„Корнелиус ойл“ заплаща три милиона за химическите заводи „Ийст Индиана“

„Сделка на сметка“

Деветдесет нови работни места за местни мъже и жени

От 17. К. Ломас, репортер

„Корнелиус ойл“, богатият и разрастващ се концерн от Тексас, заплати почти два милиона долара в ценни книжа и бонове за химическата корпорация „Ийст Индиана“ и има планове веднага да разшири продукцията на завода с нитрати и фосфати.

Господин Йохан Корнелиус, милионерът собственик на „Корнелиус ойл“, изрази мнение пред този кореспондент, че цената, заплатена за „Ийст Индиана“, може да се смята за добра.

„Индианаполис стар & ситизън“, февруари 1909 година

Те вървяха между дърветата почти цял следобед и най-сетне, когато слънцето отслабна, при поляните с макове завиха обратно към къщата и през скърцащата желязна врата влязоха в заградената градина откъм кухнята. Ръка за ръка се движеха по размекнатия път и си говореха тихо и с обич, а в това време юнският вятър пееше в листата на зреещата царевица и летните тикви, а пеперудите танцуваха край боба, картофите и розмарина, мащерка и естрагон се полюшваха в лехите си като ентусиазирани посетители на опера в частните си ложи. Когато стигнаха до навеса на оранжерията, където бледите полски домати наедряваха зад замъгленото стъкло, тя разпери полата си и седна на ниската стена, а той стоеше изправен край нея, сякаш я пазеше. Извади лула от предния джоб на дрехата си и започна да я пълни с тютюн.

— Ти ме направи така щастлива, Джек — каза тя. — Не мога да повярвам, че е истина.

— Ели — усмихна се той.

Нямаше нужда да казва нищо повече, защото тя със сигурност знаеше, че и той чувства същото. Само преди три часа той бе коленичил на мъха в горите, които заобикаляха бащината й къща, а зелените петна на панталоните му бяха свидетелство за това; той бе взел ръката й, бе я целунал и я бе помолил да му стане годеница. Оттогава те вървяха и говореха за любов, за пари и къде ще живеят, а денят разстилаше сенките си край тях като любящ родител, който искаше да ги вземе в обятията си. Сега, в градината край кухнята, само на няколкостотин ярда от бялата къща в плантацията, където тя бе живяла през целия си живот, те бяха огрени от червенееща се вечерна светлина, така чудновата в Уилямсбърг в Южна Каролина, а птички чуруликаха, пчели бръмчаха и щастието им бе така пълно, че говореха със сълзи в очите си, понякога със смях, а веднъж даже танцуваха надолу по хълма, който се спускаше към съседното имение. Това бе импровизиран валс, който ги завъртя, докато паднаха в люлеещата се трева изнемощели и без дъх, луди от щастие.

Той извади кибрит и запали лулата си. След три кибритени клечки богатият дъх на балкански тютюн се смеси с аромата на виещите се рози и след няколко изпълнени със задоволство вдъхвания той се отпусна на колене и лакти, извади лулата от устата си и погледна нежно годеницата си.

— Да те направя щастлива, ето затова съм тук — каза той. — А освен това, като те правя щастлива, и аз съм по-щастлив, май излиза, че съм егоист.

— О, хайде, ти никога не си бил егоист.

Той се наведе напред и я целуна по челото. Това бе деликатна целувка, която едва я докосна.

— Сигурен съм в моята любов към теб, Ели, и така ще бъде. Защото, ако мислех, че любовта ни ще се помрачи както тяхната, ако мислех, че през цялото това време ще скърпваме отношенията си и ще си дращим очите един на друг, щях да си взема шапката веднага, да се завъртя на пети и да отида на триста мили от тук, още преди да е свършила седмицата.

— Джек — пошепна тя, — никой не може да ни възпре да се обичаме, освен самия дявол.

Той продължи да се усмихва доволен и щастлив. Ели изглеждаше прекрасно, сладка и тъжна, в своя кариран джемпър, с меднорусата си коса, сресана назад и вързана. Само когато докосваше нежните й страни, той можеше да се увери, че тя наистина съществува. Бе най-красивата от четирите дъщери на Ърл Джексън и най-младата, а това означаваше, че през целия си живот е била глезена. Но това не я бе разглезило и както баща й обичаше да казва, но с тих глас, за да не го чуе: „Тя дава повече, отколкото й се дава“. Тя бе дребно момиче с кръгло, почти детско лице, а очите й бяха големи, сиви и замечтани. Маниерите й бяха уверени и грациозни, гласът й трептеше и думите й понякога предизвикваха скептично вдигане на вежди, така че когато мъж говореше с Ели Джексън, той знаеше, че говори с жена. Може би бе предпазлива за деветнадесетте си години. Може би не въртеше достатъчно кестенявата си грива. Може би френският й, научен от гувернантката, бе твърде цветист. Но семейство Джексън притежаваше и благородство, и деликатност, а богатството им бе отдавнашно, създадено в Южна Каролина, така че нямаха нужда от грубост. Може би не бяха толкова богати, колкото бяха преди Гражданската война, когато дядото на Ърл Джексън бе видял хълмовете край „Фортуна“ така нагъсто изпълнени с негри, че някой би помислил, че отглеждат черна вълна, а не бял памук. И може би животът на Юга беше загубил част от своята елегантност през новия век и автомобилите вече бяха тръгнали по полята. Но през лятото на тази 1909 година дните все още бяха ароматни, роклите се развяваха по добре ожънатите ниви, все още имаше тържества с чадъри и игри край езерото и Ели Джексън беше красива, мила и най-вече щастлива.

— По-добре да тръгваме — каза Джек, като си погледна часовника. — Майка ти искаше да се върнем вкъщи за чая.

— Чай и сватбени сладкиши?

— И това ще дойде с времето. И тогава ще станеш госпожа Джек Фийлд и ще си правиш собствени чайове. — Той я целуна.

— Чайове? Ще правя тържества с шампанско всеки ден. Само за да покажа на хората колко съм щастлива.

— Няма да стане само с моята заплата. Няма да може, докато татко не ме направи съдружник.

— Е, време е — отговори Ели. — Ти вършиш много важна работа сега.

— Защита на заселник, обвинен в кражба на двеста зелки, не е работа за Върховния съд.

— Да, но ще отидеш в Роуд Айлънд да подадеш жалба за Хюсмън и Уелч.

— Бих желал да не ходя. Ще ми липсваш.

— И на мен ще ми липсваш. Но един ден ще станеш голям и известен адвокат и тогава не ще съжаляваме за това. — Очите й се навлажниха.

Той взе ръката й и те преминаха през тревата към задната веранда. Къщата „Фортуна“ бе засенчена от брястове, но залязващото слънце осветяваше майката, бащата и сестрите на Ели, докато те се възхищаваха на градината, и в белите си дрехи и широки шапки приличаха на хора от висшето общество, намиращи се в яхта. Ели махна и баща й отговори.

Ърл Джексън отначало бе доста сдържан към Джек. Момчето изглеждаше решително и енергично, но склонно към прибързани действия. Наистина бе красив: висок, с къдрава кестенява коса, хубав прав нос и тъмните му очи сякаш никога не губеха настроението си. Баща му го бе изпратил в Харвард и той се бе върнал на Юг с добра диплома и с репутация на здрав веселяк. Това обаче, което смути консервативния господин Джексън, когато Джек и Ели за първи път си размениха погледи по време на един бал за представянето в обществото на сестрата на Ели — Анет, бе изказаното от Джек желание да упражнява адвокатската си професия на Запад — в Тексас или Оклахома, където са големите петролни компании. Той бе казал на господин Джексън с голяма убедителност, че ако бъдещият бизнес ще зависи изцяло от петрола, то и бъдещите бизнес адвокати ще трябва да бъдат там.

Господин Джексън не отрече това, което младият Джек Фийлд каза. Ели обаче бе така захласната по момчето, че вероятно той щеше да й поиска ръката. А господин Джексън знаеше, че не е в състояние да отказва на своята любима Ели каквото и да е. От друга страна, не можеше да си представи Ели в някакъв тексаски град, пълен с добитък, или в някоя от тези колиби на петролотърсачи по червените корита на Оклахома. Още по-малко госпожа Джексън можеше да приеме тази мисъл, макар и да съчувстваше на трепетите и желанията на истинската любов, но тя също знаеше колко е важно за нейната дъщеря да заеме мястото си в обществото на Южна Каролина.

Така че зад днешните предложения за брак имаше и малко приятелски маневри. Господин Джексън бе поканил бащата на Джек — Дънкан Фийлд, уважавания адвокат от Кингстри. Те обядваха в клуба и там, на масата с покривка от дамаска, докато си хапваха специалитет от сьомга, господин Джексън бе казал, че ако Джек има намерение да се ожени за Ели, то по-добре би било да остане за известно време в Южна Каролина, особено ако част от зестрата на Ели ще трябва да включи преминаването на всички правни сделки на господин Джексън през адвокатското бюро „Фийлд, Фийлд и Собърс“ от Кингстри.

Господин Фийлд не искаше да продаде сина си, даже и на цената на десет или дванадесет хиляди доларов нов бизнес. Но добави, че би било разумно Джек да изкара няколко години като адвокат в Каролина, за да добие опит, преди да се захване с буйните правни сделки на петролните полета. А имаше и нещо друго, за което той не говореше често, а това бе мъчителният му и болезнен брак с майката на Джек, която бе починала, когато той бе десетгодишен. Искаше Джек да бъде щастлив повече от всичко друго на света и знаеше, че Ели ще го направи щастлив.

Когато Джек и Ели наближиха, господин Джексън стана от мястото си и вдигна чаша с шампанско.

— Пия за вашето бъдеще и голямо щастие — каза той. — Така прави и вашата майка, но тя смята, че вече е пила достатъчно.

Госпожа Джексън, спокойна, стройна жена в бяла рокля и малка шапка с рози, се изсмя звънливо. Тя одобряваше Джек, от една страна, защото бе приятен за гледане, отпуснат и би спечелил значително количество пари, и, от друга, защото пушеше лула, което тя винаги бе смятала за страшно мъжествено.

— Седнете, седнете — подкани ги госпожа Джексън. — Има маслени топчета, ако сте много претенциозни, и курабийки, ако не сте толкова претенциозни.

Масата на верандата бе покрита с бяла дантелена покривка и на нея елегантно бяха подредени чинии със сладкиши, сребърен сервиз за чай от Джорджия и запотена бутилка шампанско в голяма сребърна кофа с лед. Анет и Естер, най-големите от четирите сестри, бяха тук, а двегодишният й син — Кристофър, подпрян на три възглавници, бе с голяма бяла салфетка на врата, за да се запази от трохи белият му руски гащеризон. Всички бяха възбудени, пиеха шампанско и Джек бе понесен от смеха и възхищението, примесено с лек флирт на госпожа Джексън и нейните дъщери, и непринуденото приятелство на нейния съпруг.

— Когато Ърл дойде при баща ми да поиска ръката ми — каза госпожа Джексън с цивилизован южняшки акцент, — баща ми каза: „Не можеш ли да вземеш сестра й Александра вместо нея, а? Тя е, която ходи по нервите ми“.

Всички се засмяха, а Ели наля чая и под хладния покрив на верандата, заобиколени от шептящите листа на цъфналия клематис, те прекараха следобеда в семейно празненство. Такова семейство бе нещо съвсем ново за Джек. И макар да се включи предпазливо и резервирано, скоро се вля в емоционалната атмосфера на семейство Джексън и започна да се чувства така, сякаш ги е познавал през целия си живот.

