Чудесно градинско увеселение

Триста и петдесет долара, събрани за болни деца

От нашия кореспондент за светската хроника

„Миналата събота господин Франк Едмундс от Бротън устрои в дома си градинско увеселение за 250 души — знаменитости и други гости. Бяха събрани 350,23 долара за деца от Бротън и околността.

Забележителен нов гост в светските кръгове на Бротън беше господин Й. Корнелиус от Ню Йорк, пристигнал наскоро тук, с цел да осъществи бизнес инвестиции.“

„Бротън сентинъл“, 14 август 1900 г.

Беше един от онези дни, когато горещината идва на душни вълни и само ако излезеш и изминеш няколко ярда^[1] надолу по главната улица до магазина за домашни потреби на Скули, за да си купиш малко фасул или прах за пране, или решиш да отидеш за риба до магазинчето на ъгъла на Галвстън стрийт, дрехите ти ще се сгорещят, ще ти залепнат и ще ти бъдат неудобни, а обувките ще те стягат. Тогава веднага ще ти се прииска да си пийнеш шейк със сода или лимонада на една от сенчестите маси в млечния бар на Хауърд.

Нямаше такъв човек на име Хауърд и никога не бе имало. Млечният бар се стопанисваше от дребната, прилична на птица вдовица госпожа Грей. Тя ходеше нагоре-надолу зад високия, покрит с мрамор бар, в бяла колосана престилка. Поднасяше сладоледи „Сънли“ и млечни шейкове, а заедно с това, щеш не щеш, предлагаше и съвет. Госпожа Грей смяташе, че безплатното раздаване на житейска мъдрост е неразделна част от продаването на лакомства.

Когато Джанет прекоси измития дървен под в този августов следобед, заведението беше пълно и разговорът се точеше мързеливо в прохладата на шарената сянка. Госпожа Грей заглаждаше последния пласт на седеметажния ягодов сладолед и се обръщаше към един доста сгорещен мъж в износена синя дреха и закърпени панталони:

— Ако искате моето мнение, млади човече — казваше тя, като поставяше последната череша на върха, — заминете на север и ще си намерите работа във фабрика. Там винаги има работа, а чувам, че надниците са по-добри от всякога. Тук нещата вървят бавно, така е било, така и ще бъде.

Мъжът сякаш не слушаше. С грубите си пръсти на работник чертаеше невидими фигури по студения мрамор.

— В тези времена — продължавате госпожа Грей — трябва да знаеш какво търсиш, ако искаш да направиш нещо от себе си. Мина времето, когато кирка, лопата и здрав гръб бяха достатъчни. Но сега, ако не знаеш какво търсиш, ще свършиш живота си толкова беден, колкото си го започнал, а човек не може да бъде по-беден от това.

Календарът, закачен на покритата с дърво стена, проблясваше, разклащан от топлия ветрец, който подухваше през отворената врата. Беше тринадесети август хиляда и деветстотната година.

— Джанет — каза госпожа Грей с дрезгавия си старчески глас, — мисля, че си дошла да се почерпиш отново и пак на разноски на господарката си.

Това си беше стара закачка между двете, но едрият запотен мъж на бара не можа да я разбере и се изправи, за да погледне към Джанет, както се гледа към палаво кученце. Госпожа Грей сложи ръка на рамото му.

— Горещо е — обясни тя, — а заведението се намира между магазините и къщите и не е чудно, че изкушава домашните прислужнички.

— Наистина е горещо, госпожа Грей. Смятам, че един сладолед от касис със сироп и черешка отгоре ще ми дойде добре. Кълна се, мислих си, че ще плувна във вода, преди да стигна дотук — усмихна се Джанет.

— Млади момичета като теб не трябва да чувстват жегата — каза госпожа Грей и загреба от студения сироп. Разнесе се приятен сладникав мирис на касисови листа. — Носи повечко долни дрехи! Това ти го казвам всеки път.

Докато тя бърбореше, едрият чужденец се обърна и хвърли продължителен поглед към Джанет. Тя добре осъзнаваше, че той я наблюдава, защото леко почервеня и сведе очи, но не погледна към него. Освен всичко останало той беше обикновен работник, а госпожа Мълинър й говореше много строго за това, което тя наричаше „да обръща внимание“ на чираците, месарите и изобщо на разните грубияни. На Джанет й се струваше, че с това я оприличава на някакъв нечист пакет, който чака да бъде изпратен където и да е.

Джанет беше осемнадесетгодишна прислужница на господин и госпожа Мълинър от Бомонт стрийт, където къщите бяха бели, отделени една от друга и построени сред палми, акациеви дървета и сенчести храсти. В долната част на града, при железопътните релси, наричаха този квартал „Трасето за надбягвания“ поради белите му огради и хубаво подрязаната трева. Там младите момичета се разхождаха с хубавите си дрехи. Госпожа Мълинър беше също една от добре известните посетителки, макар че беше омъжена. Два или три пъти в годината ходеше до Хюстън и при всяко пътуване си купуваше модни дрехи за по няколкостотин долара. Джанет беше чула, че през миналия сезон само за една рокля тя беше заплатила почти двадесет долара. Изглежда, обаче, че господин Мълинър нямаше нищо против екстравагантността на съпругата си; той беше десетина години по-възрастен от нея, с червеникави бакенбарди и вероятно мислеше, че красивата му съпруга заслужава значителна част от неговия доход. Той имаше участие в уважавана и преуспяваща адвокатска фирма на Пета улица, в търговската част, и се смяташе за богат човек.

Джанет беше доволна, че работи за семейство Мълинър, и това й личеше. Тя беше висока само пет фута и четири инча^[2], обута с военни ботуши, хубавичка и топчеста, нещо, което винаги караше гостите на господарите й закачливо да я пощипват, особено след като конякът биваше поднесен за трети път. Имаше лунички по лицето и фината й кафява коса хвърчеше изпод широкополата й сламена шапка в необуздани къдрици. Устните й бяха червени и предизвикателни, а големите й тъмносиви очи правеха да изглежда винаги учудена. Носеше кремава памучна пола и розова ленена блуза, която подчертаваше заоблените й гърди и караше бояджиите по къщите да подсвиркват, когато минаваше край тях наперено, а старите пенсионирани джентълмени повдигаха очилата си, за да й хвърлят по-продължителен и по-изпитателен поглед.

Едрият мъж в млечния бар на Хауърд показваше повече от одобрение. Той гледаше открито и упорито към Джанет с бледите си изпъкнали очи по начин, който я караше да мисли, че блузата й е разкопчана или че е изцапала носа си. Той имаше червено холандско лице с открояващи се уши, които приличаха на парчета шунка, и жилави устни. Косата му беше жълта и изтъняла на темето, но въпреки цялата му животинска грубост излъчваше сила и мъжественост. Имаше вид на човек, който ще ти помогне при затруднение и дори ще извади кабриолета ти от калта със силата на широкия си гръб.

Той не каза нито дума, когато госпожа Грей поля сладоледа на Джанет със сироп, постави му черешка и й го поднесе с лъжичка на бара. Джанет, все още поруменяла, отвори чантичката си и сложи пет цента на мраморната повърхност. Госпожа Грей пусна парите в касата и й върна два цента.

— А сега изконсумирай бързо това, госпожице Джанет, защото ще ти се карат, като се върнеш. Аз благодаря на Бога, че не си моя прислужница, щях да те подгоня с дръжката на метлата.

Джанет й се усмихна с присвити устни и отнесе сладоледа си до една от масите. Избра я, защото имаше едно-единствено свободно място, а тя не искаше онзи едър работник да седне до нея и да се държи глупаво. Сведе глава над сладоледа и започна да яде колкото се може по-бързо. Изведнъж като че ли цялото удоволствие се беше изпарило и тя не смееше дори да погледне нагоре, да не би онзи човек още да я наблюдава.

На масата й имаше двама млади чиновници. Познаваше ги от магазина на едро на Окрам, който се намираше на Осма улица. Отначало говореха за лов на риба надолу в заливчето Харнес, но след малко направо започнаха да говорят за нея, като че ли тя не беше там. Обикновено тя приемаше добре тези закачки и дори флиртуваше по малко, но днес не можа да ги понесе и почти се ядоса.

— Едно нещо трябва да признаеш — каза единият от чиновниците, червенокосо момче в тесен кафяв костюм. — Тя се облича шик, макар че работи в кухнята.

— Шик? — каза другият, който имаше тъмна къдрава коса и много пърхот. — Тя е просто картинка, каквато мъжете обичат.

Джанет остави сладоледа си недоизяден, нещо, което тя мислеше, че подобава на възрастните. Само малките деца и кучетата облизваха купичките си. Отблъсна стола и взе пазарската си чанта. Не се обърна да се сбогува дори с госпожа Грей, за да не би работникът с червеното лице да гледа, но си каза, че госпожата вероятно е много заета със сипването на сладолед, за да я забележи. Навън, на тротоара, в жегата и слънчевата жар, тя сякаш се озова в огромна пещ.

„Добре, мислеше си тя, радвам се, че работя за почтени хора. Така, както се държат, мъжете приличат на диви кучета, които преследват само едно нещо. Как могат да бъдат толкова груби? Само да помиришат хубаво момиче, и се превръщат в жестоки, отвратителни животни. Отнасят се към жената като към парче сурово месо.“

Тя прекоси главната улица на ъгъла с Десета улица и продължи в сянката на дървените сгради, токчетата й чаткаха по тротоара, а дългата й пола шумолеше. Едно момче — куриер на колело — й подсвирна, когато мина покрай нея, но тя вирна брадичка и не му обърна внимание. Реши, че от сега нататък няма да има нищо общо с мъжете. Те можеха да я гледат и да й се подмазват колкото си искат. Не можеше да ги спре. Със сигурност обаче нямаше да ги окуражава. Както вървеше, се погледна във витрината на магазина и видя хубаво малко момиче със сламена шапка и шумяща розова блуза. Изправи гърба си, за да изглежда по-висока, и изпъчи гърди. Тази година големите гърди бяха на мода и тя се гордееше със своите. Почака на ъгъла на Девета улица, докато един кабриолет бързо изтрополи край нея, и след това стъпи на пътя. Беше изминала само няколко крачки, когато силна ръка я потупа по лявото рамо. Извърна изненадано глава и извика: „Ооо!“. Беше едрият мъж с червено лице. Този грубиянин имаше наглостта да я проследи надолу по улицата! Джанет се дръпна.

— Махни си ръката от мен, грубиян такъв!

Мъжът обаче се изсмя.

— Хайде, хайде. — Той подаде ръка. — Нека първо пресечем улицата. Нямам желание да бъда прострян от някой местен селяндур на колело!

Джанет вирна носле, повдигна полата си и важно премина по улицата, без да погледне наляво, нито надясно. Когато стигна отсрещния тротоар, се канеше да продължи, но мъжът отново грабна ръката й и я завъртя.

— Не ме докосвай! — кресна тя и блъсна ръката му. — Ако не ме оставиш на мира и не престанеш да ме тормозиш, ще извикам за помощ!

