„Президентът Рузвелт ни казва, че когато става въпрос за военни договори, винаги има вземане и даване. Нека тогава да го попитам кой ще дава и кой ще взема.“

Сенатор Х К. Хубслагер, 12 април 1940 г.

Топъл пролетен вятър си играеше с палмите по аутобаните, когато дългият бял кадилак импириъл зави безшумно към къщата. Той обиколи фонтаните, наблюдаван с прикрито очакване от тридесетте лакеи, прислужнички, готвачи и чистачи с бели дрехи и гащеризони, колосани и свежи като черупки на миди, с коси вчесани и блестящи и очи притворени поради утринното слънце. Седанът спря пред тях и те застанаха прави и вдървени, докато униформеният шофьор чевръсто отвори вратата и бързо пусна стъпалото. Йохан, с крачол на светлосивия си костюм, повдигнат дотолкова, че се виждаше лятното му бельо, втъкнато в копринените чорапи, излезе тежко от колата и се подпря на бастуна си, докато шофьорът помагаше на Хестер. Той изглеждаше повехнал, уморен и прегърбен и постави шапката си със забавената грижливост на стар човек. Хестер го хвана под ръка и се обърна към прислужниците с широка усмивка. Тя бе вече четиридесет и осем годишна, но притежаваше енергия, сила и излъчване, присъщи на богатите и самодоволни хора на средна възраст. Бе облечена в семпло пролетно палто от сурова коприна с цвета на игликата и с подходяща широкопола шапка.

Очите й бяха скрити зад тъмни слънчеви очила, но причината бе, тъй като не можа да спи в самолета и очите й бяха уморени и зачервени.

Като стояха на утъпкания кафяв чакъл, те приличаха на горда и щастлива двойка и цялата прислуга ги поздрави със спонтанни ръкопляскания. Радек, икономът им, излезе напред, облечен във фрак с папионка и почтително сведе голямата си кръгла глава.

— Радвам се да те видя, Радек — каза Йохан с плътен топъл глас. — Как е лятната гозба днес?

— Надявам се да е по-добра от всякога — отговори Радек, като показа два реда блестящи бели протези. — Мигел се въртеше ту тук, ту там с дни — месо, люти пиперки, още зарзавати, откакто е чул, че вие пристигате. И мадам, разбира се, прощавайте. Вие сте така красива, както винаги, мадам.

— Мога да си пийна бренди и сода — каза Йохан и се облегна на Хестер, за да му помогне. — Чувствам се сух като дупка в пустинята.

Зад тях Макс Уемър, вицепрезидент на „Корнелиус ойл“ в Калифорния, танцуваше нагоре-надолу в червено-белия си блейзър и бялата шапка за голф като фигура от анимационен филм и ръководеше пренасянето на куфарите от тюленова кожа. Посещение на вездесъщ беше вълнуващо и напрегнато събитие за всички служещи в „Корнелиус ойл“ в Калифорния, особено след като Йохан бе задържан в Ню Йорк за повече от година поради усложняването на войната с Хитлер и поради всички комплицирани проблеми на бизнеса, които я съпътстваха. Имаше потопени кораби, за които трябваше да се мисли, търговско ембарго, реквизирани складове и стоки и едва сега Йохан се бе съгласил със своите лекари и с Хестер за кратка почивка в „Карина миа“, неговия закътан испански палат с двадесет и пет стаи извън Пасадена.

В къщата беше прохладно и сенчесто. Стъпките им отекваха по полирания мраморен под. Палмите в градината леко шумоляха, а фонтаните се плискаха. Прислугата бе подбрана и добре платена за нейната дискретност и мълчание, а когато трябваше, бързаше нагоре-надолу в стремежа си да бъде полезна.

— Ще си пия питието на балкона — каза Йохан, като подаваше шапката си на Радек. — Ще се освежиш ли, скъпа?

Хестер свали тъмните си очила.

— Искам да взема вана и да си полегна малко, освен ако имаш нужда от мен. Радек… можеш ли да кажеш на Мария да отвори зелената спалня? Там няма да е така горещо.

Йохан се наведе и целуна Хестер по челото. Тя пое ръката му и я стисна.

— Ще направя това, което искаш — каза й той. — Ще седна и ще си почивам, една тиха ваканция — мисля, че я заслужавам.

— Ти не си единственият — усмихна се Хестер.

Последните шест месеца тя прекара трескаво, събирайки пари за един от благотворителните комитети на Елинор Рузвелт, и изгледите да си отпочине в „Карина миа“, с турската баня, басейна и стаите за отмора, изглеждаха като благословени.

Макс Уемър влезе, стъпките му отекнаха по пода, а усмивката му бе подходяща за ваканцията.

— Окей, сър, това е всичко. Ако имате нужда от мен, ще бъда долу в офиса. Ще подредя днешните финансови сметки от търговията и после ще направя изчисленията за петрола, които вие искахте.

Хестер погледна тъжно към Йохан.

— Ти си поискал изчисления за петрола? — каза тя.

Йохан се изкашля и потропа с бастун по пода засрамен.

— Трябва да зная кой какво прави, дори и аз самият нищо да не върша.

— Добре, обаче бъди внимателен със себе си — смъмри го Хестер и го целуна.

Мария, червенокосата и елегантна секретарка-италианка, пристигна като божествена картина от Ботичели, в бледозелен ленен костюм. Направи реверанс пред Хестер, а тя каза, че ще се видят по-късно.

Йохан, церемониално придружен от Радек, премина през широкия хол, стигна до асансьора и търпеливо изчака, докато се изкачат до втория етаж.

— Мина повече от година, нали? — попита Йохан, когато Радек държеше позлатените решетъчни врати.

Радек кимна.

— Така разбираме, сър, че не сме изоставени. Всички служещи бяха много доволни от коледните си подаръци, сър.

— Подарих ти златна писалка „Ларкуд“, нали? Харесва ли ти?

Радек сведе глава от удоволствие.

— Чудесна е, сър, а по-чудесно е, че си спомняте какво сте ми подарили.

Йохан се усмихна, без да отговори. Всеки иконом във всяка една от къщите му бе получил златна писалка „Ларкуд“. Защото да спечели доверието на своите служители, хората, които всъщност се грижеха за дрехите, храната и остаряващото му тяло, се превръщаше в непрекъснато старание. Тази година щеше да стане на шестдесет и седем години и започваше да се чувства все по-уморен и задъхан.

— Имаме копие от „Ниночка“ тук, вкъщи, сър, ако пожелаете, някога може да я гледате — каза Радек.

— Да, може — каза Йохан. — Не е ли това филмът, в който Гарбо се смее?

Радек го придружи по мраморния коридор, където бяха окачени скици от Гойя — една от най-големите частни колекции. През жълто обагреното испанско стъкло Йохан можеше да види разкривените контури на планината Сан Габриел, а плътно синьото небе се превръщаше във воднистозелено. Винаги бе обичал тази къща в Пасадена. Беше обширна, закътана и почти наподобяваше манастир. Би било лесно да прекара остатъка от живота си в нейните прохладни стаи, да размишлява и да спи, а вечер да слуша тайнствените ветрове от планините.

Икономът отвори двойните врати, които водеха към балкона на стаята. Това бе едно от любимите места за почивка на Йохан. Едно от малкото места, където можеше да седне, да се отпусне и да се наслаждава на това, че бе милионер. Стаята бе декорирана в наситени мексикански цветове — червено, зелено и златно — с тъмносиня мозайка, която бе извадена парче по парче от черквата от шестнадесети век в Оаксака Сан Карлос дел Ринкон и беше реконструирана тук. Покрай едната стена имаше само наглед семпла дъбова маса, полирана като огледало. На нея бяха поставени чинии от бяла керамика с гуава, папая и ананаси. Историята разказваше, че масата била съчленена от бордови дъски на един от галеоните на сър Франсис Дрейк и напоена с кръвта на английски моряци. Всъщност това, което правеше стаята така отморяваща, бе изгледът от балкона. Той гледаше над субтропичните градини, които заобикаляха „Карина миа“, един рай от осемдесет акра рози, орхидеи и магнолии, с поляни, водопади и виещи се пътеки. В далечината се извисяваха керемидените покриви на Ла Канада, пясъчните на цвят планини и мъглявината на калифорнийската утрин.

Йохан отиде до края на балкона и подпря бастуна си на каменната балюстрада. Той вдъхна дълбоко планински въздух и притвори очи.

— Вие сте уморен, сър? — попита Радек смирено. — Напитката ви ще дойде веднага.

Йохан отвори очи и хвърли поглед към градините. Една поливачка, разсейваща диамантени пръски из цялата добре окосена поляна, се въртеше неуморно. Той се усмихна малко сухо.

— Умората е пропорционална на това, което имаш да вършиш — каза той с дрезгав глас.

— Тук можете да си почините, сър, наистина. За една седмица или нещо подобно.

— Да, би трябвало, но тази война ни заангажира доста. Ние сме притиснати между правителството, от една страна, което иска от нас всички количества нитрати, които можем да произведем, и всичкия петрол, който можем да изпомпаме, и всички параходи и самолети, които можем да построим, и от друга страна, германците, които конфискуват стоката ни в Европа, потопяват половината от нашите пратки и вдигат във въздуха това, което не могат да откраднат. Тази сутрин чух, че Луфтвафе е бомбардирало снощи хотел „Савидж“ в Лондон — сринали са го със земята, без оглед на факта, че това беше единственият хотел в Лондон, където си заслужаваше да отседнеш. По една случайност аз притежавам шестдесет и шест процента от него.

Радек дойде и донесе стола на Йохан, голям стол от палмово дърво, със седалка, тапицирана с мексикански плат. Йохан се отпусна в него и поседя известно време мълчаливо, с малко замислена усмивка, вслушан в далечния шум на градината. Един от прислужниците се появи с чаша бренди и сода, поставени на сребърен поднос. Постави го до него заедно с чиния черни маслини.

— Всичко е точно както си го спомням — каза Йохан спокойно.

Радек кимна.

— Всичко това е ваше, сър, и винаги възкръсва за живот, когато идвате тук.

— Казвал ли съм ти някога защо го нарекох „Карина Миа“?

Радек се изкашля учтиво в ръката си. Той бе започнал кариерата си в хотел „Тарнов“ във Варшава, където някога се хранеше полската аристокрация — за една вечер четиристотин яребици в сос от боровинки. Танцуваше се полка по масите. Там бе се научил да се справя с неясните разговори на богатите.

— Да, сър, спомням си, беше трогателна история.

— Така, както ти я разказах, не бе съвсем вярна.

Йохан пое чашата си. Помълча малко с очи, вгледани в мехурчетата по края, после каза:

— Не знам дали има значение какво е вярно и какво не е. И то след тридесет и седем години.

Радек почака, безупречно застанал, за да чуе дали Йохан ще каже още нещо, но тъй като не каза и бе ясно, че няма да каже, икономът леко чукна пети и се приготви да се оттегли. Той почти бе стигнал до вратата, когато телефонът иззвъня. Отправи се към него, вдигна го от позлатената му поставка и каза:

— Резиденцията на господин Корнелиус.

Послуша един момент и после постави ръка на слушалката.

— За вас е, сър, казаха, че било лично.

Йохан поклати глава.

— Сега не приемам разговори. Запиши си и кажи на Макс Уемър.

Радек поговори по телефона и каза:

— Това е господин Джек Фийлд, сър. Очевидно се обажда от входната врата.

— Джек Фийлд. Не вярвам. Дай ми телефона!

Радек постави телефона на масата на Йохан. Той извади чиста ленена кърпа и бързо изтри дръжката, преди да я подаде на Йохан.

— Джек, ти ли си? — каза Йохан.

Някой се изсмя и един познат глас каза:

— Здравей, Йохан. Отбих се просто да прекарам деня. Може ли да се кача?

— Ти дойде до Пасадена да прекараш деня? Мислех, че си във Вашингтон.

— Да, така е, но от твоя офис ми казаха, че си тук, и аз бях нетърпелив да те видя.