Ърл Джексън се изправи. Той не бе висок, само около пет фута и девет инча. Разроши косата на внука си, който ядеше шоколадов кейк, и заговори с нисък, изпълнен с радост глас.

— Искам да пия за нас, защото наистина сме доволни от годежа на Ели и Джек. Зная, че на Джек му се иска да отиде на Запад и да се осъществи в петролните полета, но мисля, че той разбира, че като остане тук, в Южна Каролина, ще се подготви по-добре за бъдещите предизвикателства. Според мен една от най-добрите подготовки — разбира се, аз съм много пристрастен — е фактът, че се жени за Ели. Ели, също като нейните сестри — Анет, Естер и Каролайн, е възпитана да живее пълноценен живот и да отдава цялото си сърце за това, което върши. Много съм доволен, че тя най-сетне отдаде сърцето си на един млад човек, с когото ще се гордеем и ние всички им желаем щастие.

Джек, малко замаян и изчервен от шампанското, стана.

— Искам да ви благодаря за думите, сър. Ще направя всичко възможно да ги оправдая, защото сте мили към мен и най-много, защото, както всички очакват, обичам Ели и ще направя всичко възможно да бъде щастлива. И мисля, че като бъде щастлива тя, и вие ще бъдете щастливи.

Той седна, Ели го целуна и всички се смяха и ръкопляскаха. Може би за първи път в живота си Джек доби някаква представа какво всъщност означава щастието.

— Е, добре — каза Маргарет Джексън, — трябва да определим датата. През пролетта, разбира се.

— И гостите — намеси се Анет. — Боже господи, те ще бъдат стотици!

— А сватбената торта? — попита Естер. — На колко етажа ще бъде?

— Ние въобще не сме мислили за деца. Джек каза, че щом са здрави и имат всички пръсти на краката си, той ще бъде доволен. — Ели почервеня.

Останаха на верандата, докато захладня, и след това дамите се прибраха вътре, за да се преоблекат за вечеря, а Ърл Джексън заведе Джек в стаята за пушене, където застанаха при прозореца с изглед към дърветата и поляните на плантацията, и поведоха разговор за правото и парите.

— Ти тръгваш за Род Айлънд утре, нали? — каза Джексън.

— Вярно, сър. Специално заседание. Един от нашите най-стари клиенти се е забъркал в някаква заповед за възбрана върху земята. Ще бъде доста трудно впрочем, особено за мен.

Ърл Джексън се изкашля.

— Това е добре. Обичам да гледам работлив млад човек как напредва. Всъщност си мислех дали не мога да те използвам, докато си там. Имам ценни вещи, скъпоценности, картини и тям подобни, които съм наследил, когато майка ми почина. Имах намерение да ги занеса в Ню Йорк на разпродажба, но не ми се отдаде случай и както изглежда, няма скоро да мога да отида. Не ми достигат работници, особено по полето. Като свършиш в Род Айлънд, ако можеш, отбий се в Ню Йорк за няколко дни и ги занеси вместо мен до къщата за разпродажби. Разбира се, всички разноски се заплащат.

Джек бе малко смутен. Той още не бе се ангажирал за остатъка от лятната ваканция, но освен да прекарва времето си с Ели колкото се може по-често, бе запланувал да отиде за риба на езерото Марион с един приятел от колежа, който работеше този сезон в Колумбия.

— Добре, сър — каза той, — но не съм сигурен, че ще мога.

Ърл Джексън повдигна рамене.

— Ако не можеш, значи нямам късмет. Но щеше да ми помогне. Само няколко дни да изчакаш да се продадат бижутата, може да отседнеш при едни мои стари приятели в „Риц Карлтън“ на Четиридесет и шеста улица. Семейство Форбъс, ще ги харесаш.

Пътуването бе доста съблазнително. Джек беше ходил само два пъти в Ню Йорк — веднъж като малко момче и веднъж от Харвард — и възможността да бъде в „Риц Карлтън“ и да разгледа града, като му се заплатят всички разноски, бе доста по-привлекателна, отколкото риболова с Оливър Талмедж, който беше добра компания, когато няма нищо по-интересно от това да седиш в лодка и да чакаш пъстървата да клъвне; той наистина можеше да издава звуци като птички и като мишка и да имитира президента Тафт, но при тази по-интересна възможност Оливър Талмедж се превръщаше в нещо като напаст, тъй като не разбираше кога е нежелан. Разбира се, Ели ще му липсва, но Ърл Джексън бе толкова щедър и любезен, че бе доста невъзпитано да му откаже.

— Ще трябва да направя няколко размествания в програмата си — каза Джек. — Но това звучи като приятно занимание и бих желал да го направя.

— Доволен съм — усмихна се Ърл Джексън. — Не бих желал да поверя тези бижута на пощата или на железниците, а все пак имам нужда някой да ги занесе на Паркс Бърнет лично. И тъй като тук има една красива заложница, която те чака, аз съм съвсем сигурен, че няма да избягаш с тях.

Джек се усмихна.

— Денят, в който избягам от Ели, ще бъде ден, в който съм изгубил ума си.

Гравиран месингов часовник на перваза на камината удари седем със звънтене.

— Да пийнем по едно уиски, преди да се преоблечем за вечеря — каза Ърл Джексън. — Имам специално, купено от Кентъки, и ако нещо може да изправи косите ти, то е това.

Вечерта, след една богата вечеря със супа от костенурки, мус с шунка, млада пуйка, портокалов сироп и след много смях и шампанско, Джек и Ели си пиха кафето на верандата, а господин и госпожа Джексън седяха на дискретно разстояние от тях, наблюдаваха как танцуват светулките в тъмнината и слушаха тъжното шумолене на дърветата и далечната мелодия на цигулка, която идваше от къщата на слугите, отсреща при оборите.

Ели, във вечерна рокля от дантела и синя коприна, стоеше изправена до майка си, а Джек се беше отпуснал с лулата си и я наблюдаваше с тайното удоволствие на човек, който е влюбен отскоро. Тогава му се струваше, че тя е просто съвършена. Тези широко отворени очи, наклонът на носа и леко разделените устни. Светлината на верандата се отразяваше в годежния й пръстен с диаманти и сапфири — искра от син огън върху малката й ръка, която бе отпусната в скута.

— Някога чувстваш ли страх? — попита тя.

— Страх от какво?

— Страх от това да пораснеш. Страх да се грижиш за себе си. — Тя се обърна и го погледна.

— Не, мисля, че не. Аз се грижа за себе си вече от доста време.

— Страхувам се да стана жена.

— Мисля, че няма за какво да се тревожиш. Във всеки случай ще имаш съпруг, който ще се грижи за теб.

— Не бих искала да се грижиш за мен твърде много — усмихна се тя. — Това е нещо, от което се страхувам. Струва ми се, че жените трябва да бъдат по-независими сега. Ние не сме восъчни кукли да ни завиват в мека хартия и да ни държат вкъщи. Мисля, че жените трябва да направят всичко, за да подхождат на съпрузите си.

Джек дръпна от лулата замислено.

— Нямаш предвид работа, нали? Не очаквам моята съпруга да работи.

— Разбира се, че не, но съм сигурна, че бих могла да намеря почтени и полезни неща, които да върша. Доста съм образована, нали знаеш. Мога да отглеждам коне, да се грижа за цветя и дори да карам лодка.

— Остава да кажеш, че искаш да гласуваш.

— Не трябва да се изненадваш, че и това би могло да стане. Обзалагам се, че знам повече за политиката, отколкото повечето от мъжете. Интересувам се, Джек, и искам да бъда жена, с която можеш да разговаряш и да уважаваш, както и да обичаш.

— Ще те обичам дори ако не можеш да кажеш нито една дума. — Той натъпка тютюна в лулата си.

Тя се присегна и докосна лицето му, сякаш докосва нещо много рядко, ценно и нежно, и нави един кичур коса около пръста си.

— Но нали няма да имаш нищо против, ако имам собствено мнение? Това никога няма да означава, че те обичам по-малко или че няма да те слушам, както се казва в сватбената клетва. Но мама и татко винаги са ни възпитавали да имаме собствено мнение и вкус и да мислим самостоятелно.

Джек я хвана за ръката, наведе се и я целуна нежно по устните.

— Дали ти харесва или не — каза той, — нищо не би могло да попречи да бъдеш моята собствена скъпа Ели. Искам да се оженя за теб заради самата теб, а дали имаш мнение за нещо, било то за американската външна политика в Карибия или за цвета на бебешките пеленки, каквото и да кажеш, ще намери добър прием в нашия дом, както и самата ти.

Той се облегна назад на високия стол и я погледна топло.

— Всъщност доста си мислех какво ще правиш по цял ден, като се оженим и когато съм на работа. Бях свикнал да виждам майка ми в домашната си роба да седи, да чете книга и да яде бонбони по цял ден, отегчена и неспокойна като мишка в капан; и когато баща ми се връщаше, тя избухваше с цялата натрупана скука и неспокойствие просто защото бе много мързелива да стане и да свърши нещо, което й е интересно. — Той спря и погледна настрани. Нямаше намерение да обижда майка си, но бе толкова трудно да обясни какъв е той и какво мисли по тези въпроси, без да разкаже някои интимни неща. — Обичам те, Ели — каза тихо той. — Ако искаш да отглеждаш коне и цветя или да се катериш по планините, ще ти помагам. Искам да знам, че си щастлива и че вършиш каквото искаш да вършиш. Не мога да обещая, че никога няма да те ревнувам или че няма да се чувствам твой защитник. Но обещавам, че няма да те затворя в клетка и да те карам да живееш живот, какъвто ненавиждаш.

Тя го целуна и тайно погледна през рамото си дали майка й и баща й гледат. После пошепна:

— А какво би направил, ако съм много непослушна и не се държа както искаш?

— Независимите момичета не би трябвало да са непослушни.

— О, понякога са. Само защото имам собствено мнение, това още не означава, че понякога няма да искам да се отнасяш с мен като с беззащитна жена.

Той се усмихна и после каза:

— Ами… ако си непослушна… тогава ще трябва да те смъмря.

— Ами ако ти ме смъмриш и аз пак съм непослушна? — Тя се засмя.

Той се направи, че мисли дълбоко. После я целуна по върха на носа и каза:

— В такъв случай ще трябва да те напердаша.

— Тогава ще трябва доста често да бъда непослушна, нали? След като сме разговаряли за твоята работа, за политическото положение и за завивките на бебето. — Тя кокетно сведе очи.

Те се гледаха продължително, мълчаливо и смутено. После избухнаха в смях така силно, че сълзи потекоха от очите им, а господин Джексън дойде на верандата и весело се наведе над тях, без да може да разбере техния изблик, но доволен от радостта им, толкова доволен, че се обърна и се усмихна на съпругата си, като че искаше да й каже: „Погледни това щастие, което създадохме двамата“.

