Александра Маринина
Мъжки игри (3)

Глава 3.

В десет сутринта, след като събра служителите за сутрешното съвещание, Мелник обяви:

— Днес вашият бивш началник ще ми предава секретните дела. Моля след шестнайсет нула-нула всички да бъдат налице. Ще проверя секретните дела по личните ви описи.

Оперативните работници започнаха тъжно да въздишат. Те разбираха, че това е задължително мероприятие, не може без него, но никак не искаха да си разкъсват деня. Всички секретни дела, разследвани от оперативния състав, се водеха на отдела, и по-точно — на началника, полковник Гордеев. А самите дела се намираха в касите на служителите заедно с едно забележително листче, наречено личен опис, в което се отбелязваше броят на делата и тяхното движение. Напускайки поста си, Виктор Алексеевич трябваше да предаде секретните дела по опис на своя приемник, а по-нататък всичко щеше да зависи от самия приемник. Той можеше срещу честна дума да приеме делата, тоест да вземе от ръцете на предшественика си регистъра, да се престори, че го чете, да се подпише, че го е получил, и да го прибере в касата си. А можеше и да поиска да му представят всички изброени в описа дела. По всичко личеше, че Мелник смяташе да постъпи по втория начин. Тази процедура сигурно щеше да отнеме много време, защото служителите държаха в касите си огромен брой дела. Ако едно престъпление не може да бъде разкрито, следователят издава постановление за прекратяване на делото и то благополучно заминава в архива. При оперативните работници всичко е съвсем различно. По неразкритото престъпление работата продължава, криминалистите измислят мероприятия и ги изпълняват, доколкото им стигат фантазия, сили и време, а началникът постоянно ги контролира: сиреч нали не сте забравили, че относно убийства с петгодишна давност престъпниците не са заловени и още се разхождат на свобода. И тези оперативно-следствени дела се водят до безкрай, а по-просто казано — или до успешното разкриване на престъплението, или до изтичането на давностния срок за конкретното престъпление. При убийствата тези срокове са доста големи, ох, наистина доста големи! Стигат до десетки години. Е, пресметнете тогава колко дела се намират в касите на оперативния апарат…

Щеш не щеш обаче, при всяко положение делата ще трябва да излязат на бял свят. Добре ще е, ако Господаря само ги подържи в ръце, за да се убеди, че такава папка съществува, не е изчезнала, и се успокои. Много по-лошо ще е, ако поиска да се запознае с делата. Сиреч да провери колко добросъвестно работят неговите подчинени не само по текущите, но и по старите дела. Така че папките трябва да бъдат в пълен ред. Ето защо в този януарски ден на снежни виелици служителите от отдела по тежки насилствени престъпления, скърцайки със зъби, зарязаха всичките си дела, включително и неотложните, и се заеха с бумащина.

В четири и половина папките бяха струпани в кабинета на Мелник, след което Господаря с мила усмивка каза:

— Ще се запозная с всички материали, а после ще проведа съвещание, специално посветено на този въпрос. Свободни сте.

Служителите се пръснаха по работните си места, пресмятайки какво ли биха могли да свършат, та поне частично да спасят така нахалост пропиляния ден. Накуцващият Коля Селуянов влезе при Настя и още от прага започна да се жалва от несправедливо устроения живот.

— Кажи ми бе, кажи ми, Аска, на какво прилича това! Като ми тръгна наопаки от онази катастрофа през ноември — и все така си върви. Вече започна нова година, а лошият късмет си е с мен — като вярна съпруга. След катастрофата пратих колата на сервиз, обещаха да я направят до средата на декември, а още не е готова. И така се мотая из целия град — с моите куци крака. Днес смятах да прескоча до Федерацията по баскетбол, както ти ме беше помолила, обаче ето — на главите ни се стовари този проверител.

— Ще идеш утре, не се нервирай — опита се да го успокои Настя.

— Лесно ти е да го кажеш, обаче аз съм си планирал за утре съвсем други работи. И после, Ася, нашият удушвач все пак е маниак, не забравяй. Представи си, че докато ние тук се ровим в стари прашасали папки и оформяме бумаги със задна дата, той отново получи пристъп, а ние — осми труп?

Разбира се, Николай беше прав. Работата по престъпление, където явно бе действал убиец, определил като своя цел конкретна жертва, принципно се различава от работата по издирване на сериен маниак. Докато в първия случай човекът вече е убил, когото е искал и сега всички негови действия ще са насочени само към укриване и предотвратяване на разобличаването му, маниакът обикновено не се „задоволява с постигнатото“, той ще убива със същата или с друга периодичност, докато някой не го спре. Ето защо всеки ден забавяне може да доведе до ново убийство. В тази ситуация за утеха, макар и слаба, им служеше само обстоятелството, че седемте еднакви убийства бяха извършени в течение на много кратко време — през периода от 13 до 24 декември, а от момента на откриването на последния от седмината удушени вече бяха минали повече от две седмици. С други думи можеха да се надяват, че маниакът — ако той наистина е душевноболен — е имал пристъп на психическо разстройство, а сега се е успокоил и в обозримото близко бъдеще няма да убие никого повече. Макар че с душевноболните човек никога не може да бъде сигурен…

— Как са счупванията ти? — попита Настя.

— Болят ме — въздъхна Селуянов. — Особено при промяна на времето. Да знаеш случайно дълго ли още ще се мъча така?

— Цял живот — усмихна се тя. — Може би няма да те боли толкова силно, но окончателно няма да ти мине. Така че бъди готов.

— Браво бе, много ме утеши! Добре, щом днес не можах да отида при баскетболистите, поне дай да изпипаме легендата. Нещо не ми харесва. Какъв журналист може да съм аз — сама помисли. На лицето ми е написано, че не мога да вържа две фрази накръст.

