Разкрития, че Костер е съюзник на Шулц

„Маккесън & Робинс Хед“ и Гангстера са били партньори в контрабандни операции

„Артур (Дач Шулц) Флегенхаймър не само е знаел, че Ф. Доналд Костер е ексзатворник на име Филип Мюзика, но е бил съдружник с него в нелегални сделки с алкохол от 1927 година до преди убийството на Гангстера. Това бе обявено вчера, но федералните следователи все още не са сигурни как е успял Мюзика да остане толкова дълго неразкрит и продължават да търсят някакъв неизвестен съюзник или съдружник в света на легалния корпоративен бизнес.“

„Ню Йорк таймс“, декември 1938 г.

Току-що бе спряло да вали, когато Силия пристигна на летището в черешовочервената си кола „Бентли“ и паркира пред вратата на офиса. Излезе от колата облечена във френски летен костюм. Оправяше ръкавиците си, докато вървеше по циментовия път към главния хангар. От изток полъхваше свеж бриз и облаците се разнасяха, за да открият чистото и синьо небе. Влезе през отворената врата на хангара и се изненада от мълчанието. За първи път огромният недовършен самолет бе заел от единия до другия край мрачния хангар, той бе на спокойствие, без да се навъртат край него разните видове техници и електроженисти.

— Родерик? — извика тя.

От дъното на хангара се дочу кашлица. Родерик се появи откъм опашката на самолета с мазен гащеризон и сандвич в ръка.

— Родерик — извика Силия. — Какво правиш?

Той се приближи.

— Съжалявам, скъпа, обядвах с момчетата.

— Ти беше обещал да ме заведеш на обяд в Ловджийския ресторант или вече си забравил?

— О — извика той изненадан. — Мислех си, че е за утре.

— Утре ми е невъзможно да дойда. Ти знаеш. Имам заседание с Денис Мълиган, отнася се за плановете в Бюрото за търговия с въздушен транспорт.

Родерик погледна глупаво сандвича си.

— Все пак вече е твърде късно — каза Силия. — Най-добре е да си доядеш, след като си започнал.

— Не ми трябва много време, за да се измия — каза Родерик. — В два часа може да сме вече там.

— Аз не искам да съм там в два часа. Не обичам да обядвам късно. Искам да имам време за коктейл и въобще… не мога да прекарам остатъка от следобеда край масата за обяд.

— Съжалявам — каза Родерик, — просто отново се увлякох по С-1. Знаеш ли, изпипвахме проблемите по монтирането на моторите. Сега нашето бебе ще лети като ангел.

Някои от техниците дойдоха, като избърсваха устата си след обедното хранене; взеха си ключовете и отвертките и тръгнаха да работят. Вече три месеца монтираха С-1 и Родерик планираше първото пробно летене за месец октомври.

— Бих желала просто по-малко да се цапаш с масла и ключове, а да прекарваш повече време в бизнеса за продажба на самолетите — каза Силия. — Ти не разбираш, че пилееш собствените си пари, като вършиш всичко това. Ти си много по-ценен в стаята на директорите. И така, аз сама трябваше да се срещна с британците и с „Пан американ“ и след като се срещна с Мълиган утре, ще трябва да говоря с хората на Хюс.

Устата на Родерик беше пълна.

— Съжалявам, скъпа, мисля, че ти си най-подходящата за тази работа.

— Разбира се, че съм най-добрата за тази работа. Но не би трябвало да е така. Ти трябва да установиш лични връзки. Много е добре да имаш за продаване самолет, но ако не извършиш подготвителната работа, ще разбереш, че „Къртис“ или „Боинг“, или някой от другите са излезли на пазара преди теб.

— Миличка — каза Родерик, — зная, че ни мислиш доброто, но няма смисъл въобще да се опитвам да продавам нещо, което нямам.

— Разбира се, че има смисъл! Ти не мислиш в перспектива! Една авиолиния има определена сума пари за самолети и ако те вече са обещали на някой друг, докато ти се мотаеш със завиване на болтове и лъскане на мотора, ти си загубен, нали? Ти си заложил дванадесет милиона долара на компанията „Корнелиус“ за този проект и ако не го продадеш, тогава ще си вътре с дванадесет милиона.

Родерик потупа с ръката си алуминиевата предница на С-1.

— Този самолет говори сам за себе си. И ми се иска веднъж да ме оставиш да върша нещата така, както аз ги виждам.

Силия въздъхна и се обърна. Понякога тя се отчайваше от Родерик. Той бе с толкова добри намерения и така нежен и винаги й носеше цветя и бижута, но мисълта му бе като напластен пух. Нужно беше много време, за да може някой от нейните интуитивни идеи да проникнат до него и обикновено тя се отказваше и ги реализираше сама. Освен това след тяхната неуспешна сватбена нощ, когато изпитото голямото количество „Дом Периньон“ беше направило Родерик безпомощен и импотентен, тя си обеща, а обеща и на него, че винаги ще му дава наставления и кураж, които му липсваха.

— Искам утре непременно да дойдеш — каза тя. — Денис каза, че има предвид много добър пилот-изпитател.

— Пилот-изпитател за С-1?

— За какво друго?

Родерик изтри ръцете си с парцал.

— Мислех си да убедим Кориган да свърши това.

— О, забрави за Кориган. Той е твърде вманиачен в трансатлантическите полети, които иска да извършва.

— Обаче има данни за добър пилот — удари я Родерик.

Висок млад мъж с малки мустаци и провиснал костюм пристигна с цял куп планове. Това бе Лем Коснет, главният дизайнер на С-1 и най-близкият съветник на Родерик по авиационното дело. Родерик го бе избрал, защото шест години се беше проявявал в Индиана и Охайо и знаеше повече за капризите на гражданската авиация от инженерите, които бяха научили за тези подробности, като седяха зад чертожните маси през целия си живот.

— Още се тревожа за загубата на скорост — каза той на Родерик носово, забеляза Силия и каза: — Здравейте, госпожа Корнелиус. Как сте?

— Заета съм — каза Силия. — А вие как сте?

— Аз съм разтревожен поради загубата на скорост — повтори той. — Ако тази птица полети с цял товар и машините не могат да наберат по-бързо скорост, ние ще завършим долу върху опашката си.

— Мислех, че са засилили моторите — каза Родерик.

— Да, направиха го — отговори Лем. — Но трябва да ви е ясно, че това е голям самолет. Всъщност той е по-голям, отколкото аз исках да го построя.

— Той е голям — добави Силия, — и това ще му бъде предимството. Няма търговски интерес да се построи нещо по-малко.

Лем погледна Родерик, но той просто повдигна рамене.

— Може би ще склоня „Ролс-ройс“ да направят оферта за мотори — намекна Лем. — Опенхаймер ми каза, че те строят нещо първокласно за „Викерс“. Това може да ни осигури малко повече конски сили.

Родерик поклати глава.

— Съжалявам, Лем. Няма време. Госпожа Корнелиус има нужда от срок на доставка през месец февруари, но не по-късно. Тя има вече три писмени поръчки от Пентагона и утре отива на среща с директора.

Лем извади цигара и я запали.

— Ами — замислено каза той, — щом сте готов да поемете риска…

— Какъв риск? — извика Силия.

Лем разтвори плановете и ги разпростря върху самолета.

— Когато строите нов самолет — обясни й той, — попадате на някои непредвидими неща. Разбирате, че самолетът се държи по-различно в небето, отколкото сте предполагали. Това е въпрос на дизайн, на баланс и на цялата връзка между двигателите и самолетната конструкция. Аз мога да изчисля само до известни граници как би се държал С-1, а останалото са просто догадки. А моите догадки са, че ние може би ще имаме неприятности при излитането поради необикновената тежест на самолета. Моторите може би не са в състояние да наберат достатъчна сила и бързо да се подемат нагоре.

— Имате предвид, че ще се сгромоляса?

— Не непременно. Но това може да означава, че ще бъде ограничен до такива летища, които имат много дълги писти за излитане. Това ще намали възможността за изтегляне на товари от летищата в САЩ.

Силия погледна ядосано от Родерик към Лем и обратно.

— А защо не сме разбрали за това преди?

— Защото, госпожа Корнелиус, това е съвсем нов вид самолет и ние просто не можем да предвидим какво може да се случи.

— Мисля, че това въобще не е извинение — кресна Силия. — Имате ли представа колко пари вече сме инвестирали в тази машина?

— Да, но…

— Не е въпросът за „но“! Нашият бизнес не се състои в това да си строим самолети за удоволствие. Ние искаме да построим самолет, който да си плаща разноските. А за да си плаща, трябва да може да излита от всяко летище в континенталната част на САЩ, както и от половината от летищата на Европа.

Родерик се изкашля смутено.

— Силия — каза внимателно той, — мисля, че просто трябва да изчакаме да се завърши С-1, тогава да го изпробваме и сами да видим какво е.

— Не ти ли е ясно колко скъпо ще струва това? — попита Силия. — Предпочитам да го зарежа още сега, ако няма да си плаща разноските, и да съкратя загубите.

Родерик се канеше да каже нещо, но спря.

— Ще се върна след минута — каза той на Лем, взе Силия под ръка и я изведе от хангара в слънчевия юлски ден.

Силия изчака да стигнат до паркираната й кола, която блещукаше с дъждовните капки по нея, после се обърна и каза:

— Предполагам, че сега ще преминеш в едно от твоите настроения на млад слон, които са така характерни за теб.

Родерик се ядоса. Той приличаше на баща си, когато бе ядосан — голям, с посинели устни и разярен.

— Ако още веднъж ми говориш така пред подчинените ми… — каза той.

— Не бъди смешен — каза тя. — Подчинените ти са точно толкова отговорни, колкото и ти. Ти въобще не трябваше да си тук, облечен като маймуна на верижка. Ако се държиш като работник, ще се отнасят с теб като с работник.

— А ти, моята съпруга?

— Разбира се, че не. Но ти трябва вече да си подредиш мислите. Вече не играем игри. Баща ти даде тези пари, за да ги вложиш в самолет, и ако той не проработи, ти си в беда. Аз просто се опитвам да те измъкна.

Родерик сърдито отиде до предницата на колата и сложи ръката си върху фигурката на сребърния Меркурий. В далечината на летището ято патици се издигна от Ашландското блато и полетя срещу вятъра във формата на буква V.

— Ти се промени, знаеш ли, откакто се оженихме — каза той агресивно.

Силия го погледна.

— Да — отговори тя. — Мисля, че се промених.

— Трябва да ти стане ясно — продължи той, без да се обръща, — че един мъж си има свои амбиции, свои наклонности. Моята амбиция е да построя самолет, който е по-добър от всеки друг, построен досега.

— Ти знаеш какво казва баща ти. Да печелиш по дефиниция е вълнуващо.

— Но не е всичко — протестира Родерик. — В живота има нещо повече от печалба.

Силия въздъхна.

— Бих желала да не си толкова упорито наивен. Разбира се, че има нещо повече в живота от печалбата. Но осъществяването на печалбата е есенцията на бизнеса и точно това е този самолет. Това не е строителен матадор, а самолет — предмет на търговски спекулации.

Родерик гледаше съпругата си през капака на колата. Тя бе същото усмихващо се младо момиче, което преди три месеца заведе в черквата в Ню Йорк. Сватбените коли „Линкълн“ и „Хиспано-Суиза“ бяха паркирани по продължението на единадесет блока и после бе необходима цяла боклукчийска кола, за да се изчистят конфетите. Не, вече не говореше като разглезено младо момиче. Тя се превърна в закостеняла бизнес дама — нетърпелива, безскрупулна и нежелаеща да признае, че има нещо по-важно от процента на печалбата. Това, което той не можеше да разбере, бе, че като защитаваше Родерик, тя защитаваше своето положение във фамилията Корнелиус и бе съвсем ясно, че нейното собствено влияние и успех бяха неразделно свързани с неговите. Не че тя не го обичаше. Всъщност тя не го обичаше — поне не истински и страстно. Но тя никога не бе търсила любов в мъжете, които познаваше. Това, което наистина търсеше, бе да командва. Родерик не виждаше нищо от това. Той виждаше просто красиво младо момиче с интересна шапка, с красива златиста къдрава коса, развявана от следобедния вятър, и бе объркан и наранен, че бе така нетърпелива към него. Той се чудеше дали подаръците, които й поднася, бяха достатъчни.

