Александра Маринина
Мъжки игри (15)

Глава 15.

Човек може да привикне дори към най-острата болка. Настя Каменская прекрасно знаеше това. След още една нощ, прекарана почти без сън, в тежка полудрямка, тя все пак си възвърна способността да мисли нормално. Вярно, всяка крачка по пътя на логичните разсъждения й причиняваше страдания, но тя смело правеше тези крачки, защото такъв беше характерът й. По-добре да приеме горчивата истина, отколкото да се самозалъгва.

И тъй, вторият й баща беше свързан с тази странна история, в която се оказа замесен журналистът Баглюк. И то свързан далеч не косвено, защото именно при него, при Леонид Петрович, се бе завтекъл журналистът след разговора си с Мелник на „Петровка“. Именно вторият й баща го бе поил с уиски по време на сериозния им разговор на четири очи. И дори му бе дал недопитата бутилка. Макар да е знаел, не може да не е знаел, че Баглюк, първо, ще шофира, а второ — че е склонен да се напива до забрава. Каква е причината за подобна постъпка? Било ли е умишлено — с цел да провокира катастрофата? Или е било някакво неразбираемо и неприсъщо на Льоня безгрижие и неблагоразумие?

Нещо повече — историята от странна се превръщаше в плашеща. Защото Баглюк бе писал в статията си за разкрита агентура, основавайки се на видео- и аудиозаписи с Никита Мамонтов, направени след заплаха от физическо насилие. Записите бяха гледани от опитен специалист по жестомимичен превод и той установи, че всъщност Никита е отрекъл да е бил вербуван. Какво излиза тогава? Излиза, че хората, които са отишли при Мамонтов, са били сигурни във връзките му с милицията, пребили са го и са го накарали да говори пред камера и микрофон. Но той не е казал онова, което са искали да чуят, тогава те са фалшифицирали записите. Това е ясно, но защо те изобщо са отишли при него? Защо са били убедени, че той е нечий агент? Някой ги е излъгал — умишлено или неволно. Някой е сгрешил. Но кой?

Добре, този въпрос ще остане открит. Но ето че на сцената се появява някой си Нурбагандов, който след подробното проучване се оказва агент на служител от милицията. Вярно, бивш, връзката с него е била изгубена, деловите отношения — прекъснати. Сега е точният момент да си припомни какво й бе говорил Денисов. А той бе казал, че Нурбагандов е един от завършилите учебен център, действащ в рамките на държавната програма за борба срещу укриване на данъци. Освен това Денисов бе казал, че в тази Програма, макар че е държавна, нещо не е наред. Силно намирисвала на нещо престъпно.

Прекалено много агенти… Прекалено много, за да мислим за случайно съвпадение. Ако ли пък не е съвпадение, а става дума за звена от една верига, тогава тази верига изглежда горе-долу така: за учебния център се набират хора с опит в сътрудничеството си с правоохранителните органи, и то опит от съвсем определен характер, с други думи — опит в агентурната работа. И още едно уточнение: този агент трябва да бъде завербуван чрез компрометиращи материали, по-просто казано — той трябва да е извършил престъпление или поне да е бил замесен в нещо престъпно. И тук изникват нови въпроси.

Първият: откъде учебният център получава информация за такива хора, кой им „предава“ тези агенти-престъпници?

И вторият: по какъв начин ги карат да сътрудничат на държавната програма? Защото ако Денисов не греши и там наистина нещо не е наред, трябва да има гаранция, че тези хора ще мълчат.

Отговорът се натрапва от само себе си. В държавната програма участват служители на милицията, които имат достъп до информация за агентурата. По-нататък всичко е лесно, ако вземем за образец ситуацията с Мамонтов. Идват някакви хора при него и по един или друг начин получават признанията за извършено престъпление, а ако успеят — и за сътрудничество с органите. Между другото можем малко да кривнем от първоначалната линия на разсъждения и да признаем, че подобно сътрудничество най-вероятно не е определящият момент при избора на кандидат за обучение. Най-важното е извършеното престъпно действие. Именно с това ги държат, та после да не си отварят устата. Друг е въпросът, че такива хора, ако за тях знае милицията, доста често наистина се оказват негласни сътрудници.

По този начин в учебния център, а после и в банка „Руска тройка“, е попаднал Мурад Хаджиев, впоследствие превърнал се в Аликади Нурбагандов. И случайно е срещнал човек, който е разпознал в него престъпник със съвършено друго име. И точно по същия начин в учебния център е трябвало да попадне Никита Мамонтов. Та нали той наистина е извършил престъпление — убийството на Павелецката гара — и си го е признал под натиск, а и Коротков не се е съмнявал в това. Защо тогава нещата с Никита не са се подредили както трябва? Има грях, има признание, а вместо обучение в центъра, Мамонтов е получил куршум, Баглюк — материал за статия, а Коротков — един милион неприятности?

И в цялата тази каша се оказа замесен Леонид Петрович. Днес всичко изглежда още по-зле от вчера. Много по-зле…

Не, да оставим емоциите, трябва още да се мисли. Откъде в учебния център са научили за Мамонтов? Кой може да им е казал, че в милицията са имали всички основания да смятат Никита за убиец, но не са разполагали с доказателства? Кой? Само човек, който се е занимавал с разкриването на това убийство. Например Юра Коротков.

Не! Стига й баща й, тя, Настя, няма да понесе втори такъв удар. Трябва незабавно да намери друг отговор на въпроса, инак ще полудее. Ако не е Юрка, кой тогава? Всеки друг оперативен работник, който също се е занимавал с това убийство на Павелецката гара. Или човек не от милиционерските среди, но който е разполагал с точна информация кой именно е извършил убийството, което е останало неразкрито. Човек от групировката, в която някога е членувал Мамонтов. И днес този човек сътрудничи на учебния център. Бива си ги обаче връзките на тази държавна програма! Не току-така покойният Денисов твърдеше, че има нещо нечисто в нея. Уцелил е десетката старият мафиот, усетът не го е подвел.

* * *

Преди да се обади първия път, Анна много се вълнуваше.

