Букбайндър напуска Корнелиус

„По здравословни причини“ — казва висшият петролен служител.

Репортер от Уолстрийт

„Дейвид Букбайндър, 67-годишен, най-висшият служител в «Корнелиус ойл», съобщи за оттеглянето си «веднага». От три десетилетия известен в петролния бизнес като човека със златната усмивка. Букбайндър отрече всякакви намеци, че е бил изхвърлен под натиска на Министерството на правосъдието поради участието му в подкупи в големия бизнес през 20-те години.“

„Ню Йорк дейли нюз“, септември 1954 г.

Това бе годината, в която бяха измислени вечерите за пред телевизора — пуйка, сладки картофи и грах в един и същи поднос. Годината, когато Бил Хейли пусна в продажба „Рок безспир“. Бе също годината, когато Лусил Бол се яви бременна в „Аз обичам Луси“, когато деколтетата слязоха до смели дълбочини, когато Неш и Хъдзън се съюзиха и образуваха „Американ мотърс корпорейшън“. Цензурата забрани комиксите на ужаса и наредиха: „Всички зловещи, противни и страшни илюстрации да бъдат премахнати“. Рок Хъдзън играеше главната роля в „Очарователно безумие“, два милиона американци бяха без работа и в ранното лято децата тичаха по улиците и крещяха „процедурен въпрос, процедурен въпрос“, имитирайки сенатора Джозеф Маккарти.

Беше 1954 г. На кадилаците започнаха да им никнат перки, Дуайт Д. Айзенхауер беше президент и Дейвид Букбайндър напусна като най-висш чиновник в „Корнелиус индъстрис“.

Букбайндър внимателно опаковаше в обкования месингов сандък писма в рамки, заедно със златната кутия за пури и бележника, подвързан в свинска кожа, когато Родерик чукна леко на полуотворената врата и влезе. Дейвид Букбайндър не погледна. Служещи в „Корнелиус“ влизаха и излизаха от офиса му цялата сутрин, прибирайки остатъците от двадесетгодишен престой в компанията. Той посегна и взе от писалището си малка статуетка от слонова кост, която пакетира заедно с бележника си.

Родерик седна отстрани на кожения стол на Букбайндър.

— Как върви? — каза той, опитвайки се да звучи нехайно.

— Окей — отговори Букбайндър и прибра няколко правни книги в синя подвързия.

Родерик, със скръстени ръце, си тананикаше нещо без мелодия. Той се опитваше да не издаде колко облекчен беше, че Дейвид Букбайндър фактически реши да се предаде без шум, но в същото време още се страхуваше да не се разколебае в последния момент и да остане. За Родерик бе невъзможно да си представи как ще изглежда „Корнелиус индъстрис“ без Дейвид Букбайндър и докато тази плешива глава наистина не изчезне надолу по коридора за последен път, нямаше да може да повярва.

— Имаш ли вече някакви планове? — попита той. — Може би ваканция?

— Може би — изръмжа Букбайндър.

После Родерик кимна.

— Чувам, че в Хаваи било много хубаво по това време на годината. Мислил ли си някога за Хаваи?

Букбайндър прекъсна опаковането и се изправи. Погледна към Родерик, сякаш бе някой, който току-що е привлякъл вниманието му на улицата.

— Не — добави уморено той. — Никога не съм мислил за Хаваи. Точно сега съм зает с мисли за Вашингтон, окръг Колумбия.

— Мислех — каза Родрик, — че можем да излезем заедно с колата.

— Да излезем с колата? Звучи ми като филм на Джеймс Кегни.

Родерик се изчерви.

— Не ми се искаше да прозвучи така. Има един ресторант в Кънектикът. Бих искал да го посетим. Само на един час с кола. Може би там бихме могли да прехвърлим някои от последните подробности.

— Обикновено не ходя на бизнес обеди — каза Букбайндър.

— Да, зная добре — каза Родерик. — Но денят е чудесен и мисля, че обстоятелствата са малко… нали знаеш…

Букбайндър се замисли с дебелите си ръце на кръста. После каза:

— Окей. Кога искаш да отидем?

Беше септември. Небето бе свежо, керамичносиньо и листата на дърветата в Кънектикът започваха да си променят цвета. Караха олдсмобила на Родерик със свален покрив. Дейвид Букбайндър бе с шапка и седеше със скръстени ръце. Родерик бе с карирано сако и весела тиролска шапка с рибарска украса.

— Има ли едно или две неща, които ще трябва да знам? — каза Родерик по пътя.

— Да — каза Букбайндър сухо. — Предполагам, че е по-добре да ги знаеш.

— Трябва да зная някои от имената и какви са връзките.

— Разбира се. Връзките също искат това нещо.

— Искаш да кажеш, че са готови да обсъдим някаква спогодба? Предполагам, че искат някакъв вид спогодба.

Дейвид Букбайндър извади пура. Ракетният мотор на олдсмобила ги носеше по пустите пресечки, край охлузените магазини и завои, сред гори, по аутобана. Зад дърветата проблясваха водни пространства, подобни на полускрити огледала.

— Трябва да бъдеш разумен, нали знаеш? — каза Букбайндър.

— Какво имаш предвид, като казваш това?

— Ами — обясни той, като натисна запалката на колата, — ти нямаш работа с общество, завършило гимназия. Ти ще водиш преговори с богати и организирани бизнесмени, които през последните двадесет години са помагали на „Корнелиус индъстрис“. По-голямата част от тази помощ бе напълно законна. Една част бе по-малко законна. Но ти трябва да разбереш, че за две десетилетия интерпретацията на народа за законно и незаконно се е изменила. Имаше време, когато организираните работници бяха най-мръсната фраза в книгата и нямаше значение, ако разчиташ на ЦРУ. Сега трябва да бъдеш внимателен. Внимателен при всички случаи.

Родерик се взираше през стъклото на колата в осветения от слънцето път. Нова бяла кола „Корвет“ прелетя край тях, радиото й гърмеше оглушително и тя изчезна напред.

— Какво ще правим с убийствата? — каза той бавно.

— Ние не ги наричаме точно така.

— Все пак е същото, нали, както и да ги наречеш?

Букбайндър се усмихна замислено.

— Предполагам, че е същото. Но баща ти би го погледнал по моя начин. Винаги можеше да разбере, че толкова голям бизнес като „Корнелиус индъстрис“ непрекъснато ще среща опозиция, като върви напред през годините. И тази опозиция ще се отстранява, както се явява.

— Това ли е елегантният начин да се изразиш, когато сгромолясаш някого, който ти се изпречи на пътя?

— Разбира се, че не.

— Е, добре, обясни ми.

Букбайндър поднесе запалката към края на пурата и вдъхна. Когато я запали, каза:

— Не мога да понасям пушенето на чист въздух. Хубавата пура добива вкус на коледна опаковъчна хартия.

Родерик не отговори. Ако Букбайндър не иска да дискутира в подробности своето порочно минало, това си е негова работа. Но за Родерик бе много важно да разбере какво е било извършено в името на „Корнелиус индъстрис“ през годините и какви връзки с тъмния свят имаха още. Не се преструваше, че е спокоен, но искрено вярваше, че веднъж като си отиде Букбайндър, ще може да освободи корпорацията от повечето от криминалните й връзки и да я върне към законна дейност.

— Това, което каза старият човек от Пенсилвания — попита той, — вярно ли е?

Букбайндър се усмихна.

— Това, което се случи в Пенсилвания, бе преди много време. През 1927 г., преди да започна да работя за твоя баща. Бях го срещал само веднъж. Когато го срещнах за първи път, си помислих, че е странен човек. Това беше през 1925 година.

— Не исках урок по история. Просто исках да знам вярно ли е казаното от стария човек.

Букбайндър повдигна раменете си.

— В известен смисъл е вярно. Той организираше откритата мина в Робинстаун през онези дни в долината Съскуехана. Някои от хората бяха готови да продават веднага, защото тогава, през 1927 година, бяха тежки времена за фермерите. Но местната опозиция бе малко и баща ти искаше да я отстрани безболезнено. Операцията беше рискована. Всички смятаха, че той ще организира бояджийска фабрика, включително и властите. Те не знаеха, че е решил да разоре всеки инч с торф на разстояние десет квадратни мили.

Родерик пое по дясното разклонение и колата тръгна по малък прашен страничен път. Клони я удряха и я дращеха и птици пърхаха и скачаха в клоните.

— Това съживи икономиката на града все пак, нали? — каза Родерик. — Градът е преуспяващ дори и днес. Когато последния път проверих цифрите, Робинстаун беше добре.

— Разбира се — забеляза Дейвид Букбайндър. — Разбира се, че се промени. През 1927 беше само трева и крави.

— А какво стана с местната опозиция? Как я отстранихте безболезнено?

— Това стана по заобиколен начин — въздъхна Букбайндър. — Един приятел от Питсбърг ми се обади. Името му бе Джой Дивайн и той доставяше нелегално алкохол. Каза ми, че някакъв млад човек влязъл във връзка с него за договор от името на някой си Йохан Корнелиус, и ме попита дали знам кой е Йохан Корнелиус. По една случайност го познавах. Както казах вече, за първи път го срещнах по приеми през 1925 година. Казах на Джой да остави договора на мен и аз поприказвах с Артър.

— Артър?

— Артър Флегенхаймър. За теб Дач Шулц. Може да се каже, че ми бе приятел. Стара турска поговорка говори за „две стари камъчета, които се търкалят надолу по едно сухо корито и непрекъснато се удрят едно в друго“. По този начин се описва помощта, която получаваш от някого, когото не виждаш много често. Така работехме Артър и аз.

Родерик намали скоростта заради един завой с много дървета отстрани. Скоро се появи блещукащата река, до която се намираше бял ресторант в къща в колониален стил, заобиколена от ръждиви есенни дървета и червено-кафяви скали край бреговете на потока. Вече имаше няколко коли и Родерик паркира до тях.

Преди да отвори вратата, той се обърна към Дейвид Букбайндър и каза:

— Дач Шулц бе убит, нали?

Букбайндър кимна.

— Да. В годината, след като започнах да работя за „Корнелиус индъстрис“. Хванали го в един евтин ресторант в Нюарк. Беше в кома с часове, говореше неразбираемо и никога не каза на ченгетата кой го е убил. А всъщност беше обикновен хулиган — Чарли Уъркмен.

— Ти?… — попита Родерик.

Но Дейвид Букбайндър сложи пръст на устните му и затвори очи.

— Въобще не питай — каза внимателно той. — Отговорът е такъв, че никога няма да ти донесе добро, а само вреда.

Те слязоха от колата и се изкачиха по грубите дървени стъпала, които водеха до входа на ресторанта. Момиче с изпъкнали зъби и кариран костюм ги заведе до една маса при прозореца, откъдето се виждаше как реката подскача по камъните. По-нагоре се виждаше стара къщичка и от комина й се издигаше дим. Той поръча миди, пържола, филе.

Докато пиеха коктейлите си, Родерик попита:

— Значи това, което каза старият човек, е вярно? Някой от „Корнелиус ойл“ наистина е убил шерифа на Робинстаун?

Очите на Букбайндър бяха сведени надолу.

— Може да се каже и така.

Родерик въздъхна дълбоко.

— Не е чудно защо Уолтър толкова настояваше за твоята оставка.

— Да, наистина. Той е добър приятел, този Уолтър. Но мисля, че съдбата му е отредила неприятно място. Не му се сърдя. Поне не го е отразил в книгите и не го е съобщил на ФБР.

— Кой друг е умрял по същия начин? Отстранил ли си „безболезнено“ някой друг?

Букбайндър бавно огледа ресторанта, за да разбере дали не ги подслушва някой. Видя келнерката да идва с мидите и изчака, докато ги поднесе. Пъхна салфетката в яката си и изстиска лимон върху сивкавото месо на мидите с пълно равнодушие.

— Имаше един или двама.

Родерик се намръщи.

— Един или двама? Кога? Какво означава един или двама?

Дейвид го погледна внимателно.

— Не забравяй твоя пилот Феърбанкс и този мъж Коснет. Ако Уолтър не бе поговорил с Бюрото, ти щеше да имаш значително повече неприятности от мен.

— Аз не се опитвам да те подпитвам — каза напрегнато Родерик. — Искам просто да зная фактите. Ти искаш да кажеш, че правеше договори за хора, които ти опонираха.

Букбайндър преглътна една мида.

— Ние не сме единствената корпорация, за която се говори, че използва физическо насилие — напомни той на Родерик меко. — Мисля, че можеш да си припомниш хората на „Болдуин-Фелт“ при Лъдлоу, а също и Хари Бенет от „Форд“ със своите шестстотин въоръжени главорези, както и Франк Костело, Джо Адонис и Бен Сийгел.

Родерик се отпусна назад.

