„Сега си имаме наши малки проблеми — само няколко, те не са сериозни, просто преувеличени след разочарованието от войната.“

Хари С. Труман

Джилбъртсвил, Кентъки, 1945 г.

В онези дни на първата есен след Втората световна война, в онези странни смутни времена на демобилизация и мир в началото на епохата на Труман, когато момчетата се връщаха от Европа и любителите на бейзбола с нетърпение очакваха сезона, когато игрите щяха да бъдат без инвалиди от войната, когато Джинджър Роджърс играеше в „Ще те видя“, семейството Корнелиус почти не посещаваше къщата си. Единствено и постоянно изключение бе Родерик. Той винаги се мислеше за човек от Уолстрийт и макар че имаше съвсем малко работа, освен да се шляе из офисите и да кара служещите да настръхват, обичаше тихото шумолене на финансовите книжа и безкрайното тракане на телетипа.

В един дъждовен четвъртък през месец октомври 1945 година той бе там. Седнал на скърцащ тапициран с кожа стол в мрачния офис горе, в студиото на тридесет и петия етаж, където Дейвид Букбайндър работеше на писалище, подобно на самолетоносач, и управляваше ежедневния приток на трансакции и пари на корпорацията „Корнелиус“.

Букбайндър бе зает през цялата сутрин. Денят бе от онези, когато борсата все още проявяваше любопитни признаци на депресивна психоза, но започваше вече да набира силата на финансовия бум. Той подреждаше някои от акциите на „Корнелиус“, свързани с военновременните индустрии, но все още с неохота ги превръщаше в мирновременна продукция, особено при новините от Европа за „съветската опасност“. Докато той говореше безкрайно дълго по телефона, Родерик си пиеше скоча.

С приближаването на обяда телефонните разговори намаляваха, но се увеличаваше работата с книжата. Родерик отегчено разбъркваше своето скоч уиски с палец и после разсеяно го смучеше.

— Не бива да правиш това — каза Дейвид Букбайндър, без да вдига поглед от книжата. — Напомняш ми Фостър.

Родерик погледна леко изненадан.

— И Дълес ли прави така?

Букбайндър кимна.

— Мислех си, че го харесваш — каза Родерик със съмнение в гласа.

Букбайндър методично подреждаше акции и бонове и ги отделяше за работа.

— Харесвам го — каза той, като завъртя капачката на писалката „Уотърман“. — Но не може да се каже, че този навик беше най-добрият на Фостър, какво мислиш? Дори Данет не може да понася чорапите му.

— Никога не съм забелязал чорапите му.

Букбайндър постави писалката в джоба на жилетката си и стана.

— Познавам Фостър още от времето, когато Бил Кромуел му плащаше по петдесет долара на месец, и това бяха петдесет долара, които правистите в онези дни не бяха свикнали да получават. Фостър беше толкова провинциален, че ние го наричахме „момчето от Канзас“. Той можеше да облече костюм от фирмата на „Братя Брукс“ и след пет минути дрехата приличаше вече на един от костюмите на Чарли Чаплин.

— Не ме интересува какво прави с костюмите си — каза Родерик замислено. — Просто бих искал да играе играта малко повече по нашата свирка и по-малко по тяхната. — И той посочи към сградата на „Стандарт ойл“.

— Всичко е въпрос на връзки — каза Букбайндър. — Всъщност те са вложили много повече пари за техните връзки, отколкото ние за нашите.

— Това ли е твоето мнение?

— Не изцяло. Лично аз предпочитам да имам Фостър за приятел, отколкото за враг. Тези дни той ще свърши работата си като държавен секретар и ако не сме близки… е, можеш да използваш въображението си.

— Татко казва, че той е саботьор, преоблечен в дрехи на спасител — каза Родерик.

— Въз основа на какво казва това?

— Не зная. Може би е предупреден. Татко въобще не хареса това, което Дълес направи с „Американ ойл“, и предполагам, че още оттогава сме с предубеждение към него.

