето, мястото и начинът на убийството. Ето защо версията беше, че именно тези признаци са водещите, главните за убиеца. Все му е едно кого ще убие — важно е това да стане непременно вечер във входа на жилищен блок. И то да убие не с нож, не с куршум, а именно чрез удушване. Такава мания би могла да се появи у човек, който като малък е бил нападан при аналогични обстоятелства. Отначало у детето се поражда непреодолим (и между другото — напълно естествен) страх от пусти входове, особено вечер. После, с годините и под влияние на различни процеси, извършващи се в психиката, у този човек може да се оформи точно толкова непреодолимо влечение да направи онова, от което толкова години се е страхувал. И така да убие страха си.

Именно затова Каменская поръча на Миша да се опита да научи дали нещо подобно не се е случвало на Лазарева като малка. Настя, от своя страна, смяташе да разрови материали с дългогодишна давност, в които става дума за нападения над деца и млади момичета, и да види дали в списъците там няма да се мерне името на Анна.

Доценко се пържеше на тих огън, докато си проправяше път към интересуващия го въпрос от всички възможни страни, но още не бе научил нищо интересно от новата си позната. Нито разговорите за тягостни спомени от детството, нито опитите да поразсъждават за Фройд и психоанализата бяха дали резултат.

Михаил се чувстваше неловко, виждаше, че Анна съвсем сериозно гледа на него — красивия, висок, неженен „журналист“, спец по любовните романи — като на кандидат за женитба, макар че — ей богу! — той не й бе давал никакви надежди, не бе говорил за любов, не беше я канил в леглото и изобщо се бе държал дори неприлично целомъдрено. Но такава си беше Аня Лазарева, неслучайно го бе предупреждавала осведомената дама от Федерацията по баскетбол. Момичето безрезервно вярваше във всичко, в което искаше да вярва, раздухвайки пламък от най-дребен повод, дори мним. И Доценко с нетърпение очакваше онзи благословен миг, когато би могъл вече да не ходи всяка вечер в седем часа на „Профсъюзна“.

* * *

Паригин се тревожеше все повече и повече. Вече от няколко дни той наблюдаваше този детектив от „Петровка“ — Доценко — и нищо не се проясняваше. Това момче се разкарваше из целия град, вечер се срещаше с някаква продавачка на вестници, грозна дългарана с дълъг, червен от студа нос (да се чудиш какво ли е намерил в нея?), и нито веднъж през цялото това време край него не се появи никой от хората, които бяха дошли в дома на Паригин. За всеки случай Евгений остави Доценко на мира за половин ден и проследи другия детектив, с когото Михаил излизаше от службата им. Може би Доценко работеше заедно с някого и с онези тримата се срещаше не самият той, а неговият колега. Но и това мероприятие не даде резултат. Никой от тримата не се мяркаше в обозримото пространство.

Гризеше го тревога не само за него самия, но и за парите, нужни на Лолита. Пари трябваше да се намерят на всяка цена, защото ситуацията не можеше да съществува до безкрай в сегашния си вид. Лолита и племенникът му не живееха в дома си, момчето не ходеше на училище, добре поне, че Лола си взе неплатен отпуск. Не беше работа това. Неслучайно се казва, че няма нищо по-постоянно от временното. Понеже на врата му увиснаха роднините, Евгений, първо, си загуби жилището, което би могъл да използва като място за среща или дори като място за изпълняване на поръчка (и това се бе случвало!), а, второ, загуби свободата да пътува. Ако възникнеше необходимост, сега нямаше да може да напусне Москва задълго, защото трябваше да се грижи за Лолита и малкия Серьожа. Те не можеха да излизат от къщи, той дори им бе забранил да говорят по телефона, така че остана единствената им връзка с външния свят, да не говорим за пазаруването. Не, трябваше по някакъв начин да овладее ситуацията и да я доведе до логичен край.

