Волфганг Холбайн
Черната крепост (11)

10.

— Започва се!

Въпреки огромните си размери летящата чиния бе кацнала леко като падащ лист, след като премина през огромния шлюз на Черната крепост. Все пак Хартман бе усетил едва доловимото разтърсване.

Прекара нервно език по устните си и затвори за момент очи, за да се концентрира. После погледът му се плъзни по невероятната бъркотия от инструменти пред него. За последен път се бе качвал в подобна машина доста отдавна. А и никога не бе управлявал наистина, просто бе преминал задължителните часове в симулатора. Не бе той човекът, който трябваше да управлява танкове „Леопард“. Но от шепата мъже, които бяха останали от мощната някога армия, вероятно бе с най-голям опит, колкото и недостатъчен да му се струваше.

Прогони тези мисли и усети, че леко се ядоса на себе си. В крайна сметка достатъчно често бе втълпявал на хората си да мислят само за задачата, която трябва да изпълнят, а не какво би могло да се провали.

Хвърли бърз поглед към екрана и се убеди, че триъгълната врата на товарното помещение още не е отворена. Натисна бързо два разположени един до друг бутона на пулта пред себе си.

— Кукувиче яйце едно до две и три — произнесе той. — Всичко наред ли е?

Командирите на двата други танка, застинали в очакване в товарните помещения на двете летящи чинии отзад, потвърдиха, че всичко е наред. С лека усмивка Хартман изключи уредбата. Използваха УКВ честота, която мороните очевидно не подслушваха. Въпреки това в продължение на секунда Хартман се забавлява с мисълта колко ли щяха да си блъскат главите мороните да разберат значението на паролата, ако все пак успееха да ги прихванат.

Креслото до него изскърца, щом Нет се тръшна на мястото на помощник-командира. Хартман не отмести поглед от мониторите, но усети, че Нет го наблюдава. И в този миг стори нещо, което изненада и него самия: За кратко отдръпна дясната си ръка от контролното табло на танка, хвана тънките пръсти на Нет и ги стисна леко. Усети изненадата й, но после тя отвърна по същия начин.

През товарното помещение и танка премина нова лека вибрация и илюзията за сигурност се разпръсна така бързо, както се бе появила.

Хартман хвърли поглед към страничните монитори и се убеди, че хората му бяха заели позиция. Същевременно с бързо движение активира всички системи оръжия на „Леопард“-а с изключение на мощния рубинен лазер, чието дуло се подаваше от бронираната кула над главите им. Хартман изпитваше почти физическа болка от факта, че трябва да се откаже тъкмо от него. Той бе най-мощното оръжие на „Леопард“-а и може би единственото, с което биха имали поне минимален шанс да се противопоставят на силата, очакваща ги в крепостта.

Три тънки линии от жълта светлина, образуващи отворен надолу правоъгълник, се появиха в отсрещната стена на товарното помещение и известиха на Хартман, че товарният люк на кораба започва да се отваря. Нервността му нарасна, без обаче да оказва влияние върху съзнателните му мисли и действия.

Линиите се разшириха и оформиха широк процеп. Товарната рампа започна да пада навън изнервящо бавно. Хартман видя първо малко парче от огромно стоманено небе — таванът на халето, който очевидно се издигаше някъде твърде високо над главите им. Второто, което забеляза, бе част от отсрещната стена, а след това — черна блестяща гмеж. Едва като се вгледа по-внимателно, установи, че тя представлява невероятно струпване на огромно количество морони. За първи път осъзна колко подходящо е наименованието на извънземните, което хората бяха избрали съвсем инстинктивно. Кораб-майка или не — той се намираше във вътрешността на огромен мравуняк. Навред в огромното хале се движеха и бързаха насам-натам морони, бутаха се напред в дълги редици в колони по трима, пренасяха огромни товари тук и там или се струпваха със стотици около кацналите в халето летящи чинии, за да ги разтоварват. Сигурно са милиони на брой, помисли си ужасен Хартман. Велики Боже! А той разполагаше със седемдесет човека и три танка, за да спре огромната армия!

— Това… това е лудост! — прошепна ужасена Нет, щом погледът й попадна върху екрана.