Йохан Корнелиус излезе на палубата точно след като параходът мина покрай Шътс Фоли Айлънд в пристанището на Чарлстън и започна да си проправя път навътре в морето. Той стоя известно време хванат за боядисания парапет, а хладният атлантически бриз разрошваше косата му, докато наблюдаваше как следобедното слънце проблясва по водата, а обраслият с дървета бряг на Джеймс Айлънд пълзи край него. Малък буксир с лъскав месингов пръстен около комина подскачаше по вълните от дясната страна на кораба и свиреше, изпускайки бяла пара, която скриваше сушата от погледа. Чайките кръжаха край тях. Той извади зелена носна кърпа и издуха носа си. Макар влакът да беше по-бърз, Йохан все още предпочиташе да пътува от Тексас по море. Имаше две първокласни кабини с удобно легло, писалище и благодарение на телеграфа можеше да поддържа връзка с всяка част от континента. И което беше по-важно, с изключение на едно спиране за товарене на въглища в Чарлстън, параходът „Галвстън Бей“ оставаше през цялото време в морето и човек можеше да се изолира от всякакви натрапници, паразити и заядливи съперници. На спътниците си приличаше на мрачен ексцентричен богаташ, който губи времето си на крайбрежен параход, и когато го питаха защо прекарва толкова дълго сам в кабината си, отговаряше просто:

— Канаста.

Сякаш това даваше отговор на всичко. Всъщност, когато пътуваше за Ню Йорк, кабините му се превръщаха в седалището на „Корнелиус ойл“ и от огромното си махагоново писалище, на което имаше снимката на жена с тъжен поглед, той дърпаше денем и нощем юздите на своите петролни владения в Тексас, Оклахома и Калифорния, на застрахователните си интереси в Ню Йорк, на химическите заводи в Индиана и Илинойс и на политическите си пристрастия във Вашингтон. Имаше много сенатори и членове на Конгреса, републиканци, които започваха да забелязват с интерес финансовото му израстване, макар семейство Рокфелер никак да не го обичаше, а Д. П. Морган веднъж каза:

— Ако трябва да избирам дали да съществува Йохан Корнелиус на земята, или да не съществува, ще трябва няколко часа да обмислям, за да се примиря с първото, и след това, проклет да съм, ако се съглася.

Йохан живееше в голяма бяла къща в хубавия край на Уошингтън авеню в Хюстън и в апартамент на седмия етаж в новия хотел „Плаза“ в Ню Йорк, откъдето искаше да се измести, от една страна, защото струваше сто долара на ден, а от друга, защото госпожа Клара Бел Уелш, вдовицата на краля на пишещи машини Юлиус Уелш, живееше в същия коридор и имаше разнородна колекция от кучета, които лаеха, когато той се опитваше да работи. Ходил бе няколко пъти из щата Ню Йорк, за да разгледа някои големи стари къщи и бе харесал една, намираща се на Линууд Айлънд до реката Хъдзън.

В годините преди Първата световна война той изглеждаше на познатите си все по-отчужден. Само двама души му бяха близки — неговият петролен мениджър Джери Слободиън, професионалист по петролните кладенци, с тънко издялано лице, който имаше слабост към пръстени с рубини и носеше съвсем тънки вратовръзки, и неговият прислужник, швед, който прекарваше свободното си време седнал на палубата, като четеше на глас бавно и тържествено някаква книга.

Самотният живот на Йохан бе предмет на доста коментари на Уолстрийт. Едни казваха, че е бизнес гений, който може би ще се извиси над Морган, Рокфелер и Вандербилт. Други твърдяха, че е ексцентрик, който закусва с глухарчета, спи във вечерно облекло и от него няма да излезе нищо. Най-близо до истината беше Д. Пол Гети. Той казваше, че Йохан Корнелиус няма време за светски живот с всичките свои петролни кладенци, от които излизаха милиони варели на ден — Суитуотър, Маскоги, Сийл Бийч и Чекота; със заводите за азотна киселина в Гери, Пеориа и Нормал, произвеждащи милиони тонове тор и експлозиви, и със застраховките в Ню Йорк и Балтимор, носещи премии от хиляди долари на ден; и цялото това лудешко разрастване, инвестиране и сложно управляване.

Справянето с един мултимилионен бизнес беше изтощително, особено като се има предвид вроденото нежелание на Йохан да се доверява на когото и да било. Той седеше приведен над писалището си по осемнадесет часа на ден и винаги му оставаше недовършена работа, неподписани книжа и непрочетени договори. Лягаше си на разсъмване и четеше бизнес документи, докато заспи, и всяка сутрин от огледалото го преследваше неговото уморено, набръчкано лице със зачервени очи. Скоро щеше да навърши тридесет и шест години, но изглеждаше на петдесет. Може би имаше нещо друго, което го държеше така самотен. Той никога не говореше за това, но келнерите от „Галвстън Бей“, когато влизаха в кабината му, го намираха облегнат на кожения стол, замислено хапещ нокътя на палеца си и загледан в снимката на писалището. Един от келнерите веднъж събра кураж (след пет чаши чисто уиски и облог от шест долара) и попита Йохан коя е дамата. Но Йохан само погледна през него, сякаш е прозрачен, и каза:

— Попитай Ленъкс.

Тъй като келнерът нямаше никаква представа кой бе Ленъкс, личността на красивата замислена жена остана неизвестна.

Йохан обичаше да излиза по един-два пъти на палубата за чист въздух, особено когато още се вижда сушата. Това му даваше възможност да види своите спътници. Той рядко се заговаряше с тях, но обичаше да ги наблюдава: спаружени бъдещи политически авантюристи се завръщаха на Север, след като не бяха се отличили в бързо индустриализиращия се Юг, вдовици, които бяха погребали съпрузите си в непознатата земя на Юга се връщаха под закрилата на своите семейства със сухи като хартия лица; хора с всякаква професия, безработни моряци, загрижени за здравето си, в безформени дрехи, които по причини, известни само на тях, смятаха, че едно пътуване край брега ще бъде здравословно. Този ден, както си стоеше облегнат на перилата, Йохан забеляза млад мъж, който съвсем не приличаше на безработен моряк или на човек с неясна професия. Младежът бе висок и изглеждаше много добре, сякаш животът още не го беше наранил, нито му се бе случвало нещо лошо. Имаше кестенява къдрава коса и моден костюм в сиво на едва забележими карета. В профил лицето му изглеждаше свежо и изострено, като че ли се бръснеше повече от два пъти седмично, а бръсначите, които използваше, явно бяха по-добри от обикновените. Имаше нещо у него, което събуди интереса на Йохан. Известно време остана да го наблюдава с ръце в джобовете и очи, овлажнели от вятъра.

След време младежът се обърна и премина по палубата през пушека, в който стоеше Йохан. Когато минаваше край него, Йохан промълви:

— Ако не се безпокоях, нямаше да е чак толкова лошо.

Младият човек леко се изчерви и вдигна шапка за поздрав.

— Пътувал съм по море и друг път, сър — каза учтиво той. — Не вярвам няколко вълни да ми се отразят зле.

— Значи не се страхувате от морето? — Йохан го изгледа.

— Не, сър.

— Извинете, че се смея — каза Йохан, — но имате вид на човек, оставил нещо твърде важно зад себе си.

— Така ли?

— Да. По начина, по който стояхте. Тези неща ги разпознавам.

Младежът заглади косата си назад.

— Изглежда, сте много чувствителен човек.

— Има много хора, които не биха се съгласили с вас. — Йохан повдигна рамене.

Младият мъж се обърна и погледна към Чарлстън.

— Всъщност оставих годеницата си. Само за няколко дена, докато отида до Нова Англия и после до Ню Йорк.

— По-бързо щяхте да се върнете с влак.

— Да, сър. Но бъдещият ми тъст смята, че за такъв път човек не трябва да се доверява на влаковете.

— Вашият бъдещ тъст вероятно е прав. Общо взето, на влаковете не може да се вярва. Веднъж един влак дойде, а друг си замина и първият донесе състояние, а вторият — само отчаяние.

Очевидно младият мъж не разбра нито дума от това и учтиво се усмихна.

— Извинете, ако обичате — каза той. — Отивам в кабината си.

— Има много време за това. Елате да пийнем. Щом като сте сгоден и ще се жените, може би трябва да отпразнуваме. — Йохан докосна ръката му.

— Съжалявам, сър, но аз нямам представа кой сте. — Младият мъж го изгледа смутено.

— Така може би е по-добре. Но все пак казвам се Йохан Корнелиус и съм малко в петролния бизнес.

Младият човек протегна ръка. Ръкуването му бе здраво и жизнено като самия него.

— Смятам, че съм чувал за вас, сър, и съм щастлив да се запознаем. Казвам се Джек Фийлд и съм адвокат.

— Благодаря ви. Господ защитава тези, които се защитават сами. Елате, барът е наблизо. Ще видите, че Ерол може да приготвя най-добрия новоорлеански „Сазерак“. Не че съм пияч. Просто са ми казвали, че е така. — Йохан повдигна вежди.

Джек се усмихна недоверчиво, а мъжът в зимно палто, който приличаше на холандец, го поведе към бара. Той беше малък — шест фута, от полиран червен мрамор, с по една лампа отстрани. Зад него стоеше Ерол с кисела физиономия, в колосана барманска бяла дреха и мустаци, завъртени нагоре. Ерол беше гордостта на малкия параход, макар това да се дължеше на един инцидент.

Джек Фийлд и Йохан седнаха на високите, тапицирани с кожа столове, Ерол моментално сипа малко бренди на Йохан и го подаде през бара. После каза на Джек:

— Вие, сър, ако не греша, сте човек на бърбъна.

Джек изгледа Йохан, но неговото лице остана безизразно.

— Добре, да — каза той. — Ще изпия един коктейл „Олд фешънд“.

Ерол разбърка напитката така бързо, сякаш имаше осем чифта ръце. Постави я на бара и каза, без да мръдне мускул на лицето му:

— Това е най-добрият „Олд фешънд“, който някога сте опитвали, включително и в клуба „Пенденис“ в Луисвил, Кентъки, където са го измислили. Ако някога пожелаете такъв коктейл, елате тук, никъде другаде няма да го намерите.

— Всеки барман на света се смята за най-добрия, единственото различно нещо при Ерол е, че това е самата истина. — Йохан направи гримаса.

Джек се изкушаваше да попита защо тогава е тук, но знаеше, че повечето пасажери и работещите на парахода имаха минало, което искаха да забравят, и настояще, което не биха искали да знаят, и затова се задоволи с вдигане на чашата си за наздравица.

— За плавно пътуване — каза той.

— Би трябвало да почувстваме опашката на ураган. — Ерол лъскаше шейкъра.

Йохан също вдигна чаша.

— В такъв случай наистина трябва да пием за плавно пътуване.

Известно време мълчаха и после Джек каза:

— Извинете за любопитството, но ми изглежда, че вие често пътувате.

— За съжаление твърде често — изръмжа Йохан. — Два или три пъти в годината. Ако не трябва да надзиравам лично бизнеса си в Тексас и в Ню Йорк, не бих се доближил до тази черупка и пари да ми дават.

— Нито пък аз — измърмори Ерол, но когато се обърнаха да го погледнат, той наливаше усърдно леден лимонов сок в бутилка и дори не повдигна главата си.

— Напоследък сте толкова известен в петролния бизнес! — каза Джек.

— Да — отговори Йохан. — Петрол и химикали.

— Аз самият се опитвах да навляза в петролния бизнес — обясни Джек. — Разбира се, в правната страна на петролния бизнес. Струва ми се, че точно сега е широко открита тази възможност и един добър, разумен адвокат би могъл да направи много пари.

Йохан го погледна с бледи, безизразни очи. Джек почувства, че го наблюдават и измерват като чувал със захар.

