Волфганг Холбайн
Черната крепост (8)

7.

Без помощта на Френч нямаше да успеят да изминат последния участък от пътя. През последните петдесет години космическата совалка не бе променила положението си. По онова време Черити бе видяла снимките от катастрофата, както всички останали, но това бяха само снимки. Онова, което на тях изглеждаше като дупка, пробита във външната обвивка на орбиталния град, се оказа в действителност кратер с начупени и накъсани ръбове, остри като ками, който бе пълен с купища развалини и отломки с режещи краища. Изглеждаше, че има само едно място, откъдето слизането не изглеждаше толкова смъртоносно опасно и авантюристично. Когато обаче Черити се насочи натам, Френч поклати припряно глава и направи уплашено жест с ръка. Едва сега Черити забеляза, че там една част от първоначалната стена е изрязана и заменена с нещо, което изглеждаше като гигантска леща. Миг по-късно се сети, че вече е виждала подобна конструкция в една от станциите на мороните. Изобщо не се опита да спори с Френч, а посочи с жестове на останалите да му се доверят, що се отнася до последната част от пътя.

Приближиха се към совалката не падайки свободно, а пълзейки. Следваха примера на Френч, който лазеше на длани и колене по плетеницата от изкривени стоманени носещи пръти и железни плочи, изпълваща по-голямата част от кратера от експлозията. Погледът на Черити пробягваше постоянно по космическата совалка. Корабът приличаше на американските совалки, но бе значително по-малък. Изглеждаше невредим с изключение на пукнатината в едно от делта крилата и черната зееща дупка на мястото на експлодиралия ракетен двигател. Предполагаше, че ще се насочат към въздушния шлюз на пилотската кабина, но Френч се приближи бавно към долната част на кораба. Погледът на Черити се плъзна по излъсканите керамични плочки на топлинния щит, продължи по тялото на совалката и се спря на кръгъл, доста масивен на вид люк. Познаваше достатъчно добре конструкцията на този космически кораб и й бе известно, че мястото на този люк не е там. Каквато и да бе причината — хората на Френч бяха изрязали нов вход в тялото на совалката.

Намираха се на двадесет, двадесет и пет метра от бронирания люк, когато Скудър, който пълзеше зад нея, я докосна по крака и започна да жестикулира оживено, щом тя извърна глава.

Макар да очакваше това, Черити се стресна. Космическото пространство над главите им вече не бе свободно. Повече от дузина от големите летящи чинии на мороните се бяха появили над хоризонта на орбиталния град. Докато гледаше натам, още три космически кораба се присъединиха към тях. Черити гледаше със смесица от яд и отчаяние към малката армада над главите им. Не бе необходимо кой знае какво въображение, за да си представи защо се е появила.

Флотилията ставаше все по-многобройна. Скоро се отказа да брои корабите, но прецени, че в рамките на няколко мига те са се увеличили на над петдесет. Само че… нещо не беше наред. Внезапно Черити не бе вече толкова сигурна, че тези кораби са тук, за да убият нея и останалите.

Изведнъж над главите им нещо просветна. Тъничка, невинна на вид нишка светлина се прокрадна от повърхността на орбиталния град и достигна до един от корабите. Премина през него и той експлодира в оранжев облак от пламъци. Още преди ярките пламъци да успеят да загаснат в безвъздушната шир на Космоса, се взриви втора летяща чиния. Последваха я трета и четвърта.

Тогава космическите кораби отвърнаха на огъня. Залп от къси непоносимо ярки лазерни светкавици удари повърхността на орбиталния град. Мястото на експлозията бе далеч извън зрителното им поле, но Черити усети незатихващото дълго време вибриране, разтърсило цялата огромна станция.

— Какво става там? — попита недоумяващо Скудър.

