Волфганг Холбайн
Черната крепост (6)

5.

Хартман излезе от бившето бюро на Крамер и пое по пътя надолу. Срещна Нет в коридора. Очевидно воят на алармите бе събудил и нея, защото бе облечена само в износена нощница. Лицето й бе едновременно преуморено и притеснено, но думите й бяха все така кратки и прецизни, както обикновено:

— Какво става?

Хартман я гледа известно време мълчаливо. За първи път осъзна колко много му харесва Нет. Може би причината бе в това, че бе изтръгната внезапно от дълбок сън и все още не бе напълно будна, но под външността на девойката, която бе свикнала да не допуска нищо и никого до себе си, той видя една друга Нет. На всичко отгоре бе много хубава. Тънката нощница подчертаваше повече неща от фигурата й, отколкото скриваше. Това бе истински провал на обичайните й усилия да изглежда като безполово същество. Същевременно Хартман отново осъзна, че може да й бъде баща, а ако ставаше въпрос за рождената му дата — дори дядо.

— Какво става? Атакуват ли ни? — повтори тя енергично въпроса си.

Хартман поклати глава.

— Не — отвърна той и вдигна рамене. — Не зная. Долу се е случило нещо.

Понечи да продължи, после обаче спря и стори нещо, което в първия момент изненада и него самия. Махна с ръка и я покани да го придружи:

— Ела с мен.

Нет също изглеждаше изненадана. Двамата бяха нещо като съюзници, но по негласна уговорка се държаха официално, а не приятелски.

— В този вид ли? — посочи тя към нощницата си.

Хартман сви рамене.

— Защо не? — засмя се уморено, забелязвайки, че Нет отново се обърка и смути.

После продължи. Каквото и да се бе случило долу, едно бе ясно: То не би могло да се промени със силата на оръжията.

Нет се поколеба за миг, после обаче побърза да го последва.

Воят на сирените бе престанал, когато излязоха от сградата. Въпреки това в огромната пещера цареше оживление. Заповедта на Хартман хората да бъдат в бойна готовност се бе оказала излишна. Повече от половината от останалата войска бе излязла от спалните помещения. Някои от войниците стояха на малки групички и оживено разговаряха, други обикаляха с нервни крачки нагоре-надолу или просто стояха неподвижно. По всички лица обаче Хартман видя едно чувство: страх. Изобщо не се бе опитал да скрие от хората какво става навън, тъй като бездруго би било невъзможно. Един въпрос го измъчваше повече от гледката на огромната армия на мороните, маршируваща навън: Кой ще бъде следващият? Кой от хората му просто ще стане или ще прекъсне внезапно разговора си или каквото прави в момента и ще напусне бункера, за да се присъедини към джеърдите — онези ужасяващи хермафродитни същества, които приличаха на хора, но изобщо не бяха такива?

Хартман прогони мисълта и ускори крачка, за да стигне до асансьорите. Част от мъжете, покрай които преминаваше, го гледаха със смесица от страх и любопитство. Двама-трима се опитаха да го заговорят, но се отказаха, забелязвайки изражението му. Хартман им бе благодарен за това, тъй като не знаеше какво да им отговори.

Кабината на асансьора дойде. Хартман поклати безмълвно глава, когато двама войници понечиха да се присъединят към тях. Мъжете се изненадаха, но отстъпиха навън. Вратите на асансьора се затвориха и кабината потегли.

Никога досега пътят надолу не му се бе струвал толкова дълъг. Може би защото никога не бе слизал с ясното съзнание, че вероятно вече няма път назад.

Хартман отново прокле лошото въоръжение на войската си. Бункерът им бе може би най-модерното съоръжение от този вид на света. Бе проектиран и изграден така, че да гарантира оцеляването на обитателите си в продължение на години, дори десетилетия в условията на силно радиоактивно замърсяване, когато на повърхността не е останал никакъв живот. Но близо шестдесетгодишният период си бе казал своето. Последната атака на джеърдите не бе оставила много от бункера. Нямаха на разположение повече резервни части, за да ремонтират повредените видео- и радиовръзки.

Кабината подскочи и спря. Хартман извади за всеки случай пистолета си и даде знак на Нет да се скрие зад гърба му. Излезе от кабината с разтуптяно сърце, огледа се бързо наляво и надясно и въздъхна с облекчение. Бяха сами. Стори му се, че долавя отнякъде гласове и шумове, но те бяха прекалено тихи, за да може да различи посоката. Мислено си представи плана на подземната част на бункера. Досега бе слизал рядко в тази част на укреплението. А и за какво да слиза? Никога не бе предполагал, че тъкмо той ще поеме един ден командването на този бункер.