— Е, тогава бъди не журналист, а научен работник. Например социален психолог или специалист по медицинска психология. Макар че си прав, Николаша — и на научен работник не приличаш. Идеята ми май не е толкова добра, колкото ми се стори в началото.

— Не, идеята си е добра, но изпълнителя не го бива. Защо не пратим Мишаня?

— Така де, защо не! — оживи се Настя. — Правилна мисъл. Мишенка спокойно може да мине и за журналист, и за книжен плъх. Но къде е той? Дали не е тръгнал занякъде?

Селуянов скочи от мястото си и накуцвайки, излезе от кабинета. След около пет минути се върна заедно с Миша Доценко — висок, черноок и много симпатичен оперативен работник, който се славеше с две неща: умението да работи с паметта на свидетелите и потърпевшите и любовта към модните, елегантни, „изпипани“ дрехи. Миша имаше и една трета особеност, за която наистина знаеха само колегите му: незнайно защо, той трепереше като лист пред Настя, ужасно се стесняваше от нея и й говореше само на Ви, като я наричаше по име и презиме, въпреки петгодишната им съвместна работа и нейните постоянни молби да се държи по-неофициално.

И Доценко се занимаваше с удушвача, така че Селуянов му прехвърляше посещението при баскетболистите с чиста съвест.

— Според една от нашите работни версии маниакът трябва да се търси сред много високите жени. Като вариант това може да бъде някоя баскетболистка. Тъй като по принцип тези жени не са много, те най-вероятно образуват един доста тесен кръг, в който информацията се разпространява бързо. А тъй като това все пак са жени, макар и много високи, почти няма надежда информацията да остане тайна. Ето защо не можем да допуснем да плъзне мълва, че в техните среди се издирва маниакална убийца. По-добре веднага да пуснем обява във всички вестници — ефектът ще бъде същият. Ние с Коля смятаме, че най-правилно ще бъде да отидем при тях с легендата за събиране на материал за статия или научен труд. Темата: начинът на живот в спорта и неговото влияние върху начина на живот извън спорта. Ясна ли ти е идеята?

— Не съвсем — призна Миша.

— Тогава ще обясня по-ясно. Колко често спортистите получават психични или нервни стресове, свързани ли са тези стресове с начина на живот на човека, устремен към високи спортни постижения, влияе ли този начин на живот на начина, по който човекът живее и се държи впоследствие, когато е напуснал спорта. Пречат ли нервните и психическите разстройства на ефективното спортуване, например може ли олигофрен или психопат да стане шампион. И така нататък по същата тема. Задачата е: да получим сведения за хора, които биха могли да илюстрират посочената зависимост чрез пример от собствения си живот.

— Ясно. Ами документи?

— Ето, дръж. — Селуянов му подаде журналистическата карта, която бе получил сутринта и на която се мъдреше собствената му снимка. — Иди при момчетата, да приберат тази и да направят една на твое име. После върви да почетеш умни книжки, да понаучиш думички, та да можеш да минеш за специалист.

— Коля — укори го Настя, — не прекалявай.

— Ама моля ви се, Анастасия Павловна, няма нищо — лъчезарно се усмихна Доценко, — аз се притеснявам от вас, а с Коля мога да се разбера набързо по мъжки. Просто във ваше присъствие не ми е удобно, затова само правя интелигентна физиономия.

Миша тръгна да преправя документа, потвърждаващ, че е журналист, който работи в някакво слабоизвестно издание. Навремето главният редактор на това издание бе пострадал лошо при обир, но трябваше да му се признае — макар че не бе успял да им окаже съпротива, той бе запазил завидно самообладание, бе се съсредоточил и запомнил техните лица, дрехи и начин на говорене толкова точно, че само за едно денонощие тарикатите бяха заловени по характерните белези, а всичко откраднато бе върнато на собственика му. Оттогава той се чувстваше вечен длъжник на криминалистите от „Петровка“ и по негласна уговорка винаги им разрешаваше да използват списанието му като прикритие и потвърждаваше личностите на самозваните журналисти, ако някой особено недоверчив разследван решеше да прави проверки.

До седем часа Настя седя в кабинета си и мисли не толкова за престъпниците и техните жертви, колкото, че тази вечер съпругът й щеше да замине за Щатите за почти три месеца. След дълги препирни и безкрайно пресмятане на оскъдните финансови средства тя успя да го придума да приеме поканата на Станфордския университет да изнесе курс лекции по висша математика. Американците плащаха повече от прилично, така че най-после биха могли да ремонтират гарсониерата си и да направят някои основни покупки, които отдавна им бяха необходими.

Льоша трябваше да мине да я вземе в седем и петнайсет и точно в уговорения час Настя вече стоеше на улицата пред входа, по навик преценявайки колко ли още ще трябва да мръзне тук — петнайсет минути или половин час. При всичките си добри качества съпругът й закъсняваше винаги и за всичко и можеше да се смята за голям късмет, ако изобщо се явеше на мястото на срещата, а не чакаше на другия край на града, след като за пореден път бе запомнил нещо неправилно. Например вместо Чертаново — Черкизово, вместо Бирюльово — Бибирьово или вместо Дмитровското шосе — Болшая Дмитровка. Настя се стараеше по възможност да взема предвид тази му особеност и да не му определя срещи на места с „рисковани“ имена, но понякога дори тя, която познаваше Алексей от двайсет години, не можеше да предвиди безумните виражи на неговите мислени асоциации. Личният рекорд на Алексей Чистяков беше двучасовото чакане на някого на метростанция „Римская“, когато всъщност срещата трябвало да се състои на изхода на метростанция „Пражская“. „Ами извинявай — разкаяно бе обяснявал той впоследствие, — бях запомнил, че става дума за някаква европейска столица.“

Вярно, не би трябвало да обърка местоработата на Настя с нещо друго, затова й оставаше надеждата, че закъснението ще се получи само поради неговата неорганизираност и неумение да си разпределя времето, като взема предвид възможните задръствания по пътищата. Така и излезе. Мъжът й закъсня само с двайсет минути, което при неговия характер можеше да мине дори за предсрочно пристигане. Когато видя, че Алексей е дошъл със своята кола, Настя ужасно се разстрои. До този момент беше сигурна, че до летището ще ги закара някой приятел или роднина, а колата Льоша ще остави в гаража край блока на своите родители. Сега излизаше, че ще трябва тя да кара колата от летището до вкъщи, а после да се чуди какво да я прави.