— Ти никога не си искала да построя този самолет, нали? — попита той също като малко момче. — Още онзи ден, на пикника, ти изясни това на всички заинтересовани.

— Не бъди толкова смешен, скъпи. Аз просто исках да кажа, че финансовият риск е по-голям в самолетната индустрия, отколкото в пренасянето на товарите и в услугите.

— Боже господи. Ти говориш като Дж. П. Морган.

— Роди — каза шокирано тя. — Как можеш да кажеш това? Всъщност аз правя всичко, за да помагам в този проект!

Родерик беше смутен. Той обиколи колата и й подаде ръка за извинение, но още бе облечен в мазния си гащеризон и тя се предпази с ръце, за да не изцапа ленения си костюм, както майка пази детето си от някой циничен чужденец.

— Силия — каза той. — Моля ти се, сякаш през всичките тези дни ние само спорим.

— Аз не споря — каза ядосано тя. — Ти спориш.

Той въздъхна.

— Добре, аз. Съжалявам. Може би трябва да изоставя монтьорите за известно време и да се върна към писалището. Може би работя твърде много.

— Въобще не ми се струва, че работиш много. Изглежда, че прекарваш повечето време да калайдисваш разни парчетии и части и да ядеш сандвичи.

Родерик посочи към един от складовете за мотори за С-1.

— Всъщност аз направих това. С двете си собствени ръце.

Силия погледна за малко с късогледите си очи към хангара.

— Наистина ли, скъпи?

— Да.

— Ами, много добре. А сега, ако съблечеш тези мръсни парцали, мога да те закарам до вкъщи. Ако си направиш труда да дойдеш с мен на среща с Денис Мълиган утре, по-добре даже си подготви домашното за плана за полетите и за разходите по експлоатацията. И, моля ти се, не позволявай на никой да разпространява слухове, че самолетът не може да се издигне над земята. Това ще бъде катастрофално.

Родерик погледна съпругата си за момент и после замислено удари юмрука на дясната си ръка в лявата.

— Дай ми пет минути — каза той с глас, който звучеше повече от победоносно. — Трябва да кажа на Лем какво съм правил тази сутрин. Просто за хода на работата.

Докато се връщаше към хангара, тя извика:

— Заслужаваше ли си сутрешната работа?

Той се спря и отговори:

— Да. Поставих кормилото — и после изчезна под сянката на крилото на С-1, за да отиде при Лем.

Йохан седеше на един плетен стол край плувния басейн с Дейвид Букбайндър и неговия млад придружител в тъмен костюм, току-що пристигнали на остров Линууд. Басейнът бе обграден със стъкло, с покрив, който през топлите дни можеше да се вдига и да даде възможност летният бриз да циркулира вътре. Наоколо в саксии растяха редки растения, много от тях цъфтяха и издаваха аромат, а други висяха чак до ръба на водата.

Йохан бе с бански костюм и четеше вестник. До него на бамбуковата масичка имаше позлатен телефон и сребърен поднос с бренди и сода. Птички прелитаха и цвъртяха около басейна и един блещукащ фонтан ромолеше из листата. За Йохан басейнът бе едно от любимите и най-често посещавани места през лятото и там той се освобождаваше от натиска на бизнеса. Той не плуваше много, но обичаше да знае, че ако му се прииска, може да се натопи в прохладната вода. През стъклата се откриваше гледка към обширната поляна зад къщата, към гората и рододендроните, а поливащите устройства образуваха красиви дъги по тревата. Той самият не бе градинар, но се чувстваше отпуснат и свободен сред градините и веднъж бе обяснил на преподавателя на Родерик по бизнес, че колкото и да е малка една градина, винаги трябва да има плувен басейн и няколко акра гори.

Дейвид Букбайндър заобиколи басейна, последван от мъжа в тъмен костюм. Стъпките им отекнаха в стъклената градина и отраженията им се пречупваха във водата. Йохан остави книжката и ги загледа, докато се приближаваха.

— Това е господин Мерет Кейл.

Йохан подаде ръка, без да става.

— Как сте, господин Кейл. Моля да извините неофициалното ми облекло.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, господин Корнелиус. Много съм слушал за вас.

— А кой не е?

Мерет Кейл се усмихна и седна несигурно на един плетен стол срещу Йохан, а Дейвид Букбайндър придърпа шезлонг и се изпъна върху него, като кръстоса ръцете си на корема подобно на Буда по време на лятна ваканция.

Йохан посегна за бренди и сода и разгледа Мерет Кейл, без да каже дума. Мерет Кейл бе млад умен човек от новите шефове, създадени от Департамента на морския флот. Притежаваше някаква свежест, която ви караше да си мислите, че дори долните му дрехи са колосани. Лицето му бе изпито като на Бъстър Краб, имаше бодливи мустаци, които не му отиваха. Косата му бе късо подстригана, с изключение на една пясъчноруса къдрица отпред, която очевидно смяташе за главозамайваща. Обувките му бяха лъснати като черно стъкло и носеше синя връзка на бели точки с малък възел.

— Да, господин Кейл — каза бавно Йохан, — надявам се, че полетът ви е бил приятен.

— Да, сър! Впечатляващ е самолетът, който имате. Никога не съм летял с нещо подобно.

— Разбира се, че не сте. Това е единственият такъв самолет.

— Чувам, че Джон Ливингстоун има затруднения — каза Дейвид Букбайндър със задоволство. — Дюи се опитва да го свърже с Хайнс.

— Чух — каза Йохан. — Нашият приятел от съдебните заседатели ми пошушна онзи ден. Какво казва Уолтър?

Букбайндър извади голяма хаванска пура.

— Не е сигурен. Купер му казва, че може би ще правят арести след няколко дни.

— Арести? Чудя се какво им става на тези хора. Те виждат мафиоти зад всеки храст.

Букбайндър щракна запалката си и я поднесе към пурата.

— Трябва да признаеш, че електробизнесът излезе извън контрол — каза той, като издуха облак дим.

Йохан повдигна рамене. От известно време знаеше, че Томас Дюи ще се опита да притисне Ливингстоун в ъгъла. Това бе всъщност една от най-големите електрокомпании в страната и при положение, че съдебните заседатели разследваха тайните споразумения между електроконтракторите за частна и общинска работа в Ню Йорк, една конфронтация се носеше във въздуха от месеци насам. Електроотделът на Йохан се таеше в момента, но същевременно всички книжа бяха в ръцете на законните счетоводители.

Йохан се обърна към Мерет Кейл.

— Изглеждате ми амбициозен човек — каза тихо той.

Кейл плесна с ръце като кукла.

— Ами да… сър, предполагам, че съм.

Дейвид Букбайндър каза, без да вади пурата от устата си:

— Господин Корнелиус иска да знае колко амбициозен.

Кейл се изкашля.

— Добре, сър, мисля, че съм много амбициозен.

— С други думи, искате да се изкачите на върха?

— Да, сър!

— На кой връх? На Департамента по морския флот?

Кейл въздъхна.

— Всъщност, сър, аз се интересувам повече от политика.

— Така ли — усмихна се Йохан. — Значи бихте искали да станете президент?

— Не точно това, сър. Но искам да си намеря място, където да имам истинско влияние.

— Смятате, че сега нямате влияние?

— В някои отношения.

— В какви отношения?

— Аз се занимавам с договорите в специалния отдел. По-точно преценка на договорите.

— Искате да кажете, че когато някой подаде молба за строеж на нещо за флота, вие трябва да прецените колко ефективно е то и от финансова гледна точка или дали е подходяща офертата?

— Точно така, сър. Аз нямам последната дума, разбира се, но моите забележки винаги се приемат сериозно. Завършил съм с отличие морско инженерство, сър. Най-добрият през 1931 година. Аз съм нещо като синеоко момче, облечено в синьо.

Йохан преглъщаше своето бренди. Очите му не мръднаха от лицето на Кейл и след известно време младият инженер започна да гледа мозаечния под на плувния басейн, отбягвайки неволно настойчивия поглед на мъжа, който притежаваше по един долар за всяка минута от живота на Кейл до сега.

Един фазан, блестящ като емайлирана брошка, пристъпи през призрачните пръски от водните пръскачки и топъл летен въздух проникна през прозорците на басейна. В далечината се чуваше глупавото конспиративно гукане на гълъбите.

— Дошли сте тук, защото имате някакво предложение — каза Йохан. — Предполагам, че вашето предложение има нещо общо с работата ви в Департамента на морския флот.

Мерет Кейл извади носната си кърпа и попи потта от врата си. Колосаната яка се врязваше във врата му и му причиняваше болка.

— Да, сър — каза той. — Винаги съм чувствал, че индустрията и правителството трябва да си сътрудничат по-тясно. Зная, че законът изисква защитни договори, които да съперничат на офертите, но доста често е очевидно кой е най-добрият предприемач за работата, която предстои да се извърши, и това може да се каже още от началото. За нещастие поради бюрокрацията и разните комитети невинаги се избира най-добрият предприемач. Може би цената му е малко висока или може би секретарката не харесва лицето му.

— Мисля, че можете да спестите обяснителния пролог — забеляза Йохан. — Може ли просто да ми кажете какво предлагате вие?

Мерет Кейл почервеня.

— Не е чак толкова лесно, сър. Но случи се така, че на последната си сесия Конгресът предвиди 35000-тонни военни кораби за флота. Това са кораби, които развиват двадесет и осем възела и имат пушки с дебелина 15 инча, та те ще се получат чрез флота.

Йохан поклати замислено глава.

Мерет Кейл продължи:

— Това могат да бъдат много печеливши договори, господин Корнелиус. Наистина много печеливши.

Йохан го погледна.

— Говори се, че Конгресът може да разреши и 45000-тонни също. Ние вече готвим предварителните планове.

— Президентът говори за разоръжаване — каза сухо Йохан. — Той казва, че военните кораби са допълнителна тежест за икономиката.

Кейл живо поклати глава.

— Това той говори само за консумация на обществото, сър. В Департамента ние въобще нямаме никакви съмнения. По един или друг начин тази страна трябва да се подготви за война.

— Така ли мислите? — попита Йохан.

— Сигурен съм в това, сър. И при всяко положение президентът няма толкова неохотно да започне да се договаря. Да се предложи цена е по-добре, отколкото да не се предложи въобще.

Дейвид Букбайндър изтърси пепелта от пурата си на пода и каза:

— Кажи на господин Корнелиус за твоето предложение, господин Кейл. Той обича нещата да се казват направо.

— Добре, сър — обясни Кейл. — Случаят е такъв, че ако вашите хора от шипинга искат да правят предложение за военни приходи, моят департамент ще се заеме с вашите оферти.

Йохан почти се усмихна и после каза:

— Вие какво искате?

— Ако вашите предложения бъдат приети, четвърт милион.

Йохан погледна към Дейвид Букбайндър. Букбайндър повдигна рамене, за да покаже, че всяко решение зависи само от Йохан, а той не можеше напълно да реши. Той бе видял стотици като Мерет Кейл — хора, които са се справили добре с избраната от тях професия и после разбират, че тя не е толкова блестяща и доходна, както са се надявали, когато още са били кърмачета в университета. Такива хора установявали контакт с него от всяка по-голяма корпорация, за която можеше да се сети — „Тайд уотър“ и „Стандарт“, „Крайслер“ и „Дюпон“ — и историята винаги бе същата. Понякога с месеци, а понякога с години са се борели с фантазията да си продадат душите на нещо, което смятаха за истинско състояние, а когато моментът всъщност идваше, те неотменно се продаваха по-евтино.

— Мога ли да съм сигурен и да имам доверие във вас, господин Кейл — каза Йохан замислено. — За мен можете да бъдете и агент на съдебните следователи.

— Можете да проверите, ако желаете — каза Мерет Кейл. — Сигурен съм, че имате начин за това.

— Имаме — добави Дейвид Букбайндър. — И можете да се обзаложите, че ще го направим.

— Твърде много е — каза Йохан.

— Имате предвид четвърт милион?

— Точно така.

Мерет Кейл прехапа устни.

— Съжалявам, но това е цената.

— Давам ви половината от това.

— Съжалявам, но не мога да рискувам за по-малко от двеста и петдесет хиляди долара.

— Ще ви дам половината от това и десет хиляди долара аванс, без да трябва да го връщате.

Мерет погледна.

— Да не го връщам? Без оглед на това дали ще получите договора или не?

— Точно това казах. Може да ги получите на момента и на ръка.

