Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черити (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die schwarze Festung, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2013)
Корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Волфганг Холбайн. Черната крепост

Немска. Първо издание

ИК „Литера Прима“, София, 1999

ISBN: 954-738-097-4

История

  1. — Добавяне

6.

Макар че едва ли бе изминал повече от половин час, откакто бе напуснал централата, изображението върху мониторите се бе променило по драматичен начин. Нощта бе превърната в ден от проблясването на ярките лазерни светкавици, отражението от експлозиите и пожарите, червените следи от пламъците на двигателите на космическите кораби и вихрени неидентифицирани движения. Измамно спокойната нощ бе изместена от лудешки калейдоскоп от мъчително ярка светлина и абсолютна тъмнина, който претоварваше както човешкото око, така и камерите. Част от мониторите бяха излезли от строя, други показваха само безсмислени сенки и неясни следи от движение. По прозорчетата за данни пробягваха редици от цифри с такава бързина, че и те се превръщаха в нечетими ярки полета. Сякаш целият свят навън бе в движение. Крайните квартали на града горяха. Небето тлееше в тъмно кървавочервено. Реката отразяваше пламъците, сякаш се бе превърнала в поток от течна лава. По небето и на повърхността на Земята постоянно припламваха ярки огнени кълба, чийто цвят варираше от синьо-бяло до оранжево и червено, преди да се превърнат във вряща топка от пъклена жарава и дим. Ядреният ад, който вече веднъж бе погълнал този град, вилнееше отново. Макар сега жертвите му да не бяха хора, сърцето на Хартман се свиваше от болка също както и първия път.

Понечи да каже нещо, но звукът успя да излезе от устата му едва при втория опит.

— Няма да пратя хората си в този ад — просъска той накрая.

Чувстваше се безпомощен и смешен. Определено не бе в положение да иска каквото и да било или дори да отказва. Въпреки това почувства облекчение, че го е казал. В продължение на един дълъг миг очакваше отговор. После едва ли не със сила се откъсна от гледката на екраните и се втренчи във фигурата, седнала зад бюрото му.

Сякаш очаквайки подобна реакция, Кайл поклати глава и се засмя:

— Но, господин генерал, никой не иска подобно нещо от вас — заяви той. — Да не говорим, че би било безсмислено. Изходът от борбата е ясен. Ние ще спечелим.

Хартман се изсмя истерично.

— Вие сте луд, Кайл! — с отсечено движение посочи към екраните. — През последните три дни не правех нищо друго, освен да наблюдавам съсредоточаването на техните войски. Наясно ли сте, че ви превъзхождат сто към едно? Да не говорим, че са насъбрали отвън достатъчно оръжия, за да опожарят из основи целия континент.

— Вие не разбирате — отвърна Кайл.

Все още се усмихваше, но сега изражението му бе търпеливо и всеопрощаващо.

— Ние ще спечелим, защото не можем да изгубим. Тяхната численост няма значение. Тъкмо обратното. Колкото повече са те, толкова по-добре е за нас. Глупаво бе от тяхна страна изобщо да ни атакуват. Не мога да разбера защо го правят.

Погледът на Хартман се върна обратно към стената от монитори. Думите на Кайл бяха убедителни, имаха почти сугестивна сила. За съжаление бяха в крещящо противоречие с изображението върху наблюдателните камери. От половин час насам флотилията от космически кораби на мороните сриваше до основи онова, което бе останало от Кьолн. Напредващите им сухоземни войски прегазваха като лавина онова, което бе оцеляло след огъня от летящите чинии. Никъде не се виждаше дори най-малкият признак на съпротива.

Откакто се бяха качили отново горе, Хартман бе осъзнал колко много се бе заблуждавал по отношение броя на воините мравки. Армията, която се бе насъбрала около разрушения град през последните дни, се състоеше не от стотици хиляди, а от милиони воини. Кой, за Бога, би могъл да спре подобна армия?

Понечи да отговори нещо, но Кайл вдигна ръка и го прекъсна.

— Да не губим повече ценно време, господин генерал.

— Не ме наричайте така — промърмори нелюбезно Харман. — Не ми е приятно.

Кайл се засмя.

— Както желаете.