— Както чувам напоследък, нямаш никакви причини да си загрижен за каквото и да било. Казват ми, че работите ти се развиват доста добре. — Йохан се усмихна.

— Нямам оплаквания. Но, разбира се, ако моментът не е подходящ, мога да дойда сутринта. Не знаех, че си пристигнал точно сега. — Джек се изсмя.

— Не, Джек, качи се — Йохан поклати глава. — Ще накарам пазача да ти отвори вратата, после трябва да караш отляво на къщата, покрай фонтана, и да паркираш тук. Това е почти половин миля. Какво ти се пие?

— Гърлото ми иска коктейл.

— Ще се видим след пет минути.

Йохан постави телефона и после помоли по вътрешния телефон да го свържат с Хестер. Тя се бе потопила във ваната, но във всяка баня в „Карина миа“ имаше телефон.

— Какво е толкова неотложно? — попита тя.

— Отгатни кой пристигна неочаквано?

— Не ми казвай, че е Дейвид Букбайндър. Не бих могла да го понеса.

— Не, нищо подобно. Джек Фийлд.

— Джек Фийлд? Но това е чудесно. Трябва да сляза. Каза ли защо идва?

— Просто минава оттук и иска да ни посети, доколкото разбрах.

— Ели с него ли е?

— Не го попитах.

— О, Йохан. Това е типично за теб. Ти си невъзможен в това отношение.

Йохан се усмихна.

— Може би е така, но ти си единственият човек на света, на когото му е позволено да ми каже това.

След малко Йохан чу леко, дискретно почукване на вратата. Радек отиде да види кой е, а Йохан посегна към бастуна си и с мъка се изправи на крака, като държеше напитката в другата ръка, изправи гърба си, доколкото можа. Джек Фийлд, в удобен двуреден бял костюм и връзка на бели и черни райета, нахлу вътре с широка усмивка.

— Йохан! — усмихна се той и стисна здраво приятелски подадената му ръка.

— Колко е хубаво да те видя наистина.

Джек Фийлд беше в началото на петдесетте си години, в отлична форма, с хубав тен на лицето като инструктор по яхтинг, макар къдравата му кафява коса да бе посивяла и страните му да бяха набраздени като на човек, който жестоко се е борил, за да стигне там, където е сега. Йохан забеляза трудностите в кариерата на Джек отразени върху лицето му, но забеляза също така напрежението, което идваше с голямата самоувереност и големия успех. След едно трудно и объркано начало през 1921 година, преминал почти през банкрут през 1929 година, Джек бе изградил една от най-добрите правни фирми на източния бряг — „Фийлд-Бебсън-Фийлд“, заедно с Оливър Бебсън, ексцентричен гений по данъчното право, и със собствения си син Ренди Фийлд. Личните хонорари на Джек Фийлд за едно бизнес писмо бяха толкова високи, че списанието „Форчън“ лаконично отбелязваше, че „вероятно е по-икономично сам да се защитаваш и да загубиш, отколкото да вземеш Джек Фийлд за адвокат и да спечелиш“.

Прислужникът донесе напитките заедно с орехи и фъстъци, а Джек и Йохан се настаниха на терасата, като се усмихваха един на друг с това срамежливо удоволствие, което идва от дълготрайното приятелство. Не бяха се виждали от около три години, макар още да си разменяха коледни картички, а Хестер понякога срещаше Ели на благотворителни събития.

— Ели с теб ли е? — попита Йохан.

— Не, не. Тя е за един месец в Южна Каролина, посещава роднините си. Тя все още е толкова хубава, колкото беше, мога да заявя с удоволствие.

— А Ренди?

— Той е окей. Справя се доста добре. Всъщност той има намерение да се премести тук, в Калифорния, или в Лос Анджелис, или в Сан Франциско.

— Ти все още изглеждаш, сякаш напускането на „Корнелиус ойл“ е било най-доброто нещо, което ти се е случило.

Джек разбърка леда в напитката си.

— Не съжалявам, Йохан, за нищо не съжалявам.

Йохан се изкашля.

— Радвам се, че е така. Казват, че си човек с голяма власт напоследък. Каква е следващата стъпка? Върховният съд?

— Не е за мен. Първо ще обмисля, преди да реша!

— Да пием за това. — Йохан вдигна чашата.

Настъпи кратко мълчание. Те се усмихваха един на друг.

— Предполагам, че трябва да използваме твоите услуги, като виждам, че си най-добрият проклет адвокат, правиш ли отстъпки на приятели?

— А ти правиш ли? — Джек се изсмя.

— Разбира се. Всичко, от което се нуждаеш — няколко хиляди варела мазут, само ми кажи.

Джек се усмихна на това, но усмивката не се задържа на лицето му за дълго. Пийна глътка от напитката и после погледна Йохан сериозно и разтревожено. Лекият бриз шумеше в палмите, а цветята поклащаха главички възбудено.

— Имаш нещо на ум? — каза Йохан.

Джек направи извинителна физиономия.

— Добре — каза Йохан провлачено, — предполагам, че е трудно да посетиш приятел тези дни само заради приятелството. Ние всички сме твърде заети.

— Това, за което съм дошъл… мисля, ще разбереш, че е от приятелство — каза Джек.

Йохан не го погледна. Той присви очи и се загледа през ливадата към планините, сякаш очакваше някакъв пушечен сигнал или светлинно съобщение от далечните върхове.

— Истина е, че правителството точно сега търси някого, върху когото да стовари вината — каза Джек.

— Някого, върху когото да стовари вината за какво?

— За войната, предполагам. Има много голям натиск от левицата за неяснотии и мафиоти, свързани с военните договори. Това са народни пари в края на краищата. И има доста внушителна група от сенатори, които искат да се прочуят, като хванат някоя голяма корпорация, която дава подкупи на официални лица от армията, флота и от авиацията.

Йохан кимна замислено.

— Мисля, че Дейвид Букбайндър спомена нещо подобно. Сенаторът Хубслагер е един от тях. Дейвид го нарича хленчещия екземпляр.

— Точно той е. Решил да направи публично зрелище, като даде под съд половината от Пентагона и някоя голяма бизнес корпорация, която успее да хване на местопрестъплението. Той казва, че не можем да критикуваме германците и японците, преди да си коригираме собствения морал.

— За какъв се мисли той? За Свети Петър?

Джек вдигна глава.

— Няма значение, дори да смята, че е Господ. Той е избрал подходящия момент да се разправи с корупцията. Рузвелт по-скоро ще му подхвърли някоя малка риба, за да му затвори устата, и няма да допусне да размъти водата, като се опита да отрече, че някои от военните договори вместо с подходящи партньори са били сключени поради членуване в един и същи клуб за голф или по време на ваканция на Бермудите.

Йохан се намръщи. Джек го гледаше и си мислеше колко уморен и остарял изглежда напоследък. На балкона бе толкова тихо, че той чуваше тиктакането на часовника си.

— Миналата седмица — в края на седмицата — сенаторът Джоркинс ме потърси — каза Джек с известно неудобство. — Той и Хубслагер водят този кръстоносен поход отдавна. Джоркинс ме накара да подготвя проект за следствие срещу две водещи корпорации, за да могат да преценят кой случай биха могли да подхванат с по-голям краен ефект.

Йохан погледна нагоре. „Рихобот инженеринг“ строеше шест моторни торпедни лодки за флота на САЩ и повече от тридесет дебаркиращи устройства за корабоплаването на САЩ. Фирмата бе собственост на „Корнелиус шипинг“ и „Коснет файнанс“ — и двете бяха големи компании на Корнелиус.

— Коя е другата корпорация? — попита Йохан.

Джек поклати глава.

— Съжалявам, но това е поверително.

— Не си започнал следствието, нали?

— Разбира се, че не. Трябваше да обявя моите интереси в „Корнелиус“ и отклоних цялата работа. Преминава в ръцете на „Ъшър-Опенхайм-Кларк“, доколкото ми е известно.

— Казал ли ти е Джоркинс от какъв ъгъл ще подходят?

Джек кимна.

— За това долетях тук днес. Мисля, че ще ти се стовари тежка тояга. Те знаят за твоите сделки с Еди Коркоран в Департамента на флота за 35000-тонните кораби, а знаят също и за адмирал Месинджър. Предполагам, че си спомняш какво каза той за хората от флота, които изготвяха спецификациите. „По-добре да се изправя срещу германците с една торпедна лодка, построена от «Рихобот», отколкото с петдесет, построени от «Норфолк».“

Йохан не можа да се усмихне.

— Да, това бе доста преувеличено, нали? Но всички знаят, че адмирал Месинджър си има свой начин на изразяване. Той е национален герой, а щом си национален герой, позволено ти е да бъдеш ексцентричен.

— Ексцентричен да, но корумпиран — не. Имам предвид, че Хубслагер знае за двадесетте хиляди долара, които си платил на адмирала да си построи нова лятна резиденция в Нарагансет.

Йохан се замисли и после простря ръце, сякаш искаше да каже — това са двадесет хиляди долара между приятели.

— Ако една голяма корпорация реши да построи дом за някой голям и уважаван американец, какво лошо има в това? — запита реторично той.

Джек спря погледа си върху Йохан с цялата си сила, която Йохан още си спомняше от деня, когато той напусна „Корнелиус ойл“.

— Не става дума за къщата, Йохан. Това можеше да ти се размине. Можеше да се оправдаеш и да признаеш, че си направил истинска грешка и в разкаянието си си можел да дадеш къщата и на някоя стара вдовица вместо на него.

Йохан се усмихна.

— Ти си същият стар Джек, нали?

— Не съвсем — каза Джек, — защото нямам никаква представа как ще обясниш за момчетата.

Йохан не се помръдна, не проговори, сякаш очакваше Джек да каже нещо. После вдигна очи и каза сухо:

— Какви момчета?

Джек погледна Йохан направо, като се опита да разгадае дали се шегува, дали лъже или играе някаква сложна игра.

— Наистина ли не знаеш? — каза той и показа, че не му вярва.

Йохан поклати глава.

— Ако знаех, Джек, не бих те питал. Ние се познаваме от твърде дълго време, за да го увъртаме. Освен това трябва да ти кажа, че ти си единственият жив човек, когото не бих лъгал въобще.

Джек стана и отиде до перилата на балкона. Шумът подгони два гълъба от храстите и крилете им заблестяха розови и светли на слънчевата светлина. Той седна на оградата и извади от джоба си кафяв плик, който внимателно отвори.

— Ако наистина не знаеш за това — каза спокойно той, — страхувам се, че ще бъдеш неприятно изненадан.

— В днешно време много неща не ме изненадват — отговори Йохан и посегна за плика.

Той извади една дузина черно-бели снимки, очевидно направени при недобро осветление. Виждаше се затъмнена спалня, на която лежаха възрастен мъж и три млади момчета; никое от тях не бе по-голямо от петнадесет години. Всички бяха голи като оскубани кокошки и на снимките се виждаха в различни сексуални пози. На най-графичната снимка се виждаше възрастният мъж, легнал по гръб и изцяло проникнал в едно от момчетата, което бе легнало върху него, а приятелите държаха краката му във въздуха. Ясно личеше, че възрастният мъж е адмирал Месинджър.

Йохан безмълвно сложи снимките в плика и го върна на Джек.

— По-добре ми дай някакви обяснения — каза той със задъхан глас.

Джек сложи снимките отново в джоба си.

— Много просто — каза той. — Като отплата за помощта по осигуряване на договора за моторните торпедни лодки в полза на „Рихобот инженеринг“ адмирал Месинджър е получил от своите добри приятели в „Корнелиус шипинг“ не само къща, но и гости в нея. Тези три момчета са били доставени от един от твоите служители. Докарани са до Нарагансет на твоя голям и ексцентричен национален герой за един уикенд, за да се позабавлява с тях. Единственият проблем е, че сенаторът Хубслагер е проследил с частни детективи твоя служител и те са направили снимките. По-лошото от това обаче е, че две от момчетата са намерени и са съгласни да кажат в съда, че са били отвлечени насила, че са били изнасилени и че някакъв човек от „Корнелиус шипинг“ е организирал всичко това.