Мерет Кейл се поколеба. Той знаеше, че сто двадесет и пет хиляди долара са твърде ниска цена, за да помогне на „Корнелиус шипинг“ да спечели договорите за военни кораби, но от друга страна десет хиляди долара бяха голяма сума пари за него и щом не трябваше да се връщат, той можеше да си отиде оттук и да си ги държи, без дори да трябва да се компрометира. Ако договорите за щастие бъдат дадени на Корнелиус, той може да си припише заслугите и да прибере остатъка от парите, а ако не бъдат, ще бъде твърде лошо. Все пак ще си има десет хиляди долара и няма да е рискувал нищо.

Той погледна Дейвид Букбайндър и после Йохан.

— Добре — каза той твърдо. — Сделката е сключена.

Йохан взе телефона и каза:

— Хари? Да, аз съм. Искам да извадиш от сейфа десет хиляди долара и да ги донесеш тук, при басейна… Да, сега веднага.

Тримата чакаха в мълчание няколко минути. Сега, след като сделката бе сключена, той вече не можеше да измисли какво да каже. Беше смутен, че е приел такова ниско възнаграждение, и в същото време бе доволен от себе си, че е надхитрил великия Йохан Корнелиус да му даде десет хиляди долара за нищо. Това бяха пари, хвърлени на вятъра, пари за мармалад. Но той чувстваше, че не може да се усмихне.

— Плувате ли, господин Кейл? — попита Йохан.

— Аз съм моряк — отговори Мерет Кейл.

— Зная това, господин Кейл — отговори Йохан. — А това, което имам предвид, е плувате ли — обратното на потъвате ли?

Мерет Кейл не знаеше какво се подразбира от тази забележка и вместо да отговори, каза:

— Възхищавам се от басейна ви. Чудесен е.

— Да — каза Йохан. — Той е единствен по рода си.

Хенри Кийт дойде от къщата по риза и носеше един голям плик. Косата му вече оредяваше на темето и под очите си имаше тъмни кръгове, но бе оцелял вече дванадесет години с Йохан Корнелиус. Може би защото никога не е бил амбициозен. Йохан обичаше да казва, че харесва служителите му да поставят целите си малко по-ниско от неговите или на някой от членовете на семейството му.

Вече беше сменил твърде много помощници и затова нямаше никакви илюзии за тях.

Хенри кимна към Букбайндър и после подаде плика на Йохан. Той го отвори и провери банкнотите.

— Обикновената процедура? — попита той.

— Точно така, сър — отговори Хенри. — Обикновената.

— Заповядайте, господин Кейл — каза Йохан и му подаде пакета.

Мерет Кейл пое пакета и сам прехвърли банкнотите.

— Не ми ли вярвате? — усмихна се Йохан.

Мерет Кейл се изчерви.

— Просто навик, сър, нямах намерение да намеквам, че…

— Добър навик — отбеляза Йохан. — Винаги гледайте конете, които ви подаряват, право в устата. Ще се учудите колко много протези липсват.

Мерет Кейл стана.

— Добре, сър, по-добре да си тръгвам. Не искам да ми се задават въпроси.

Йохан кимна с глава.

— Един от моите шофьори ще ви закара до железопътната гара. Мисля, че на всеки половин час има влак за града.

— Благодаря, сър. Беше истинско удоволствие да се прави бизнес с вас.

— Винаги, господин Кейл. Нека да стискаме палци за тези параходи, нали?

— Ще бъда във връзка с господин Букбайндър и ще го осведомявам.

— Сигурен съм.

Хенри заведе Мерет Кейл до къщата. След като си отидоха, Дейвид Букбайндър кръстоса ръцете си, спокойно допуши пурата си и остана да се наслаждава на слънцето.

Йохан пое голяма глътка бренди и сода.

— Прекръсти ме в какво? В непочтено мошеничество?

Букбайндър се изсмя.

— Има една стара поговорка, която чудесно обобщава случая.

— Страхувах се, че сигурно има — забеляза Йохан. — Каква е тя?

— Полска. Градинарите от пазара обичаха да я използват в Лвов. „Дори и най-голямата ябълка на дървото, без оглед на това какво обещава на градинаря, ще падне, когато отрежат клона.“

Йохан се замисли и после каза:

— Разбирам какво имаш предвид. Ти си по-напред от мен, нали?

— Мисля, че ми се плаща да бъда пред теб.

Йохан отново взе телефона и каза:

— Хенри? Тръгна ли си този джентълмен?… Добре. Кой влак се надява да хване? Този в три и тридесет и две минути… Отлично. Кога пристига в Гранд Сентръл?… Добре. Чудесно. Сега ме свържи с Еди Коркоран, можеш ли?… Точно така, в Норфолк.

Той остави телефона на място и известно време стоя със затворени очи, като се вслушваше в лекия шум на водата и на летящите птички.

Телефонът иззвъня и Йохан вдигна слушалката.

— Еди? Йохан Корнелиус на телефона… Прекрасно, а ти как си… Слушай, Еди, имам малък проблем и той ме притеснява. Мисля, че можеш да ми помогнеш… Да, точно така. Това е един от твоите хора в Департамента по флота. Не искам да разказвам ученически приказки, но става дума за много пари и не искам да има хора, който се възползват от това. Не, точно така. Да, името му е… Как се казваше, Дейвид?

— Мерет Кейл.

— Еди, името му е Мерет Кейл. Мисля, че работи в отдела за договорите. Млад човек, доста умен. Това е. Ами, днес следобед той дойде тук и обеща да ми помогне за военните кораби от 35 000 тона. За „Корнелиус шипинг“. Всичко, което аз трябва да направя, е да му платя четвърт милион и договорът ще ми бъде в кърпа вързан… Да, точно така, знам, че не можеш да повярваш, Еди, но работата беше точно такава. Аз се постарах да спечеля време и му платих десет хиляди в аванс. Секретарят ми има номерата на сериите. Да, в брой. Сега ги носи със себе си във влака, тръгващ в три часа и тридесет и две минути от Линууд и пристигащ в Гранд Сентръл в пет часа и седемнадесет минути.

Дейвид Букбайндър слушаше разговора на Йохан и замислено пушеше пурата си. Разкъсан облак се носеше и минаваше през слънцето и поляната замлъкна и потъмня. Пръскачките вече не блещукаха и той си помисли, че може би ще завали.

— Има още нещо — каза Йохан по телефона. — Да, мисля, че е така. Настроението на правителството в момента по отношение на мафиотите — грижливостта никога не е достатъчна. Не искаме мафия във Флотския департамент, нали? Но това, което аз искам да направя, е да се състезавам за тези параходи. Може би не за всичките четири, но за два. Ако мога да си осигуря два от тях, тогава няма да има никакво разочарование, нали?… Хайде, Еди, ти знаеш какво имам предвид, като казвам разочарование. Не желая да бъда разочарован и да изпусна някаква патриотична сделка за военната защита, а ти не искаш да бъдеш разочарован и да позволиш на този измамник Кейл да опетни името ти. Това не е ли една честна дефиниция на разочарованието?… Добре, знаех си, че ще разбереш… Добре, обади ми се. Но не забравяй, влакът е в пет часа и седемнадесет минути в Гранд Сентръл. Просто трябва да го попиташ откъде ги е получил и да разбереш какво ще ти каже. Страхотно. Довиждане, Еди.

— Кратко и сладко — забеляза Дейвид Букбайндър, когато Йохан постави слушалката на място.

— Ние сме го хванали здравата и той знае — каза Йохан намръщено.

— Да, предполагам, че е така — добави Букбайндър и се нагласи по-удобно на шезлонга. После стана, позагледа се в басейна и изтръска палтото си.

— Направо в града ли отиваш? — каза Йохан.

— Мисля, че да. Имаме събрание в „Крайпър коол“ в осем часа.

— Надявах се да останеш за вечеря. Хестер е във Върмонт за няколко дни и аз искам да си поговорим.

Букбайндър прибра часовника си.

— Наложително ли е? За какво искаше да говориш?

— Може би просто съм загрижен за това, че сме се забъркали с мафиоти.

— Плашиш се от Дюи?

— А ти не се ли плашиш?

— Защо да се плаша. Том ми е добър приятел. И всяка връзка, която сме имали с мафиотите, е била в наша защита. Обмисляли сме това и преди. Всеки бизнес от размера на „Корнелиус индъстрис“ трябва да мисли за цялостен контрол върху производството и разпространението до последния камион. И нека не си правим илюзии, че полицията може да ни защити. Това ми стана ясно, когато премахнах Гизи по договора с железниците, тогава ние си спестихме почти три четвърти милиона долара от дребни кражби и отвличания.

— Ами ако някой реши да му олекне на съвестта? Някой като нашия добър приятел Кейл?

— О, хайде, Йохан, ти ставаш страхлив като заек сега, когато остаряваш. Винаги можем да поканим Уолдън Фероу на обяд.

Йохан уморено потърка лицето си с две ръце.

— Предполагам, че е така. Но просто ми се струва, че храненето и поенето на Департамента по правосъдието не е точният начин да пазим ръцете си чисти.

Букбайндър се вгледа в Йохан с внимателен стъклен поглед, който можеше да означава изненада, но повече беше отвращение.

— Не ми се прави на светец — каза меко той.

Йохан се извърна. Понякога чувстваше такава напластена омраза към Дейвид Букбайндър, че едва можеше да понесе да го гледа. Букбайндър бе като някой по-млад брат, който непрекъснато го ръчкаше и го следваше цял ден, като го тревожеше, ядосваше и го замесваше в безнадеждни усложнения. Той можеше да види себе си в Дейвид Букбайндър и това правеше нещата още по-лоши. Всички неприятни черти на неговия характер, които обикновено потискаше, открито гъмжаха около Букбайндър като ято от мухи.

— Поплувай, преди да си тръгнеш — каза Йохан.

— Да поплувам?

— За мен е освежаващо. Просто измива мръсотията.

Букбайндър мълчаливо погледна Йохан и след това се изсмя с плътен гърлен глас.

— Може и така да е.

Семейството Ландзер имаха градинско увеселение в Кънектикът и Джон си позволи да си вземе от лятното училище двата свободни дни за края на седмицата и отиде там със спортния си зелен буик. Той не бе виждал Хоуп, откакто я бяха изолирали от Линууд, макар да си бяха говорили по телефона няколко пъти вече, и с нетърпение очакваше да научи всичко. Перспективата за градинско увеселение у семейство Ландзер обикновено не би било достатъчно да го докара чак в Хартфорд, но освен Хоуп той знаеше, че и Сюзън Грейнджър Стедам щеше да бъде там, а много неща около нея гъделичкаха фантазията му. Тя бе смугла и жизнерадостна и от Филип Страчан беше разбрал, че не е против неколкократните настъпления.

Ландзер бяха толкова достойни хора, че Джон често си мислеше дали не организираха семейни събирания, за да решат как да станат още по-скучни, отколкото бяха. Живееха в голяма полудървена къща в стил „Фалшив Тюдор“, извън Хартфорд, сред имение от осем акра, повечето от което беше ливади, а част от него — добре култивирана гора. Господин Ландзер беше старши партньор в старата адвокатска кантора на Хигс Чандлър Аскю в Кънектикът и бе известен с прецизността си, но не и с бързината си. Той бе успял да удължи с цели единадесет години едно сложно обвинение за щети и така, както продължаваше случаят, изглежда, че можеше да минат още единадесет години, докато се уреди. Защитата вече няколко пъти бе протестирала пред съда, че Ландзер се опитва да ги извади от съда, като ги отегчи до смърт, и съдиите се прозяваха и открито се съгласяваха.

Мартин Ландзер, техен единствен син, беше точно копие на баща си. Бе двадесет и три годишен, следваше фирмено корпоративно право и му бе обещано добро място в „Дженеръл моторс“. Беше младеж с провиснали рамене и светла остра коса, носеше очила със стъклени рамки и имаше изпъкнала адамова ябълка. Ръкавите му винаги изглеждаха мръсни, а колосаната яка — накъдрена като стар сандвич. Беше известен като мижитурка.

Ситният дъжд току-що бе престанал да вали, когато Джон мина през тухления свод на автомобилната писта на Ландзер и се отправи към къщата. Винаги, когато Ландзер организираха парти, валеше дъжд и прислужниците бързаха навън и навътре да покриват масите с платнища. Имаше голяма палатка с мръсни знамена и барбекю, където димеше солидно. Всички бяха натъпкани на верандата на къщата, като говореха и се смееха на висок глас, а някои махнаха с ръка, когато Джон наду сирената си.