— Наляво — прошепна той.

Понечи да прибере оръжието си, но се отказа. Много добре му бе известно, че единствената функция на пистолета е да успокоява него самия.

Глъчката се усили, щом достигнаха следващото разклонение. Следващите им крачки ги доведоха до част от укреплението, която отхвърляше представата за остарял, но невредим свят от бетон и стомана. По стените личаха следи от пожар, по пода бяха пръснати изпотрошени мебели и уреди и парчета стъкло. Голяма част от вградените в бетона уреди и захранващи кабели и тръбопроводи бяха изтръгнати или разбити. Едва всяка трета или четвърта лампа функционираше. По голия бетонов коридор се бе оформила неравномерна верига от тъмни и светли петна. Хартман си представи мислено какво ли може да ги очаква в тъмните зони между ярко осветените участъци. Ускори крачка, сякаш за да си вдъхне сам увереност.

Внезапно обаче Нет го хвана за ръката и посочи безмълвно напред. На Хартман му бе необходима секунда, за да разбере какво има там. От една от многобройните отворени врати по коридора бе излязъл човек: висок, слаб, с разчорлена коса. Облечен бе в проста, отворена отзад пижама. От свивката на лакътя му капеше малко кръв от мястото, откъдето бе изтръгнал иглите, които бяха свързвали тялото му с подхранващите системи по време на шестдесетгодишния му сън. На лицето му се виждаше същото отнесено изражение, което Хартман бе доловил одеве в чертите на Нет. При този човек обаче то не се дължеше на умора. Тази отнесеност нямаше да изчезне, щом се наспи. Мъжът се бе превърнал в джеърд, подобно на почти всички, които преди шестдесет години доброволно бяха преминали в състояние на дълбок сън, за да могат след десетилетие, век, а може би дори хилядолетие да подемат отново борбата срещу нашествениците.

Не, не почти всички мъже, поправи се мислено Хартман. Внезапно усети убеденост, че в скоро време драмата ще приключи. Джеърдите вече бяха взели и последните му хора. Нещо се бе случило с духа им по време на десетилетията, през които бяха потопени в дълбок сън. Нещо бе атакувало и променило съзнанието им.

Човекът извърна глава, когато двамата се приближиха. В очите му обаче нямаше живот. Изобщо не ги разпозна. Бързо и без да го изпускат от погледа си, двамата се приближиха към вратата на стаята за събуждане.

Тя бе само притворена. Хартман хвърли поглед към залата за дълбок сън през една от големите стъклени плоскости, оформящи останалите три стени, и установи, че всички легла бяха празни. Обзавеждането бе отчасти изпотрошено и унищожено, но не можеше да се каже дали щетите бяха отскоро или представляваха следи от битките, вилнели тук долу. Съществувалата преди бъркотия от монитори и контролни инструменти, покриваща четвъртата стена на помещението, също бе угаснала като системата на командващия компютър. Щайнбергер обаче все още седеше зад бюрото си с гръб към вратата. Изправи се, щом чу крачките им.

— Какво става тук? — осведоми се Хартман.

Гласът му далеч не бе толкова самоуверен, както би искал. Усещаше се страхът му, а това подразни Хартман.

Щайнбергер или изобщо не бе забелязал това, или умело се преструваше.

— Всички се събудиха и си тръгнаха — заяви той.

— Всички? — пожела да се увери Хартман, макар да бе напълно излишно.

— Почти всички — отвърна Щайнбергер. — Освен онези, чиито системи за поддържане на живота бяха престанали да функционират.

— Всички едновременно? — изненада се Нет. — Но защо така внезапно?

— Ние имаме нужда от тях — отвърна Щайнбергер.

Измина известно време, докато Хартман проумее.

— Ние!

Щайнбергер кимна и се засмя. Внезапно усмивката му се превърна в разтягане на устните, без каквото и да било значение. Очите му останаха студени и безжизнени. Ако в тях изобщо бе останало някакво чувство, то бе напълно непонятно за Хартман.

— И вие ли? — попита той, потръпвайки.

Щайнбергер отново се засмя.

— Имаме нужда от помощта ви, господин генерал — заяви той.

Хартман горчиво се усмихна. Оръжието в ръката му все още бе насочено към войника, но внезапно пръстите му затрепериха толкова силно, че вече нямаше сила да го държи.

— Помощ? — попита той с треперещ глас.

Погледът му пробяга по опустелите легла зад стъклените стени, по ненужните вече премигващи контролни лампички на малките компютри за всеки пациент, по унищоженото оборудване.