— Господи, Дейвид, знаех, че сме имали някаква протекция в малки размери. Знам, че трябва да се пазят камионите и складовете. Но това, което ми казваш, е организирана престъпност!

Букбайндър отпи глътка вода.

— Не бъди наивен. Много добре знаеш, че всеки голям бизнес в страната трябва да има връзки с гангстерите. Една организация за милиарди долари без собствена отбранителна система прилича на кит, заловен на плаж. Разбира се, ние сме поддържали връзките си колкото е възможно по-безшумно. Повечето са направени чрез мен. Досега сме те държали настрани, но сега трябва да знаеш.

Те замълчаха, докато келнерката прибираше чиниите от мидите и им донесе пържолите.

— Искаш да изтъкнеш, че баща ми е знаел за всичко това? — каза Родерик. — Всяка подробност?

— Не всяка подробност. Но знаеше. Баща ти, Дач Шулц и аз отидохме заедно да гледаме „Тя му е направила зло“, знаеш ли?

— Никога не съм го гледал — каза Родерик.

Букбайндър изтри устата си със салфетката.

— Артър много го хареса. Баща ти не. Той каза, че Мей Уест била вече твърде зряла. Точно тази дума използва „зряла“.

Родерик не обърна особено внимание на пържолата.

— Дейвид — каза тихо той, — искам да знам колко души са умрели.

— Не са толкова много — отговори Букбайндър, като дъвчеше. — Не мислиш ли, че можем да си поръчаме вино?

Когато се върна вкъщи на Грамърси парк, той бе мълчалив и мрачен. След обяда с Дейвид Букбайндър той прекара времето си, ровейки из папките на компанията и списъците с връзките, а Букбайндър седеше малко настрани в коженото кресло и спокойно си пушеше пурата, като попълваше познанията на Родерик с подходящи забележки и обяснения.

— Познаваше ли Филип Мюзика? — попита Родерик с вдигнати вежди, като посочи кореспонденция от 1935 година на „Маккесън & Робинс“.

Букбайндър кимна.

— Това бе много полезно нещо — обясни той. — Единствената трудност бе, че Филип не бе достатъчно умен да се запази в сянка. Тъжно беше. Знаеш ли, че той се самоуби?

Със свити устни Родерик отговори утвърдително.

Сега в тихата всекидневна на своя собствен дом той повика стария Вучински, иконома, да му донесе уиски. Седна в креслото с висока облегалка, любимия стол на баща му, и разтвори кафеникавата папка, която бе донесъл. Тя съдържаше писмата и документите, които засягаха най-пряко сътрудничеството на Дейвид Букбайндър с мафията и с Коза Ностра. Имаше писма от двадесетте години, остарели с годините, написани с червено мастило от хора като Лъки Лучано и Биг Джим Колосимо. Имаше и сложна кореспонденция с Майкъл Ейхъри, един от адвокатите на Ал Капоне, за правни въпроси по данъците. През всичките години, през които Дейвид Букбайндър бе контролирал „Корнелиус ойл“ и принадлежащите на сестра му индустриални предприятия в корабостроенето, застрахователното дело, мините, въздушния транспорт и хранителната промишленост, преговорите с почти всички синдикати се характеризираха със заплахи и насилие; цените се определяха от плащанията на правителствени чиновници, търговските монополи бяха защитени с умело дадени подкупи, а случайните юридически грешки бяха замаскирани от полицаи, съдии и адвокати, готови да бъдат снизходителни заради някакъв съвсем нов сет от щеки за голф. Няма съмнение, че Дейвид Букбайндър е бил умен, съвестен и прецизен. Всичко, предприемано от него, е било от най-голям интерес за „Корнелиус ойл“. С известно чувство на угризение и смущение Родерик разкри опита на Букбайндър да принуди мнозинството от акционерите на „Корнелиус ойл“ да гласуват за него и за Родерик през 1945 година и разбра, че това вероятно е била най-ефективната и практична стъпка, която са предприели. Случи се така, че смъртта на баща му попречи на следващите прехвърляния на ценни книжа и съпругът на Хоуп — Едуард — успя да запази непокътнато останалото от наследството на Хоуп. Джон също наблюдаваше отблизо дяловете си в „Корнелиус“, макар че бе се установил във Вашингтон. Сега вече нямаше възможност нито един от тях да бъде обезнаследен. Обезпокояващ за него беше фактът, че почти всяко писмо и документ в папката, която бе донесъл, от гледна точка на бизнеса бе и разумно, и реалистично. Ако една корпорация е застрашена от сенатско разследване за нарушаване на закона за тръстовете, не е ли разумно няколко сенатори да се изпратят на безплатна почивка на Бахамските острови и да получат по един кадилак биариц? Ако ЦРУ заплашва да закрие някои химически заводи, не е ли добре за бизнеса да изпратите неколцина упорити боксьори да насърчат работниците да променят решението си? А ако можеха да се сключат печеливши договори за военни кораби или самолети, за доставка на гориво, какво лошо имаше в това да накараш хората, от които зависи, да не могат да ги дадат другиму? В това се състои свободното предприемачество. Такава бе играта. И ако Родерик не одобряваше връзките на Букбайндър с мафиоти, той трябваше да признае, че те са използвани слабо и хитро, никога не са доминирали над основния бизнес — откриването на петрол и неговото рафиниране, строителството на кораби и пренасянето на товари. „Корнелиус индъстрис“ никога не бе участвал в нелегално пренасяне на алкохол и наркотици, както и в измами и злоупотреби — поне доколкото Родерик можа да открие. Дейвид Букбайндър просто бе осигурил израстването и разширяването на корпорациите на Корнелиус в продължение на повече от двадесет години без всякакви пречки от страна на правителството, законите, данъчните власти или дребните изнудвачи. Той е постигнал това с добре изпипана мрежа от подкупени чиновници и симпатизиращи гангстери.

Единственото нещо, което озадачаваше Родерик, беше защо баща му е разрешил на Дейвид Букбайндър толкова широк контрол и за толкова дълго време. Може би е разумно да имаш връзки с подземния свят, но доколкото Родерик бе разбрал, баща му е бил в състояние сам да си създаде връзки. Родерик прекара на стола на баща си два или три часа, докато небето потъмня, и все пак не можа да разбере защо Дейвид Букбайндър въобще бе работил за „Корнелиус ойл“. Дори сега, съвсем накрая, когато заплахата за убийството в Робинстаун висеше над главата му, Букбайндър си подаде оставката само защото Уолтър Гроссмит, тяхната най-влиятелна връзка в правителството, настояваше за това. Имаше твърде голям натиск от страна на Департамента по правосъдието и той не можа да устои.

Родерик все още бе в кабинета, когато Силия се върна от следобедната си среща с „Транс уърлд еърлайнс“. Тя постави чантата си на една от масичките, свали ръкавиците си и каза:

— Изглеждаш мрачен.

Родерик се протегна. Някои от книжата паднаха.

— Разтревожен съм — каза той. — И озадачен.

Силия позвъни за иконома.

— В такъв случай както обикновено причината е бизнесът — каза тя.

Родерик не обърна внимание. Той събра падналите книжа и продължи:

— Днес приказвах с Дейвид. Обядвахме в „Уотърсайд ин“.

— Колко мило.

— Поговорихме за случая в Робинстаун. Нали знаеш за разкритията за убийството и всички подробности около него.

— Издаде ли нещо?

— Дейвид никога не издава нищо. Не е такъв тип. Съобщи ми обаче доста подробности за всяка връзка, която е имал през последните двадесет години. Всичко е тук. Бях зашеметен, когато прочетох. Ти знаеше ли, че фактически „Корнелиус ойл“ са заплатили двадесет и пет хиляди долара на Енцо Торино, за да защитят интересите си при пакетирането на месо в Чикаго? Знаеше ли за това?

Силия извади дългото си цигаре и запали цигара.

— Кога е било това? Преди осемнадесет години? Какво значение има?

— Има значение, защото Енцо Торино е още жив. Той може да е в затвора, но не си е загубил способността да говори. И това не е всичко. Ние сме имали бизнес връзки и сделки в шипинга с хора като Франк Гизи, братята Риконе и с всички други гангстери, за които можеш да се сетиш. Не дори и преди тридесет години, а сега.

Силия не изглеждаше разстроена.

— Ти знаеш, че Джордж О’Хеър защитава нашите права за въздушния транспорт. Не можеш да го наречеш ангел на невинността, нали?

— Силия, Джордж О’Хеър е малък гангстер. Тези хора са известни обществени врагове. Мафиоти от по-голямо сдружение.

— Къде, за бога, е Вучински? — каза Силия. — Умирам за мартини.

— Силия, слушай — троснато продължи Родерик. — Гизи, Риконе и Алберт Хагермайер са гангстери. Организирани престъпници! Как можем да оправдаем обвързването на концерн като „Корнелиус индъстрис“ с хора като тях? И не само обвързан! Ние използваме техните връзки, техните куриери, тяхната финансова система, техните мускули, всичко! Използваме ги, за да подкупваме чиновници в Държавния департамент, които уреждат нашите чуждестранни договори. Силия, ние сме затънали до гуша в съдружие с най-лошите гангстери в целите Съединени щати!

Силия спокойно изтръска пепелта от цигарата си.

— Не зная за какво се пениш толкова. Те са на наша страна, нали? Можеш да се пениш, когато не са.

Родерик я изгледа втренчено. Той щеше да каже нещо, но в този момент Вучински влезе и я попита какво желае за пиене. Те почакаха мълчаливо, докато икономът, както обикновено дълбоко замислен, приеме нейната поръчка за много сухо мартини и отиде да го донесе. След това Родерик каза:

— Мисля, че ти знаеше.

— Какво зная, скъпи?

— По дяволите, знаела си през цялото време!

Силия се обърна раздразнена.

— Няма нужда да крещиш. Не съм глуха.

— Нито си сляпа или глупава.

— Какво трябва да означава това?

— Трябва да означава, че ти си вършила ежедневната работа, докато аз съм кимал с глава и ръкомахал, и общо взето, съм се държал като глупав фигурант. И тъй като си вършила ежедневната работа, трябва да си знаела през цялото време за всички тези хора! Господи, Силия, ти трябва да си ги срещала!

Силия седеше изправена, със студени като камъчета очи.

— Чак толкова емоционален ли си? — попита тя. — Толкова ли… не виждаш какво става около теб?

— Аз се опитвах да управлявам една многонационална корпорация! — извика Родерик. — Опитвах се да управлявам един от най-големите производители на петрол в страната, третата по големина компания за корабостроене, най-голямата верига за продажба на едро на храни и една от най-главните корпорации за въздушен транспорт, както и химически заводи, фармацевтични компании и още толкова много предприятия, които дори и не знам какво представляват! Вчера разбрах, че от 1931 година притежаваме „Ларкуд пен къмпани“, а през цялото време аз съм си купувал техните проклети предмети!

Силия се изправи. Роклята й бе от „Диор“, плътно прилепнала за бедрата и елегантно цепната от двете страни. Модерната й диамантена брошка, подобна на летящ сокол, намигаше на Родерик в залязващия ден.

— Роди — каза тя, — тази година ставаш на четиридесет, не мислиш ли, че трябва да пораснеш?

Той я изгледа втренчено.

— Време е да порасна?

Силия сведе очи. Тя си повтаряше нещо, което през всичките тези години знаеше, че може би ще трябва да каже, и се опитваше да си припомни тези така внимателно подреждани точно за такъв момент като сега думи.

— В деня, когато катастрофира С-1, баща ти обясни какво ще направи — произнесе Силия внимателно.

— Обясни? Обясни на кого?

Силия го погледна.

— Обясни на мен.

— На теб? Какво искаш да кажеш?

Тя въздъхна.

— О, Роди, толкова е очевидно. Твоят баща ти даде една голяма скъпо струваща възможност да докажеш какво можеш да направиш. Той инвестира милиони долари, за да изпробва твоя кураж, тъй като милиарди можеха да бъдат заложени. Не може да си очаквал да ти предостави контрола над „Корнелиус индъстрис“, като е мислел, че си твърде слаб да управляваш.

Роди бе сивопепеляв и брадата му трепереше като на отчаяно куче.

— Слаб? — каза дрезгаво той. — Слаб?

Той се завъртя на петите си и отново се върна.

— Слаб? — повтори той, като че ли не бе сигурен какво означава тази дума.

Силия погледна настрани. Ако имаше нещо, което я отвращаваше повече от любвеобилността на Родерик, това беше, когато Родерик се опитваше да играе театрални сцени.

— Ако аз съм слаб… — викна Родерик. — Ако съм слаб…

— О, не заеквай, Роди, за бога.

— Слушай! — извика Родерик. — Ако аз съм слаб, защо тогава даде всичко на мен, още тогава, когато го направи. Защо ме остави аз да отговарям? Защо на вратата ми пише „Родерик Корнелиус, президент“? Защо пише така? Това искам да знам!