Йохан преглътна, сякаш имаше кактуси в гърлото си.

— Нищо не знам за това, Джек — каза той. — Нямам никаква представа.

— А щеше ли да има някаква разлика, ако си знаел?

Йохан погледна остро.

— Искаш честен отговор или морален?

— Няма защо да отговаряш въобще. Не е моя работа да преценявам какво вършиш. Може би самият аз съм извършил по-лоши неща от морална гледна точка.

Йохан уморено прокара ръката си през косата.

— Честният отговор е, че може би щях да си помисля. Но аз не мога да повярвам, че тези момчета са нещо друго и по-различно от това, на което приличат. Млади проститутки. Не вярвам, че някой може да бъде отвлечен и изнасилен без неговото съгласие. Тези момчета са отишли, защото им е било платено и вероятно са изпитали същото удоволствие, което е изпитал и адмиралът. Това не означава, че не ме отвращава или възмущава, защото наистина е така. Настръхвам, като си помисля, че ние имаме нещо общо с това. Но как, по дяволите, Хубслагер смята да злепостави „Корнелиус шипинг“ с гнусните снимки на тези две мъжки проститутки?

Джек бавно поклати глава.

— Грешиш, Йохан, и ти го знаеш. Когато тези две мъжки проститутки бъдат заведени пред съда, те ще подстрижат косите си и ще си сложат якета от университета в Итън. Ако кажат на съда, че най-мръсното нещо, което са направили, преди да срещнат твоя хитър човек от „Корнелиус шипинг“, е било да нацапат своите голфове с кал, тогава съдът ще им повярва. А така също ще повярва и всеки честен родител християнин от Нарагансет, Род Айлънд до Грейвити, Айова. Това следствие не е само за корупция в бизнеса. С това само не може да се настрои обществеността. Това е, за да се покажат моралът и скандалът, а обществото отдавна чака един хубав мръсен скандал, за да го захапе с честните си зъби. Това ще бъде много лоша новина за теб, Йохан, и затова дойдох да те предупредя.

Йохан пое дълбоко дъх.

— Добре — каза той мило, — оценявам твоята постъпка.

— Просто си връщам за много големи услуги.

— Радек! — извика Йохан. — Намери господин Букбайндър по телефона, веднага.

— Не искам да правиш нищо прибързано, Йохан — каза Джек. — Те още не са решили дали да продължат следствието.

— Какво значи прибързано?

— Ами, нищо. Но съм чувал, че Дейвид Букбайндър обикновено взима… твърде решителни мерки. Ти знаеш какво имам предвид. Разказва се какво се случва с хора, които са се изпречвали на пътя му.

Йохан допи напитката си и започна да бърка леда в чашата.

— Да, мисля, че е вярно, но ти няма защо да се тревожиш. Ако някой вземе свръхрешителна мярка, това ще бъда аз в дадения случай.

— Защо не се обадиш директно на Хубслагер? Може да набележите нещо по-умерено.

— Нещо по-умерено. Единственото по-умерено нещо, което мога да обсъдя с него, е да го погреба. Разбира се, говоря политически. Щом като той има самооправданието да…

— Йохан — прекъсна го Джек. — Това е сериозно. Наистина сериозно. Можеш да се озовеш вън от Вашингтон, вън от обществото, вън от всички твои комитети, вън от шипинг, от държавни договори и какво ли още не. Тази страна многократно може да си затваря очите пред подкупи и пред измами, пред рушвети, но не ще търпи нещо, което е свързано със секс. Дори да се окаже, че тези момчета са били мъжки проститутки, каквито вероятно са, все пак ти не можеш да спечелиш. Те ще кажат, че си корумпирал един голям стар моряк само за твоите груби печалби, че купуваш и продаваш деца за секс, че си сводник и перверзен! Ти няма да можеш да понесеш този вид известност, Йохан, нито твоята репутация като бизнесмен. Можеш да надвиеш стачниците, можеш дори да унищожиш съперниците си. Но ако ти лепнат етикета на сексуалната корупция, ще изминат много години, докато го изчистиш.

Йохан не проговори. Брадата му се допираше до колосаната бяла яка и устата му бе замръзнала неподвижно, потънал дълбоко в проблема.

— Ако друго не те интересува, Йохан, помисли за Хестер — каза Джек. — Помисли за Роди, Джон и Хоуп. Ако не постигнеш някакъв компромис с Хубслагер, ако не му направиш някакви отстъпки, той ще направи всичко възможно да ви срине. Как би могла Хестер да отиде на среща в някой благотворителен комитет, а вестниците да са пълни с подобни репортажи?

Йохан повдигна вежди.

— Хестер е силна жена — каза той простичко.

— Зная това — отговори любезно Джек. — Но няма защо да преминава през този ад. Мисля за всички нас, Йохан, наистина.

Йохан си играеше с една маслина.

— Какъв вид отстъпки според теб Хубслагер би намерил за примамливи?

— Не съм сигурен. Но би могъл може би да бъде убеден да погледне с по-добро око на „Корнелиус шипинг“, ако му се обещае някаква подкрепа.

— Какъв вид подкрепа?

— Подкрепа по време на изборите би могла да свърши известна работа. А може да бъде достатъчно, ако обещаеш да намалиш политическата си опозиция към организираното работническо движение.

Очите на Йохан се разшириха.

— И тогава той ще ни заведе на химическо чистене заради корупцията?

— Такъв е светът, Йохан — каза Джек. — Корупция е само това, което вършат другите.

— Говорил ли си лично с Хубслагер? Ти не си замесен в това, нали?

Джек поклати глава отрицателно.

— Що се отнася до мен, мисля, че цялата работа вони като гниеща риба. Но ние сме приятели, Йохан, ти и аз. Ти ми помогна да започна, ти ми плащаше добре и никога не се изпречи на пътя ми, когато наистина исках да напусна. Ти много повече цениш хората и си много по-внимателен към тях и много по-чувствителен, отколкото повечето от твоите служители и приятели могат някога да разберат. И мисля, че точно затова сега съм тук и ти казвам това, което току-що ти казах.

Йохан повдигна глава. После бавно подаде ръката си и Джек я пое. Дълго време те останаха със стиснати ръце, гледайки се в очите отчасти с приятелство, отчасти с някаква почуда за самите себе си и тяхното приятелство и отчасти със съзнанието, че могат да се ръкуват за един кратък момент, преди всеки един от тях да изтърпи последиците от своя минал живот — били те добри или лоши.

— Окей — каза Йохан. — Но все пак аз ще погреба Хубслагер. И то по-надълбоко, отколкото проклетия корен на калифорнийската захарна ела.

Точно в този момент вратата се отвори и Хестер влезе, облечена в дълга копринена роба и с тюрбан в червено и жълто на главата.

— Джек — каза тя, като подаде ръка. — Такова удоволствие е да те видя.

След вечеря Йохан се оттегли рано и остави Хестер и Джек в салона. Те, седнали удобно в скъпите кожени кресла в приглушената светлина на месинговите мексикански лампи, довършваха кафето и ликьора, като в същото време си приказваха тихо и спокойно. По затъмнените стени край тях висяха портретите на испански герои с мустаци и брони, а висящи растения се спускаха от окачените на тавана кошници. През полуотворената врата се дочуваше мелодия, мека и несигурна, идваща от леко докосваната китара на един от тримата музиканти, които ги бяха развличали по време на вечерята с нежни мелодии.

— Много е спокойно — каза Джек. — Обзалагам се, че би желала да останеш тук завинаги.

— Понякога — усмихна се Хестер, като му сипваше още кафе. — Мисля си обаче, че ще ми липсват ожесточените спорове на нюйоркското общество, на теб не биха ли ти липсвали? Нямаш представа как изострят мисловната ми дейност, цялата тази измамна дейност.

Джек беше красив и странно заприлича на момче в смокинга си с черната папионка, когато каза:

— Ти не изглеждаш жена, която се притеснява за етикета, издава заповеди и възпитава дъщеря си.

— Напротив, точно обратното. Обожавам тази дейност. Майка ми организираше дузини партита, когато бях дете, и винаги ме информираше кой може да бъде приет и кой не може и защо. Йохан въобще не влизаше в категорията на тези, които можеха да бъдат приети, когато го срещнах за първи път, но предполагам, че точно това беше част от неговата привлекателност. Аз бях младо момиче с много напредничави идеи и възможността да имам много богат съпруг с лоши маниери ми изглеждаше изключително привлекателна.

Тя се усмихна на спомените си.

— Той бе много мъжествен в сравнение с всички тези салонни харвардски гущери и аз мислех, че ще мога да го обуздая. Успях в известен смисъл. Но никога не съм искала да става твърде цивилизован. Хоуп казва, че сигурно съм имала комплекса „Фей Рей“, без да знам какво означава той. Тя има предвид, че предпочитам Кинг Конг пред Кинг Джордж.

Джек се изсмя.

— По-добре Йохан да не чуе, че казваш това.

Тя отметна косата си.

— Не би имал нищо против. Той има чувство за хумор, макар и малко библейско.

— Изглежда ми уморен.

— Това е от войната. Работи много. Бих желала да отстъпва част от работата на други, но той не иска. Родерик се моли да поеме химическия бизнес, но мисля, че Йохан му няма истинско доверие. Сега се занимава със самолетите и лодките и съм сигурна, че това не му е достатъчно. Като се сравни с Йохан, разбира се.

— Родерик ли управлява „Рихобот инженеринг“?

— Мисля, че да. Да, той.

— От кога?

— От една година или нещо подобно. Може би от по-рано, защо?

Джек замислено потри лицето си. Би било трудно да го изрази с думи и не бе дори сигурен дали трябва да се опита. Но вече беше разтревожен, че Йохан не ще бъде достатъчно гъвкав със сенатора Хубслагер в ситуация, която би могла да бъде спасена само чрез компромиси и крокодилски сълзи.

— Йохан взима ли под внимание нещо от това, което казваш ти, и колко? — каза малко несигурно той.

— Под внимание? — каза Хестер.

Тя го погледна с любопитство. Нейните висящи диамантени обици отразяваха светлината — две блестящи струи. Тя бе облечена в модерна вечерна рокля от бледолавандулов сатен и около нея се излъчваше аромат, който показваше на Джек колко много му липсва Ели.

— Не исках да бъда груб — каза Джек бързо. — Това, което имах предвид, е, че ако възникне труден проблем, който трябва да се реши по по-специален начин, смяташ ли, че би могла да придумаш Йохан да се отнесе с малко по-малко жар от обикновено?

Хестер постави чашката за кафе на масата. Тя подозираше, че посещението на Джек не е само от куртоазия, и сега знаеше, че бе права.

— По-добре ми кажи какво лошо се е случило — каза тя много тихо.

— Добре, макар че е още рано — каза Джек. — Но изглежда, че сенаторът Хубслагер събира материал за подкупи и корупция срещу „Рихобот инженеринг“ и „Корнелиус шипинг“.

— Подкупи и корупция? Какво са могли да направят?

— Не мога да ти кажа всичко. Твърде е долно, но има много общо с връщане на топката и нечестни сделки за военни договори. Всичко, което мога да ти кажа, е, че това е бомба със закъснител, и затова дойдох да говоря лично с Йохан. Исках да го накарам да разбере, че ако реши да се насочи с главата напред срещу сенатора Хубслагер, това ще е най-лошото нещо, което може да се случи.

Очите на Хестер потъмняха. Станаха тъмнокафяви и много напрегнати.

— До каква степен долно е много долното? — попита тя.

— Достатъчно долно, за да вкара името на Корнелиус в общественото мръсно миризливо пране.

— Е, добре, какво? Аз не съм дете, Джек. Познати са ми някои от немного приятните страни на света.

Джек се изчерви.

— Зная това, Хестер. Щом като Родерик управлява „Рихобот“, неминуемо той е отговорен за това, което се е случило.

Трудно би било за който и да е да каже на една майка, че синът й е изключително отговорен за нещо толкова долно. Хестер стоеше изправена. В съседната стая китарата свиреше тъжна мелодия на мексиканска песен и сенките танцуваха по белите стени като паяжини. Леко подухване размърда листата на едно от растенията в кошниците.