— От какво те е страх, моето момиче? — ласкаво я успокояваше Паригин. — Та това не е лична среща, а само разговор по телефона. Той няма да те изяде, да те обиди, да те удари. В краен случай просто ще затвори телефона. Нищо страшно.

— Ами ако сбъркам нещо и всичко се провали? — тревожеше се тя.

— Е, и какво? Ще го преживеем. Ще измислим нещо друго.

Паригин, разбира се, лъжеше — не би могъл да измисли нищо друго, така де, нали не можеше да извърши въоръжен грабеж, да речем. Но се надяваше на успех, защото през дългите години на своята опасна кариера се беше научил да разбира от хора, виждаше своите възложители като на рентген и умееше безпогрешно да определя с кого как трябва да се държи. Пьотър Михайлович (а именно така му се бе представил човекът, който бе „поръчал“ Нурбагандов) не се бе пазарил и му бе заприличал на скръндза, веднага си бе проличало, че не харчи свои пари, просто изпълнява нечие нареждане. Ето защо по време на първия разговор с неизвестната шантажистка нямаше много да се опъва, щеше да поиска време „да помисли“ и да хукне да докладва на човека, за когото работи. Всички неприятни и трудни въпроси щяха да бъдат зададени едва при втория разговор. Освен това онзи явно беше лош стратег, иначе никога не би допуснал да се откажат от услугите на Паригин, тоест Зотов. Първо, за хората с опит в тази деликатна област Зотов е гаранция за стабилност, квалифицирано изпълнение и безопасност. Второ, с хора като Зотов човек не бива да се кара, не бива да им отнема обещаното, с което ги е примамил, без да им обяснява каквото и да било, да се извини и без да плати неустойка. Не е редно. Играта си има своите правила. Пьотър Михайлович не умее да предвижда разните варианти и да гледа в бъдещето. А Паригин Умее. Ето защо е наясно, че вариантите са само два. Пьотър Михайлович или ще плати без много приказки, или ще се опита да проследи и премахне шантажистката и така ще падне в капана. Така или иначе, независимо от избрания вариант, Евгений щеше да му вземе паричките. Дума да няма, жалко за Аня, добро момиче е, но дългът пред вдовицата и сина на братовчед му е по-важен за него.

Най-сетне Аня събра кураж и посегна към телефонната слушалка.

— Набери номера — каза тя след дълбока въздишка.

Оттатък вдигнаха веднага. Паригин знаеше, че това е клетъчен телефон и няма идентификатор на номера, от който се обаждат.

— Пьотър Михайлович? Трябва да говоря с вас насаме. Удобно ли ви е да говорите или да се обадя по-късно? — започна Анна така, както я бе учил Евгений Илич. — Не, по личен. Добре, след двайсет минути. Всичко най-хубаво. — Тя с явно облекчение затвори телефона.

— Видя ли, а ти се страхуваше! — весело каза Паригин. — Както виждаш, всъщност няма нищо страшно.

— Женя, всичко това е някак странно… Мислех, че шантажистите се обаждат и започват веднага да заплашват с убийствен глас.

— Значи вече се почувства като шантажистка, а? — с усмивка я подкачи Евгений. — Навлезе в ролята? Моето момиче, всички твои знания за подобни ситуации са дошли от слабите филми. Със заплахи, и то със злокобен глас, веднага започват хора, които искат да сплашат отсрещния, да го извадят от равновесие. Тогава наистина те не бива да се интересуват дали на човека му е удобно да говори и да обсъжда деликатни въпроси. А ние с тебе никого не искаме да сплашваме, ние се стремим към нормален делови разговор, в резултат на който да продадем стоката си — тоест мълчанието ти — срещу определена сума. Това са почти пазарни отношения. Така че не е никакъв шантаж.

Те прекараха двайсетте минути в съвсем семейни занимания — чупеха и чистеха орехи за грузинската гозба сациви^[1]. Паригин с удоволствие ядеше нейните кулинарни творения — Анна наистина готвеше хубаво, при което годините, прекарани в спорта, я бяха приучили към хранене, което най-добре подхождаше на самия Евгений и с което той беше свикнал. Много витамини, енергетично ценни, но не тлъсти продукти. И отново го споходи мисълта за истинска, а не илюзорна женитба с Анна. Защо не, наистина? Тя напълно му подхожда. Предана, нежна, добра домакиня. Ако всичко мине нормално и Пьотър Михайлович не направи някоя глупост, може пък наистина да се ожени за нея? Вярно, Аня не е от жените, дето можеш лесно да ги залъжеш и които не зададат въпроси. Тя съвсем не е глупава, но истинската й прелест се състои в това, че като задава въпроси и получава съответните отговори, не подскача ужасена и не крещи: „Животно! Да не си посмял да се приближиш до мен!“, а приема всичко като даденост, сякаш другояче не може и да бъде. Тя веднага застава на страната на мъжа си, влиза в неговия отбор и е готова да играе докрай. Каквото и да говорим, тя е спортистка и има психика на играч в колектив, а не на самотен воин. Той, Паригин, цял живот е бил вълк-единак, сам е влизал в битки с противника, а Аня е друга — на нея й е нужно чувството за другарско рамо, усещането, че не е сама, че подкрепата и помощта са наблизо — така тя ще преобърне планини и от нищо няма да се страхува. Именно такава съпруга му трябва.

— Това беше, Анюта, времето изтече — забеляза той, като погледна часовника, — вече можеш да се обадиш.

— Изтече ли? — Тя уплашено вдигна глава, трескаво стиснала в ръка орехотрошачката.

— Време е, време е. Ако искаме да накараме някого да ни уважава и да вижда в нас делови хора, трябва да бъдем точни.

Разговорът премина дори по-леко, отколкото бе очаквал Паригин. Пьотър Михайлович беше кратък и не се правеше на много хитър. Щом чу името Зотов, веднага попита:

— Колко искате за това?

— Четирийсет хиляди — отговори Анна.

— Много е. Трябва да помисля. Освен това ми трябват гаранции за вашата добра воля. И искам да знам какъв обем знания са оценени на сумата, която посочихте.

— По телефона ли искате да чуете това?

— Естествено, че не. Предполагам, че и вие не сте привърженичка на прибързаните решения. Дайте ми време да обмисля ситуацията.