— Случаят с „Американ ойл“ беше преди векове.

— Да, вярно, но татко си има свои любими омрази и Дълес е една от тях. Той казва, че Дълес е станал много възвишен, а аз мисля, че татко не вярва във възвишена икономика. Според него само едно нещо е по-лошо от комунист-идеалист и това е републиканец-идеалист. А що се отнася до Уолстрийт, хората там са напълно замръзнали.

— Уолстрийт — смръкна Букбайндър — страда от неизлечима посредственост. А сега още повече.

Родерик вдигна безпомощно рамене. Извади чиста бяла кърпа от тъмносиния си двуреден костюм и изтри няколкото капки пот от добре подстриганите си бакенбарди.

— Да, разбира се, че са посредствени — каза той, — но не смятам, че това е непременно лошо. Може би трябва да сме посредствени. Татко казва, че цялата тайна да управляваш бюджета на сложните корпорации е да имаш високо развита сантименталност.

Букбайндър се изсмя грубо.

— Не се тревожи за това, което казва баща ти. Някога той е пасял крави, за да се изхранва.

— А сега ти си разтревожен, че пасе теб?

— Баща ти остарява — отговори Букбайндър направо. — Понякога — като спомен от миналото — той се опитва да ме провокира. А някога аз бях боксьор в колежа, знаеш ли това? Бях голям атлет. Той обичаше да ме дразни, когато имаше големи събрания, само за да гледа как си свивам юмруците. И обичаше да казва: „Дейвид, аз просто очаквам деня, когато ще удариш Хауард Пю право в носа!“.

Букбайндър седна до прозореца и погледна от тридесет и петия етаж надолу към мокрите от дъжда улици в долната част на Бродуей. По тротоарите се виждаха забързани блестящи черни чадъри и навалица от таксита и лимузини натискаха сирените тъжно.

— Понякога си мисля, Роди, че баща ти направи цялото си състояние като някакъв вид отмъщение.

Такива разговори бяха твърде мистични за Родерик. Той отвори капака на златния си ръчен часовник.

— Ще дойдеш ли да обядваме? — попита той. — Обещах да се срещна със Силия в „Плаза“.

— Вчера обядвахте там, нали?

— Знам, но Виктор обича да се вози във файтон, а освен това Силия има слабост към тяхната специална пилешка крем супа. Тя получава тази слабост всяка година, когато времето застудява. Ако не вярвах, че светкавицата никога не пада на едно и също място, бих се заклел, че тя е бременна.

— Бременна — каза Букбайндър, като вдигна едната си вежда.

Родерик се намръщи.

— Очаква — поправи се той внимателно. — Но, разбира се, че не е. Това е само заради супата.

Дейвид Букбайндър отиде до закачалката и откачи тъмносивото си раирано палто. На бутониерата имаше розов карамфил, започнал да повяхва от горещината в офиса, и той небрежно го помириса, преди да облече дрехата.

— И ти трябва да носиш карамфил — каза той на Родерик. — Градината на баща ти произвежда най-чудесните карамфили в целия щат. Признак на гордост.

— Не мога да понасям карамфили — отговори Родерик с отвращение, като преглъщаше последната капка скоч. — Напомня ми за погребение.

Букбайндър го изгледа.

— Точно затова трябва да носиш карамфил — каза той.

Без да знае защо, тази забележка се стори на Родерик съвсем безвкусна.

— Днес си като зловеща птица — каза той.

Букбайндър издърпа жилетката надолу върху дебелия си корем.

— По-добре да си зловеща птица, отколкото оскубана патица — забеляза той загадъчно.

— Ако се доверяваш на моето шофиране, ще отидем с колата — каза Родерик, като си обличаше тъмното палто.

Букбайндър палеше пура.

— Ти караш сам? Това ли е новата демокрация? Заради това ли се бихме с японците?

— Обичам да карам — каза Родерик. — Тази сутрин докарах линкълн — тази кола е истинска мечта. Паркирана е долу.