— Слушай — каза спокойно мъжът, като й препречи пътя. — Не се опитвам да ти се натрапвам. Познавам те отнякъде, това е всичко, и когато те видях там, в бара на Хауърд, исках да си спомня къде съм те виждал.

Джанет се помъчи да изглежда обидена. Всъщност беше доста заинтригувана къде този мистериозен чужденец можеше да я е виждал.

— Ще бъда благодарна — каза тя с леко разтреперан глас, — ако ме оставите на мира.

— Аз не ви задържам — каза той и се отдръпна от пътя й.

Джанет се намръщи. Той се усмихна със закачливи огънчета в очите.

— Е — каза тя с неудобство, — благодаря.

— За мен беше удоволствие — добави чужденецът.

Тя спусна полата си надолу и нагласи пазарската си чанта. „Този човек е много досаден! Първо се държа като грубиян, без да се въздържа, а сега, когато вече не прилича на грубиян, се въздържа твърде много.“

— Предполагам, че няма да ми кажете — каза тя с най-културния акцент, на който беше способна.

— Няма да ви измъчвам — лукаво се усмихна той.

— Но няма и да ми кажете?

— Не, освен ако искате да чуете.

— Добре — отстъпи тя, — не мога да си спомня да съм ви виждала преди.

— Нека да ви разкажа, докато се разхождаме. — Мъжът хвана нежно ръката й. — Зная, че имате да вършите работа.

Джанет беше доста смутена да се разхожда по главната улица с този червендалест мъж, но се опита да изглежда колкото се може по-спокойна. Тя беше виждала госпожа Мълинър да отива на вечеря с изветрели старци, а щом като госпожа Мълинър можеше с достойнство да придружава неподходящо изглеждащи хора, то и тя можеше.

— Вие работите за Беатрис Мълинър, нали? — попита мъжът. — Аз ви видях на градинското увеселение у Франк Едмундс в събота следобед, но кажете ми, ако не съм прав.

Джанет се изчерви без причина. Може би така чужденците наричат госпожа Мълинър, когато говорят за нея — Беатрис.

— Вярно е — отговори тя. — Аз съм прислужница на семейство Мълинър, но не мога да кажа, че съм ви видяла на градинското увеселение.

— Не, предполагам, че не сте. — Мъжът се усмихна. — Поне не в този вид. Когато отивам на градински увеселения, не съм с работни дрехи.

— Вие казвате… че сте били там като гост? — Тя го погледна учудено.

Той се спря и се поклони леко.

— Ако трябва да кажа истината, всъщност отидох неканен. Мисля, че храната беше добра, но разговорът — доста глупав. Но ще трябва да привикна с това, ако искам да се приспособя към местното общество. Този стар джентълмен с бакенбардите наистина ли е съпругът на госпожа Мълинър?

Джанет сдържа усмивката си.

— Господин Мълинър е по-възрастен от госпожата с доста години. Той има адвокатска кантора на Пета улица. Много приятен човек.

— О, сигурен съм — замислено каза чужденецът. — Не казвам, че не е.

Джанет го погледна внимателно. В целия си живот досега не беше срещала такъв особен мъж. Тя знаеше, че трябва да си върви, иначе ще закъснее с прането, но някак си не й се тръгваше, поне докато разгадае нещо за самоличността и странното му държание. Защо човек, който отива неканен на светско събиране, се разхожда по главната улица облечен като обикновен работник? Той беше грозен, но очарователен по един странен начин и тя чувстваше, че има някаква своя собствена власт. Това не беше просто физическа сила, беше някаква мощ, някаква съвсем ясно определена цел, от която никога нямаше да се отклони или да изостави. Човекът прекара ръка през оредяващата си жълтеникава коса и погледна Джанет с приятелска усмивка.

— Джанет — каза той, — чудя се дали би могла да направиш нещо дребно, за да ми помогнеш.

— Зависи какво.

— Ами… вече четири-пет дни съм в този град, оглеждам се и виждам, че е чудесно място за бизнес, това ми се иска да започна.

— Няма кой да ви спре — намръщи се Джанет.

Мъжът направи място на едно момче, натоварено с чувал картофи.

— Зная — каза той. — Но за да започнеш бизнес, се иска повече от това хората да те понасят. Те трябва да ти помагат. Трябва ми да знам какво става в града с бизнеса и със светския живот, защото искам бързо и със сигурност да напредна. Ето тук ми е нужна твоята услуга.

— Каква е тя? Не мога да направя много. Аз съм само една прислужница.

— Може да пуснеш малък слух, това е, което можеш. Кажи на господарката си, че току-що е дошъл важен човек от Ню Йорк, който иска да започне бизнес тук, и името му е Йохан Корнелиус. Само това трябва да кажеш. След малко всеки в града ще иска да знае кой съм и къде може да ме намери.

— Това всичко ли е? Само да кажа, че господин Корнелиус е пристигнал в града и иска да започне бизнес?

— Това е всичко, което трябва да направиш — поклати глава чужденецът.

Настъпи неудобна пауза. За момент Джанет се почуди дали господин Корнелиус няма да й даде малко пари, но той продължи да се усмихва, без да посегне към джобовете си. Беше ясно, че очаква тази услуга гратис.

— Не мислете, че съм нелюбезна, но безплатни услуги човек прави на приятелите си — каза тя бавно.

— Не си ли ми приятелка? — усмихна се той.

— Познавам ви само от пет минути. Приятелството е като голямо подслоняващо дърво, господин Корнелиус, а вие не можете да се подслоните дори под половин клон.

Той се замисли за момент и каза:

— Добре, хайде да станем приятели. Ако имаш свободен ден тази седмица, ще те заведа на карнавала.

— Господин Корнелиус… — Тя отвори широко сивите си очи. — Трябва да ми дадете време да помисля. Аз имам… е, добре, друг обожател.

Той пое ръката й и я целуна. Все едно че беше целуната от червения гумен кръг на бурканите за консерви. Тя нервно се огледа по улицата да види дали някой е забелязал.

— Джанет — каза той, — всички мъже, като те видят, стават твои обожатели. Остави бележка у Хауърд, когато решиш. А междувременно аз имам да върша работа, а и ти също. Беше голямо и приятно удоволствие да се запозная с теб и с нетърпение очаквам отново да те видя.

Усмихна се набързо и закрачи надолу по тротоара към ъгъла на Осма улица. Джанет остана да гледа след него почти цяла минута и с несигурни стъпки се отправи към магазина за домашни потреби на Скули.

— Нещо си загрижена? — обади се Скули от дъното на тъмния, миришещ на сапун магазин.

— Не съм сигурна, господин Скули — поклати глава Джанет. — Мисля, че току-що срещнах един много странен човек. Или е такъв, или е негодник, а може би и двете. Надявам се никога да не разбера кое от двете е.

По обяд, сгорещен и гладен, Йохан Корнелиус отиде в гостилницата на Парсън на Втора улица, по охлузената и бедна търговска част. Седна на дървената маса и си поръча порция говеждо с кнедли за осем цента.

Гостилницата на Парсън се посещаваше от работници и беше тиха, защото там се хранеха изтощени и изгладнели хора, които гребяха с евтини лъжици плътната хранителна супа и чупеха черния хляб с грубите си ръце. А ресторантите от средна категория гъмжаха от разговори по време на обяд, сякаш там се събираше ято птици.

Той вече знаеше житейския факт, че като започва отначало в нов свят, няма да бъде нито романтично, нито вълнуващо. Напротив, беше самотно и мъчително, и толкова обезкуражаващо, колкото може да бъде едно човешко състояние. На днешния ден — тринадесети август хиляда и деветстотната година, Йохан Корнелиус ставаше на двадесет и седем години, но фамилните тържества, които трябваше да донесат радост на рождения му ден, липсваха и съвсем старателно той се мъчеше да мисли за този ден като за съвсем обикновен, без каквото и да е особено значение. Това, че остаряваше, не беше толкова важно, колкото необходимостта да преживее, тъй като продължителността на живота му и без това беше известна и определена от Бога и каквото и да направеше, нищо не можеше да промени. Единствената му задача сега беше да започне бизнес и да спечели пари. Господ помага на тези, които си помагат сами.

Йохан беше в Америка малко повече от две години. Вече почти не мислеше за семейството си, освен понякога, и то със спомени като странни непредсказуеми романтични фрагменти. Като момче Йохан винаги бе имал страст към механиката и към всички машини, сложни и движещи се, както и към математиката. Винаги се бе виждал с цилиндър, свеж, красиво усмихнат, отхвърлил бедността завинаги. Баща му, помощник в мандра в Холандия, в Амерсфорт, беше работил години наред да го издържа в училището, за да стане велик инженер. В годината на завършването му, съвсем без видима причина, баща му получи удар, докато пресичаше полето, за да прибере кравите си, и се парализира. Йохан пожертва инженерската си кариера, за да работи вкъщи и да се грижи за майка си, за инвалидизирания си баща и шестте по-малки братя и сестри.

Никой не знаеше как се чувства. Никой не знаеше, че през всички тези години той се виждаше елегантен млад богаташ, а се потеше и трудеше в мандрата с ужасно отчаяние и горчивина и оплакваше загубените си шансове, които приличаха на красиво опакована кутия, в която имаше само чифт лошо изплетени ръкавици. Един ден през хиляда осемстотин деветдесет и седма година той взе от майка си обяда от сирене и черен хляб, тръгна надолу по калната пътека и като пое надясно вместо наляво, никога вече не се върна у дома си. Още сънуваше уморена си майка с обикновеното лице и своя клюмащ и мърморещ парализиран баща, но през деня отхвърляше тези видения на вина и ги заменяше със светли и пъстри картини от Холандия, с павирани с червени камъни улици, черно-бели крави и красиво небе — синьо като коприна, отрупано с пухкави бели облаци.

Беше си изпросил превоза от един фургон за сирене, който пътуваше за Гравенхаге, и оттам вървя пеш до Шевенинген. После похарчи последните си гулдени за пътя си до Англия. Знаеше две английски думи — да и толеранс. Толеранс нямаше нищо общо с религиозна толерантност, заради която повечето холандци напускаха своята страна. Беше дума от механиката. Намери си работа в Балам, предградие на Лондон, като монтьор и механик, а вечер се връщаше във влажната стая, която миришеше на газ и мръсно спално бельо. Спомняше си Лондон заради сгушените му покриви, силно наклонени, жълтото опушено небе и отчаяното чувство, че животът му ще мине така.

През един дъждовен ноемврийски ден на хиляда осемстотин деветдесет и седма година на Гарат Лейн в Балам той видя във витрината на обущарски магазин реклама за пътувания до Ню Йорк. Параходите тръгваха от Ливърпул всяка сряда и билетът струваше четири лири. Вечерта той отвори кутията с парите и видя, че няма достатъчно.

През декември, януари, февруари — студена зима със сняг до колене и оловносиво небе — Йохан отгладува парите за билета. Коледа на хиляда осемстотин деветдесет и седма година той прекара сам в студена стая с ечемичена супа, но през февруари хиляда осемстотин деветдесет и осма той добави последните пенита, които му липсваха, и отиде да си купи билет.