Когато излезе от колата, слънцето се показа иззад облаците и хората отново тръгнаха към поляните. Седем души музиканти в бели и червени блейзери бяха там и с носните си кърпи изтриваха столовете. Джон оправи връзката си и се отправи към верандата, за да поздрави господин и госпожа Ландзер и да разбере дали може да намери Хоуп.

— Как си? — попита господин Ландзер, като стисна ръката на Джон и забрави да я пусне. — Изглеждаш върховно, ако мога да се изразя така.

— Хоуп тук ли е? — попита Джон.

— Сигурно. Всъщност това парти се прави за нея.

— Много мило от ваша страна. Предполагам, че тя е развълнувана.

— Не толкова, колкото сме ние, сигурен съм.

— Не разбирам — каза Джон.

Господин Ландзер намигна и монокълът му падна.

— Това всъщност трябва да е тайна. По-късно ще бъде съобщено.

Джон успя да прибере ръката си. Зад тях музикантите започнаха да свирят.

— Какво да съобщят? — попита той.

— Ами аз всъщност не трябва да казвам, но искам да ти доверя, че наистина се гордея и съм щастлив, колкото може да бъде щастлив бащата на едно момче.

В този момент младият Мартин Ландзер се появи.

— Татко, мисля, че Харис иска да знае кога да започне сервирането на студените раци.

— Здравей, Мартин — каза Джон.

— О, здравей. Радвам се, че успя да дойдеш. Как е лятното училище?

— Доста трудно. Хоуп някъде наблизо ли е?

— Татко каза ли ти новината?

— Още не, синко — съобщи господин Ландзер. — Държа си устата затворена като буркан с кисели краставички.

— Получи ли работата? — попита Джон. — Правните въпроси в „Дженеръл мотърс“?

Мартин кимна с глава.

— Мисля, че ти си роднина и трябва пръв да узнаеш. Хоуп и аз сме наполовина в църквата. Това е нашето годежно парти.

Джон се облещи в пълна изненада. От всички скучни хора, които се движеха в североизточната част на Съединените щати, Мартин Ландзер беше най-скучният. Хоуп знаеше това. Даже го бе казвала. Веднъж бе видяла Мартин Ландзер по бански костюм в Лонг Айлънд и го бе нарекла „пушена херинга в кафява вълнена торба“. Как може да си помисли да се омъжи за него? Той бе скучен като всички от семейството. Човек би могъл да му прости един унаследен дефект, но неговата лигава, мазна, безлична особа дразнеше Джон, а да не се говори за факта, че се смяташе за част от Йейл и смяташе, че Макс Шмелинг трябваше да спечели мача срещу Джо Луис. Джон не можеше да разбере какво е могла Хоуп да намери в него. Може би има скрити таланти, може би онова нещо му е много дълго, но просто не виждаше как Хоуп ще се откаже от удоволствията и партитата и другите светски авантюри заради едно дълго нещо, колкото и да е чудесно.

— Е — ухили се Мартин Ландзер, — няма ли да ме поздравиш?

Джон подаде ръка. Ръкуването с Мартин Ландзер приличаше на изстискване на мокър парцал. Как би могла Хоуп да остави някой с такива ръце да се допира до нейното тяло?

— Определили ли сте… дата? — попита Джон раздразнено и ядосано.

— Разбира се — намигна Мартин. — Смятаме това да стане идната пролет. Казвам ти, че твоята сестра ме направи истински щастливец.

— Тя направи щастливци и всички нас — добави господин Ландзер, като изпусна монокъла си. — Госпожа Ландзер я нарича ангел и аз си мисля, че това наистина е най-вярната дума за едно толкова очарователно и съвършено момиче като твоята сестра Хоуп.

— Много сте любезни — каза Джон.

Мартин Ландзер го тупна неудачно по гърба.

— Ще бъдем зетьове! Не смяташ ли, че това наистина е нещо!

Джон едва се усмихна.

— Как са твоите наденици? — попита той.

— Чудесно! — отговори Мартин Ландзер, но после се сети, че не е разбрал какво е искал да каже Джон, и попита: — Какво, моля?

— Надениците. Изглежда, че са доста добре опържени там, на скарата.

Готвачката на Ландзер, мъчително слаба жена с висока бяла шапка, се опитваше да набожда котлетите и виенските кренвирши на скарата. Пушекът и неприятната миризма се разнасяха по поляната като по времето на пожара в Ню Джърси миналия месец.

Вместо да отиде да помогне на бъдещия си зет да постави под контрол скарата, Джон се промъкна зад къщата, за да търси Хоуп. Първо искаше да разбере каква беше тази глупост с омъжването й за Мартин Ландзер. Тя можеше да избира! Той съвсем сигурно знаеше, че Филип Страчан си падаше по нея и дори Еди Кайзер казваше, че тя е просто кукла. Защо тогава е избрала Мартин? Просто от превзетост? Да накаже мама и татко за това, че я изпратиха на заточение. Или наистина беше завладяна от него?

Той отиде зад къщата и намери Хоуп сама, седнала на края на верандата, да яде ягоди с каймак. Лъжицата блестеше в полузакритото от пушека слънце. Главата й, в бяла шапка с пера, бе наведена над кристалната купа и отначало тя не го забеляза; люлееше се леко на стола и тактуваше по оградата на верандата с върха на пръстите си при всяко полюшване. Когато я наближи, той си помисли, че тя някак си прилича на своя фотография; а когато се обърна, видя го и се усмихна, бе убеден, че никога не би забравил как се усмихва сега, на фона на окосената поляна и поклащащите се невени, зад бяло боядисаната веранда, в бялата шапка и свободно падащата бродирана лятна рокля.

Изкачи се по трите дървени стъпала на верандата и каза:

— Здравей.

Хоуп подаде ръка. На пръста й блестеше голям годежен пръстен, но той се направи, че не го вижда.

— Харесва ли ти? — попита тя.

— Разбира се, пръстенът е хубав.

— Хубав? Той просто разори семейство Ландзер за следващите сто години. Осемдесет хиляди!

— От кога изчисляваш стойността на нещата?

Хоуп облизваше лъжичката си. Тя спря и мрачно погледна Джон.

— Не звучиш много ентусиазирано — забеляза тя внимателно.

— Ами, да ти кажа правото, не съм.

— Не ме харесваш, като изчислявам стойността на нещата?

— И това е част от всичко. Изчислила ли си стойността на това да се омъжиш за Мартин?

Хоуп постави купата с ягоди.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Разбира се, че знаеш. Какво стана с „пушената херинга във вълнена торба“?

Хоуп повдигна рамене незаинтересовано.

— Ти не го обичаш, нали? Не мога да повярвам. Какво стана с теб и Филип?

Хоуп погледна настрана.

— Филип е просто един начинаещ студент, това е всичко.

— Охо, това е смешно! — каза Джон. — Филип те обича много и освен това е и умен. Най-малкото не прилича на някой бежанец, облечен от магазин за стари дрехи!

Хоуп го изгледа разярено и той видя нещо в лицето й — нещо твърдо и решително, а същевременно саморазрушително — нещо, което не бе виждал преди. Седна на оградата на верандата и каза:

— Просто не разбирам какво искаш да кажеш. Мартин няма да ти бъде съпруг — дори и след милион години.

— Мартин е много чувствителен.

— О, разбира се, като сладкиш.

— Ти не разбираш. Той е внимателен, мил и на мен ще ми е жал за него. Ще прави абсолютно всичко, което го накарам да прави.

Джон се намръщи.

— И това ли търсиш в бъдещия си съпруг?

— Търся го просто в някого. Такъв никога не е имало в живота ми. Винаги е бил баща ми, който е абсолютно посветен на своя бизнес или майка ми, която е така неотстъпчива, или Роди, който прекарва времето си да лази около баща ни или около теб.

— А какъв е моят проблем?

Хоуп тропна по оградата с обувката си.

— Твоят проблем е, че си дяволски честен.

— Ти смяташ, че това е грешка?

— Тя си е в семейството.

Джон въздъхна и посегна към джоба си, за да извади кутия с балкански цигари „Собрание“. Предложи на Хоуп и те запалиха. Пушекът от скарата бе заседнал отстрани на къщата и през него минаваше слънчевата светлина на кълба. Чуваха се музиката, виковете и смехът на гостите.

— Имам такова желание да се грижа за хора, които са по-слаби от мен — каза Хоуп.

— Не смяташ ли, че и татко го има?

— Да, смятам. Но той го е заровил някъде дълбоко в себе си. Понякога си мисля, че е твърде грижовен. И, изглежда, съм наследила от него това чувство. Но поради бизнеса и поради това, което представляваме, на нас не ни е разрешено да ги показваме.

— Заради това ли се омъжваш за Мартин? — продължи Джон. — Просто защото искаш да бъдеш мила с някой по-малко късметлия от теб?

Хоуп наблюдаваше някакви малки момчета с панталони до коленете, които тичаха из пушека. Тя чу тяхната гувернантка да ги вика отнякъде, без да се вижда.

— Монтморенски! Монтморенски! — викаше тя с писклив глас.

— Лошо ли е да бъдеш мил? — попита Хоуп.

Джон изтръска цигарата си в лехата.

— Разбира се, че не е, но ти си длъжна да бъдеш мила и към себе си. Не се опитвам да те уча как да организираш живота си, Хоуп, но си помисли какво правиш, преди да си го направила. Наистина, помисли си. Мартин Ландзер не е точно Кларк Гейбъл.

— Той не е и Йохан Корнелиус, слава богу.

Джон внимателно я погледна.

— Толкова много ли не одобряваш татко?

Хоуп ритна верандата.

— Наистина, да! — троснато отговори тя, но насъбралият се гняв се изразходва в люшкането й насам-натам по верандата и замря. После продължи. — Не, всъщност не.

— Каквото и да казва татко — добави Джон, — и аз знам, че понякога е груб — но каквото и да казва, той те обича.

— Не зная дали обича някого. Най-малкото мен.

— Хоуп — настояваше Джон, — няма нужда да се омъжваш за Мартин само за да докажеш нещо на татко. Това е абсолютно погрешна причина.

Хоуп се люшна още веднъж и застана мирно. Тя се наведе и целуна Джон по страната почти разсеяно, както разсеяна майка целува сина си, когато отива да играе футбол в колежа.

— Искам да се омъжа за Мартин Ландзер, защото искам да разбера какво значи да бъдеш благодетелен и мил. Искам да разбера какво значи да посветиш целия си живот на някой по-слаб човек и да му дадеш сила. Нищо не излезе от опита с Луис Босор — ти знаеш бедния човек, който умря. Но аз знам, че наистина мога да го направя, ако опитам.

— Ти приличаш на татко повече, отколкото можеш да си представиш — каза Джон.

Хоуп се усмихна, сякаш не му повярва. Но не каза нищо повече, защото Мартин Ландзер се приближаваше с жълтите си тиранти, белите си ръкавели, замърсени от пушек, и с чернилка на върха на носа.

— Джон! Джон! — викаше той. — Не можем да го овладеем, Джон. Трябва да дойдеш и да помогнеш!

Докато Джон и Хоуп разговаряха, те не бяха забелязали, че издигащият се от скарата пушек ставаше все по-черен и по-черен и сега вече бе невъзможно да се вижда надолу към градината. От поляната се дочуваха кашлица и викове, а музикантите се опитваха да започнат нова мелодия с несигурността на хора, които не знаеха дали да свирят или да бягат.

Джон съблече палтото си и през пушека последва Мартин към скарата. Цялата картина наподобяваше бойното поле при Гетисбърг, с елегантни млади дами с мартини в ръка, а облаците на войната край тях — тъмни и задушливи. От верандата господин Ландзер издаваше апоплектични инструкции на прислужниците, които стояха на почтено разстояние от пламтящата скара, и с нещастен израз държаха кофи с вода.

— Не я наводнявайте, иначе няма да има какво да обядваме! — викаше той. — И не поливайте месото с вода! Пазете месото, за бога!

— Джон, какво можем да направим — викаше задъхано Мартин. — Ти си добър по тези неща! Какво можем да направим?

Джон гледаше този нещастен млад човек с черно на носа и почти му бе жал за него, но не чак толкова. Един досадник като Мартин Ландзер имаше нужда от поучителни уроци, особено сега, когато се навърташе около сестрата на Джон Корнелиус. Той обгърна Мартин за раменете и му каза доверително:

— Ще ти кажа какво да правиш. Направи впечатление на приятелите си. Това е, което правят, когато се възпламени някой от петролните кладенци на Корнелиус.