— Какво още искате? — промърмори Хартман.

Щайнбергер не отговори, но почти в същия миг Хартман чу стъпки зад гърба си. В продължение на един дълъг миг гледаше настойчиво към превърналия се в джеърд войник, без да разпознава в лицето му нещо друго, освен празната безсмислена усмивка. После се извърна и подскочи от изненада. Очите му се разшириха, забелязвайки фигурата, появила се незабелязано зад гърба му.

— Вие? — прошепна той.

 

 

Напредването по външната стена на станцията се оказа по-трудно и опасно, отколкото си бе представяла Черити. Тя бе единствената, която имаше опит с придвижването в открития Космос. Също така само тя не изпитваше смъртен страх от заобикалящата я среда. Изключение правеше може би Абн Ел Гурк, но вакуумният скафандър му бе прекалено голям и толкова много пречеше на движенията му, че той постоянно се олюляваше. Черити не бе казала нищо на останалите за краткия си разговор с Гурк. Колкото и невероятно да й се стори всичко в първия миг, дори Стоун явно не подозираше какво всъщност представлява нещото, което се въртеше пред очите им с бясно темпо. Погледите, които хвърляше към страховитата конструкция, бяха изпълнени с любопитство, но не и със страх. Черити не попита Гурк какво трябва да си представи под черна дупка-бомба, но основните й познания по астрономия бяха достатъчни, за да подхранват постоянно разяждащото чувство на страх, появило се у нея.

Бяха изминали една четвърт от обиколката на огромния сребрист пръстен на станцията и достигнаха място, откъдето имаха поглед към цялото съоръжение. Черити спря, извика Френч при себе си и включи предавателя си.

— Накъде да вървим? — попита тя.

Погледът на Френч разкриваше само объркване и неразбиране.

Черити посочи с ръка зад себе си и продължи:

— Вашите хора. Убежището, както го наричате. Къде се намира?

Френч не отговори веднага. Погледът му пробягваше постоянно по огромната конструкция. Явно му бе все по-трудно да потиска обзелата го паника.

— Аз… аз не зная — призна той накрая.

— Не знаете? — смръщи вежди Черити, изпълнена със съмнение. — Не знаете как изглежда мястото, където живеят вашите хора?

— Аз… аз никога не съм бил тук — продължи Френч нервно.

Внезапно вдигна поглед и втренчи разширените си от страх очи в Черити.

— Това е Мъртвата зона — изломоти той. — Навън. Никой не живее тук. Мъртвата зона убива хората.

У Черити се надигна гняв, но угасна почти в същия миг. Осъзна, че Френч казва истината.

— Искате да кажете, че никога не сте виждал как изглежда Убежището отвън? — пожела да се увери тя.

Френч кимна.

— Никой не излиза навън — потвърди той. — Само мъртвите.

Черити бе разочарована.

— Опишете ми го — нареди тя. — Как изглежда това убежище? Колко голямо е? Част от станцията ли представлява или е извън нея?

Погледът на Френч й подсказа, че дори не е разбрал въпроса.

— Аз… аз не зная — промърмори той. — Намира се след Мъртвата зона и…

Черити го прекъсна.

— Мъртвата зона? — внезапно осъзна, че е допуснала грешка.

Автоматично бе приемала досега, че под Мъртва зона Френч разбира открития Космос.

— Тя е… като тук — промърмори Френч разстроен. — Също като тук, но е съвсем различно.

— Аха — въздъхна Черити.

— Няма въздух там — обясни Френч. — И е студено. Всичко е разрушено.

— Разрушено? — улови се за думата Черити.

Френч кимна. За момент Черити не разбра какво й обяснява:

— … паяците опитваха да я ремонтират. Но ние веднага разрушавахме всичко. Пърл каза, че така трябва да правим. Боеше се, че ще дойдат в Убежището, ако Мъртвата зона вече не съществува.

Черити се замисли. Думите на Френч можеха да имат само едно обяснение. Скривалището на неговите хора се намираше в част на орбиталния град, която бе разрушена. До такава степен разрушена, че мороните бяха сметнали за неефективно да прахосват прекалено много енергия за възстановяването й. Колкото и да се оглеждаше обаче, не успяваше да открие разрушена част.

Внезапно осъзна, че знае къде се намира скривалището.

— Убежището, Френч! Как изглежда? Помещение с куполообразен таван, дълго около четиридесет крачки и широко десет? А отпред къс коридор, който води към две по-малки помещения?

Френч я погледна с изненада.

— Откъде знаете?

— Не е важно — отвърна Черити и се изправи. Огледа се наоколо. Трудно бе да се ориентира.