Йохан трябваше да се свива под мокрите одеяла до машините на кораба с нещастни болни деца и при непрестанния шум на моторите, които безжалостно отнасяха пътниците към неизвестната им съдба. Той се чувстваше изтощен и самотен и прекарваше нощите в молитви.

Корабът бе натъпкан със стотици емигранти за Елис Айланд^[3]. През целия първи ден в Ню Йорк валя от разсъмване до вечерта и той бе мокър до кости. След доста време и след като беше извървял много мили, най-сетне намери работа в работилницата на Натаниел — малка корпорация, която правеше спирачни системи за локомотиви. Старият Натаниел, емигрант от Германия, със стоманеносиви коси и слабост към жълти жилетки, обикна Йохан и го научи на някои неща за бизнеса, особено за този, свързан с механиката.

Йохан все по-често се виждаше с жилетка на точки, с цилиндър, засмян срещу съдбата.

— Няма значение колко си способен, може да си гений — казваше му той, като палеше лулата си. — Това, което е най-важното, е да накараш хората да повярват, че не могат без теб. Нека да мислят, че си незаменим. Щом започнат да мислят така, ти ще преуспееш. Освен това завързвай много приятелства. Няма значение дали можеш да ги понасяш или не. В тази страна хората подават ръка за помощ като на приятел, преди да ти покажат юмрук като на чужденец, защото, моето момче, това е страна, пълна с чужденци.

Йохан мълчеше, кимаше с глава и учеше. Късно следобед, когато старият Натаниел си отиваше вкъщи, той изваждаше счетоводните книги на корпорацията и с часове ги разглеждаше, докато научи финансовата й структура. Научи цената на труда и на стоманата, на пружините, бурмите, болтовете и резервните части.

Всяка вечер в девет часа ходеше във вечерно училище, за да учи английски при една стара дебела холандска мома, която се обличаше в черни вълнени рокли и носеше черни шапки с воалетки. През свободните си дни той взимаше пакет с черен хляб и салам, обикаляше улиците на Ню Йорк и слушаше с наострени уши. Веднъж дори видя самия Джон Д. Рокфелер, облечен с тъмен, добре скроен жакет. Това, което го учуди най-много, беше, че Рокфелер, макар и невероятно богат, беше висок колкото него, дори по-нисък.

През месеците, прекарани в Ню Йорк, Йохан се опитваше да потисне носталгията по Холандия колкото се може по-дълбоко и все пак една лятна нощ, седнал във Ван Кортланд парк, той усети сълзи да се стичат по страните му. Посети холандските гробища в Стейтън Айланд без никаква причина — само със затаен дъх да прочете надписите по тях.

Беше безнадеждно самотен, но чувстваше, че самотата е съществена част от съдбата му. Това му даваше възможност да работи два пъти по-усилено и с двойно усърдие и постоянство. Сприятели се с двама души от работата — един млад ирландец на име Дани О’Съливан и едно момче, еврейче, на име Айра Грийнбаум. Понякога излизаха заедно и обядваха долу при доковете. Излезе два пъти и с една дебела италианка, която беше срещнал във вечерното училище. Първия път отидоха на вариететен концерт на Бродуей, а втория път тя го заведе в дома си да се запознае с нейните родители. Нахраниха го добре, напоиха го и накрая му честитиха предстоящата сватба с дъщеря им. Той не ходи във вечерното училище почти две седмици, а когато след това се реши, тя беше вече изчезнала.

В ранното лято на 1900 година изкарваше по шест долара и тридесет и пет цента на седмица. И една юнска сутрин старият Натаниел му намекна за повишаване. Тази неделя той се разходи по Пето авеню към Петдесета улица и целия следобед скита между скъпи коли с кочияши, жени в кожи, пера и диаманти, мъже с колосани ризи и ръчно изработени обувки. Седна на една от каменните пейки на Четиридесет и втора улица пред Библиотеката. Гълъбите се разхождаха между краката му, а той дъвчеше сухите си бисквити. И точно тогава реши, че ще стане богат.

Йохан беше спечелил достатъчно за две важни неща. За билет до Галвстън, Тексас, и за костюм и риза на старо, които купи от една количка. Приготви стария си изтъркан куфар и без предупреждение, без да се сбогува с когото и да било, напусна Ню Йорк.

И сега, на рождения си ден, седеше в гостилницата на Парсън в Бротън, Тексас, беден както преди, но с ясно определени амбиции. И не само определени, но и знаеше как да ги постигне. Известна му беше бариерата, която съществуваше между бедни и богати. Нямаше много общи неща с усилената работа и почти нищо общо с късмета. За да бъдеш богат, трябва да започнеш като богат. Никога не могат да се спечелят пари без пари. Богатството може да се създаде чрез умно използване на самите пари, а голямото богатство може да се създаде, като се използва по-малкото богатство. Като събереш веднъж долари, които не са ти нужни за покрив, дрехи и храна, ти ще имаш средства да се издигнеш над нямането и да стигнеш до имането. В света на финансите парите са ти нужни като инструмент, както на дърводелеца му е нужен чук.

Проблемът на Йохан беше в липсата на пари. Имаше всичко на всичко единадесет долара, които беше спестил от работата си в Ню Йорк. И те трябваше да осигурят живота му поне за един месец. Но той си беше наумил, че при липсата на долари работа ще му свършат и въображаеми долари. Той ще се държи като средно богат и ще се надява, че илюзията ще му бъде достатъчна да привлече истински пари. И затова беше отишъл без покана на светското увеселение в събота, облечен безупречно в грижливо изгладения си костюм и риза, и правеше всичко възможно да се запознае с всеки, който представляваше нещо в Бротън. Семейство Мълинър бяха добро начало.

Мъжът до него, железопътен работник с мазно лице, гледаше завистливо парчето му хляб. Той се надяваше, че Йохан има достатъчно и ще остави нещо и за него. Йохан го погледна, бузите му бяха хлътнали, а ръцете — мазолести. Нарочно ядеше хляба си бавно, а работникът броеше залъците му и се надяваше, че Йохан може все пак да реши да остави нещичко. Чак когато изяде и последния залък, работникът сведе очи и продължи да яде разводнената зелева чорба.

Йохан си беше изработил здраво правило. Долари не могат да се натрупат от тези, които раздават пенита. От четенето на книги той беше научил, че ако най-богатият американец даде само по една пържола на всички хора в страната, той ще банкрутира за една нощ. В края на краищата да печелиш пари и да използваш пари беше много по-благотворително дело. Макар работникът да го гледаше враждебно, Йохан знаеше, че Господ ще го разбере и ще бъде на негова страна.

На следната заран той излезе от пансиона в най-хубавия си костюм. Къщата беше чиста, но стара, облицована с дъски, на ъгъла на Лубок стрийт, с изглед към кланицата. Всъщност Бротън беше възникнал благодарение на продажбите и транспортирането на говеда, макар в тези дни вече да се гордееше с производството на кухненски печки и с компанията за производство на пушки „Пуси“. Йохан вече беше посетил двете фабрики, поскита в работното си облекло около тях и вече си беше съставил мнение за производството, капацитета и нуждите им. Беше нервен и без да иска, се изпотяваше. На Шеста улица извади скъсаната си бяла носна кърпа и избърса ръцете си. После на ъгъла на Пета улица се обърна и се отправи към Националната банка на Бротън — солидна, представителна тухлена сграда на северната част на улицата. Премина през летящата махагонова врата в мраморния хол и стигна до гишето.

— Да? — попита чиновникът с очила.

— Имам среща с господин Грийвс — отвърна рязко Йохан. — Казвам се Корнелиус.

— Да, сър. — Чиновникът отиде да почука на вратата на мениджъра.

Господин Грийвс беше висок, слаб, неспокоен човек с навика да сваля и слага очилата си всяка минута, както и да вади часовника от джоба на жилетката си и да вдига капака му. Той въведе Йохан в кабинета си, предложи му да седне и сам той седна зад покритото с кожа писалище.

— Да, господин Корнелиус, вече чух за вас — каза господин Грийвс, като се клатеше в стола си.

Йохан повдигна очи. В малък град като Бротън новините се разнасяха бързо. После скромно сведе поглед и каза:

— Надявам се, че сте чули добри неща, господин Грийвс?

Господин Грийвс се усмихна.

— Достатъчно добри, господине, достатъчно добри.

Йохан отвърна на усмивката му. Съзнаваше, че е седнал много вдървено на стола и здраво държеше шапката си в ръце, но знаеше също така добре, че това интервю ще реши съдбата му — беден или богат. Години по-късно той казваше на едно от децата си: „Беше съдбовен момент, когато целият ти живот зависи от него и нищо друго не можеш да правиш, освен да се бориш за оцеляване“.

— Аз съм инженер. — Йохан се опита да се отпусне.

Господин Грийвс се усмихна търпеливо.

— Да, чух, че сте инженер.

— Мисля да започна бизнес в Бротън. Идвам от Ню Йорк, където бях съдружник в компания за локомотивни спирачки и чух, че в Тексас липсват инженери.

— Разбирам — каза господин Грийвс по начин, от който личеше, че не разбира.

— Чух, че Тексас е процъфтяващ щат. Има добитък, петрол и голяма нужда от добър транспорт.

— Така е — каза господин Грийвс. Той кръстоса крака, после реши да ги пусне и погледна Йохан със странен нетърпелив поглед, сякаш искаше по-скоро да свърши това, което има да казва, и да го остави на спокойствие.

— Аз… така да се каже… мисля…

Йохан не можеше да намери думи. Господин Грийвс се въртеше на стола и мърдаше все повече и повече, колкото по-трудно беше на Йохан да говори. Изведнъж му стана ясно колко е невъзможно това, което иска, и беше почти готов да се извини и да се сбогува, докато беше време.

— Ами… аз… смятам, че Бротън се нуждае доста от една сервизна работилница…

Господин Грийвс вдигна очи.

— Сервизна работилница?

— Да… имам предвид всички тези машини, локомотиви, стругове, парни машини и прочие. Мисля, че доста често се повреждат и имат нужда от поддържане, и точно тук съм нужен аз.

Йохан спря. Той се чувстваше смутен и несигурен. Опитваше се да измъкне повече пари, отколкото беше виждал през живота си и не можеше да намери думи да каже една обикновена фраза. Целият гореше и се потеше, а кантората на господин Грийвс му се струваше задушна и неприветлива като клетка.

Господин Грийвс отвори сребърна табакера и я поднесе към него.

— Пушите ли?

Йохан поклати отрицателно глава.

— Да, господин Корнелиус? — каза господин Грийвс и като запали цигара, издуха дима.

Миризмата накара Йохан още повече да се сгорещи и вече имаше силно желание да си отиде, въобще да зареже банката и да отиде на улицата да подиша чист въздух.

„Съвземи се и кажи какво искаш. Ако сега не успееш, никога няма да успееш“, мислеше си той и втренчено гледаше шапката си.