— Колко време?

— Два дни. Обадете ми се след два дни и ще си уговорим среща.

Връзката беше добра. Паригин чу целия разговор, притиснал ухо до слушалката, и той никак не му хареса. Ха, да се среща с човека, от когото смята да измъкне доста пари! Това не е по правилата. Шантажистът изобщо не бива да се среща с жертвата си — това е елементарно правило за безопасност, камо ли пък да се среща не за да получи парите, а за да преговаря предварително. Следователно, Пьотър Михайлович, очевидно вие нямате намерение да платите. Искате да проследите прекалено информираната дамичка и да си разчистите сметките с нея. Добре, господинчо, няма къде да се денете, при всяко положение ще си платите. Дето се казва, ако не умееш — ще те научим, ако не искаш — ще те накараме.

Той бързо докосна Анна по ръката и отрицателно завъртя глава. Тя разбра.

— Не, Пьотър Михайлович, за това и дума не може да става. Или вие вярвате на думите ми, или аз ще рискувам да дам гласност на съдържанието на своята осведоменост по телефона.

— Но трябва да ме разберете — поомекна Пьотър Михайлович, — става дума за много пари и аз трябва да знам за какво плащам.

— Това са ваши проблеми. Можете да не плащате и тогава ще научите какъв е обемът на информацията, с която разполагам, от средствата за масова информация или от следователя. Така допада ли ви?

— Слушайте, та ние сме делови хора, а деловите хора винаги проверяват качеството на стоката. Никой не купува на сляпо. Съгласна ли сте?

— Не, не съм съгласна. Теоретично сте прав, но на практика това не ме устройва.

— Ами добре тогава, търсете си друг купувач на стоката — леко раздразнено каза Пьотър Михайлович.

— Другият купувач вече си плати.

— И кого имате предвид?

— Зотов.

— О, така значи…

— Да, Пьотър Михайлович, именно така. Двамата с него плащате по равно. Той вече внесе своя дял, сега е ваш ред. Та кога да ви се обадя?

— Нали ви казах — след два дни.

С това разговорът приключи. Резултатът напълно задоволи Паригин, сега трябваше да почакат — дали Пьотър Михайлович няма да се опита да намери Зотов и да го попита за шантажистката.

Той помогна на Анна да смели с месомелачката орехите, зеленчуците и чесъна и да приготви варената кокошка, като отдели месото от костите. Те смесиха получената маса със силен бульон, заляха с нея късчетата месо и след като тенджерата завря, я свалиха от огъня и я сложиха в хладилника.

— А сега какво? — попита Анна и си свали престилката, вързана върху ризата и панталоните. — Тъпо ще чакаме два дни?

— Е, защо пък тъпо? — разсмя се Евгений Илич. — Ще чакаме умно. Първо, имаме цели два дни, които да прекараме заедно, а това никак не е малко. Второ, довечера ще трябва да проверим дали скъпият Пьотър Михайлович не ме търси за разговор. Това е задача за теб, не искам излишно да се мяркам там, където може да ме видят колеги от завода. Нали съм в отпуск по семейни причини.

— Това опасно ли е?

Очите й отново станаха огромни и уплашени, като на дете, заплашено със затваряне в тъмния килер заради сторена беля. И Паригин отново се почувства зле.

— Какво говориш, мила, никак не е опасно. Трябва само да отидеш в един магазин, аз ще ти кажа къде се намира, да влезеш в отдела за галантерия и да видиш коя продавачка е на смяна. Не е нужно специално да питаш за нея — на униформените блузки на всички продавачки са прикрепени баджове. Трябва ти онази, която се казва Алла. Ако я няма, попитай кога е на смяна. Ако е на щанда, кажи й, че те праща Зотов. Тоест аз. И това е всичко.

— Как така всичко? — учуди се Анна. — И после какво ще стане?

— Тя ще ти отговори нещо. Ще й благодариш и ще си тръгнеш.

— А тя какво ще ми отговори?

— Не знам. — Паригин сви рамене. — Но непременно ще ти каже нещо. Например ще ти каже да ме поздравиш от нея. Или „честит рожден ден“. Или ще ти предложи да си купиш четка за коса. Най-важното е — не се изненадвай, а реагирай естествено и действай според обстановката.

Магазинът беше близо до завода, в който работеше Паригин. Той влизаше там редовно, много продавачки го познаваха по физиономия като постоянен клиент, щедър на комплименти приятен мъж, но само една от тях — Алочка — беше посветена в една тайна. Всъщност нямаше никаква особена тайна. Просто неформални отношения: в службата по телефона й се обаждаше този приятен мъж — Зотов — и питаше имат ли например германски четки за коса, електрически сешоар „Браун-суперволюм“, някаква особена самобръсначка или нещо друго от асортимента на галантерийния отдел. Алочка отговаряше, че да, имат, елате и си купете, или обратното — в момента нямаме, но може би ще получим. Зотов учтиво благодареше и обещаваше скоро да намине. И наистина скоро се отбиваше в магазина и простодушната Алочка веднага се втурваше към него с думите: „Получихме това, което търсите. Ще си купите ли?“ Обикновено той го купуваше, дори да беше скъпо. Откъде можеше да знае Алочка, че телефонният „Зотов“ и приятният мъж, който винаги й правеше комплименти, са съвсем различни хора? Всъщност на Алочка се обаждаха възложителите на поръчки или техни хора, а задача на Паригин беше само систематично да навестява симпатичната продавачка и по нейната реакция да си прави изводи дали са се обаждали с молба да влезе в контакт или не. Ако тя само се усмихне мило на стария си познат и го попита с какво може да бъде полезна, значи никой не го е търсил, а ако се завтече към него с думите: „Ще купите ли?“ или: „За съжаление още не сме получили това, за което питахте“, значи някой се е обаждал. Главното беше да се отбива в магазина достатъчно често, за да не пропусне обаждане.