На Паригин — опитния професионален убиец — дори през ум не му минаваше да използва уменията си, за да се отърве от кредиторите на покойния си братовчед. Дълговете трябва да се връщат — това не подлежеше на коментар. Кредиторите не са виновни, че някой не им се е издължил. Те са дали на човека пари назаем, повярвали са на честната му дума, дори нищо не са взели като залог. За какво да ги убива? По-добре да почака на някого да потрябва някой да бъде убит, да получи поръчката, да я изпълни, да вземе полагащия му се „хонорар“ и да върне дълга на братовчед си. Така ще бъде честно. А да убива хората, които искат да им се върнат парите със съответните лихви и искат това напълно справедливо, не е почтено. Погледнато отстрани, това беше странна логика, но за Паригин тя изглеждаше нормална. Има убийство и убийство, смяташе той. Да убиеш човек, като изпълняваш платена работа, далеч не е същото като да отнемеш живота на човек, с когото не можеш да се разбереш с добро и да прекратиш конфликта. Второто е срамно и недостойно за истински мъж. Докато първото е напълно допустимо.

Евгений рядко четеше вестници, предпочиташе да научава новините от телевизионните информационни емисии. Обичаше да гледа телевизия, включваше телевизора машинално още с влизането вкъщи, грижливо изучаваше списание „ТВ парк“, предварително си набелязваше предавания и филми, които не бива да пропусне, дори ги подчертаваше в програмата със син маркер. А вестници купуваше само като четиво за из път или в случай че се наложи дълго да чака нещо или някого. Тази сутрин, докато се бръснеше пред огледалото, Паригин си каза, че май е време да се подстриже. След като в седем вечерта „изпрати“ Доценко до „Профсъюзна“ и се убеди, че той отново тръгва със своята червеноноса дългарана, Евгений реши, че вечерта вече не обещава нищо интересно и със спокойна душа влезе в един бръснарски салон. Там, докато чакаше на опашка, взе от масичката във фоайето вестниците, оставени вероятно преди няколко дни от разсеяни посетители…

— Ей, човече, да не заспа? — разнесе се над ухото му весел глас. — Дойде ти редът. Ще сядаш ли изобщо да те подстригват?

— Да, да, идвам! — сепна се Паригин, пъхна вестника в джоба на якето си и тръгна към салона.

Гледай ти, толкова бе потънал в мислите си, че не бе забелязал как му е дошъл редът. Дебелата фризьорка тракаше с ножиците някъде край тила му, а Евгений седеше, притворил очи, и се мъчеше да подреди мислите си. Каква странна статия! Някакъв младеж, когото после намират убит признава, че е извършил убийство преди година и половина. Това, както и да е, но тази плашеща фраза за някакъв магнетофонен запис… А няколко дни след това при него, Паригин, идват някакви мутри и също се опитват да направят запис на признанието му в убийство. Каква прилика! Но какво значи това? Ако се вярва на статията, това момче е било информатор, работило е за ченгетата и пак те са го издънили, допуснали са изтичане на информация, а криминалната структура, с която хлапакът е бил свързан, естествено не е изтърпяла предателя и завинаги му е запушила устата. Добре, да допуснем, че момчето наистина е било агент на „Петровка“. Но нали той, Евгений Паригин, не е във връзка с никого и на никого не дава информация. Тоест не може да са го издънили милиционерите. Защо тогава онези мутри посетиха и него?

Ами затова. Първоначалната му догадка се оказа правилна. Милицията се е захванала да разчиства стари дела, опитва се да разкрие поне известна част от „висящите“. Явно началството им там се е сменило, затяга гайките. И тия гадове са изобретили универсален способ — обикалят всички заподозрени и се опитват да изтръгнат от тях признание, като разчитат на силата и ефекта на изненадата. Минало е много време след престъплението, човекът отдавна се е успокоил, решил е, че му се е разминало, опазили са го ангелите, обаче ей на — не било така. Малко хора биха устояли и запазили самообладание. Хлапакът, как беше — Никита Мамонтов май, не е удържал на напъна. При Паригин тоя номер не мина, защото не е такъв човек, но с много други определено ще мине. Сега останаха малко опитни и психологически закалени изпълнители, повечето са млади-зелени, веднага се пречупват и си развързват езиците. Вярно, такива вземат по-евтино, работят за грошове, но и качеството, което дават, е съответното. Ето ви го и резултата.