— Не бих могла да го кажа на никой друг, Джек, но Роди не е непременно отговорен в истинския смисъл на думата за много от неговите собствени решения — каза тя с точно премерен глас. — Роди е строител, нали знаеш. Мечтател. Но той не е човекът, който взима решения. По-голямата част от наистина важната му бизнес политика води Силия. Тя е много твърдо и кадърно момиче и се страхувам, че много често тя извива гръбнака на Роди.

Джек бе смутен. Той не бе искал да принуждава Хестер да казва неща от този род нито за Йохан, нито за някое от децата си. Той обичаше Родерик, макар добре да знаеше колко е мекушав, и Ели се разбираше добре със Силия. Но дори и Родерик да не бе лично отговорен за изпращането на тези момчета проститутки на адмирал Месинджър, неговата мекушавост е забъркала майка му и баща му в нещо, което можеше да се обърне в най-лошия и най-голям бизнес скандал за години.

— Всъщност, който и да е отговорен, цялата организация на Корнелиус ще понесе ударите, а това означава Йохан. Някой е подкупил адмирал Месинджър, за да подкрепи договорите в полза на „Рихобот“ за моторните торпедни лодки, като му е доставил три млади момчета проститутки. Сенаторът Хубслагер има пълни подробности, дори снимки, за доказателства.

— И, разбира се, Йохан иска да откъсне главата на сенатора Хубслагер — каза Хестер.

— Ти не си шокирана? — попита Джек.

Хестер смирено държеше ръцете си в скута.

— Не, Джек, не съм шокирана. Може би преди десет години щях да бъда шокирана, но времената се промениха. Спомням си, когато за първи път разбрах, че „Корнелиус ойл“ е предложил една млада дама за нощно удоволствие на френски клиент. Бях ужасена. Но различните хора имат различна цена, Джек, и предполагам, че когато управляваш успешен бизнес, трябва да знаеш каква е цената.

— Бих желал просто пресата и обществото да имат еднакви възгледи.

Хестер оправи роклята си.

— Не искам да кажа, че не съм погнусена, Джек, но не съм шокирана. А какво каза Йохан?

— Той бе вбесен, разбира се. Не е знаел нищо за това. Но това, което ме безпокои, е, че той ще предизвика Хубслагер да разкрие всичко, а Хубслагер има толкова много доказателства, че няма да пропусне възможността да превърне всички ви в парцали за миене на пода. Ако не успееш да накараш Йохан да бъде малко по-гъвкав, предстоят ви големи неприятности.

— Добре — въздъхна Хестер. — Ще направя всичко възможно, но Йохан има малко особено отношение към секса. — Тя сведе клепачите си, гримирани в синьо. — Не зная защо и никога не съм успяла да разбера, но изглежда, че според Йохан сексът е само за възпроизвеждане на деца и за случайно, временно освобождаване от напрежение. Ето, не трябваше да ти казвам това. Но ние сме приятели от дълги години.

— Хестер…

Тя поклати глава.

— Няма нужда да казваш, че съжаляваш. Нямаше да ти казвам, ако не исках.

Тя стана и премина по полирания паркет, лавандуловата й рокля се отразяваше в тъмното дърво и тя приличаше на кънкьорка, която се пързаляше върху мистериозен басейн. Кръстоса ръце върху гърдите си, сякаш й бе студено.

— Бракът ми с Йохан се оказа много странно изживяване — каза простичко тя. — Той може да бъде така спонтанно разточителен, че може просто да те разплаче. Може да бъде любвеобилен по малко грубоват начин, но не вярвам някога да ме е обичал истински и дори да е обичал някого. Може би е имало някога някой. Аз го срещнах едва когато бе на тридесет и шест години и предполагам, че е познавал някои млади дами преди това. Има една много стара снимка между неговите частни документи; видях я, когато се преместихме на остров Линууд — едно момиче в боа от пера. Аз обаче я зърнах само веднъж и мисля, че той я е скрил или я е хвърлил.

Джек седеше тихо и напрегнато, със замислено сплетени пръсти, като се надяваше, че Хестер ще му спести най-трудните моменти на нейния двадесет и девет годишен брак. Той не искаше да бъде поставен в положение да прави избор между двамата, защото обичаше и двамата.

— Това, което наистина искам да знам, е доколко ти можеш да го склониш да не предизвиква Хубслагер — каза той. — Едно разследване на цялата тази история с адмирал Месинджър може да почака за по-късно, когато сме сигурни, че ще излезем от тресавището.

Хестер го погледна малко тъжно.

— Да, мисля, че мога да го накарам да си въздържи гнева — каза тя.

Настъпи мълчание за няколко минути, докато китарата продължаваше мексиканската любовна песен, която бе просто абсурдно романтична.

— Трябваше да се омъжа за човек като теб — каза Хестер. — По-млад и не толкова комплициран.

Джек не каза нищо. Той сведе поглед надолу към пода и си пожела животът да не е така дяволски объркан. Хестер се върна към канапето, полите й шумоляха и тя застана до него. Забави се за момент и после положи хладните си пръсти на врата му и леко го масажира с чувствени трептения.

— Понякога си мисля, че съм прахосала женствеността си. Не моята интелигентност или личността си, защото Йохан никога не ги е накърнил. Но той никога не направи да се чувствам като жена. Понякога това ме отчайва, защото той е така мъжествен и толкова привлекателен физически. Може би е имал възможност да обича, когато е бил по-млад, но ако е имал, той я е загубил някъде по пътя.

Тя коленичи на килима пред него и обви с ръце врата му, така че той гледаше право в широко отворените й кафяви очи. Дори на четиридесет и осем години тя все още беше красива, а деколтето й бе достатъчно дълбоко, за да показва гънката между малките й закръглени гърди. Бръчките около очите й, тези, които не бяха загладени от доктор Карлсон и доктор Микаел, само омекотяваха напереността на сърцевидното й лице.

— Знаеш ли значението на думите на тази песен? — каза тя, когато струните на китарата донесоха мелодията на испанската страст.

Джек се изкашля леко и пошепна:

— Не.

Хестер навлажни устните си.

— Те говорят за едно младо момиче от Куатро Сиенегас, което научава, че любимият й е загинал на война. Всъщност той е бил само ранен, но когато се завръща, за да я търси, тя вече е омъжена за друг, един търговец, когото тайно презира. Тя пее тази песен, застанала на верандата на своята къща, като наблюдава как нейният любим върви надолу по улицата ръка за ръка с нейната по-млада сестра. Хорът казва: „Аз продадох любовта си за хиляди песети, но всичките сълзи в Коахуила не могат да я откупят“.

Джек я погледна весело и каза:

— Ти лъжеш. Тази песен е „Цветята на Тулансинго“, Ели я има на плоча.

Хестер се усмихна, наведе се напред и го целуна топло по устните.

— Ако бях Ели — пошепна тя, — щях да се гордея с това, което каза.

Докато преминат с велосипедите си през високата трева надолу покрай езерото, те бяха вече съвсем задъхани и се надсмиваха на собствената си физическа слабост. Хоуп пристигна там първа, но Филип носеше кошница с продукти и бе почервенял и потен, когато най-сетне слезе.

— Поне няма да има нужда да я сваляш обратно.

Тя се изсмя.

— Ние ще сме изяли всичко.

— Това, че ще бъде вътре в мен вместо вън от мен, още не означава, че ще тежи по-малко — протестира Филип.

Те подпряха велосипедите си на едно дърво хикори, Филип отвърза кошницата и я постави на тревата. Той разпростря карираното одеяло, което бе сгънато грижливо върху кошницата, и я обърна така, че Хоуп да може да извади студеното пилешко и плодовете. Тя му подаде бутилката с изстудено шампанско, обвита в хартия, за да се запази студена.

— Това е твоята част — каза тя. — И мисля, че още сега бих пийнала малко. Това е наистина последният път, когато възприемам твои идеи. „Малко кръгче край езерото“, боже господи, това беше като обиколката на Франция.

— Но я направихме, нали? — отговори Филип. — Някой по-малодушен щеше да се откаже още на Тахоник хил.

— Не се тревожа за моето сърце — каза Хоуп, — за краката си се безпокоя. Ще получа прасци като на някоя руска балерина.

Филип разви тела от бутилката с шампанско.

— Един от вас трябва да има мускули — подразни я той, — а Мартин като че ли не играе ролята си.

— О, Филип! — каза тя и хвърли една праскова към него.

Той се отдръпна усмихнат.

— Не се опитвам да бъда груб — каза й той. — Това е просто защото последния път, когато посетих Грейси скуеър, случайно закачих шапката си на носа на Мартин вместо на закачалката.

Хоуп облиза устните си, но този път не отговори. Тя подреди плодовете и започна да подрежда чиниите за пикника.

Филип погледна през отворения капак на кошницата и извика:

— Хоуп?

Тя отново не отговори.

— Не се сърдиш, нали — каза той. — Хайде де, аз само се шегувах.

Тя го погледна и той видя по очите й, че всъщност не бе раздразнена.

— Просто не забравяй това — каза тя, като отваряше буркан с кисели краставички, — има само един човек, комуто е позволено да критикува Мартин, и това съм аз. Той е мой съпруг и аз съм негова съпруга и каквото и да си мисля за него, си е моя собствена работа.

Филип издърпа тапата на шампанското и повдигна двете чаши с лявата си ръка така, че да може да ги напълни до ръба.

— Мартин не е чак толкова глупав — забеляза той, като чакаше мехурчетата да се успокоят. — Представител на „Крайслер“ за Източния бряг, намери си апартамент край реката, ожени се за теб. Има един милион младоци, дяволски по-умни от Мартин, които биха си дали предните зъби за всичко това. — Той подаде чаша на Хоуп. — Ако нямаш нещо против — добави той с усмивка, — трябва да призная, че е мършав.

Те изядоха пилето и плодовете, изпиха шампанското и после се облегнаха на дънера на дървото хикори малко сънливи, но доволни. Денят беше горещ и влажен, каквито са дните по това време на годината в щата Ню Йорк, недалеч от Кент, Кънектикът, където бащата на Филип Страчан имаше малка лятна къща. Тя се намираше само на половин час с кола от мястото, където Хоуп преди три години бе намерила Луис Босор. Но всичко, което се бе случило през онази нощ, сега приличаше само на филм, който някога бяха отишли да гледат, и то толкова отдавна, че бяха забравили кой участваше в него.

Трите изминали години не бяха допринесли за помъдряването на Филип Страчан, нито за намаляването на неговата помпозност, но със сигурност се бяха отразили на добрата му външност. Лицето му бе загубило вида на богато отгледано дете и косата му бе по-къса и не така къдрава като на ангелче. Докато стане на тридесет години, сигурно щеше да добие този суров, героичен вид на баща си — сенатор Уилям Страчан, и сигурно с двойно старание щеше да одира кожата на хората. Той завършваше следването си по банково дело и счетоводство, преди да влезе в семейната брокерска фирма като младши партньор. Можеше да бъде много отегчителен, когато започваше разговор за състоянието на пазара.

Хоуп, седнала край езерото в своята пъстра воалена рокля и бели обувки, с широкопола шапка на тревата край нея, не бе особено заинтересувана от какъвто и да е разговор. Тя копнееше за компанията на мъж, който не й носи винаги цветя, не се съгласява да прави това, което тя иска, да посещава ресторанти или театри по нейно желание и да й купува подаръци, каквито й хрумват на ума. Тя тъгуваше за мъж, чието тяло е твърдо като мъжко тяло, който миришеше на мъж, който действа грубо и импулсивно, както би могъл да действа истински мъж. Пиеше шампанско и портокалов сок още от рано сутринта, флиртуваше с твърде много съпрузи по соаретата и танците, които посещаваха, караше своето де сото купе през толкова червени светлини, че чекмеджето на колата бе пълно с неплатени квитанции, и вече два пъти, когато Мартин бе по работа в Детройт, се бе любила в коли с мъже, които пияна бе подбрала от някоя вечеря.