Мороните толкова много бяха изменили станцията, бяха достроили много неща, така че не можеше да я познае. Сега обаче, когато вече знаеше какво търси, спомените й започнаха бавно да се връщат. След известно време осъзна, че са търсили на погрешно място. Доковете се намираха в онази част на орбиталния град, която бе обърната към Земята.

Понечи да се обърне към останалите, за да им обясни с жестове, че трябва да се върнат обратно, но вниманието й бе привлечено от движения в отсрещната страна на огромния пръстен. Вгледа се внимателно. В първия миг бе просто слабо просветване, но то се повтори и усили. Внезапно с ужасяваща яснота осъзна, че има още нещо, което бе пропуснала или забравила.

От флотилията летящи чинии в отсрещната част на станцията се отделиха три летателни апарата и се насочиха точно към тях. Нямаше никакво съмнение, че не е случайност.

Останалите също бяха забелязали летателните апарати. Стоун бе замръзнал от ужас, докато Френч наблюдаваше огромните летящи чинии с детско любопитство. Очевидно изобщо не знаеше какво представляват. Скудър зае леко разкрачена стойка, за да има по-добра опора, и вдигна оръжието си.

Черити поклати глава. Всички познаваха много добре тези летателни апарати. Бяха прекалено добре бронирани, за да бъдат увредени с просто лазерно оръжие.

Мислите й препускаха бясно. Летателните апарати се приближаваха бавно, но тя знаеше, че това е лъжливо впечатление. Щяха да са при тях след няколко мига. Нищо не можеше да ги спаси.

Извърна се към останалите, откопча с бързо движение предпазното въже от колана си и им даде знак да сторят същото.

— Разделете се! — изкрещя тя. — Може би няма да успеят да убият всички! Опитайте се поотделно да стигнете до хората на Френч!

Повличайки Френч след себе си, тя се отдалечи от Гурк, Скудър и Стоун с максималната бързина, на която бе способна, без да изгуби контакт с опората си. Огледа се и видя, че Скудър също тича, докато Гурк все още се бори с прекалено големия си костюм.

Стоун не се бе помръднал от мястото си и стоеше като вкаменен. Летателните апарати се бяха приближили. Един от огромните дискове висеше безшумно над Гурк и Даниел Стоун. Другият се бе насочил към Скудър, а третият преследваше нея и Френч. Черити осъзна колко смешен и наивен е опитът й за бягство. За Бога, дали някой бе опитвал да избяга от космически кораб? Но какво друго можеха да направят?

Летящата чиния се плъзна над нея и Френч, направи остър завой и започна да се снижава към външната стена на станцията. Черити отскочи надясно. Космическият кораб я последва и кацна на не повече от двадесет метра пред тях. В долната му част се появи триъгълен отвор, от който се появи жълта светлина. Веднага след това оттам изскочиха дузина воини мравки, облечени в прозрачни скафандри. Всичките бяха въоръжени, но поне за момента се въздържаха да открият веднага огън по нея и Френч. Воините оформиха бързо и с невероятна прецизност дълга верига, която окончателно им преряза пътя за бягство. Черити изруга. Забеляза, че и другите два летящи кораба са кацнали. Явно мравките имаха известен опит с открития Космос, защото действаха много по-умело от нея самата и останалите от групата. Краищата на трите вериги от войници бързо се придвижиха един към друг и се сляха, образувайки неправилна, но напълно затворена окръжност около бегълците.

Черити спря и се огледа. Както бе очаквала, кръгът започна да се стеснява. Мравките маршируваха навътре, не много бързо, но едновременно от всички посоки, за да заобиколят плътно жертвите си в центъра. Изненадана бе, че мороните все още не бяха открили огън, но единственото обяснение за това изобщо не я успокояваше. Явно воините бяха получили заповед да ги заловят живи.

Крачка по крачка двамата с Френч отстъпваха пред приближаващите се мравки, докато се събраха отново със Скудър, Гурк и Стоун.

— А сега? — попита джуджето.

Черити сви рамене.

— Виждам само две възможности — отвърна тя. — Да се предадем или да продадем живота си колкото може по-скъпо, като унищожим известен брой от тях.

Вдигна бързо ръка, за да прекъсне Скудър, който понечи да заговори.

— Известно ми е твоето становище. Аз съм на друго мнение.

— Имаш ли представа какво ще правят с нас? — попита мрачно Скудър.

— Не — отвърна Черити. — Но може би по-късно ще се появи възможност за бягство. Ако сме мъртви, със сигурност няма да имаме никакъв шанс.

Скудър се засмя горчиво.