— А какво е това? — попита Мартин страхливо.

— Те ги гасят с динамит. Просто ги гасят. Нямаш нужда от вода и няма да развалиш месото.

— Но ние нямаме динамит. Поне аз не знам да имаме.

— Имате газ, нали? Ето ти една тенекия с газ, точно тук.

Мартин изглеждаше разтревожен.

— Да…

— Ето какво трябва да направиш. Затегни здраво капака и хвърли тенекията върху скарата. С един удар ще угасиш пламъка и ще спасиш празненството.

— Мислиш ли, че това ще свърши работа?

— Разбира се! Правеха го на петролните кладенци през цялото време. Имаше си специалисти, които го вършеха и с това си изкарваха хляба!

Мартин Ландзер свали очилата си и изтри саждите от тях с ризата си.

— Окей, щом като мислиш, че ще свърши работа.

— Карай — каза Джон. — Аз ще чакам тук и ще гледам дали всичко е наред.

Мартин кимна и се завъртя край пушещата скара в отдалечената част на двора, където беше тенекията с газта, дървените въглища и всички други атрибути на готвача.

— Всичко е наред, татко — извика той. — Ще опитам нещо! Просто се отдръпнете настрана!

Прислужниците погледнаха с облекчение, защото нямаше да ги карат да хвърлят кофи с вода.

— Внимавай, Мартин — извика господин Ландзер. — Тук има чудесно месо, което струва двеста долара!

Хоуп пристигна откъм верандата с кърпа на носа и устата. Джон я видя и я върна назад.

— Бих стоял доста надалеч, ако бях на твое място. Мартин ще прави нещо с газ. Не знам точно какво.

Никой не можа да разбере кога Мартин Ландзер взе тенекията с газта, затвори здраво капака и я захвърли върху скарата, като пазеше с вдигнати ръце лицето си от пламъците. Музиката свиреше „Сладката мистерия на живота“, но като видяха газта в ръцете на Мартин, мелодията замря и набързо се разпръснаха.

Мартин несръчно повдигна тенекията, хвърли я право към пламъка и после, само след пет или шест ярда се обърна и запуши ушите си с ръце.

— Мартин, какво, по дяволите, правиш — изръмжа господин Ландзер, но нито той, нито някой друг имаха времето или желанието да изтичат до епицентъра на пушека и да спасят безразсъдния му син.

Чу се шум от дрънчене на тенекия и след това последва силно избухване. Виенски кренвирши и пържоли се разхвърчаха сред гостите в някаква мазна бъркотия, а самата скара бе изхвърлена направо във въздуха като шепа боклуци. Чуха се крясъците на момичетата и дрезгавите възгласи на мъжете, а над всичката тази шумотевица доминираше гласът на господин Ландзер:

— Мартин, Мартин, добре ли си?

Джон изтича през развалините и разхвърляното месо и тревожно затърси Мартин. Господи боже, той нямаше представа, че глупакът може да бъде толкова загубен и да остане там! Ами ако е убит или тежко ранен? Дали не е между кренвиршите с откъсната глава? Намери Мартин малко по-далеч. Момчето се усмихваше уплашено. Косата му бе настръхнала, а очилата му висяха на едното ухо. Нямаше никакви дрехи, освен обувки и чорапи.

Когато видя Джон, той протегна ръце и извика:

— Джон… не мога да чувам! Не чувам добре! Не чувам!

— По-добре да ти намеря панталони!

— Не мога да те чуя!

Мартин кимна и Джон се затича към къщата през насъбралите се и бъбрещи гости с колкото се може по-сериозно лице, за да не се разсмее.

Господин Ландзер го хвана за ръката, когато тръгваше към верандата.

— Къде е Мартин? Жив ли е? Къде е?

— Той е добре, господин Ландзер. Малко е в шок. Погледнете, ето го там. Можете ли да ми кажете къде е стаята му, за да му взема панталони?

Господин Ландзер сякаш бе глух като сина си. Той изтича през разрушената и задимена поляна с ръка, вдигната като в гръцка трагедия, мърморейки:

— Боже господи, месото. Синът ми, месото, божичко.

Когато Джон погледна към засенчената веранда на задната част на къщата и видя Хоуп с бледо лице и очи пълни със страх, тогава чак си помисли, че си е направил лоша шега. Започна да си мисли защо се намеси и тръгна да търси Сюзън Грейнджър Стедам.

Родерик въобще не бе доволен от пилота изпитател, който му бе посочен от Денис Мълигън за С-1, но сега вече бе твърде късно да се направи нещо. Беше последната седмица на месец септември 1938 година, дъждовна и буреносна през по-голямата си част. Родерик трябваше да разделя времето си между писмената работа, документалните приготовления за първия полет на С-1 и да се бори до ранните часове на зората с пистите за приземяване и с четирите мотора „Пат & Хуитни“, които отказваха да поемат в унисон. В Ню Йорк Републиканският щатски конгрес бе избрал, както се предполагаше, Томас Дюи за кандидат за губернатор, а Дейвид Букбайндър пререждаше и преразпределяше интересите на Корнелиус с бързина и лошо настроение. Непрекъснато викаше Родерик по телефона да пита дали може да складира консервираното месо и алкохола в Чарлстаун, дали би могъл да премести тютюна в Атланд и възможно ли е да регистрира корпорация на Корнелиус в други щати.

Името на пилота изпитател бе P. С. Феърбанкс и той пилотираше нощните полети от единия до другия бряг през първите дни на 1936 година на „Дъглас ДС-3“. Беше кокалест, мълчалив мъж от Харисбърг, Пенсилвания, с уморени очи и тънки мустаци. Обикновено носеше каска от кафява кожа с разкопчана каишка, прашен черен кавалерийски жакет и бричове като за езда. Говореше с кратки и уклончиви изречения и бе казал на Родерик, че С-1 не е нито по-добър, нито по-лош от един сикорски клипър, а това не означаваше нищо. Точно преди разсъмване на 1 октомври Родерик отпътува до летището на Ашфийлд в лавровозелената си кола „Пийрс Ероу“, една от последните преди банкрута на компанията. Паркира пред главния хангар и влезе в сградата през малката врата в огромния плъзгащ се портал, който предпазваше С-1 от дъжда и солените влажни ветрове. Всички лампи светеха и хангарът шумеше от бормашини, крясъци на мъже и ръмжене на компресори. Лем Коснет, потен и уморен, в пуловер с разплетени ръкави, дойде и се ръкува с Родерик.

— Във форма ли е? — попита Родерик.

Той се опита да говори колкото се може по-естествено като лекар, който пита за здравето на младо момиче. Но и двамата знаеха какво означава тази дата. Те работиха френетично в продължение на седмици, за да бъде завършен С-1 навреме. И в понеделник Родерик дори бе пътувал до Синсинати и обратно, за да вземе някакъв комплект инструменти за започването на конструкцията във вторник. Вместо в гащеризона си днес той бе облечен с двуреден тъмен вълнен костюм и червена копринена връзка и бе обръснат, макар да бе само пет и тридесет сутринта. Той беше подготвен психически и според изискванията за първия триумф на С-1.

Лем Коснет разлистваше бележниците си.

— Мисля, че сме готови с изключение още на няколко проверки на спирачките за приземяване.

Родерик посегна и докосна алуминиевото тяло на самолета.

— Знаеш ли, Лем, красив е.

Лем проверяваше последните си бележки по разните процедури. Той погледна Родерик и изтри челото си с опакото на ръката си.

— Според мен, сър, той не е красив, докато не литне.

— Да литне? — попита Родерик. — О, той ще си литне чудесно. Ще полети като птица.

Лем отново сведе поглед надолу.

— Джек още не е сигурен за моторите. Направил е всичко, което може, но все още не е сигурен.

Родерик свали ръката си от самолета. Пръстите му го потупваха усилено и постепенно спряха.

— Все пак пистата е доста къса — каза Лем.

Родерик се замисли и после вдигна рамене.

— Ти знаеш какво каза госпожа Корнелиус. Ако не можем да го издигнем от къса писта, значи не представлява търговски интерес.

Лем кимна не особено зарадван.

— Да, сър, зная това.

Родерик го изгледа строго.

— Това, което казваш, означава, че ти знаеш, но все още не си сигурен в моторите.

— Този самолет тежи четиридесет и един тона, сър. Той е толкова голям, колкото един клипър и му трябва дълга писта.

— Това е работа на господин Феърбанкс, нали? От него зависи да го издигне във въздуха.

— Той не може да го направи без тяга, сър.

Родерик се обърна и тръгна към опашката на самолета, за да инспектира облицовката и контролните плоскости.

— Това, което, изглежда, не можеш да разбереш, Лем, е, че според госпожа Корнелиус и според Денис Мълиган господин Феърбанкс е най-добрият пилот в света. Той е толкова добър пилот, че може да издигне С-1 от земята, дори да няма мотори.

— Да, сър — отговори Лем.

Родерик го погледна през отразяващата слънцето опашка на самолета и там приличаше на човек, потънал до гърдите във вода.

— Това не го вярвам и съм сигурен, че и ти не го вярваш, но е официалното мнение и тъй като, изглежда, татко се подписва под името на Феърбанксовия клуб от почитатели, ние сме длъжни да изпълняваме нещата такива, каквито са.

— Да, сър.

— Окей, Лем. Хайде да понаобиколим тук и да разберем какво мислят другите момчета по въпроса за шансовете.

Родерик и Лем тръгнаха на кратка обиколка в хангара на С-1, като говореха с техниците, авиоинженерите и механиците. Родерик задаваше на всеки един и същи въпрос:

— Как смятате, че ще лети?

Повечето от тях смятаха, че ще лети добре.

— Предполагам, че ще лети окей — казваха други, но той все продължаваше да разпитва, докато се задоволи и увери, че всеки в хангара вярваше, че С-1 ще се издигне в дъждовното небе тази сутрин и ще прелети над Западна Вирджиния като сребърен албатрос.

Пиха кафе от емайлираните канчета и зачакаха P. С. Феърбанкс. Пилотът изпитател пристигна в осем часа с обичайния си шлем за летене и черен жакет, но този път си бе закачил и всичките медали. Запъти се направо към Родерик и каза:

— Предполагам, че сме готови.

Родерик се изкашля.

— Ние вярваме в същото. Искам да излетим в девет часа.

Родерик потвърди с очи незаангажиращото си съгласие и след това веднага се завъртя на пети.

— Има ли останало кафе? Ужасно съм жаден.

Родерик погледна към неговите блестящи черни обувки „Алан Макафи“ с остри муцуни и вдлъбнати декорации.

— Вие знаете как да се справите, ако не ви стигне дължината на пистата и подемната сила — каза той.

— Зная заповедите, да — отговори Феърбанкс, като си сложи четири бучки захар в кафето и го разбърка.

— Ще се върнете назад? Това летище е малко. Помнете това. Сигурно ще дойде до ръба.

Феърбанкс изгълта кафето си на три големи глътки, остави канчето и изтри устата си със сгъната кърпа.

— Готов съм, когато вие сте готови, господин Коснет.

Когато P. С. Феърбанкс беше в пилотската кабина, те извършиха обикновената проверка по целия самолет. Отваряха и затваряха капаци като магически кутии. В осем и половина светлините на хангара бяха загасени последователно и двама от механиците разтвориха плъзгащата се врата, като позволиха на мрачната светлина от облачното небе да проникне по полираната повърхност на С-1. Един форд пикап бе подпрян до колелото на опашката на самолета. Огромната машина беше изтеглена извън хангара като грамадна риба, хваната за опашката.

Родерик стоеше на ледения вятър с ръце в джобовете и наблюдаваше изтеглянето на самолета към летището. Погледна ръчния си часовник „Картие“. Беше девет без петнадесет и той се надяваше, че баща му и майка му ще пристигнат навреме за първото излитане. Дори и да не дойдат, той можеше да накара Феърбанкс да лети със самолета няколко пъти, за да покаже на баща си и на майка си или на всеки друг, че той не беше твърдоглавият, послушен и много привързан по-голям син, който няма лични качества. Не бе вече смутеният астматик, който не можеше да подостри моливите си. Той бе създателят на самолети, човекът, който ще поведе Америка към аеродинамичното бъдеще, елегантният довереник на Хауърд Хюс и Чарлс Линдберг, и Бенет Грифин. Тази година почти двеста хиляди души ще летят със самолети, а догодина още хиляди. Родерик мечтаеше стотици американци, богати и бедни, да обикалят света с авиолиниите Корнелиус. Той ясно си го представяше — свят, пълен с усмихнати семейства, надничащи от всяко прозорче, майки, бащи, чичовци и лели — щастливо летящи през облаците и сияйното слънце в едно чудно въздушно бъдеще, което той със своя доброжелателен индустриален гений им е създал.