Силия повдигаше главата си постепенно, като че ли бе поставена на безкраен лост.

— Разбира се, че ти си президент. Но даже и президентите могат да бъдат марионетки — пошепна тя.

Тя отново сведе очи, но все още запазваше тази вдървена извита стойка, която плашеше Родерик толкова много. Понякога чувстваше, че Силия не е истинска жена, а някакъв вид саркастичен робот. Гледаше я с истински ужас и възхищение, когато обясняваше това, което той в продължение на шестнадесет години дори не бе подозирал.

— Всяко по-важно решение, което засягаше всеки клон от „Корнелиус индъстрис“, е вземано от мен и от Дейвид Букбайндър, откакто почина Йохан — каза ясно Силия. — Ти не си написал нито един меморандум, доклад, идея, инструкция и дори чек, които да не са били одобрени от нас двамата. Това бяха изричните инструкции на баща ти към Дейвид Букбайндър и мен и точно това ставаше.

Родерик отвори уста, нищо не каза и отново я затвори.

Силия се изправи.

— Баща ти те обичаше по свой начин и искаше да запази честта на фамилното име. Но не беше от вярващите в династиите заради самите династии. Той не вярваше, че синът непременно наследява способностите на баща си. Затова те изпробва със С-1 и затова направи така, че всъщност никога не си имал в ръцете си власт или пари.

Родерик отиде до прозореца. Изглеждаше така, сякаш за петнадесет минути остаря с петнадесет години. Процеждащата се светлина правеше лицето му изпито и състарено.

— Може би смяташ, че не е трябвало да се съгласявам да правя това зад гърба ти — попита Силия. — Да, може би не е трябвало. Но аз го правех, защото исках пари и власт за себе си. Исках същото и за теб и щом като това бе единственият начин да го получа, то така трябваше да бъде.

— Ти и Букбайндър! — каза Родерик. — Каква комбинация!

Вучински почука на вратата и влезе с мартинито на Силия. Тя го пое от сребърната табла и с махане на ръка освободи стария иконом.

— Не може да се каже, че се обичахме с Дейвид Букбайндър — каза тя. — Но той бе такава извратена личност, че поне можех да му имам доверие.

Като пиеше леденото си мартини, тя мина през стаята и сложи студената си ръка върху рамото на съпруга си. Той я погледна: сапфири и диаманти на всеки пръст. После се обърна към тъмнината.

— Знаех всичко за малкия план на Дейвид Букбайндър да ограничи наследството на Хоуп и Джон — каза тя с равен глас. — Той не го правеше, за да те защити и дори не за интересите на „Корнелиус индъстрис“. Той го направи, за да ме отстрани, така че когато почине Йохан, да има само една кукла-господар вместо две. Той не само изкупуваше Джон и Хоуп, но ги прикрепяше към контролно акционерно дружество, което щеше да направи невъзможно за мен да упражнявам някакво влияние върху тях.

— Значи бедната малка Клара не умря напразно — каза сухо Родерик.

Силия задържа ръка на рамото на Родерик малко по-дълго, после я махна.

— Не — каза глухо тя.

Родерик се обърна.

— Предполагам, че не знаеш дали беше нещастен случай или не — каза той с известно любопитство. — Изглежда, че знаеш всичко друго.

Силия се намръщи.

— Роди, ти не искаш да кажеш…

Родерик отиде уморено до стола си и седна. Потри лицето си с ръце.

— Не зная. Изглежда, че познаваш достатъчно гангстери.

Тя облиза устните си.

— Не зная защо умря Клара — каза студено тя. — Вярвам, че беше нещастен случай. Изглеждаше съмнително, защото Дейвид Букбайндър го обърна в своя полза. Предполагам, че можеш да кажеш, че това само по себе си е неморално. Но той обичаше близначките по свой доста отвратителен начин. Не би им навредил.

— Но когато Клара беше вече мъртва, на него му се струваше справедливо да използва смъртта й, за да направи малко пари за себе си. Това ли искаш да кажеш? Господи, той може да не я е убил, но със сигурност може да се каже, че действаше като гангстер, когато вече я нямаше.

Силия си пиеше мартинито.

— Ами нали това е смисълът на целия този разговор? — каза тя. — Твоите… морални угризения от наемане на гангстерите.

— Толкова ли е странно да имаш морални угризения относно общуването с престъпници? — попита Родерик. — Или в днешно време това държание е приемливо? Може би трябва да ми обясниш. Аз съм бил кукла толкова дълго време. Мисля, че съм загубил способността си да разсъждавам сам.

— Роди, моля те!

— Не, Силия, кажи ми! Разкажи ми за тези хора! Кажи ми кои са, какво вършат и колко често се срещаш с тях! Весело ли е? Духовити ли са? Правят ли си шеги, когато пробиват черепите на хората и когато премазват малки момиченца с автомобилни врати? Какво обичат да вечерят? Танцуват ли добре? Купуват ли си бижута, или ги крадат?

Силия направи три вдървени крачки през стаята, завъртя ръката си и удари плесница на Родерик през лицето. Той подскочи на стола си, но не се опита да й отвърне. Дори не вдигна ръката си да докосне трите драскотини на бузата си, които бяха направени от скъпоценни камъни за два и половина милиона долара.

— Разбирам… — каза бавно той. — Ти си изучила освен имената им и тяхната техника.

Силия се обърна разярена, като кръстоса ръцете си.

— Добре, Роди, ти си такъв глупак! Какво си мислиш, че е Америка? Небесна страна на възможностите? Има едно правило, което дава живот на големия бизнес в тази страна днес, и то е правилото как да смачкаш съперника си. Това е и пазарът на петрола. Ако искаме по-голяма част, трябва да я вземем от някой друг. А този друг сигурно няма да седи и да чака да я вземем без борба. Да, разбира се, ние сме в съдружие с гангстери. Някои са грозни, зли и глупави, но повечето са изключително културни, изключително изискани и знаят повече за бизнеса, отколкото ти. Те познават реалностите на живота, Роди, и са готови да се справят с тях.

Родерик посегна надолу към книжата, които бяха разхвърляни по пода. Вдигна един лист и зачете:

— През 1952 година ние бяхме косвено отговорни за бомбардирането и закриването на седемдесет съперничещи ни бензиностанции в Луизиана, Тексас и Аризона.

Взе друг лист, обърна го правилно и го прегледа бегло.

— През 1950 година платихме на братята Риконе хиляда долара да изпратят човек, за да се доберем до жизненоважни книжа, които да ни дадат възможност да наддаваме с успех за култивирането на земя.

Той търсеше още нещо, но Силия каза:

— Достатъчно.

Родерик погледна.

— Достатъчно какво? Достатъчно да те накарам да се почувстваш виновна?

Силия поклати глава.

— Просто достатъчно, това е всичко. Доказа каквото искаше. Сега е по-добре да видиш истината в очите.

— Да видя истината в очите? — попита Родерик. — А какво, по дяволите, мислиш, че правя?

Силия се обърна.

— Имам предвид наистина да видиш истината в очите. Очи в очи. Искам лично да се срещнеш с Рикардо Риконе.

Родерик остави листа, който четеше, и очите им се срещнаха над него със странната предпазливост на хора, които се срещат за първи път.

Оттеглянето на Дейвид Букбайндър не бе за дълго. Той никога не стигна до Хаваи, макар че отиде до Ки Уест, където нае една сенчеста дървена сграда, три къщи по-надолу от дома, станал известен с Ърнест Хемингуей. Той се разхождаше по тихите улици, през накъсаните сенки на палмите, с широкопола сламена шапка със синя лента и дълги кафеникави шорти. В Ки Уест правеха кожени сандали и той си купи един чифт, както и голяма сламена чанта, за да ходи из острова на пикник, като я пълнеше със студени раци и пиле. В някои дни неговата набита румена фигура се виждаше по плажа край летището, загледан в далечината, към тихия син океан. В други дни седеше на кея с черни очила, които не му отиваха. Обикновено четеше някой стар брой на „Уолстрийт джърнъл“. Или пък стоеше абсолютно неподвижно на ъгъла на „Уодъл“ и „Върнън“ в развлечените си шорти и риза на червени и жълти цветя, сякаш се вслушваше в послание от Господ и трябваше да спре да го изслуша докрай.

Две седмици след като бе напуснал Ню Йорк, в един ветровит четвъртък, когато във въздуха се носеше мирис на ураган, той се върна в къщата си и намери вратата отворена. Спря за известно време пред нея. Градината бе пищна, зелена и буренясала. Палмите му кимаха и той усещаше дъха на заплетените диви орхидеи. Ято малки папагалчета летеше и крещеше над главата му. Дейвид Букбайндър се обърна бавно и погледна надолу по спокойната улица. Носът му бе зачервен и едновременно с това се белеше, защото бе прекарал сутринта по белите пясъци на Уест Бийч. Под мишницата му имаше сгънат брой на „Металурджикал ревю“. Свали очилата си и прехапа устни. От другата страна на пътя, на кормилото на двутонна кола „Пакард Патришън“ бе заспал един чернокож. Палмите шумоляха и се накланяха. Той можеше и вероятно трябваше да се махне. Но влезе през вратата, застана за момент на пътеката, като се вглеждаше в мрака на старата елегантна къща. Можеше да види блясъка на пода и сянката на малката грозна китайска масичка в хола. Извика чистачката:

— Кристобел?

Нямаше отговор. Изкачи се по стълбите на верандата. Почака за момент на вратата и после влезе. Остави смачкания си вестник на масичката в хола.

Те го чакаха във всекидневната. Изглежда, въобще не са се съмнявали, че ще се върне или че като ги види, ще направи опит да избяга. Бяха се отпуснали в двете тръстикови кресла и пушеха саморъчно свити в черна хартия цигари. Когато се появи на вратата, един от тях просто каза:

— Хайде, влизай.

Стаята бе хладна и имаше цивилизован вид с тъмните големи картини в рамки с рефлектиращо стъкло и с малки месингови масички от Кашмир. Двамата мъже не подхождаха на обстановката, бяха като двама играчи на футбол с шлемове за турнир по крикет. Единият беше висок и пълен, с късо подстригана коса и очила в рогови рамки, с едно счупено стъкло. Носеше смачкани леки сиви панталони и жълта риза с къси ръкави. Другият бе по-млад, в лошо настроение, с черна къдрава коса и голям мазен нос. Беше облечен в широка фланелка и кърпени джинси. Износените му кецове удряха по пода в такта на някаква въображаема песен, която се въртеше в главата му.

Дейвид Букбайндър застана в стаята, обут в кожените си сандали, по шорти, и попита:

— Кои сте вие? Кой ви изпрати?

Мъжът с късо подстриганата коса въобще не го погледна. Пушеше цигарата си, с очи, наведени към пода, и наблюдаваше как димът излиза от края на устата му и се извива.

— Вие ли сте господин Букбайндър? — попита той смирено.

Дейвид Букбайндър остана на мястото си и каза:

— По-добре ще направите да си отидете веднага.

Младият намръщен хулиган погледна своя приятел и краката му продължиха да се движат в такт. Приятелят с късо подстриганата коса каза:

— Няма да отиваме никъде.

После за последен път дръпна от цигарата си и я угаси между палеца и показалеца си, преди да я прибере в джоба на ризата си. Той стана.

Дейвид Букбайндър усети как стомахът му се сви от страх, но опитът му не му позволяваше да избяга. Ако започнеш да тичаш, те те удряха веднага. Ако останеш на място, винаги имаше някакъв шанс, каквото и да мислеха с обърканите си и недоразвити умове, да решат, че е по-забавно да те пощадят, отколкото да те убият. Късо подстриганият се приближи до него и го хвана за китката с такава злоба, че каза:

— Аха, значи това е всичко.

Разговорът беше излишен. Тези хора нямаха представа защо са дошли и вероятно не знаеха за кого работят. Заведоха го надолу по коридора, където бяха окачени оплюти от мухите снимки на пиратски кораб, после излязоха от задната врата в градината. Слязоха по железните стълби в смарагдовата сянка на палмите и акациите. Един гущер премина пред краката на Дейвид Букбайндър. Някъде из дърветата птичка пееше някаква повтаряща се и сложна мелодия, която приличаше на „Ето, насам вървим, момчета, насам вървим“. Бе задушно и горещо в градината и по гърба на Дейвид Букбайндър потече пот. Тримата слязоха към задната част на къщата, стигнаха до порутената барака, в която някога са се държали градинските сечива. Една бъркотия от стебла на кратуни растеше от лявата страна на покрива. Младежът с къдравата коса насили вратата и я отвори. Вътре бе мухлясало и тъмно, с преобладаваща миризма на тропическа гнилост. Късо подстриганият мъж блъсна Дейвид Букбайндър вътре и останаха там няколко минути, докато очите им свикнат с тъмнината. Вътре бе пълно с изпочупени саксии, ръждясали ножици и желязна косачка, която вероятно бе отпреди седемдесет години. Младият затвори вратата и я залости.