— Имате ли много адвокати, които работят за вас, господин Корнелиус?

— Повече, отколкото бих желал — отговори Йохан. — Досега редовно използвам известните фирми. „Макероу и Джонсън“ в Тексас и „Орис и Нусбаум“ в Ню Йорк.

— Чувал съм за „Орис и Нусбаум“. Доста впечатляваща е.

— Върши каквото може най-добре — забеляза Йохан. Той изчакваше да чуе какво ще каже младият човек. Имаше странното чувство, че Джек е нещо особено и че се е качил на парахода, защото съдбата на Йохан е предопределила така. Йохан нито за момент не се съмняваше, че съдбата подрежда живота на другите хора около неговия живот. И точно по тази причина беше заговорил Джек Фийлд на палубата и се бе представил. Обикновено нямаше склонност да говори на когото и да било по време на пътуванията си и почти никога не влизаше в бара. Но днешният ден, изглежда, бе различен, а такъв беше и Джек Фийлд.

— Лично аз смятам, че индустрията има нужда от прависти, които да са подходящи за бизнеса й — продължи Джек.

— Охо!

— Ако аз представях някоя петролна компания, бих отишъл при петролните кладенци и бих изучил бизнеса основно. Бих прегледал всички наемни договори и по този начин щях да разбера какви са проблемите на сондажните пробиви, на изпомпването, складирането и рафинирането, така че когато се изправя в съда, да знам за какво говоря. Има твърде много адвокати, които представляват своите клиенти, без да имат и най-малката представа от техния бизнес. Петролът е груба, сложна, техническа работа и не се нуждае от такива адвокати.

— Изглежда, имате много определени виждания по тези въпроси — отбеляза Йохан, като пиеше бавно напитката си.

— Такъв трябва да бъде един адвокат.

Ерол постави на бара чиния със сусамени коктейлни бисквити, Йохан взе една и я захапа. През цялото време не сваляше поглед от Джек.

— Щом като сте толкова убеден и знаете какъв трябва да бъде адвокатът, който се занимава с петролен бизнес, какво правите по въпроса? Говорили ли сте с някого? С „Шел“? Със „Стандарт ойл“? А защо не говорите с мен?

— Това е дълга история и има много общо с моя годеж. — Джек се усмихна.

— Разкажете ми.

Отначало Джек не искаше да казва нищо за Ели, нито за уговорката с господин Джексън, че ако иска да се ожени за нея, трябва да остане в Южна Каролина. Стори му се, че ще заприлича на мекушав човек, ако обясни нещо такова на мъж, врял, кипял и самотен като Йохан Корнелиус. Но щом като вече бе решил, решението му трябваше да може да се защити и вероятно Йохан ще разбере неговия избор.

— Мисля, че проблемът се състои в това, че съм влюбен — каза той. — Не просто влюбен и романтично отнесен, а истински влюбен. Чувствата ми са така силни, че бих могъл да ги дестилирам, да ги сложа в бутилка и после на рафта. Според мен това е любов, която се случва веднъж в живота, докато петрол винаги ще има.

Йохан го изслуша, после прекара ръка по оредяващата си коса.

— Още едно бренди, сър? — попита Ерол, но Йохан поклати глава.

— Господин Фийлд — каза той, — взели сте погрешно решение.

— Не смятам, че да се оженя за Ели, ще се окаже нещо погрешно, сър. Тя е красиво и интелигентно момиче. И е независима, което е рядкост. — Джек се изчерви.

— Нямах предвид това — каза Йохан. — Разбира се, че е красива и интелигентна, иначе вие не бихте се влюбили. Но аз критикувам вашето решение. Нито една жена, колкото и да е изключителна, не може да ви върне възможностите за бизнес, които така лекомислено отхвърляте.

Джек постави чашата си на бара. Ерол, без да попита, смеси още една напитка.

— Не съм сигурен дали ми харесва начина, по който казвате това, господин Корнелиус — продължи Джек. — Вие едва ме познавате.

— Познавам ви по-добре, отколкото си мислите, момчето ми, защото познавам себе си. Също така познавам и петрола и вие грешите по този въпрос. Невинаги ще има петрол. Или по-скоро същите възможности да влезете в петролния бизнес няма да съществуват винаги. Това е груба работа, която големите ще си я превземат в разстояние на две или три години. В това число съм и аз. Ако искате да работите за петролния бизнес, трябва да започнете веднага, защото ако не го направите, през целия живот ще си останете адвокат в Южна Каролина.

Джек глътна бърбъна.

— Може би сте прав — каза той, — но най-малкото ще бъда щастлив.

— Хайде де — каза нетърпеливо Йохан, — вие знаете, че аз съм прав, и също така знаете, че няма да бъдете щастлив за дълго. Нейното семейство може да ви е насилило и да ви е накарало да повярвате, че животът в Кингстри, Южна Каролина, е приятен и изфинен, но къде е предизвикателството? Къде са парите? Това, което току-що ми казахте за петролните адвокати, е абсолютно правилно. Щом като сам сте дошли до такова заключение, значи мислите правилно и виждате възможностите там, където са. Сериозно ли мислите, че ще се задоволите през целия си живот да ходите нагоре-надолу по тротоарите на Кингстри, да вдигате шапка, за да поздравите някоя възрастна дама, и да говорите как прахът от лимоновите дървета вреди на кадифените ви яки?

— Знаете ли какво означава да обичате някого както аз обичам Ели? — каза Джек разгорещено.

Настъпи мълчание. После Йохан поклати глава.

— Може би не знам — каза меко той. — Но вие знаете ли какво означава да бъдете богат?

— Зная какво означава да живееш удобно, да.

— Не да живееш удобно, да бъдеш богат. Когато си богат, ти никога не живееш удобно… ти…

Йохан вдигна дясната си ръка, с пръсти свити така, сякаш държи пачка банкноти. Почти не можеше да изрази какво чувства по отношение на богатството, особено пред някой, който току-що се е отказал от възможността за богатство в полза на брака. Той виждаше как Джек го наблюдава в очакване, но знаеше, че ако му обясни своята жажда за пари такава, каквато бе наистина, момчето не само нямаше да може да разбере, но вероятно щеше да бъде шокирано. Един ден Джек може би би разбрал какво искаше той да му каже, но не и сега.

— Вие сте опиянен — завърши той бързо.

Джек го гледаше известно време. Йохан не можеше да реши дали момчето се страхува от него или не. Но когато проговори, Йохан разбра, че не се страхува. Това му хареса. Момчето беше младо и не се срамуваше да си признае. Ако имаше нещо, което Йохан не понасяше, това бяха младите нафукани хора.

— Все пак не съм опиянен — продължи Джек. — Не напълно.

— Не съществува такова нещо като полуопиянен, господин Фийлд. Не и когато става дума за пари.

— О, господин Корнелиус, мисля, че съществува. Може би мнозина от нас ще извървят половината път до парите, но не и целия.

Йохан изпи последната глътка бренди.

— Какво наричате целия път, господин Фийлд?

— Да се откажа от Ели. Това за мен би означавало целия път. Освен това отказването от религията заради парите, това също би било изминаване на целия път. Или да убиеш заради пари.

— Според вас значи е погрешно да се убива за пари?

— Не само по мое мнение, господин Корнелиус. Мисля, че е така по мнението на повечето цивилизовани хора. — Джек се намръщи.

— Наистина.

— Не разбирам — каза Джек — как може да оправдаете убийството за пари?

— Съвсем ли не може да разберете? — Йохан потърка челото си.

— Не, сър, не мога.

— Добре, нека се изразя така. Да предположим, че аз съм извършил убийство за пари. Как бихте ме защитили в съда?

— Много е трудно да се каже, като не се знаят обстоятелствата. — Джек вдигна рамене.

— Добре, да речем, че в гонитбата за пари допуснах една жена да умре, като съзнателно я изоставих. Какъв подход бихте възприели пред съдебните заседатели? Какви философски въпроси бихте повдигнали, за да ги убедите, че това, което съм направил, е било в интерес на Америка?

Джек извади лулата от джоба на дрехата си и разсеяно започна да я върти в ръце.

— Лично аз не бих повдигал никакви философски въпроси. Смятам, че съдът не е точно мястото, където трябва да се разискват абстрактни идеи за голямото добро или за интересите. Знаете ли, това, което има значение, е да се спечелят симпатиите на съдебните заседатели, а голяма част от адвокатите все още не разбират, че съдебните заседатели са обикновени хора с много ограничени възможности да схванат това, което става в съда.

— Продължавайте — каза Йохан, а очите му се присвиха.

Джек Фийлд повдигна рамене малко смутено.

— Разбира се, аз съм все още млад адвокат. Още дори не съм партньор във фирмата. Но на мен така ми се струва. Присъствал съм на случаи, когато известен адвокат държи историческа реч, като използва закона по най-превъзходен начин. Дава най-превъзходен пример и доказателства, а съдебните заседатели си седят със зяпнали усти като стадо в обор и съвсем очевидно не разбират абсолютно нищо.

— А вие какво бихте направили? — попита Йохан.

Джек Фийлд захапа лулата си, докато търсеше тютюна. После я извади и каза:

— Бих апелирал към съдебните заседатели за неща, които биха разбрали. Бих довел стари ветерани, за да свидетелстват, че сте дали пари за тяхната болница. Бих довел кмета, за да каже, че сте правили добри дела за общината и хората. Бих довел почтени работници, за да кажат колко добър шеф сте и как сте им давали пари на заем, когато са били в затруднение. И, разбира се, ще доведа една вдовица, чийто съпруг е умрял на служба при вас, за да каже как й помагате. Тогава и само тогава ще поискам някой от вашата компания да обясни защо сте изоставили тази жена и сте предпочели парите.

— Звучи доста цинично за младостта ви. — Йохан леко се усмихна.

— Въобще не съм циничен — каза Джек, като поклати глава. — Няма да се опитвам да заблудя съдебните заседатели или да защитя едно действие, което не може да бъде защитено. Ще се опитам да покажа на съдебните заседатели защо сте постъпили така, както сте постъпили, но ще го покажа повече в светлината на истинския живот, отколкото в рамките на закона. Вярвам в ясните изказвания, господин Корнелиус, това е всичко.

— Добре. А какво ще бъде вашето собствено виждане за подобно деяние? Можете ли убедено да мислите, че да оставиш някого да умре, може да бъде оправдано в интерес на индустрията?

Като извади торбичката тютюн, Джек погледна смутено.

— Имате предвид дали бих повярвал, че печеленето на пари за доброто на нацията е смекчаващо вината обстоятелство за пренебрегване на човека с фатални последици за него?

— Да, точно това имам предвид.

Джек помисли малко върху този проблем. Той се мъчеше да спечели време, като пушеше бавно лулата си, защото имаше странното чувство, че от неговия отговор зависи много повече, отколкото от изхода на неговите хипотетични доказателства.

Той бе чувствителен към личното излъчване, а Йохан Корнелиус имаше такова силно въздействие, че привличаше към себе си неизбежно и безжалостно такива малки частици като Джек и Ерол и всеки друг, който не беше здраво закован за земята.

Корабът се люшкаше към Атлантика, а от ресторанта се чуваше тракането на вилици и ножове, докато двамата черни келнери слагаха масите за обяд. Под краката им пулсираха машините на парахода и Джек Фийлд гледаше Йохан Корнелиус и се чудеше какво трябва да отговори. Във въздуха се носеше миризма на грахова супа.