Хартман замълча. Добре я разбираше. Кайл им бе обяснил какво ги очаква, но въпреки това гледката ги парализира за секунди. Измамното чувство за сигурност и безопасност, което ги бе обзело, откакто се намираха в танка, изчезна за миг. Там отвън имаше достатъчно воини-мравки, за да разкъсат с голи ръце трите танка.

— Лудост — прошепна отново Нет. — Мравките просто ще ни прегазят.

Погледът на Хартман се плъзна по залата. След секунда откри онова, което търсеше. На сто — сто и петдесет метра от мястото, където бяха кацнали, се издигаше огромен блок от черен като нощта материал. Над него висеше безтегловно във въздуха проблясващ пръстен от метал, в чиято вътрешност действителността преставаше да съществува. Това бе трансмитерът. Непрекъснат поток от морони се движеше нагоре по наклонените рампи, опасващи блока, и изчезваше в нищото на дематериализиращото поле. Над главите на гигантската маса от мравки висеше непрекъсната редица от летящи чинии, които също изчезваха в нищото. Те се движеха бавно, тъй като диаметърът им отговаряше приблизително на полето на рамката на трансмитера.

Рампата продължи да се спуска, застана за миг хоризонтално като излизащ от кораба стоманен език, после с тъп грохот докосна земята. Почти в същия миг по нея се покачиха първите мравки, за да започнат разтоварването.

Мороните спряха изненадани, забелязвайки танка, изпълващ почти изцяло товарното помещение на летящата чиния. Поведението им не изразяваше страх, а върховно изумление. Не им остана обаче достатъчно време, за да осъзнаят какво виждат пред очите си, защото хората на Хартман веднага откриха огън.

Товарната рампа пламна в ослепителна жарава, а мороните се свлякоха от светкавиците на шоковите оръжия.

Хартман бутна рязко лоста за ускорение на танка напред. С ревящи турбини „Леопард“-ът изскочи от товарното помещение и премина през фронта на изумените мравки.

Нет започна да стреля. Вълна от отровнозелена светлина изригна от носа и двете страни на танка, премина през мравките и отвори проход в техния фронт. Същевременно мъжете от шлюза покриваха с огън местата, които танкът не бе в състояние да обстрелва директно. Върху един от многобройните си монитори Хартман успя да види как и от останалите два кораба с мощен рев се измъкнаха две ревящи стоманени чудовища и започнаха да сипят зелен огън върху мороните.

Прекалено лесно е, помисли си Хартман. Твърде лесно. Не е на добре.

С рязко движение обърна внезапно танка на място и ослепителните снопове от шоковото оръжие се завъртяха като коса, обезвреждайки нови и нови морони. Нет държеше палеца на лявата си ръка върху спусъка на оръжието. С другата даваше къси, целенасочени изстрели към отделни морони, които се опитваха да избягат.

Хартман хвърли припрян поглед към контролните табла. Същевременно хвърли танка с дръзка маневра настрана, за да избегне голям куп неподвижни мравки. Въпреки това не можа да предотврати размазването на някои от телата под въртящите се вериги на машината. Кайл им бе повторил многократно да убиват колкото е възможно по-малко мравки. Ако обаче всичко продължаваше по същия начин, след няколко секунди просто щяха да спрат, блокирани от множеството изпаднали в безсъзнание морони.

Естествено нещата не продължиха по същия начин.

Хартман и командирите на останалите два танка действаха според инструкциите на Кайл, но самите морони проявяваха твърде малко загриженост за собствените си събратя. Хартман бе успял да достигне с танка на разстояние седемдесет метра от трансмитера, когато нещо във врящото движение пред него се промени. В първия момент не успя да различи какво точно, но миг след това яркобял сноп светлина проряза следа през гмежта от бягащи мравки и експлодира от едната страна на „Леопард“-а. Хартман и Нет изкрещяха едновременно. Поток от непоносимо интензивна светлина заля екраните в танка, преди компютрите да успеят да реагират и да включат филтрите. Някъде долу изрева генератор, докато електромагнитният щит на танка се опитваше да абсорбира огромното количество енергия. Успя, но за секунди стана толкова горещо, че Хартман се сви от болка.

Втори лазерен лъч изсъска, изпепели дузини морони и облиза металната повърхност на танка. Пред Хартман започнаха да премигват десетки сигнални лампички, чу се вой на сирена.