— Какво ще правите? — попита Дейвид Букбайндър.

Късо подстриганият се изкашля и каза:

— Предполагам, че знаеш.

Дейвид Букбайндър беше стар човек и попита:

— Можете ли да свършите бързо?

— Това зависи от теб — отговори късо подстриганият. — Ние трябва да го направим, както са ни казали.

Настъпи мълчание. Младият с къдравата коса тършуваше из тъмнината с нещо металическо, но Букбайндър не можеше да го види. После попита:

— Може ли да изпуша една пура?

— Няма време — отговори късо подстриганият. — Какво си мислиш, че е това?

Дейвид Букбайндър не отговори. После онзи каза:

— Пурите са вредни за здравето ти.

Младежът с къдравата коса сякаш се изсмя, а другият му каза остро:

— Мълчи.

Дейвид Букбайндър си мислеше, че тези, които са живели, използвайки меч, трябва да умрат от меч, но в същото време се чудеше дали е заслужил такава смърт. Той винаги беше използвал насилието с най-голяма умереност и такт и пръв бе нанесъл своя удар. Надяваше се и се молеше всичко да бъде кратко и безкръвно.

Изглежда обаче, че тези, които бяха платили на двамата мъже бяха изисквали бързина. Бяха наблегнали на някаква убийствена шега. И за да я изпълни, младежът с къдравата коса бе измъкнал стара дървена кутия за семена и късо подстриганият накара Дейвид Букбайндър да седне върху нея с гръб към вратата. Когато Букбайндър видя как младият взе шепа дълги пирони и дърводелски чук, разбра с ужас какво всъщност щяха да правят.

Натъпкаха парцал в устата му, за да не може да крещи. После късо подстриганият го притисна към вратата с тежестта на тялото си, а другият хвана лявата му ръка, заби пирона в месото и с четири удара я прикова към вратата. Дейвид Букбайндър се опита да се бори, но те хванаха и другата му ръка и също я заковаха за вратата. Очите му изхвръкнаха от болка и ужас, но не можеше да говори. Те коленичиха и закопчаха кожените му сандали, после кръстосаха краката му един върху друг и забиха трети пирон в дебелите му стъпала. Младият с черна къдрава коса ритна кутията и застана да се наслаждава на работата си.

— Май е много тежък — извика късо подстриганият. — Може пироните да разкъсат месото му.

Другият взе още пирони и ги напъха в устата си. После заби по още два в ръцете на Букбайндър и един през бедрото му. Когато свърши, Дейвид Букбайндър беше почти в безсъзнание.

— Не забравяй да вземеш чука — напомни късо подстриганият. — Изтрий го и го хвърли на кея.

— Окей, Джеки.

Късо подстриганият смръкна и посегна към джоба на ризата си, за да извади цигарения фас.

— Окей, хайде да вървим.

Те отвориха вратата и за миг Дейвид Букбайндър отново видя слънчевата светлина. После затвориха бараката и той остана да виси в сумрака с огнената болка в ръцете и краката.

Прекара петнадесет часа в агония. Плачеше и после се молеше, но не свършваше. Молеше се да умре. Опита се да изплюе парцала, но не можа. Болката беше толкова голяма, че заспа и после я засънува, докато се събуди и разбра, че е истинска. Не смееше да мръдне, защото пироните разкъсваха мускулите му още повече.

Едва в петък на разсъмване плешивата му глава увисна между раменете и той беше мъртъв. Птичките навън пееха: „Насам вървим, момчета, насам вървим“. По някаква случайност косачката с желязната дръжка беше купена в същия ден, в който беше роден Дейвид Букбайндър.

Тялото му бе открито след осем дни от един работник от Мартиника, който почистваше къщата за нови наематели. Полицията знаеше какво се бе случило и им беше платено, за да потулят нещата. Лекарят, който констатира смъртта, обяви, че е починал от пристъп, който се среща често при мъже на тази възраст. Беше кремиран без шум и пепелта беше разпръсната в една нощ из тъмните и флуоресциращи води на Мексиканския залив.

Отговарящият за водите в Толидо през 1954 година месеци наред се чудеше какви са неизвестните капки по повърхността на водните резервоари, които се явяваха вечер по най-невероятни часове, и после изведнъж разбра какво става. Гражданите на Толидо се втурваха към тоалетните си по време на телевизионните реклами и едновременно почистваха цистерните си.

И нещо друго се случи през 1954 година. Джон Корнелиус, президент на „Корнелиус армаментс“, се върна една вечер рано от работа и видя шевролет бел еър, боядисан в бяло и червено, паркиран на пътя за неговата къща в Джорджтаун. Белите пердета на горната спалня бяха спуснати. Рекламите показваха, че този шевролет бел еър изминава повече километри с един галон и минава дълго време, докато се изпразни резервоарът му. Една статия от „Уошингтън поуст“ за Джон Корнелиус го бе нарекла напоследък „заядлив индивидуалист, най-добър в областта на оръжията“.

Тази нощ той не бе заядлив. Щом като видя колата на пътя към дома си, погледна в огледалото на своя бял кадилак, спортен модел, и влезе отново в трафика. Вечерното слънце хвърляше отблясъци по улицата, които се кръстосваха през жиците и дърветата. Отново провери огледалото на предното стъкло, хвърли поглед към представителната си къща в колониален стил с шест спални, която започваше да изчезва зад един минаващ камион.

Джон не знаеше дали да подозира, че Айрин има любовник или не. Самият той бе имал любовница, разбира се, но неговата връзка с Мара Малински бе толкова уникална, толкова потайна, че той не можеше да си представи как е възможно Айрин да се забърка в нещо подобно. И все пак трябваше да признае, че тя имаше мълчаливото разрешение да приема в леглото си друг мъж. Всички клюки и скандали около Мара трябва да са били трудни за преглъщане. Извади сгънатата носна кърпа и изтри потта от челото си. Тази вечер беше доста топло. Носеше лек светлосив двуреден костюм и бяла риза с връзка на точки. Ако не бе луксозният бял кадилак, можеше да го сбъркате с всеки консервативен конформист от средна класа, мениджър, който се връща вкъщи. През 1952 година бе пуснал малки мустаци, които го правеха пет години по-стар от неговите тридесет и седем. Те бяха някаква защита срещу скандала и неодобрението от страна на семейството и приятелите му. Айрин не ги харесваше и ги наричаше „неговото дяволско оръжие“. Мина половин час преди опашката на шевролета да започне да се отдръпва от неговия път и да се отправя към улицата. Джон слушаше някакво шоу с въпроси и шевролетът се появи точно когато водещият допита: „А ти, Ед, знаеш ли какъв вид долно бельо носи съпругата ти?“.

Джон угаси радиото и протегна ръка да подкара кадилака. Когато шевролетът мина край него, той закри лицето си с ръка, за да не го познае шофьорът. Но надникна през пръстите си и можа за половин секунда да зърне мъжа, който можеше да е и да не е любовник на неговата съпруга. Той бе подготвен почти за всичко — готов да познае някой приятел от бизнеса или партньор от голф, а може би някой от гостите, които посещаваха техните вечери. В края на краищата любовниците никога не бяха непознати. Но това, за което не бе подготвен, беше цветът на мъжа. Шофьорът на колата беше черен. Тежко сложен мъж — пуерториканец вероятно — с тъмни очила и скъп летен костюм. Той се позамисли дали да проследи шевролета и да изненада шофьора с това, което бе видял. Но ръката му остана неподвижна върху скоростите и той не тръгна. Изведнъж улицата му се видя твърде ветровита във вечерния здрач и студена за спортна кола, особено когато жена на средна възраст, с престилка на цветчета, се спря до него с препълнена торба и попита:

— Имате ли нещо против, ако си почина малко на вашата кола, само за момент?

— Тъкмо тръгвам — каза той на жената.

Погледна в огледалото и видя изморените си очи. После освободи спирачката и обърна кадилака в обратна посока. Когато мина край ъгъла и пристигна пред къщата си, пердетата на спалнята бяха вдигнати. Той вкара кадилака по пътя, дръпна спирачката и излезе. Премина през храстите, които бяха от двете страни на пътеката, и извади ключа, за да отвори синята предна врата на къщата.

Айрин го изпревари. Тя бе облечена в свободно падаща японска роба, леко привързана в кръста, и приличаше на светица повече от когато и да било. Ако се съдеше само по вида, да обвиниш Айрин в изневяра, означаваше да хвърлиш мръсни обиди върху частния живот на Света Агнеса. Джон спря на средата на стъпката си, с насочен ключ на златна верижка, който извади от джоба си. Той приличаше на декоративна лампа в човешки ръст, която се опитва да се включи в контакта.

— Здравей — каза Айрин. — Рано се връщаш.

— Точно така. — Джон я погледна.

Тя отстъпи и той влезе. Постави книжата и чантата си на масичката в хола. В къщата настъпи суматоха, което придаде театрален нюанс на всеки звук и разговор. Копринената роба на Айрин, която вървеше зад Джон, шумолеше като тъжни дървета. Джон се огледа наоколо. Телевизорът работеше без звук. Стаята имаше цяла стена прозорци с лице към северната част на градината. Тя винаги е била сенчеста и студена. Човешки фигури от камък бяха поставени наоколо, покрити с мъх и вкаменени от търпение. Самата всекидневна беше неутрална и подредена с вкус, с големи столове, тапицирани с кожа, с викториански кресла, тапицирани с кафяво кадифе. Тя имаше наистина много бостънски вид.

— Изглеждаш доста спокоен — каза Айрин. — Искаш ли напитка?

Джон поклати глава.

— Отново един отегчителен ден — продължи Айрин. — Но предполагам, че не те интересува.

Джон отиде до мраморната камина и отвори сребърна кутия за цигари. Извади една цигара и замислено я запали.

— Разбира се, че се интересувам.

Той загледа телевизора, където някаква жена правеше сложни движения с две кутии прах за пране.

— Не изглеждаш заинтересуван.

— Не изглеждам ли? Размишлявам.

Айрин хвана облегалката на един от столовете с дългите си перлено боядисани нокти.

— Още не си казал искаш ли напитка.

— Съжалявам. Не, не искам, благодаря.

— Аз ще пия.

Джон я изгледа, но отново поклати отрицателно глава и не каза нищо. Айрин отиде до бюфета, извади тежка кристална чаша и си сипа голяма доза джин и тоник. Това бе почивният ден на Луис. Обикновено го викаше със сребърното звънче. Тя хвана чашата с две ръце като дете, което пие мляко, и бавно се приближи до него. Той неспокойно пушеше цигарата си.

— Ти си раз… не си облечена — каза Джон.

Айрин примига и се изсмя.

— Не — каза тя с висок глас.

Той се чувстваше така, сякаш потъва в асансьор. Презираше се за това, което мислеше, и за това, което имаше намерение да каже, но в същото време знаеше, че каквото е останало от техния брак, нямаше да продължи дълго. Може би имаше нужда да окъпе своята вина в хладното презрение, че той не е сам в желанието си за някаква извънбрачна връзка, което да го крепи и утешава.

— Така ли изглеждаш обикновено, когато имаш посетители? — попита той. — Така ли се… обличаш?

Настъпи мълчание. После Айрин каза:

— Какво имаш предвид? Аз нямам посетители.

— Не — каза Джон. — Но имаше.

Отново настъпи мълчание, по-дълго и по-студено. Айрин въздъхна неспокойно.

— Върнах се преди половин час — продължи Джон глупаво. — На пътя имаше паркирана кола и пердетата на спалнята бяха спуснати. Чаках долу на улицата и видях кога замина колата.

— Ти ме шпионираш? — каза Айрин.

— Не смятам, че е така. Не мисля, че да задоволя любопитството си относно чужд мъж, дошъл на посещение и който по някаква причина те кара да дръпнеш пердетата на спалнята си в четири и половина часа, може да се нарече шпиониране. Мисля, че това е просто интерес от страна на съпруга.

Айрин отиде до прозореца и дръпна пердето. На няколко ярда в градината, нацапана от птиците, я гледаше статуята на безръката Венера Милоска.

— Твоят съпружески интерес не е винаги така забележим, както сега — каза тя, без да се мъчи да прикрие горчивината си. — Всъщност ти почти не си тук, за да го демонстрираш.

Джон сведе поглед.

— Не се опитвам да те съдя, Айрин. Мисля, че просто имам право да зная истината.

— Каква истина?

— А каква истина мислиш ти? Истината за теб и за този мъж.

Айрин вдигна рамене.