За един кратък миг и неговият поглед се плъзна по екраните. Хартман бе вътрешно убеден, че търси нещо върху мониторите, което обаче не открива. Внезапно Кайл се извърна, заобиколи бюрото и се наведе над терминала. Пръстите му докоснаха някакъв клавиш, поколебаха се, после натиснаха още два-три клавиша и отново се поколебаха. На лицето му се появи съсредоточено изражение.

— Какво правите? — попита обезпокоен Хартман.

— Боя се, че нищо, което да ми е от полза — призна Кайл и поклати глава. — Удивително. Толкова примитивна система и все пак толкова ефективна.

Вдигна глава и погледна първо към Нет, после дежурния офицер, който се бе отдръпнал до вратата. После отново се извърна към Хартман.

— Предполагам не греша, че е необходим определен код за стартиране на програмата.

— Възможно е — промърмори нелюбезно Хартман.

— Кажете ми го — разпореди Кайл.

Хартман разтвори широко очи.

— Луд ли сте?

— Все още не разбирате, Хартман — въздъхна Кайл. — Вие и аз сме на една страна, поне в момента. Повярвайте ми, би било напълно безсмислено да искате да стартирате тези ракети. Дори ако имаше достатъчно време, те никога не биха достигнали целта си. Мислите ли, че е толкова просто? — Кайл поклати глава и отговори сам на въпроса си: — Със сигурност не. И вие го знаете. Вие сте войник, Хартман. Добър войник. Известно ви е така добре, както и на мен, че не е толкова лесно да победиш сила, която има милиони години опит във воюването. Вярвате ли, че Главният им щаб е така беззащитен и очаква само някой да го разруши?

Хартман не отговори. Не, не вярваше, че е така. Никой от тях не бе вярвал в действителност. Всички подозираха, че отчаяният им план трябва да има неизвестен засега, но решаващ недостатък. Но това бе единственият план, който имаха.

— Идеята беше на Стоун — промърмори той накрая, чувствайки се като заинатило се дете.

— Стоун — отвърна Кайл спокойно и много сериозно — е наш роб. Обикновено оръдие.

Извърна се и отново посочи към компютъра върху бюрото на Хартман.

— Съществуват три възможности, Хартман — продължи той. — Едната е да унищожа този уред. Не искам да го правя, защото е твърде ценен и е възможно да ни потрябва. Втората е да не предприема нищо и да ви оставя да гледате как Господарите на Черната крепост ще унищожат първо вашите ракети, миг по-късно стартовите площадки и после целия този бункер. Още по-малко желая това да се случи. Ще бъде пожертван безсмислено живот, а тази станция е изключително ценна и не бива да бъде унищожена.

— А каква е третата възможност? — попита Хартман, след като Кайл не продължи, а само го гледаше с очакване.

В лицето на Кайл настъпи странно раздвижване. За момент лявата му половина се преобрази и се превърна в плетеница от издути бели туптящи вени, които пълзяха под кожата като уродливи червеи. Долната му челюст се измести и за момент на Харман му се стори, че вместо око вижда проблясващо фасетно образувание с големината на юмрук. После страховитата гледка изчезна.

— Третата възможност — продължи спокойно Кайл — е да прекъснете компютърната програма.

— Защо… да правя това? — на Хартман му бе трудно да говори.

Устата му бе пресъхнала. Извърна глава и хвърли умолителен поглед към Нет, но тя само го гледаше въпросително. Бе застанала зад Кайл и не бе забелязала нищо от странната метаморфоза, станала за миг с неговото лице. Хартман вдигна ръка и я насочи към Кайл. Пръстите му трепереха, сърцето му биеше съвсем бавно и толкова силно, че усещаше всеки удар до върховете на пръстите си. Почти бе полудял от страх.

— Идвате тук и искате от мен да ви помогна? — изграчи той. — След… след всичко, което сторихте?

Кайл хвърли бърз поглед към стената от монитори, сякаш искаше да се убеди дали има достатъчно време за нещо толкова незначително като разговор с Хартман.

— Какво толкова съм направил?

Хартман понечи да изкрещи, да вдигне юмруци и да се нахвърли върху Кайл. Не стори обаче нищо подобно. Просто стоеше на мястото си, треперейки целият, и гледаше мегабоеца, който вероятно дори не бе човек или джеърд, а нов трети вид — нещо напълно непонятно и страховито.