А след като получеше този сигнал, Паригин се явяваше на предварително уговореното място в уречения час. Мястото и часът бяха постоянни в продължение на две години, откак връзката се осъществяваше чрез продавачката Алочка, а по-рано той бе имал друга връзка и местата на срещите бяха други. Паригин сменяше на всеки две-три години начина на връзка, както и мястото за срещи с възложителите, като съобщаваше това само на невидимия надзирател, който всъщност осъществяваше посредничеството между възложителите и изпълнителите. Използваха Алочка, без тя да подозира, и ако някой я попиташе, тя честно щеше да заяви, че на никого не е предавала ничии съобщения и никой не я е молил за никакви съмнителни услуги.

След като инструктира Анна и я изпрати в магазина, Паригин се помота из апартамента и полегна на дивана. Усещаше се овладян и готов за скок, както винаги, когато пристъпваше към изпълняване на задача. В такива периоди той не чувстваше умора, организмът му, благодарно откликвайки на грижите, правилното хранене и суровия режим, изцяло мобилизираше всички свои ресурси от издръжливост.

Той почти не мислеше за отговора, който щеше да му донесе Анна, беше напълно сигурен, че Пьотър Михайлович вече се е обадил в магазина. Трябваше да разработи системата от аргументи, които щеше да представи на този Пьотър. Достатъчно сериозни и убедителни аргументи, обясняващи защо Зотов е платил на шантажистката и защо Пьотър Михайлович също трябва да го направи. Освен това трябваше да има в резерв поне някакво предположение откъде шантажистката може да е научила всичко това. Естествено не биваше да поема вината върху себе си и да признава собствени грешки, Зотов имаше завидна репутация, той не правеше подобни грешки, значи трябваше да измисли как да стовари вината върху самия Пьотър Михайлович, дяволите го взели! Бедствено Паригин разбираше, че това не е истинското му име, друго не знаеше. В този деликатен бизнес всички работят под псевдоними и гледат да се срещат колкото може по-рядко и по възможност да не се виждат. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре спиш.

Колкото и да си блъскаше главата, Паригин не можеше и не можеше да измисли правдоподобна версия за появяването на шантажистката. Системата за връзка между възложители и изпълнители беше стабилна и добре защитена, така че не беше толкова лесно да се намери в нея слабо звено.

Когато чу щракването на бравата, той с учудване установи, че не бе забелязал как е минало времето. Нима Анна вече се върна? Или са дошли хазаите?

Но се оказа, че наистина е Анна. В ръката й имаше найлонова торбичка, в която се очертаваха формите на кутия.

— Женя, наложи се да купя подаръчен комплект, имаш ли нещо против? Твоята Алла веднага ми каза, че получили комплекти и ми предложи да избера. Беше ми неудобно да откажа, но избрах най-евтиния. Правилно ли постъпих или не биваше да го купувам?

— Каква си ми умница! — топло се усмихна Паригин, целуна я и й помогна да си съблече якето. — Направила си всичко, както трябва. С помощничка като теб не ме е страх от нищо.

Точно така, Пьотър Михайлович, вие реагирахте бързо и искате да проверите дали дамичката не блъфира. Не, не блъфира, ще се постарая да ви убедя в това.

* * *

Паригин тръгна късно вечерта за срещата си с Пьотър Михайлович. Самият той навремето бе избрал мястото за срещи и дълго се бе смял вътрешно над комизма на ситуацията. Доставяше му особено удоволствие фактът, че възложителите — които и да бяха те — бяха принудени да се срещат с него на такова „неинтелигентно“ място. Нищо, простотата е залог за сигурност, дори тази простота да намирисва зле. А тя наистина не намирисваше на скъп парфюм или на хубав тютюн. За срещите с възложителите Паригин използваше обществената тоалетна в един от московските паркове. Тоалетната се заключваше нощем, но Евгений имаше ключ. Както обикновено, той пристигна трийсетина минути преди уречения час, отключи, грижливо притвори вратата след себе си, запали фенерчето и огледа наоколо. Мястото, където беше разположена кръглата постройка на тоалетната, беше заобиколено от дървета, наблизо нямаше улични лампи и не беше възможно да се види лицето на човека. За всеки случай Паригин провери всички кабинки — веднъж се беше натъкнал на дълбоко заспал бездомник. Но днес нямаше изненади, само ромоленето на вода от повредено казанче в една от кабините нарушаваше тишината.

Той избра две кабинки — в едната щеше да се намира самият той, в другата — Пьотър Михайлович… или както се казва там в действителност. Отвори вратата на кабинката, та събеседникът му да знае къде да влезе, а всички останали затвори. Така, всичко беше готово, сега можеше да надникне и през прозорчето. Прозорчето беше малко и както във всички подобни тоалетни, варосано до височината на човешки ръст, но ако се надигнеше на пръсти, Паригин можеше добре да наблюдава входа и водещата към него през храстите пътечка. Защо ли всички смятат, че да облекчаваш нуждите на организма си е срамно и все гледат да скрият тоалетните по-далеч от хорските очи? Ако внезапно ти се приходи до тоалетна, в бързината като нищо може да не успееш да откриеш заветната кръгла постройка. Паригин винаги бе смятал това за глупаво и неправилно, макар и удобно за целите, за които той използваше тази тоалетна нощем.

В тъмнината се показа нечия фигура, човекът бавно вървеше между дърветата и макар че лицето естествено не се виждаше, Паригин веднага позна походката му и навика леко да размахва ръце при ходене. Несъмнено беше човекът, с когото вече се бе срещал през декември. Крачеше спокойно, не се озърташе и не правеше с ръце никакви съмнителни жестове, които биха означавали, че той прави знаци на някого. Не, уважаемият Пьотър Михайлович беше дошъл сам, никого не бе взел със себе си. Това беше добре.

Паригин се дръпна от прозорчето и безшумно се шмугна в кабинката до онази, чиято врата предварително бе отворил. Чу се скърцането на отварящата се входна врата, после колебливи стъпки. Влезлият се оглеждаше наоколо, търсейки отворена врата. Най-сетне стъпките приближиха, вратата на съседната кабина се затвори и веднага се чу тих глас:

— Тук ли сте?

— Да. Слушам ви внимателно.