Значи все пак са били ченгета. Олекна му, защото събитията намериха своето обяснение. Най-важното е, че не са били възложителите, на тях Евгений не би могъл да им излезе насреща. Тоест би могъл, но съществуваше риск да се издаде, а нали неговата най-стабилна защита през всичките тези години беше грижливо пазената анонимност. Никой от възложителите не знаеше истинското му име, само псевдонима и начина за връзка — начин сложен и защитен от издънки.

Сега трябваше да провери дали във връзка с убийството на гражданина Шепельов са се опитвали да изтръгнат признание само от Паригин, или са пробвали с всички куцащи с наранени лица. Трябваше да продължи да следи черноокия красавец Доценко.

След като плати за подстригването и излезе от бръснарницата, Евгений реши, че от вестниците май има полза. Трябваше да ги прегледа по-внимателно. Сега с криминална хроника вдигат тиража си всички издания. Хората обичат да четат за нечия чужда смърт и да се радват, че не се е случило на тях. Току-виж, може и още нещо интересно да прочете и да си направи изводи. Нищо няма да се случи, ако пропусне един ден да наблюдава милиционера, а посвети времето си на изучаване на пресата. Най-лесно би могъл да го направи в заводската библиотека, там имаше течения на петнайсетина вестника, но не беше безопасно да се появява на местоработата си. Ако го търсеха, значи го причакваха и край блока, където живееше, и около завода. Трябваше да отиде в районната библиотека, което бе сравнително безопасно, защото тя беше доста далеч от дома му, пък и там определено нямаше да го търсят.

Професионален убиец намерен в библиотека, където преглеждал периодичния печат. Да се пръснеш от смях!

* * *

— Запознах се с вашите аналитични материали. Написани са на добро ниво и съдържат много полезна информация. Продължавайте този начин на работа. Както и при Гордеев, всеки месец ще ми представяте сведения — каза Мелник, връщайки на Настя дебелата папка. — Сега ми докладвайте какво смятате да направите днес по делото за серийния убиец.

— Разработваме бившата баскетболистка Лазарева. Междувременно аз проучвам стари материали за нападения над деца и млади момичета във входове късно вечер.

— Имате предвид неразкрити престъпления, така ли? — уточни Мелник. — Смятате, че престъпникът, който не е бил заловен, след време е започнал да напада възрастни?

— Не, смятам, че навремето може да е станал жертва на такова нападение. Затова сега преглеждам всички материали, включително тези с разкритите престъпления.

Господаря помълча няколко секунди, после кимна одобрително.

— Добра версия. Много добра. Търсите сред потърпевшите момиче на име Анна Лазарева, нали?

— Точно така. А същевременно съставям списък на такива потърпевши, за да проверим всички.

— Защо? — учуди се началникът. — Не сте сигурни за Лазарева ли? Доколкото разбрах от вчерашния доклад на Доценко, не би трябвало да се съмнявате. Неуравновесена личност с явно неуреден живот, с несполуки в личния живот. А няма и алиби. Какво още искате?

— Смущава ме маникюрът й. Ако вярваме на експертите, следи от нокти има само на шията на първия от седмината удушени. При всички останали няма такива следи. Излиза, че след първия епизод убиецът си е изрязал ноктите. Не е минало много време, а ноктите на Лазарева са дълги, такива израстват за цели три месеца.

Мелник се намръщи, прехапа устни.

— Може да са изкуствени? — предположи той. — Чувал съм, че има такива.

— Не, Миша е проверил. Ноктите й са нейни собствени, естествени. Но има друг момент. Днес смятам да отида до един козметичен салон, където за два часа изграждат нокти с всякаква дължина.

— Чудесно! — кой знае защо, се зарадва Мелник. — Браво на вас, Анастасия Павловна. Аз не бих се сетил за такова нещо. Гледай ти колко далеч е стигнала науката! Скоро ще се научат и коса да удължават.

— Правят го вече — кратко отговори Настя. — В същия салон, ако вярвам на рекламата. Може ли да тръгвам?

— Вървете. Довечера ще ми докладвате за резултатите.