— Та те избиват своите собствени хора! — изкрещя Нет. — Велики Боже, Хартман! Погледнете!

За момент Хартман не виждаше нищо. Пред очите му танцуваха цветни петна. Различаваше само размити очертания — и гигантския лазерен лъч, който в този момент проблесна за трети път и улучи „Леопард“-а със смъртоносна прецизност, прогаряйки горяща следа през бягащата армия от мравки.

Хартман отвори прозрачния капак от изкуствен материал на лазера в кулата и активира компютъра за прицелване. Електронният мозък на танка направи оценка на опасността, идентифицира противника и стреля. Тъмночервен лъч светлина прелетя през гигантското хале, улучи лазерното оръдие и го превърна в пламтяща топка. Хартман въздъхна с облекчение. По екраните се виждаха вилнеещи пламъци, външните микрофони отдавна се бяха изключили, за да предпазят екипажа на танка от адския шум отвън.

— Малко оставаше! — обади се Нет.

Тя посочи към един от мониторите, показващ състоянието на танка. Хартман хвърли бърз поглед към него, но се отказа да анализира по-подробно данните. Не биваше да получават повече удари като тези.

Хартман остави ръката си още няколко секунди върху контролните уреди на рубиновия лазер, твърдо решен да използва още веднъж оръжието, ако се наложи, без да се съобразява с разпорежданията на Кайл.

Но господарите на Черната крепост явно бяха разбрали предупреждението. Хартман не се съмняваше, че оръжието, което бе обезвредил, далеч не е единственото на борда на кораба-майка. Очевидно господарите на този кораб бяха достатъчно параноични (или опитни) да не вярват на собствените си роби. Мороните явно бяха разбрали, че няма да им се даде без бой.

От друга страна, очевидно и те нямаха намерение да напуснат без бой кораба си…

Мравките, които бяха в непосредствена близост до трите летящи чинии, междувременно се бяха оттеглили. Хартман с тревога наблюдаваше, че явно бяха преодолели напълно изненадата си, защото далеч не всички морони бягаха. В средата на отдръпващата се армия от мравки започна да се надига обратна вълна от съпротива.

Хартман включи предавателя:

— Фаза две — каза той. — Начало!

Трите танка промениха курса си и се насочиха директно към огромния блок на трансмитера. Същевременно мъжете изскочиха от летящите чинии навън, хвърляйки димни и заслепяващи гранати. Зад тях, в бъркотията от сив пушек и ослепителна яркост от шлюзовете се измъкнаха дузина тъмни космати тела и се насочиха към мороните.

На Хартман не му остана време да наблюдава борбата, но въпреки това забеляза, че мравките не третират мутиралите плъхове като противници, както и гризачите не обръщат внимание на мороните. Наистина плъховете просто прегазваха мравките, ако се изпречеха на пътя им, но изобщо не се опитваха да ги нападат директно. Мороните от своя страна не стреляха по плъховете, а се концентрираха напълно върху трите танка и мъжете, изскочили от летящите чинии. След секунди мутиралите гризачи бяха изчезнали сред армията от мравки. Истинската им цел бе друга.

Хартман отново изруга, спря танка и го върна малко назад. Мороните бяха започнали да стрелят. Малките им пистолети едва ли можеха да причинят някаква вреда на стоманения колос, но „Леопард“-ът бе улучен едновременно от стотици лазерни лъчи. На Хартман му бе добре известно, че дори този танк няма да издържи на подобно постоянно натоварване.

Кайл бе казал, че трябва да издържат три, най-много пет минути. Къде, за Бога, бе тайнственото подкрепление, което им бе обещал?

Хартман погледна бегло часовника си и установи, че от началото на атаката са изминали едва две минути. Започна да се съмнява, че ще успеят да издържат цели пет минути. Погледът му потърси пръстена на трансмитера, докато ръцете му сами пробягваха по контролните пултове на танка, обсипвайки мороните последователно с шокови залпове и заслепяващи гранати. Външните говорители на „Леопард“-а издаваха пронизителен вой, който бе истинско мъчение за чувствителните уши на мороните и ги объркваше допълнително.

