Волфганг Холбайн
Черната крепост (2)

1.

Последните няколко часа бяха истински ад. Отдавна бе престанала да брои колко пъти са ги атакували, колко пъти са отговорили на огъня или пък са се спасявали. Беше истински ад и вероятно щеше да продължи така до безкрай — час след час, ден след ден, година след година. Завинаги. Нямаше вече сред тях човек, който да не е ранен. Самата Черити бе улучена два-три пъти. Последният изстрел бе натоварил телесния щит на костюма й до последна степен. Все още усещаше горещината, експлодирала като пламък в дясното й рамо, която я хвърли на земята. При това, въпреки всичко, имаха невероятен късмет. Ако мороните, които населяваха тази станция, не бяха така неописуемо неспособни да улучат вратата на халето на пет метра пред тях, досега всички да бяха мъртви.

Ето пак.

Не трябваше да пропуска тази мисъл докрай в съзнанието си. Усети как трудно потисканата истерия, срещу която се бореше от два часа насам, отново застрашително я обзе. Ръцете й започнаха да треперят. За момент шантавата мисъл, че се намират в ада, се превърна в пълна убеденост.

Този път не силата на собствената й воля, а докосването на нечия ръка по рамото я върна към действителността и възстанови нейното самообладание. Или поне силата да имитира нещо като самообладание.

Вдигна глава и втренчи поглед в две очи, в които тлееха същият страх и същата искра на лудостта, срещу които самата тя се бореше. Това я изненада, макар всъщност да бе нормално — в крайна сметка и Скудър бе просто човек. Дори от професионален герой не можеше да се очаква да застане срещу собствения си труп и после да продължи да действа, сякаш нищо не се е случило.

— Да? — обади се тя след известно закъснение.

— Мисля, че се отървахме от тях — отвърна Скудър. — Поне за момента.

Дори не почувства облекчение. На всички бе ясно, че разполагат най-много с един миг, колкото да си поемат дъх. И той вероятно ще бъде по-кратък, отколкото си представяха. Мороните сигурно по някакъв начин бяха преодолели физичния закон, според който в дадено помещение се побираше толкова, колкото позволяваха размерите му. Ако си спомняше добре, тази станция имаше диаметър сто и петдесет метра. Как, за Бога, мороните бяха успели да съберат тук поне половин милион от техните воини мравки?

Скудър напразно чакаше реакция от нейна страна. Свлече се на пода до нея, опря глава в металната стена и с въздишка на изтощение затвори очи. Изглеждаше уморен. Уморен и толкова разстроен и уплашен, както никога досега не го бе виждала. Естествено много добре знаеше колко наивна е тази мисъл. До този момент обаче си бе внушавала, че Скудър дори не знае какво означава думата „страх“. Е, сега бе узнал. Той и те всички. Чувството бе ужас, какъвто дори не знаеха, че може да съществува.

Черити откъсна поглед от бледото, облято в пот лице на Скудър и огледа последователно останалите. Стоун клечеше с прибрани към гърдите колене в единия ъгъл на малкото помещение, втренчил широко отворени очи в празното пространство. Представляваше толкова жалка гледка, че Черити не бе в състояние да изпита дори презрение. Чудеше се как е могла преди да изпитва страх от този човек. После осъзна колко несправедлива е тази мисъл. Вероятно самата не изглеждаше по-добре от Стоун, Скудър и Гурк. За Бога, всички те бяха преживели собствената си смърт. Какво можеше да се очаква?

Чу някакъв шум и скочи стреснато. После се успокои, че това е само Гурк. Бе се свлякъл на пода, скрил в длани сбръчканото си лице. Очите му бяха празни и втренчени като тези на Стоун и нейните собствени, но Черити не можеше да се отърве от чувството, че причината за ужаса му бе по-друга. През последните два часа Гурк не бе казал нито дума. За хората, които познаваха джуджето дори бегло отпреди, знаеха какво означава това. Веднъж Скудър заяви на шега, че най-сигурният начин да се прогонят мороните от Земята е да се изпратят при тях Абн Ел Гурк Бен Амар Ибн Лот Фудел Четвърти и две-три хиляди от събратята му. За няколко дни гномите ще ги уморят с приказки.