— Мисля, че трябва да ви познавам по-добре, за да ви отговоря искрено — каза той най-после.

— Но не може да нямате мнение?

— Какво бих могъл да кажа. Вие може да сте светец, господин Корнелиус, а въпросният човек може да е виновен за смъртта й. От друга страна, моля да извините моето нахалство, вие може да сте ужасен мръсник и да сте я закарали твърде рано в гроба с вашата грубост.

За момент Джек си помисли, че е нервирал домакина си. Но Йохан кимна, обърна се към Ерол и каза:

— Приготви ми още едно бренди, Ерол. Може би ще има нещо, което да отпразнувам.

Джек усети лека промяна в отношението на Йохан. Изглежда, че разпитът бе минал, и Йохан се кани да направи някои забележки по държанието на Джек. Това, което каза Йохан, накара Джек да настръхне и да почувства бялата си колосана яка твърде неудобна.

— Мисля, че нашата среща днес не беше само щастлив случай — каза Йохан. — Всъщност мисля, че беше намеса на съдбата, която тласка живота напред по свой начин. Вие и аз, господин Фийлд, ще извършим велики дела заедно.

— Моля?

— Вие дойдохте на борда и празнувахте годеж. А аз мисля, че ще слезете в Ню Йорк с много по-голям повод за празнуване. Искам вие да работите за мен в Тексас и Оклахома в петролните полета. — Йохан сложи голямата си ръка на рамото му.

— Страхувам се, че не ви разбирам — каза Джек с тих, прегракнал глас и погледна изненадано.

Йохан взе своето бренди от бара.

— Имам нужда от млад адвокат, който е способен да се потопи в петролния бизнес и да се превърне в най-добрия адвокат по петрола, който някога е съществувал. Нужен ми е човек, който познава нефта и обработката му, солните кубета и пясъчните залежи и в същото време искам да държи на своето в съда. С други думи, господин Фийлд, искам вас.

— Господин Корнелиус, страхувам се, че и дума не може да става.

— Не е ли това, което искате?

— Да, но ако отида в Тексас, тогава няма да мога да се оженя за Ели. Всъщност това е причината да остана в Южна Каролина.

Йохан изгледа Джек над очилата си. Параходът се издигаше и потъваше в Атлантическия океан. Вратите срещу бара се отвориха и един-двама души от пасажерите дойдоха за обяд.

— Агнешки котлети, нали? — каза единият. — Или говежди стек?

— Време е да научите, господин Фийлд, че в живота няма нищо, което не може да бъде уредено — каза Йохан.

— Какво говорите? Че може да уредите да се оженя за Ели и да работя в Тексас?

— Защо не?

— Защото господин Джексън изрично го забранява, ето защо. Той не желае Ели да започне съпружеския си живот в един петролен град и това е.

Йохан сведе глава и погледна месинговия парапет на бара и блестящия меден плювалник.

— Вие съгласен ли сте с господин Джексън?

— Предполагам, че да — каза предпазливо Джек и изгледа втренчено Йохан.

— Съгласен ли сте или не? По въпросите на правото имате доста определено мнение. Мислите ли, че този господин Джексън има право да се бърка във вашата кариера и в бъдещия ви успех или не?

— Вие трябва да разберете, че аз обичам Ели, а също така уважавам семейството й. Няма нищо погрешно от страна на господин Джексън, уверявам ви. Ние вече сме приятели.

— Приятели? Кой приятел би ви забранил да си проправите път в живота, само защото не иска дъщеря му да помирише някои грубияни? Петролните градове са мъчни, господин Фийлд, но вие няма да прекарвате цялото си време в тях; повечето време ще си седите в кабинета и разбирането на господин Джексън ще ви се стори неправилно.

Джек стана от стола си. Знаеше, че Йохан нарочно го провокира, но в същото време не можеше да попречи на това. Той каза с цялата сдържаност, на която беше способен:

— Сър, това е моят бъдещ сват, говорите за него.

Йохан се усмихна.

— Зная. И се удивлявам на начина, по който го защитавате. Но той не е прав, нали, макар че е внимателен? Щом като е готов да ви разреши да се ожените за неговата дъщеря, той трябва да приеме факта, че вие ще бъдете неин съпруг и господар, и ако искате да я заведете в Тексас или Оклахома, или дори на Луната, то това е ваше право и привилегия и няма нищо общо с него.

— Господин Корнелиус, не искам да се карам с родителите на съпругата ми, това е всичко, което мога да ви кажа. Вече съм дал дума на господин Джексън.

Йохан повдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Е, добре, не може да се помогне!“, и изпи остатъка от бренди. В този момент дойде Джери Слободиън в блестящ сив жакет с кадифена яка и тясна вратовръзка, защипана с диамантена игла. Черната му коса бе доста дълга за 1909 година и бе сресана назад на лъскави вълни.

— Това е моят бизнес мениджър господин Слободиън — каза Йохан. — Може би ще обядвате с нас и ще можем да поговорим още?

Джек се подвоуми. Чувстваше нерешителност в себе си. Ако не беше за Ели, той би приел предложението на Йохан Корнелиус веднага. Но вярваше в честта и щом като вече беше дал честната си дума да остане в Южна Каролина, то той щеше да остане в Южна Каролина.

— Ще обядвам с вас, господин Корнелиус, но искам да ви предупредя, че няма да променя решението си.

— Много добре. Хората, които лесно променят решенията си, бързо се отказват от тях, а аз ценя твърдостта.

Отидоха в столовата на кораба, бледокремав салон с дванадесет кръгли маси, покрити с бели покривки, където някои от техните спътници вече ядяха шумно граховата супа. Навън през прозорците се виждаше да се вълнува сивият океан и последните забързани чайки. Един от черните стюарди дойде и им поднесе столовете. Те седнаха един срещу друг със замръзнали усмивки, а вторият стюард подаде на всеки по един лист с меню. Имаше грахова супа, агнешки котлет и пай със сливи.

— Обикновено обядвам в кабинета си — обясни Йохан. — Готвачът е китаец, но понякога може да бъде подкупен и да приготви заек по уелски.

— Аз няма да взема супа — забеляза Джери Слободиън, като погледна към обядващите на другите маси. — Като че ли се консумира много шумно.

Един от пасажерите, човек с очила и зелен костюм от туид, изтри устата си и изгледа злобно Джери Слободиън. Но петролният мениджър му отвърна с гримаса и човекът продължи да яде супата.

— Господин Корнелиус — каза Слободиън, като бръкна в джоба си и извади смачкана хартия. — Току-що получихме телеграма от „Орис и Нусбаум“. Изглежда, че законът ни ограничава да търсим в Сапулпа Блъфс.

— Ограничава? Защо? От кого?

— Господин Спизак още не знае. Разбрал е, когато е уреждал последните подробности по договора. Някаква група, която действа от името на друга, е убедила окръжния съд да задържи изкопните работи, докато се получи нотариалният акт на договора.

— Това е смешно. Ние наехме правата върху петрола и минералите съвсем честно от баптистката черква. — Йохан сви нервно устни.

— Не и според мистериозната група, която се занимава с тази ограничителна заповед. Тази група, изглежда, смята, че всички права върху земята в Сапулпа Блъф все още са притежание на индианците семиноли и даже са намерили някакъв вожд Уеуока от Оклахома, чиито права ние нарушаваме.

Келнерът дойде с бележник и молив и попита:

— Какво ще желаете, джентълмени? Котлетите са самият екстаз.

— Самият екстаз? Откъде научи това? — попита Слободиън.

— От господин Ейбрахам Руф, сър. Той веднъж пътува на този кораб. Чудесен човек, но е евреин.

— Ти самият не си съвсем бял, Дъдли. Донеси просто каквото има и ние ще го изядем. И от червеното вино, което пие капитанът, и три чаши.

— Две чаши — каза Йохан. — Пих достатъчно за днес.

Джек, който седеше мълчалив и слушаше, разгъна салфетката си и каза:

— Мисля, че има заобиколен път, знаете ли?

— Заобиколен път за какво? Имате предвид тази пречка в Сапулпа Блъф? — Йохан живо погледна.

— Да, точно така. Един от предметите ми на дейност в Харвард беше регистрация на земя и нотариални актове. Не съм съвсем сигурен, трябва все пак да проверя в правните книги. Но това, което си спомням, е, че индианците семиноли са подписали с правителството на САЩ съглашение през 1867 година, в което оттеглят всичките си права върху минералите в Оклахома. — Джек се изчерви.

Йохан погледна Джери Слободиън и многозначително повдигна вежди.

— Не бих желал само да гадая проблемите, без да знам фактите, но ми се струва, че този вожд Уеуока е измамник и някой е получил заповедта за измама, само за да забави вашите изкопни работи.

Йохан се замисли и кимна.

— Това е вероятно. Колтън и Мофат също се интересуваха от Сапулпа. Но какво можем да направим? Тази заповед е издадена в окръжен съд.

— Това няма значение — каза Джек. — Дори и вождът Уеуока да е истински, не е възможно да има претенции върху вашите права над петрола. Тази ограничителна заповед може да се премахне до довечера.

Йохан се бе облегнал на стола и се усмихваше.

— Знаете ли, господин Фийлд, вие просто ще се погубите в Южна Каролина. Ще се погубите. Вие просто сте роден петролен адвокат, ако въобще някога съм срещал такъв. Ти, Джери, какво мислиш?

Джери Слободиън палеше една черна пура.

— Това, което казвате, господин Корнелиус, ми звучи като добра новина.

— Трябва да проверя фактите — каза Джек замислено. — Говоря просто по памет. Може би съглашението с индианците е отменено вече.

— Няма такъв шанс — каза Йохан усмихнат. — Денят, в който върнем нещо на индианците, ще бъде тогава, когато сме изгребали изцяло всички запаси. Не се съмнявайте в правния си талант, господин Фийлд. Вие имате точно този борчески дух, който аз харесвам.

Джек си играеше с ножа.

— Много съм поласкан от вашите забележки, господин Корнелиус. Наистина. Но аз вече ви обясних в какво положение се намирам и че нищо не мога да направя или може би не искам да направя, за да го променя.

Йохан приглади оредялата си коса.

— Вие мислите, че се опитвам да ви съблазня?

— Не, сър. Знам, че вашето предложение е честно, и съм убеден, че мога да стана добър петролен адвокат и вероятно ще стана, когато му дойде времето. Но обстоятелствата не могат да бъдат променени. Дал съм дума и Ели има много по-голямо значение за мен, отколкото някаква кариера.

— Добре — каза Йохан, — вашата любов към бъдещата ви съпруга е за възхищение. Ако и любовта ви към работата беше толкова силна…

— Ели е най-красивото създание на тази земя, господин Корнелиус.

— По ваше мнение.

— Любовта е винаги въпрос на лично мнение, господин Корнелиус, както и честта.

Черният келнер Дъдли пристигна с граховата супа. Йохан взе лъжицата и веднага започна да яде. Джек го изгледа с изненада, а Джери Слободиън още пушеше пурата си и наблюдаваше Джек.

Джек облиза устните си, скръсти ръце, затвори очи и тихо произнесе:

— Благодарим ти, Боже, за храната и напитките, които ще получим! Амин!

Той отвори очи. Йохан беше спрял да яде. Параходът скърцаше и плаваше, машините вибрираха, ножовете стържеха и скърцаха по чиниите, докато хранещите се на съседната маса се опитваха да нарежат котлетите, които бяха самият екстаз.