— Не вярваш сама в думите си. Чудесата рядко се повтарят. Предпочитам да умра, отколкото да се оставя в ръцете на тези… животни.

— Глупости! — възрази Черити. — Ние…

Скудър обаче вече не я слушаше. Насочи оръжието си към приближаващите морони и натисна спусъка. Отровнозелен лазерен лъч с дебелината на човешки пръст улучи едно от насекомите и го уби. Веднага обаче мястото му бе заето от друга мравка, която затвори окръжността. Скудър застреля и нея, но и новата празнина веднага бе затворена. В първия момент изглеждаше сякаш мороните и този път няма да отговорят на атаката. После обаче петима-шестима от воините им вдигнаха едновременно оръжията си. Половин дузина тънки, яркобели светкавици просъскаха толкова близо край Скудър, че една от тях остави тъмна следа от изгоряло върху костюма му. Той едва не изпусна оръжието си. Все пак нито един от изстрелите не то улучи. Залпът бе само предупреждение.

Скудър размаха ръце, за да възстанови равновесието си, вдигна оръжието, но отново го отпусна. Погледът му нервно пробяга по стотината насочени заплашително към тях дула. Не посмя да използва отново лазера си. Все пак не бе толкова твърдо решен да загине, вместо да се предаде, както си бе мислил досега.

Някой подръпна Черити за ръката. Извърна глава и видя Гурк, който сочеше към някаква приближаваща се точка зад армията на мороните. В едно от безбройните възвишения, които нашествениците бяха изградили по повърхността на орбиталния град, се бе отворила асиметрично оформена врата. Огромен брой мравки, облечени в същите прозрачни скафандри, се изсипаха отвътре. Част от тях влачеха странна конструкция на сребриста трикрака опора, огромни метални макари и стъклени тръби. Започнаха да я сглобяват припряно на няколко крачки от изхода.

— Какво, за Бога, правят там? — промърмори объркана Черити.

Получи отговор на въпроса си почти в същия миг, в който мороните привършиха работата си. От странната конструкция изригна яркобял лъч светлина с дебелина на човешка ръка. Лъчът докосна леко една от кацналите летящи чинии и остави димяща следа върху сребристия метал, след което прогори огромна дупка по плоския купол. Горната част от летящата чиния бе разтърсена от безшумна експлозия. Пламъци и нажежени отломки се разхвърчаха като изригващ вулкан във въздуха. Втора, още по-мощна и също така безшумна детонация разруши окончателно космическия кораб. Нажежен до бяло метал се посипа върху мороните и превърна безупречно подредената им до този момент формация в пълна бъркотия от бягащи фигури.

Преди Черити изобщо да успее да осъзнае какво се случва, лазерният лъч продължи пътя си. Премина като вършачка от светлина по редицата на воините мравки и остави следи от разтопен метал по втората летяща чиния. Екипажът й реагира светкавично, но все пак не достатъчно бързо. Двигателите на кораба се възпламениха и буквално го катапултираха във въздуха. Лазерният лъч прониза за миг космическото пространство, търсейки жертвата си, която се опитваше да се отскубне. После с изумителна точност улучи единия от трите работещи двигателя. Дискът с диаметър тридесет метра се превърна в атомно миниатюрно слънце, чиято светлина прониза за миг мрака на Космоса. Черити затвори заслепена очи и извърна глава. Останалите също вдигнаха ръце, за да предпазят очите си.

Когато отново можеха да виждат, картината се бе променила коренно. Окръжността от мравки, която бе заобикаляла Черити и останалите, се бе превърнала в бъркотия от бягащи фигури. Малка част от мороните откриха огън по внезапно появилите се нападатели, но повечето бягаха презглава и безцелно насам-натам, очевидно напълно изненадани и неспособни да реагират на променилата се ситуация. Третият космически кораб бе излетял, но Черити забеляза, че в действителност не бяга, а се опитва чрез дръзка маневра да излезе извън обсега на лазерното оръдие.

Тъничка светкавица проряза пространството край нея. Не я улучи, но й припомни, че изобщо не бяха защитени. Проклинайки, Черити се свлече на колена, вдигна оръжието си и даде залп от кратки изстрели. Изобщо не видя дали улучи, но това бе сигнал за останалите. Скудър също откри огън, а след секунда и Стоун свали плененото оръжие на мороните от рамото си и започна да стреля по мравките.