Потокът от мравки, изливащ се в полето на трансмитера, бе пресекнал. Все повече и повече воини оставяха товара си и се извръщаха назад, за да атакуват внезапно появилите се нападатели. Редицата от летящи чинии обаче продължаваше да изчезва с равномерно темпо в черното нищо. Приличаха на проблясващи перлени копчета, които се пъхат в тъмен илик.

В този миг, сякаш мороните бяха очаквали само неговия поглед, за да демонстрират пред него собствената му безпомощност, първият кораб се измести встрани, застина за миг и пое курс право към трите танка!

След секунди към него се присъединиха още летящи чинии. Последва внезапен ослепителен блясък. В следващия миг единият от трите танка се превърна в експлодиращ вулкан от огън и топяща се стомана.

Хартман вече не разсъждаваше, а действаше.

С едно-единствено светкавично движение откопча предпазния си колан, скочи, удари с юмрук върху контролното табло на автопилота и с другата си ръка издърпа Нет.

— Веднага навън — изрева той.

Над главите им рубиненият лазер изрева. Тъмночервеният лъч разкъса една от атакуващите летящи чинии и прогори дупка с големината на юмрук в тавана на халето, издигащ се стотина метра над тях. Оръдието на втория танк също изстреля смъртоносна светкавица. По пода се посипаха огън и нажежени до бяло парчета. В същия миг и вторият танк бе улучен и експлодира. Секунда след като Хартман и Нет се бяха измъкнали със скок от вратата на „Леопард“-а, куполът бе улучен и танкът се превърна в нажежена до бяло развалина от топяща се стомана и пламъци. Ударната и топлинната вълна изхвърлиха Хартман и Нет надалеч, изкарвайки въздуха от дробовете им.

За един кратък ужасяващ миг Хартман усети, че губи съзнание. Горещината бе непоносима. Лицето и ръцете му сякаш горяха. Не можеше да диша. Стенейки, опипа пода около себе си. В първия миг не усети нещо друго, освен горещ метал, но после докосна ръката на Нет.

Тя реагира на докосването му е изпълнен с болка стон, но тъкмо този звук окончателно проясни съзнанието на Хартман. Със сила, каквато не подозираше у себе си, се надигна на колене и ръце, хвана ръцете на Нет и я задърпа обратно към горящите развалини на „Леопард“-а. Поне за момент те можеха да им осигурят защита от яростните лазерни залпове на мороните. Очите му сълзяха. Като през кървава мъгла видя как мороните се втурнаха към тях, стреляйки непрекъснато. Огънят им не бе точен и телесните щитове абсорбираха повечето от изстрелите. Въпреки това един след друг хората му падаха поразени. Надмощието на мравките бе прекалено голямо.

— Това… е лудост — простена Нет. — Тези гадове… избиват се помежду си…

Лазерен лъч улучи близо до тях развалините на танка. Обсипаха ги нажежени до бяло капки разтопен метал. Хартман изкрещя от болка, но нямаше вече сила дори да вдигне ръце, за да се предпази. Всичко около него се разми, стана недействително, усети странна лекота… Осъзна, че умира, че и е станал жертва на тази безсмислена битка, в която бе повел напълно съзнателно най-добрите си хора.

С последните сили, които му бяха останали, протегна ръка, опитвайки се да докосне Нет. Искаше да почувства допира й в последния миг от своя живот.

Над него внезапно изникна огромна уродлива сянка. Яки като стомана нокти сграбчиха ръката му, отхвърлиха я настрана и се насочиха към гърлото му. Хартман се съпротивляваше отчаяно, удряйки с юмруци безчувственото лице на насекомото пред себе си. Ноктите на морона разкъсаха ръката му и Хартман се отпусна с вик на болка. Две от ужасните ръце на мравката държаха ръцете генерала, а другите две се приближиха отново към гърлото му. Този път Хартман нямаше сили да се съпротивлява.

Внезапно откъм вратата на горящия танк се появи сянка. Моронът подскочи изненадан, влачейки Хартман със себе си като кукла. Някакво тежко тяло се хвърли с мощен скок към мравката, повличайки я на пода.

Хартман падна. Съзнанието му отново бе на път да се замъгли. Единствено невероятната гледка, разкрила се пред неговите очи, му даде енергия да прогони още веднъж припадъка.

Това бе Кайл.