Започна да вали. Черешовочервеното бентли на Силия се появи на ъгъла на хангара и спря. Техният шофьор, англичанинът Уилкинсън, й отвори вратата и поднесе чадър над главата й, докато стигне до Родерик строго, но безукорно елегантна, в сива наметка и тюрбан, със сребристосивия си пудел Фортескьо. Той току-що бе накъдрен трайно и Родерик си мислеше, че прилича на перчема на Хапо Маркс.

Силия предложи страната си за целувка. Тя не погледна самолета си, а попита:

— Скъпи, готови ли сме за излитане? Нали знаеш, че генералът пристига днес следобед за сделки за въздушните сили на армията, а в три часа ще дойде командирът Армбръстър. Нали не си забравил?

— Не, не съм забравил. Къде е татко?

— О, той ще дойде. Майка ти не можеше да реши дали да облече палтото от визон или сребърен самур.

— Лично аз смятам, че и двете са прекалено претенциозни за случая.

— Разбира се, че не. По-скоро различия на мненията.

— Какво беше този път?

— О, Роди, много е отегчително. Баща ти искаше да дойде Дейвид Букбайндър, а майка ти каза, че го презира и не го иска. Тогава баща ти държа обикновената си реч, че ако не беше Дейвид Букбайндър светът отдавна да се е превърнал в развалини. Казах и на двамата да престанат да се заяждат, да си довършат закуската и, разбира се, майка ти каза, че не може да търпи който и да било да й говори така, и прочие и прочие. Но те ще дойдат по-късно, не се притеснявай. Баща ти няма да те остави да пропилееш дванадесет милиона за един самолет, който няма да лети, а той няма да повярва, че лети, докато не го види със собствените си очи.

— Разбира се, че ще лети — каза Родерик упорито. — Какво, по дяволите, очаква той?

Силия погъделичка Фортескьо по къдравата брадичка.

— Затова сме тук, за да видим, нали? Дали ще литне или не.

Родерик не отговори. Той наблюдаваше Лем Коснет как прави последен обход около С-1, проверяваше гумите и механизма за приземяване. Сега самолетът бе вече на открито, изглеждаше измамно малък, макар да беше 151 фута с разперени криле и 160 фута от аеродинамичния си нос до опашката. Родерик започна да се чуди дали наистина ще литне, или той щеше да бъде отговорен поради абсурдните си и измамни увлечения. Погледна нагоре, откъдето надвисваха тъмножълти облаци и пропускаха съвсем слаба светлина от ранното утринно слънце. Парче вестник се търкаляше по тревата и се закачи за колелото на самолета, размахващо се и мокро, докато един механик не побърза да го махне.

— Изглеждаш потиснат, Роди — забеляза Силия. — Така ли е?

Родерик я погледна. Понякога му се искаше да не е чак толкова изискана и красива. Тя не бе хубава, никой не можеше да я прецени като такава, но притежаваше някаква студена перфектност във всяка част на лицето си, което някога го караше да я вижда като богиня. Може би все още беше такава, но вече знаеше, че съвсем не бе лесно за обикновен смъртен да съжителства с богиня, безрезервно предадена на успеха, както бе Силия.

— Не съм потиснат — каза остро той. — Малко съм нервен, това е.

— Мислех си, че ще бъдеш във великолепно настроение. С твоите собствени постижения. Ето ги, Роди. Един голям, красив самолет и ти сам го построи.

— Да — каза той, но не звучеше много уверено.

Силия пусна Фортескьо на тревата и кученцето застана на края на каишката си, скимтейки като пухче с хронична пневмония.

— Чувал ли си нещо повече за Хоуп? — попита Силия.

Тя нарочно променяше темата на разговора, но Родерик нямаше нищо против. Той бе твърде нервен за С-1, за да говори за него или за това дали ще излети. Беше достатъчно, че се намираше там, паркиран на тревата, на няколко ярда от тях, дълго сребърно торпедо с блестящи криле. Беше достатъчно, че чуваше сухия говор на P. С. Феърбанкс от кабината на пилота, който викаше:

— Налягането на маслото е нормално, клапаните нормални, горивото нормално, индикаторът на приземяващото устройство нормален, хидравликата нормална.

Малко ято птици прехвръкна над главите им. Родерик извади чистата си носна кърпа и изтри носа си.

— Хоуп? — попита той разсеяно. — Тя все още планира сватбата си, доколкото знам. Джон я вижда по-често, отколкото аз. Това е доста чувствителна тема за разговор тук.

— А какво мисли майка ти?

— Не смятам, че е особено доволна. Но Мартин Ландзер е честен смелчага. Това е средновековна дума за „младеж“. Мисля, че е единствената дума, която може да се използва за някой като Мартин. Бавен и с добри намерения. Ако трябваше да се събира сено, Мартин щеше да бъде там.

— Разбирам — каза Силия малко студено.

— Може би ти разбираш — продължи Родерик, — но мама сигурно не разбира. Нито татко. И двамата смятат, че тя ще се омъжи за първия срещнат, само и само да ги подиграе за всичко, което направиха миналата година.

— Имаш предвид човека, който почина? Не виждам каква е връзката.

— Нито аз, честно казано, но Джон мисли, че тя е обзета от идеята да се грижи за нещастниците по света. Не успя със скитника в Ню Йорк и сега обърна вниманието си към Мартин Ландзер. Когато беше в колежа, студентската организация му каза да открадне дамски долни гащи като начало. Няколко часа по-късно той се яви с един чифт, взети от някаква тоалетна масичка.

— Ние нищо не можем да направим, нали? — Силия не си позволи да се усмихне. — Имам предвид, че тя не е глупава. Трябва да знае с какво се наема.

— Не знам.

— Добре, аз знам, дори и тя да не знае. Човек можеше да си помисли, че този, който умря, трябваше да й послужи за урок. Когато богатите се свързват с не много богати, без оглед на това колко са благородни намеренията им, обикновено бедните биват съсипани. Тя ще извърши същото нещо и с Мартин Ландзер, запомни ми думите.

Тъмносин ролс-ройс, лимузина с бели гуми, с тяло лъснато като звездно небе, се появи на ъгъла на хангара. Шофьорът отвори вратата и Йохан и Хестер бавно излязоха, царствени и величествени, забавиха се за момент, за да дадат възможност на всички да ги забележат. Родерик отиде да ги посрещне, но Силия запази дистанция и сътвори излишен шум около нещастния Фортескьо. Хестер изглеждаше бледа и носеше черно кожено палто до глезените. Тя протегна отпуснатата си ръка към Родерик и той я целуна. Йохан също имаше уморен вид и бе маскиран като бандит с кариран шал. На ревера на палтото му от камилска вълна бе закачен карамфил с клонче бор.

— Толкова се радвам, че успя да дойдеш — каза Родерик, като хвана майка си под ръка. — Това ще бъде най-чудният ден в живота ми.

— Значи това е самолетът — каза Йохан. — Готов ли е за тръгване?

— Почти, сър. Правим последните проверки.

— Как ще го наречете? — попита Хестер. — Няма да бъде просто С-1, надявам се?

— Първо ще изчакам да литне — каза Родерик.

— Мисля, че трябва да го наречеш „Инстуард хо“! — каза Хестер. — Звучи така романтично, нали?

— Да, мисля, че да — Родерик се усмихна с неудобство.

Лем Коснет дойде и почитателно кимна на Йохан и Хестер. После пошепна на ухото на Родерик:

— Няма смисъл.

Родерик се намръщи.

— Какво значи това?

— Извинете — каза Лем Коснет, като се обърна към Йохан и Хестер и отведе Родерик настрана. — Снощи валя твърде много дъжд. Летището е подгизнало. Ако бях сигурен в подемната сила, щях да кажа окей, но аз не съм. Ако самолетът попадне в блатата, ще ни трябват дни да го измъкнем оттам.

Родерик започна да гризе ноктите си. Изглеждаше раздразнен.

— Съжалявам — каза Лем, — но така го чувствам. Бих почакал, докато времето се разведри и изсъхне.

— А кога ще стане това? — каза Родерик. — Каква е прогнозата? — А той знаеше прогнозата.

— Бурно.

— Тогава ще стане още по-лошо, нали, няма да се подобри? Сериозно ли предлагаш да задържим този дванадесетмилионен самолет през цялата зима само защото тревата е мокра?

Лем Коснет изглеждаше нещастен.

— Длъжен съм да ви дам моето мнение.

— Добре — каза Родерик. — Даде го. Сега нека да поговорим с Феърбанкс и да чуем неговото мнение.

Той мина през тревата към С-1, навеждайки се под крилата, и стигна до кабината. Прозорецът бе смъкнат и главата на Феърбанкс се показа.

— Да, сър?

— Господин Коснет мисли, че почвата е твърде мокра за излитане. Какво мислите вие за това?

P. С. Феърбанкс направи гримаса и помисли. След това извика:

— Веднъж излетях от Каспър, Уайоминг, в страхотна буря със светкавици, проблясващи отвсякъде, а почвата бе наводнена с шест инча дъжд. И което бе по-лошо, колелата се заплетоха в една мрежа и летях чак до Скотсблъф, Небраска, с петдесет метра телена мрежа, три кола от оградата и куп дърва, летящи зад мен.

Родерик все още искаше да бъде сигурен.

— И така, вие вярвате, че можете да излетите днес?

— Господин Корнелиус, готов съм за излитане.

Родерик се обърна към Лем Коснет.

— Ето ти отговора — каза той тихо. — Той може да го направи и на мен това ми стига.

Лем Коснет държеше бележника до гърдите си. Той не бе съгласен, но знаеше, че трябва да отстъпи. Кимна и каза:

— Добре, щом като това е, което искате. Аз ще се кача на самолета.

Родерик се върна към Йохан и Хестер.

— Всичко в ред ли е? — попита Йохан. — Тук е студено. Не искам майка ти да хване пневмония.

— Всичко е чудесно, сър. Готови са да тръгнат.

Те стояха на влагата и студения вятър, докато моторите един по един се зареждаха и перките се завъртаха. Лем Коснет се качи на самолета и затвори главната врата. Родерик хвана Силия за ръката, но тя изглеждаше по-заинтересувана от Фортескьо, отколкото от него и след малко той я пусна. Йохан и Хестер бяха твърде заети със себе си и Родерик се чудеше дали някой от семейството му се интересуваше от него или въобще от това, което вършеше. Моторите увеличаваха оборотите все повече и повече, докато самолетът затрепери и всички разговори бяха заглушени от гърмящ шум. Хестер запуши с ръце ушите си и Родерик се почувства почти смутен, че причинява на майка си толкова много неудобства. Ветропоказателят в далечината сочеше североизток. Огромният самолет затъркаля колелата си бавно през тревата и после обърна предницата си към вятъра. От там, където стояха, те видяха P. С. Феърбанкс как спусна очилата си. Той бе пилот от старата школа. Обичаше да лети с отворени прозорци. Шумът от моторите се усилваше, P. С. Феърбанкс освободи спирачките и самолетът започна да се надига над неравната трева.

Хестер изръкопляска вече възбудена и извика:

— Той се надигна! Погледни, скъпи, той се надигна!

Търкаляйки се все по-бързо и все по-далеч от тях, С-1 набра скорост, докато опашката му се издигна над тревата и той се движеше на двете си основни колела. Родерик забеляза, че е забил ноктите си в ръката и че лицето му е замръзнало като гипсова маска. Той можеше да чува как Феърбанкс надува моторите, докато те заскърцаха, и задържа дъха си, когато едно от главните колела се повдигна над тревата и след това падна надолу.

Никой не проговори, докато самолетът се движеше по затревеното летище. Родерик бе напрегнат и съзнаваше, че ако Феърбанкс не го вдигне в следващите три или четири секунди, той ще трябва да се дотътри назад и да прекрати полета. Чу шумът на моторите да се превръща в гърлено пъшкане, какво ли не бе чувал от тях досега, дори и по време на седмиците с наказателни изпитания, и знаеше, че Феърбанкс дава на моторите всяка възможна унция от подемна сила.