— Какво искаш да ти кажа?

— Можеш да започнеш с името. Мисля, че бих желал да знам с кого споделям леглото си.

Айрин се обърна.

— О, разбирам. Ти автоматически решаваш, че той ми е любовник.

— Да, всъщност точно така. Какво друго трябва да мисля?

— Защо не се опиташ да не мислиш за нищо вместо тези мръсни, долни подозрения?

— Мръсни! — извика Джон. — Мъжът е черен, а ти ме наричаш долен!

Очите на Айрин се разшириха от ужас. Когато отговори, гласът й трепереше от потиснато възмущение.

— Значи това било? Ти си против, защото е черен! Боже господи! Джон Корнелиус, веселият, енергичен либерал! Единственият добър човек от цялата гадна фамилия! Ти нямаш нищо против чужди мъже да прелъстяват жената, ако цветът им е добър! Боже мой!

Тя го изгледа продължително и каза:

— Ти ме отвращаваш. Караш ме да се тревожа.

Джон хвърли цигарата си в празната камина.

— Караш ме да се чувствам по същия начин. Ти реши да продължиш с мен, след като разбра за Мара. Можеше да се разведеш. Можеше веднага да си отидеш. Казах ти какви са условията и ти бе готова да ги приемеш. Искаше да бъдеш съпруга на един Корнелиус и остана съпруга на Корнелиус.

Айрин стъпи на килима пред него.

— Не знаех, че има правила — каза тя. — Не знаех, че ми е разрешено да имам само някои видове любовници. Може би трябва да ми кажеш какви други възражения имаш. Може ли, ако са червени? А с каква професия? Имаш ли нещо против зъболекари или против танцьори по въже? Някакви религиозни скрупули? Да не са евреи? Хайде, Джон, по-добре ми кажи, така че да знам! Сигурна съм, че има и други неща, които те дразнят, освен чернокожите!

Джон хвана една възглавница от стола и я захвърли през стаята. Тя събори малка порцеланова фигурка на някакъв жалък овчар и я счупи.

— Уличница! — изкрещя Джон. — Надута уличница от Бек Бей. Любиш се с чернокож в леглото ми и имаш безсрамието да ми се подиграваш?

Айрин го погледна със странна усмивка. Усмивката на малоумно дете или на някой страдащ от силен шок. Но нито беше малоумна, нито беше шокирана. Това бе усмивка, която означаваше, че колкото и да я обижда Джон, колкото и да крещи и вика, той просто вършеше това, което тя винаги и на всяка цена искаше от него — да й обърне внимание.

— Аз не бях с него в леглото — каза тя с нейния невинен аристократичен тон. — Той дойде да прегледа охладителната инсталация.

— В костюм от мохер? Кого се опитваш да измамиш?

Айрин продължаваше да се усмихва.

— Най-напред дойде тази сутрин и тогава бе с гащеризон. Той ми хареса и аз го поканих да дойде на гости следобед, когато прислужницата си бе отишла. Когато се върна в три часа, се бе окъпал и бе облякъл чиста риза. Взе ме в прегръдките си, сякаш съм дете, и се люби с мен, подпрян на вратата на кухнята. — Тя отвърза колана на робата си. — Ако желаеш, мога да ти покажа спермата му.

Джон се обърна към камината и взе цигара. Като я палеше, погледна и видя отражението на Айрин в позлатеното френско огледало над него. Робата й бе отворена и той видя малките й гърди и бялото й тяло. Погледна надолу и повече не вдигна поглед.

— Мисля, че е по-добре да ревизираме нашата уговорка — каза спокойно той. — Мисля, че ако продължим да бъдем заедно, ще трябва да се предпазим от дивите животни, в които сме в състояние да се превърнем. От сега нататък не ще ти казвам нищо от това, което върша, и не желая да чувам нищо за твоите сексуални приключения. За доброто на Али аз съм готов да живея с теб, докато желаеш, но не очаквай да те докосна някога.

Той се обърна с лице към Айрин и изразът му бе суров. Тя му се усмихна доброжелателно.

— Не се тревожи. Ще те накарам да ме докоснеш. Каквото и да казваш. Ще те накарам да ме докоснеш.

Джон не отговори. Той се чувстваше обзет от отчаяние и страхове. Изпитваше ревност, каквато никога преди не го безпокоеше. Неговата любов с Мара бе свършила преди девет години. Но той все още бе преследван от чувството за вина и не можеше да разбере защо. Дали беше вина поради душевните рани, които Айрин бе получила по време на семейния скандал, който последва, и отшелничеството във Вашингтон, което сами си наложиха? Или беше вина за смъртта на Клара? Или вина за Мара и Али? Каквото и да бе, то го караше да се чувства вцепенен и упоен от реалността, като че ли щеше да му бъде разрешено да се върне към нормалния и щастлив живот, след като премине през дълго, но неопределено покаяние. По природа бе честен и чувствителен човек, но в присъствието на жена като Айрин, чиято слабост бе нейната най-голяма сила, той бе почти безсилен. Може би най-голямата му вина беше тази, че заради себе си той трябваше да я напусне преди години.

— Мисля, че сега ще изпия едно питие — каза той.

Айрин не се помръдна, само каза:

— В такъв случай по-добре си го приготви сам.

За момент остана на мястото си, после отиде до бара с напитките и си сипа малка чаша бърбън. Изпи го на място, както хората пият вода, когато са пред мивката.

— Честно казано — продължи той, — не зная дали си съчиняваш всичко това или не.

— Да го съчинявам? Защо? — Айрин се намуси с престорена симпатия. — О, скъпи… как бих могла така да те накажа?

— Много лесно. Ти ме наказваш всеки път, когато хвърляш в лицето ми любовта ми към теб.

Айрин седна и разстла японската рокля край себе си, така тя заприлича на голяма крушовидна пчела, капнала на блестящо цвете.

— Ще ти кажа истината, Джон — каза тя, — ти престана да ме обичаш преди много време. Мисля, че от войната насам не ме обичаш.

— И това е твоят отговор, така ли? Да мърсуваш с негри работници на кухненската врата?

— Негър работник, скъпи, беше само един.

— Ти наваксваш.

— Наистина ли?

— Разбира се, по дяволите, ти наваксваш! Не е случайно. И какво вижда в теб един черен механик — бостънска педантка? Такъв мъж иска някоя страстна. Той няма нужда от надута бяла жена в бельо от „Бергдорф Гудман“!

Айрин повдигна едната си вежда. Той не можа да разбере дали е засегната или не. Тя си пиеше напитката и попита:

— Надута ли съм?

Настъпи моментна пауза и после тя каза:

— Не зная защо се ожени за мен, щом като мислиш, че съм надута.

— И аз не знам.

— Наистина ли съжаляваш толкова много?

— Господи, Айрин, аз не съжалявам. Просто съжалявам за пораженията, които съм нанесъл, съжалявам за смъртта на Клара, както и за начина, по който се влачим вече девет години без нищо между нас, освен недоверие и препирни.

Айрин сведе очи. Имаше доста неприятни сенки в бледосиньо.

— Разбира се — каза тя, — вината не бе моя.

— Има ли някакво значение сега чия е била грешката?

Тя погледна нагоре.

— Говориш така, защото ти беше виновен — ти и тази полякиня, която нямаше почтеността дори да не се забърква със съпруга на друга жена. Не бе моя вината и ти знаеш, а сега се опитваш да кажеш, че е била моя.

— Не казвам нищо подобно, само казвам, че след девет години вече няма значение.

Очите на Айрин се пълнеха със сълзи.

— Ако няма значение, защо се чувствам така?

— Как така?

— Имам желание да се държа ужасно с теб. Не мога да се спра. Аз те обичам, Джон, но трябва да бъда ужасна към теб, за да се уверя дали ме обичаш още. Мисля, че като те наранявам, а ти продължаваш да ме обичаш, значи любовта ти е истинска.

Джон я загледа втренчено. Беше така благочестива, както винаги, но сега бе по-стара, светостта й не бе така фантастична и магическа и повече приличаше на благочестивата студенина на гипсовите фигури, които мексиканките държат на тоалетките си до четките за коса.

— Ти не го направи, нали? — каза дрезгаво той. — Онова нещо с черния.

Тя плачеше и сълзите й се стичаха по японската рокля. Джон чувстваше, че трябва да я прегърне, но по някаква причина не можеше. Може би бе отблъснат от това, което тя каза — че ще го накара да я докосне. А освен това плачът не я превръщаше в нежна, чувствителна жена, която отчаяно се нуждае от неговата закрила. Тя остана вцепенена. Той чувстваше, че щеше да прегърне все едно статуя.

— Излизам — съобщи той тихо. — Ако някой ме търси, ще бъда в клуба на републиканците.

Тя кимна и подсмръкна.

— Съжалявам, Джон, нямах намерение да правя така.

Той спря на вратата, като се опитваше да измисли нещо, което да я накара да разбере, че може би бяха щастливи, че могат да продължават да живеят заедно без много търкания и че страстна любов бе последното нещо, което искаше от нея. Щеше да бъде щастлив, ако го остави на мира. Но тя седеше там с тъжното си лице, отчаяна и плачеща, и той можа само да се обърне, да затвори вратата след себе си и да се надява, че докато го няма вкъщи, тя не ще направи нещо абсурдно, например да глътне много хапчета или да му направи шоколадов кейк.

Когато стигнаха до вратите на Ниневия, имението на Рикардо Риконе в Торнууд, щата Ню Йорк, последните разпокъсани облаци от летния дъжд плуваха над резервоара „Кенсико“ и пътищата изпускаха пара на слънцето. Родерик, по-блед от друг път, караше колата си, облечен в тъмносив костюм и сива шапка. До него Силия бе както винаги спокойна и студена, в студеносин костюм и подходяща шапка с воалетка.

Колоните на входа бяха от дялан гранит, а вратите — от декоративно черно желязо с позлатени листа. През оградата не се виждаше нищо друго, освен стари дъбове и чудесен асфалтов автомобилен път, който водеше далеч зад тях. Като се доближи до вратите, висок мъж в добре скроена тъмносиня униформа излезе от зелената будка на часовоя и отиде до тях.

— Госпожа Корнелиус — каза пазачът, като се облегна на колата, — радвам се да ви видя.

Изразът на Родерик стана напрегнат, Силия каза:

— Това е съпругът ми, господин Родерик Корнелиус. Надявам се, че скоро ще започнете да го виждате по-често.

Пазачът кимна. Приличаше на италианец с дългите си бакенбарди и тъмните очи. Макар да беше любезен, можеше да счупи врата на някого само с едно извиване на ръцете си.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Корнелиус — каза той. — Много пъти съм чувал името ви. Аз се казвам Контили.

Родерик изръмжа.

— Можем ли да продължим? — попита нетърпеливо той.

Пазачът съвсем не се развълнува.

— Разбира се, господин Риконе ви очаква. Закарайте колата до края на пътя, до градината с розите, и някой ще я паркира. Господин Риконе сега е в зимната градина.

Силия махна с ръка и каза:

— Благодаря, Контини.

Родерик остана раздразнен и сериозен. Контини козирува и отиде да натисне копчето, което отваря високите черни порти.

Те продължиха по шумящите листа. Родерик не продума. Пътят се виеше сякаш с километри напред и те първо усетиха аромата на градината с розите, преди да я достигнат: мирисът беше плътен и почти подлудяващ. После завиха на ъгъла, а земята изглеждаше бухнала от хиляди и хиляди цветове.

Той паркира колата и излезе. Когато заобиколи и отвори вратата за Силия, тя промълви:

— Не е ли божествено? Това наистина е божествено място.

Родерик й помогна да излезе.

— Какъв е той? Някакъв градинар маниак?

Силия прошепна:

— Не провокирай. Зимната градина е насам.

— Охо, значи вече си идвала тук?

Силия провря ръката си през неговата и двамата закрачиха с предпазлив апломб между дъжд от рози. Родерик се потеше и би дал всичко да можеше да поеме дъх, който не бе натежал от мирис на цветя.

— Зимната градина се вижда от къщата — забеляза Силия почти като професионален екскурзовод, когато се изкачваха по малък наклон между рододендрони и бергамот. — Всъщност никога не съм била вътре, но съм я виждала.

Когато заобиколиха храстите, зимната градина се показа. Беше изградена от бял камък, с покрив като купол и заобиколена с декоративни каменни балюстради. Зад нея бяха неукротимите гори на имението на Риконе, сенчести и прохладни. Отпред и отдолу градините бяха обградени с храсти и виещи се пътеки; фонтани блещукаха и пръскаха вода на следобедното слънце. Самата къща бе съвсем в класически стил, с двадесет спални, отвън с розова гипсова мазилка.