— Сигурен съм, че в Бротън има нужда от такава работилница — каза бавно Йохан. — И точно затова искам да започна. Вече няколко дни съм тук, разгледах фабриките и говорих с няколко предприемачи. Стигнах до заключението, че тази работа е възможна, и не само възможна, но и потенциално доходна.

Изговори абстрактните думи, които беше научил във вечерното училище, съвсем безупречно. Господин Грийвс се облегна на стола си и продължи да пуши. Дори когато си почиваше, не можеше да стои спокойно и прехвърляше цигарата от едната в другата ръка, въртеше я и я смучеше механично. Йохан седеше неподвижно, с изправен гръб и прилично прибрани крака. Излъсканите му обувки бяха една до друга, сякаш се намираха още в кутията.

— Е, добре — подсмръкна господин Грийвс. — Какъв заем ви трябва?

Йохан облиза устни. За момент му се струваше, че може да получи това, което искаше. По магически начин, без трудности. Но си напомни, че даването на заеми е работа на банковия мениджър. Това, че питаше колко иска да вземе на заем, още не означаваше, че одобрява идеите на Йохан и смята платежоспособността му добра и подходяща.

— Около десет хиляди долара.

— Около десет хиляди долара?! Нито повече, нито по-малко?

— Точна така.

Банковият мениджър се изсмя и скоро смехът го задави.

— Извинете ме — каза той, като изтри устата си с носна кърпа. — Не трябва да пуша.

— Чувал съм, че е лошо за сърцето — каза Йохан с мъка.

— Всичко, свързано с банката, е лошо за сърцето. Моят лекар ме посъветва да си почивам шест месеца в годината, да не пия бренди, да не пуша пури и да тичам всяка вечер по поляната. Ако правя, каквото ми казва лекарят, за три дена ще съм мъртъв. Вземам си лекарствата, както ми е казал, и пак се чувствам болен като куче.

Йохан се усмихна учтиво.

— Ами… тези десет хиляди долара…

Господин Грийвс отново кръстоса крака и сериозно се замисли, за да покаже, че ще разговарят за бизнес.

— Ами десет хиляди долара е голяма сума. Предполагам, че имате някакви проспекти за тази сервизна работилница. Финансов профил, разходи за работа и материали, работна ръка — такива неща.

Йохан бръкна в джоба си. Извади чисто изписаните листове от белия плик, купен вчера за тази цел. Статистиката беше направена още в Ню Йорк по примера на работилницата на Натаниел. Подаде ги през писалището и господин Грийвс ги прегледа, като от време на време мръщеше вежди.

Йохан се поотпусна малко и разгледа стаята. В единия ъгъл забеляза голяма желязна каса и снимка на съпругата, на госпожа Грийвс. В другия ъгъл имаше голям шкаф за документи и под папките бяха написани имената на местните бизнесмени. Като ти напишат името там, попадаш в листата на уважаваните. Имаш пари и си тръгнал по пътя към собственото си забогатяване. Като седеше сега пред господин Грийвс, той се чувстваше като дрипав бедняк, емигрант без пукната пара, без никаква собственост, освен дрехите на гърба си. Още не разбираше добре значението на истинското богатство, но много добре знаеше какво означава беднотия. За момент затвори очи, събра ръцете си и безмълвно се помоли на Господ да го напътства. Отново се видя забързан напред, с цилиндър, засмян.

Зашумолиха книжа.

— Господин Корнелиус — каза Грийвс и Йохан смутено отвори очи. — Тези финансови изчисления ми изглеждат чудесни. Не съм виждал по-разумни изчисления от години. Обикновено ми дават няколко цифри, надраскани на опаката страна на плик за захар, и очакват да им дам заем въз основа на това.

И двамата се усмихнаха.

— Казвате, че сте говорили с предприемачи? — попита Грийвс.

— Има един празен магазин долу на Четвърта улица, който ми изглежда доста подходящ. — Йохан отново кимна. — Вчера бях там, искат ми три долара и деветнадесет цента на седмица.

Господин Грийвс дръпна от цигарата си.

— Разбира се, вие винаги можете да им смъкнете малко. Четвърта улица не е точно улицата на милионерите.

— Така е. Но е близо до железницата и до фабриките, а това е важно.

Сега господин Грийвс кимна.

— Разбира се, а гаранции?

Това беше съдбовният миг. Сърцето на Йохан затуптя бързо и така се задъха, че не можеше да измисли нищо разумно.

— Надявам се, че не става дума за заем без гаранции. — Грийвс се усмихна, сякаш такъв заем е най-смешното нещо на света.

Йохан също опита да се усмихне и каза сдържано:

— Господин Грийвс, съзнавам, че ви моля да поемете голям риск, но истината е, че ви моля за десет хиляди долара без гаранции.

Настъпи мълчание. Господин Грийвс го изгледа за момент и поклати отрицателно глава.

— Господин Корнелиус, съжалявам.

— Моля ви, не ми казвайте, че съжалявате, изслушайте как съм подработил всичко.

— Да, разбира се, ще ви изслушам. Но вие добре съзнавате, господин Корнелиус, че ние не можем да даваме заеми без някаква гаранция, че парите неминуемо ще ни се върнат. Ние поемаме рискове; но ако аз ви дам десет хиляди долара само защото искате, то тогава всеки ще постъпи така и какво ще стане с мен? Ще имам празна банка.

— Господин Грийвс, аз не съм „всеки“! — каза Йохан.

Господин Грийвс се усмихна.

— Зная, че във вашите очи не сте, и ви уверявам, че и в моите не сте. Но в очите на управителния съвет на банката, съжалявам, ще бъдете. Вие дори нямате сметка тук.

Йохан постави на писалището своите смачкани десет долара.

— Ако това е възражението ви, ето, ще си открия сметка.

Грийвс поклати глава.

— Не е това, господин Грийвс. Чух добри неща за вас от няколко души в града. Сигурен съм, че сте солиден човек, но десет долара…

Йохан постави ръка на писалището.

— Господин Грийвс, ако ми заемете десет хиляди долара, ще направите нещо, за което никога няма да съжалявате през целия си живот.

— Моите уважения, но ако ви заема десет хиляди долара и директорите на банката научат, може и да не доживея да не съжалявам за това.

— Ще ви донеса бележка — каза Йохан упорито.

— Каква бележка?

— Бележка от всички бизнесмени в Бротън, всички, които ще искат да ползват услугите на моята сервизна работилница. Така те ще гарантират вашите десет хиляди долара.

Грийвс се облегна на стола си и зачупи пръсти.

— Мисля, че подценявате бизнесмените в Бротън, те са много изпечени.

Една седмица по-късно Йохан вървеше по Бомонт стрийт с наведена глава, като че ли погребваше майка си. Времето беше по-хладно, свеж ветрец подухваше откъм залива и цветчетата трепереха. Беше облечен в същия тъмен костюм, със същата шапка и черни излъскани обувки.

Стигна номер петнадесет и спря. Закътана елегантна къща, заградена с дървета и бяла ограда, с дървени колони и сенчеста тераса. Въздухът ухаеше на цветя и от вътрешността се носеше негърска песен. Йохан се приближи до вратата, погледна пътеката и внушителната входна врата. Не за първи път го обзе страх. Отвори вратата и тръгна по пътеката. Извади от джоба си бяла визитна картичка и дръпна месинговия звънец. Въртейки картичката в ръце, той чакаше някой да му отвори вратата. Изведнъж черната лъскава врата се открехна съвсем малко и бялото лице на прислужничката се показа.

— Да?

— Ами, дойдох да направя посещение на господин и госпожа Мълинър.

Прислужничката отвори вратата. Тя беше слабо, малко момиче с дантелена престилка и зачервени уши.

— Господин Мълинър не е вкъщи, а госпожа Мълинър си почива.

— Дойдох само да оставя това — изкашля се Йохан.

Подаде визитката си. Беше отпечатал петдесет с надежда, че ще му придадат повече авторитет. На тях пишеше: „Йохан Корнелиус, джентълмен, инженер“.

— Много добре, сър. Ще се погрижа господин Мълинър да я получи. Довиждане, сър.

Йохан каза довиждане, вратата се затвори и той остана сам на верандата. Изкашля се и се обърна, тръгна по пътеката с наведена глава и смръщено чело. Беше започнал да добива вид на човек, който въпреки годините на надежда беше започнал да разбира, че времето минава и златните възможности може никога да не дойдат. За две години работа в Ню Йорк си беше купил шанса да започне отначало и да изгради основите на някакво богатство. Но сега, с три долара и седемдесет цента в джоба, той тръгваше надолу по пътя към ежедневната работа, за да се изхранва и преживява. Ако това беше Божията воля, той трябваше да я понесе.

Не беше лесно да разбереш що за човек е Йохан, тъй като и самият той не се разбираше. Беше и срамежлив, и упорит; и амбициозен и предпазлив; и агресивен и пасивен. Вярваше в собствената си сила и решителност, но можеше да приеме и случайната намеса на Бога в неговите дела. Не се страхуваше от неудобствата, но не одобряваше неудобството у другите. В същото време беше изцяло погълнат от виденията на големи богатства, на цилиндъра, пъстрата жилетка със златния часовник и привилегиите, които те можеха да му донесат. Той дори не се замисляше дали ще му достави удоволствие да се вози в двуколка или да пие отлежали маркови вина и да се наслаждава на специални ястия. Не разбираше от изкуство и музика и съвсем малко знаеше за историята и културата. Харесваше хубавите мелодии, знаеше, че трябва да има чиста яка, и толкова, но когато някой разговаряше с Йохан Корнелиус, той добиваше твърдото убеждение, че има дълбока вяра, и се питаше в какво?

Стоеше на ъгъла на Бомонт стрийт, сенчеста и добре поддържана алея на знатните граждани на Бротън, и се мъчеше да реши какво да прави. Истината беше, че загуби четири дни да си прави срещи с директори на фабрики и всички го отклоняваха. Не че не се интересуваха от идеята за сервизна работилница, но пари за инвестиране нямаше много и по-скоро биха рискували капиталите си за собствения си бизнес, отколкото за неговия. Томас Ф. Пуси, фабрикантът на пушки, беше погалил бакенбардите си, бе поклатил глава и казал:

— Ако имах десет хиляди долара за рискуване, бих тръгнал да пътувам по Мисисипи и бих ги проиграл на комар.

Сега, като последно усилие, Йохан бе решил да се запознае с висшето общество на Бротън с безумната надежда, че някой може да гарантира неговия заем. Той се канеше да прекоси пътя, когато силен глас го повика. Обърна се и видя прислужницата от номер петнадесет, тя тичаше към него, повдигнала полите си, и размахваше картичката му.

— Господин Корнелиус, господин Корнелиус!

Настигна го зачервена и запъхтяна.

— Господин Корнелиус, дадох картичката ви на госпожа Мълинър и тя попита дали не бихте пили кафе с нея.

Йохан повдигна очи.

— Кафе, сега?

— Да, сър. Тя каза, че ще бъде много обидена, ако не дойдете.

— Добре, не бива да я обиждам — каза бавно Йохан. — Аз разбрах, че тя си почива.

— Да, сър, но когато чу кой е дошъл на посещение, реши да ви покани.