Костюмът му бе овъглен до неузнаваемост. Лицето, ръцете и гърбът му представляваха една-единствена рана от изгоряло. Дори мъж с неговите способности не би могъл да живее при тези обстоятелства! Той обаче не само се движеше, но имаше и сили да се пребори с огромния морон!

Мравката се изправи, опита се да отърси от себе си далеч по-дребния противник и раздра с ужасяващите си нокти незащитеното лице на Кайл.

В следващия миг воинът замръзна.

Повтори се същата невероятна гледка, която Хартман вече бе наблюдавал на мониторите в бункера. Сега обаче всичко ставаше в непосредствена близост.

Движенията на морона се забавиха. Хартман буквално можеше да види как от слабото тяло на насекомото изчезнаха всички сили и нещо във фасетните му очи угасна.

Това продължи само секунда. После в очите на воина се появи нов израз.

Кайл пусна мравката, изправи се на ръце и колене и за момент застина. Дишането му бе ускорено. Цялото му тяло трепереше, а по лицето му пробягваха спазми от болка.

Същевременно той обаче регенерираше. С широко разтворени невярващи очи Хартман наблюдаваше как ужасяващите рани на мегабоеца заздравяват, започват да се затварят. Над изгорените места се появи нова здрава кожа…

Това бе повече, отколкото можеше да понесе. Черити му бе разказала за невероятните способности на мегабоеца, но едно бе да слушаш за нещо, а друго — да го видиш. За момента изпита страх. Кайл се изправи, хвърли бърз поглед към приближаващите морони и се приближи към него и Нет. В първия миг Хартман се отдръпна от него. За момент се ужаси повече от Кайл, отколкото от всички морони заедно.

— Добре ли сте? — попита Кайл.

Хартман трепереше. Не би могъл да отговори, дори да искаше. Втренчил се бе недоумяващо в Кайл. Знаеше какво видя току-що, но нещо в него се противеше да го осъзнае.

— Съжалявам — промърмори Кайл. — Аз…

Олюля се, за момент се пребори с нов пристъп на слабост, после започна отново:

— Беше по-трудно, отколкото си представях. Можете ли да вървите?

Хартман все още не отговаряше. Дори облеклото на Кайл започна да регенерира, сякаш бе нещо живо, черпещо невероятните сили на мегабоеца. По лицето на Кайл вече не се виждаше и следа от ужасяващите изгаряния, съществували допреди миг.

Внезапно моронът, с който се бе борил Кайл, се раздвижи. Хартман нададе предупредителен вик, но Кайл дори не извърна глава, за да го погледне. Вместо това протегна ръка и помогна на Хартман и Нет да се изправят.

Насекомото също се бе изправило. Несигурно и с протегнати ръце, сякаш за да запази равновесие, то се огледа за момент объркано наоколо и се отдалечи, сякаш всичко тук вече не го засягаше.

Хартман наблюдаваше недоумяващо как се приближи към друг воин мравка, протегна ръце и го докосна по рамото. Воинът също замръзна внезапно.

— Ще се оправите ли сами? — попита Кайл. Гласът му прозвуча нервно. — Ако издържите още един момент, ще сме постигнали целта си.

Хартман вече не чуваше думите му. Дори не забеляза, че около тях сега гъмжи от мравки, които стрелят ядовито и на пръв поглед безцелно по всичко, което се движи. Втренчил се бе в морона, който продължаваше напред, докосвайки друга мравка. И тя застина като първата. Внезапно и този воин се извърна, хвърли оръжието си и протегна ръце към прииждащите морони. После преобразените мравки станаха четири, осем, шестнадесет…

Хартман наблюдаваше недоумяващ невероятната гледка пред тях, после отново се втренчи в Кайл.

Мегабоецът се засмя, но безпокойството в очите му остана.

— Имате право, Хартман — каза той. — Това, което си мислите, е вярно. Не могат да ни спрат. Но все още не сме победили. Елате.

 

 

11.

 

Двадесет от скъпоценните им тридесет минути изминаха, докато успеят да качат семейството на Щарк на борда на летящата чиния, очакваща ги пред шлюза. Вероятно нямаше изобщо да успеят, ако Скудър накрая не бе поел командването и не бе заповядал на хората на Френч да изпълнят бързо това, което се иска от тях. Черити се радваше, че простите скафандри, които бяха открили, нямаха радиовръзка или други устройства за комуникация. Поне Френч обаче знаеше кому принадлежи този огромен сребрист космически кораб и кой ги очаква вътре. Бе видяла ясно ужаса, изписан по лицето му, когато излязоха от шлюза и се изправиха пред летящата чиния.