Междувременно от шлюза бяха наизлезли още морони, които също откриха стрелба по екипажите на летящите чинии. Все още бяха по-малко на брой от воините, които обстрелваха, но компенсираха това с повече решителност. Черити бе твърде заета с това да се предпазва от ожесточената престрелка между мороните и самата тя да стреля, за да има време да осмисли наблюденията си. Но с частица от своето съзнание установи, че новопоявилите се морони действат значително по-целенасочено и решително от своите врагове. Броят им непрекъснато нарастваше. През отвора извираха на вълни нови и нови воини. Горната повърхност на станцията отдавна се бе превърнала в пълен хаос от ярки преплитащи се светкавици, тичащи тела и нажежен метал. Бе истинско чудо, че досега не бяха улучени нито Черити, нито някой от другарите й.

Внезапно Гурк се стресна и посочи възбудено към някаква точка зад гърба на Черити. Тя се извърна и откри летящата чиния, която очевидно бе обиколила веднъж станцията и се приближаваше с бясно темпо. Изпълнена с ужас, Черити установи, че корабът се е насочил право към тях. Просна се инстинктивно на повърхността на станцията с надеждата, че и останалите ще последват примера й. В продължение на една дълга ужасяваща секунда изгуби опора и започна да се издига в безвъздушното пространство. С последни усилия ръката й се вкопчи в някаква опора.

Почти в същия миг летящата чиния бе над тях, откривайки огън към атакуващите морони. В редиците на напредващите мравки лазерни лъчи с дебелината на човешка ръка прогаряха димящи следи. Оръдието се завъртя и откри огън към космическия кораб, но той бе по-бърз. Лазерният лъч удари по отразяващата долна повърхност и се пречупи към Космоса. Почти в същия миг залп от ярки лъчи се посипа върху оръдието. То, заедно с обслужващите го мравки, се превърна във врящ облак от пламъци. Космическият кораб премина над него в нисък полет, отскочи като хвърлено плоско камъче и извърши с бясна скорост дръзко салто, за да се върне обратно и да започне стрелба по останалите морони.

Черити внимателно се изправи, хвърли бърз поглед, за да се убеди, че никой от останалите не е ранен или убит и посочи към центъра на базата. По някаква причина мороните, изглежда, избягваха тази част на станцията.

С изключение на Френч останалите разбраха, защото както Стоун, така и Скудър и Гурк веднага поеха натам, Френч стоеше като вкаменен и наблюдаваше биещите се помежду си морони. Очевидно още по-малко от Черити разбираше какво става.

Летящата чиния се върна обратно и остана да виси на около двадесет-тридесет метра над станцията. Новопоявилите се мравки откриха огън към огромния кораб с пушките си, но не успяха да му причинят никаква вреда. За сметка на това летящата чиния ги обсипа с градушка от ярки смъртоносни светкавици. Въпреки че от шлюза все още излизаха нови и нови воини, екипажът на летящата чиния успяваше да унищожи повече. Оцелелите морони също се надигнаха и атакуваха — макар и нерешително и безцелно — нападателите. Макар в първия миг атаката да бе успешна, намесата на космическия кораб обърна хода на военните действия. Черити осъзна, че новите им съюзници няма да издържат още дълго.

С решителни движения тя повлече Френч и го сръга, така че да тръгне след Скудър и останалите. Забеляза, че той изкриви лице и изкрещя нещо, но не му обърна внимание, а го хвана за ръка и го повлече след себе си. Забърза с широки крачки по леко извития метал, опитвайки се да върви колкото е възможно по-бързо, без да губи опора под краката си.

Забави крачка едва когато настигна Скудър и другите двама. Те бяха спрели на извивката на изкуствения хоризонт. Скудър хвърли въпросителен безпомощен поглед към нея. Тя му отвърна със също толкова безпомощно свиване на рамене. Бързо се извърна и погледна назад.

Битката продължаваше с неотслабваща сила. Летящата чиния се движеше по-ниско и обсипваше външната стена на орбиталния град с потоци искрящи разклонени лъчи. Лазерните лъчи очевидно вече не бяха достатъчно концентрирани, за да стопят метала на бронираните плочи, но очевидно все още можеха да унищожават тънките скафандри на мороните. Над орбиталния град се носеха вече дузини, ако не и стотици неподвижни фигури на воини мравки. Атакуващите морони нямаха повече подкрепа. Едно от лазерните оръдия на летящата чиния бе насочено към шлюза и от него в бърза последователност изригваха къси яркобели светкавици.

Черити чу възбудения задъхан глас на Скудър:

— Какво, за Бога, става там?

Черити сви безпомощно рамене. Имаше някаква бегла представа какво означава тази странна случка, но идеята бе прекалено фантастична, за да е готова да я обсъжда.

— Избиват се помежду си — промърмори Скудър. На лицето му бе застинало смаяно изражение.