Букбайндър изръмжа.

— Ако знаеше за финансите толкова, колкото за тези проклети автомобили, щях да умра като щастлив човек.

Родерик почервеня. Той обикновено почервеняваше, когато бе затруднен или смутен. Бе на тридесет и една години, тежко сложен млад мъж, с тънки руси мустаци, които пусна, когато Силия влезе в болницата да ражда. Напоследък приличаше повече на баща си и скъпите дрехи сякаш никога не му бяха удобни. Шапките му винаги изглеждаха твърде малки, а палтата му се нагъваха около него. Носеше обувки с връзки и понеже краката му бяха големи, приличаха на лодки.

Двамата мъже излязоха един до друг и така минаха към външната част на офиса.

— Отиваме на обяд, госпожице Камински — каза Букбайндър.

Стигнаха до тъмночервеното мраморно фоайе и тръгнаха по кънтящия под към гаража. Няколко от служещите, които минаха край тях, свалиха шапка или поздравиха гласно. Родерик им отговаряше с бърза смутена усмивка, а Дейвид Букбайндър дори не обръщаше главата си.

Колата — „Линкълн 26Н купе“ — бе паркирана до стълбите. Родерик я отключи и влезе. Миришеше на скъпа кожена тапицерия и на парфюма на Силия. Голямо жълто мече с широка усмивка на муцуната бе поставено отзад заедно с дрънкалките на Виктор. Родерик запали мотора и колата излезе извън гаража и тръгна леко по улицата.

Беше октомври и бе студено и влажно. Нетърпеливи чиновници стояха по ъглите и махаха с чадъри за някое такси, а стенографките и прислужниците се тълпяха по тротоарите. Задушлив пушек се носеше по Бродуей от тлеещите котлони и във въздуха витаеше все още онова следвоенно чувство, сякаш някакъв сън е преминал и сега трябва да се забравят фантазиите за слава и боеве и за нашите момчета отвъд океана, защото вече можеше да се мисли за къщи и коли, за работа, за телевизори и за предвестници на акведукти. След два месеца Джеймс Търбър щеше да стане на петдесет и една години и току-що бе публикувал „Бялата сърна“ — разказ за един принц, който трябва да намери хиляди бижута за деветдесет и девет часа.

Родерик караше към града и каза:

— Предавам се.

— За какво се предаваш? — попита Букбайндър.

— Предавам се за оскубаните патици. — Родерик го погледна.

— Е, добре. Забрави за оскубаните патици. Мисли за карамфилите.

Родерик спря на червена светлина. Млад ветеран от войната във военна униформа, с един празен ръкав, забоден с безопасна, се приближи и почука на прозореца.

— Нашите победоносни бойци — забеляза Букбайндър саркастично.

— Да? — свали стъклото Родерик.

Ветеранът бе само на двадесет и една или две години. Тънък и кокалест, с небръсната брада и очи, зачервени от спане по стъпалата на къщите по Бродуей.

— Да имате случайно пари за чиния супа? — каза той много учтиво.

Родерик се обърна към Букбайндър.

— Имаш ли дребни пари? У мен няма стотинка.

Дейвид Букбайндър опипа джобовете си и отрицателно поклати глава.

— Съжалявам. От шест години не съм носил със себе си никаква банкнота.

Родерик отново претърси джобовете си, но не можа да намери нищо.

— Съжалявам — каза той на ветерана. — Искаме да помогнем, но нямаме пари.

Ветеранът ги загледа втренчено. По клепачите му имаше дъжд. Изгледа скъпия костюм на Родерик и вдъхна мириса на скъпата пура на Букбайндър.

— Нямате пари? — каза той.

Родерик бе смутен.

— Как можете да седите тук и да ми разправяте, че нямате пари? — продължи ветеранът.

— Да… — промълви Родерик.

— Аз не искам пари сега, не точно сега — каза момчето. — Просто искам да знам.

— Ами — каза Родерик неуверено. — Това е просто така… ние нямаме нужда от тях.