Тя се върна в кабинета си да се облече, за да тръгне за салона. Не бил чак толкова лош този Мелник, не се заяжда много, не му се свидят похвалите, не грубиянства. Може би не беше права, че не го харесва? Това, че е маниак на планирането и отчетността, е просто стилът му на работа. Идва от управленския апарат, а там редът е такъв. На бюрото на всекиго има дебела, отпечатана по поръчка „Работна тетрадка“, в която денят е разпределен по часове и началството редовно проверява попълването на тази тетрадка. Във всеки случай предполага се, че проверява. Точно такива тетрадки има и на бюрата на много служители на Градското управление на вътрешните работи.

В края на краищата смешно и глупаво е да не харесваш един човек само защото той не е Гордеев. Житената питка е единствен на света, няма друг като него! Е, и какво, сега да намразим всички хора само заради това ли?

Настя Каменская с всички сили се стараеше да бъде обективна, но за свой срам осъзнаваше, че това не й се удава твърде успешно.

* * *

Наложи се дълго да търси козметичния салон с превзетото име „Горска нимфа“. Той се беше скрил сред многобройните улички в района на булевард „Цветной“, в старинна четириетажна сграда, където заемаше целия втори етаж. Дълго не й обръщаха внимание. Цените в този салон бяха такива, че по дрехите й веднага си личеше — не е клиентка. Най-сетне госпожицата, седнала на високото бюро каса, благоволи да спре върху нея разсеян поглед.

— Какво ще обичате? — пропя тя без капчица ентусиазъм.

— Имам въпрос за изграждането на нокти — каза Настя. — Правите ли тук тази услуга?

— Разбира се. — Госпожицата отвори своята дебела тетрадка. — Така, до началото на февруари всичко е заето. Ще се запишете ли?

— Засега не. Ще си помисля. Искам само да направя една справка. Една позната ми каза, че тук си е правила ръцете и е останала много доволна. Но аз се страхувам, че тази процедура уврежда тъканите. С кого да поговоря, за да ми обяснят по-подробно?

— Процедурата е абсолютно безвредна! — безапелационно отговори госпожицата.

— И все пак искам сама да преценя — твърдо каза Настя. — Кой при вас се занимава с тази процедура?

Госпожицата вдигна телефонната слушалка:

— Галя, можеш ли да дойдеш за малко? Да, тук. Аха, хайде.

След няколко минути дойде красива снажна жена на около четирийсет години, с очила и брилянтни обици.

— Галя, обясни на жената за ноктите.

Дамата с очилата бързо огледа Настя и внезапно се усмихна. Усмивката й беше приятна, без снизходителността, присъща на заможните дами, когато гледат обикновени жени. Очевидно разбираше от хора и невзрачният вид и непретенциозните дрехи на Настя не я измамиха.

— Заповядайте при мен — приветливо каза тя. — Насам, моля.

Настя я последва в малко кабинетче, където нямаше никаква апаратура, само бюро и три фотьойла — един за домакинята и два за посетители.

— Заповядайте, седнете — покани я дамата. — Свалете си якето, при нас е топло. Та какво искахте да ви обясня?

— Исках да ви попитам дали процедурата за бързо израстване на нокти не нанася вреда на тъканите.

— Журналистка ли сте?

— Не, откъде ви хрумна? — учуди се Настя. — Не съм журналистка.

— Аз пък си помислих, че сте решили да пишете критична статия за нас. Не е така значи? — Галина отново се усмихна, но този път усмивката й беше студена и напрегната.

— Не, защо, питам за себе си…

— Не е вярно. Вие имате прекрасни нокти. И тази процедура изобщо не ви е нужна. Да не мислите, че нищо не забелязвам? Все пак съм професионалист.

Настя се разсмя и машинално погледна ръцете си. Голям пропуск, не беше съобразила, че ноктите й са дълги и добре оформени. Трябваше поне да ги изреже, преди да тръгне насам…

— Права сте. Тази процедура не ми е нужна. Но ви давам честната си дума, че не съм журналистка и нямам намерение да пиша статия.

— Тогава каква сте? От данъчната полиция ли ви пращат?

— От милицията съм. Работата е там, че трябва да науча дали една жена е прибягвала до вашите услуги. Това е всичко.