Черити кимна безмълвно и понечи да се извърне, за да продължи пътя си. В този момент обаче се случи нещо, което привлече още веднъж вниманието й към бойните действия.

Нападателите бяха претърпели толкова големи загуби от лазерите на летящата чиния, че само по-решителните им действия и очевидно по-доброто въоръжение вече не им бяха от полза. Мороните ги атакуваха, застрелваха ги или ги атакуваха с голи ръце, за да разкъсат предпазните им скафандри, въпреки че често сами намираха смъртта си. Черити забеляза, че една от мравките се втурна към противника си с вдигнати четири ръце, но внезапно замръзна на място. В продължение на секунда тя остана напълно неподвижно, после се извърна с рязко движение, вдигна оръжието си и застреля застаналия зад нея неин събрат!

И не бе единствената. Навред, където мороните докосваха излезлите от нажежения вече до червено шлюз, невероятната сцена се повтаряше. Сякаш лек допир от новите мравки бе достатъчен, за да накара насекомите веднага да преминат на противниковата страна!

Въпреки това нямаше съмнение какъв щеше да е изходът от неравната борба. Летящата чиния обстрелваше нападателите непрекъснато. Явно екипажът изобщо не го бе грижа дали стреля по противникови воини или по свои. Битката щеше да продължи най-много още няколко секунди.

Черити с усилие на волята се откъсна от ужасяващата гледка и даде знак на останалите да продължат. Имаха шанс да се измъкнат само ако действаха бързо.

Въпреки това и тя се поколеба, когато погледът й попадна върху огромното, въртящо се с бясна скорост Нещо в центъра на орбиталния град. Междувременно се бяха приближили достатъчно до огромната „гира“, за да могат да различат подробности. Не можеше да открие процеп между двете огромни кълба и вътрешната част на космическата станция. Ами ако това страховито Нещо е достатъчно голямо, така че да няма място за преминаване? Щяха да бъдат разкъсани на парчета и размазани като птици, приближили се твърде много до витлата на хеликоптер.

Имаше само един начин да се изясни този въпрос. Потисна надигащия се в нея ужас и продължи напред, влачейки подир себе си Френч. След секунда колебание Скудър и Стоун също тръгнаха след нея. Накрая ги последва и Гурк.

Лазерната буря от светкавици между мороните остана скрита зад стоманения хоризонт. Групата се приближаваше към въртящата се гигантска „гира“. Думите на Абн Ел Гурк не излизаха от ума на Черити. Черна дупка — бомба. Ако Гурк бе прав, тогава в тези невинни на пръв поглед метални кълба се криеха непредвидими сили: Енергии, достатъчни за превръщането на едно слънце в свръхнова или взривяването до атоми в буквалния смисъл на думата на малката Синя планета от другата страна на орбиталния град. „Но защо?“ — мислеше си Черити. От какво толкова се бояха мороните, та да задействат бомба, която да унищожи цяла слънчева система, само и само да са сигурни, че действително е разрушен и трансмитерът?

Без сама да забележи, крачките й се забавиха с приближаването до огромната „гира“. Погледът на Черити бе прикован в огромното черно Нещо. Сърцето й биеше бясно, усети как цялото й тяло започва да трепери. В главата й се прокрадна лека болка. Усети странни неприятни тръпки, съпровождащи болката. Те тръгваха от главата и бавно се разпространяваха по цялото й тяло.

Внезапно Гурк спря и започна да жестикулира диво с ръце. В продължение на няколко мига Черити го гледаше недоумяващо, после осъзна какво иска да съобщи на нея и на останалите. Без да разбира защо, но убедена, че Гурк знае какво прави, тя коленичи и започна да лази по корем по искрящия метал.

Необходим й бе половин час, за да премине през конструкцията на огромната „гира“ и да достигне до другата страна на станцията, но на Черити й се стори цяла вечност. Болките и тръпките станаха непоносими. Нещо непонятно ставаше с тялото й и то я докарваше до ръба на лудостта. „Гирата“ все още се въртеше над главите им на височина около десет метра. Един-единствен път опитаха да се надигнат поне на колене и ръце, за да напредват по-бързо, но сякаш невидими ръце сграбчиха мускулите им, за да ги разкъсат. Непоносима тежест притискаше дробовете им. Имаха чувството, че са улучени от невидими чукове и разтърсени до мозъка на костите си.

След като всичко премина, бяха толкова изтощени, че в продължение на няколко минути просто лежаха неподвижни, борейки се за всяка глътка въздух. Пред очите на Черити танцуваха пъстри звезди. Бе прехапала езика си, без да усети. Разбра това едва когато усети вкуса на собствената си кръв. Нямаше нито една частица от нейното тяло, която да не я боли. Чувстваше се така, сякаш е попаднала под тежаща тонове преса и е стояла там половин час.