Този уикенд Мартин беше в Бостън, където планираше ново намаление на крайслер роял. Като начало Хоуп си бе помислила, че ще бъде добре, ако посети родителите си в Кънектикът, но в петък вечерта Филип Страчан се бе обадил и я бе поканил на пикник за следващия ден. Тя изведнъж си спомни какво й бе казал онази вечер, когато бяха взели Луис Босор със себе си: „Ти си рядък екземпляр“. И сега, може би, за да се убеди дали наистина мисли така, тя прие.

Облегнат на лакътя си върху тревата, Филип извади цигара и я запали. Над блестящата повърхност на езерото голямо ято бели патици несръчно махаха криле.

— Наистина ли си чак толкова нещастна? — каза Филип.

Хоуп подпря брадичката на коленете си и мечтателно погледна към водата.

— Мисля, че всъщност не зная какво е щастие.

— Ами, като си помислиш, и аз не зная. То е някакво състояние на мисълта, нали? Но зная какво е нещастие.

— Имаш ли цигара? — Тя въздъхна.

Той й подаде своята, тя си дръпна продължително и му я върна. Изпусна дима нетърпеливо в тънка ивица.

— Да ти кажа право, Хоуп, не знам защо се омъжи за Мартин по начало. Ти знаеше, че няма да се разбирате.

— О, ние се разбираме много добре. Той наистина е много мил, като куче.

— Не ми казвай обаче, че искаш да си омъжена за куче. Можех да ти дам Кинг. Той е расов и нещо повече — красив, и обзалагам се, че щеше да бъде многократно по-добър съпруг от Мартин.

— Филип, не го обиждай. Не искам да чувам това. Дори не искам да говорим по този въпрос.

— На мен ми се струва лудост да продължаваш да бъдеш омъжена, когато разводът би бил толкова лесен? Можеш да се освободиш за шест седмици, ако си вземеш добър адвокат. Кажи на съдията, че Мартин е бил жесток към теб. Отива в командировки и те оставя сама да се грижиш за себе си. Разни такива неща. Съдиите много ги обичат. А ако се разплачеш в носната си кърпичка, ще ти дадат и целия апартамент на Грейси скуеър и петнадесет хиляди на година — вдигна рамене Филип.

Хоуп взе цигарата от ръката му и дръпна дълбоко.

— Аз нямам нужда от пари, Фил. И въобще не ме интересува дали ще видя отново този малък, жалък апартамент.

— Още малко шампанско? — попита Филип.

Тя подаде чашата си.

— Омъжих се за Мартин само за да покажа на баща си, че съм независима. Това беше сериозен акт на противопоставяне. Щом като ме изпратиха у Ландзер като наказание, тогава, по дяволите, аз го направих да изглежда, че ми е било най-приятното нещо на света. Боже господи, каква цена заплатих. Знаеш ли какво, когато гледам Мартин по пижама, готов за лягане, си мисля наум — погледни се, ти, неудачен малък червей. В този момент си желая някоя огромна птица да долети и да го отнесе в човката си.

Филип разхлаби връзката си.

— Може да бъде организирано. Ще поприказваме с дружество „Одубон“.

Хоуп се усмихна и поклати глава.

— Имам ужасното чувство, че никога няма да мога да се отърва от Мартин Ландзер, докато съм жива. Може би това е наказанието ми за Луис Босор. Мисля, че Господ не може да ми направи нищо по-лошо.

— Развесели се — каза Филип. — Това нали е пикник.

— Трябваше да донесеш и грамофон — каза тя. — Можехме поне да имаме малко музика.

— Грамофон, велосипед и може би трябваше да балансирам плочите на ръката си?

Хоуп стана и направи няколко крачки към пенливия бряг на езерото.

— Ти не си като Мартин — каза тя. — Мартин би носил джазбанд от пет човека на гърба си, ако бях пожелала. — Тя ритна обувките от краката си. — Топло е, сякаш сме в Африка — каза тя.

— Може да поплуваме — даде идея Филип.

— Не сме си донесли кърпи.

— Можем да се излегнем на тревата и да изсъхнем на слънцето. Сигурно така са правели, преди да бъдат измислени кърпите.

— Никой не е измислил кърпите. Как може да измислиш кърпа?

Филип стана и започна да разкопчава бялата си риза.

— Някой трябва да ги е измислил. Не може да си представиш неандерталците да слизат до водните хранилища с турски кърпи около раменете си, както и с четки за търкане на гърба, нали?

Хоуп се обърна. Слънцето, отразено във водата, осветяваше лицето й. Очите й бяха светли и ясни.

— Добре тогава, хайде да поплуваме — каза тя.

Наведе глава и Филип разкопча роклята й до кръста. Когато откопча последното копче, той се наведе и я целуна по врата там, където къдравата й коса се събираше. От езерото излетяха две-три патици, разплискаха вода и отново се установиха на повърхността.

Роклята на Хоуп падна на земята, около глезените й, и тя остана в късия си кремав комбинезон, главата й сведена, а ръцете й отпуснати встрани. Филип се приближи още повече до нея, завря лицето си в косата й и я прегърна през кръста с мускулестите си ръце.

— Ако ми бе обърнала малко повече внимание преди — пошепна той.

Тя наклони главата си още по-близо до него и го целуна по челото.

— Ако ти ми бе обърнал малко повече внимание.

Ръката му потърси и хвана меките й гърди през тънкия хлъзгав плат на комбинезона. Леко потри гърдите й между пръстите си, докато набъбнаха, а тя каза още по-тихо:

— Трябва да поплуваме.

Той не отговори, но вдигна комбинезона над главата й, а тя вдигна ръцете си, да му помогне, подобно на предаваща се викторианска нимфа. Комбинезонът падна на тревата, подхванат бе от топлия летен бриз и бе отнесен надалеч.

Тя се обърна; нямаше нищо върху себе си, освен френските пантофки и златните гривни. Обхвана го с ръце, а той я притисна към себе си и започна да си играе с гърдите й, докато тя потрепери и захапа мускулите на гърдите му със зъбите си. Те се целуваха, тя имаше чувството, че той я поглъща, когато отваряше очи, виждаше загорелите му от слънцето страни, миглите му и къдравата му коса, а блестящата зелена слънчева светлина танцуваше по листата на дървото хикори. Ръката му се спусна надолу и я докосна. Тя знаеше, че вече е влажна като зряла праскова, току-що захапана от някого. Пръстите му проникваха все по-навътре и тя започна да го моли ту да престане, ту да продължи, ушите й бучаха, искаше й се да се пръсне на хиляди парчета, той бе толкова близо до нея, че тя чувстваше дъха му, чувстваше електрическите вълни, които докосваха всеки нерв в бедрата и стомаха й и най-сетне въздъхна:

— Ах!

Той я галеше, милваше и шепнеше:

— Хоуп, скъпа моя Хоуп.

Тя стоеше вкопчена в него, трепереща и безсилна. Постепенно чувството започна да отслабва и тя вдигна глава, за да погледне в очите му.

— Не — каза тя с неуверен глас. — Не съм твоята скъпа Хоуп.

Той докосна челото й.

— Мислиш ли, че някога това може да стане? Някога?

Тя се усмихна и погледна настрани към тревата, където лежаха захвърлените й бикини.

— Не би трябвало да мисля така, но човек никога не знае. Бъдещето винаги връхлетява върху ни и ни изненадва.

Без да продума нещо повече, тя разкопча белите му летни панталони и му помогна да се събуе. Тънките долни гащи бяха прилепнали към тялото му. Тя ги свали и го хвана с малката си ръка, а диамантеният пръстен блестеше, докато тя го галеше. Погали го няколко пъти, той я грабна за раменете и промърмори нещо, което тя не можа да разбере, но лесно се досети. През езерото, дори през маранята от влажна топлина, те можеха да бъдат забелязани доста ясно. Хоуп гола, залепена за грапавото дърво хикори, а Филип плътно прилепнал към нея. Можеше дори да ги чуеш как дишат и се смеят и високия крясък на Хоуп, когато достигнаха момента на върховно блаженство. После, подобно на деца, те се гмурнаха под бълбукащата вода и плуваха почти двадесет минути с глави над водната повърхност. Филип си пееше „Жълтата роза на Тексас“ и Хоуп се присъедини към него. После се излегнаха на тревата, докато слънцето изчезваше зад върховете на дъбовете край езерото, вятърът стана хладен, те се облякоха, събраха одеялото и остатъците от пикника и тръгнаха с велосипедите си към дома. Късното слънце обагряше велосипедите им в оранжево. Хоуп бе подарила на Филип бикините си за спомен и той ги бе завързал около дръжките на колелото, така че те се вееха по пътя. Носеше се топлият аромат на ранната лятна вечер. Хоуп бе така щастлива и все пак така нещастна, че клепачите й блестяха от сълзите, събрани под тях. Много малко си говореха вече. Спряха веднъж, преди да стигнат до пътя за лятната къща на Страчан, и Филип докосна леко косите и устните й с върха на пръстите си.

— Мислиш ли, че има някакъв смисъл? — попита той с гърлен глас, малко несигурно.

— Не зная — каза тя.

— Можем ли да се срещнем отново?

— Не по този начин. Трябва да бъде тайно. Мартин никога няма да се усъмни, но неговите и моите родители ще се усъмнят.

Той погледна към тънката й китка с тежките златни гривни.

— Няма да имаш нищо против, ако ти се обадя? Може би скоро?

— Филип, не зная. Не бива да се появява съмнение.

— Зная — преглътна той, — но аз те обичам.

Тя го погали по страните.

— Не, не ме обичаш. Ти просто си въобразяваш.

— Може би си права — повдигна рамене той. — Но знаеш ли какво казват за въображението? То може да помести планини.

— Не въображението. Вярата.

— Вярата не се ли връзва с Хоуп?

Тя го целуна бързо с любов и отново се качи на велосипеда.

— И милосърдието се свързва — извика тя, когато вече се бе отдалечила, преди Филип да може да отговори.

Джек посрещна Ели на гарата, когато тя пристигаше с влака от Каролина. Помогна й при пренасянето на пакетите и кутиите за шапки до мястото, където бе паркиран техният буик файтон. Денят бе задушно горещ, но Ели изглеждаше свежа и хладна в зелената си рокля и бяла шапка със зелени панделки. Джек й отвори вратата да влезе, даде монети на носача за багажа и сам зае шофьорското място.

— Без шофьор? — попита тя.

— Не ме ли одобряваш?

— Нищо подобно. Мислех си да не би Лойд да е болен.

— Дадох му свободен ден. Искаше ми се сам да те посрещна.

Джек изведе колата от гарата и пое по улицата през трафика. Слънцето грееше във врата му и той си сложи шапката.

— Как беше в Калифорния? — попита той.

— Също горещо — отговори тя, като търсеше пудриерата си, — но ми бе приятно да видя всички, така че не обърнах внимание. Трябва да видиш децата на Роуз. Само миналата година още приличаха на бебета. Сега вече са на училище, а Били няма предни зъби.

— Охо!

Ели намери пудриерата и бързо напудри носа си. Джек обърна по Луизиана авеню към Конститюшън авеню и след това куполът на Капитола блесна зад дърветата.

— Как е Ренди? — попита тя.

— Ренди? Той е добре, чудесно. Сега работи по един въпрос за Департамента по земеделието. Може да се окаже добра стъпка за в бъдеще, разбира се, ако спечели, но аз мисля, че ще спечели.

Ели затвори чантичката и се усмихна.

— Спомняш ли си, когато той искаше и двамата да станете железопътни инженери?

— Какво те наведе на тази мисъл?

Тя погледна към него.

— Не зная. Може би си спомням за времето преди години.

— Сякаш изпитваш носталгия по Южна Каролина — каза й той, без да обръща главата си.

— Може би.

Те караха мълчаливо по Конститюшън авеню, покрай Белия дом, към моста „Теодор Рузвелт“. Като се приближиха до реката Потомак, стана по-ветровито и Ели свали шапката си, за да си оправи косата. Сега, когато бе на средна възраст, хубостта й бе намаляла, тя бе по-пълна и около очите й имаше тънки бразди. С тъмни очила приличаше на Бет Дейвис както би изглеждала след двадесет години.