Не че тя самата не изпитваше страх. Наложи се да призове цялото си самообладание, за да излъже по достоверен начин обитателите на космическата совалка, че корабът е дошъл само за да може тя да изпълни обещанието си и да ги отведе оттук. Щеше да се наложи да плаща скъпо за тази лъжа. Хората на Щарк не бяха глупаци. Възможно бе никога досега да не са виждали кораб на мороните, но познаваха по-добре от нея и Скудър конструкциите на извънземните.

Според часовника й оставаха още девет минути. Шлюзовите врати на кораба се затвориха зад последния член на семейството на Щарк. В малкото помещение бе твърде тясно и потискащо. Бяха повече от двадесет човека, като имаше и няколко деца. Те се притискаха към своите майки и бащи, търсейки закрила. Мислите на Черити препускаха бясно. Девет минути — времето бе твърде малко, за да подготви тези хора за шока, който ги очакваше. Те щяха да разберат, че моронът Киас се е качил първи на борда на летящата чиния. След няколко мига, когато вратата зад гърба им се отвореше, щяха да го видят. Черити дори не смееше да си представи какво би последвало. Тези хора бяха живели в свят, чието съществуване бе обусловено от страха пред един-единствен свръхсилен враг. А сега тя трябваше с няколко изречения да им обясни, че моронът горе в централата на кораба не само не е враг, а и съюзник.

Смешно!

— Трябва нещо да направим — каза Скудър до нея.

Говореше много тихо. Черити извърна бързо глава и забеляза, че се старае дори да не движи устните си, докато изрича думите. Очевидно усещаше напрежението, обзело както обитателите на космическата совалка, така и самите тях.

Тя кимна леко, после посочи предпазливо вратата зад гърба им и прошепна:

— Опитай се някак да ме прикриеш. Не бива да го виждат.

Скудър я изгледа объркано и очевидно не разбра и дума, но Черити не си губи времето с обяснения, а се обърна към Щарк и каза с ясен, престорено спокоен глас:

— Мисля, че най-лошото отмина — сама се учуди колко гладко излизат лъжите от устата й. — Моите приятели и аз трябва да уредим още нещо дребно там вътре. Аз… зная колко ви е неудобно тук, но бихте ли могли да изчакате още няколко минути?

Щарк я изгледа. Лицето му бе неподвижно, но погледът му й подсказа, че знае за каква дреболия става дума. После кимна. Черити видя какви усилия му бяха необходими, за да извърши това движение.

— Добре — каза тя. — Няма да продължи дълго. Пет или шест минути.

Бързо, преди да е казала или сторила нещо погрешно, тя се извърна, натисна бутона за отваряне и се промъкна през вратата, преди още процепът да стане достатъчно голям. Скудър, Стоун и накрая Гурк я последваха по същия начин. Черити въздъхна с облекчение като видя, че моронът е застанал на място, което не се вижда от коридора. Вратата се затвори зад тях с тъп звук.

Моронът ги видя, хвърли кратък поглед към вратата и с бързи ъгловати крачки се приближи отново към контролните уреди. Дълбоко в тялото на кораба заработиха мощни машини. На големия централен екран останките от космическата совалка започнаха да се смаляват.

— Колко време мислиш, че може да продължи този цирк? — попита Скудър, без да я погледне.

— Какво?

Скудър кимна с глава по посока към вратата.

— Рано или късно трябва да ги пуснеш вътре. Ще откачат, ако го видят.

Той посочи към Киас. Моронът вдигна глава от контролните уреди и от своя страна го изгледа. После се концентрира отново върху управлението на кораба. Отдалечаваха се с все по-голяма скорост от орбиталния град. Черити погледна часовника си. Още четири минути. Странно — дори не изпитваше страх. Вече не.

— Ще го видят — отвърна тя. — След пет минути. Ако все още сме живи.

Скудър вдигна въпросително вежди и Черити добави:

— Не мисля, че ще успеем. А ти?