Но това бе отдавна. Много от нещата, които мислеха за Гурк, се оказаха погрешни. Извънземният с прекалено голяма глава и лице на сбръчкан стар човек бе всичко друго, но не и клоунът, на какъвто обичаше да се преструва.

Разказал бе на Черити доста неща за себе си и своя народ. Но не всичко. Далеч не всичко.

— Не мислиш ли, че ни дължиш някои обяснения, Гурк? — попита тя.

В първия момент Гурк изобщо не реагира на думите й. Бе втренчил празен поглед встрани от нея. Все пак в един миг вдигна глава, изпъна рамене и се опита да направи някоя от обичайните си гримаси.

— Нямам представа защо.

— Какво стана с трансмитера? — попита Черити. — Какво, за Бога, направи Лестър?

— Ще го попитам, щом го срещна — промърмори Гурк. После ядосано продължи: — Откъде да зная?

— Не беше особено изненадан — отвърна Черити.

Гурк отново изкриви лице. И в неговите очи се бе загнездил страх. Черити обаче отново усети, че причината за неговия страх бе друга.

— Моля те, Гурк — продължи тя уморено. — Престани. Нямам сили да играя на криеница с теб. Знаеш повече за трансмитера, отколкото признаваш.

Естествено предполагаше, че Гурк ще отрече. Той обаче изненадващо я погледна и се засмя горчиво.

— Може би имаш право. Но вярваш или не — онова, което се случи преди малко, изненада и мен също като вас. Просто имам теория, това е всичко.

— И каква е тя?

— Добра или лоша като всяко друго обяснение, което си изсмучеш от пръстите — отвърна Гурк. — Нали знаеш как функционират трансмитерите?

— Естествено — поклати глава Черити.

Гурк се засмя уморено.

— И аз познавам принципа, по който функционира, но самата техника е пълна загадка за мен.

— Не ти искам конструктивен чертеж — прекъсна го насмешливо Черити.

— По принцип тези неща функционират като радио- или телевизионни предаватели — започна да обяснява Гурк. — Само че са малко по-сложни.

Черити го погледна със съмнение.

— Радиопредавателят изпраща звуци.

— Грешка — поправи я Гурк. — Информация, малката. Трансмитерите не правят нищо повече. Вашите предаватели разлагат това, което им се подава, в преносима информация. В приемника тя отново се преобразува. По същия начин функционира трансмитерът. Изследва всеки отделен атом на дадено тяло, кодира информацията и я изпраща към приемника. Там тялото се създава отново по образеца, за който е изпратена информация.

Черити не бе сигурна, че разбира думите му.

— Искаш да кажеш, че в действителност не пренася материя?

Гурк поклати глава.

— Не е възможно. Тези неща всъщност не са предаватели за материя. Те я унищожават и създават отново.

Гурк се ухили, забелязвайки изумлението, изписало се върху лицето на Черити.

— Да, да, по принцип е така. Умираш, щом влезеш в трансмитера. Повечето вярват, че разлага онова, което изпратиш в него, на съставните му части и после някак си отново го сглобява. Но това са глупости. Унищожава и създава отново. Не ме питай обаче как функционира. Не зная.

Черити продължи да го гледа объркано, но после осъзна къде е грешката в тази теория.

— Не може да е вярно — заяви тя.

— Така ли? — отвърна подигравателно Гурк. — И защо не?

— Това сигурно е възможно за камък или книга, или дори за растение. Но аз и ти, Гурк, не се състоим само от материя — тя почука с пръст по слепоочието си. — Има още нещо.

— И твоите спомени представляват само материя — отвърна Гурк. — Химия. Твърде сложна, признавам, но все пак само химия.

— А останалото? — осведоми се Черити. — Съзнанието? Душата?

Гурк замълча за момент.

— Тъкмо в това е проблемът. Точно върху този въпрос размишлявам, откакто зная как функционират онези неща. Вероятно и тях предават по някакъв начин.

— Как ли не! — обади се подигравателно Черити.

Гурк остана сериозен.

— По някакъв начин функционира. Иначе нямаше да сме тук. И то дори в по два или три екземпляра.

Черити си припомни ужасния момент на появата на нейната двойничка, което наблюдава със собствените си очи. Много добре й бе известно, че Гурк и тя самата само можеха да гадаят. И все пак бяха на прав път. Теорията на Гурк за начина на функциониране на трансмитера бе единственото смислено обяснение. Каквото и да бе сторил Лестър, той бе накарал по някакъв начин трансмитера да не изтрива приетата информация, а постоянно да я преработва и по този начин да създава все нови и нови идентични копия на тялото, което се намираше от другата страна на приемателя.