Ветеранът все още гледаше след тях, когато светлината се смени и Родерик с облекчение потегли.

— Подсети ме за в бъдеще да нося дребни пари със себе си — каза той на Букбайндър. — Не искам това да се случи пак. А още по-добре ти носи.

Букбайндър бръкна в джоба си и извади пачка банкноти. Той ги размаха и каза:

— Скъпи мой Родерик, аз винаги нося пари.

Родерик погледна банкнотите. После натисна силно спирачката и спря на ъгъла. Едно такси изсвири със сирената си и шофьорът изкрещя:

— Ти глупав идиот!

Букбайндър се правеше на изненадан.

— Какво става, защо спряхме?

— Дай ми парите — каза Родерик.

— Какво си намислил? Всичките? Тук са може би четиристотин долара.

— Дай просто двадесет, хайде, бързо.

— Правиш грешка, Роди! — каза Дейвид Букбайндър.

— Хайде, дай ми двадесет.

Дейвид Букбайндър въздъхна и извади една банкнота. Родерик грабна парите, излезе от колата и се върна назад по тротоара в дъжда. Той се блъскаше в жени с торби, мъже с чанти, чадъри, пешеходци. Стигна до уличния светофар, младият войник беше още там, чакаше светлината да се смени. Родерик изтича по улицата и го тупна по рамото. Момчето се обърна. Той бе толкова по-нисък и по-слаб от Родерик, че го накара да се почувства като натъпкан с ядене великан. Родерик му подаде двадесетдоларовата банкнота.

Ветеранът я загледа втренчено.

— За какво е това? — попита той.

— Моят приятел я намери в палтото си. Исках да ви я дам.

Момчето загледа трептящата в ръката на Родерик банкнота и после го погледна в очите.

— Моля ви — каза Родерик, — вземете я.

Ветеранът отново погледна парите.

— Вземете я — настояваше Родерик.

— Не мога да ви върна — каза внимателно момчето. — Нямам дребни пари.

— Дребни пари? За какво?

— Една чиния супа и едно парче хляб струват пет цента. Нямам пари, за да ви върна остатъка.

— Ами добре, вземете всичките. Ще имате сто чинии супа.

Момчето сведе глава.

— Господине — каза то, — загубих дясната си ръка и работата си, но смятам, че не съм загубил гордостта си.

— Не може да се храните с гордост — каза Родерик.

Валеше силно и той ставаше все по-мокър.

— Не — каза ветеранът. — Но вие пък не можете да си купите гордост.

Нетърпеливо Родерик напъха банкнотата в джоба на момчето.

— Гордост или не, вземете я. Вземете я като услуга за мен.

Момчето взе банкнотата със здравата си ръка, постави я в устата си и със зъби я накъса на парчета. Поради силния дъжд малките хартийки се залепиха по устните му.

Родерик го погледна. Той се уплаши.

— Всички ли са като вас? — каза спокойно той. — Всички, които се върнаха?

Момчето чистеше парчетата банкнота от устата си. Родерик посегна да го хване за рамото, но после реши да не го прави. Минувачите го блъскаха и мушкаха с лакти и вече бе много мокър. Върна се бавно към колата, отвори я и влезе вътре.

Дейвид Букбайндър го гледаше търпеливо.

— Добре — каза той, като дърпаше от пурата си. — Взе ли парите?

Родерик не го погледна. Той подкара колата и влезе в обедния трафик.

— Какво те накара да мислиш, че няма да ги вземе?

Дейвид Букбайндър се изкикоти и почука главата си с показалец.

— Психология, Роди, това. Психологията на парите.

— Не знаех, че парите имат психология. Мислех, че психологията е главно в мръсните сънища.

— И това си ти, син на баща си? Хе-хе-хе.

Родерик се намръщи.

— Предполагам, че съм самото разочарование, така ли е? Обясни ми.

— Много лесно — каза Букбайндър, като чистеше остатък от пурата върху устните си. — Ти просто демонстрира психологията на парите в присъствието на този еднорък бандит от улицата, и то в най-чиста форма.