— Сега готов ли сте да се храните? — попита Йохан и в гласа му имаше остра нотка.

— Да, благодаря, сър — отговори Джек.

Йохан постави лъжицата в чинията си и изтри устата си със салфетката.

— Не трябва да мислите, че не съм религиозен, господин Фийлд, но едно нещо, което не мога да свикна да правя, е да благодаря на някакъв по-висш авторитет от мен за това, което ям. Всичката храна, която влиза в устата ми, е там благодарение на моите собствени усилия, без оглед на това колко милостив е Бог.

Джек не отговори. За него бе почти невъзможно да разбере що за човек е Йохан Корнелиус и това чувство го дразнеше. Не само палубата се вдигаше и снишаваше под краката му, но и собствената му самоувереност.

— Мисля, че вие и аз ще се разбираме отлично. Не мислиш ли така, Джери?

Джери Слободиън угаси пурата си и махна на едно спретнато младо момиче, което току-що беше дошло на палубата. Тя приличаше на някоя гувернантка на път за дома си в Ню Йорк.

— О, ще се разбирате чудесно — каза Джери Слободиън. — Това е само въпрос на условия, нали така, господин Фийлд? Условия.

В този момент Джек се чувстваше по-неудобно, отколкото когато и да било в целия си живот до сега.

— Бих искал това да е така — каза спокойно той и не можа да разбере защо Йохан Корнелиус и Джери Слободиън размениха самодоволни погледи.

На следващата утрин, малко преди зората, параходът „Галвстън Бей“ започна да навлиза в бурно море. Предишната вечер, в Южна Каролина, точно преди да заспи, Ели бе чула почукването на дъжда по прозорците на спалнята си, но тук, на шест мили от Кейп Хетерас, дъждът дойде с биеща като камшик опашка на ураган. Беше вече преминал през Южна Флорида, превиващ и изкореняващ палмите и вдигащ покривите на къщите, подхвърляйки рибарските лодки така, че те се въртяха около котвите си като бесни кучета. А сега, луд и злонравен, той се виеше на изток през Атлантическия океан, захлупен от мътното небе, и беше все още достатъчно яростен, за да вдигне в океана тридесетфутови вълни. Той подхвърли парахода и го пусна люлеещ се в облаци пръски, машините пищяха, боботеха и се напъваха, а преградите пъшкаха като старци, които имаха лоши сънища.

По време на бурята Йохан Корнелиус остана на писалището си, осветено от слаба зелена лампа. Надвесен бе над дълъг доклад за геоложкото състояние на новодоговорените земи в Калифорния. Джери Слободиън остана известно време с него, но после отиде в салона, за да изпуши една пура и да се позабавлява с неприятните усещания на другите пасажери. По-голямата част от ранното утринно кафе и херингите бяха изхвърлени зад борда и сега гостите на „Галвстън Бей“ седяха със завити крака и с пребледнели като хартия лица произнасяха мълчаливо молитви към боговете на стомашното равновесие, ако имаше такива, за да спрат стомашния дискомфорт и ги върнат към нормалното им състояние.

Джек Фийлд, който бе ял много малко на закуска, изглеждаше малко по-добре. Той наблюдаваше вълнението през прозореца на щирборда и пушеше лула. Джери Слободиън отиде при него и се облегна, като от време на време изпускаше дим от пурата си.

— Доста силен вятър — каза Джек.

— Задната част на урагана. Няма място за безпокойство. Имали сме и по-лоши от този. — Джери Слободиън кимна.

— Радвам се, че се отказах от бекона.

Джери Слободиън се засмя.

Параходът се издигаше и снишаваше, дъждът плющеше по прозорците, вятърът виеше в мачтите. От дъното на парахода идваше друг шум, приличащ на товарене на трупи.

— Господин Корнелиус съжалява много, че не си променихте становището — забеляза Джери Слободиън.

— А аз си мислех, че той само се шегува.

Джери Слободиън поклати глава.

— Господин Корнелиус никога не се шегува по този начин. Познавам го вече от пет-шест години и никога не съм го чул да си прави такива шеги. Хуморът му не е такъв.

Джек се хвана здраво за парапета, за да се задържи върху наклонената палуба. Започна да съжалява, че е запалил лулата си, но да я изпразни сега пред Джери Слободиън и всички други болни от морската болест пътници, щеше да бъде самопризнание, че е лош мореплавател. В устата му се надигна нещо, което миришеше на кафе и балкански тютюн, но той продължи да се усмихва.

— Господин Корнелиус има ли чувство за хумор? — попита той.

— Разбира се. Но не такъв, който лесно се разбира от хората. Той се забавлява от това… Как се казва?

— Не зная.

— Поетическо, как се казва, правосъдие.

Джек закрепи лулата си между парапета и прозореца.

— Имате предвид, че обича да знае, че хората са си получили заслуженото?

— Точно така.

— Помислил ли си е някога, че и той самият може да си получи заслуженото?

— Джек. — Джери Слободиън се усмихна дяволито. — Аз те харесвам, но ще ти кажа нещо. Ако Йохан Корнелиус някога си получи заслуженото, ще бъде равно на това да се свършат хората, които могат да бъдат купени.

— Но това няма да стане никога. Повечето хора си имат цена.

— В такъв случай той няма да си получи заслуженото. — Джери Слободиън повдигна рамене.

Джек почти разбра какво се опитва да му каже Слободиън. Но не беше сигурен дали се опитва да го провокира, за да си промени решението и да работи за Йохан Корнелиус, или иска да го предпази изцяло.

Параходът потрепери като локомотив, който се опитва да се задържи на релсите.

— Преди да бях срещнал Ели — продължи Джек, — да работя за господин Корнелиус за мен щеше да бъде голяма привилегия. Но страхувам се, че сега не мога да бъда разколебан. Уважавам господин Корнелиус, но също така уважавам и бъдещия си тъст.

— Добре — каза Джери Слободиън, — това е вашето погребение.

Но точно когато каза погребение, машините на парахода спряха и подът на салона така се наклони, че шишетата и чашите от бара изпопадаха на земята и се изпочупиха. Някои от пасажерите изпуснаха одеялата си и завикаха:

— Какво става? Стюард, какво става?

Параходът се издигаше, плъзгаше, въргаляше така, че и за няколко мига човек не можеше да се задържи на пода. Джек усети как беше захвърлен към прозореца с трясък, а после обратно. Лулата му се търкаляше надалеч по килима. Навън високите вълни прехвърляха палубата и това, което се виждаше, беше някаква зеленикава разпенена планина под черното небе. Зазвъня алармен звънец.

— Потъваме — каза Джек. — Боже мой, мислите ли, че потъваме?

Джери Слободиън смачка пурата с крака си.

— Ако питате мен, няма да имаме такъв късмет. Опитват се да ни уплашат, за да платим двойна такса за пътуването.

Аларменият звънец продължаваше да звъни. Вълните подхвърляха безцелно парахода и момичето с кадифеното боне повърна на цветния килим.

— Тя ще бъде изключена от списъка — каза Джери Слободиън. — Не бих взел жена, която не може да задържа закуската в стомаха си.

— За бога! — каза Джек. — Трябва да отидем при спасителните лодки!

— Мислиш си, че една спасителна лодка е по-добра от това буре?

— По дяволите, господин Слободиън, параходът е безпомощен!

В този момент един от офицерите на парахода, пълен, приличащ на испанец мъж, със златни ширити по шапката и панталоните, и с вълнена фланелка, изтича по наклонения под с рог в ръка. Хвана се за един от махагоновите стълбове и извика с ненужно висок глас:

— Дами и господа! Капитанът съжалява, но товарът на парахода се е изместил! Поради това се накланяме! Сериозно! Ето защо трябва да побързаме да отидем към спасителните лодки! Първо дамите!

— Ами багажа ми? Всичките ми книжа? — извика един мъж.

— Съжалявам, сър, няма време!

— Но долу имам тринадесет хиляди долара. Това е възнаграждението ми за пет години!

— Съжалявам, сър. Капитанът каза да се бърза! Каргото се премества бързо. Може да се обърне и целият параход!

— Къде е Карл? — каза Джери Слободиън. — Трябва да предупредим господин Корнелиус.

— Вие намерете Карл. Аз ще потърся господин Корнелиус. И без това трябва да сляза долу. В кабината ми има една кутия, която не мога да оставя. — Джек го хвана за рамото.

— Не чу ли какво казаха! — рязко отвърна Джери Слободиън. — Няма време! Само предупреди господин Корнелиус и се качвай тук!

Параходът „Галвстън Бей“ скърцаше и потъваше застрашително, лампите примигваха в едно съмнително оранжево. През потъналия в сол прозорец Джек видя една сива лъскава скала, която се движеше към тях сякаш е на летни кънки, и той почувства как параходът спря между две вълни, готов да посрещне тонове морска вода, които се надигаха над него. Проправи си път по смешно изкривения салон към главните стълби. Гравюрите по стените блажено му се усмихваха. Хванат здраво за парапета, той се придвижваше стъпка по стъпка. Изведнъж видя вода да се разлива по цветния килим на пода. Зад себе си чу Джери Слободиън да вика:

— Карл! Карл! Трябва да се махаме от тук!

Параходът се наклони и Джек, хвърлен на стълбите, започна да се търкаля, като удряше гърба си в стъпалата и накрая се приземи на четири крака в кипящия водопад, който се спускаше по килима. Надигна се, кашляйки, и с болки се заизкачва към коридора, където беше първокласната кабина на Йохан Корнелиус. От двете му ноздри течеше кръв, която се смесваше по лицето му с морска вода, и на челото имаше подутина от удара в месинговата помпа. Но той знаеше, че не може да остави Йохан Корнелиус долу, нито да загуби бижутата на семейство Джексън. Успя да измине десет-дванадесет фута надолу по коридора, а корабът се въртеше и го подхвърляше. В този момент „Галвстън Бей“ се завъртя косо на вълните и ревящата сила на урагана го наклони толкова много, че Джек се плъзна по махагоновите панели на стените на коридора. Той се хвана за дръжка на врата, докато корабът трепереше и се клатеше, и хиляди галони морска вода се втурваха през врати и пролуки край него.

Параходът отново се плъзна и Джек видя една врата да се отваря на няколко ярда от него. Тя се заблъска и огромната фигура на Йохан Корнелиус се появи като човек, който възкръсва от ковчега си. На лакти и колене Йохан се отправи към Джек. Параходът се надигаше така отчаяно, че нямаше възможност да останеш прав, независимо от това колко си богат.

— Господин Корнелиус! — изкрещя Джек. — Параходът се обръща! Трябва да се придвижим към спасителните лодки!

— Добре, тръгвай! Аз идвам!

— Трябва да отида преди това до кабината си!

— Не бъди толкова глупав! Този проклет параход след миг ще се разпадне!

— Но не мога да оставя бижутата! Всички наследствени семейни бижута на годеницата ми са там!

Йохан настигна Джек. Холандецът бе мокър до кости и лицето му бе порязано от падащ абажур, но бе замръзнало в решителност. Успя да се вдигне на крака, докато параходът потъваше, наведе се и подаде ръка.

— Хайде, идвай, заедно ще излезем от тук!

— А бижутата! — протестираше Джек френетично. — Те ми ги повериха! Не мога да ги оставя!