Но това бяха само копия, нищо повече. Бе видяла себе си да излиза, олюлявайки се от трансмитера — безжизнена обвивка, на която липсваше каквато и да било искрица живот. Наблюдавала бе същото да се случва и с Гурк, Скудър и Стоун, докато създадените копия все още съществуваха. Очевидно онова, което представлява разликата между жива и нежива материя, не можеше да се копира. В тази мисъл имаше нещо успокояващо.

Зад гърба й се чуха стъпки. Извърна се и видя Френч, който се промъкна наведен през вратата. Облечен бе в мравешкия си костюм. Бе доста страховит на вид, макар всъщност бе смешен. Черното му облекло подозрително приличаше на видоизменен водолазен костюм. На двете му бедра бяха закрепени маркучи от същия материал. Те висяха свободно от двете страни на тялото, завършвайки с по една закачена ръкавица. Вместо водолазна маска на главата си имаше нещо, което изглеждаше като напълно неуспешен опит да се имитира черепа на мравка морон. Опитал се бе очевидно да наподоби външния вид на воин морон. Не приличаше дори на лоша имитация.

Това обаче не променяше факта, че мравките се хващаха на номера.

През последните два часа самото присъствие на Френч на няколко пъти спаси живота на всички. Каквато и да бе причината, очевидно мороните го възприемаха като един от тях. На няколко пъти тази заблуда бе осигурила на Черити и останалите минималното предимство, от което се нуждаеха, за да открият първи огън или да побегнат. Черити просто не разбираше каква е истинската причина. Костюмът на Френч бе тъмен, вместо шест имаше четири крайника и гарвановочерен череп с две плексигласови кръгчета вместо фасетни очи.

Френч застана между нея и Гурк, приклекна и свали невероятния шлем. Лицето, което се показа отдолу, бе не по-малко невероятно. Съвсем очевидно Френч бе човек, но преди петдесет или шестдесет години би имал най-добри шансове да получи веднага главната роля в някой филм на ужасите, без да му е необходим никакъв грим.

Лицето му бе с цвета на труп, престоял осем дни във вода. Чертите му бяха странно размазани, сякаш лицето му всъщност се състоеше от восък, престоял прекалено дълго на слънце. Не толкова дълго, че да се разтопи, но все пак достатъчно, за да се деформира. И все пак тези външни изменения не бяха най-лошото. Много по-ужасяващи бяха промените, които не се виждаха. Те караха Черити да потръпва и да продължава да се съмнява дали Френч действително все още е човек. Изглеждаше като човек, движеше се като човек, но Черити не бе сигурна, че все още мисли и би реагирал като човек.

Прогони тези мисли и се принуди да се усмихне, защото осъзна, че Френч от известно време я наблюдава. Тя би могла да наблюдава него в продължение на един час и той би останал напълно неподвижен и мълчалив, свел поглед надолу. Оказа се, че една от най-големите пречки в общуването с Френч бе да го накарат да престане да се държи с нея и останалите като с божества и при всяка възможност да им целува краката.

— Да? — попита тя.

— Аз… проучих коридора, Господарю… Черити — поправи се припряно Френч, все още навел поглед. — Сигурен е. Можем да продължим.

— Благодаря, Френч — каза Черити.

Интонацията и изражението й обаче говореха друго. Не можеха да останат тук. Но нямаше и къде да отидат.

— Накъде води коридорът?

— Аз… не съм сигурен — отвърна колебливо Френч и запристъпва смутен от крак на крак.

— Никога досега не съм прониквал толкова навътре в гнездото — призна накрая той. После добави тихо: — Никой не е.

Черити пое дълбоко дъх.

— Страхотно!

— Не бих му се доверил — заяви Стоун. — Вероятно вече обмисля как най-добре да ни изтъргува на мороните.

Черити го изгледа гневно. Откакто напуснаха залата с трансмитера, Стоун, подобно на останалите, изобщо не се бе обаждал. В типичен за него стил първото, което каза, щом най-после отвори устата си, бе измислено безпочвено обвинение. Черити дори не си направи труда да му отговори.