— Уморена ли си? — попита Джек.

— Малко. Защо?

— Бих искал да се отбием у сенатора Карлбек, който обеща да ми даде някаква информация.

Ели вдигна рамене.

— Щом като аз няма да гостувам. Важно ли е?

Той оправи огледалото на колата, за да надмине огромен дизелов камион с надписи „Манасас транспорт“, който бе издълбан с мръсни букви на страните му.

— Има нещо общо с „Корнелиус шипинг“ — каза той.

— Имаш предвид по процедурите за корупция, за които ми каза?

Джек кимна с глава.

— Сериозно ли е? — попита тя.

— И така, и така.

— Е, добре, колко сериозно е и така, и така?

Джек я изгледа и се намръщи.

— Унищожително, ако искаш да знаеш. Имаше шанс сенаторът Хубслагер да се задоволи с „Бруклайн индъстрис“ вместо с „Корнелиус шипинг“, но историята с адмирал Месинджър беше твърде пикантна, за да могат да не й обърнат внимание. Изоставиха намеренията си към „Бруклайн“ и сега три адвокатски фирми работят за Сенатския комитет с папките по правителствените договори и окръжния съд в Ню Йорк.

Ели протегна ръка през седалката и нежно я сложи на коляното му.

— Трябва ли наистина да се забъркваш? — попита го тя. — Няма да ти донесе нищо добро, ако излезе наяве, че някога си поддържал Йохан, особено ако го обвинят в корупция.

— Някога той спаси живота ми. — Джек стисна бързо и с любов ръката й. — Той спаси живота ми и така аз можах да го прекарам с теб, затова съм готов да направя каквото му е нужно и когато му е нужно.

Той даде десен мигач и зави надолу по тихата, широка улица с дървета отстрани, където живееше сенаторът Карлбек.

— Знаеш ли колко ме поласка, като каза това? — каза Ели.

Джек се усмихна.

— Аз не ти правех комплимент, скъпа. Това е самата истина. Така чувствам нещата.

Те спряха край богата тухлена къща с бяло боядисана облицовка, с поляна с неестествен смарагдов блясък и редове от магнолии, които стояха изправени като вдървени и ужасени деца. Навън, на боядисания в бяло портал, посивял мъж с късо подстригана коса, тежки очила и раздърпан пуловер подстригваше висящите растения, за да растат в строги редици.

Излязоха от колата и тръгнаха по чистата каменна пътека.

— Добро утро, сенатор! — извика Джек. — Как е градината?

Възрастният мъж закачи ножиците за подрязване и свали градинарските ръкавици.

— Радвам се да те видя, Джек. Ели, как си?

— Няма да се бавим — обясни Джек. — Ели току-що пристига от Южна Каролина и с нетърпение очаква да си почине. Тя обиколи всичките си лели, братовчеди и внуци и сега се връща.

Сенаторът Карлбек проточи небръснатия си врат.

— Фани от години ме заплашва, че ще ме завлече на такава обиколка чак до Монтана. Почти бях щастлив, когато избухна войната, защото това означаваше, че съм много зает и не мога да отида.

— Хайде, хайде, сенатор — каза Ели.

Сенатор Карлбек изръмжа от удоволствие.

— Няма никакво значение, когато му дойде времето, Фани винаги е мнозинство при гласуване без оглед за какво.

Джек се усмихна предпазливо.

— Получихте ли информацията? — попита той.

Сенаторът Карлбек хвърли въпросителен поглед към Ели, но Джек каза:

— Не се безпокойте, Ели знае. Казах й всичко, когато Хубслагер за първи път се обърна към мен.

— Добре е и двамата да знаете, че този въпрос е с най-голяма секретност — каза сенатор Карлбек. — Ако някога се разбере, че аз съм ви казал, ще трябва съвсем категорично да го отрека и вие ще понесете всички последици.

— Зная това — каза Джек.

— Добре тогава — каза Карлбек, като сложи ръце в джобовете си. — Като начало мога да ви кажа, че Хубслагер е готов на живот и смърт да преследва „Корнелиус шипинг“ и всички висши чиновници. Но няма да направи нищо до края на месец септември или началото на октомври, когато изборите започват да бълбукат. Тогава ще надуе тромпета, ще вдигне завесата и ще се надява да излови съвсем неподготвени колкото се може повече хора.

— Президентът знае ли? — попита Ели.

Сенатор Карлбек вдигна рамене.

— Трудно е да се твърди със сигурност. Но Хубслагер имаше среща с ФДР (Франклин Делано Рузвелт) преди две седмици и не мога да си представя, че такъв човек като Хубслагер би могъл да говори за нещо друго с президента!

— А какво е неговото мнение? — попита Джек, като деликатно погали един от чашковидните цветове на магнолията.

Сенатор Карлбек потърка брадата си.

— Има няколко възможни подхода. Но може би е интересно да знаеш, че преди няколко месеца комунистическа група разпространяваше списък във Вашингтон и в този списък бяха имената на всички големи корпорации, които тайно даваха значителни помощи за изборната кампания на ГОП^[1]. И като казвам значителни, аз имам предвид милиони.

— И едната е била „Корнелиус шипинг“? — попита Ели.

— Отгатна — каза сенатор Карлбек. — Предполагам, че сенатор Хубслагер се е добрал до този списък и започва разследването за подкупи и корупция, за да окаже давление над тези корпорации, които са били набелязани. Той не е заинтересуван толкова от морала в индустрията, колкото да бъде избран ФДР за трети път, ако може да докаже, че кандидатът на републиканската партия е бил финансиран от печалбите, придобити чрез сексуална корупция. Това е все едно да докаже, че този човек е сводник. Тогава Рузвелт няма да загуби.

— А какъв е мотивът на Хубслагер? — искаше да знае Джек. — Освен че е сенатор от демократическата партия?

Сенатор Карлбек погледна учудено.

— Какъвто е мотивът на всеки от нас да направи каквото и да е. Лична амбиция. Хубслагер сега е на четиридесет и шест години, но никога не е заемал значителен правителствен пост. Ако може да докаже, че републиканската партия и „Корнелиус шипинг“ са непочтени, тогава ФДР очевидно ще бъде благодарен, когато встъпи в длъжност.

— Мислех си, че Йохан се разбира много добре с президента — прекъсна го Ели.

— Разбира се — каза Джек, — и Хестер е като любимата сестра на Елинор, но това е само защото Йохан публично никога не взима ничия страна като политик и ако прави някакви дарения, прави ги тайно. Ако ме питате, повечето от даренията на „Корнелиус шипинг“ се одобряват от Дейвид Букбайндър, а Букбайндър държи да бъде от дясната страна на Дюи.

— Каква бъркотия — каза Ели.

— Разбира се, че е бъркотия — съгласи се сенатор Карлбек, — но политиката винаги е бъркотия и освен това може би е добре да имате един лост.

— А какво е това?

— Ще трябва сами да си го откриете, като помислите, и то няма да бъде лесно. Но едно нещо може да накара Хубслагер да замълчи и това е неговото пряко участие в инвеститорския план за подпомагане от 1938 година.

Джек повдигна едната си вежда.

— Спомням си случая. Но той стана много известен с него, нали? Набра милиони долари за възрастните и всички казваха колко милосърден човек е. Наричаха го господин Милосърдие, не е ли така? Най-малко в продължение на един месец.

— Един от моите колеги в Сената има доста солидна информация, която доказва как Хубслагер и Джоркинс са отклонили близо триста хиляди долара от този благотворителен план за собствените си джобове.

— Вие се шегувате. Кой е той?

Сенатор Карлбек направи кисела физиономия.

— Мога да ви кажа, но няма много да ви помогне. Това е сенаторът Страчан, а сенатор Страчан е амбициозен, далновиден и ще наблюдава изборите през 1944 година.

— Какво означава това?

— Това означава, че още събира свидетели, клетвени декларации и факти. Той си позволи тази загуба на време, защото се надява Джоркинс да се кандидатира за президент през 1944 година и иска да осигури чудесен скандал, който да пусне в комина на Джоркинс, когато започнат предизборните събрания за определяне на кандидати.

— Ти смяташ, че сега няма да разкрие информацията?

— За нищо на света, дори за всичкото уиски в рая. Никога, щом се отнася до възможността да дискредитира Хубслагер. За сенатор Страчан Хубслагер е нещо като жалко същество и сигурно няма да иска да пропусне такъв величествен скандал, свързан с такова нищожество.

— Говорили ли сте с него? — попита Джек.

Сенатор Карлбек кимна.

— Да, разбира се. Миналата седмица обядвахме заедно в клуба, но той таи всичко в себе си. Единственият начин, по който аз самият разбрах, беше, че поиска от мен клетвена декларация за множеството инвеститорски трансакции.

Джек се загледа замислено. Прашен вятър духаше през клоните на магнолиите и цветовете се клатушкаха. На отсрещната страна на улицата един шофьор лъскаше черен кадилак, модел шестдесет — специален, и момченце във фланелка го наблюдаваше. Синьото лятно небе бе прорязано от високи облаци.

— Имате ли нужда от пари? — попита Джек. — Трябва ли да плащате на някого?

Сенаторът поклати отрицателно глава.

— Приемете го като услуга. И без това не може особено да се помогне, ако не успеете да придумате сенатора Страчан да даде това, което има.

— Струва ли си да опитваме? — попита Ели. — Не искам Джек да се свързва с нещо, което би навредило на репутацията му.

Сенатор Карлбек сложи приятелски ръката си върху рамото й.

— Ще ви кажа нещо, Ели. Ако дойде време, когато не ще се наложи да рискувам репутацията си поне веднъж на ден, тогава ще си опаковам багажа и ще си отида там, откъдето съм дошъл. Репутацията е затова, за да я рискуваш.

— И все пак това ме тревожи — каза тя. — Имам предвид… може да означава ужасен скандал, нали?

Сенатор Карлбек сви вежди и започна да си слага градинарските ръкавици.

— Предполагам, че може. Но помнете, че единствената разлика между политическия скандал и нормалната ежедневна работа във Вашингтон е, че вестниците ще научат.

— Вие сте стар циник — каза Ели и целуна сенатора по страната.

Те поговориха още малко за предстоящите избори и после се сбогуваха. Когато отиваха към колата, Ели каза:

— Какво, за бога, ще правиш сега? Никога не сме се срещали със сенатора Страчан, нали? Не се ли говори, че е страшно изпечен?

Джек й отвори вратата.

— Печен или не, той сигурно се поддава на някакво убеждаване. Той като че ли е единственият ни шанс.

— Ти не трябва да правиш това, Джек. Можеш да го зарежеш още сега и никой няма да има нищо против. Даже и Йохан. Той ще разбере.

Джек затвори вратата на колата и завъртя ключа.

— Зная — каза тихо той. — Но мисля, че вече съм се заангажирал. И ти знаеш какво ми каза веднъж. Каза, че ако аз някога се предам на крадците или на политическите парвенюта, тогава наистина ще те разочаровам, а аз не искам никога да направя това.

Ели се канеше да каже нещо, но Джек я изпревари.

— Сенаторът ни маха за довиждане — и те двамата се обърнаха да му отвърнат. После се изтеглиха от ъгъла и тръгнаха назад към аутобана. Беше прашно и жестоко горещо, така че Ели развърза тънкия си копринен шал.

— Обичам те — каза тя. — Толкова, колкото винаги, дори повече.

Джек я погледна.

— Аз също те обичам.

Тя посегна през облегалката на колата и нежно погали посиняващата коса.

— Ти се тревожиш за нещо, нали? Нещо, което не ми казваш.

Той махна, като че ли не е важно.

— Не правиш това само за да се отблагодариш на Йохан, че ти е спасил живота, нали? Ти въобще не си си спомнял за това корабокрушение от години.

Той обърна буика на юг и те тръгнаха срещу блясъка на златното слънце по сребристия аутобан.