— Можехте да попитате момичето, което разговаря с вас. В нейната тетрадка е записано всичко.

— Но вие не искате паспорт — възрази Настя. — Могат да ви кажат всякакво име. Още повече че аз не знам името на тази жена. А ако започна да описвам външността й, това почти няма да помогне — във вашия салон идват много клиентки и момичето във вестибюла едва ли помни всичките. Затова исках да поговоря именно с вас.

— Добре. Как изглежда тя?

— Много е висока.

— И толкоз? — учуди се Галина. — Никакви други белези ли няма?

— Това е главният белег. Жената, която ме интересува, не е просто висока. Тя е много висока. Като баскетболистка.

— Ах, Аня? — веднага се сети Галина. — Анечка ли имате предвид?

— Не знам как се казва — излъга Настя, за да не сбърка отново. — Разбирате ли, проверяваме алибито на един престъпник, който в определен ден и час се е намирал на тази улица и е бил в кола. Никой не може да потвърди това, защото той е бил сам в колата, но ни уверява, че е видял много висока жена, която биела на очи с ръста си, да влиза във вашия салон. Та значи искам да разбера дали наистина в посочения ден и час тази жена е идвала при вас. Значи вие добре я познавате?

— Тя е постоянна клиентка.

— Именно ваша клиентка ли? — попита Настя.

— Не, Анечка посещава много специалисти. Много се грижи за себе си. Педикюр, масажи, почистване, маски, процедури за заздравяване на косата. Идва и при мен. Ноктите й се нацепват и често се чупят, а тя обича ръцете й винаги да изглеждат добре.

— Кога за последен път е идвала при вас?

— Сега ще проверя. — Галина извади от чекмеджето си дебела тетрадка и я прелисти. — Ето… — Тя прокара пръст по един ред. — … Лазарева, двайсет и шести декември. Точно този ден ли ви интересува?

— Да, точно този. Благодаря ви. Ще предам на следователя, че заподозреният наистина може да е видял на улицата в интересуващия ни ден много висока жена. Той може да поиска да ви разпита и да впише тези сведения в протокола. Тогава ще трябва да отидете при него. За това посещение непременно си вземете тетрадката, разбрахме ли се?

Всичко това явно не харесваше на Галина. Лицето й стана сякаш по-твърдо, устните се присвиха, на брадичката й се открои дупчица. Споменаването на тетрадката, в която записваше клиентките, отново я върна към мисълта за данъчната полиция и разните проверки. Тя май не бе повярвала на измислицата на Настя за нечие алиби и продължаваше да си мисли за парите, скрити от държавата. Абе чудо голямо, да си мисли каквото ще, само да не разбере, че обект на интереса на милицията е самата Лазарева, та не дай боже да вземе да я предупреди.

— Кажете — леко смутено попита Галина, — а този човек в колата… той е от мафията, нали?

— Как ви хрумна това? — неподправено се учуди Настя.

— Ами… помислих си… знаете ли, да бъдеш свидетел, когато нещата са свързани с мафията, не е безопасно. Не бих искала…

— Не се тревожете — бързо я успокои Настя. — Ако нашият заподозрян в момента на извършване на престъплението наистина се е намирал тук, в района на булевард „Цветной“, значи е невинен. Вашите показания ще бъдат в негова полза и няма да предизвикат от негова страна нищо друго, освен благодарност.

— Е, добре тогава — кимна Галина. — Ако се налага, ще отида, където трябва.

Когато излезе от салона, Настя бавно тръгна към метрото. Е, Аня Лазарева, лоша ти е работата. През последните дни Миша Доценко усилено бе разпитвал обитателите на блоковете в близост до местата на убийствата, за да научи дали някой не е виждал през онези дни около двайсет и три часа много висока млада жена. Засега не беше постигнал успех, но при такива дела човек трябва да е много търпелив, извънредно рядко се случва нужните свидетели да се намерят от първия опит. А намереха ли се такива хора, без съмнение Мишаня щеше да успее да им помогне да си припомнят всички дреболии, включително подробности от облеклото и цвета на червилото. В тази работа той беше голям специалист.