Гурк обаче се разяри.

— Глупости! — извика той силно. — Единствената опасност е някой морон да не му направи предложение за женитба.

Засмя се кратко и измъчено, а Черити въздъхна отново и бавно се изправи преди Стоун да успее да отговори, а Гурк да се възползва от случая да предизвика скарване. Джуджето не криеше, че според него Стоун е виновен за създалата се ситуация. Вероятно имаше право. Сега обаче нямаше никаква полза да прахосват малкото останали им сили за кавга.

Водени от Френч, който отново бе нахлузил мравешката си маска, всички напуснаха малкото помещение. Когато последва Френч в коридора, Черити усети как по гърба й пробягват ледени тръпки. Всичко тук бе толкова… познато. И същевременно по ужасяващ начин съвсем различно от спомените й. Вероятно тъкмо това правеше нещата толкова лоши: Смесицата от нещо старо и познато и същевременно напълно чуждо. До този момент не бе отговаряла на нито един от въпросите на Скудър и останалите, но знаеше много добре къде се намират. Бе го осъзнала в първия миг, още преди да напуснат залата с трансмитера и да последват Френч в плетеницата от коридори и потънали в паяжини зали. Нямаше съмнение. Известно време се опитваше да убеди себе си, че се заблуждава, че това е случайност, невероятно съвпадение, две неща, които служат на една и съща цел и затова изглеждат еднакво.

Естествено не беше вярно и тя много добре го знаеше.

Вероятно би могла да си внуши, че една космическа станция си е космическа станция, независимо дали е построена от земни или извънземни астронавти. Но за какво им е на мороните да изписват надписите на разклоненията и коридорите на английски език?

Истината бе, че се намират в орбиталния град. Всички мислеха, че, подобно на всички военни съоръжения на хората, могъщата космическа станция е била разрушена при първото нападение на мороните. Явно се бяха заблудили. Орбиталният град съществуваше. Имаше дори оцелели, както се оказа след внезапната поява на Френч.

И все пак…

Нещо в нея я караше постоянно да мисли за този странен дребен мъж. Хвърли поглед към него. Той вървеше по коридора пет или шест крачки пред тях, приведен, с отсечени вдървени крачки. Всъщност не вървеше, а се движеше като на кокили — неумела имитация на ъгловатата походка на мороните. Бе направо трогателен в своята безпомощност.

Но успяваше да заблуди воините мравки. Преди един час Френч бе убил пред очите на Черити един морон, а мравката дори не се бе опитала да се защитава. Очевидно дори не бе разбрала, че е измамена, когато Френч вдигна харпуна си и простреля със стоманена стрела хитиновата й обвивка. Многократно бе предлагала на Френч някое от пленените оръжия на мороните, но той удостояваше лъчевите оръжия с поглед, изпълнен с погнуса, и поклащаше глава, запазвайки собствения си харпун.

Стигнаха до разклонение на коридора и Френч спря. За момент се поколеба, после понечи да завие надясно. Черити обаче го спря с жест и посочи в противоположната посока.

— Натам!

Френч направи движение с двете си ръце, което тя отначало не разбра. После осъзна, че то бе равносилно на кимване с глава при мороните. Навличайки костюма си, Френч бе възприел и жестовете на извънземните.

След известно време и този коридор свърши с разклонение. Черити се огледа безпомощно. Преди известно време бе лежала тук в отделението за спане. Обикновеният коридор, който познаваше, сега се бе превърнал в кръстовище на половин дузина тунели, водещи в различни посоки. Освен това имаше и шахта, която водеше надолу. Черити се наведе и разпозна асиметрично оформените метални примки, които мороните използваха вместо стълба. Очевидно не само бяха завладели станцията, но и бяха започнали да я преустройват съобразно нуждите си.

— Корени ли ще пускаме тук или ще продължим? — обади се Гурк.