Преди Черити да успее да отговори, мракът на космическото пространство над тях отново бе прогонен от ярката белота на лазерните залпове. Този път обаче летящите чинии не обстрелваха орбиталния град, а група други космически кораби, които приближаваха в широко разгърната формация. Два от тях експлодираха на място, трети започна да пада винтообразно, образувайки зад себе си опашка от пламтящ газ. Миг по-късно корабът изчезна от зрителното им поле и стената на орбиталния град под краката им отново бе разтърсена от мощна експлозия. Ярка светлина озари за миг мрака на космическото пространство.

— Те… се бият помежду си — промърмори Черити.

— Прекрасно — отбеляза Скудър. — Тогава да се разкараме оттук, докато са заети да се изтребват взаимно.

Черити знаеше, че той има право. Въпреки това вдигна отново поглед. Битката вилнееше с неотслабваща сила, но двете формации междувременно така се бяха вклинили една в друга, че бе невъзможно да се разбере кой кораб към коя от тях принадлежи. Неволно се запита как мороните различават приятелите от враговете си и дали изобщо си губят времето за това.

Цялото пространство над тях бе в пламъци. Най-после достигнаха до кръглия шлюз в долната част на совалката, Френч протегна ръка към лоста, но после я отдръпна и нервно се изправи. Черити забеляза погледа му и побърза да допълзи до него.

— Може би… може би ще е по-добре да вляза първо сам — заговори накъсано Френч. — Останалите… да не би да се уплашат…

Черити кимна.

— Добре. Моля ви само да побързате.

Френч кимна притеснено с глава и отново се извърна към примитивния механизъм на люка. Черити се отдръпна внимателно назад, когато вратата се отвори навън като люк на подводница. Все пак успя да хвърли поглед към камерата. Тя бе малка. Вероятно бездруго щеше да е трудно да се натъпче вътре заедно с Френч. Стените бяха направени от грубо заварени една с друга железни плочи.

Скудър и Гурк я изгледаха изумено, щом Френч се напъха в малката камера и затвори вратата зад себе си.

— Какво означава това? — осведоми се Скудър.

— Оставете му малко време да поговори с хората си — отвърна Черити.

— О, разбира се — промърмори Скудър. — Нека междувременно се разположим удобно и пием по едно кафе.

Черити не отговори. Разбираше добре, че Скудър е нервен. Можеше обаче също така да си представи и какъв шок би било за хората на Френч, ако всички се появяха едновременно с него. Няколкото минути, през които трябваше да чакат отвън, вероятно щяха да се окажат решаващи за оцеляването им.

Стори й се, че минутите на очакване са безкрайно дълги. Най-после вратата отново се отвори. Този път обаче човекът, който стоеше на входа, не бе Френч. Бе млад мъж, облечен в изтрит, закърпен на многобройни места костюм, който някога е бил бял на цвят. Не бе облечен в скафандър, а се бе пъхнал в един от прозрачните транспортни балони, каквито Френч търсеше по стелажите в склада. Черити не успя да открие бутилка с кислород нито върху, нито в импровизирания му предпазен костюм. Очевидно при излизанията си в безвъздушното пространство хората на Френч ползваха единствено запаса от въздух, останал в костюмите им.

Човекът излезе малко от шлюза, после се хвана с лявата ръка за люка, а с другата махна към хората отвън да влязат.

Черити даде знак на Стоун да я последва. Докато се носеше в безвъздушното пространство край младия мъж, тя огледа лицето му. Очите му бяха широко разтворени и застинали от неверие, страхопочитание и страх. Очевидно Черити и другарите й бяха първите хора, освен обитателите на Убежището, които този млад мъж виждаше през живота си. Черити си припомни как Френч бе реагирал, когато я видя. Явно им предстояха няколко тежки момента.

Набута Стоун пред себе си в малката камера, напъха се след него и затвори люка. Вътре нямаше осветление. В продължение на няколко секунди бе като сляпа. Едва се бе затворил тежкият капак и чу как в стената зад нея се задейства втори подобен механизъм. Разнесе се съскане и в малката камера нахлу кислород. Едновременно с това тялото й възвърна част от тежестта си. Очевидно тук също действаше изкуствената гравитация, която мороните бяха създали и орбиталния град.