— Не зная кой сте вие, Кайл — прошепна Хартман. — Зная кой бяхте, но не зная какво сте сега. Но ако дори не разбирате какво имам предвид, тогава няма смисъл да ви обяснявам.

За негова изненада Кайл се засмя. Ако Хартман нямаше такъв опит, би могъл да приеме смеха му за напълно искрен.

— Разбирам какво имате предвид, Хартман — отвърна Кайл.

Гласът му бе спокоен, дори мек. Поклати леко глава, сякаш опитвайки се да успокои уплашено дете.

— Заблуждавате се, Хартман. Смятате, че сме сторили нещо на вашите хора. Че сме направили нещо с тях. Но това не е вярно.

— Нима ви прави удоволствие на всичко отгоре и да ми се подигравате! — прошепна Хартман. Преди Кайл да успее да отговори, той изрева внезапно: — Десет хиляди човека, Кайл! Десет хиляди мъже, които лежаха там долу. А вие… вие ги превърнахте в чудовища.

— Ние ги спасихме — възрази спокойно Кайл.

Хартман обаче не го слушаше, а продължи с истеричен накъсан глас:

— Бяха още почти деца, Кайл! Те ни се довериха, разбирате ли? Никой от тях не можеше да бъде сигурен, че изобщо някога ще се събуди, но ние им обещахме да се грижим за тях, да ги пазим. И те ни се довериха. А вие, вие ги превърнахте в чудовища.

Кайл отново го изгледа безмълвно за момент, а в очите му се появи изражение на истинска непресторена тъга.

— Не ние сторихме това, Хартман — възрази тихо той. — Вие самите го направихте. Машините, които доведоха тези мъже до състояние на дълбок сън, приспиват само телата им.

— Лъжа! — изкрещя Хартман.

— Истина е — продължи Кайл спокойно. — Известно ми е, защото тези хора сега са част от мен, както и аз съм част от тях. Вие приспахте телата им, но техните мисли останаха будни.

Кайл се наклони леко напред. Гласът му бе настойчив.

— Седемдесет и пет години, Хартман. Седемдесет и пет години, затворени тук вътре! — Кайл докосна с показалеца и средния пръст на дясната си ръка своето слепоочие. — Глухи, слепи и безмълвни, откъснати от всякакви впечатления, чувства, усещания, миризми, вкусове, допир. Дори болката им е била отнета. Мнозина полудяха. Забравихте ли колко човека се събудиха телесно напълно здрави, но с помрачено съзнание? Вашите машини се провалиха. Вие изпратихте тези десет хиляди млади мъже направо в ада.

— Това е лъжа! — изрева Хартман. Скочи и сви ръце в юмруци, за да се нахвърли върху Кайл, но се спря. — Това… това е лъжа! Аз също бях в състояние на дълбок сън. Прекарах девет години в подобно състояние. Това би трябвало да ми е известно.

— Но то ви е известно, Хартман — отвърна Кайл. — Помислете. Вашето съзнание и спомените избутват всичко, за да не се пречупят, но то е там. Девет години мрак, Хартман. Девет години самота и празнота. Крещиш, без да можеш да крещиш. Спомнете си, ако наистина искате да си причините тази болка. Или просто ми се доверете.

Хартман започна да трепери все по-силно. Нещо в него се пробуди. Бе чувство в мислите му, спомен за един спомен, скрит дълбоко, безкрайно дълбоко в глъбините на неговата душа. Болка, която бе толкова ужасяваща, че не можеше да се опише с думи. Ужас, който надхвърляше всичко, което човек можеше да си представи. Самота. Празнота. Мрак и чернота — безкрайно дълбок мрак и безкрайно голяма празна чернота…

— Но защо… защо и аз не съм полудял? — прошепна той. — Аз и останалите… останалите, които бяхме събудени?

— Някои полудяха — отвърна Кайл. — А може би десет години не са достатъчни. Можете да понесете толкова много, а сте така раними. Това е истината, Хартман, и вие го знаете. Душите на тези хора бяха уловени в мрак и празнота. Затова те излязоха в тази празнота и потърсиха нещо, с което да споделят болката си. И го откриха. Все още ли не разбирате? Не джеърдите взеха вашите хора. Те самите създадоха джеърд. Това са измъчените души на всички тези хора, Хартман. Те се претопиха със съзнанието на младата царица и създадоха нещо ново, нещо чудесно. Мислите, че нещо им е било отнето, но това не е истина. Те спечелиха нещо, Хартман. Нещо безкрайно ценно.