Бавно и несигурно се завъртя по гръб и отвори очи.

Над нея Земята висеше в Космоса като огромна синя топка. Видът й бе прекрасен и успокояващ както никога досега. Внезапно осъзна защо Френч и неговите хора вярваха, че душите на умрелите отиват на Земята.

В продължение на още една минута просто лежеше, дишаше и не мислеше за нищо. После обаче частица от съзнанието й подсказа, че вероятно нямаше да могат дълго време да лежат и да се наслаждават на тази гледка. Трябваше да се махнат оттук. Изправи се с рязко движение и се огледа.

Първото, което видя, бе лицето на Гурк. Видът му я ужаси. От очите, ушите и очите на джуджето течеше кръв. На местата, където се виждаше кожата му, тя бе добила мръсносив цвят. Погледът му бе замъглен. Въпреки практически липсващата гравитация явно му бе почти невъзможно да стои прав. Черити бързо изпълзя до него и докосна шлема му.

— Какво става с теб? — попита загрижено тя.

Гурк простена. Погледът му се проясни за миг, после отново се замъгли. Понечи да отговори, но от гърлото му излезе неразбираемо гъргорене.

— Наред ли е всичко с теб? — попита загрижено Черити.

В същия миг усети колко глупав е въпросът й. Естествено, че не всичко бе наред с джуджето.

Въпреки това Гурк се опита да поклати глава, но само простена и я погледна със замъглени от болка очи.

— Гравитацията… — простена той. — Не я понасям… така добре като вас.

— Каква гравитация? — осведоми се Черити.

Гурк отново простена. Олюля се назад, овладя се в последния момент и отново се изправи, като се олюляваше.

— Гравитационни вълни — промърмори той. — Сферите. Състоят се… от неутроний.

Черити се ококори изумена. Хвърли поглед към гигантските бясно въртящи се сфери над главите им и отново се извърна към джуджето:

— Неутроний? — попита невярващо тя. — Искаш да кажеш, че те могат да обработват неутрония?

Въпреки окаяното си положение Гурк се опита да се засмее, но от гърлото му излезе само нещо като грачене.

— Могат и много други неща — промърмори той. Дишаше тежко и накъсано. — Могат например да ни скъсат задниците, ако продължаваме да седим тук и да се уверяваме взаимно колко добре се чувстваме.

Черити го изгледа изумена, после по устните й се разля усмивка въпреки волята й.

— Мисля, че вече се чувстваш по-добре — установи тя.

Гурк промърмори нещо неразбираемо. Черити се надигна и се надвеси над Френч. Той изглеждаше невредим, но цялото му тяло трепереше. В първия момент се възпротиви, когато се опита да го вдигне. Погледът му бе втренчен в синьото кълбо на Земята, заемащо две трети от небето над главите им. Черити се запита какво ли става в душата му в този миг. После се извърна и се огледа.

Сега, когато знаеше какво да търси, го откри веднага.

Както изглеждаше, имаха късмет. Намираха се едва на стотина крачки от огромна дупка във външната обвивка на орбиталния град. Плетеница от стоманени пръти и разтопени и разкъсани защитни плочи превръщаше краищата на дупката в почти непреодолима преграда. Зад нея се виждаше задната третина на нещо огромно с формата на гигантски връх на стрела.

Макар по онова време снимката да заемаше телевизионните екрани на Земята в продължение на седмици и Черити да я познаваше във всички детайли, гледката я накара да потръпне. НАСА никога не успя да установи какво всъщност се е случило тогава. Катастрофата бе станала само няколко дни преди нашествието на мороните. Факт бе обаче, че тя бе довела до края на целия орбитален град.

Европейската космическа совалка, която трябваше да кацне от другата страна на станцията, внезапно бе започнала да пада в свредел и се бе забила като снаряд в най-външния пръстен на орбиталния град.

Като по чудо нямаше жертви нито сред екипажа, нито сред жителите на станцията. Всеки опит обаче да се освободи шестдесет метра дългият космически кораб от плетеницата от развалини се бе оказал напразен.

— Какво… какво е това? — изломоти Френч. Погледът му пробягваше объркано по огромния кораб и дупката във външната повърхност на станцията.

Черити посочи към разкъсаните, защитни плочи и носачите, после към забитата надолу космическа совалка.

— Ако не се лъжа, това е Мъртвата зона, Френч. А това — тя вдигна ръка към космическия кораб — е вашето Убежище.