— Льошик, ама защо… — подзе тя жално, докато се настаняваше в топлото купе.

— Без хленчене — весело я прекъсна Чистяков. — Свиквай с автомобилния живот. Когато се върна, ще ти купя кола.

— Абе за какво ми е притрябвала! — възмути се Настя. — Мразя да шофирам. И изобщо ме е страх от колите. С метрото се чувствам прекрасно. То ме вози, а аз си чета книжки. И за нищо не се тревожа. Ако ти платят толкова много пари, по-добре купи на себе си нова, защото в тази краката ти едва се побират, чак мене ме боли, като те гледам как се свиваш на кравай.

— Добре — миролюбиво отвърна той, — като се върна, ще го обсъдим.

— Браво бе! Ами какво да правя сега с тази кола, ако мога да знам? Да не спя по цели нощи от страх, че ще я откраднат? Защото и без това няма да я карам.

— Е де, щом няма, закарай я при моите старци и я прибери в гаража. Асенка, не се ядосвай, толкова работа имах днес, че не успях аз да го направя. Нали разбираш, преди заминаване винаги внезапно изниква нещо несвършено.

— Е, добре де — омекна Настя.

В Шереметиево пристигнаха навреме, малко преди това бяха обявили регистрирането за полета. Но вече се беше наредила огромна опашка.

— Дали да чакаш? — колебливо попита Алексей. — Я виж колко народ. Хайде да си вземем довиждане и ти си тръгвай за вкъщи.

— А, не — засмя се Настя. — Трябва да видя с очите си, че си минал през митницата.

— Защо? — учуди се той. — Какви неприятности може да имам там?

— Какви ли не! Нали не можах да те наблюдавам, докато си си подреждал куфара. А ти, слънчице, може нещо да си сбъркал.

— Какво например?

— Например взе ли си спиртния лосион против алергии?

— Разбира се, закъде съм без него! От друг лосион моментално ще получа гадни обриви.

— И антихистаминовите таблетки си взе, нали?

— Естествено. Не се тревожи, не съм забравил нищо от лекарствата.

— Ти трябва да се тревожиш, приятелче, защото митничарят непременно ще те попита какво е това в шишенцето там и ще поиска да извадиш флакона и да го отвориш. А ти със сигурност си го сложил чак на дъното. Така че има да ровиш багажа си пред очите на изумената публика, да бавиш опашката… И след това ровене всичко в куфара ти ще е на вили и на могили. А на митницата може да ти проверят и таблетките. Така че докато имаш време, дръпни се настрана и внимателно премести всичко, което може да събуди съмнения, най-отгоре. Ръкописите на лекциите между другото също не забравяй да сложиш най-отгоре, та да ти е удобно да ги извадиш при нужда, понякога те проверяват дали гражданите не изнасят секретни материали. Върви, върви, а аз ще пазя реда ти на опашката.

Алексей се отдръпна настрана, влачейки куфара на колелца, а Настя остана на опашката, запали цигара и с вял интерес заразглежда заминаващите и техните изпращачи. Според дрехите, израженията на лицата и количеството багаж, както и според изпращачите, тя успя да раздели всички застанали на дългата опашка на няколко групи: хора, които отиват на гости, хора, които се прибират след гостуване, както и хора, които заминават за Щатите по работа или се връщат там след служебна командировка. Опита се да се постави на тяхно място и с изненада проумя, че заникъде не й се пътува. Настя Каменская изобщо беше ужасно мързелива и най-много от всичко на света обичаше две места — своя диван вкъщи и кабинета си в службата. Колкото до далечните пътувания, би трябвало да изникнат съвсем особени обстоятелства, за да я помръднат дори на крачка. От служебната командировка в Италия й бяха останали приятни спомени, но не беше ходила никъде другаде в чужбина. Разбира се, искаше й се да види и Париж, и замъците по Лоара, и Венеция, и Флоренция, и Виена… Но ех, да можеше да види всичко това, без да става от дивана!

Когато Чистяков се върна, Настя вече беше изминала половината път до заветното гише на митницата.

— Е, това е. Направих всичко, както ми каза — докладва мъжът й. — Сега определено не е нужно да чакаш. Върви, Асенка, вече наближава десет, и без това ще се прибереш едва към единайсет.

— Не, ще почакам — упорито възрази тя. — Знае ли човек! Може да се наложи да помагам. Половин час не е от голямо значение.

— Навън е минус двайсет — продължи да я увещава Алексей. — Колата ще замръзне, после кой знае колко ще трябва да я сгряваш, докато я запалиш. Колкото по-дълго стои на студа, толкова по-дълго няма да запали. Хайде, Ася…

— Не. Не ме гони, Чистяков. Да не би да имаш прощална среща с дама?

— Пфу, дявол да те вземе! — Той отчаяно махна с ръка. — Човек не може да те надприказва. Инатът ти се е родил преди тебе.

— Пак обърка всичко — засмя се Настя. — Не инатът, а мързелът.