— Да — прошепна Хартман. — И заплатиха за това с нещо незначително, нали? Само със своето човешко съзнание.

— Бих искал да можете да почувствате, Хартман — продължи Кайл. — Бих искал да можете да изпитате сам какво означава да бъдеш част от един-единствен голям дух. Вие смятате, че нещо е било отнето от тези хора. Не е така.

Хартман го гледаше втренчено. Целият трепереше. Не бе сигурен дали разбира какво му говори Кайл. Дори не искаше и да разбере. Ако признаеше това, което отдавна знаеше в дълбоките слоеве на своето съзнание — че много добре осъзнава какво иска да му обясни мегабоецът, тогава трябваше да признае също, че Кайл казва истината.

— Какво… какво искате? — попита той.

Необходими му бяха всички негови сили, за да изрече тези няколко думи.

Кайл пак хвърли поглед към мониторите. Хартман отново имаше чувството, че търси нещо.

— Необходима ми е помощта ви, Хартман — проговори накрая той. — Черната крепост не бива да бъде разрушена. За нас е много важно да я завземем непокътната. За целта обаче ни е нужно нещо, което само вие можете да сторите.

В продължение на един дълъг миг Хартман гледаше слисано мегабоеца, после отново се обърна към стената от монитори, показваща от различни места атаката на легионите на мороните към града, флотилията от летящи чинии се приближаваше към реката, обсипвайки с лазерни светкавици от оръдията си всяка сграда, всяка улица, всяко парченце земя. След нея настъпваше черната вълна на воините морони. Внезапно Хартман усети, че едва удържа истеричния си смях.

— Не бих искал да съм неучтив, Кайл — започна той задъхано, — но в момента ми се струва, че вашите приятели ще ви изритат здраво по задника.

Кайл го погледна втренчено и се усмихна.

— Ще ни помогнете ли?

— Вие… вие сте луд — изломоти Хартман. — Дори да можех, онова нещо пак трябва да бъде унищожено. Независимо на каква цена.

— Знаех, че ще ми отговорите така — продължи спокойно Кайл. — Вярвайте ми, радвам се, че ми го казахте. Но ви давам дума, че ние не ви застрашаваме с нищо. Можем да победим Морон, Хартман. Помогнете ни да завладеем Черната крепост и ви обещавам, че тази планета отново ще ви принадлежи — само на вас и на никого другиго.

Хартман се втренчи в Кайл. В очите му нямаше лукавство. Но нали сам бе видял какво се крие зад маската на мегабоеца… И въпреки това…

Извърна се безпомощно към Нет, която все още стоеше до вратата и до този момент не бе казала нито дума.

— Аз… аз му вярвам — прошепна тя.

Погледът на Хартман отново се насочи към мониторите. Атаката бе станала още по-ожесточена. Онова, което бе останало от гордия някога град след първата атака от Космоса, сега се стопяваше под концентрирания лазерен обстрел.

— Та ние сме само шепа хора, Кайл — промърмори той. — Вие сам добре знаете, че…

— Зная — прекъсна го Кайл. — И не мога да ви обещая, че всички ще оцелеете. Но ви обещавам тази планета да бъде свободна. Морон никога повече няма да протегне ръка към други светове, ако успеем да завладеем трансмитера на Северния полюс.

Хартман помълча известно време, наблюдавайки по мониторите ада навън. Не виждаше обаче нито проблясващите светкавици, нито пламъците и умиращия град. За миг отново си представи града такъв, какъвто бе в миналото — голям, горд и изпълнен с хора. Всеки от тях имаше своите проблеми и грижи, но тези хора бяха свободни. Не бе достатъчно наивен, за да си внушава, че градът би могъл отново да е същият. Но може би имаха шанса за ново начало.

— А… капитан Леърд? — попита той.

Този път Кайл се поколеба с отговора си.

— Не мога нищо да ви обещая, Хартман — каза гой. — Ще направим това, което е по силите ни, за да я защитим. Но не искам да ви заблуждавам.

Секундите изминаваха. Изтече цяла минута, през която командната централа в бункера бе потопена в пълно мълчание. Накрая Хартман заговори — толкова тихо, че самият той не бе сигурен дали Кайл е разбрал думите му:

— Какво искате от нас?