— Това е едно от тези неща. Изведнъж ти се иска да уредиш старите си дългове.

— Ти не си от тези, Джек. И не по този начин. Ти знаеш, че Йохан е виновен, сигурна съм. Дори и да не е знаел лично за адмирал Месинджър, неговата корпорация е знаела и това го прави морално отговорен. И аз съм сигурна, че знае за всеки малък или голям подкуп и шмекерия, която се върши. Хайде, Джек, ти дори не го обичаш особено много.

— Не че не го обичам…

— Сам ти каза преди два или три месеца, че изглежда благороден, остарял и достопочтен, но това е само привидно.

— Ами да, това е вярно.

— Тогава защо се забъркваш в тази работа? Не разбирам. Зная, че кучетата изяждат котките, котките изяждат мишките, а сенаторът Хубслагер не е по-почтен от Йохан или от който и да е друг, и знам, че чувстваш задължение към Йохан, но сигурно не чак толкова голямо?

— Дължа на Ренди нещо — каза Джек. — Дължа на Ренди един вид обещание. Нещо да му покажа, че разбирам.

— Ренди? Какво общо има Ренди с това?

Джек кара известно време в мълчание.

— Джек?

Той се обърна и я изгледа с лице уморено от тъга.

— Наблизо има ресторант, мисля, че е по-добре да спрем и да поговорим там на чашка — каза спокойно той.

Те се изтеглиха от пътя и паркираха пред ресторанта. Той беше като тиролска къща с храсталак от борове и неонова реклама, на която се четеше: „Влизай и яж“. Дебел мъж с малка панамена шапка седеше в бледозелена кола „Хъдзън Ейт“, ядеше салам и слушаше бейзболно предаване. Камион профуча и изсвири.

Не беше най-подходящото място за приказки, особено когато бяха толкова изпълнени с чувства и така скъпи един на друг. Седнаха на една малка мръсна масичка при прозореца, където рояк мухи се блъскаха в стъклото, и келнерката в кадифен жакет им донесе два коктейла. Зад бара барманът водеше мъчителен разговор с някой, който твърдеше, че трябва да не се намесваме във войната, той лично не можел да отиде да се бие с германците, тъй като дядо му бил от Дрезден.

— Какво има, Джек, днес говориш така странно! — пошепна Ели. — Какво се е случило?

Отначало Джек не можа да отговори, не можа да изговори думите. Той гледаше напитката си и после каза:

— Става дума за Ренди. Преди няколко дни, когато ти замина за Каролина, ме покани на обяд.

— Той е добре, нали? Имам предвид, че не е болен?

— Не, не, той е чудесно. Няма нищо подобно.

— Тогава какво ти каза?

Джек вдигна глава. Ели бе удивена и разтревожена, защото в очите му блестяха сълзи. Тя протегна ръка нежно и го погали, за да ги изтрие, а те проблеснаха върху пръстите й.

— Не зная какъв родител съм бил, за да не забележа — каза Джек нещастно. — Не зная как съм могъл да го оставя да страда толкова. Няколко пъти се опитваше да ми каже, но някак си е помислил, че аз не го слушам.

— Джек — каза Ели.

Сълзите се стичаха по страните му и една червенокоса жена, която седеше срещу тях, се обърна и го загледа.

— Той каза, че когато бил млад, това нямало толкова голямо значение. Това било някаква фаза, през която всеки минавал. Но когато станал на седемнадесет години, той вече знаел със сигурност. По това време беше много нещастен, спомняш ли си? Много объркан и готов да спори. Сякаш не знаеше какво е и какво иска от живота.

— Да, да, така беше — въздъхна Ели.

— Е, добре — продължи Джек, като извади носната си кърпа и изтри очите си. — Той успял да се справи с това по някакъв начин. Започнал да работи много усилено, да играе много и да не мисли за това. Все още преживявал тежки моменти, опитвал се да го крие от мен. От нас. И успя.

Между тях настъпи ужасно мълчание. Можеха да чуят в колата на дебелия мъж радиото, което предаваше мача.

После Джек каза с такава мъка, че Ели трябваше да хване ръката му през масата:

— Този път вече не могъл да се въздържи. Той се влюбил и на любовта му се отвърнало. Това е Морис Ричи, неговият чиновник.

Ели го загледа втренчено. Тя се досети какво искаше да й каже почти веднага, когато започна да говори, но се опитваше да мисли, че е нещо друго, всичко друго, но не и това.

— О, боже господи — каза тя и с неизразима мъка сложи ръка на устата си.

— Той иска да замине — продължи Джек тихо. — Някъде, където не го познават кой е и към каква среда принадлежи. Иска да се установи да живее с Морис и да открие собствена адвокатска фирма. Говори за Лос Анджелис или Сан Франциско. Каза, че съжалява.

— Съжалява? — проплака Ели. — О, боже, той не трябва да съжалява. Ние трябва да съжаляваме! Перфектните родители, нали такива бяхме. Или си мислехме, че сме такива. И ние дори не сме се усъмнили. О, Джек… О, боже мой!

Джек си пиеше питието.

— Това са част от причините, поради които се заангажирах с работата на Хубслагер. Мисля, че е глупаво, но чувствах, че ако покажа, че мога да разбера такива хора, дори да ги защитя, тогава Ренди ще види, че аз… — Той хвана главата си с ръце. — Не зная какво би видял Ренди — каза той с безнадеждно нещастен глас. — Но той е мой син и аз не знам какво друго мога да направя.

— Моля те, Джек — каза Ели, — нека да си вървим вкъщи.

Джек кимна.

Секретарката на сенатора Уилям Страчан, Флорънс, отвори вратата. Из цял Вашингтон тя бе известна като момичето, чиито очи казваха „в леглото“.

— Господин Хенри Кийт, сър — съобщи тя. — Вие го очаквате.

Сенаторът Страчан не свали от писалището краката си, обути в скъпи лъскави обувки. Той погледна Хенри през дебелите си рогови очила и извика дрезгаво:

— Как си, Хенри? Седни.

Хенри придърпа панталоните на омачкания си син костюм и с неудобство кацна на малък стол до някакво голямо растение.

— Наистина съм благодарен, че можахте да ме вместите в програмата си. Вие сигурно сте много зает с идващия ноември и всичко.

— Точно така — изръмжа Страчан.

Той бе красив мъж с голяма глава и късо подстригана коса, а връзката му бе от колежа в Харвард. Бе един от тези безкомпромисни и невъздържани републиканци, от които Йохан гледаше да страни. Пресилените възгледи може би са чудесни, за да се спечелят изборите, но те причиняваха само кавги в индустрията, а освен това напоследък Йохан предпочиташе тихата компания и се заобикаляше с умерени хора.

— Не зная какво ви е казала по телефона госпожа Корнелиус…

— Нищо. Просто каза, че е бързо и важно. И сега мога да те уверя, дано да е така.

— О, наистина.

Сенатор Страчан стана и започна да обикаля писалището си. Офисът му бе облицован в светъл дъб и по стените бяха закачени няколко аматьорски картини, които съпругата му бе подарила за Коледа. На писалището му имаше снимка от дипломирането на Филип със смирена усмивка. Един фамилен герб „Брейнс & Браун“ и малък модел на подводницата „Скуалус“. Той я държеше там за доказателство, че и от най-голямата катастрофа винаги може да бъде спасено нещо добро.

От прозореца се виждаше обрасла поляна и задната страна на Департамента по правосъдието. Денят отново бе горещ и непоносим.

— Не мога да твърдя, че някога съм имал възможност да говоря надълго с госпожа Корнелиус — каза сенатор Страчан.

Хенри Кийт отвори чантата си и изхълца.

— Тя е много приятна дама, сър. Знае какво иска. Но е много приятна.

— Вярвам наистина — отговори сенаторът малко остро.

Хенри натрупа купчина книжа, изпусна много от тях и после затърси кърпа в джоба си. Издуха силно носа си, прибра писмата.

— Лятна настинка — обясни той.

Сенаторът седна на ръба на писалището си и нетърпеливо зачака.

— Ето това — каза Хенри. — Един дълъг доклад от детективската агенция „Грийнбаум“, нещо от „Пинкертън“ и едно или две случайни неща от „Джуд“.

Сенатор Страчан наклони огромната си глава настрани и изгледа Хенри с кисел твърд поглед.

— „Джуд“? — каза той, сякаш устата му бе пълна с отрова. — „Грийнбаум“?

— Да, сър. Те са частни детективи с добро име в областите на Ню Йорк и Кънектикът. Бързам да ви кажа, че не сме ги наемали ние, а господин Мартин Ландзер.

— Ландзер? Това е момчето, за което се омъжи Хоуп Корнелиус, нали? Някакъв мекушавец, доколкото си спомням.

— Да, сър — подсмръкна Хенри, — и така може да се каже.

— Добре тогава. И така господин Мартин Ландзер наемал някакви частни детективи. Какво общо има това с мен?

Хенри отново изтри носа си.

— Ами това, което господин Ландзер иска да разбере, е дали неговата съпруга, т.е. госпожа Хоуп Корнелиус-Ландзер, е била абсолютно лоялна.

— Нали затова всеки мъж наема детективи? — допълни сенатор Страчан грубо.

— Предполагам. Различно е. В този случай обаче ние имаме доста ясни доказателства за изневяра. Изглежда, съжалявам, че трябва да го кажа, госпожа Хоуп Корнелиус-Ландзер е имала доста конструктивни връзки с вашия син Филип.

Сенатор Страчан скръсти ръце.

— Откъде измъкнахте тези така наречени доказателства? — искаше да знае той.

— Господин Ландзер ни ги предостави. Той възнамерява да иска развод.

— И това означава, че той ще даде името на Филип?

— Ами да, точно така.

Настъпи мълчание. Сенатор Страчан се върна отново на писалището си, седна и се загледа в Хенри изпод гъстите си сиви вежди. Хенри се усмихна и малко нервно избърса носа си отново.

— Каква е алтернативата? — попита сенаторът най-сетне, като подпря глава на свития си юмрук.

— Да, сър…

— Предполагам, че има алтернатива. Имам предвид, че ти не може да си долетял тук от Калифорния само за да ми кажеш, че Мартин Ландзер ще използва името на Филип.

Хенри несръчно прибра книжата си.

— Госпожа Корнелиус не иска да се чувства под натиск, сър. Но тя няма никаква идея.

— Продължавай.

— Госпожа Корнелиус каза, че може да разубеди Мартин Ландзер да спомене името на Филип, ако се съгласи да изплати доста значително обезщетение по развода Ландзер.

— А какво трябва да направя аз, за да обезпеча изпълнението на това?

Хенри отново зарови и затършува из чантата си и извади още книжа.

— Ами да, сър, госпожа Корнелиус е разбрала, че вие имате някаква информация за Благотворителния план за инвестиции от 1938 година, в който Джоркинс и сенаторът Хубслагер са забъркани доста много.

Сенатор Страчан повдигна едната си вежда.

— Слуховете се разпространяват, нали?

Хенри се усмихна.

— Наистина, сър. Дори и стените имат уши.

— Добре — каза сенатор Страчан, — дори и да притежавах такава информация, какво от това?

— Нищо, господин сенатор. Освен дето госпожа Корнелиус би се интересувала много да притежава копие от всичко по въпроса, при условие, че тя ще може да го използва или да го разкрие, когато пожелае.

Сенаторът Страчан ехидно изгледа Хенри Кийт и дълго време не каза нищо. След това неочаквано извика:

— Ха!

Хенри Кийт примигна и подсмръкна.

Сенатор Страчан стана от писалището като носорог, който се изкачва на върха на хълм. Той каза с глас силен, дълбок и почти спокоен:

— Госпожа Корнелиус иска информация за сенатор Джоркинс и сенатор Хубслагер? Госпожа Корнелиус я иска, нали така? Добре, може да се върнеш в Калифорния и да кажеш на госпожа Корнелиус, че ако иска информация за нещо, тя може да я получи по начина, по който аз съм я получил. По трудния начин.

Хенри Кийт погледна засрамено.

— Не искате да сътрудничите?