— Боже господи, литни — шептеше той.

Само Силия го чу и докосна рамото му с ръка; не за утеха, а за да го увери, че светът наистина е много жесток.

Дори когато видя пръски да се издигат към небето от колелата на самолета и знаеше, че Феърбанкс е попаднал в блатото, Родерик все още вярваше, че по някакво чудо той ще се издигне над земята. Политай, нахалник такъв, политай! Но скоро видя дъжд от кал и шумът на моторите ненадейно спря с един отслабващ, оплакващ се хленч.

— Той оплеска работата! — извика Родерик със странно женствен глас. — Попадна в калта! За бога, видяхте ли? Закара го направо в калта!

Родерик затича тежко през летището по посока на тресавището. Самолетът още не бе спрял и Роди приличаше на човек, който е изпуснал самолета за една-две минути и го гони. Йохан, Хестер и Силия си стояха и го гледаха как неспокойно галопира през мократа трева в своя празничен костюм. После самолетът сякаш потъна встрани и едното крило се счупи, а опашката щръкна във въздуха. След това, без никакво предупреждение единият от моторите изпухтя и избухна в пламъци. Пухтенето се разнесе като ехо от хангара чак до Родерик.

Той се закова на място, обърна се и започна да тича обратно към сградите. Викаше на Силия:

— Колата, по-бързо влизай в колата!

Техниците и механиците вече тичаха край тях с пожарогасители. Той несръчно се качи в колата и я подкара, като се движеше объркано през калта. Един от техниците го видя, скочи на прага и се настани до него. Едно от крилата на самолета беше в пламъци. Тъмна спирала от пушек се издигаше към сивото небе и блатните птици се въртяха около нея. Всичко бе неестествено тихо, освен шума от мотора на колата и шума от гумите, потъващи в тинята. Едва сега Родерик разбра колко мокро и кално е било летището. Те стигнаха до края на тресавището и колата спря. Излязоха, нагазиха във водата и се затичаха с дълги джапащи крачки към горящия самолет. Той бе изхвърлен почти на сто ярда в тресавището, преди колелата да потънат в мократа земя и долната част да се разпадне. Светлите оранжеви пламъци се отразяваха във вълнистата вода и силна миризма на самолетно гориво се носеше във въздуха.

Родерик наджапа край горящото крило и стигна до предницата. Можа да види P. С. Феърбанкс седнал, вероятно в безсъзнание.

— Можеш ли да отвориш вратата? — извика той на механика. — Като че ли са в безсъзнание!

Механикът, като пазеше лицето си от топлината и от пламъците, се опита да намери главната врата и извика:

— Намерих я, но е много гореща и не може да се докосне!

Родерик изтича обратно до страната на самолета. Пожарът вече бе неконтролируем, откъсваше полираните алуминиеви части от почернялото тяло, овъгляваше лъскавите мотори и ги превръщаше в черни скелети. Главната врата можеше да се достигне, но механикът бе прав. Родерик се опита да се допре до нея, но пръстите му веднага се покриха с мехури.

— Лем! — крещеше той. — Можеш ли да ме чуеш? Лем!

Той се ослуша, но никакъв отговор не идваше от вътрешната част на самолета.

Останалите механици и техници тичаха с пожарогасители и лостове.

— Главната врата е нажежена до червено! — викаше Родерик. — Отворете я бързо!

Огънят пращеше и ближеше вече тялото, като бушуваше, сякаш горят дърво, мебели и самолетно гориво. Механиците удряха по главната врата с лостовете и се опитваха да я изкъртят, но един по един отстъпваха със зачервени от жегата лица и с обгорени ризи.

— Можем ли да проникнем през кабината? — изкрещя Родерик.

Той беше вече в паника. Пламъците бушуваха по тялото на самолета и всеки момент горивото в щирборда можеше да експлодира и да умъртви всички. Те обикаляха край обгорените развалини на крилото и на кабината и знаеха, че вече е твърде късно. Пожарът бе толкова напреднал, че човек трябва да иска да се самоубие, за да спаси Лем Коснет от огнения ад. Веднъж ако се промъкне вътре, сигурно няма да може да излезе. Прозорците на кабината бяха кафяви и опушени.

— Повдигнете ме — крещеше Родерик на механиците. — Може би ще успея да измъкна пилота!

Механиците сплетоха ръцете си, за да направят стъпало и да повдигнат Родерик към нагорещения алуминий на предницата. Той надникна вътре, през отворения прозорец и видя P. С. Феърбанкс седнал спокойно на мястото си.

— Феърбанкс! Феърбанкс! Трябва да излезеш!

Той викаше и викаше, но повърхността на алуминия се сгорещи толкова много, че механиците трябваше да свалят Родерик на тинестата земя.

— Мисля, че Феърбанкс е вече мъртъв — каза той с побеляло лице. — Най-малкото така ми се струва. Не мога да го измъкна отвътре, няма никакъв шанс.

Един от механиците, набит мъж с къдрава коса и светлосини очи, каза:

— Мисля, че е по-добре да се махнем оттук, господин Корнелиус. Цялата конструкция ще експлодира всеки миг.

Съвсем неохотно Родерик отговори:

— Окей.

Те заджапаха назад през калта и тресавището, усещайки жегата от пожара по гърбовете си, и застанаха на разстояние петдесет-шестдесет ярда, за да наблюдават как дванадесетмилионният самолет заедно с два човешки живота се превръща в пепел. Пушекът се събра набързо в небето, а останките от самолета пушеха и пращяха, докато постепенно потъваха в тресавището.

Бе минала почти минута, когато чуха нещо, което отначало им се стори като цвърчене на птица. След това изведнъж разбраха, че това бе остър човешки писък. Родерик почувства, че сякаш замръзва или че е станал безчувствен от пиене. Той не приличаше на истински човек. Пламъците се оглеждаха във водата на блатото, а някой вътре в самолета бе все още жив!

— Това е Феърбанкс! — извика белокосият механик дрезгаво. — Кълна се, че е Феърбанкс!

Никой от тях не помръдна. Те бяха конструктори на самолети и знаеха, че няма вече нещо, което могат да направят. Отвореният прозорец на кабината беше твърде малък, за да извадят горящия пилот, а главната врата беше така запоена, че бе невъзможно да я отворят. Двама от техниците всъщност коленичиха във водата на блатото и започнаха да се молят, а останалите наведоха глави и се надяваха, че P. С. Феърбанкс няма да пищи още дълго.

— Горивото ще гръмне всяка минута — предупреди белокосият механик. — Гледайте, всяка минута ще избухне!

През трептящия от горещината въздух Родерик видя, че нещо се движи. Той си помисли, че това е част от горящия самолет, но после забеляза, че то се клатушка нагоре-надолу, и разбра — замръзна от страх — какво беше това. С някаква свръхчовешка сила P. С. Феърбанкс бе успял да измъкне главата и раменете си от малкото прозорче на кабината и се опитваше да се измъкне от непоносимата жега на пламтящия самолет. Бе разкъсал скалпа и лицето си, когато се бе измъквал през острата алуминиева дупка, и едно от ушите му бе почти откъснато. През цялото време крещеше и в гласа му имаше такова отчаяние и болка, че Родерик започна да трепери от ужас. Пламъците вероятно вече бяха обхванали краката му и все пак инстинктът му да оживее бе така силен, че той не мислеше, че се превръща в кървав обезобразен труп, само и само за да се измъкне.

Един от техниците се затича към самолета, но Родерик изкрещя:

— Не!

Човекът се поколеба. В този момент горивото експлодира и парчета от нажежен алуминий се разхвърчаха във въздуха. Родерик почувства горещо метално парче да докосва лицето му и покри с ръце очите си, за да ги запази. Сякаш нямаше никакъв шум — само налягането на околния въздух, който се сгъсти и след това се отпусна.

Родерик тръгна към изоставената си кола. Седна на предната седалка и се разплака. Скръсти ръце и се залюшка напред-назад като дете, сълзите се стичаха по лицето му, а устните му се бяха свили за някакъв неясен вик. Той викаше майка си и най-сетне тя дойде, докарана съответно от тъмносиния ролс-ройс, в цялото си величие. Тя хвана изприщената му и мръсна ръка с хладните си пръсти и остави напомадената му глава да се отпусне върху черното й кожено палто, а в това време той дърпаше връзката си и плачеше:

— О, мамо, мамо…

Йохан стоеше малко встрани и наблюдаваше смирено няколкото отделни пожара, които проблясваха през блатото. Силия бе на една или две крачки зад него и галеше Фортескьо. В момента тя предпочиташе да остави съпруга си в нежните ръце на майката, която го е родила.

— Ти подозираше, че такова нещо ще се случи, нали? — каза Йохан, без да се обръща. — Това е трагедия.

Силия спря да гали кучето и повдигна красивите си изскубани вежди.

— Не съм сигурна какво имате предвид.

Йохан вдигна рамене.

— Няма защо да се преструваш. Още първия ден, когато те видях, разбрах какво представляваш. Една силна дама. Срещал съм ги и преди, знаеш ли? Дори съм женен за една. Ти искаше да се вложат пари във въздушен транспорт и услуги, а Родерик искаше да лети със самолети. Ти бе права, а той сгреши. А сега двама невинни мъже загинаха.

— Можеше и да полети — каза Силия.

Йохан я погледна през раменете си и бе доволен и смутен, като видя безизразното й лице. Той изръмжа. Силия пристъпи напред, докато се изравни със свекъра си.

— Можеше да бъде и успех — каза меко тя.

Йохан поклати глава.

— Успехът идва, когато нещата се вършат както трябва. Всичко трябва да е свършено правилно. Моторите не бяха в ред, решението да се излети от това летище не бе правилно, ръководството не бе правилно. Рано или късно нещо такова бе неизбежно. Този самолет щеше да умре с една тиха смърт, дори и да не беше умрял така шумно. Съжалявам, че беше толкова шумно.

— Беше добре застрахован — каза Силия. — Презастрахован фактически във фирмата „Лойд“.

Йохан кимна. Той натисна бастуна си в меката пръст и загледа мътната вода, която запълни дупката.

— Интересувам се от всичко, което се случва в бизнеса на Корнелиус — каза той. — Направих си труда да проверя твоите поръчки. За моя изненада разбрах, че ти въобще не си продавала самолети.

— Чудно ми е кога сте забелязали. — Силия бегло се усмихна.

— Моята работа е да забелязвам. — Йохан я погледна.

— И ядосан ли сте?

— Защо трябва да съм? Най-малкото, ти спаси нещо от това фиаско.

— Мислех си, че ще се ядосате — каза Силия. — Смятах, че ще си помислите, че не давам шанс на Родерик.

Йохан извади носна кърпа. Вятърът и пушекът бяха насълзили очите му и той внимателно ги изтри.

— В бизнеса няма честни шансове — каза спокойно той. — Това беше тест за Родерик, този самолет. Беше тест за неговото търговско чувство, но то бе тест и за способността му да се съхрани.

— Той не се представи добре, нали?

Йохан се намръщи.

— Зависи от каква гледна точка. По твоите книги „Корнелиус еъруейс“ имат поръчки за транспорт; за колко — за повече от един милион долара? Това е една дванадесета от моето капиталовложение, която вече е покрита, без да се смята застраховката.

— Изглеждаше голям риск всичко да се вложи в един самолет — каза Силия. — По този начин аз продадох транспортните услуги, без оглед дали щяхме да ги превозваме на собствените ни самолети или на други.

— Вие сте умна дама.

Силия погали Фортескьо бавно и със задоволство.

— Не зная как да кажа на Родерик, но предполагам, че ще успея.

— Той трябва да бъде доволен — каза Йохан.

— Не, няма да бъде. Поне отначало. Ще си помисли, че не вярвам в него. Може дори да се опита да каже, че грешката със самолета е моя.

Йохан заудря с бастун по земята. Кола от пожарната подскачаше по тревата, но не бързаше и пожарникарите дори не надуваха сирените. Повечето от частите на С-1 можеха да бъдат стъпкани с крака.

— Това връзва ли ръцете на Родерик? — попита Силия.

— По какъв начин?

— Ще прехвърлите ли контрола на бизнеса върху Джон?