Въпросният човек бе седнал и рисуваше с маслени бои. Бе нисък на ръст и подвижен, със слънчеви очила в златни рамки. Можеше да бъде и братовчед на Ал Капоне, макар повечето от политизираните му приятели да го оприличаваха на Литъл Флауър. Рикардо би бил очарован, ако бе кръстен Фиорело. Имаше изключително чувство за хумор, което придаваше пикантност на контраста между чувството за култура и пълната безскрупулност в престъпността.

Разбира се, Риконе не бе сам. На двадесет ярда от него, на мраморна пейка, седеше мъж в бледосин костюм и с шапка на глава. Той зорко наблюдаваше околността, горите и дърветата и почукваше с пръсти по мощната пушка, която бе сложил на коленете си. Вероятно имаше и други пазачи, скрити зад рододендроните, но не можеха да се открият, освен ако някой не направи рязко движение, за да бръкне в дрехата си за цигара.

Докато Родерик и Силия се приближаваха, Риконе остави четките и стана. Вдигна шапка и подаде малката си пълна ръка, за да помогне на Силия по стълбите.

— Скъпа моя — каза той, като я целуваше. После се обърна към Родерик и му се усмихна с един ред малки бели зъби, подобни на млечните бебешки зъби. — И вие, господин Корнелиус, колко се радвам да се запознаем.

Родерик се ръкува. Беше изключително нервен. Когато Риконе дръпна два боядисани в бяло градински стола за тях, скърцането на металните им крака по каменния под го потисна и смути още повече.

— Какво рисувате? — попита Силия. — Прилича на роза.

Рикардо кимна. Не бе възможно да се видят очите му зад тези недружелюбни малки слънчеви очила.

Той се приближи до малката си рисунка, която блестеше на триножника.

— Мисля, че имам талант за това, знаете ли. Само да имах повече време. Голям почитател съм на Беатрикс Потър, англичанката. Тя е рисувала цветя и те изглеждат като живи.

— Съпругът ми има талант да транспортира неща по въздуха — каза Силия. — Той е пионер в тази област, знаете ли. Има голям талант за това.

Родерик погледна с неудобство и отговори:

— Аз съм бизнесмен, господин Риконе, обикновен бизнесмен.

Рикардо вдигна едната си вежда зад тъмните очила. Приличаше на черен гарван, който излита от черно езеро.

— Бе истинска изненада, когато открих, че вършим бизнес с вас — каза Родерик. — По една или друга причина, дължаща се на семейството ми и на начина, по който се работи, аз не съм знаел, че вашият свят и моят са така тясно свързани.

Мафиотът кимна. Той бе така мил и учтив, че на Родерик му ставаше все по-трудно да поддържа раздразнението си. Рикардо Риконе бе човек, при когото децата идваха, когато са в беда, и в краката му се събираха птички и катерички с надежда да получат трохи. Беше лесно да потиснеш недоверието си и да забравиш, че за него и покойния му брат Джорджо се знаеше, че са отговорни за повече от 85 насилствени смъртни случая.

— И какво почувствахте, господин Корнелиус, когато разбрахте? — каза той. — Бяхте ли обезпокоен?

Родерик бавно вдигна очи.

— Не мисля, че „обезпокоен“ е подходящата дума. Усещането бе, като че ли съм разбрал, че вашата майка е имала любов с ловеца на плъхове.

Очевидно Рикардо хареса аналогията и се усмихна.

— Да — каза той.

Всички гледаха прислужника, който изкачваше стълбите със сребърен поднос в ръце. Като влезе, с голяма сръчност разстла чиста ленена покривка на масата и постави сребърни ножове, вилици и подправки. В сребърна кофа с лед имаше изстудена бутилка шампанско, а под бели салфетки — малки салатиери във формата на цветя с домати, аншоа, бланширани червени пиперки и смес от пушена пъстърва и сметана.

Родерик наблюдаваше със строго лице, докато подреждаха аперитивите. След като сервитьорът отпуши бутилката, сипа в чашите вино и се отдалечи с уважение, Родерик попита:

— Какво е това?

Рикардо изглеждаше изненадан.

— Няма ли да хапнете с мен?

Силия погледна Родерик с недоволство.

— Господин Риконе — каза Родерик, — дойдох тук да споря, не да ям.

— Едното изключва ли другото?

Родерик изтриваше врата си с носната кърпа.

— Това, което казвам, господин Риконе, е, че за мен е трудно да споделям хляба с хора, от които не се възхищавам.

Настъпи неколкоминутно мълчание. Риконе изду бузите си и зачука с малките си пръсти по облегалката на стола, сякаш се опитваше да се справи с някой племенник, на когото изрично са казали да не лази под малините.

— Добре, господин Корнелиус — каза той най-сетне, — не е необходимо да ядете. Не мога да ви сложа на коленете си и да ви храня с лъжичка като бебе.

— Роди, моля те, няма защо да правиш всичко по-трудно, отколкото е в действителност — каза Силия.

— Наистина е трудно — продължи Родерик. — И ако се съгласим с гостоприемството на господин Риконе, няма да стане по-лесно.

Риконе стана, отиде до оградата, после се обърна и разпери умоляващо ръце.

— Вие не ме харесвате? — попита той. — Така ли е?

— Не ставайте смешен — каза остро Родерик. — Аз едва ви познавам. Но зная репутацията ви и за нея именно ще говорим.

— Искате да кажете, че ще говорим за рози?

— Може да си заврете розите в задника. Аз искам да говоря за мафиоти.

— Роди! — каза Силия.

Но Риконе й махна да мълчи. Той поклати глава и отиде към Родерик с израз, който можеше да бъде съжаление и утешение, ако бе възможно да се види какво изразяваха очите му зад очилата.

— Съжалявам, господин Корнелиус, но вие сте съвсем прав. Ние трябва веднага да се захващаме със същността на работата. Явно е, че не можем да бъдем приятни, докато не знаем кой къде стои.

Той седна и отпи от виното, после продължи:

— Мисля, че е жалко, загдето не се срещнахме по-рано. Приличате ми на човек, който щеше да допринесе много за нашите връзки с „Корнелиус индъстрис“. Но аз знам как стояха нещата с баща ви и знам също, че серия от нещастни събития накараха баща ви да прехвърли бизнеса върху съпругата ви и господин Букбайндър, Бог да успокои душата му.

Родерик се намръщи.

— Не е ли малко преждевременно? Дейвид Букбайндър е във Флорида на дълга ваканция. Може да се е оттеглил, господин Риконе, но не мисля, че очаква да умре точно сега.

Рикардо вдигна рамене.

— Никой от нас не очаква такова нещо.

— Като експерт ли говорите?

— Говоря като човек, който се радва най-пълноценно на живота си и на всички дарове на Бога.

— Изглежда, че сте се наслаждавали и на изнудването на повечето от нашите клиенти.

Рикардо сложи чашата си на масата.

— Добре — каза равнодушно той, — може да го наречете изнудване, щом като искате. Но терминологията не е реалност. Престъплението, бизнесът и политиката са взаимозаменяеми. Аз самият не виждам разликата. Всички ние сме заинтересувани от качеството на живота и това е всичко.

— Какво е качеството на вашия живот?

Риконе се усмихна.

— Много приятно, така ми се иска да мисля.

— И за какво качество на живота може да претендира една корпорация за камиони, ако откаже да обслужва първо стоките на „Корнелиус“? Или докерът, който реши да спаси от разкъсване няколко чувала с тор на „Дюпон“ или да измерва цимента на „Кайзер“ винаги в полза на цимента на „Корнелиус“? На какво качество на живота се радва един търговец, ако на всеки шест месеца не разраства бизнеса на „Корнелиус“ с десет процента в сравнение с другите? Или търговец на едро, който не налага хранителните продукти на „Корнелиус“ пред тези на другите? Можете ли да ми обясните това?

Рикардо въобще не бе смутен от това, което му каза Родерик.

— Господин Корнелиус — усмихна се той, — какъв живот ще има вашата секретарка, ако й плащате да разнася писма и тя не ги разнася?

— Ще бъде уволнена.

— Разбира се. А сега тези хора, за които аз отговарям — всички тези шофьори на камиони и докери, търговци — на всички тях вие също плащате. Но да предположим, че един от тях не изпълни задължението си, какво можем да направим тогава? Не можем да го уволним. Нямаме никакви законни права над него, защото неговата безполезност за нас се състои в това, че той работи за някой друг. Единственият начин, по който ние можем да го държим, е това, което наричам насилствено напомняне.

Родерик хвърли бърз поглед към него и после го отмести.

— Не мога да се досетя какво означава този захаросан израз — каза сухо той.

— Може би можете — отговори Риконе, — но вероятно си представяте мъчение и побоища или хвърляне на тухли през прозореца посред нощ. Това си представят повечето хора, незаети в този бизнес. Миналата седмица една много известна филмова звезда ми бе на гости за вечеря и непрекъснато ме умоляваше да й покажа моя пистолет. Господин Корнелиус, знаете ли, че от 1922 година аз не притежавам пистолет?

— Рикардо не е побойник — каза Силия. — Той не е като Дач Шулц и някои други такива.

— Точно така — кимна Риконе. — Когато моите хора прилагат насилствено напомняне, те винаги преценяват характера на дадения правонарушител и упражняват психологически натиск над най-слабото му място. Ако е бил лош работник например, те ще му подскажат колко по-сигурна ще му е службата, ако неговият бос не разбере, че е бил лош работник. Ако има болен роднина в Южен Бронкс, ние може да му припомним, че животът ще бъде за всички много по-лесен, ако роднината му не бъде изгонен. Рядко трябва да предприемаме тези стъпки. Ние сме разбрали, че страхът у човека е много по-силно оръжие от палката с топка на края.

Родерик облиза устните си.

— Докладите от вас и вашия брат споменават, че четирима души са били убити през 1950 година за задържани пратки на „Хейман Дръгс“, които са наши, в полза на нечии други. Там се споменават Джими Хофа и други имена. Тези хора истински ли умряха, или вие просто сте им направили насилствено напомняне, което е било повече насилствено, отколкото напомняне?

За първи път Рикардо Риконе махна тъмните си очила. Очите му бяха влажни и късогледи и като че ли гледаше нещо, което се върти над главата на Родерик, макар Родерик да бе съвсем сигурен, че иска да се вгледа право в него.

— Аз не разбирам какво се опитвате да ни припишете — каза меко Риконе.

— Не е ли очевидно? — каза Родерик. — Казвам го колкото се може по-ясно. Искам да разбера точно какви грехове сте извършили в мое име, с мои пари и искам да спра това.

Силия се канеше да каже нещо, но Рикардо вдигна ръка, за да й покаже, че напълно контролира положението и че тя за момента не трябва да взема страна срещу Родерик.

— Вие сте странен човек, господин Корнелиус. За един бизнесмен вие сте наистина съвсем необикновен.

— По една случайност аз имам морал, ако това искате да кажете. Всички ние имаме нравственост от един или друг вид. А вие просто не можете да схванете какво всъщност е нравственост.

Риконе отново си сложи малките тъмни очила на носа и се облегна, за да разгледа Родерик със смесен интерес.

— Ако имате да кажете нещо във ваша защита, по-добре го кажете — викна Родерик. — Иначе мисля, че спогодбата Корнелиус-Риконе се прекратява. И наистина се прекратява.

Рикардо се изсмя.

— Защо трябва да се защитавам? Вие не разбирате нищо, що се отнася до нравствеността. Ние двамата сме в един и същи бизнес, вие и аз. Ние сме в бизнеса да правим колкото е възможно повече пари с минимални усилия. Много често това означава, че трябва да упражняваме натиск над хората, понякога означава, че трябва да ги убиваме. Макар че вие очевидно не сте знаели, през изминалите девет години няколко пъти сте поискали да се извършат неща, които са могли да бъдат извършени само чрез насилие или убийство. Тези четирима мъже, които умряха през 1950 година, умряха, защото вие — вие лично — настоявахте „Хейман Дръгс“ да ускорят делата в Средния изток. Това искахте да бъде направено, макар ние да бяхме сравнително доволни, ако положението се запази както в миналото, въпреки това го извършихме.

Родерик се обърна към Силия.

— Какво говори той? Ти ми каза, че всички мои инструкции били проверявани от Дейвид и теб!

— Точно така, скъпи. В този случай ние се съгласихме с теб. Идеята беше добра.

— Но, за бога, Силия, ти знаеше, че те трябва да…

— Да.

Родерик втренчи очи в съпругата си, но облечена в студеносиния си костюм, тя бе спокойна и съвършена както винаги. Мадоната на доларите. Той примигва и на клепачите му имаше пот, която дразнеше очите му. Посегна към чашата с вино и отпи малко. Беше свежо и ароматно, но за него бе като вода.

— Аз попитах Дейвид Букбайндър колко души са умрели и той не ми каза — каза той.

— По-добре, че не знаете.