Опашката изведнъж започна да се движи много по-бързо, не минаха и десет минути и Алексей вече подаваше на митничаря паспорта си, декларацията и разрешението за изнасяне на валута. Настя се оказа права: бдителният страж наистина се заяде за флакончето, поиска Льоша да го извади от куфара и да го отвори. Леко извърнат, той хвърли изумен поглед към жена си. Настя му намигна в отговор.

— Защо пръстенът не е посочен в декларацията? — строго попита митничарят.

Настя мислено изруга. Ето на, не обърна нужното внимание — и пак нещо не е наред. Разбира се, Льошка беше написал, че няма изделия от скъпоценен метал. А за халката напълно беше забравил.

— Но това е венчална халка — смутено отвърна той.

— Златна е — внушително произнесе митничарят. — Или я впишете в декларацията, или я дайте на изпращачите си.

Настя се мушна под загражденията и докосна мъжа си по рамото.

— Льоша, дай ми халката.

Чистяков се обърна и й хвърли унищожителен поглед:

— Ще я впиша в декларацията.

Настя отстъпи назад. Глупачка такава, глупачка! Как можа да си помисли, че Льошка ще свали от пръста си тази халка! За нищо на света не би го сторил. Тя прекалено добре познаваше мъжа си и разбираше, че е невъзможно да му отнемат венчалната халка дори под смъртна заплаха. Професор по математика, в някои неща доста сух човек, в други — дразнещо логичен, понякога той проявяваше неочаквана сантименталност, особено по въпроси, отнасящи се до брака му с Настя. Твърде дълго бе чакал, твърде дълго я бе придумвал да се омъжи за него, така че сега венчалната халка на пръста му бе се превърнала за него в символ и същевременно в талисман, с който не би се разделил за нищо на света.

Митничарят постави отметките си върху поправената декларация и върна документите на Льоша. Чистяков подхвана куфара, направи няколко крачки напред, обърна се, намери Настя с поглед и й помаха. И тя му помаха в отговор. „Е, прекрасно, мина почти без приключения!“ — помисли си тя.

Пророчеството на мъжа й се сбъдна. Колата беше замръзнала толкова много, че сякаш бе стояла на студа поне седмица. Но Настя Каменская умееше да не се дразни и ядосва по повод обстоятелства, които не беше по силите й да промени. Затова започна търпеливо да загрява двигателя, а мислите й се върнаха към маниака-удушвач, погубил в течение на две седмици седем живота. Колкото повече мислеше за него, толкова повече й се струваше, че това все пак беше не ТОЙ, а ТЯ.

* * *

Начинът на живот на Евгений Паригин се бе подредил преди много години и оттогава не бе претърпял практически никакви промени. Той ставаше в шест сутринта, правеше сложна гимнастика, после излизаше да потича половин час, вземаше душ, закусваше солидно и отиваше на работа. Или оставаше вкъщи, ако беше почивен ден. Паригин винаги се бе радвал на завидно здраве. Единственото нещо, срещу което нямаше защита, бяха грипните вируси. Стовареше ли се върху Москва поредната епидемия, той непременно се разболяваше въпреки строгите профилактични мерки, които вземаше във вид на витамини, лук и чесън.

Тази година, веднага щом по радиото прозвучаха първите предупреждения на медиците за връхлитащ особено тежък грип с висока температура и симптоми на отравяне, Евгений започна да пие витамини с шепи и да се тъпче преди лягане с кромид, но въпреки това рухна с температура близо четирийсет градуса и изтощително повръщане. Четири дни минаха като в кошмар, но после здравият организъм започна да си възвръща силите и Паригин започна бързо да се оправя. Лекарят от районната поликлиника му даде болнични за цели десет дни, така че той можеше с чиста съвест да не ходи на работа. Днес беше осмият ден и Евгений се чувстваше вече добре. След като стана по навик точно в шест часа, започна да прави гимнастика, като същевременно обмисляше плановете си за деня. И това беше задължителна процедура. Нито веднъж през последните трийсет от изживените четирийсет и осем години Евгений Паригин не бе започвал деня си, без да си състави ясен план и да изреди наум всичко, което трябва да свърши.

Все пак реши да се въздържи от бягането, като се сети, че високата температура отслабва сърцето. Не бива да се претоварва, защото после ще стане по-лошо. След гимнастиката взе душ и с удоволствие се зае със закуската си. Никакви омлети — тях да ги ядат закоравелите ергени, които не се грижат за нивото на холестерола в кръвта си. Никакви сварени на бърза ръка кренвирши — в тях и без това няма месо, а неизвестно какво, смесено с равни части хартия и смлени хрущяли. Първо задължителната овесена каша. Не можеше да понася овесената каша, но мъжествено я ядеше всяка сутрин — като профилактика срещу стомашни болести. Добре че през последната година по магазините вече се намираха английски овесени ядки с плодове и други съставки. Не беше нужно да се варят, достатъчно беше само да се накиснат с вода или мляко, а и на вкус бяха много по-приятни от кашата, но Евгений си позволяваше такива глезотии далеч не всеки ден. Та нали целебните свойства се криеха не само в безбройните витамини и минерални вещества, но и в обстоятелството, че кашата е каша — гореща и полутечна, тя действа благотворно на стомаха. Второ — задължителна част от закуската бяха маслините, един сандвич с черен хайвер и една средно голяма райска ябълка. И за хемоглобина трябваше да се грижи, инак щеше да чувства слабост, а той винаги се нуждаеше от сили. Трето — Паригин пиеше сутрин чай без захар, но със сушени зарзали и стафиди за поддържане тонуса на сърдечния мускул. И накрая изяждаше шепа орехи. Човек никога не знае какво ще успее да хапне на обед и къде ще вечеря, така че всички продукти от своя списък Евгений предпочиташе да изяде още сутринта, за да е сигурен.

Вече беше приключил с неприятната част — изяждането на овесената каша — и бе пристъпил към по-приятните компоненти на закуската, когато по телефона се обади Лолита.