— Проклети пешеходци, какво е това?

— Ти предложи на момчето твърде много. Една банкнота от двадесет долара е нещо много абстрактно за него. Вероятно никога не е имал такива през живота си. За него това е само хартия — монополни пари. Същото важи за повечето тук. Причината, поради която не забогатяват, е, че те просто не искат. И това е самата истина. Щом като започнеш да говориш за пари в цифри с нули, щом като започнеш да им говориш за бонове, акции и опции, повечето хора умират от скука.

— Може би така е по-добре — каза Родерик, като намаляваше скоростта поради червената светлина.

— По-добре е — съгласи се Букбайндър. — Повечето хора искат вещи — като къща и лъскава кола — и престиж — като някоя голяма чиновническа титла и ключ за първокласна тоалетна. Няма нужда да им предлагаш пари. Ако дадеш някому титлата заместник-председател на корпорация, той дори няма да се ядосва, ако му плащаш пет хиляди долара годишно по-малко, отколкото трябва. Дай му правото да ползва колата на фирмата, вместо да го повишиш, и той ще те заобича още повече.

Родерик кимна.

— С други думи, не предлагай на човек каса шампанско, ако ти иска чиния супа.

— Точно така.

Те пресякоха западната част на Осма улица и продължиха нагоре по Бродуей. Чистачките на колата мъркаха напред и назад като две кимащи котки, а дъждът трополеше по покрива на спортния линкълн. На ъгъла на улицата стояха двама полицаи, мокри до кости — от шапките им се стичаше вода.

— Започвам да се чудя за какво е всичко това — каза Родерик. — Първо бяха патици, после карамфили, а сега психика и мениджмънт.

Букбайндър спокойно си пушеше пурата.

— Исках да бъдеш подходящо подготвен за всеки случай. Не съм искал да бъда фалшив.

Родерик изръмжа.

— Мисля, че не можеш да не бъдеш фалшив. Татко казва, че…

Изведнъж Родерик спря. Той забеляза в очите на Букбайндър съвсем слабо да проблясва някакво чувство. Издаваше го разширяването на зениците, когато играчът на покер покаже печеливша ръка — телеграфът на нервите, който издава боксьорите, преди да нанесат удар.

— Става дума за татко — каза Родерик. — Ти ме предизвикваш да кажа нещо срещу баща си.

Дейвид Букбайндър кимна.

— Той добре ли е? Имам предвид… няма му нищо? Той е здрав, нали?

Дейвид Букбайндър продължи:

— Опитвах се да не говоря сега по въпроса. Не е подходящо нито времето, нито мястото.

— Дейвид, моля те — попита Родерик страхливо. — Трябва да зная.

— Добре — каза Дейвид Букбайндър. — На баща ти му правят изследвания.

— Зная за това. Миналия месец беше в санаториум. Каза ми, че всичко било наред и доктор Кларк му обяснил, че бил сто и пет процента здрав.

Дейвид Букбайндър погледна през прозореца на колата. Капки се стичаха надолу.

— Баща ти се е опитал да те предпази от уплаха. Той се опитва да направи същото с „Корнелиус ойл“. Последното нещо, което ни трябва, е да се разпродават дяловете, особено сега. Но истината, Роди, е, че баща ти е болен човек.

— Болен? Колко болен?

— Сърцето му. То е слабо и болно. Доктор Кларк определи диагнозата миналия четвъртък и доктор Шайнер я потвърди.

За момент Дейвид Букбайндър замълча. Когато започна да говори, гласът му бе спокоен и равен, но имаше и нотка на съжаление — тази сива носталгия, която премина през Ню Йорк за една вече свършена война и за една мечта, останала несбъдната.

— От две години той се задъхва и има болки. Той мълчи заради всички. Само майка ти знае, никой друг. Ако взема живота от по-леката страна, може да поживее още, но няма надежда за излекуване.