Паригин умишлено не се обърна към дошлия по име. Откъде да знае кой го е извикал на среща? Може да става дума за нова поръчка. И изобщо не беше нужно Пьотър Михайлович да се досети, че Зотов го е наблюдавал през прозореца.

— Казвам се Пьотър Михайлович, с вас се срещнахме през декември, ако не сте забравили.

— Не съм забравил — кратко отвърна Паригин.

— Обади ми се някаква дама.

— Ах, и на вас ли? Каква кучка! Ненаситна твар. Колко иска да вземе от вас?

— Много. Вие платихте ли й?

— Естествено. Иначе можеше да ми излезе по-скъпо. От такива като нея е по-добре човек да се откупи веднага, отколкото да обяснява, че в нищо не е замесен.

— Не разбирам как е докопала информацията за нас. Вие ли сте сгафили нещо?

— Що за навик винаги да търсите виновници? — парира го Евгений Илич. — Сигурно в миналото сте били партиен работник? Никой не е сгафил — нито вие, нито аз, просто нелепа случайност. На всеки може да се случи, никой не е застрахован. Във всеки случай информацията на тази дама е откъслечна и непълна. Знае, че получих поръчка, но не знае, че вие я отменихте.

— Обяснихте ли й, че изпълнителят беше друг? — разтревожено го попита събеседникът му.

— Не, защо? Аз, Пьотър Михайлович, съм в този бизнес от десетки години, знам правилата. Щом тази кучка ме е спипала, по-добре да поема всичко върху себе си, отколкото да намесвам трети лица.

— Ей, какво благородство само! — разнесе се зад ниската стена кратък кикот.

— Не се подигравайте — сухо отговори Паригин, — това не е благородство, а елементарни правила за безопасност. Откъде да знам на кого сте прехвърлили тази поръчка? Може да е някой съвсем страничен човек, някой глупак или развейпрах, а знам ли какви възможности може да има тази кучка и откъде получава информацията си. Ако й бях казал, че в работата е бил замесен и трети човек, тя щеше да вземе парите от мен и да се втурне да търси този трети. Ами ако го беше намерила? Вие можете ли да гарантирате за него? Можете ли да гарантирате, че би се държал правилно и няма да предаде още хора? Не можете, Пьотър Михайлович. Така че и аз не можех. То аз и за вас не мога да гарантирам, а само за себе си, така че си платих, без да споменавам никакви други хора. За ваше сведение, аз съм жив и свободен до днес единствено защото винаги съм спазвал правилата на нашите специфични игри. И искрено ви съветвам да направите същото.

— И все пак аз не разбирам как тя е стигнала до нас — упорито повтори човекът в съседната кабинка. — Не разбирам и толкоз.

Това беше най-трудният момент в разговора. Паригин се бе готвил за него, но разбираше, че всички варианти, които бе измислил, не издържат и най-слаба критика. При такава система на конспирация е невъзможно да проследиш възложител и наемник. Това, в случай че шантажистът работи сам. Разбира се, ако му помагат добре информирани източници, тогава е друга работа. Но в този случай не бива и да се плаща, това са вече съвсем други игри. А Пьотър трябваше да плати, непременно да плати.

— Знам едно-друго за нея — започна предпазливо Евгений Илич, — поне успях да й поразвържа езика. Тя, ако мога да се изразя така, е откачила техничарка. Работила е в някакъв секретен научноизследователски институт, разработвала е спец-техника. Е, разбирате за какво говоря. Сега вече втора година е без работа, институтът се разпада, няма финансиране. А тя на свой риск продължава да конструира разни хитри прибори, още се надява на световна слава. Иска да отиде в чужбина и там да патентова изобретенията си. В този парк нощем е изпробвала своите прибори. И ни е засякла по време на предишната ни среща. Тогава вие ми казахте номера на телефон, чрез който мога да се свържа с вас, ако изникне нещо непредвидено. Така че тя е знаела за вас много повече, отколкото за мен — и името ви, и телефонния ви номер. Ето защо, когато сме си тръгнали, е проследила именно мен. Не знам как е успяла. Но подозирам, че е имала някакъв неизвестен много мощен прибор за нощно виждане. Просто ме е огледала много добре, когато съм излизал, но не ме е последвала през парка, защото тук е съвсем безлюдно, веднага щях да я усетя. Сигурно е излязла през другия изход, той е много по-близо до метрото от онзи, който използвам аз. И ме е причакала вече в метрото. Проследила ме е до вкъщи, видяла е кои прозорци са светнали, пресметнала е за кой номер на апартамент става въпрос. По-нататък всичко е ясно.

— Знаете много подробности — каза Пьотър Михайлович и по недоверчивия му тон Паригин разбра, че май е прекалил. Трябваше да отстъпи крачка назад.

— Това е не толкова знание, колкото логика. Дедуктивният метод на Шерлок Холмс. Защото тя не знаеше моя телефонен номер, а ми беше пуснала писмо в пощенската кутия. И всичко, което знае, го знае само от подслушания разговор, който водихме с вас. Видяла е, че двама мъже влизат нощем в неработеща тоалетна, разбрала е, че от това може да излезе нещо интересно, и е лепнала на прозореца бръмбар. Между другото тя ми каза, че отначало ни взела за хомосексуалисти и решила от любопитство да послуша как се прави това между мъже, какво си говорят. А чула нещо съвсем друго, много по-вълнуващо. И когато сме тръгнали всеки по пътя си, решила да проследи онзи от нас, за когото имала по-малко информация. Това е напълно естествено, нали вече е знаела вашия телефон.

— И все пак не разбирам как е решила кого от двама ни да проследи. Та нали само ни е чула, не ни е видяла! На челото ви не пише, че именно вие сте Зотов.

— Така е — съгласи се Паригин, — но спомнете си как стана тогава. Приключихме разговора си и аз казах: „Тръгвайте, Пьотър Михайлович. Вие пръв. А аз — малко по-късно.“ Спомняте ли си?

— Да, вярно — промърмори онзи. — Спомням си. Тогава май ми се мерна някаква сянка сред дърветата, но си помислих, че ми се е сторило.