— Женя, не знам какво да правя — простена тя. — Те пак се обадиха. Казват, че ако не намеря парите, ще се заемат със Серьоженка.

— Ясно. Какъв срок ти дадоха този път?

— Една седмица. Ако след една седмица не получат пари, ще…

— Казах вече: всичко ми е ясно. Не се паникьосвай, Лола. Къде си днес? На работа ли си?

— Че къде другаде? Сега тръгвам. Вече бях на вратата, когато ми се обадиха.

— Ще намина при теб. Към обед.

— Как, няма ли да си на работа?

— В болнични съм. Хайде бягай, че ще закъснееш.

След като затвори, Паригин се върна към бавното изяждане на маслините. Лолита беше съпруга на братовчед му, несполучил бизнесмен. И то толкова несполучил, че всичко бе свършило трагично. Някакъв почти непознат тип бе предложил на братовчед му да се включи в операция по купуване и препродаване на краве масло. Тогава онзи му казал, че срещу двайсет и пет хиляди долара може да се докарат вагоните с маслото, при продажбата, на което според предварителните пресмятания може да се спечелят шестнайсет хиляди. Дори му показал мостра от стоката. Братовчед му не бил толкова глупав, занесъл мострата — добре разфасовани кубчета със златна опаковка — на предприемачи, които търгували с хранителни стоки, и те в един глас му казали, че стоката е добра и те с удоволствие ще я вземат именно на цената, която ще позволи да се получи търсената печалба. Онзи тип, който му бил предложил операцията, не взел финансово участие в нея, само уговорил своя процент след успешната реализация и братовчед му се втурнал да търси пари назаем. Между другото говорим за цели двайсет и пет хиляди долара. Тоест никак не били малко парите. Естествено срещу лихва, другояче днес никой не дава. По-нататък всичко се оказало много просто и напълно предсказуемо. Стоката пристигнала. Само дето се оказало, че, първо, тя далеч не била със същото качество, а, второ, не била разфасована. Наложило се братовчед му да вземе под наем хладилен склад и да наеме работници за разфасоване. Но въпреки това никой не искал да купува маслото. Онзи тип естествено изчезнал яко дим. Стоката останала в склада, за който впрочем трябвало да се плаща. А лихвите се трупали, трупали, трупали…

А както знаем, капка по капка — вир става. Заемодателите пристигнали при братовчеда на Паригин да си искат парите или поне лихвите като начало. Братовчедът продал всичко, което можел да продаде, пак взел назаем оттук-оттам и платил лихвите. След месец-два отново го намерили и отново си поискали натрупалите се лихви, а още по-добре — главницата. С една дума човекът разбрал, че е затънал окончателно и безвъзвратно. И наивно решил, че щом сам си е виновен за всичко, сам трябвало да си понесе и отговорността. Допрял пистолет до слепоочието си и стрелял. Не взел предвид обаче, че на законите на съвестта се подчиняват далеч не всички в заобикалящия го свят. Пък и каква съвест може да има значение, когато става дума за толкова пари! Щом основният длъжник не е сред живите, заемаме се с жена му. Тя да търси пари. На кого му пука, че жената не се занимава с бизнес, останала е сама със седемгодишно момченце и няма никакви пари? Няма дори какво да продаде, защото всичко, което е било възможно да се продаде, съпругът й вече го е продал.

Паригин и братовчед му били много добри приятели още от деца. И макар че нищо не знаеше за приключенията с маслото — инак щеше навреме да му даде правилен акъл, Евгений взе присърце нещастието на Долита. Имаше възможност да намери пари и обеща на вдовицата, че ще направи всичко необходимо. Онази възможност обаче отлетя. И той трябваше да измисли откъде спешно да намери нужната сума, която вече беше нараснала до четирийсет хиляди великолепни конвертируеми американски долара.

Докато измъкваше от паничката накиснатите яркооранжеви зарзали, Евгений стигна до извода, че трябва да скрие Долита и сина й в жилище, където взискателните кредитори няма да ги намерят. Временно, разбира се, докато той намери парите.

След като завърши своята бавна, сериозна закуска, той се облече и вече се чудеше кое яке да сложи — по-дебелото или по-тънкото, когато на вратата се позвъни. „Сигурно е лекарят от поликлиниката — помисли си Паригин. — Добре че не успях да изляза досега. Може още да ми продължи болничните.“

Ала далеч не беше лекарят. В апартамента нахълтаха трима млади мъже и моментално го изблъскаха към хола.

— Паригин, Евгений Илич? — попита един от тях.

— Ами да речем… — спокойно отвърна той.

Почти не се изплаши. Беше безсмислено да го обират — в жилището нямаше никакви пари и ценни предмети. А пък ако е милицията — да заповядат, нямаше нищо против. Умееше да разговаря с хора от милицията и никога не се бе страхувал твърде много от тях.

Първият удар беше нанесен мигновено, право в слънчевия сплит. Паригин машинално се преви одве и скри челюстта си от втория удар. Не се съмняваше, че ще се опитат да нанесат втория удар именно по челюстта. Ударите по лицето винаги деморализират по-силно, независимо колко са болезнени. С доста усилия се въздържа да не започне и той да удря. Защо трябваше тези простаци да знаят, че почти не бе почувствал удара в слънчевия сплит? Благодарение на дългогодишната специална гимнастика тренираните коремни мускули изпълниха ролята на солиден щит.

Уж с усилие Паригин вдигна глава и със запъване попита:

— Какво искате?

— Искаме признание — делово му съобщи най-нисичкият от гостите и започна да разкопчава обемист спортен сак.

— Какво признание?

— За убийство. Сега ще ни разкажеш как преди половин година си убил гражданина Шепельов и как си успял да се измъкнеш от лапите на милицията. После ще си отидем. И толкоз. Виждаш ли колко е просто? И най-важното, че не боли, ако се държиш правилно.