— Но какво, по дяволите, ще правя? Какво ще стане, ако се получи пак същата ситуация?

Рикардо стана от стола си, седна на оградата точно до Родерик и сложи ръка на рамото му. Родерик погледна с неудобство розово-белите му пръсти и не за първи път се почуди защо всички му говорят, като че ли са съучастници в някаква тайна, която той не бе способен да разбере.

— Господин Корнелиус — обясни Риконе деликатно, — ние просто работим в два различни отдела на един и същи магазин. Вие сте големият шеф на горния етаж, а аз управлявам вашия диспечерски отдел. Не мога да работя без вас, но и вие не можете без мен. Ако това, което върша, е престъпление, това, което вие вършите, също е престъпление, защото вие не можете да съществувате, ако аз не ви помагам.

— Какво искате да кажете? — попита Родерик, като се опита да обърне главата си. — Да не би да се опитвате да намекнете, че съм престъпник?

— Просто ви представям неизменната истина. Разбира се, че можете да продължавате вашия бизнес, както ви харесва. Можете да го вършите по квакерски. Някои корпорации го правят, но аз се интересувам да зная дали си изчисляват данъците като квакери.

— Може да сте честен и почтен като светец, но ако е така, трябва също да сте готов да платите цената за това. Ще бъдете облаган за наказание от службата за данъците, която не прави отстъпка на никого. Ще бъдете конкуриран и мамен от вашите съперници и от вашите собствени дилъри. Камионите ви по мистериозен начин ще пукат гуми, когато имат срочна доставка. Фабриките ви ще се опожаряват, стоката ви ще бъде ограбвана, финансовите ви книги ще бъдат подправяни. Всъщност — и тук Риконе се наведе и почти пошепна в ухото на Родерик — вие ще бъдете изяден жив.

Родерик седя много дълго време мълчаливо. Рикардо Риконе се върна на мястото си, втъкна салфетка в яката си и започна да яде салата, като през цялото време наблюдаваше Родерик. Силия също започна да похапва и да пие вино, но очевидно нямаше голям апетит.

Родерик въздъхна. После каза:

— Дойдох тук днес, като знаех, че всичко, което ми казахте, е вярно. Може би аз не исках да бъде вярно. Може би мечтаех.

Риконе дъвчеше и кимаше.

— Ние всички имаме мечти, господин Корнелиус. Това, което не трябва да правим, е да не позволяваме на други да ни пречат да ги изпълним.

Родерик сведе очи. Ядът му бе съвсем намалял и сега се чувстваше само потиснат. Може би през цялото време беше знаел, че не може да измъкне „Корнелиус индъстрис“ от обвързването с хора като Риконе, но бе повече от мъчително да се срещне очи в очи със своята лична безпомощност. Той привърши виното си и когато погледна, прислужникът бе до него, за да му напълни чашата.

— Ще ви кажа нещо последно — забеляза Риконе. — Може да ни прозвучи грандиозно, но е съвсем вярно. Няма нито един жив човек на този континент, който да може да се опази от нас. Това ви показва колко власт може да бъде купена с вашите пари, господин Корнелиус. Ние можем да упражним натиск над всеки един като вас, а ако е наложително, за нещастие, можем и да го убием. И аз имам предвид всеки.

Родерик изгледа Риконе дълго, като го преценяваше.

— Предполагам, че като казвате всеки, изключвате президента.

Риконе погледна изненадано.

— Разбира се, не! Кой знае. Един ден може да ни извикат да премахнем някой президент. Засега няма изгледи, поне за няколко години, той да е демократ. Но, да, може да се случи, ако достатъчно хора като вас се съберат и решат, че не харесват президента и са готови да заплатят цената, която ще поискам.

Родерик изръмжа тъжно.

— А каква е цената за един президент?

Рикардо Риконе преглътна вино и се усмихна.

— Попитайте ме, когато му дойде времето, господин Корнелиус. Сигурен съм, че ще се договорим.

Силия каза весело:

— Ще покажеш ли на Роди новия вид рози?

Те разгледаха градините и къщата, докато един гонг ги призова за обяд. Риконе им показа своите собствени мутации на „Пийс“ и един нов вид роза, която се опитваше да отгледа в памет на починалия си брат Джорджо. Джорджо бе починал от левкемия преди седем месеца, точно когато правеше проучване на връзките си в Министерството на правосъдието. Рикардо тъжно помириса новата роза и трябваше да се обърне, за да издуха носа си. Родерик гледаше нетърпеливо към Силия по време на проявата на братски чувства, но изразът на Силия бе неразгадаем.

Столовата беше бяла, а подът — от червени полирани мексикански плочки. Един фонтан бълбукаше и гъргореше и накара Родерик на два пъти да се извини и да стане от масата. Къщата беше по-подходяща за Лос Анджелис или за Италия, отколкото за щата Ню Йорк. Рикардо се шегуваше, че ако има минохвъргачка, би могъл да изстрелва мини от своите стъпала направо в игралния дом на Рокфелер в Покантико, който струваше 200 000 долара.

— И няма ли да бъде това едно напомняне, че престъплението е винаги на прага на богаташите?

Пет прислужници им поднесоха месо от раци, гарнирано с авокадо, яребици, задушени в бърбън, пълнена риба, телешки кюфтенца, аспержи с розмарин и ягоди. Розови листенца плуваха в купите за изплакване на пръстите и светлината се отразяваше в кристалните чаши за шампанско и рисуваше извивки по високия таван. Родерик яде много малко. Чувстваше се така, сякаш го посвещаваха в криминално общество без оглед на собствените му преживявания. Но ако „Корнелиус индъстрис“ трябваше да живее недосегаемо, какво друго можеше да направи? За първи път в живота си той започна да разбира цената на парите, която баща му е знаел от самото начало.

— Рикардо — каза той, като остави на масата златната лъжица за плодове, — искам да стигнем до разбирателство.

— Много съм доволен — ухили се Рикардо. — Разбирателствата са същността на щастието.

— Искам разбирателство относно убийствата. При тях няма нищо щастливо.

— Убийства! Скъпи Родерик!

Родерик остави намачканата си салфетка.

— Важно е, Рикардо. Важно е за мен, важно е за моето бъдеще, за бъдещето на семейството ми и за хилядите хора, които работят за нас. Искам да се разбере, че никой не трябва да бъде убит за осъществяването на някаква политика на Корнелиус.

Рикардо се замисли.

— Искам също да се разбере — продължи Родерик, — че ако се наложи някое насилствено напомняне, аз искам да зная предварително и искам да зная какво ще бъде.

Погледът на Силия премина от Рикардо към Родерик и обратно.

Рикардо приглади с длан сивата си напомадена коса и каза:

— Трябва да ви е ясно, че ние не сме точно работодател и чиновник. Искам да кажа, че аз не работя за вас като ваш наемник. Вашият бизнес е в партньорство с моя и е свързан така, че не може да се отдели. Много от камионите, които вие използвате, са мои и повечето от складовете, които използвате на Източния бряг, са също изцяло под мое разпореждане, макар и фактически да не са моя собственост.

Настъпи мълчание. Рикардо се усмихна, после допълни:

— Ако сметна за необходимо, за доброто на нашите общи интереси, да отстраня някаква постоянна опозиция, ще го направя. Вие не сте в състояние да протестирате.

— Но…

— Никакво „но“, Родерик. Ти си вършиш бизнеса по твой начин, аз си върша бизнеса по мой.

— Ти правиш мен, Силия и всички от „Корнелиус индъстрис“ съучастници преди факта. Ясно ли ти е това?

— Разбира се. Вие сте съучастници и след факта. Вие знаете в какво е бил забъркан Дейвид Букбайндър и все пак го запазихте от арест и скандал. Не е ли това криминално деяние?

— Няма смисъл да ме шантажираш, Рикардо.

— Разбира се, че има. Какво би могъл да направиш? Ще позволиш ли индустрия от величината на „Корнелиус ойл“ да се срине като лошо приготвено суфле само за да спасиш собствената си съвест? Ще те пратят в затвора не защото си замесен в убийство, а защото пренебрегваш капиталистическия път заради някакъв си ала-бала идеализъм. И въобще ти не си такъв човек. Ти не си самоубиец.

Рикардо започваше да губи търпение. Отново си свали малките тъмни очила и очите му, макар и късогледи, съвсем не гледаха любезно.

— Ти ставаш смешен — каза остро той. — През целия си живот си бил свързан с убийства и изнудване както всички така наречени почтени големи бизнесмени в Съединените щати.

Родерик не отговори. Той нямаше какво да каже. Знаеше в свой собствен минус, че всичките му протести са кухи като книжни кули. Плашеше се от убийства и криминалният свят го правеше нервен. Но знаеше също така, че притежава духовната сила, която би му била необходима, за да отхвърли Риконе и всички негови подобия. Както каза Риконе, той не беше самоубиец.

Най-сетне поясни:

— Мисля, че трябва да ми дадеш известно време.

— Колко време? — попита Рикардо.

— Един или два дни. Искам да обмисля всичко това.

— Разбира се.

— Не се тревожи, Рикардо — каза Силия. — Роди ще се справи, нали, Роди? Той не е толкова яростен, колкото изглежда.

Родерик поклати глава.

— Искам просто да помисля, това е всичко.

— Разбира се — повтори Рикардо като психиатър, който казва на своя пациент, че на края на кушетката наистина има застанали хищници.

След обяда Риконе им показа своя апартамент за бизнес. Това бе огромна стая с дебели килими и дълбоки кожени кресла, с картини от Стъбс, Гейнсбъроу, както и сбирка от италиански бронз. До края на посещението Родерик остана замислен и неспокоен и когато един дребен италиански шофьор докара колата им пред къщата, той не каза нищо друго на Рикардо Риконе освен благодаря.

По пътя за Ню Йорк, както караха в прашната слънчева светлина към блестящите небостъргачи на Манхатън, Силия каза:

— Не мислиш ли, че е съвършен?

Родерик я погледна.

— Съвършен? Имаш предвид Риконе?

Топъл вятър повяваше от Ийст Ривър. Те минаха на юг по аутобана „ФДР“ между множеството скъпи коли и таксита. Цената на такситата започваше с двадесет цента за първата четвърт миля и минаваше на пет цента за всяка следваща четвърт миля. Небето беше много бледо и високо. Родерик не продума, докато не стигнаха Грамърси парк, но в този летен ден на 1954 година той чувстваше доста болезнено, че е загубил нещо от себе си. Като се качи на горния етаж и видя всички папки и книжа, дадени му от Дейвид Букбайндър, вече нямаше желание да ги отваря и знаеше, че вероятно ще ги остави да избеляват необезпокоявани до края на живота си.

В този ден бе организиран семеен пикник в имението на Хоуп и Едуард в Лонг Айлънд. Родерик не беше виждал Хоуп от седмици и бе изненадан колко е бледа, макар да беше късно лято. Тя бе облечена в сива памучна рокля, която я правеше още по-сива. Едуард се безпокоеше малко за нея, но каза, че вероятно е умора. След една седмица трябваше да заминат за Европа във ваканция във Венеция, Флоренция, Швейцария и по река Рейн.

Родерик и Силия доведоха и Виктор. Той беше на единадесет години и Родерик не го обичаше много. Беше пълно, преждевременно развито момче, с неприятен навик да се подиграва и говори, без да е информиран. Понякога Родерик наблюдаваше сина си, като говори с приятели или играе тенис с дебелите си големи крака и бедра, и със съжаление се чудеше дали и той изглежда така в очите на другите, или това е нещо наследено от семейството на Силия. Фреди и Тес си играеха с новите немски люлеещи се кончета, които Едуард им бе купил. Фреди беше на седем години, с дълги ръце и крака и с редки зъби. Тес беше петгодишна и вече губеше красотата си на малко момиченце. Въпреки голямата захарнорозова джуфка в косите й, тя съвсем приличаше на Едуард. Люлеещите се кончета бяха лъскави и сиви, в почти естествена големина, децата се люлееха до безкрайност напред-назад в тревата, а Виктор стоеше малко настрани и се правеше, че не иска да се люлее, защото смяташе, че тези кончета са за малки деца. Джон и Айрин трябваше да доведат Али от Вашингтон, но Хоуп имаше чувството, че те се бяха скарали, защото се обадиха в последния момент, че няма да дойдат. Никой от останалата част на семейството не съжаляваше за това, защото Джон имаше способността да кара всички да се чувстват неудобно. Те бяха насядали по боядисани в бяло пейки из широката поляна, а прислужниците им поднасяха вкусни закуски. Птиците чуруликаха и шумоляха в дърветата. Беше един от тези летни дни, в които можеше да лежиш по гръб в люлка, да затвориш очи и без да забележиш, светът около теб да стане друг. По-късно, когато се захлади, Родерик и Хоуп се разходиха из имението. Хоуп пушеше и палеше цигара от цигара. Спряха в малка горичка, където едно поточе се вливаше в басейн със златни рибки. Водата беше тъмнозелена и светлооранжевите рибки се гмуркаха в снопове зелена слънчева светлина. Водни кончета хвърчаха над водата.