— Поласкан съм, наистина съм поласкан — каза Йохан и тръгна обратно с прислужницата към къщата.

Къщата беше тъмна, разкошна, в късен викториански стил. В хола имаше масивен дъбов шкаф с месингови дръжки във формата на миди, закачалка за чадъри от слонова кост и стол. По стените висяха гравюри, изобразяващи канадски гори, и картина, рисувана с маслени бои, изобразяваща елен. Йохан бе въведен в стаята и момичето го помоли да почака, докато госпожата се облече. Стаята беше натруфена с тежки виненочервени завеси и бродирани дантелени пердета, които пропускаха мека слънчева светлина. На перваза на камината бяха наредени безброй керамични фигурки, часовници и различни дреболии. Мебелите бяха от гравирано дъбово дърво, тапицирани с пурпурен велур и неудобни за сядане, стените — покрити с пъстри тапети и отрупани с различни гравюри, картини и бродирани силуети. Беше ясно, че госпожа Мълинър, освен талант за обзавеждане притежаваше и сръчност в бродериите. Безброй саксии с различни растения, масички и шкафчета правеха стаята задушна и Йохан започна да се сгорещява. Изминаха пет минути, докато Беатрис Мълинър се появи.

— Господин Корнелиус — с въздишка поздрави тя, както се поздравява стар приятел, и вдигна ръката си, за да бъде целуната. — Колко мило, че дойдохте на посещение.

Йохан докосна с устни диамантите, като се опита да се поклони.

— Удоволствието е изцяло мое, госпожо Мълинър. Просто минавах оттук и си спомних за вас и вашия съпруг от градинското увеселение у Едмъндс. Бяхте очарователна и исках да ви поднеса моите почитания.

— Почитания? — каза Беатрис Мълинър, примигвайки. — Какъв чудесен човек сте. Моля, седнете. Вече толкова много чувам за вас и съм нетърпелива да науча още нещо.

Йохан седна съвсем изправен на канапето, а Беатрис Мълинър — на едно кресло до него.

— Обичате ли орехова торта, аз просто я обожавам и мога да я ям, докато експлодирам, но трябва да внимавам за фигурата си и не бива да прекалявам — заяви госпожа Мълинър с дрезгав предизвикателен глас.

Йохан забеляза, че тя има чудесна фигура. Беше брюнетка, средно висока, с фино красиво лице. Очите й бяха големи и с дълги мигли. Устата й беше малка, но шията й дълга и бяла, със седемредна огърлица. Носеше кашмирена утринна роба в китайскосиньо с огромна дантелена яка и ръкави с дантела по края. Пръстите на краката й се показваха изпод долния край на робата. У Беатрис Мълинър имаше нещо, което още от пръв поглед привличаше и смущаваше Йохан. Тя беше почтена, уважавана дама от средното буржоазно общество на Бротън. И все пак беше магнетично привлекателна, чувствена и съблазнителна. Последната жена, която можеше да се очаква да бъде в този южен тексаски град, омъжена за дядката с червените бакенбарди. Нямаше никакво съмнение, че Беатрис Мълинър беше загадка, но дали тази загадка можеше да бъде разгадана по благочестив начин, беше друг въпрос.

Прислужницата донесе кафе и орехова торта върху украсен с рози поднос; постави ги на масичка и госпожата я освободи. Тя настоя сама да сервира кафето, нещо, което Йохан не очакваше от такава високопоставена дама. И малко се обезпокои.

— Имате чудесен дом тук, мадам — каза сдържано той.

Дамата се усмихна и Йохан забеляза, че зъбите й са редки.

— Не ме наричайте госпожа Мълинър. Това звучи много сложно. Казвайте ми Беатрис или Бий, ако искате. Някои хора ме наричат Бий, ако съм им симпатична.

— О! — каза Йохан, взе чинията с тортата и я постави на коленете си. Имаше нещо у Беатрис Мълинър, което го караше да се чувства много неуютно и недодялано.

— Ако искате да знаете — въздъхна Беатрис, — на моя небосклон никога няма много обич. Йохан, вярвате ли, че хората могат да жадуват за любов точно колкото и за орехова торта?

Устата на Йохан беше пълна и когато се опита да отговори, няколко трохи паднаха на коленете му и той се изчерви.

— Не зная — каза и набързо преглътна.

Беатрис въздъхна.

— Мисля, че любовта е храна, Йохан. Нали нямате нищо против да ви наричам Йохан?

— Съжалявам, но не разбирам много.

Беатрис поклати глава, вдигнатата й нагоре коса блесна на меката слънчева светлина, която се процеждаше през бродираните пердета.

— Няма значение. Това е едно от онези неща без особени последици. Лиди не обича да се говори за любов и аз се справям както мога.

— Лиди?

— О, това е моят съпруг. Наричам го Лиди, но истинското му име е Лидмър. Не е ли странно? Представете си, родителите му са ирландци, а ирландците са способни на всичко. Знаете ли, че пее в съня си?

Йохан пиеше кафето си.

— Не, не знаех.

— Той се увлича по популярни песни — въздъхна Беатрис. — Миналата нощ, след като се върнахме от семейство Грийвс, си легна и започна да пее: „Аз съм стар, но страшно здрав“. И можете ли да повярвате, беше дълбоко заспал, а когато на сутринта му казах, не помнеше нищо.

Йохан остави чашката с кафе.

— Госпожо Мълинър… Беатрис… Чудя се дали не ме поднасяте.

Беатрис се усмихна.

— Малко може би. Но е толкова приятно да съм в компанията на мъж, имам предвид истински мъж. Мисля, че малко прекалих.

— Не познавам добре дамите и техните интереси. Винаги е трябвало да давам преднина на други неща.

Беатрис погледна с интерес.

— Наистина ли? Но, за бога, какво може да ви блазни повече от това?

Йохан сведе очи. Не отговори. Беатрис изведнъж се наведе над него и докосна ръката му.

— Джанет, моята прислужница, каза, че сте я проследили по улицата. Били сте облечен като работник. Беше ужасена. Особено когато не сте й дали никакви пари, за да разнесе слуха за вас.

— Тя ви каза всичко това?

— Разбира се. Джанет понякога е глуповата и винаги се бави, но иначе се разбираме добре, като се има предвид, че сме прислужница и господарка. Джанет дори не разбира колко добре ме информира за всичко. А аз искам да знам какво става, нали разбирате.

— И до какво заключение стигнахте, след като Джанет ви каза това?

— Никакво заключение не си направих, освен че каквото се говореше за вас, беше убедително. Знаете ли, наблюдавам ви още от градинското увеселение у Едмундс, когато дойдохте без покана. Вие сте хитрец, ако нямате нищо против.

Йохан се усмихна.

— Мисля, че сте едно от двете неща — продължи Беатрис, като все още докосваше ръката му.

— Така ли? А кое?

— Или сте много богат и сте дошли в Бротън да ни пометете, или…

Беатрис спря, в очите й се четеше съжаление.

— Или друго какво? — попита Йохан с пресипнал глас.

— Или сте съвсем беден — каза спокойно Беатрис.

Настъпи дълго мълчание. Беатрис го гледаше, а той гледаше парчето неизядена торта. Трите часовника на камината започнаха да отброяват единадесет часа. Най-сетне Йохан промълви:

— Беатрис, съпругът ви е богат човек.

— Да, защо? Това е почти всичко.

— Всичко?

Беатрис въртеше пръстена на ръката си.

— Бедният Лиди — само пари и нищо повече.

Йохан се изкашля.

— Не бих желал да…

— Зная, че не бихте желали да… — прекъсна го Беатрис. — Никой не би желал да… Лиди е мил, уважаван джентълмен, стожер на обществото в Бротън и в Деня на благодарността ние се молим за него. Никой не би казал нещо против Лиди, защото той е светец.

— Говорите с горчивина. Защо?

Беатрис се усмихна.

— Материалните богатства, скъпи Йохан, не са утеха за бедността на чувствата. Погледнете стаята. Чудесна е, нали? Голям лукс, най-доброто, което може да се купи с парите на Лиди. Има всичко, и за ваше сведение ще си купим кола без коне. Това, което липсва тук, е любов.

— Беатрис, не мисля, че… — започна Йохан.

— Знам, отново говоря за любов — въздъхна тя. — Вие мислите, че съм ужасно отегчителна. Искате да говорим за пари, нали. Парите са толкова по-вълнуващи от любовта!

— Просто исках да разбера дали Лиди, вашият съпруг, би се интересувал от една инвестиция.

— Инвестиция?! — учуди се Беатрис.

— Да, точно така. Искам да открия сервизна работилница в Бротън и търся инвеститори.

— Още малко кафе?

— Какво?

— Малко кафе, има много.

Йохан подаде чашата си.

— Благодаря, да. Мисля си дали съпругът ви…

Беатрис поклати отрицателно глава.

— Лиди не се интересува от инвестиции. Всъщност той не се интересува от нищо. Може да се опитате да го убедите, но няма да стигнете далеч. Ще заведете ли Джанет на карнавала?

Йохан внимателно наблюдаваше Беатрис, докато тя сипваше кафе. Той започна да се съмнява в мотивите, които са я накарали да го покани. Тя просто играеше някаква игра, но той нямаше достатъчно опит с жените, за да разбере дяволските им номера. Разбърка кафето си със сребърната лъжичка и замлъкна.

— Джанет каза, че сте й обещали да я заведете като награда за слуховете, които разпространява за вашата репутация.

Йохан отвори уста, но Беатрис го прекъсна.

— Защо искате да се говори за вас, Йохан. Искате да ни накарате да повярваме в нещо, което е вярно, или да повярваме в нещо, което не е вярно? Хайде, кажете ми, умирам от любопитство да узная.

Йохан се изкашля и сведе глава. Отново се почувства като аматьор. Той знаеше какво иска от живота си и се надяваше, че знае как да го получи. Но имаше още много да учи за техниката на бизнеса и за сложните социални маневри. Беатрис сигурно знаеше накъде води този разговор, но Йохан нямаше понятие и се препъваше, изпълнен с подозрения, като се надяваше да открие засадата, преди да е устроена.

— Аз съм бизнесмен — каза той направо. — Всеки бизнесмен иска да се знае за него. Нали знаете поговорката: „Рано ставай, работи и си прави реклама“.

Беатрис се изсмя. След това погледна Йохан сериозно с полегатите си големи очи. Тя знаеше, че така изглежда най-добре, и Йохан почувства неудържимо влечение към нея. Нямаше съмнение, че Беатрис Мълинър беше смущаваща жена — и за гледане, и за познаване.

— Йохан — каза тя с гърлен глас, — вярвате ли в светостта на брака?

— Не разбирам — намръщи се той.

Тя се облегна по-близо до него.

— Мислите ли, че е правилно омъжените жени понякога да правят компания на своите почитатели?

— Мисля, че зависи.

— В живота ми няма любов, Йохан. Лиди е верен и честен човек. Грижи се добре за мен. При всеки случай, освен…

— Госпожо Мълинър, мисля, че разговорът получава опасен развой.

Тя погледна с разширени очи.