„Е, слава богу — тихичко си пое дъх Евгений. — Започна да схваща колко сериозна е ситуацията. Най-важното е да го убедя, че шантажистката действа сама, че никой не стои зад нея. В противен случай няма да плати. От група откупване няма, с група трябва да се води контраигра. А със самотните играчи се действа другояче. Или им плащаш, или ги убиваш“.

— Значи вие й платихте?

— Платих й.

— И повече не ви е закачала?

— Не е. Колкото и да е странно, оказа се, че държи на думата си.

— И смятате, че и аз трябва да платя?

— Вие ще си решите.

— Защо сте сигурен, че никой не стои зад нея?

— Така ми се струва. Съдя по информационните й възможности. Как ви нарече, когато ви се обади по телефона?

— Както ме наричате и вие.

— А това вашето истинско име ли е?

— Не, естествено.

— Ето виждате ли? И мен нарече Зотов. Това показва, че тя няма възможности да прави допълнителни справки. Или просто няма желание. Или и през ум не й минава, че това не са истински имена, а псевдоними. Ако зад нея стоеше силен и опитен човек, те щяха да научат и истинското ми име, защото са имали адреса ми, между другото можеха да научат и вашето. Макар че, спор няма, щеше да им е много по-трудно да научат вашето — вие използвате много сериозна фирма за клетъчни връзки. Но ви повтарям, че за опитни шантажисти това нямаше да е невъзможно. Щяха да научат всичко. Съгласен ли сте?

— Общо взето, да — отговори колебливо Пьотър Михайлович — Склонен съм да се съглася с вашите аргументи.

„Така, той все пак не иска да плати — разбра Паригин. — Иска да се убеди, че тя наистина е сама и да я премахне. Какво пък, тъй да бъде, но той пак ще плати, мръсен кучи син!“

— Пьотър Михайлович, разговорът ни доста се проточи, трябва да приключваме. Имате ли още въпроси към мен?

— Не — с въздишка произнесе човекът зад стената. — Всичко е ясно.

— Взехте ли решение?

— Ще помисля още. Благодаря ви, че намерихте възможност да се срещнете с мен.

— Не ми благодарете — позасмя се Паригин, — не съм знаел, че това сте вие. Мислех, че е поредният клиент.

Те се разотидоха в същия ред, както и миналия път. Пръв си тръгна Пьотър Михайлович, а след двайсетина минути Паригин заключи вратата на мъжката тоалетна отвътре, отключи с друг ключ вътрешната врата, която водеше към женската тоалетна, и вече оттам, като използва трети ключ, излезе навън от другата страна на кръглата постройка и тръгна през парка в посока, обратна на онази, в която бе поел събеседникът му. Така се чувстваше по-спокоен.

* * *

На сутринта той се обади на Лолита и разбра, че е притиснат отвсякъде и ситуацията се е изострила до крайност. Лола не издържала затворничеството и си отишла до вкъщи за някаква дреболия, без която според Паригин спокойно би могла да преживее и сто години. Но Лола очевидно не е смятала така. С една дума отишла в жилището си и там естествено я чакали. Не в самия апартамент, разбира се, а на стълбището.

— Женя, едва се откопчих от тях! — крещеше Лолита в телефонната слушалка, задавена от сълзи. — Докараха ме тук и сега седят в колата точно под прозорците. Казаха, че ако до три дни не получат парите, ще влязат в апартамента и ще вземат Серьоженка.

— Абе за кой дявол си отишла там! — кресна и Евгений. — Нали ти забраних изобщо да излизаш! Ти да не си луда случайно?

— Ох, Женечка, какво ще правя сега! — нареждаше плачещата жена. — Ще полудея от страх, та те всеки момент може да нахълтат в апартамента.

— Тихо! — сряза я Паригин. — Нали са ти казали: три дни. До три дни пари ще има.

— Ти откога вече обещаваш, пък…

Тя обидено изхлипа и Евгений се намръщи. По дяволите, Лола разговаря с него така, сякаш той й е съпруг и й е обещал още за миналата Коледа ново кожено палто, защото няма какво да облече в студа. Да се благодари, че изобщо се нае да й помогне, а не я прати на майната й. Ах, братовчеде, братовчеде, каква я свърши ти! Разбира се, в твоя памет ще направя всичко възможно, че и невъзможното, макар че бог ми е свидетел какво ми струва това.

— Казах: пари ще има! — твърдо повтори той и затвори телефона.

Анна седеше на пода с глава в скута му и не откъсваше от лицето му напрегнат поглед.

— Какво има, Женя? — тихо попита тя. — Някакви усложнения ли?

Потънал в размислите си, той я погали по косите машинално, но въпреки това — за кой ли път! — забеляза колко копринени, лъскави и тежки са те и колко приятно за дланта му е това докосване.

— Лолита е направила поредната глупост и сега кредиторите на братовчед ми знаят къде се намира. Ще трябва да форсираме събитията. Не можем да чакаме повече.

— Но Пьотър Михайлович каза да се обадя след два дни.

— Всичко може да е казал. Какъв ти е той на тебе? Началник? Треньор? Ще се наложи да му се обадиш още днес.

— Ти самият ми каза, че трябва да бъдем точни и учтиви, за да го накараме да ни уважава — упорито възрази Анна.

Паригин знаеше, че е права. В друга ситуация и той самият щеше да говори по същия начин. Вярно, събитията бяха започнали да се развиват не както му се искаше, но нямаше какво да се направи. Не той определяше сроковете, а хората, които в момента чакаха под прозорците на Лола. Дявол да я вземе тая глупачка, дето не я свърта на едно място!

— Анюта, невинаги нещата се подреждат по най-добрия начин. В края на краищата и ние с теб сме заинтересовани всичко да свърши колкото може по-бързо, нали така?

Той я погледна изразително и весело й намигна, сякаш й напомняше за сватбата и за медения месец на океанския бряг. В отговор Анна се усмихна леко и открито, в очите й припламна искра, която ясно показваше, че е разбрала всичко.

— Трябва да му се обадиш и да кажеш, че обстоятелствата около теб са се променили и парите ти трябват спешно. При това можеш дори да не криеш, че си нервна — това ще бъде напълно убедително.

— Какви обстоятелства около мен може да са се променили?