Хоуп седна на камък, покрит с мъх.

— Ще повредиш роклята си — каза Родерик.

— Няма значение — отговори Хоуп.

Родерик се изкашля.

— Не искам да бъда любопитен — каза той.

Хоуп го погледна и изпусна дим срещу слънчевите лъчи.

— Ти си ми брат в края на краищата.

— Не изглеждаш щастлива.

— Толкова ли ясно личи?

— Силия забеляза.

— Силия има остър поглед. Тя е много чувствителна.

— Предполагам.

Хоуп намокри угарката си в езерото и тя изцвърча. Под очите й имаше сини кръгове сякаш от недоспиване.

— Не е заради Едуард, нали? — попита Родерик с неудобство.

— Едуард?

— Той ли те прави нещастна? Не искам да се бъркам, но ти знаеш, така беше… с Мартин.

Хоуп се изсмя безгласно.

— Да, зная как беше с Мартин.

— Никога не съм те виждал такава. Да не си болна?

— Не е само Едуард — каза Хоуп. — Не го обичам, ти знаеш. Никога не съм го обичала. Може би се омъжих за него, защото се опитвах да намеря нещо, което Мартин никога не можа да ми даде. Като си се омъжил зле веднъж, така се омъжваш и втори път. Никога не трябва да се жениш за някого, за да поправиш грешките от първия брак. Ако не беше Луис Босор, това никога нямаше да се случи.

— Луис Босор? Кой, по дяволите, е Луис Босор?

Хоуп се усмихна тъжно и замислено.

— Той е работникът, който си отмъсти на богатите. Каква ирония наистина.

— Хоуп, не разбирам нито дума от това, което казваш.

Хоуп извади друга цигара и я запали.

— Няма значение. Това е просто моя глупава идея.

— Но за какво става дума? Луис Босор направил ли ти е нещо? Да не те е шантажирал? Слушай, ако те е шантажирал, аз мога да…

Родерик спря по средата на изречението. Изведнъж си помисли за Рикардо Риконе. „Можем да упражним натиск над всекиго, когото поискате, ако за нещастие е нужно, може и да убием някого.“

Той гледаше Хоуп сред снопове от слънчеви лъчи, сякаш беше някакво видение в свещена пещера. Тя не изглеждаше много реална, като че ли част от нейната душа беше решила да изчезне в земята.

Настъпи мълчание и Хоуп каза:

— Луис Босор умря преди години. Това, което направих с Луис Босор, накара татко да ме изпрати у Ландзер. Това беше всичко.

— Ти си болна, нали? — попита Родерик. — Има нещо, което не е наред.

— Да.

— Не искаш ли да ми кажеш какво е?

Хоуп пушеше и гледаше насекомите над езерото.

— Можеш ли да понесеш истината? — попита тя.

Той се намръщи.

— Е, добре. Истината е, че имам рак. След четири или пет месеца ще бъда мъртва.

Родерик не можеше да повярва на това, което чу. Той посегна и сложи ръка на рамото на Хоуп, но под дрехата й нямаше плът, подобно на видение, изтъкано от пара и облаци.

— Хоуп — каза той със сподавен глас.

— Още не съм казала на Едуард. Той мисли, че съм преуморена или че това е от времето. Не исках да му казвам, преди да свърши ваканцията. Мисля, че трябва, но някак си не искам последната ни съвместна почивка да се превърне в мъртвешко бдение.

— Сигурна ли си? — попита Родерик.

Хоуп го погледна въпросително.

— Сигурна ли си, че е рак? — попита Родерик. — Била ли си при специалист? Мисля, че можеш да бъдеш лекувана с облъчване.

— Бях вече при единадесет специалисти — отговори Хоуп. — Включително при доктор Рей Паркуин и доктор Кълпепър. Бях в Лондон и в Онтарио. За съжаление навсякъде отговорът беше същият. Имам рак на черния дроб, който е толкова напреднал, че е безнадеждно да се правят опити за неговото лечение. Вече е болезнено, но една операция ще бъде още по-болезнена и не ще оправи нищо.

Родерик седеше безмълвен. После изведнъж се разплака. Трепереше и се тресеше, а сълзите се стичаха от очите му и го заслепяваха.

— Не мога да разбера — хълцаше той. — Трябва да грешиш. Сигурно са направили грешка. Сигурно могат да направят нещо.

Хоуп запали нова цигара и се усмихна.

— Не, Роди, не могат. Всичко е свършено и аз трябва просто да го приема. Правя всичко възможно да се радвам на това, което остава.

— О, Хоуп, съжалявам, толкова съжалявам, че не мога да го изразя.

Тя го погледна с нежно сестринско изражение.

— Не трябва да съжаляваш, Роди. От всички останали ти си бил винаги най-внимателният. Това е истината.

Той извади носна кърпа и издуха носа си.

— Винаги съм бил най-мекият. Сигурно това искаш да кажеш.

— Да — каза тихо тя, — толкова лошо ли е това? Нежност?

Той изтри очите си и пак издуха носа си. На гърлото му още бе заседнала буца, но пълното спокойствие на Хоуп му помагаше да се съвземе.

— Не знам — каза той нещастно. — Мисля, че да си мек, понякога означава някой да умре.

— Имаш предвид мен? Не бъди глупав!

— Не, не, нямам предвид теб. Мисля си за цялата работа на „Корнелиус“ с гангстери, мафия и други подобни.

Хоуп повдигна веждите си.

— Така значи, ти разбра. Чудех се кога ще разбереш.

— И ти ли знаеше?

— Не съвсем сигурно. Но Едуард винаги е подозирал. Той познава някои хора в Аризона.

— Дейвид Букбайндър ми каза — отговори Родерик. — Някаква връзка на Дейвид с убийство през 1927 година, което го е накарало да напусне. Използвали сме тежка артилерия в Министерството на правосъдието и те са казали, че ще покрият всичко, ако Дейвид напусне. Мисля, че съм бил доста наивен, но дори и не съм подозирал. Просто съм давал нареждания и не съм питал как са изпълнявани. Силия е знаела. Сега вече не знам как се чувствам с тези неща. Мисля обаче, че тя се е опитвала само да ме запази. Колкото по-малко знам, толкова по-малко съм бил в състояние да изложа рода на опасност. Баща ни е знаел какво прави. Но още ми е трудно да преглътна това с убиването на хора заради бизнеса. Още ми е трудно да го преглътна.

Хоуп стана и се разходи край езерото. Той я последва и заедно си проправиха път през горичката до един малък склон и през поляните към едно място с изглед към сребристосивата ивица на Моричес Бей и далечния тъмен Атлантически океан. Въздухът тук беше по-свеж и Хоуп обърна лицето си срещу вятъра, косата й се развяваше, а очите й бяха присвити.

— Какво ще правиш? — попита тя.

Той ритна тревата.

— И аз си мислех. Силия и аз отидохме да говорим с Рикардо Риконе онзи ден там, в Торнууд.

— Риконе? Той замесен ли е?

— Той е постоянно присъствие поне за Източния бряг. Но Алберт Хагермайер и Франк Гизи са свързани с цялата работа. Не знам как да ти кажа. Цялата корпорация „Корнелиус индъстрис“ от двадесет години се управлява от гангстери.

— И те са убивали хора? Хора, които са пречели?

Родерик кимна. Те вървяха мълчаливи през високата полюшваща се трева и блещукащите цветчета. Във въздуха се носеше мирис на море и за първи път Хоуп хвърли цигарата си и пое въздух, сякаш наистина се наслаждаваше.

— Да — каза тя, — каквото и да решиш да правиш, винаги трябва да знаеш, че тези, които са умрели, вземат един от нас в замяна.

Родерик я погледна в недоумение.

— Ти не си сериозна?

— Да, сериозна съм. Смяташ ли, че нашият род може да очаква да живее безнаказано след всичко, което е направил? Един от нас трябва да даде живота си като възмездие. И както изглежда, това съм аз…

— Хоуп, ти говориш глупости.

Тя се обърна към него. Лицето й бе мокро от сълзи.

— Бих желала да са глупости. Не вярваш ли в съдбата? Не вярваш ли, че нисшите духом ще наследят земята и че хитреците се наказват в ада? Или си се самозабравил като татко, Дейвид Букбайндър и Силия? О, Родерик, ние заслужавахме да бъдем наказани и ние сме!

Родерик отново се разплака. Двамата стояха на поляната и Родерик бе прегърнал сестра си, неговата тридесет и пет годишна умираща сестра. И както я държеше до себе си, той разбра колко малко я познаваше.

— Хоуп — каза той, като галеше косата й, — какво мога да направя, за да ти помогна?

Тя го погледна. Клепките й бяха натежали от сълзи. Поклати глава и каза:

— Нищо, скъпи, нищо.

Те останаха така дълго време, но Родерик дочу шумолене в тревата, погледна и видя Виктор.

— Виктор?

Момчето погледна виновно. Родерик веднага разбра, че той се е бил скрил във високата трева недалеч от тях. Бързо стисна ръката на Хоуп и после отиде до Виктор. Той не искаше да го погледне, но бръкна с ръце в джобовете си и се опита да изсвири.

— Защо свириш? — попита Родерик.

— Не зная, сър.

— Не знаеш? В тревата ли се криеше?

— Не зная, сър.

— Нищо ли не знаеш? — викна Родерик. — И извади ръцете си от джобовете, когато говориш с мен!

Виктор ги извади и продължаваше да стои дебел и намръщен. Скоро щеше да тръгва на училище в Англия и знаеше, че там ще може да прави каквото си иска, защото беше американец, защото беше богат и защото глупавият му баща нямаше да го тормози. Той мислеше за баща си като за някакво досадно животинче, което сякаш никога не порастваше, но което трябва да гледаш от чувство за дълг. Макар само на единадесет години, Виктор имаше чувство за дълг.

— Искам да знам какво си чул — настояваше Родерик. — Колко пъти съм ти казвал да не подслушваш. Имаш уши като на заек. Ти си един проклет заек, разбираш ли?

Хоуп дойде и хвана ръката на Роди.

— Няма значение, Роди, Виктор няма да каже.

Виктор обърна към нея голямото си зачервено лице и каза:

— Ще кажа, какво от това.

— Какво ще кажеш? — попита Родерик.

Виктор замълча.

— Ще кажа на вуйчо Едуард, че леля Хоуп ще умре, и тогава и двамата ще съжалявате!

Родерик удари Виктор през лицето с един замах на ръката си и момчето падна по гръб на тревата. Когато седна, от носа му течеше кръв и се задъхваше.

— Злодей такъв! — крещеше Родерик. — Не смей да ми говориш така! Малък плъх такъв! Ти, отвратителен злодей!

Хвана Виктор за яката и го вдигна. Момчето хленчеше, плачеше и се опитваше да спре кръвта от носа си с ръка.

— Да се извиниш на леля Хоуп! — крещеше Родерик. Беше ядосан. — Хайде, извини се!

За момент Виктор стоеше там, хълцайки, но после се дръпна от ръцете на Родерик, изтича през ливадата и изчезна в горичката по посока на къщата. Родерик го гледаше как бяга, после задъхан се свлече на колене и остана на тревата. Хоуп стоеше до него и ръката й леко докосваше рамото му.

— Понякога се чудя как съм могъл да създам толкова отвратително дете — каза Родерик с дрезгав глас. — Понякога ми се иска да го удавя.

— Детето е огледало на родителите си — каза Хоуп, без да бъде груба, но с натъртване.

Родерик поклати глава.

— Да, той може да е огледало на Силия, но аз не виждам какво съм направил, за да е такъв. Ще ти кажа нещо, Хоуп, когато „Корнелиус ойл“ премине към Виктор, фирмата ще бъде толкова нечестна, непочтена и неясна, както беше при Дейвид Букбайндър.

Известно време Хоуп остана мълчалива. После каза:

— Предполагам, че си прав. Тъжно е, нали? Но аз като че ли винаги съм предпочитала един истински измамник, отколкото неискрен ангел, не съм ли права?

Тя се наведе и целуна върха на главата му. После тръгна в посоката, в която беше отишъл Виктор. Родерик остана на място две-три минути, но скоро, щом осъзна, че е коленичил върху мравуняк, се размърда.

Към следващата част или към съдържанието

Греъм Мастертън Милионерът (12)

Метаданни

Данни

Милионерът

Информация

История

Сваляне / Връзки

1954

Букбайндър напуска Корнелиус

„По здравословни причини“ — казва висшият петролен служител.

Греъм Мастертън
Милионерът (12)