— Опасен? Аз съвсем не съм опасна, Йохан. Нищо опасно не се случва в тази къща. Този дом е сигурен и почтен.

Йохан не отговори. Колкото повече говореше с Беатрис и тя флиртуваше с него, толкова по-несигурен се чувстваше. Имаше желание да я целуне и дори нещо повече. Но тя беше изкушение, което Господ съвсем съзнателно беше поставил на пътя му, и той знаеше, че ако се поддаде на повика на плътта, ще бъде загубен завинаги.

Беатрис стана и отиде до прозореца, слънцето играеше по страните й.

— Ще бъда съвсем откровена с вас, Йохан. Аз съм самотна жена, която жадува за обич. Още щом като ви видях за първи път, почувствах, че сте силен и сърдечен мъж. Пиехте си шампанското, когато бяхте на градинското увеселение у Едмундс, застанал в сянката на едно дърво на края на поляната. Дървото беше силно и вие бяхте силен. Аз ви сравнявах с него и мисля, че още тогава се влюбих във вас. Вие не сте красив, нали?

Едва забележимо той поклати глава.

— Нямам време за красиви мъже. Харесвам ги, когато мъжествеността им лъха от всяка тяхна черта. Груби, амбициозни, властни мъже. Мъже с големи ръце, силни гърди и яки бедра. Такива мъже харесвам.

Йохан пиеше кафето си.

— А Лиди?

— Лиди? — каза Беатрис, като постави ръка на стола, обърна се и тъжно погледна Йохан. — Лиди е богат, внимателен, добре образован, но е само една уважавана торба с кокали. Омъжих се за него, когато бях на седемнадесет. Родителите ми бяха в Галвстън, а Лиди беше там за някакво сложно дело. Видя ме на улицата, научи адреса ми и ме посети. Майка ми и баща ми бяха очаровани, защото и без това бях проблемно момиче и непрекъснато ме заплашваха, че ще свърша зле. Не разбираха нищо от страст. Бяха дребнави и празни хора и животът ми с тях не бе нищо друго, освен конфликти и отчаяние. Тогава колкото аз самата бях доволна да се махна от тях, толкова и те се радваха да се освободят от мен. Никога не съм обичала Лиди. Но той беше богат, обсипваше ме с подаръци и аз се чувствах като жена. Оженихме се и след три месеца ме доведе тук, в Бротън. От тогава съм все тук, най-красивата жена във висшето общество, както и една от най-богатите. Млада съм, добре облечена, твърде разглезена и нещастна. Можете ли да си представите, Йохан, колко отегчена и самотна съм? Тук съм вече от почти десет години и нищо не се е случило. Цяла декада!

— Нямате ли деца? — повита Йохан с неудобство.

Беатрис притвори очи и продължи да говори така, сякаш рецитираше добре научен псалм.

— Още през нощта след нашата сватба Лиди ми каза, че не вярва в удоволствието от плътта и се надява, че съм съгласна с него. Нямало по-голяма добродетел за една жена от това да се върне на небето така неомърсена, както го е напуснала. Аз никога не съм „познала“ съпруга си, Йохан. Разбирате ли? Щастието, което съм изпитала, е идвало от обожатели. Или ако предпочитате думата, използвана от местните клюкари, от „любовници“.

Йохан знаеше какво ще последва. Гърдите му се стегнаха и той се опита да остане колкото е възможно по-спокоен. Но тази сластна жена с гърлен глас, в китайскосинята си роба и с възбуждащ парфюм, събуждаше у него усещания, каквито никога не бе изпитвал.

— Беатрис… Беатрис, чувствам, че трябва да си тръгвам.

Тя се усмихна.

— Можете да си отидете, ако искате, но зная, че ще се върнете.

— Мисля, че зная за какво намеквате, а то не може да стане. Трябва… трябва да ви благодаря за кафето.

Беатрис се изправи на пътя му с ръце на кръста.

— За какво намеквам? — попита тя с гърления си глас. — Какво? Какво е това, за което сте толкова сигурен, че намеквам? Не бихте могли да си отидете, без да ми обясните.

Йохан се обърна.

— Беатрис, госпожо Мълинър, мисля, че нещата излязоха извън контрол. Наистина е по-добре, ако…

Изшумоляха поли, той се завъртя и спря насред изречението. Устата му остана отворена.

Беатрис Мълинър стоеше до масичката за кафе с пола вдигната до кръста. Отдолу нямаше нищо. Краката й бяха стройни и добре оформени и между тях се чернееше триъгълник. Това беше всичко, което Йохан видя, и закри очите си с ръце.

— Госпожо Мълинър, моля, пуснете си полата.

Тя не се помръдна, приближи се на няколко инча от него. Той чувстваше парфюма й, топлината на тялото й и нямаше представа какво ще направи.

— Йохан — каза тихо тя. — Погледни ме. Приличам ли на жена, която трябва да живее така?

Той не отговори. Затвори очи и съсредоточено започна да се моли на Господ да заличи образа на голотата на госпожа Мълинър, който плуваше пред очите му.

— Йохан, харесах те още от първия момент, в който те видях. Знаех, че ти си мъж за мен. Йохан, моля те, кажи, че ме харесваш. Това е всичко.

— Госпожо Мълинър, моля ви.

Настъпи моментно мълчание. Тя пусна полите си.

— Добре, но не си мисли, че си се отървал.

Когато се увери, че тя е облечена, той се обърна.

— Не разбирам какво искате да кажете. Госпожо Мълинър, това не е редно, толкова е необикновено.

Тя седна. Йохан се учуди, че може да изглежда така безстрастна, след като показа най-интимните си части. Сипа си още едно кафе и дори си отряза ново парче торта.

— Разбира се, че е необикновено, проблемът на Бротън е, че всичко е обикновено. Лиди е обикновен, къщата му е обикновена, животът му е обикновен. А изглежда, че и ти си обикновен. Имал ли си някога любовна връзка?

Йохан поклати глава отрицателно.

— А трябва. Ако има някаква страст у теб, трябваше да ме хвърлиш на килима и да ме обладаеш. Шокира ли те, като ти говоря така?

— Да — кимна Йохан, — винаги съм се опитвал да бъда човек с християнски принципи.

Тя вдигна рамене.

— Добре, шокира те, не знам какво трябва да направя да те склоня. Но трябва да знаеш, Йохан, че щастието е върховно нещо, Господ не ни е създал да водим отчаян и безсмислен живот.

— Беатрис, вашият живот не е безсмислен. Помислете си какво означавате за Лиди.

— Знам какво означавам за Лиди. — Тя се изсмя. — Той е алчен до болезненост. За Лиди аз съм чистата полска сълза, негова собственост, мечтата на неговия живот. Без мен той ще умре.

— Лиди знае ли? Имам предвид… за вашите обожатели?

Тя поклати глава.

— Ако се съмнява, до сега да е умрял със съкрушено сърце.

Йохан замълча за момент.

— Беатрис, мисля, че вие сте красива и забележителна жена. Вие ме шокирахте и смутихте, но не искам да мислите, че аз ще си променя мнението заради това, което се случи днес. Зная каква болка изпитвате и се надявам, че Господ ще ви даде сили да я преодолеете.

Беатрис не отговори.

— Вие сте чудесна жена, Беатрис — каза нежно Йохан.

Тя го погледна с усмивка на лицето, но не показваше доверие или вяра.

— Много мъже са ми го казвали.

— Да, предполагам, но искам да знаете, че не съм обиден, и се надявам, че можем да продължим да се срещаме.

— От разстояние?

— Мисля, че е по-добре.

— Йохан — каза тя, — колко пари ти трябват?

— Какво имате предвид?

— Снощи бяхме на вечеря у Грийвс. Споменах му за теб и той ми каза, че си искал да започнеш някакъв бизнес — сервизна работилница. Струва ми се, че си му искал пари.

— Е, и?

— Е… нахално ли е да попитам колко ти трябват?

Йохан седна.

— Мисля, че сте ме разбрали. Аз не съм богат човек, дори съм много беден. Причината, поради която накарах Джанет да разпространи слухове за мен, беше, че ми е останала малка надежда да забогатея и да стана уважаван човек. Произхождам от бедно холандско семейство и това е всичко. Опитах се да взема десет хиляди долара на заем от господин Грийвс, за да започна бизнес, но досега не съм намерил никой, който да гарантира заема, и изглежда, никога няма да получа пари.

Беатрис го погледна замислено.

— Знаех, че не си богат. Дори това е част от твоята привлекателност. Други хора може би не биха забелязали, но не и аз. Богатите не носят яки и маншети по седем цента и не ядат сметанова торта с ръце. Наблюдавах те на забавата, имай предвид. Това — каза тя, като я взе от масичката, — е виличка за торта.

Йохан погледна виличката и се почувства още по-зле.

— Разбирам — каза глупаво той.

— Бих желала да оставиш Лиди на мен, особено що се отнася до инвестиции. Ако си добър с мен, Йохан, ще мога да го убедя да ти помогне.

— Добре.

— Да, добре. Още ли смяташ да водиш Джанет на карнавала?

— По-добре да си вървя. — Йохан стана. — Наистина е по-добре да си вървя.

Беатрис продължи да се усмихва.

— Помни какво ти казах. Един добър жест иска друг подобен — каза тя с гърления си глас.

Йохан поиска шапката си. Беатрис стана от стола с лека усмивка. Той се опитваше да забрави, че тя е абсолютно гола под сутрешната си роба. Когато донесоха шапката му, той каза „приятен ден“, а Беатрис Мълинър мълчаливо подаде ръката си за целувка.

Джанет, с рокля на волани и шапчица, го чакаше пред външната врата. Той свали шапката си и се усмихна широко.

— Утре имам свободен ден — каза весело тя. — И вие обещахте да ме заведете на карнавала.

Той си помисли за останалите му три долара и седем цента. После пак се усмихна и каза:

— Добре, ще се срещнем на ливадата в три часа. Облечи си най-красивата рокля. Трябва да празнуваме.

— Какво да празнуваме? — наклони глава Джанет.

— Или началото, или края — сложи шапката си Йохан.

Канцелариите на Беливо, Джексън, Стрич и Мълинър на Пета улица бяха величествени и представителни. Фирмата им беше изписана на погребално черен фон с класически златни букви и висеше над портал с махагонова летяща врата с лъскави месингови дръжки. Йохан влезе и летящата врата тихо се затвори зад него. Беше рано следобед и целият Бротън спеше притихнал под лъчите на горещото слънце. Млад чиновник със зелени очила дремеше на рецепцията. Книжата бяха натрупани пред него и мухите кръжаха наоколо.

Йохан натисна звънеца и изтри потното си чело.

— Бих желал да видя господин Мълинър, ако е свободен.

Чиновникът стана и оправи модната си жилетка.

— Мисля, че още е на обяд, сър. Можете обаче да го намерите в ресторанта на Кейд, ако е бързо.

— Благодаря, бързо е.

Отново се озова под горещото слънце. Бротън винаги беше сънен по това време на деня и по улиците нищо не се движеше, освен сънливите кучета и някоя четириколка. Йохан тръгна наляво към Шеста улица и намери ресторанта.