Йохан грубо изправи Джек и той се хвана за перилата, за да се задържи.

После Йохан го бутна грубо по стълбите.

— Върви, не спори! Ако се тревожиш за проклетите семейни бижута, ще ти ги платя! Ще ти дам толкова, колкото струват. Сега хайде да вървим, дявол да го вземе, преди да сме се удавили!

Двама от екипажа на парахода пълзяха надолу по стълбата, за да ги търсят, ту се плъзгаха и падаха, ту излизаха от водата, която нахлуваше, а Йохан буташе Джек пред себе си и подаваше ръце на моряците.

— Горе на палубата, вляво! — заповяда един от моряците. — И ако обичате по-бързо!

Джек се поколеба за момент и се обърна, но Йохан го бутна и каза отново:

— Ще платя! А сега се качвай по стълбите!

Навън на палубата, под плющящия дъжд и виещия вятър, спасителните лодки ги спускаха по въжетата. Бледите изплашени лица на пасажерите и на екипажа, който се състоеше от двадесет и трима души, се люшкаха напред-назад в лодката и приличаха на галерия от безцветни портрети. Помогнаха на Джек и Йохан да се придвижат по хлъзгавия под, да се качат и заемат места в лодката на Карл, прислужника на Йохан, който държеше един мокър комикс и изглеждаше объркан и изплашен. Зеленото море край тях бе толкова огромно, че Джек въобще не вярваше, че ще се задържат на повърхността му. Лодката бе спусната по ръждивата наклонена страна на парахода и насочена към океана. По едно време вълните я заудряха по кила, подхванаха я, отделиха я от „Галвстън Бей“ и я заблъскаха о кораба. Джек се държеше за тясната седалка със затворени очи и се надяваше никога да не кажат на Ели, че се е удавил.

Последните членове на екипажа прибраха въжетата и се качиха в лодката. После я избутаха с гребла надалеч от парахода и бяха понесени в каньоните от зелено и сиво твърде уплашени за живота си, за да викат, само се държаха за седалките колкото се може по-здраво и се молеха на Бога да отмине ураганът.

Последното нещо, което Джек видя от парахода, бе боядисаната в черно кърма, тук-там ръждясала, с безброй налепени морски рачета, месинговия пропелер, насочен към тъмното небе, и параходът потъна в Атлантика. Нямаше нищо друго, освен море, вятър и сиви облаци, които се носеха над главите им в източна посока.

Те седяха в тъмната всекидневна на хотела под напуканата картина, изобразяваща фрегатата „Меримек“, преди да бъде превърната в броненосец. През градината, където бяха подредени платанови дървета, се виждаше широк блестящ къс от Хемптън роудс и развяващите се знамена в далечината. Бяха си поръчали бренди и пиеха с голямо удоволствие като мъже, които знаеха, че този свят е мъжки и че животът ще си остане все така стабилен и уютен, дори и когато картината над главите им стане на двойно повече години. Бе ветровит следобед и всички прозорци бяха затворени, така че вътре, където бяха двамата мъже, бе тихо и спокойно.

— Не мога да остана твърде дълго — каза Ърл Джексън. — Ще взема влака за Чарлстън в три часа.

Йохан, облечен в сив, лошо ушит костюм, взет на заем, отговори:

— Много добре. Аз тръгвам за Ню Йорк с пощенския влак в четири часа. Как е Джек?

— Лекарят каза, че е голям късмет, че не си е счупил черепа. Но тази сутрин е по-весел. Благодаря на Бога, че всички сте спасени. Да бяхте видели лицето на дъщеря ми, когато новината дойде до нас.

— Джек е чудесен млад човек — каза Йохан. — Много опитен за възрастта си, но и много приятен. Вашата дъщеря е щастливо момиче.

Ърл Джексън се усмихна леко, но не коментира.

— Мисля, че тази случка ще ме откаже от параходите въобще и завинаги — каза Йохан. — Моят мениджър цяла сутрин ме убеждава да купя железопътен вагон. Не мога да кажа, че съм напълно против тази идея.

Ърл Джексън кимна. Настъпи неудобно мълчание. През прозореца се виждаха закотвени морски съдове и множество яхти, накланяни от вятъра.

— Всъщност дойдох тук да ви благодаря — каза Ърл Джексън.

— Да ми благодарите? За какво? — погледна го Йохан.

— За това, че спасихте Джек. Той каза, че вие сте го спасили. Тръгнал бил да спасява семейните бижута, но вие сте го избутали на палубата.

— Всеки друг на мое място би направил същото — изкашля се Йохан. — И между другото, обещах да заплатя тези бижута или въобще каквото и да било. Трябва да ми дадете идея колко струват.

— Не, не искам и да чуя за това — поклати глава Ърл Джексън. — Животът на Джек струва много повече за моето семейство, отколкото тези бижута или картини. Ели така се успокои, че се просълзих.

— Ели е вашата дъщеря, тази, която ще се омъжи за Джек?

— Той ви е казал?

— О, разбира се. На парахода разговаряхме доста дълго, преди Господ да се намеси и да ни потопи. Но, слушайте, обещах на Джек, че ще заплатя тези бижута, наистина. Ако кажете цена, ще накарам банката да ви изпрати чек.

Ърл Джексън погледна към килима и каза тихо:

— Предпочитам да не изпращате. Това бяха бижута, които принадлежаха на моята майка.

— Бяха ли застраховани?

— Разбира се. За по-малко от стойността им предполагам, но все пак достатъчно.

— Добре — каза Йохан, — от вас зависи. Ако искате да бъдете обезщетен, обещах и съм съгласен да удържа на думата си.

— Това, което имах предвид — каза Ърл Джексън, — е нещо различно. Исках да ви предложа нещо. Като благодарност за това, че сте спасили щастието на дъщеря ми.

Йохан го изгледа със светлите си очи. Той не можеше да разбере защо Ърл Джексън е някак неспокоен, нехарактерно за човек, който е поискал среща, за да благодари, че е спасил бъдещия му зет. Йохан бе заинтригуван от неспокойствието на Ърл Джексън, но в същото време бе готов да се възползва от него. Припомни си как преди няколко години бе принудил калифорнийски притежател на земя да сключи наемен договор на твърде ниска цена, само защото по някакви лични причини собственикът дълбоко се страхуваше.

— Мислех да ви предложа кон — каза Ърл Джексън. — Моята плантация „Фортуна“ е една от най-добрите ферми за коне в Южна Каролина. Има един специален кафяв едногодишен и за него си мислех. Нарича се Светкавицата Чарлстън.

Йохан пиеше бренди, без да сваля очи от Ърл Джексън. После стана и отиде до камината, където известно време разглеждаше картината. Най-сетне се обърна и с изключителна любезност каза:

— Много съм поласкан от вашето предложение, господин Джексън, и много благодарен, но мисля, че всъщност нямам никаква нужда от коне. Имам много малко време за себе си и когато си почивам, гледам да си наваксам съня. Аз съм бизнесмен. Хартия, мастило, сметки, пари. Не бих могъл да знам какво да правя с един кон.

— О, мислех си, че вие може би ще се съгласите — каза Ърл Джексън малко смутен.

— Бих се съгласил, разбира се, не ме разбирайте неправилно — усмихна се Йохан. — Но мисля, че е по-добре да задържите коня си, да го използвате и после да ми го дадете. Не бих желал да му отлепват краката, поради това че не го ползвам.

— Е — каза Ърл Джексън, като си пое дъх. — Мисля, че няма какво друго да ви предложа. Няма смисъл да ви предлагам пари.

— Не — отговори Йохан, като продължаваше да се усмихва.

Настъпи още една неудобна пауза. Йохан продължаваше да стои наведен над главата на Ърл Джексън, като че ли имаше намерение да го благослови или да го произведе в рицар. Ърл Джексън вдигна чашата с бренди и изпи последната глътка.

— Има още нещо — каза Йохан. — Не бих желал да ме разберете обаче неправилно. Не се опитвам да се намесвам в живота ви или в начина, по който управлявате семейството си. Но точно сега имате последната дума за нещо, по-точно за някого, чиито услуги биха били от полза за мен.

Ърл Джексън го погледна с неудобство.

Йохан отново седна и продължи да се усмихва.

— Това, което казвам, е, че според мен младият Джек притежава качества за адвокат по въпросите на петрола, какъвто ми е необходим. Освен това има много радикални възгледи за петрола и петролната индустрия и дори някои много интересни идеи за петрола, правото и за морала в бизнеса. Още е млад. Неопитен. Но петролът е сериозен бизнес и един млад човек бързо може да се научи.

— Джек трябва да завърши специализацията си — каза тихо Ърл Джексън. — Той все още е помощник във фирмата на баща си в Кингстри.

— Това пречка ли е? — Йохан погледна с безизразно лице.

— О, не, но бащата на Джек мисли, че… е и аз съм съгласен с него, че Джек трябва да остане известно време в родния си щат.

— А какво мисли Джек?

— Предполагам, че Джек е съгласен. Никой не го насилва да остане в Каролина.

— А Ели?

При всеки въпрос Йохан наблюдаваше Ърл Джексън отблизо и когато попита за Ели, а на него му беше ясно, че тя е слабостта му, той трепна така, сякаш Йохан на шега го е ударил по страната. Устните му се свиха и той не можеше да се усмихне даже и за сто долара.

— Мястото на Ели е в обществото на Южна Каролина — каза баща й спокойно, — да расте елегантно покрай майка си и мен. Зная, че вие сте забогатели от петрола, господин Корнелиус, и не бих искал да ви обидя, но за Ели няма място в многолюден град в западната част на страната, сред петролотърсачи и тям подобни.

— Изглеждате необикновено привързан към вашата Ели — отбеляза Йохан. — Повечето родители днес биха дали кафяв жребец и храната му за една година, само и само да видят гърба на дъщеря си.

Ърл Джексън погледна настрана и каза спокойно:

— Да, господин Корнелиус. Аз съм необикновено привързан към Ели. Но за мен Ели е необикновена дъщеря. Тя… е добра, напомня ми за майка й, когато беше млада.

— Мисля обаче, че нямате причина да се страхувате — усмихна се Йохан. — Шумните развиващи се градове не са само кал и уиски, а петролотърсачите могат да бъдат съвсем тихи човешки същества, ако ги опознаете. Чувал съм, че някои дори се поздравяват.

— Разбирам това и не исках да ви обиждам. Но трябва да подчертая, че ако Джек и Ели се оженят, Джек трябва да остане в Южна Каролина и да завърши обучението, за да стане партньор във фирмата на баща си.

— И така, или кафяв жребец, или нищо — повдигна вежди Йохан.

— Съжалявам, но е така. Все пак ако решите, не е късно.

Йохан помълча малко. После остави чашата си и скръсти ръце.

— Имаше време, когато аз също исках да притежавам някого.

— Не ви разбирам.

— Това бе едно момиче — обясни Йохан. — По-млада от Ели, много красива. И точно като вас исках да имам тази красота и фактически я имах само за себе си. Купих това момиче, защото по онова време това все още беше възможно. Държах я затворена като особена пеперуда или птица. Обичах я по начин, който не вярвам някой някога да разбере. Но мисля, че вие разбирате, господин Джексън, защото ми се струва, че вие обичате вашата Ели по абсолютно същия начин. Не неблагочестиво, но собственически.

Ърл Джексън се опита да изглежда разярен.