— Да сътруднича? Това е изнудване. Обикновеното мазно изнудване на Корнелиус. Аз трябва да спася сина си от публичен скандал, като дам на госпожа Корнелиус ценна политическа информация? Само си представи, ако цялата проклета страна беше управлявана по този начин! Не, сър Хенри, казвам ти, че ако Филип не се е държал прилично с Хоуп Корнелиус Ландзер, тогава Филип трябва да приеме това, което ще му се случи, без оглед на това колко ще нарани него или неговото семейство, защото никой в света, а още по-малко Хестер Корнелиус ще успее да ме изнуди за нещо. Въобще за нищо, разбираш ли?

Хенри Кийт седеше мълчаливо. Само когато сенатор Страчан тропна с юмрук по писалището и седна отново, той се осмели да проговори.

— Това ли искате да предам? — попита жално той. — Че не ви интересува какво ще се случи на Филип?

— Госпожа Корнелиус интересува ли се какво ще се случи на Хоуп? Би ли могла да използва нейните сексуални приключения за бизнеса? Коя майка може да направи това?

Хенри се изкашля и погледна кафявите си обувки.

— Добре, сър, трябва да ви кажа, че последиците от това ще бъдат доста сериозни. Ако не разрешим проблема със сенатора Хубслагер по този начин, ще трябва да го решаваме по друг.

— Добре, по дяволите, просто го решавайте по друг начин — изръмжа сенатор Страчан. — Защото тази информация е моя, ще си остане моя и не ще помогна нито на теб, нито на Хестер Корнелиус, даже и да увиснете от прозореца ми, задържащи се само на пръстите си.

Хенри Кийт се размърда.

— Окей, сър. Но просто имайте предвид, че вие сте на първия етаж.

Сенатор Страчан натисна едно копче на писалището си и Флорънс се появи на вратата вдървено.

— Господин Кийт вече си тръгва — каза сенаторът остро.

Хенри Кийт затвори чантата си и се изправи, обаче се оплете в растението.

— Сигурен ли сте, че не искате малко време да помислите? — попита той съвсем тихо.

Сенатор Страчан поклати отрицателно глава, сдържано и едва забележимо.

Хенри повдигна рамене и каза:

— Окей — и махна на Флорънс, като се измъкваше.

Те се срещнаха в парка Морнингсайд под сянката на катедралата „Свети Джон Божествен“. Бе толкова горещо, че Филип трябваше да свали дрехата си и да я постави сгъната на пейката. Хоуп, в светлосива плисирана пола и бледожълта копринена блуза с подплънки на раменете, си вееше с „Лейдис хоум джърнъл“. Храстите на форзията бяха кафяви и прашни поради необичайната жега.

— Предполагам, че майка ти ти е казала какво се случи — каза Филип, като разгъваше кърпата си и попиваше потта от челото си.

Хоуп смирено бе отпуснала ръцете си в полата.

— Да — отговори тя.

— Гордея се с баща си — каза Филип. — Най-малкото не може да му се въздейства.

— За нас това няма никакво значение, нали? — добави Хоуп.

Филип се размърда.

— Имало ли е някога „нас“ наистина?

— Ти каза, че има. Може би съм чула погрешно.

Филип се наведе към нея.

— Когато казах „нас“, аз наистина го казах…

Хоуп се обърна.

— Няма значение. Каквото и да си мислел тогава, ти не го мислиш сега, значи няма значение. Ти не си мой съпруг.

— Да… — каза Филип и погледна смутено.

В парка един старец ронеше хляб и го даваше на гълъбите, като се разхождаше така, сякаш сееше семена като в някоя библейска картина.

— Това трябва да бъде за последен път — каза Хоуп. — Ние не можем да се срещаме повече.

— Не искаш ли развод?

— Изглежда, като че ли ще получа, без да се има предвид моето мнение.

— Но сигурно майка ти не би…

— Не би ли? — вметна Хоуп. — Ти не познаваш мама.

Филип погледна мрачно.

— Никога досега не е споменавала името ми. Предполагам, че ще се появи във всички нечистоплътни вестници.

— И в най-добрите — добави Хоуп.

Филип се усмихна малко криво и кимна.

— Може би си права.

Хоуп поседя мълчаливо няколко минути, като нервно въртеше диамантения си пръстен.

— Опита ли се да придумаш баща си?

— О, да, разбира се, опитах се. Но той каза, че Америка винаги е на първо място, което преведено означава, че политическата кариера на сенатора Страчан винаги е на първо място. Той няма да даде нищо на майка ти за Хубслагер, нито трошичка, даже и ако му каже, че баба ми е спала с половината от членовете на Конгреса.

— Но защо не иска? — попита Хоуп.

Филип направи гримаса.

— Защото е невъзможен инат. Той е ирландец и не може да търпи никоя жена да му казва какво да прави, дори тя да е Хестер Корнелиус, и защото ако той даде тази информация за Хубслагер сега на майка ти, ще загуби едно от най-добрите си оръжия срещу Джоркинс за 1944 година.

— Сигурно Благотворителните инвестиции от 1938 година ще бъдат мухлясала новина през 1944 година. И това, разбира се, ако Джоркинс бъде номиниран. Лично аз бих номинирала с по-голямо удоволствие един африкански глиган.

Филип въздъхна и приглади косата си назад.

— Съгласен съм. Но само се опитай да го кажеш на баща ми.

Настъпи дълга пауза. Високо в синьото небе сребрист презокеански клипър гърмеше, а слънцето се отразяваше в крилете му. Беше почти обед и първите чиновници вече идваха към парка със сандвичи и шишета.

— Чудя се какво е казал детективът? — попита Хоуп.

Филип направи гримаса.

— Според мама Мартин е наредил да ме следят от месеци — продължи Хоуп. — Още като бяхме на празненството на Дванадесета нощ, той влязъл в пасторството и ме видял да се целувам с Роберт Шайнборн. Мисля, че това е гадно. Точно такова гадно нещо, каквото Мартин може да направи. Ами ако твоят собствен съпруг не може да ти вярва…

— Да — каза Филип с безразличен глас.

— Хиляди хора го правят днес — настояваше Хоуп.

— Това не е нещо, заради което си струва да се развеждаш и да изпращаш частни детективи да следят някого. Мартин е толкова старомоден.

Филип се облегна на пейката и затвори очи.

— Аз не мога да разбера твоята майка. Каква опортюнистка! Когато Мартин дошъл да лази пред нея с тази информация за теб и мен, тя си помислила, че боговете й се усмихнали. Точно нещо, с което да притисне баща ми: „Дай ми информацията за Хубслагер или иначе името на сина ти ще стане публично достояние по време на развода на дъщеря ми“. Не дава пет пари за никого, нали? Нито за теб, нито за някой друг.

— За мен специално — каза Хоуп с лека горчивина. — Тя винаги е смятала, че аз съм й голяма съперница и затова винаги се е старала да ме отстранява от пътя си. Не се вълнувай, Филип, свикнала съм с това.

— Как въобще можеш да свикнеш с майка като тази?

— Има хора с по-лоши майки. Има майки, които бият децата си или флиртуват с техните приятели, или се напиват.

Филип кимна и после каза:

— А какво ще правим сега?

— Не зная — призна Хоуп. — Мисля, че зависи от Мартин. Той засега ще остане при родителите си и смятам, че те ще решат дали да се разведе с мен или не.

— Ти не се интересуваш?

— Разбира се, че се интересувам. Господи! Майка ми се умори да използва собственото ми тяло, за да откупи баща ми от съдебно следствие. И това, което е по-лошо, не успя. Само Господ знае какво ще стане.

Филип я хвана за ръката. Погледна я в очите сериозно и леко изпитателно.

— Хоуп — каза нежно той, — искам да знаеш, че аз съм много привързан към теб.

Тя обърна глава и се усмихна.

— Привързан? Това дори не си заслужава развод наистина.

— Не зная. Не исках да те наскърбя.

Тя вдигна лицето си към него и го целуна.

— О, Филип.

Той се усмихна.

— Предполагам, че ще те видя в съда. Не вярвам да бъде чак толкова мъчително.

Съвсем неочаквано Хоуп се разплака.

— Да бъдеш богат, е винаги мъчително — каза тя.

Йохан беше на балкона в „Карина миа“ с последното бренди със сода за деня. Въздухът бе топъл и мек и от време на време той почти заспиваше.

Хестер влезе откъм спалнята, облечена в дълга роба от черна коприна, която се влачеше безшумно по мозайката. Тя се наведе, целуна го по челото и пошепна:

— Йохан?

Той отвори очи.

— Мисля, че не бях заспал — каза сърдито той.

Тя дръпна малък стол и седна до него.

— Сега току-що говорих пак със сенатор Страчан — каза тихо тя.

В здрача Йохан виждаше елегантния й профил и мекия силует.

— Е?

— Той няма да се съгласи. Каза, че ако Мартин иска да спомене името му като виновник, то ще бъде лошо за Филип. Можеш ли да повярваш? Той каза, че не може да глези Филип повече, отколкото неговият баща го е глезил.

— Говорила ли си с Хоуп? — попита Йохан.

— Да, накратко. Тя знае какво става.

— И не се интересува от това?

— Не зная. Не може да понася Мартин, така че въобще не е загрижена.

— Тя не ти ли каза?

Хестер погали челото му.

— Мисля, че не искаше.

— Добре — каза Йохан, — изглежда, че ще трябва да се оправяме с Хубслагер по трудния начин.

— Мислиш ли, че трябва да говоря с Дейвид Букбайндър?

— Ти?

Хестер повдигна рамене.

— Може да не го понасям, но трябва да живея с него. И най-лошите хора могат да бъдат полезни от време на време.

Йохан потърка сълзящите си очи.

— Понякога се чудя какво се опитваме така отчаяно да спасим. Репутацията си? Кой го е грижа какво мислят хората за нас? Може би душите ни? Не ме задявай, Хестер, мисля, че съм твърде уморен вече, за да се тревожа.

— Добре — каза Хестер. — Довечера ще се обадя на Дейвид. Той е в Джърси, нали?

— Точно така. Но му кажи да помисли, преди да предприеме нещо. Не желая нищо недообмислено.

Тя отново го целуна.

— Нищо недообмислено — обеща тя и напусна балконската стая, за да се обади по телефона.

През нощта на девети юли 1940 година един черен плимут седан с четирима пасажери се сблъска с камион, каращ бензин, на кръстовището на Дитмас и Флетбъш авеню във Флетбъш, Ню Йорк. Камионът с бензин избухна и четиримата пасажери се оказаха затворени в пламтящия плимут, без да могат да получат помощ от минувачите или от пожарната. Според местния отдел на пожарната те са загинали по „най-ужасен“ начин.

Впоследствие пасажерите бяха идентифицирани — лейтенант Е. Н. Скаргас от нюйоркската полиция, господин Гортън Тай — нюйоркски адвокат, и две момчета на четиринадесет и тринадесет години, Антонио Карло и Франциско Делрей, и двамата от Бруклин. Шофьорът на камиона въобще не бе намерен. Вестник „Ню Йорк таймс“ намекваше, че двете момчета са били изключително важни свидетели вследствие за корупция, което бе нашумяло, и са били на път да дадат показания пред нюйоркските следователи за участието им в нещо, което може би щеше да предизвика „голям и важен скандал“.

Говорител на областния съдия на Ню Йорк отказа да потвърди намека, нито го отрече, но каза, че те са щели да бъдат „много важни свидетели“ и че сега следствието сигурно трябва въобще да бъде прекратено.

Пет седмици по-късно, на 14 август 1940 година, адмирал Пери Месинджър отиде рано сутринта да поплува в океана край Нарагансет, Род Айлънд, и изчезна. Интензивното търсене от страна на крайбрежната спасителна служба бе отменено поради лошото осветление.

Бележки

[1] ГОП — Гран олд парти, т.е. републиканската партия. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Греъм Мастертън Милионерът (10)

Метаданни

Данни

Милионерът

Информация

История

Сваляне / Връзки

1940

Греъм Мастертън
Милионерът (10)