Ресторантът на Кейд беше един от известните в града. Фасадата му беше боядисана скоро в зелено и златно, а на прозорците имаше тежки зелени завеси. Тук редовно се срещаха адвокати, джентълмени и богати търговци, собственици на едър добитък. Когато Йохан влезе, повечето маси бяха заети. Мъже с бакенбарди довършваха пурите и кафето си. Миришеше силно на бифтеци и пържени картофи. Плешив келнер го попита:

— Маса ли търсите? Има едно място в дъното.

— Търся господин Мълинър, от кантората ми казаха, че е тук.

— Разбира се, ето го там с господин Крокстън. Да ви донеса ли нещо?

Йохан поклати отрицателно глава. С парите, които имаше, дори нямаше право да влиза тук. Проправи си път през масите, изправи се пред господин Мълинър и се изкашля.

Господин Мълинър беше висок, кльощав, с гъсти сиви бакенбарди, дълъг гърбав нос и оредяваща коса. Разговаряше оживено с Крокстън. Йохан разгледа господин Мълинър, неговото увехнало тяло и пронизващи очи и се учуди как може Беатрис да се омъжи за него, само за да избяга от родителите си. Беше четиридесетгодишен, но изглеждаше десет години по-стар. Спокойно можеше да бъде баща на Беатрис. Йохан се опита да не си представя Лиди и Беатрис в леглото и почти благодари на Господ за неговия сексуален пуританизъм. Той вярваше в Бога и в институцията на брака, но смяташе, че бракът е за хора физически и психически подходящи един за друг или иначе нищо добро не можеше да излезе от него. Бракът на Беатрис и Лиди беше очевиден пример.

Господин Мълинър оживено говореше с господин Крокстън — весел пълен тексасец — и му обясняваше, че ще съди някого до край. Тексасецът кимаше одобрително с глава.

Йохан се изкашля отново и по-учтиво. Господин Мълинър се обърна. Изразът му беше суров, професионален и неумолим. Не направи нищо да облекчи неудобството на Йохан.

— Искате ли нещо, сър, или кашляте от праха?

А господин Крокстън се усмихна.

— Ментолови капки и доза чисто уиски не е добре за кашлицата, но ме прави щастлив.

— Нямах намерение да прекъсвам обяда ви, господин Мълинър, но имам нещо важно, за което искам да поговорим.

— Толкова ли е важно? Обещал съм този обяд на господина.

— Ще ви отнема само няколко минути, но мисля, че трябва да узнаете колкото се може по-скоро — каза Йохан.

Мълинър потръпна.

— Да узная какво? Да няма нещо лошо вкъщи?

— О, не, нищо подобно. Но мисля, че е най-добре за всички.

— Лидмър, ако искаш да поговориш няколко минути насаме с този джентълмен, ще отида на другата маса — каза господин Крокстън.

— Много любезно от ваша страна, сър — благодари Йохан.

— Добре, щом е за няколко минути, изплюйте камъчето — каза Мълинър.

Йохан пак се изкашля, седна на масата и скръсти ръце.

— Може да си спомняте за мен от градинското увеселение у Едмундс. Казвам се Йохан Корнелиус и съм инженер. Дойдох в Бротън, за да помогна на някои от фабриките тук. Искам да открия сервизна работилница, тъй като това е моята област. Мога да поправям машини, да изпробвам нови оборудвания, да изработвам специални части. В момента Пуси и Уелуърд, а дори и локомотивният завод изпращат машините си или частите им до Остин или чак до Хюстън. Мога да извършвам цялата тази работа тук и да им пестя и време, и пари.

Господин Мълинър поглади бакенбардите си.

— Какво общо има това с мен?

— Много е деликатно, сър. — Йохан прехапа устни. — Отбих се у вас тази заран да оставя визитната си картичка с надежда да ви посетя и може би да поговорим за инвестиции в този бизнес.

— Да? — повдигна вежди Мълинър.

— Ами аз нямам капитал и помислих, че някои от местните хора, включително и вие, бихте решили да вложите пари, за да започна.

— Не разбирам накъде биете.

— Търся инвестиции, сър — каза Йохан отчаяно. — Търся хора, които биха ми помогнали да започна. Хора с пари.

Един келнер мина с поднос ястия и стомахът на Йохан се сви от глад. Не беше ял от закуска и явно нямаше да може и да вечеря.

— Пари, колко пари? — попита Мълинър.

— Ами… десет хиляди долара, почти толкова.

Господин Мълинър въздъхна.

— Десет хиляди?! Това са много пари. Няма да намерите много хора тук, които имат свободни средства. Повечето вече са инвестирали.

— Банката има десет хиляди долара — каза Йохан.

— Разбира се, че има. Ако можете да предложите подходящи гаранции, можете да вземете заем, ако искате.

— Това е проблемът ми.

— Какъв проблем?

— Нямам гаранции и търся някой от местните хора да ми подпише.

— Затова ли дойдохте при мен? Искате гаранция за десет хиляди долара?

— Не е точно така. Вашата съпруга…

— Моята съпруга? Какво общо има тя с това?

Йохан знаеше, че се изчервява. Но по-добре да изпревари някои трудности, отколкото да остави Беатрис Мълинър да го впримчи в нейната прелъстителна засада. Гърлото му пресъхна.

— Вашата съпруга… ме покани тази сутрин… предложи ми кафе. Пих кафе с нея и й разказах за моите планове.

— Да — каза Мълинър напрегнато.

— Мисля, че тя се ентусиазира и може да се опита да ви убеди да вложите пари за моята идея.

Мълинър облиза устни.

— Разбирам.

— Искам да кажа, че не съм направил нищо, за да я поощря. Не искам да си помислите нещо друго, погрешно. — Йохан изтри потта от челото си.

Мълинър си играеше с ножа и вилицата, после подреди солниците и постави бутилката със сос между тях. През цялото това време не сваляше очи от Йохан, който седеше изпънат на стола и се мъчеше да не се върти.

— Моята съпруга, господин Корнелиус, е жена с изблици на ентусиазъм — каза най-сетне господин Мълинър. — Като си науми нещо, бърбори за него по цели дни и после изведнъж забравя. Тя е още млада и мисълта й е непостоянна. Същото прави и с хората. Харесва някого и за известно време той ангажира цялата й енергия. Но също така изведнъж го изоставя заради някой друг.

Той погали бакенбардите си, сякаш галеше извънредно неприятна котка.

— Искам да ме разберете, господин Корнелиус, че колкото и да оценявам загрижеността ви за ентусиазма на съпругата ми, тя не е нужна. Освен това трябва да ви кажа, че не се интересувам от спекулации и нямам никакво намерение да ви подписвам гаранции за заем, какъвто и да е ентусиазмът на жена ми.

— Разбирам — преглътна тихо Йохан, — но аз съм сигурен, че трябваше да ви обърна внимание върху този случай.

Господин Мълинър кимна. На Йохан му се струваше, че у адвоката има нещо много изкуствено и приличаше на препарирана коза във витрина. Плешивият келнер дойде и донесе ястията и той трябваше да си тръгне.

— Въпреки всичко — каза господин Мълинър, докато Йохан си слагаше шапката, — искам да знаете, че ви пожелавам всичко най-добро за в бъдеще.

— Надявам се, че не съм смутил обяда ви. — Йохан си проправи път към вратата и излезе на улицата, преди миризмата на вкусни ястия да му дойде много.

През нощта, в тясното си желязно легло под наклонения таван, Йохан слушаше задавените локомотиви, скърцащи и кихащи, докато прикачваха товарните вагони. Отражения от железницата си играеха по стената и той се чувстваше изтощен и изчерпан. Всеки мъж мечтае за богатство, но за Йохан това беше от съществено значение за живота му. Както си лежеше, той се помоли на Бога за помощ и напътствие и се надяваше, че не е много нахален.

Макар и на ръба на бедността, Йохан сега беше по-обнадежден за бъдещия си успех. Може би кризисното състояние бе нужно, за да го подтикне към дръзки и отчаяни действия. Той заспа за малко и сънува, че му дават акции и бонове на огромна стойност, за да разбере след малко, че това са били някакви брошури за лекарства.

Събуди се и лежа около час. Мислеше за Беатрис Мълинър. Тя го смущаваше. Представяше си я с Лидмър в леглото — нея, богинята на тази препарирана коза.

На другия ден беше мрачно и дъждовно и прахът се бе превърнал в кал. Всички бяха с чадъри и Йохан се чудеше дали да си купи за десет цента един. В това време колите минаваха край него. Държеше шапката си с ръка да не я отвее вятърът и крачеше към ливадата, където втора седмица продължаваше карнавалът. Когато пристигна, нямаше почти никой. Някои представления продължаваха, но на места събираха плакатите и гасяха лампите. Небето бе стоманеносиво.

Йохан вървеше през тревата и търсеше Джанет. Тя беше обещала да го чака в три часа, а вече минаваше пет по часовника на общината. Носеше се миризма на кренвирши и лук, което напомни на Йохан, че не беше ял от вчера вечерта. Няколко двойки се навъртаха около щандовете. Беше много ветровито и нямаше много хора. Обиколи почти целия карнавал и не можа да намери Джанет. Може би лошото време я беше задържало, а може и господарката й да не я бе пуснала. Йохан се примири с още един мъчителен следобед и тръгна към изхода.

Вратата на една голяма палатка беше отворена и оттам излезе жена. Йохан я погледна и спря. Тя беше облечена в хубаво кадифено палто до бедрата и дълга пола. На главата си имаше тюрбан с пера. Беше Беатрис Мълинър. Тя му се усмихна и махна с ръка.

Йохан остана на място, докато тя се приближаваше. Така облечена беше още по-привлекателна от вчера сутринта. Страните й бяха леко начервени, но общо лицето й беше бяло. Походката й бе грациозна, а полата й се носеше от вятъра.

— Йохан — извика тя и подаде ръката си за целувка. — Какво необикновено съвпадение.

— Да — каза Йохан, като свали шапка. — Ще дойде ли Джанет, или вие дойдохте вместо нея?

Беатрис се усмихна.

— Джанет е неразположена и изпраща своите съжаления. Мислех си, че ще е много нелюбезно да те оставим сам на карнавала. Прости ми, че те накарах да чакаш, но трябваше да отида да ми погадаят бъдещето. Тази хиромантка е забележителна.

Тя хвана Йохан и те тръгнаха ръка за ръка към пътя. Йохан се мъчеше да изглежда колкото се може по-сдържан и държеше ръката на Беатрис Мълинър, сякаш държи франзела.

— Знаете ли какво каза?

— Кой?

— Хиромантката, скъпи! Каза, че днес ще бъде щастлив ден за мен и всички, които са ми скъпи, ще се облагодетелстват от моята обич.

— Разбирам.

Беатрис спря и намръщено погледна Йохан.

— Йохан… имам определено впечатление, че на теб не ти е приятно.

Йохан се изкашля.

— Да, Беатрис, не ми е приятно.

— Не се ли радваш на компанията ми? Не е ли същата като на Джанет?