— Защо? Той не се представи много добре, но ти се представи. Заради теб не виждам защо Роди да не поеме бизнеса, когато му дойде времето. Искам само да разбереш, че когато това стане, Дейвид Букбайндър и всички висши чиновници ще знаят, че всяко решение, което той ще взима, дискретно трябва да бъде одобрявано от теб. Роди никога няма да знае за това решение. Той ми е син в края на краищата и има доста малко неща, с които да се гордее.

— Това не ви ли прави да се чувствате… не знам, като измамник?

— Теб прави ли те да се чувстваш като измамница?

Силия се извърна настрани. Тя не искаше да отговори на този въпрос.

Йохан се изсмя и каза:

— В нашия живот има периоди, когато сме мамени от други за наше собствено добро. Не си ли съгласна?

— Предполагам, да — каза Силия.

А там, в колата, Родерик още хълцаше. Йохан го чу и направи гримаса. Силия постави ръка на рамото му и каза нежно:

— Не бъдете много строг с него. Не е само негова грешката. Той се опитваше силно да ви направи впечатление.

Йохан кимна.

— Ти си добро момиче, Силия. Бих желал да мога да ти дам повече.

— Без задължения?

Йохан сведе глава.

— Един ден ще разбереш.

Силия щеше да го попита кога и как, но той се обърна и тръгна към нейната кола. Родерик бършеше зачервените си очи с кърпа и се опитваше да се изчисти.

— Мисля, че е по-добре да си върви вкъщи — каза Хестер. — Това бе ужасен шок. Бедните хора.

Йохан погледа сина си известно време и каза:

— Родерик?

Родерик бе обърнал очите си на другата страна и не отговори. Когато Йохан проговори отново, гласът му бе груб, бавен баритон.

— Преди много години, Родерик, аз също проливах сълзи като теб сега. Но аз плачех, защото някой бе пожертвал за мен нещо, което ценеше повече от всичко, нещо, което нямаше цена. Никога не трябва да плачеш за себе си. Това е лукс, който дори богатите хора като нас не могат да си позволят.

Йохан не дочака синът му да отговори. А и Родерик нямаше да каже нещо, което би го интересувало. Той се върна към окаляния си ролс-ройс и изчезна в него. Хестер целуна Родерик набързо по челото и последва съпруга си. Шофьорът затвори вратата също като вратата, затворена през 1903 година. Когато тръгнаха назад и отпътуваха, пушекът от С-1 зацапваше небето зад тях и последните няколко пожара догаряха по тресавището като пожари от първобитни селища. Отново заваля, този път по-силно, и Силия трябваше да върне колата „Пийрс Ероу“ назад, към хангара. Родерик седеше мълчалив до нея на предната седалка. Дъждовни капки се стичаха по носа и по ушите му като диамантени висулки.

През първия ден на месец април 1939 година, в същата седмица, когато президентът Рузвелт одобри плана за два 45000-тонни военни кораба, Хоуп се омъжи за Мартин Ландзер в Хартфорд, Кънектикът. След церемонията тридесет и пет коли откараха двеста и петдесет гости в къщата на Ландзер, където танцуваха на поляната под звуците на оркестъра на Бени Гудман. Оркестрантите бяха облечени за случая в жълти блейзъри и бели панталони, които по-късно трябваше да върнат. Хоуп изглеждаше радостна и щастлива, макар Филип Страчан да казваше, че това е истерично щастие. Тя се въртеше от гост на гост, като се смееше, бъбреше и пиеше твърде много шампанско. Мартин вървеше подир нея със срамежлива усмивка и една злобна млада дама с къдрици на челото и рокля, спускаща се под раменете й, го запита:

— Не съм ли ви виждала в „Снежанка“?

Хоуп, облечена в модна рокля с кринолин с воали и джуфки, обикаляше поляната с глава, отметната назад, и искрящи очи, сякаш играеше в блестящия филм на своя живот. Йохан бе мрачен и раздразнителен през този ден. Ненавиждаше сватбените церемонии и особено много ненавиждаше семейство Ландзер.

Той присъстваше само защото собствената му дъщеря се омъжваше и защото госпожа Ландзер бе стара приятелка на Хестер. Когато бе в черквата и трябваше да предаде Хоуп на бъдещия й съпруг, той имаше такъв нещастен вид като Роберт Тейлър, когато умираше Грета Гарбо във филма „Дамата с камелиите“, а по-късно, когато една дебелана му каза, че не е загубил дъщеря си, а се е сдобил със син, той отговори:

— Мадам, с по-голямо удоволствие бих се разболял от хепатит.

Сватбената торта бе на пет етажа със сребърни подкови и сребърни камбанки, а фотографи щракаха със светкавици, подобни на китайски фойерверки. Един новак репортер от хартфордските вестници попита Хоуп как ще прекарва времето си сега, когато вече е госпожа Хоуп Корнелиус-Ландзер, а тя отговори със сладникав и патетичен глас, приличен на манастирски камбани:

— Ще се грижа за съпруга си по всякакъв начин.

Във въздуха се носеше някакво странно чувство. Облаците бяха плътни и високи като скали. Йохан и Хестер бяха долетели от Флъшинг Медоуз с частния си самолет ДС-3 и бяха наблюдавали отгоре разстлалото се блестящо Световно изложение в Ню Йорк, готово за откриването след три седмици. Тримоторният самолет бе хвърлил сянката си в протежение на седемстотин фута като стрелка на слънчев часовник. Сега Йохан стоеше на верандата на къщата на Ландзер със сив цилиндър и жакет, като дъвчеше парче сватбена торта, която му се струваше изпечена от прах. Край него господин Ландзер със зачервени уши му обясняваше надълго и нашироко, че сега вече са сватове и как би трябвало да играят редовно голф на игрището в Хърствю, защото господин Ландзер бил член там и игрището било разкошно. Йохан му отговори, че му е известно колко е разкошно, защото е негова собственост. След това попита господин Ландзер защо не си купи монокъл, който да не пада постоянно от окото му. Оркестърът свиреше „Настроение“. Един от младежите на приема се беше бил в Испания и разправяше на събралите се край него нагиздени момичета как е яздел кон под дъжд от бомби и шрапнели при Калдета и успял да стигне пристанището точно навреме, за да се качи на „Омаха“ и да отпътува за Америка заедно с евакуиращите се американци. Хоуп се въртеше из поляната в кринолиновата си рокля като кукла върху музикална кутия. Слънцето ту се скриваше, ту се показваше от облаците, така че следобедът понякога бе тъжен като вестникарска снимка, а понякога весел и блестящ с искрящо шампанско, байрачета и тромпети. Въпреки слънчевия пек Йохан знаеше, че Америка е готова да предостави два от най-големите военни параходи в света, струващи деветдесет милиона долара всеки един, и вероятно щеше да има война.

Главният държавен адвокат Годфри К. Прескот бе във влажната си зимна градина, когато съпругата му дойде до вратата и го повика. Беше голям любител на далиите и отглеждаше най-добрите цветове, които бяха срещани някога в Ню Рошел. Редовно получаваше награди и червеният му тухлен комин и камината бяха отрупани с розетки и различни предмети от изложби.

— Не може ли да почака? — каза той раздразнено. — Не можеш ли да кажеш на човека да се обади по-късно?

— Скъпи, той каза, че е много спешно. Има нещо общо с Маккесън и Робинс.

Прескот въздъхна и свали гумените си градински ръкавици. Отиде до къщата с престилка и влезе във всекидневната през френските прозорци. Слънчевата светлина падаше на блестящи фигури по тапицираната с кадифе антична мебелировка и сребърната кутия за цигари му намигаше от масата. Той взе телефонната слушалка и каза:

— Да?

Настъпи пращящо мълчание. След това нисък дрезгав глас попита:

— Господин Прескот държавният адвокат ли е?

— Точно така.

— Трябва да ви предам известна информация. Гарантирам ви, че е добра. Бих желал да се срещнем някъде и да поприказваме.

Прескот прокара ръка през черната си къдрава коса.

— Не можете ли да ми кажете сега? — попита той осведомителя. — От къщи ли се обаждате?

— Обаждам се от един бар в Ню Йорк. Точно сега не мога да ви кажа много.

— Дайте ми най-обща представа.

Човекът се изкашля. Прескот можа да чуе музика и смях.

— Обща представа — настояваше Прескот.

— Отнася се за Фил Мюзика. Вие искахте да знаете какви са страничните му връзки. Мога да ви дам името на главната му връзка и мога да го докажа. Мога със сигурност да свържа Мюзика с Дач Шулц и Дач Шулц с главната връзка на Мюзика.

Прескот посегна към кутията с цигари и извади една „Лъки страйк“. Запали я несръчно със запалката в стил „Риджънси“ и изпусна дима срещу наклонените снопове от слънчеви лъчи.

— Какви доказателства имате?

— Почакайте — каза човекът и след известна пауза добави. — Притежавам писма, книжа и договори. Но те, разбира се, имат цена.

— Каква е цената? — попита Прескот.

— Пет хилядарки.

Прескот смукна от цигарата.

— Много нещо за едно име.

— Името е голямо, господин Прескот — каза човекът. — Струва си всяко пени.

Прескот помисли за момент и после каза:

— Добре. Къде можем да се срещнем? Можете ли да излезете от града, без да привлечете внимание?

— Предполагам, че мога.

— Елате тук веднага — каза Прескот.

— Ще разполагате ли с парите?

— Не веднага, но ако информацията е добра, ще ви дам личен чек и подписана гаранция.

Информаторът не каза нищо повече и веднага затвори телефона. Прескот подържа своята слушалка още известно време, сякаш очакваше тя да каже нещо, но после я постави обратно и излезе навън.

Жена му лежеше на един от шезлонгите.

— Нещо интересно ли беше, мили?

Той поклати глава.

— Не зная. Човекът ще дойде тук по-късно и тогава ще разбера.

— Дано не е някой друг гангстер — каза жена му с раздразнение. — Мисля, че съседите още не са преживели срещата с този Гизи.

Прескот пушеше цигарата си.

— Има нещо общо с Филип Мюзика. Може да е началото на загадката.

— Разбирам, мили, добре. Надявам се, човекът да не е много груб или много наперен, или нещо подобно.

Прескот се върна в парника. Той се занимаваше със случая Мюзика още от избухването на скандала „Маккесън и Робинс“ и все още бе убеден, че Мюзика има тайни връзки с големия бизнес. Прикрит под името Ф. Доналд Костер, някогашният гангстер Мюзика бе използвал известната компания за лекарства „Маккесън и Робинс“ като прикритие за злоупотреби и експорт на самолети, оръжие, храна и одеяла за чужди страни. По едно време Костер-Мюзика се бе опитал да изнесе два милиона пушки. Въпреки мафията респектиращата фирма „Маккесън и Робинс“ бе заблуждавала банкери, инвеститори и счетоводители в продължение на години и Прескот бе убеден, че по някое време на своите сделки той е бил умело ръководен от някое „сиво величие“, гениално в областта на измамите. Без съмнение Мюзика бе мошеник от голяма величина и още в началото на тридесетте години той е имал близки връзки с Дач Шулц, но бяха необходими стил, въображение и неограничени възможности за пари, за да се извърши това, което Мюзика бе извършил, а Прескот знаеше, че Мюзика не притежаваше нищо от тези необходими качества. Трябва да е имал някаква връзка в Уолстрийт. Версията на Мюзика нямаше никога да бъде научена. Когато през месец януари полицията пристигна да го арестува в неговата представителна къща във Феърфийл, Кънектикът, той моментално се самоуби. Годфри Прескот често си мислеше, че Мюзика може би е смятал за по-разумно да унищожи безболезнено себе си, отколкото да се остави неговите партньори от бизнеса да го направят мъчително.

През останалата част от следобеда Прескот засаждаше нови растения и слънцето залязваше зад островърхия покрив на къщата му. В пет часа той погледна часовника си и започна да се приготвя. Както стана ясно, информаторът въобще не пристигна в Ню Рошел. Прескот вече никога не чу нищо от него. През следващите дни и седмици Прескот често прекарваше зад писалището и си мислеше какво ли е имал да му казва този човек; но като всички служители на правосъдието той бе търпелив, спокоен и кален по отношение на случайното и постоянно присъствие на внезапната смърт.

Към следващата част или към съдържанието

Греъм Мастертън Милионерът (9)

Метаданни

Данни

Милионерът

Информация

История

Сваляне / Връзки

1938

Разкрития, че Костер е съюзник на Шулц

„Маккесън & Робинс Хед“ и Гангстера са били партньори в контрабандни операции

Греъм Мастертън
Милионерът (9)