— Ами например получила си виза и платен билет и трябва да вземеш самолета буквално до дни.

— Какъв платен билет? — не разбра Анна.

— Ти си инженер, занимаваш се с разработка на специализирана техника. Разни там подслушващи и записващи устройства. Искаш да заминеш за чужбина и там да продадеш разработките си, вече имаш много готови. Пращала си информационни писма до различни страни и ето че една от фирмите ти е изпратила покана и билет. Не е нужно да се впускаш в подробности, разговорът трябва да бъде кратък. Ти нервничиш, бързаш, настояваш за парите. Ако той ти задава трудни въпроси, не отговаряй.

— Как така няма да отговарям?

— Ами много просто. Раздразнено казвай, че той се опитва да избегне същината на разговора, в който става дума не за теб, а за парите.

— Добре, Женя, ще опитам — плахо каза тя.

— Няма да опитваш, а ще го направиш — хладно отговори Паригин. — От това зависи нашето щастие, не забравяй. И от нищо не се страхувай, сега можеш да се поотпуснеш, ще се обадиш следобед, някъде към два-три часа.

Анна се поуспокои и веднага започна да крои планове за първата половина на деня. Евгений Илич я слушаше с половин ухо, разсеяно кимаше и мислеше за предстоящите събития. Пьотър Михайлович трябваше да разбере, че шантажистката е нервна и бърза, и ако не е пълен глупак, не може да не опита да се възползва от тази ситуация. Трябваше да се възползва.

Паригин трябваше да прескочи до вкъщи, да вземе всичко необходимо. Изглежда, опасността е отминала, посещението на тримата странни мъже с видеокамерата остана без последствия. Разбира се, предпазливостта няма да е излишна, но все пак трябваше да прескочи дотам. Какво бърбори Аня? Предлага да отидем до спортния комплекс „Олимпийски“, да потърсим хубави книги ли?

— Не, момичето ми, друг път ще отидем за книги! — решително каза той. — А сега трябва да свърша една неотложна работа. Ще поскучаеш без мен до обед.

— Къде отиваш? — разтревожено попита Анна.

— Анюта, не се тревожи, никъде няма да се дяна, бързичко ще отида и ще се върна. Нали? Ама ти какво така?

И очите й се напълниха със сълзи, влага затрепка по миглите й и Паригин отново изпита мъчителното чувство на срам и жал към това искрено, толкова добро и доверчиво момиче.

— Ами ако не се върнеш? — почти шепнешком попита тя.

— Че защо пък няма да се върна, глупачето ми?

— Не знам. Всички вие рано или късно тръгвате занякъде не се връщате.

Той се наведе към нея, както беше седнала на пода, силно я прегърна, целуна я, погали я по косите, по рамената, по гърба.

— Анечка, Анечка момичето ми — тихичко повтаряше той, — та къде мога да се дяна, помисли сама. Разбира се, че ще се върна, много скоро ще се върна, изхвърли от главицата си всички лоши мисли. Вярваш ли ми?

Тя отрицателно завъртя глава:

— Не. Усещам, че ме лъжеш.

Така, отново се започва. И то в най-неподходящия момент. Паригин едва се сдържа да не изскърца със зъби от яд. Е, какво, какво още не е направил, та тя да му повярва? Нима не се постара достатъчно? Все пак тази жена е много неуравновесена, същинско буре с барут, никога не знаеш в кой момент ще избухне. „Усещам, че ме лъжеш.“ Така е, лъже я, но как може тя да усеща това? Откачена работа. Вярно, казват, че жените имали необикновен усет, нищо не анализирали, а възприемали нещата като цяло. Ако някой анализира поведението му, не може да заподозре никаква измама, постъпките му са разбираеми и логични. Мъж определено нищо не би заподозрял. Но какво да прави? Ще трябва да я вземе със себе си, макар че това не е хубаво. Но няма изход, тя трябва да се успокои и да се убеди, че той няма намерение никъде да бяга, инак, не дай си боже, пак може да изпадне в транс или в истерия. А Анна му трябва сега в нормално състояние.

— Ако искаш, ще отидем заедно — предложи той. — Аз само се радвам, и на мен не ми се иска да се отделям от теб. Просто в това излизане няма нищо интересно и си мислех, че ще ти бъде по-приятно да си останеш вкъщи или да се разходиш по магазините.

Сълзите в очите й моментално пресъхнаха, по устните й отново заигра усмивка:

— Наистина ли? Ще ме вземеш ли със себе си?

— Обличай се. Закъде съм без теб? — усмихна се Евгений.

Така си е, веднага добави мислено Паригин, закъде съм сега без нея. Въвлякох я в играта, накарах я да се обажда на възложителя, веднъж хванали се на хорото, ще го играят до край.

* * *

Улицата, на която живееше, се видя на Паригин тиха и спокойна. Не се забелязваха никакви подозрителни коли или размотаващи се типове. Изглежда, страховете му са били напразни — дори някой да се бе опитвал да го намери веднага след инцидента с неканените гости, вече беше минало доста време оттогава. А може и никой да не го беше търсил.

Качваха се по стълбището заедно с младеещата се пенсионерка от съседния апартамент.

— А, Евгений Илич — зарадвано разцъфна в усмивка съседката, — нещо отдавна не бях ви виждала, вече си помислих, че сте заминали занякъде.

— Не, Ирина Кондратиевна, не съм заминавал. Влюбих се и се изгубих. Нали знаете как става това с мъжете? Крепих се, крепих се ерген, но срещнах ей тази красавица — той докосна Анна по рамото — и край. Не мога да се разделя с нея. Така че, Ирина Кондратиевна, можете да ми честитите годеница.

При тези думи очите на Анна грейнаха и Паригин се наруга мислено. Не беше хубаво това, което направи, не биваше да я взема със себе си, камо ли да казва всичко това на съседката, но главната му задача сега беше Аня. Тя трябваше да му вярва, трябваше да го слуша и заради това той съзнателно бе поел този риск. Впрочем може би всичко щеше да се размине, Пьотър Михайлович може би щеше да плати и тогава Паригин щеше благополучно да се ожени за Анна.

— Ето тук живея — каза той, когато влязоха в апартамента.