— Не се опитвате да намекнете, че…

— Нищо не се опитвам да намекна, господин Джексън. Само ви казвам, че красиви млади момичета могат да накарат един мъж да действа неразумно и ревниво, а може би не трябва. Дори и дъщерите. Може би особено дъщерите. — Йохан вдигна ръка, а после сведе поглед. — За съжаление от собствения си опит знам, че красотата е безкрайно крехка и че не може да бъде поставена в кафез и да бъде отглеждана. Може да въздишате по нея, да боледувате, но не може да я притежавате, не може да я притежавате завинаги. Аз се опитах и завърших, като я покосих.

— Какво означава покосих я?

Йохан повдигна рамене. Едва можеше да повярва, но даже и сега, след толкова години, още чувстваше буца в гърдите си заради Карина.

— Тя умря заради мен — каза той с глас по-тъжен, отколкото искаше. — Дори не бях там, когато се случи.

Ърл Джексън примигна, после се съвзе и след малко каза:

— Съжалявам, но мисля, че това няма нищо общо с мен. Взех решението си главно за да закрилям Ели, а също и Джек.

— Да ги закриляте срещу какво? — попита Йохан. — Да ги закриляте срещу опита? Да ги закриляте от едра шарка или лоша храна или от разписанието на „Южния Пасифик“? Да ги закриляте срещу живота? Не можете да закриляте хората срещу собствения им талант, господин Джексън.

— Не се и опитвам. Просто смятам, че това е по-разумно, ако Джек се съгласи с мен.

Йохан решително поклати глава.

— Тогава грешите. Джек е точно във възрастта на точните таланти и е страшно заинтересуван да се отдаде на точна професия. Ако разрешите да назнача Джек Фийлд за мой адвокат по петрола в Тексас, без това да попречи на неговия щастлив брак с вашата дъщеря, вие ще направите услуга на Джек и Ели едновременно. Джек ще стане богат човек, ако точно сега започне с петрола, за това няма два пътя. Ако ли пък не, през целия си живот той ще остане в Южна Каролина само един придатък, а Ели ще бъде съпругата на този придатък.

Ърл Джексън се чувстваше изключително неуютно, сякаш бе обул тесни панталони.

— Всъщност — каза той смутено — не искам да споря за това, господин Корнелиус. Дойдох тук да ви благодаря и смятам, че го направих. Ако мислите, че можете да приемете моя кон, нещата остават така. Не мога да ви предложа нищо друго.

— Много добре — отговори Йохан. — Нека ви помоля обаче да помислите за това, което ви казах, поне един-два дни. И направете още нещо. Попитайте самия Джек какво мисли, а също и Ели. И след това сам си помислете. Колко време мислите, че може да задържите Ели похлупена в ръцете ви, господин Джексън? Някой ден ще трябва да я пуснете. Тя не е птица, нито пеперуда. Тя е млада жена с право над бъдещето си.

За момент Йохан си помисли, че Ърл Джексън ще изтърве нервите си и ще му каже да спре да се бърка, но за съвестта на Ърл Джексън имаше по-силен натиск от този на Йохан Корнелиус — този на самата Ели. Той се вдигна тежко от стола си.

— Много добре, господин Корнелиус — каза с тънък глас той. — Съгласен съм да си помисля. Когато реша, един от моите приятели в Ню Йорк ще ви посети и ще ви даде моя отговор. Честно ли е това?

— Честно е.

Навън, в градината на хотела, Йохан видя Джек и Ели да се разхождат ръка за ръка; Ели с чадър, а Джек с кафяв костюм, скроен лошо, също като този на Йохан. На борда на „Галвстън Бей“ Джек бе казал на Йохан, че няма да може да разбере колко много обича Ели; но това беше тогава, а „Галвстън Бей“, както и „Меримек“ почиваха на дъното на Атлантическия океан заедно с дузини други параходи; а декларациите в любов, за разлика от параходите, много рядко се увековечават с маслени бои, за да се закачат над камините като спомени.

Йохан се усмихна и посочи щастливата двойка. Ърл Джексън можа само да се обърне, да остави празната си чаша и да затвори вратата зад себе си.

Момичето го чакаше във фоайето на „Плаза“, когато той се връщаше от едно трудно заседание с „Дюпон“. Неочакван летен дъжд бе направил тротоарите хлъзгави и хотелът бе пълен с мокри чадъри и бъбрещи хора, които очакваха такси. Йохан мина по килима към боядисаните в златно врати на асансьора и почака търпеливо, докато помагаха на една възрастна дама, облечена в кожи, да излезе.

Момичето седеше в един от двата елегантни фотьойла във фоайето, на десет фута от мястото на Йохан, и не направи опит да стане. Само каза ясно:

— Господин Корнелиус?

Йохан се обърна. Тя се усмихна.

— Вие ли ме повикахте?

— Вие сте господин Корнелиус?

— Точно така.

Тя вдигна ръка. Беше малка и красива, облечена в скъпо лятно манто от бежова вълна. Не можеше да има повече от осемнадесет или деветнадесет години. Йохан се досети, че чака той да отиде при нея и да поеме ръката й.

Доближи се бавно. Взе ръката й с ръкавица в телесен цвят и я целуна.

— Да? — каза той с хладна усмивка.

— Имам съобщение за вас — каза му тя. — Казвам се Хестер Форбъс и баща ми е приятел на господин Ърл Джексън от Южна Каролина.

— Разбирам.

— Всъщност не разбирате. Баща ми щеше да донесе известието лично, но трябваше да отиде на лекар. Излизах из града и казах, че ще го занеса. Съобщението е: „Решението е Тексас“. Разбирате ли го?

— Мисля, че да — кимна Йохан.

— Радвам се, защото за мен е непонятно. Искате ли да ме поканите на чай, докато съм тук?

— Бих желал, госпожице Форбъс. Но имам среща след петнадесет минути.

Тя направи гримаса.

— Е, добре, баща ми каза, че сте направили парите си с голям труд. Беше ми приятно да ви видя все пак. Не сте евреин, нали?

— Аз съм свободомислещ холандец, защо?

Хестер извади малък бележник със седефена подвързия и написа няколко думи в него.

— Обработвам един свой стандарт.

— Надявам се, че не е стандарт за възможността за женитба?

— Как познахте? — Тя го погледна и се изчерви.

Той пое ръката й и я стисна.

— Госпожице Форбъс, вие сте момиче за женене и всяко такова момиче в САЩ си търси подходящ съпруг милионер.

— Нямах намерение да ви правя предложение — каза тя. — Миналата година беше високосна.

Йохан задържа ръката й за момент и после я пусна. После вдигна шапка за поздрав.

— Благодарете на Бога за милостта му.

Вероятно е бил сезон, когато колела се въртят, врати се отварят и затварят. На следващата сутрин, когато Йохан отиде на рецепцията, заедно с обичайната поща му подадоха един дълъг бял плик с марка от Бостън, Масачузетс и надпис: „Строго лично“. Пусна писмата във вътрешния си джоб, а това писмо, без да го отвори, когато седна на обичайната си маса до прозореца, с изглед към парка, го закрепи за солницата.

Не познаваше никого в Бостън и нямаше никакъв бизнес там. Почеркът му бе непознат. Писмото остана неотворено, докато му донесоха кафето и той поръча яйца на очи, бекон и препечен хляб.

Най-после взе писмото и го отвори с ножа. Две страници, изписани със същия равен почерк. Той пиеше кафе и четеше.

След първите няколко реда постави чашата в чинийката, а писмото — на масата, приглади го, сякаш искаше да изтрие това, което беше написано. Келнерът му донесе още кафе, но той не му обърна внимание.

В писмото се казваше:

„Уважаеми господин Корнелиус,

Изминаха шест години, откакто се видяхме за последен път, макар че аз следях вашия прогрес от вестниците. Съжалявам, че трябва да ви съобщя неприятна и тъжна новина. Надявам се, че когато я научите, вашата мъка ще бъде само една малка частица от мъката, която сте причинили с вашите жестоки действия.

В последния ден на месец април госпожа Беатрис Мълинър бе намерена мъртва в банята на апартамента си в Розленд, Луизиана. Тя се бе оттеглила в Розленд със срама и безчестието, причинени й в Едгар, Тексас, като се надяваше да започне живота си отначало и да съживи прекършените си надежди и самоуважение, но очевидно това не е било по силите й. Сама се е лишила от живот, като е прерязала с бръснач китките и гърлото си. Умряла е от кръвоизлив за няколко минути.

Пиша ви единствено по причина на това, което госпожа Мълинър е помолила в оставената от нея бележка. Там обяснява, че се лишава от живот поради обидата, нанесена й от работници от петролната индустрия на вашата собствена корпорация, и това й е донесло по-голяма мъка и омърсяване, отколкото душата й е можела да понесе, още повече че тя ви е обичала, но вие не сте могли да я разберете. Впоследствие се е опитала да се свърже с един практикуващ в Розленд окултист, който й предложил брак, но отвращението към собственото й минало било твърде голямо, за да го понесе, и тя не могла да приеме предложението. Тогава, отчаяна от бъдещето си, тя решила да сложи край на живота си.

Тя има една идея, сър, която, надявам се, няма да възприемете като нахалство, а като последна воля на една дама, която ви е обичала и която е умряла заради тази любов. Тя моли в нейна памет и заради мъката, която сте й причинили, да ми плащате издръжка и да ми дадете препоръчителни писма до ръководствата на железниците, които биха ми помогнали да продължа моята бъдеща кариера в тях.

Тя смята, че тази моя молба не бива да прозвучава като заплаха, но е добре вие да си дадете сметка за личното си познанство с членове на правителството, обществото и хора на бизнеса и най-внимателно да помислите, преди да решите каквото и да е, тъй като притежавам оригинал на писмото, което подробно описва всичко, свързано с вашето държание в Едгар и на други места, заедно с имената на ваши съучастници и свидетели.

Можете да ме намерите по всяко време на горния адрес. Надявам се Господ да ви помогне да намерите спокойствие за душата си и отсрочка за изкупление на вината си.

Ваш Даниел Форстър“

Когато постави писмото на масата, Йохан трепереше. Чувстваше хлад и погнуса и не можеше да се вдигне от стола. През всички тези години той бе живял с надежда, че Беатрис го обича още, че тя е още жива и е на сигурно място. Десетки бяха сънищата му как я среща в непознати места, в красиви градини и по различни железопътни гари. Можеше да почувства тялото й в ръцете си дори сега. Почти можеше да посегне и да докосне косата й. Почти можеше да я прегърне.

Келнерът, с бяла кърпа през ръка, донесе яйцата и бекона и застана до Йохан в очакване той да махне листовете от масата.

Йохан го погледна. Бе много блед.

— Добре ли сте, сър? — попита келнерът. — Да ви донеса закуската по-късно?

Йохан успя да намери сили, за да се изправи на стола и да се усмихне пресилено.

— Не, не — каза той. — Няма нищо. Просто разбрах, че човек трябва да плаща за грешките от миналото си.

— Вярно е, сър — кимна келнерът. — Искате ли черен пипер?

Към следващата част или към съдържанието

Греъм Мастертън Милионерът (4)

Метаданни

Данни

Милионерът

Информация

История

Сваляне / Връзки

1909

„Корнелиус ойл“ заплаща три милиона за химическите заводи „Ийст Индиана“

„Сделка на сметка“

Деветдесет нови работни места за местни мъже и жени

Греъм Мастертън
Милионерът (4)