Черити се поколеба още миг, после посочи с глава към водещата надолу шахта. Нямаше представа накъде води, но знаеше, че се намират сравнително близо до центъра на космическия град. С припряно движение окачи оръжието си на рамо и понечи да хване най-горната примка на стълбата, Френч обаче поклати бързо глава и с изненадващо плавно движение се промуши покрай нея. Черити от собствен опит знаеше колко неудобно е за един човек да използва измислена за същество с шест крайника стълба, Френч обаче явно не изпитваше никакви затруднения. Бързо заслиза преди Черити надолу в шахтата и на половината разстояние спря. Вдигна нагоре глава и ги загледа с очакване. Едва сега Черити забеляза една подробност, която я стресна. Когато за последен път бе идвала в орбиталния град, се наложи да носи обувки с магнитни подметки, защото тук гравитацията бе едва една десета от тази на Земята. Сега обаче гравитацията бе дори малко по-висока от тази, с която бе свикнала. Вероятно мороните произлизаха от свят с по-висока гравитация от тази на Земята.

Побърза да последва Френч. След нея в шахтата се вмъкнаха и Стоун, Скудър и Гурк. Колкото и странно да бе, гномът почти нямаше проблеми със стълбата на мороните, макар на ръст да бе не по-висок от дванадесетгодишно дете.

Френч продължи надолу, после внезапно спря. Черити, която бе потънала в мислите си и почти не забелязваше какво става около нея, забеляза това твърде късно и го удари силно с крак. Френч изкрещя, пусна инстинктивно ръце и с вик на изненада полетя надолу с разперени ръце. Прелетя безпомощно последните три-четири метра, после тупна тежко на пода и остана да лежи: замаян, ранен или дори мъртъв. За момент Черити спря, загледана безпомощно и уплашено в него, после припряно продължи надолу. Гравитацията явно действително бе по-висока от земната, защото изгуби равновесие и падна на колене до Френч. Наведе се загрижено над него и опипа безпомощно гуменото покритие на костюма му. Понечи да свали шлема, за да види лицето му.

— Недей! — прошепна уплашено Френч. — Внимавай! Паяк!

От изненадата, че чу гласа му, или поради факта, че обитателите на орбиталния град наричаха мороните с друга дума в сравнение с хората на Земята, но в продължение на цяла една секунда тя не разбра какво иска да й каже Френч.

Когато осъзна, бе твърде късно.

Вдигна стреснато глава и видя един морон, изправен на не повече от три метра от тях двамата. Прицелил се бе в нея. Инстинктивно посегна към оръжието си, но, естествено, не успя да го използва. Лазерният пистолет в долната лява ръка на морона изстреля ярка светкавица, която отхвърли Черити към стената. Малкият генератор на телесния щит на костюма й изрева протестиращо, докато се опитваше да абсорбира енергията. По костюма й пробягаха сини пламъци в тънки зигзагообразни линии. Заля я ужасяваща топлина. Черити изохка и се свлече по гръб на земята, притиснала от болка коленете и лактите си към тялото.

Сините съскащи искри все още пробягваха по костюма й. Лазерният лъч не бе успял да проникне през материала, но електростатичният шок върху нервната система на Черити бе също така опасен. В продължение на няколко секунди се бори с безсъзнанието, заплашващо да погълне мислите й. Видя как мравката се приближава с ъгловати предпазливи крачки. Застана директно над нея и се наведе. Огромните фасетни очи се втренчиха недоверчиво в тялото й, а лъчевият пистолет бе насочен директно в нейното лице. Понечи да направи нещо, да се надигне, да се защити, но не бе в състояние. Нервната й система бе в пламъци. Бе парализирана и безпомощна.

Моронът обаче не стреляше. Стоеше си просто там, продължавайки да се прицелва в нея, после внезапно се изправи и се извърна. Секунда по-късно една огромна фигура, облечена в черна кожа, се спусна от тавана, откъсна краката на морона и го удари няколко пъти с приклада. Моронът нямаше никакъв шанс. Скудър не му остави време да използва превъзхождащата си сила, а с насочени удари размаза хитиновата обвивка. След като се убеди, че съществото действително е мъртво, той се приближи с бързи крачки към Черити и коленичи до нея.

— Добре ли си?

Треперейки, Черити се опита да се изправи и едва-едва кимна.

— Да… така мисля — промърмори тя.

Скудър опипа раменете и ръцете й с бързи, но опитни движения, за да се убеди, че действително не е ранена. Черити стисна зъби, защото докосванията му, колкото и леки да бяха, й причиняваха силна болка. Наведе поглед и се стресна, забелязвайки пояса си. Малкият генератор на щита се бе деформирал. Пластмасовите му части се бяха разтопили. От уреда се стелеше тънка струя сив дим. С ужас осъзна, че вече няма защита. Следващият изстрел, който я уцели, ще я убие.