Анна огледа със зорки очи малкото антре, надникна в хола и Евгений разбра, че тя търси следи от пребиваването на жена тук. Какво пък, да търси, такива следи няма, по всичко личи, че тук живее сам мъж — спретнат, самостоятелен и добър домакин.

— Ти се поогледай наоколо, нали скоро ще живееш тук, а аз бързо ще събера някои неща.

Анна веднага събу ботушите си и отиде в кухнята, после в банята, а през това време Паригин извади и грижливо опакова в сак необходимата техника. Отгоре сложи два пуловера и чисто бельо — нека Аня си мисли, че е дошъл да си вземе дрехи.

— Анюта, готов съм! — извика той. — Какво правиш там?

— Разглеждам пералнята ти — долетя гласът й от банята.

— Е, и как я намираш?

— Хубава е. Можем да не купуваме нова.

Олекна му. Тя му вярва и отново гради планове за бъдещето. Май срещата със съседката се оказа полезна, благодаря ви, Ирина Кондратиевна, прибирахте се от магазина точно когато трябва.

— Радвам се, че ти харесва. А какво ще кажеш за хладилника? Задоволява ли те?

Тя излезе от банята и започна да се обува.

— За двама души е достатъчен. А ако имаме деца, ще ни трябва по-голям.

— Момиченце — бързо каза Паригин. — Непременно ще бъде момиченце — мъничко, пухкавичко и с гривнички на ръчичките. Бива ли? А за момчетата после ще решим. Но първо — момиченце.

Анна вдигна циповете на ботушите си и стана. Гледаше го от висотата на ръста си и лицето й беше строго и същевременно щастливо.

— Женя…

— Да?

— Женя, и досега не мога да повярвам, че това е истина. Като в приказка. Нима всичко това става в действителност, а не насън?

— Истина е. Ние ще се оженим, ще живеем дълго и щастливо и ще умрем в един и същи ден. Хайде, Анюта, да вървим, имаме още много работа.

Те се върнаха в апартамента на улица „Мосфилмовская“ без приключения. Паригин погледна часовника и заведе Анна до телефона.

— Време е, Анечка.

— Хайде първо да обядваме — предложи тя.

Евгений разбра, че тя се страхува и се опитва да отложи трудния момент.

— Не, първо трябва да се обадим, а после с чиста съвест ще седнем на масата. Хайде, Анюта, стегни се, нали вече му се обади веднъж и знаеш, че това не е никак страшно. Още повече че снощи аз здравата го сплаших, така че днес ще бъде много по-сговорчив. Ако предложи среща, не отказвай, съгласи се с всякакви условия, само и само да получиш парите. Разбра ли?

Той буквално насила натика слушалката в ръката й и набра номера. Пьотър вдигна веднага, изглежда, нито за миг не се разделяше с клетъчния си телефон. Първите думи на Анна прозвучаха неуверено, гласът й предателски трепереше, но всъщност това беше добре за осъществяването на замисъла.

— Обстоятелствата около мен се промениха и не мога да чакам повече. Парите ми трябват спешно.

— Но ние се разбрахме за два дни — недоволно отвърна Пьотър Михайлович. — Нали разбирате, че сумата е твърде голяма и е просто невъзможно да се събере толкова бързо.

— Това не ме интересува — прекъсна го Анна. — Щом сте сметнали, че можете да наемете Зотов, ще намерите и парите.

Паригин мислено й изръкопляска. Интуитивно Анна бе избрала верния тон. Агресивна, нервна и поради липса на време — нелогична, Пьотър трябваше да види в нея лесна плячка. Нима няма да клъвне?

— Ами добре. Ще се опитам да намеря парите за днес. Можете ли да почакате поне до довечера?

— До довечера мога. Къде и как ще ги получа?

— Районът Северно Бутово ясен ли ви е?

— Обяснете ми, ще намеря мястото.

Притиснал ухо до слушалката, Паригин внимателно слушаше. Пьотър искаше шантажистката да отиде за парите в един район с нови строежи. Грамотно решение. Хората там са все нови, още не се познават по физиономия, едно непознато лице няма да бие на очи.

— … До този блок се строи административно здание, многоетажно, веднага ще го видите. Още няма стени, само бетонни плочи и стълбища. Качете се на осмия етаж, там ще видите още едно широко стълбище, това ще бъде зала за конференции във вид на амфитеатър. Ще се срещнем на горната площадка.

— А не може ли на по-долен етаж? — попита Анна. — Защо трябва да се катерим до осмия етаж без асансьор?

— Трябва да бъда сигурен, че не ме лъжете и ще дойдете сама. От това място всичко се вижда добре. Ако не сте сама, няма да получите никакви пари.

— Добре. В колко часа?

— В единайсет и половина.

— Много е късно.

— Но по-рано аз няма да успея да събера цялата сума. Вече ви обясних. Нали вие не искате да чакате до утре?

— Добре тогава. Но имайте предвид, Пьотър Михайлович, аз нямам какво да губя, при всяко положение ще замина, имам билет за вдругиден, а парите, които получих от Зотов, са ми напълно достатъчни. Затова ако днес не получа парите, няма да ви се обаждам повече, а веднага след моето заминаване вас ще ви приберат на топло. Аз не хвърлям думите си на вятъра.

— Разбрах това. Довиждане.

Замисълът на Пьотър Михайлович беше пределно ясен на Паригин. Ами добре, значи ненапразно прескочи до вкъщи. Анна го гледаше въпросително в очакване на оценка за проведения разговор.

— Е, Женя? Правилно ли разговарях или нещо сбърках?

— Много правилно, мила, всичко беше прекрасно — промърмори той, откъсвайки се с усилие от собствените си мисли. — Довечера ще получим парите, утре сутринта ще ги дадем, ще откараме Лола и момчето у тях и можем да смятаме, че с всички проблеми в живота ни с теб е свършено. Още Утре ще отидем в гражданското.

— Наистина ли? Не ме лъжеш, нали?

— Не те лъжа. Ела при мен, хубавице моя.

Той притегли Аня към себе си. Трябваше да я разведри, може би това беше последният ден в живота й, така че поне да изпита удоволствие.