Паригин стана и направи крачка назад, към прозореца. Един вид — отстъпи.

— Станала е някаква грешка… Никого не съм убивал.

— Да бе, да, разбира се! — кимна онзи, който беше по-висок и по-широкоплещест. — Това вече си го разправял на милиционерите, когато са те пипнали. Така че не си прави труда да се повтаряш, не ни е интересно.

Следващите няколко удара бяха по гърдите. Удряха вяло, без агресия. Евгений умело се преструваше, че го боли, спокойно изтърпя пет-шест удара, после тихо изломоти:

— Добре… Стига вече… Ще ви кажа.

Лежеше на пода, точно под прозореца, нажеженият радиатор приятно пареше рамото му под тънкия пуловер. Като протегна ръка към най-близкия стол, той се престори, че търси опора. Дръпна го, мълниеносно скочи и с всички сили удари с него прозореца. Гостите останаха като гръмнати. Паригин живееше на втория етаж и добре виждаше как около падналия на тротоара стол започнаха да се спират минувачи. Те вдигаха глави и си сочеха един на друг счупения прозорец. Дочуваха се гласовете им:

— Нещо е станало…

— Сбиване ли?

— Да извикаме милицията…

— Може да убиват човек…

— Ами, сигурно са просто някакви пияници…

Пръв се осъзна ниският, който вече беше извадил от големия си сак видеокамера.

— Тръгваме си! — изкомандва той кратко, стиснал камерата под мишница. Вече на вратата се обърна и злобно просъска: — Добре, гадино, пак ще се видим. Няма да ти хареса.

Евгений мълчаливо ги сподири с поглед. После се обърна към прозореца, почака посетителите му да излязат от входа и да се качат в колата си — обикновена жигула, мръснобяла. Колата бе паркирана така, че той не можа да види номера й.

Сега трябваше да се заеме с прозореца. Чак след това можеше да седне и спокойно да помисли. Паригин се обади на един приятел, който решаваше проблемите със счупените стъкла само за час. Приятелят не се изложи и след един час на прозореца бе поставено ново стъкло.

Жилището обаче стана опасно. Паригин бързо нахвърля в сак всичко необходимо, взе документите и спестовната книжка, още веднъж огледа апартамента, който смяташе да напусне за неопределено време, грижливо заключи и излезе. Изхвърленият стол още се търкаляше на тротоара под прозореца. Любопитството на хората и готовността им да се притекат на помощ траяха кратко, дори милицията никой не се накани да извика. Номерът му обаче мина.

Евгений влезе в една банка и изтегли от сметката си пет милиона. На първо време трябваше да му стигнат, а после — според обстоятелствата.

* * *

Слизайки от колата, Василий Валерианович с всички сили тресна вратата, като се постара да изобрази раздразнение и началническо недоволство. Тук, в учебния център, всички ходеха цивилни, човек с униформа не можеше да се появи сред тези стени при никакви обстоятелства, но младежът на гишето при входа скочи и се изопна пред него в стойка „мирно“.

— Да ви придружа ли?

— Сам ще се справя — избуча Василий Валерианович, сякаш знаеше, че още щом се скрие зад завоя на дългия коридор, хлапакът веднага ще грабне слушалката и ще докладва на Стоянов, че шефът е тръгнал към него и е в лошо настроение.

Така и стана. По израза на лицето на Стоянов Василий Валерианович веднага разбра, че той вече е предупреден за наближаващата буря. Прекалено любезна и радушна беше усмивката на началника на учебния център. Василий Валерианович мълчаливо съблече палтото си, с господарски жест го метна върху ръцете на Стоянов, после прекоси кабинета и седна зад началническото бюро.

— Къде е заместникът ти? — сухо попита той, загледан настрани.

— В кабинета си. Да го повикам ли?

— Повикай го. И кажи да ни донесат чай. Студено е.

След няколко минути в кабинета влезе Зеленин — нисичък румен здравеняк с весело лице и неочаквано мрачен поглед. След него се вмъкна хубавичко младо момиче с поднос, на който имаше чайник, захарница и чаша, както и кристална купичка с бонбони. Василий Валерианович бавно си наля чай, сложи захар и дълго, мъчително дълго я разбърква, като позвънваше с лъжичката по чашата. Не искаше да прави разбор на текущата работа, сега не беше в настроение. Но разбираше, че след като се бе включил в играта, трябва да я доиграе до финалния сигнал, а не да напуска терена в самия й разгар само защото настроението му не е било подходящо.

— И така, драги ми господа, моля да обясните защо вече два пъти поред се проваляте с новия набор. Отначало взехте, че уцелихте агент на „Петровка“ и нашите доблестни приятели от милицията сега земята ще преобърнат, за да си изяснят ситуацията около Никита Мамонтов. Днес пък имате друга неприятност. Как да разбирам това?

— Василий Валерианович — подзе Стоянов, — нямахме никакви данни, че Мамонтов е поддържал връзка с някого…

— Това не е оправдание! — повиши тон Василий Валерианович. — Не сте и могли да имате такива данни, особено когато става дума за добър агент. Но вие, предлагайки тактиката си за подбор, трябваше да предвидите това. Ти, Григорий, си работил цял живот в милицията, а не аз. И ти трябваше да знаеш какви усложнения може да възникнат. Ти и никой друг. Какво, да не си дете? Не знаеше ли, че агентурата се подбира сред криминалните елементи? Трябваше да предвидиш, че когато търсиш кандидати за обучение, можеш да се натъкнеш на такъв като Мамонтов.

— Виноват — измънка Стоянов.