— Разбира се.

— Тогава какво? Да не се плашиш от дъжд? Само един чифт чорапи ли имаш? Да не са ти спаднали акциите?

Йохан сведе глава.

— Имам два чифта чорапи и нямам никакви акции — каза той тихо. — Плаша се, че ще ме използвате за собственото си удоволствие.

Беатрис отвори широко котешките си очи.

— Йохан, не разбирам как можеш да кажеш такова нещо!

— Вчера се срещнах със съпруга ви.

— Да, зная. Да не мислиш, че Лиди не ме подлага на кръстосан разпит за всеки мъж, към когото съм проявила и най-малък интерес? Той беше много ядосан и каза, че нямам право да каня мъж на кафе, без да имам компаньонка.

Йохан не отговори. Стигнаха до края на ливадата и тръгнаха към града. Нещо изсвири ненадейно и въртележката с шарените кончета се завъртя само с едно сериозно момченце в моряшко костюмче. Бавачката му също така сериозно го наблюдаваше, а Йохан си мислеше защо ли чуждото удоволствие е толкова мъчително за другите. И наистина удоволствието на Беатрис беше сериозна работа в истинския смисъл на думата.

— Знаеш ли — каза Беатрис, като повдигна бялата си пола, за да не се изцапа, — ти си първият мъж, чието благосъстояние не ме интересува. И това мога да заявя съвсем искрено.

— А обикновено има ли значение?

Беатрис се изсмя.

— Разбира се, че има, скъпи! Бедните, освен че не се интересуват от тоалети, не са и добри любовници като богатите. Бедният човек се връща вечер уморен от работа и ако въобще има нужда от любов, той я задоволява колкото се може по-бързо. Богатият обаче не бърза, играе си известно време и това го прави по-компетентен ухажор.

— За жена, която едва познавам, вие сте твърде откровена, Беатрис.

Тя се изсмя.

— Нужно ли е да познаваш някого, за да го обичаш?

— Мисля, че е нужно — каза Йохан. — Да побързаме — започва да вали.

— Зная, че се плашиш от дъжда.

— Не се плаша от дъжда, а от това какво ще си помислят хората. Какво каза съпругът ви вчера?

— Каза да бъда по-дискретна, защото хората ще помислят, че не съм достатъчно скромна. Той е като превзета стара жена и не трябва да му обръщаш внимание. Нито пък на това, което мислят хората. Това е първият урок, ако искаш да успееш, а ти искаш, нали?

— Да, искам, но зависи от цената.

— За успелите успехът не струва нищо. Успех се постига от неуспеха на другите — каза Беатрис.

Завиха към Мейн стрийт и Йохан определено започна да се чувства нервен да не би случайно да бъдат забелязани от някой приятел на Мълинър или дори от самия Мълинър. Ако искаше да се сдобие с тези десет хиляди долара, не трябваше да допусне и най-малката клюка. Малки градчета като Бротън знаят как да направят живота непоносим и невъзможен за нежелани чужденци.

— Беатрис — каза той, — ще ви заведа до дома ви и след това мисля, че е по-разумно да не се виждаме повече насаме.

— Йохан — каза тя, като се престори на обидена, — днес си толкова жесток с мен. — Усмихна се любезно на минаваща позната, която сякаш не забеляза Йохан. — Здравейте, госпожо Уестмор!

— Много неприятно — пошепна Йохан. — Ами ако научи съпругът ви?

— Не се тревожи за Лиди. Зная как да се справя с него, даже когато наистина е ядосан. Трябва да имаш повече смелост, скъпи, ако искаш да създадеш състояние. Вдигни малко шум, това е моят съвет.

Йохан не каза нищо и не знаеше какво да каже. Когато минаха по Седма улица ръка за ръка, той се чувстваше толкова грешен и виновен, както никога в живота си. Надяваше се, че Господ ще му прости непристойното поведение, и дори се опита да се помоли.

— Йохан — каза Беатрис. — Ти наистина не слушаш.

— Разбира се, че слушам… аз съм просто загрижен.

— Загрижен или уплашен? Плаша ли те? Не си много внимателен с дамите, знаеш ли?

— Не претендирам за това.

— Ти трепериш, аз наистина те плаша. Но правя ли нещо друго, става ли ти хубаво? Правя ли те да се чувстваш като лъв, дързък и дори жесток?

Йохан се беше изпотил.

— Не мога да кажа, мисля, че не бива да говорим така.

— Не обичаш да говориш за страстите си, нали, Йохан? Но трябва! Чувствам как страстта кипи в теб. Защо не се отпуснеш. Осъзнай я, тя иска да я освободиш.

— Беатрис — каза тихо Йохан, — моля ви, не ме мъчете.

Стигнаха до ъгъла на Бомонт стрийт. Беше спокойно. Небето беше мрачно и капки дъжд започваха да тропат по листата на дърветата. Йохан измъкна ръката си.

— Тук трябва да ви оставя, иначе може да стане лошо.

Тя беше толкова красива с тъмните си полегати очи, хубавото кафяво палто и чудесна фигура, че Йохан едва успя да произнесе тези думи. Не беше свикнал с вълнуващи ситуации и затова собствените му чувства се стовариха върху него неочаквано като камъни, без да може да се справи с тях. Сълзи бликнаха в очите му съвсем необяснимо защо.

— Ще си мисля за теб като за една от онези странни възможности, които никога не се осъществиха. Може ли да ти кажа нещо?

— Разбира се.

— Ти си мъж, който не осъзнава дори половината от мъжествеността си. Бориш се за десет хиляди долара, а трябва да мислиш за милиони. Имаш силата, но ти липсва смелостта. Имаш решителност, но не си разбрал още на какво си решен. Цялата ти енергия се хаби, защото се стремиш да живееш по стандартите на други хора. Зная какво говоря, Йохан, защото същото се случи с мен. Аз, както и ти, съм в същия капан, тук в този град, с неговите ограничени хора.

Йохан поклати глава.

— Беатрис…

— Зная — каза малко тъжно тя. — Нямаш пари, а трябва някак си да започнеш. Ти и аз имаме много повече общи неща, отколкото тези тъпи и почтени хора могат да разберат. За бога, мразя това място. Мога да го срина със земята и да се смея в същото време.

— По-добре да се сбогуваме.

— Трябва ли? — попита Беатрис. После прибра ръцете си и каза: — Зная, че трябва.

Тя спря, повдигна се на пръсти и го целуна по бузата. Ухаеше на цвете и нейната буза беше толкова нежна, че той си я спомняше дълго след това.

— Ще ти направя услуга — каза тя.

— Услуга? Не разбирам.

— Като всички услуги — продължи нежно тя, — към нея ще има условие. Трябва най-после да научиш, че никой никога не прави нещо за нищо.

Йохан свали шапка. Вятърът развяваше тънките му коси.

— Каква е услугата?

Тя се усмихна леко.

— Няма да разбереш сега, а по-късно. Но условието е: като отплата никога не ме отблъсквай.

— Какво?

— Това е условието. Ако те потърся по каквото и да е време, където и да е, никога не ме отблъсквай.

Йохан се закова на място. Чувстваше се онемял.

— Добре — каза той с дрезгав глас, без да разбира нещо.

Беатрис го погледна топло и със съжаление. После се обърна и тръгна по Бомонт стрийт. Йохан я видя, като влизаше в номер петнадесет. Тя не се огледа, не му махна. Той се сети, че дори не си бяха казали довиждане.

Остана така още няколко минути, сложи шапката си и тръгна към пансиона, където живееше. Тази вечер имаше пари само за чиния свински пай в ресторанта на Парсън. Яде много бавно, за да му държи ситост по-дълго, и обираше всяка троха от вилицата и ножа.

Момчето весело почука на вратата му и влезе. Йохан прибираше официалната си бяла риза и яката в стария куфар и не беше доволен, че го прекъсват. Когато сгъваше дрехи, той го правеше несръчно и трудно, когато ги изваждаше от куфара, те сякаш бяха носени от стотици хора.

— Известие за господин Корнелиус — каза момчето.

— Аз съм — отговори Йохан и момчето му подаде дълъг чист плик, запечатан с червен восък.

— От кого е?

— Не знам, дадоха ми двадесет и пет цента да го донеса.

Йохан погледна. Момчето стоеше облегнато на вратата и очевидно очакваше същото финансово възнаграждение от него.

— Съжалявам, но нямам нито цент. Като си тръгна от тук, ще трябва да живея в някоя дупка.

Момчето смръщи нос от отвращение.

— Не вярваш ли в частния бизнес? — попита то с нахален глас.

— Разбира се, и точно затова няма да ти платя.

— О, чудесно — каза момчето и тресна вратата така силно, че вар попада по пода.

Йохан отиде на светло до прозореца и махна червения печат. Отвори официалната бланка на „Беливо, Джексън, Стрич и Мълинър — адвокати“. Писмото беше написано на ръка, с остър почерк и човекът, който го бе писал, често бе топил перодръжката си в мастилото.

„Сър, беше ми обърнато внимание, че ухажвате съпругата ми по начин, смятан за неподходящ в уважаваното общество. Разговарях с нея по въпроса и изглежда, че сте я насърчили към някакви чувства към вас. Смятам, че е важно за доброто име на жена ми, бизнеса и семейството ми веднага да напуснете град Бротън. За да ви дам възможност да направите това с минимален шум, вече говорих с господин Грийвс от Националната банка в Бротън и го информирах, че съм готов да гарантирам вашия заем от десет хиляди долара при условията, изисквани от щатския и федералния закон. Излишно е да споменавам, че изпълнявам това под значителен личен натиск като по-малката от двете злини, и мисля, че вие се държите като грубиян и авантюрист. Моята съпруга желае да ви съобщя, че няма никакви чувства към вас, освен отвращение и съжаление, и се надява никога повече да не ви види.“

Писмото бе подписано: Лидмър Мълинър, с гневна ръка, почти счупила перото.

Йохан прочете писмото още веднъж и го постави внимателно на тоалетката. Навън, в слабата слънчева светлина, минаваше някакъв влак, локомотивът пухтеше и колелетата му тракаха. Към небето се издигаха пара и пушек.

Йохан стоя дълго мълчалив и неподвижен. После се върна към куфара и още по-грижливо и внимателно започна да сгъва официалната си риза. По нея оставаха следи от сълзите, които се ронеха от очите му, но докато хлипаше, той си обеща, че вече никога и за нищо няма да плаче.

Бележки

[1] Един ярд е равен на три фута, които са равни на 91,4 см. — Б.пр. ↑

[2] Един инч е равен на 2,6 см, един фут е равен на 12 инча. — Б.пр. ↑

[3] Елис Айланд — остров в залива Ню Йорк, от 1892 до 1943 г. там се намира Главното емигрантско бюро, а до 1954 г. оттам се екстрадират нежеланите емигранти. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Греъм Мастертън Милионерът (1)

Метаданни

Данни

Милионерът

Информация

История

Сваляне / Връзки

1900

Чудесно градинско увеселение

Триста и петдесет долара, събрани за болни деца

Греъм Мастертън
Милионерът (1)