— Слава Богу — промърмори Скудър. — За момент си помислих, че е дошъл краят. Лежеше там като мъртва.

Черити го погледна объркана. Нещо в това изречение бе важно, но не знаеше какво точно.

Този път не бе толкова горда и се възползва от помощта на Скудър, за да се изправи. Междувременно останалите двама също бяха пристигнали, Френч леко накуцваше, но, изглежда, не бе сериозно наранен.

Черити хвърли поглед към мъртвия морон и усети как ледени тръпки пробягват по гърба й. Ударите на Скудър бяха раздробили черепа му. Моронът лежеше като голям мъртъв паяк — изкривен, с притиснати към тялото шест крайника… Черити бе лежала по същия начин, докато се бореше с безсъзнанието. И това бе важно. Бе част от онова, което каза Скудър. Внезапно осъзна, че ще разгадае тайната, стига да има малко време и възможност да помисли на спокойствие.

— Сега накъде? — попита Гурк.

Черити сви рамене. Френч постоя неподвижен, после с малко несигурен жест посочи наляво.

— Мисля, че натам.

— Така при твоите хора ли ще стигнем?

Френч направи с ръка отрицателния жест на мороните.

— Дойдох тук, за да взема въздух — припомни им той. — Мисля, че там има склад с бутилки въздух. Хората в Убежището ще измрат, ако не получат кислород.

Черити и Скудър се спогледаха. През последните два часа Френч многократно бе споменавал това Убежище и неговите хора, но по такъв начин, че не се разбираше за какво говори. Все пак им бе станало ясно, че хората, оцелели на борда на космическата станция, очевидно изпитват трудности с осигуряването на кислород.

Продължиха напред. Черити остави този път Скудър да върви след Френч и умишлено изостана няколко крачки назад, докато Стоун я застигна. Той вървеше бавно, влачейки крака, и с наведени рамене. Очевидно и той страдаше от леко повишената гравитация. Погледът му проблесна, щом я изгледа и разбра, че иска да разговаря с него.

— Какво е това тук, Стоун? — попита тя.

— Откъде да зная? — отвърна той сърдито. — Вие сте тук…

— И на вас, както и на мен добре ви е известно какво имам предвид — прекъсна го остро Черити. — Това тук е орбиталният град. Искам обаче да зная какво са направили от него.

— Не зная — упорстваше Стоун. Избягваше погледа й. — Никога не съм бил тук. Нито преди, нито след нападението.

— Не — отвърна саркастично Черити. — Как бихте могли. Бил сте само губернатор.

— На цялата планета — прекъсна я Стоун. — Нима мислите, че зная всичко? Смятате ли, че биха ми казали всичко?

Стоун поклати ядосано глава и продължи:

— Не зная какво точно си представяте, капитан Леърд, но и аз самият не бях нещо повече от роб.

— О, да — отбеляза подигравателно Скудър, без да се извръща. — Забелязахме.

Стоун му хвърли зъл поглед, но не отговори на забележката.

— Да, правиха нещо тук, вярно е. Но не зная какво. Не ми казаха и аз не попитах. По принцип не ме и интересуваше.

— Вероятно си бил твърде зает да преследваш и убиваш братята си по робство — не млъкваше Скудър.

— Проклятие, какво означава това? — разгорещи се Стоун. — Аз съм на ваша страна. Какво още трябва да направя, за да го докажа?

— Можеш да започнеш, като си пръснеш черепа с един куршум — предложи напълно сериозно Скудър. — Това ще ме убеди.

— Престани, Скудър — помоли уморено Черити. — Вярвам му. Независимо какво е сторил преди — сега е на наша страна. Нали е тук с нас?

— Да — промърмори мрачно Скудър, — след като няма друг избор. Не обичам предателите. Дори и онези, които предават враговете ми.

Черити прекрати спора, задържайки Стоун назад. Забави крачка, така че Френч и Скудър се отдалечиха на пет-шест метра пред тях.

— А бомбата? — попита тя. — Тук ли е?

— Не зная — отвърна Стоун. — Повярвайте ми, това е истината. Действително не зная. Официално дори не зная, че съществува.

Черити въздъхна.

— Ще трябва още веднъж да си поприказваме с теб, Стоун. И то много скоро.