— То се знае, че си виновен! Ами днешният провал? Защо никой не помисли, че лицето може да не се стъписа и да извика за помощ? Я си представи, че милицията беше наблизо! Свикнали сте, разбираш ли, че мръсен ли е, човек е по-тих от водата и по-нисък от тревата. Ама днес хората са други, нали? Стават опасни. Какво знаеше за него в момента, когато реши да му пратиш твоите малоумници?

— Имахме данни, че е заподозрян в убийство, извършено преди половин година. И то заподозрян не без основание. Криминалистите са имали добри източници, които са потвърдили неговата причастност, но не са намерили доказателства, годни за следствие и съд, така че са пуснали Паригин.

— Пуснали са го, пуснали са го! — имитира го ядно Василий Валерианович. — Те са го пуснали, ама не се е дал и в твоите ръце. И изобщо откъде си сигурен, че криминалната милиция не греши? Работил в органите и би трябвало да знаеш, че милицията греши по-често, отколкото й се иска. Може да не са били прави, като са го подозирали, може този Паригин да е чист като изворна вода. И сега, докато вие тука ми обяснявате какъв злодей и убиец е, той може вече да седи в милицията и да пише жалба срещу някакви бандити, които са нахлули в дома му и са искали да си признае за не знам си какво. Какво ще стане после, сещаш ли се? Не, Григорий, тая работа така няма да върви. Нещо трябва да се промени в твоята система. А ти какво ще кажеш? — обърна се той към Зеленин.

Зеленин дълго мълчаливо гледа Василий, чак след това благоволи да проговори:

— Ако ми позволите, Василий Валерианович, ще изложа своето мнение. Искам веднага да ви предупредя, че то не съвпада с позицията на Григорий Иванович.

— Добре, говори — милостиво разреши Василий.

— Аз от самото начало бях против набирането на кандидати за обучение от криминалните среди. Освен това бях против подготовката им в затворен учебен център в казармени условия. Каквато и да е целта на обучението, впоследствие на всеки завършил трябва да се даде легенда и ако някой се захване да я провери, четирите месеца, прекарани тук, веднага ще изплуват. Четири месеца пълна липса на информация, които непременно ще накарат проверяващия да бъде нащрек. Има още един момент, не по-малко важен. Животът се променя много бързо, дори за четири месеца можеш да изостанеш от него. Човек, откъснат за четири месеца от ежедневния живот, никога не ще може да компенсира напълно това откъсване. Дори всеки ден да чете вестници и да гледа телевизия, пак рано или късно ще допусне грешка, която ще подскаже на един специалист, че в този период той е отсъствал от Москва. Започнат ли да свързват едното с другото… Кандидатът ще бъде принуден бързо да измисли нещо, за да обясни своята неосведоменост, а това винаги може да се провери и опровергае, стига някой да има желание. Смятам, че обучението трябва да се провежда в условия на дневен стационар, а не на казарма. Колкото до контингента, смятам, че кандидатите по принцип трябва да се подбират измежду хора, които никога не са си имали работа с правоохранителните органи.

— Това е неправилен подход! — рязко се намеси Стоянов. — Ние трябва да имаме оръжие, с което да държим човека в подчинение. Това оръжие може да бъде само страхът от разобличаване. Именно затова набираме хора, които определено са виновни за тежки престъпления, и ги караме да си признават това пред камера и диктофон. След това стават по-меки от памук. Другояче не бихме могли да се справяме с тях.

— Абе видяхме ние колко меки стават — забеляза Василий Валериановия. — Един отърча при оперативника, на когото е носил информация, да търси помощ. Другият пък се справи със собствени сили. Ще кажа нещо повече. Тези два провала ме накараха да се обърна към специалисти и те ми казаха нещо много интересно. Съществува практика престъплението умишлено да не се разкрива, а виновният да се пуска на свобода, като в замяна се съгласява да дава информация. И тази практика съществува много отдавна. Ти, Григорий, знаеше ли за това?

— За пръв път чувам! — учудено отвърна Стоянов. — Това не може да бъде.

— Може, драги, може, и още как може. И се прави. И се е правило, и ще се прави. Срамота, че си кадрови милиционер, да не знаеш такова нещо. Колко години работи в криминалната?

— Двайсет и четири.

— Тогава е още по-срамно да допускаш такива недоглеждания. Давам на двама ви два дни за разработване на нова концепция за подбора и обучението на кадрите. Взаимните ви разногласия не ме интересуват. Вие работите в един екип, така че бъдете любезни да изглаждате вътрешните си конфликти самостоятелно, без да вредите на делото, което вършим заедно. След два дни ще дойда тук и вие ще ми докладвате съображенията си. В новата концепция трябва да са елиминирани всички досегашни грешки.

Василий Валерианович рязко се надигна, като показа, че аудиенцията е приключена.

* * *

Стоянов го изпрати до изхода, услужливо отвори вратата на автомобила му и остана на входа само по костюм, докато колата на Василий Валерианович не подмина поста при портала на учебния център. Запали цигара, постоя замислено, загледан в едва различимите в тъмното върхове на дърветата, после ядосано захвърли фаса в снега и се прибра в кабинета си. Докато крачеше по коридора, машинално търсеше с поглед какъв да е пропуск, за който да се заяде и да си изкара яда на някого, но пропуски нямаше. Първата група специалисти бе завършила обучението и бе заминала да изпълнява задачи, втората още не беше набрана и в целия учебен център нямаше никого, освен ръководството, инструкторите и малобройния обслужващ персонал.