В отсрещната стена над главите им се отвори кръгъл люк. Камерата се изпълни с жълтеникава бледа светлина. Черити видя няколко сенки. Примигна и присви очи, но осветлението във вътрешността на совалката не бе достатъчно, за да може да различи ясно фигурите, застанали в кръг около люка.

Стоун понечи да се хване за ръба на люка и да се изтегли нагоре, но Черити го спря с бързо движение. Все още не различаваше ясно лицата над себе си, но ясно усещаше напрежението във въздуха. Имаха ужасяващо малко време, но трябваше да предоставят на тези хора възможността да свикнат с тях.

Опасният момент отмина. Внезапно една от сенките се наведе. Черити разпозна Френч, който бе коленичил и протягаше към нея ръка. С въздишка на облекчение я хвана и му позволи да я издърпа нагоре.

Прекатури се през ръба на люка и тупна с нескопосано движение до Френч. Миг по-късно осъзна, че подът очевидно е от немагнетизиран материал. Магнитите на стъпалата й не функционираха. Направи втора несигурна крачка, за да възвърне равновесието си, и пак щеше да падне, ако Френч не я бе прихванал.

Кимна с благодарност, извърна се към него и огледа набързо лицата на дузината хора, които я заобикаляха. Те всички приличаха на Френч: тесни и изпити, с тъмни, разположени дълбоко в кухините очи. Устните им бяха напукани, а кожата им никога не бе излагана на слънце. Тя цялата бе покрита с малки възпалени ранички. Бяха пет или шест жени и същият брой мъже. Всички, освен един бяха горе-долу на възрастта на Френч. Зад редицата възрастни, които я гледаха втренчено и със същия израз на ужас и страхопочитание като човека отвън, забеляза три или четири деца.

Ледени тръпки полазиха по гърба й. Видът на Френч бе ужасяващ. Но тази дузина хора (Хора? Бяха ли действително хора?) я изпълваха с ужас и отвращение. Срамуваше се сама от тези свои чувства, но не успяваше да ги потисне.

Френч каза нещо. Тя не успя да разбере думите му, вдигна бързо ръка към малкия бутон на костюма си и пое дълбоко и с облекчение дъх, щом прозрачният шлем от изкуствена материя се отвори и сгъна на гърба й.

Миг по-късно съжали, че го е сторила.

Въздухът бе толкова лош, че й прилоша. Носеше се непоносима смрад. Черити затвори очи и потисна с усилие на волята гаденето, което се надигна в стомаха й. Принуди се да поеме дълбоко дъх. Тъй или иначе щеше да се наложи известно време да понася това, което Френч и неговите другари очевидно възприемаха като годен за дишане въздух. По-добре да свикне отсега.

Отвори отново очи и забеляза уплашения израз на лицето на Френч.

— Не… не се ли чувствате добре, Господарю… Черити? — поправи се бързо той.

Черити се опита да се усмихне.

— Не — отвърна тя. — Всичко вече е наред.

Френч продължи да я гледа още известно време, изпълнен със съмнения, после посочи към най-възрастния мъж в групата.

— Това е Щарк. Нашият водач — той се засмя. После насочи ръка към една от жените. — А това е Пърл, моята жена. Ние ще…

— Млъкни, Френч — прекъсна го Щарк.

Гласът му бе груб и пресипнал, глас на човек, който говори рядко. Въпреки това тя долови заповедническия тон. Заедно с твърдостта в погледа му този тон й подсказа, че Щарк може да е добър водач, но със сигурност не и приятен. Щарк оглеждаше нея и Стоун с неприкрито недоверие. В погледа му също се четеше страх, но той бе различен от страха в очите на Френч. Черити реши много да внимава какво и с какъв тон казва на този човек.