— Той… той каза, че бомбата ще експлодира — промърмори Скудър. — Но нали ни увери, че не сме в опасност?

— Възможно е да има право — отвърна Черити. Стисна здраво устни. — Тези хора ни мислят за божества, Скудър. Вярват, че сме дошли, за да ги отведем в Рая. Има ли логична причина в последните три минути от техния живот да ги разочароваме, че боговете са ги излъгали?

Корабът бавно продължаваше да се отдалечава от орбиталния град. На екрана се появи кривината на изкуствения хоризонт, секунди по-късно космическата станция зае целия монитор — огромен блестящ сребрист пръстен, в чиято среда се въртеше някакво странно нещо. Движенията на огромната „гира“ бяха толкова забавени, че тя почти бе спряла.

— Колко време остава? — попита Скудър.

Черити погледна към часовника си.

— Две минути — Тя пое шумно въздух, после се обърна към морона. — Разбираш ли какво ти говоря?

— Да — отвърна Киас.

Гласът му бе неприятен, с метален звук — компютърният глас на всички морони.

— Можете ли да предотвратите експлозията?

— Не — отвърна Киас. — Бомбата ще експлодира. След няколко секунди. Нашите шансове обаче са добри. Не се притеснявайте. Корабът е бърз.

Черити изгледа изумена огромното създание с шест крайници. Не се притеснявайте? Това… това не бе морон. Тези думи не бяха от речника на една мравка. Това бе…

— Велики Боже! — прошепна внезапно Гурк.

Черити погледна стреснато джуджето, после отново към монитора. Цялото внимание на Гурк бе насочено натам. Корабът се движеше с бясна скорост. Орбиталният град се сви в центъра на изображението. Въпреки това разстоянието бе смешно малко, имайки предвид какво им бе разказал Гурк за бомбата.

— Погледнете! — изломоти джуджето.

Протегната му трепереща ръка сочеше към орбиталния град.

Черити се втренчи в изображението, но не откри нищо необичайно. Огромната „гира“ се движеше съвсем бавно, но все още се движеше.

— Какво ти става? — попита тя.

— Не виждате ли? — започна да вие Гурк. — Там! И там! И там!

Ръката му се движеше по екрана, сочейки надясно, наляво, горе и долу към различни части от огромната пръстеновидна конструкция. Черити откри известен брой сложни на вид уреди, които не бе забелязвала досега. Като се имаше предвид разстоянието, на което корабът им се намираше от орбиталния град, тези уреди трябваше да са огромни.

— Какво е това? — осведоми се тя.

— Тези… тези психопати! — изграчи Гурк. — Сега… сега вече зная какво възнамеряват да сторят! Луди! Цялата мрежа ще бъде унищожена! Те ще взривят половината галактика! Не бива да го правят! Не! Спрете ги!

Внезапно джуджето изкрещя, скочи и се нахвърли без всякакво предупреждение към Киас с такава ярост, че успя да го събори.

— Не! — продължаваше да крещи той. — Не бива да правите това! Спрете ги!

Черити понечи да го отстрани от Киас, но замръзна.

Видя на екрана, че огромната „гира“ е престанала да се движи. В продължение на секунда тя остана напълно неподвижно в пространството, после по гигантската конструкция преминаха мощни вибрации и вълни. Изглеждаше, сякаш преминава през завеса от бързо течаща кристалночиста вода. После…

Двете гигантски кълба от неутроний се разчупиха, свиха се като балони от тънък станиол, станаха съвсем миниатюрни и накрая изчезнаха. За момент на Черити й се стори, че вижда на тяхно място нещо, което всъщност не можеше да се различи ясно: Чернота, която надминаваше всичко, празнота, властваща там, където дори съзиданието спира.

— О, Господи! — прошепна Скудър. — Експлодира.

Последното, което Черити видя, бе вълна от ослепително и непоносимо бяла светлина, възникнала на мястото, където преди се въртеше огромната „гира“. Тази светлина бе е толкова невероятна интензивност, че сякаш стените на летящата чиния станаха прозрачни. Сякаш целият Космос се бе възпламенил, сякаш сърцето на експлодираща свръхнова се движеше към тях с бясна скорост.

 

 

За продължението на борбата срещу нашествениците разказва в осмата книга от поредицата ЧЕРИТИ: Войната на паяците.