Когато отвори вратата на кабинета си, видя Зеленин, който дори не бе помислил да си отиде след заминаването на голямото началство. Нещо повече — той явно се канеше незабавно да започне работа върху новата концепция. Вече беше подредил листове, а на масата се бяха появили и някакви схеми. Стоянов неодобрително изсумтя наум. Веднага си личеше, че неговият заместник не е работил нито ден „на земята“, макар да бе служил в силово ведомство и да носеше пагони. Практиците от памтивека следваха едно непоклатимо правило: когато получиш указание, не бързай да го изпълняваш, може и да го отменят. Виж, онези, дето седят зад бюра и играят апаратни игри, следват други правила. Изпълнявай по-бързо, защото който пръв докладва, той е правият. Който по-оперативно изготви документа, с него ще се съгласи началството. Трудно му е на Стоянов да работи със Зеленин, различни са двамата, съвсем различни. Александър Петрович Зеленин е книжен плъх, теоретик, хартиена душа. А Стоянов цял живот е стъпвал по земята, задържал е престъпници със собствените си ръце и ги е хващал за гърлото. Толкова здраво ги хващаше, че те на бърза ръка пропяваха, казваха си и майчиното мляко. А тоя… Какво разбира той от оперативна работа? Какво разбира от вербуване? Нима той знае как да накара човека да се подчини и да не се дърпа много-много?

— Какво, ще се подмазваме на началството, така ли? — Стоянов не можа да скрие злобната си насмешка. — Още не си получил указанието и се втурваш да го изпълняваш, а?

Зеленин вдигна към него мрачен поглед. Това открай време беше загадка за Стоянов: как един човек с толкова обло румено лице, като че ли предназначено от самата природа за широка приветлива усмивка, съумява постоянно да изглежда мрачен, угрижен и сякаш взрян навътре в себе си. Зеленин запазваше тази си физиономия дори и тогава, когато беше в прекрасно настроение.

— Трябва да започнем да работим веднага — отвърна Зеленин спокойно, сякаш не бе забелязал злобната ирония на началника си. — Два дни не са толкова много, колкото ти се струва. Можеш да ми повярваш, през живота си съм правил десетки концепции — това е много трудоемка работа.

— Разправяй го на старата ми шапка! — избуча Стоянов, сядайки на стола срещу заместника си. — За половин час ще свършим всичко.

— Така ли смяташ? — Зеленин бързо събра своите книжа, сложи ги в папка и стана. — Тогава направи я. След два дни ще поставим на бюрото на Василий две концепции, едната ще е твоята, другата — моята.

— Сядай! — рязко нареди Стоянов. — Концепцията трябва да бъде една. Той сам го каза. Не ми се прави на обиден. Какво му хрумна сега да иска някаква си концепция? Прекрасно обучихме първия набор и без концепция. Просто взехме решение и го изпълнихме. Да не би ти да мътиш водата с твоите псевдонаучни измишльотини?

Зеленин мълчаливо седна и впери в него неразбиращ поглед.

— Добре де, хайде започвай, щом си такъв голям специалист по концепциите — умилостиви се началникът. — И най-напред ми намери решение как да избягваме грешките при подбора на нашите кандидати. А пък после ще си поговорим за самото обучение.

— Трябва да се започне с друго — възрази Зеленин, като отново отвори папката и извади своите схеми и бележки.

— С какво?

— С определяне на целта. Трябва добре да си изясним какво искаме да постигнем, какъв специалист искаме да получим като краен резултат. После да обмислим как да го подготвим, на какво и как да го научим. После да преценим какъв трябва да бъде човекът, за да може успешно да изкара курса, да се научи на всичко, на което ние искаме да го научим, а след завършването добре да поработи. И едва тогава трябва да мислим къде и как да намерим такъв човек. С други думи трябва да разработим три модела. Първият — модел на готовия специалист. В него влизат изброените необходими знания и умения, както и наличието на добра основа за легендата. Вторият — модел на обучаващия се или ако искаш — на курсанта. Тук трябва да имаме изброени изискванията към неговите психологически, физически и интелектуални характеристики, които ще му позволят успешно да завърши курса. И третият модел трябва да бъде модел на кандидата. След като с теб разработим тези три модела, ще започнем да мислим как да превръщаме първия модел във втория, а втория — в третия. С други думи ще изработим принципи на търсенето, на вербуването и на обучението. Ето така, Гриша, се създават концепции. Само така, а не другояче. А онова, което ти можеш да изготвиш за половин час, и за тоалетна хартия не става.

Стоянов с усилие потисна у себе си кипващата злоба. Той разбираше, че заместникът му е прав. Но никак не му се искаше да си го признае на глас. И работата дори не беше в това, че не му се искаше да се съгласи лично със Зеленин. Въпросът беше далеч по-сериозен. Двайсет и четири години беше отдал на практическа работа в криминалната милиция. Почти четвърт век. И през всичките тези години никой не бе се съмнявал, че науката е измишльотина, детски игрички за хора, които искат да носят пагони и да получават пари срещу това, но не искат да вършат мръсната, изнурителна и опасна за живота работа. Именно за такива синчета, зетчета и любовници беше измислена науката в системата на МВР, за тях специално бяха създадени топли местенца. Добре платени и приятни. Каква ти наука при ловенето на престъпници? Е, може би при експертите. Разните там химии, биологии и тем подобни, дето са полезни за експертизите. А всичко останало беше чиста измама и прах в очите в паузите от заплата до заплата.

И сега какво — да признае превъзходството и правотата на човек, който цял живот е търкал столове зад бюрото, съчинявайки научни измишльотини? А, не, за нищо на света!

За нищо на света ли? Ами Мамонтов и Паригин? Това са си очевидни провали, не можеш да ги скриеш в джоба си. Ще трябва да се съгласи и да съчинява заедно със Зеленин тая идиотска концепция. Може и за добро да се окаже. Зеленин, който не разбира от практика, определено ще измисли някакви глупости. Все пак първият набор беше проведен успешно, а той бе проведен, както бе предложил Стоянов. Нека сега опитат да проведат втория според вижданията на Зеленин. Веднага ще проличи кой е бил прав.