Щарк бавно се приближи. Движеше се странно, на пръв поглед неумело. Въпреки това очевидно не изпитваше трудности поради малката гравитация на борда на совалката. Очите му пробягаха по лицето на Черити, по тялото, по скафандъра й. За кратък миг се спряха върху жълтата бутилка за кислород на гърба й, после отново потърсиха нейния поглед. Черити не бе в състояние да определи дали това, което видя, му харесва или не.

— Коя сте вие? — попита той.

Сега говореше тихо, но гласът му бе режещ. Ръката му не помръдваше от нещо, прикрепено с парче найлонов шнур за неговия колан и приличащо на миниатюрен вариант на харпуна на Френч.

— Нали ти казах! — обади се възбудено Френч. — Те идват от…

Щарк го прекъсна с груб жест.

— Искам да го чуя от нея, Френч, не от теб.

— Какво означава това? — обади се Стоун. Подобно на Черити и той бе прибрал шлема си. Сега стоеше изправен до нея, макар и да се олюляваше като пиян. Очевидно му бе по-трудно, отколкото на нея, да се справи с гравитация, която бе едва една десета от гравитацията на Земята. — Това ли е начинът…

— Млъкни, Стоун — прекъсна го остро Черити. — Той има право. Ако бях на негово място, аз също щях да съм недоверчива.

Говореше на Стоун, но продължаваше да гледа Щарк в очите. Водачът спокойно устоя на погледа й. Недоверието в очите му стана още по-силно.

Черити направи точно премерена пауза, преди да заговори отново със спокоен овладян глас.

— Името ми е Леърд, мистър Щарк. Капитан Черити Леърд от космическите сили на САЩ.

— Космически сили? — начинът, по който Щарк изговори думите, й подсказа, че той влага в тях точно определено значение. — Тогава… тогава Френч говори истината? Вие и другите… Вие идвате наистина от Земята?

Черити отвърна подчертано спокойно и наблегна на думите си:

— Мисля, че вие и вашите приятели влагате друг смисъл в тази дума. Ние идваме от свят, който е доста отдалечен от вашия и е много по-различен.

В погледа на Щарк се появи нов израз. Черити осъзна, че е допуснала грешка, но не знаеше каква.

— Няма други светове, на които да живеят хора — заяви Щарк. — Съществуваме само ние и паяците. Те много отдавна избиха всички хора.

— Аз също мислех така — намеси се Френч. Щарк му хвърли отново гневен поглед, но този път Френч не реагира, а продължи още по-възбудено: — Те я убиха, нея и нейните другари. Но те… те не могат да ги убият. Стреляха по тях и ги улучваха, но те… те винаги се отърваваха, Щарк. Видях го със собствените си очи. Те са безсмъртни. Нищо не е в състояние да ги нарани. Паяците не могат да им сторят нищо.

— Бих искала действително да е така — каза тихо Черити. Тя се засмя тъжно, после посочи с глава към капака на шлюза, който все още бе затворен. — Ще се опитам да ви обясня всичко, мистър Щарк. Но там отвън има още двама от моите другари. Моля ви, пуснете ги вътре.

Френч понечи да отвори люка, но Щарк го спря. Френч отстъпи недоумяващ.

— Защо да го правя? — попита водачът. — Ако наистина сте безсмъртни и така опасни, както твърди Френч? Не знаем дали сте наши приятели или врагове.

— Това е вярно — отвърна Черити. — Ако обаче наистина сме безсмъртни, ние двамата бихме били също толкова опасни за вас, колкото и ако сме четирима.

По лицето на Щарк пробяга изражение, което не успя да определи — страх или гняв? Той не отговори.

— Моля, пуснете приятелите ни вътре — повтори Черити. — Те не знаят какво става с нас и ще се безпокоят. А и запасът им от въздух не е неограничен.

Молеше се Стоун да не каже или стори нещо необмислено. Той обаче или бе осъзнал като нея сериозността на положението, или не осъзнаваше в каква опасност се намират в момента. Във всеки случай мълчеше. След една безкрайно дълга секунда Щарк посочи към люка и каза:

— Пуснете ги вътре. А вие — добави той, извръщайки се към Черити, — разказвайте.