Родерик караше бавно и механично и почти щеше да премине на червено.

— Не зная какво да…

— Зная — каза Дейвид Букбайндър. — Това е труден момент.

— Няма ли някакъв начин за… имам предвид, семейството може да си позволи най-добрия начин за лечение в света, Дейвид. Сигурно някой би могъл да помогне? Някой специалист? Например този лекар, при когото ходи майка ми в Базел?

Букбайндър хвърли остатъка от пурата си през прозореца и поклати глава.

— Дават му шест месеца най-много. Такова лечение просто не съществува. Дори баща ти да бе два пъти по-богат, отколкото е сега, нищо не можеше да се направи. Не може да се купи това, което вече не съществува.

— Но, господи, не може ли…

Дейвид Букбайндър отново поклати глава.

— Най-доброто, което можем да направим, е да мълчим. Аз не исках да ти казвам точно сега, но мисля, че трябва да знаеш. Джон не знае, нито Хоуп. Посъветвах баща ти да не им казва.

Родерик бе много блед и не отговори.

— Това, за което се безпокоя, Роди, е какво ще се случи после. Болестта на баща ти е много трагично и тъжно нещо, но ние трябва спокойно да обмислим бъдещето. Само ако сме много внимателни, няма да попаднем в трудно положение особено сега, когато борсата е такава.

— Не мислиш ли, че Джон и Хоуп имат право да знаят? — попита Родерик спокойно.

Букбайндър се изкашля.

— Да, разбира се, имат право. Внимавай с този камион, Роди. Имат право да знаят, но причината, поради която смятам, че не му е времето, е наследството.

— Ние нямаме никакви проблеми — каза Родерик. — И тримата имаме толкоз капитали, вложени в тръстовете, че бихме могли да потопим Мисури.

Букбайндър извади носната си кърпа и се изкашля в нея.

— Това е съвсем вярно, Роди. Но това, за което трябва да мислим сега, е дали тези сметки са в най-печеливша позиция.

— Какво означава това?

Очевидно Букбайндър търсеше най-деликатния начин да изрази следващата забележка. Той каза бавно, като събра малките си ръце като купа:

— Всяко състояние, когато минава от баща в син, е в рисковано положение. Таксата за наследство е единият риск, разбира се. Фамилията Форд много добре разбра това. Тя основа Фондацията „Форд“, иначе трябваше да плати 91 процента наследствен данък за имуществото на Хенри Форд от 58 и половина, а 91 процента от близо седемстотин милиона долара не са съвсем малко. Но има и други проблеми. Ако разпръснеш състоянието си, за да се избегне наследственият данък, рискуваш никога да не можеш да го събереш като една политическа и финансова сила. Многото разпръснати пари влизат в разни странни фондации, както стана с Рокфелер, а такова нещо има омаломощаващо влияние върху централното състояние. Мисля, че ние не искаме да се случва подобно нещо със състоянието на Корнелиус, нали?

— Все още не разбирам накъде биеш?

Букбайндър се усмихна загадъчно.

— Да, още не разбираш. Има нужда от известни обяснения, а също и деликатно преаранжиране на фондове. Но засега нека да ти кажа така. Не би ли искал да видиш всички тръстове, фондове и акции на Корнелиус, организирани под една контролираща власт, вместо да бъдат разделени на части?

Родерик сбърчи челото си и не отговори.

Дейвид Букбайндър се наклони към него.

— Не би ли искал ти да държиш юздите на целия тим, вместо да дадеш възможност на Джон и на Хоуп да яздят най-хубавите коне и да ги закарат в галоп в някое тресавище, където им хареса? Не мислиш ли, че така е по-умно? Не мислиш ли, че така е по-сигурно за всички нас?

Родерик погледна към Букбайндър и се опита да прочете какво се крие зад тези малки, напрегнати очи.

— Мисля, че принципът е правилен — каза несигурно той. — Но как ще се осъществи технически? И какво ще кажат Джон и Хоуп? Парите са техни в края на краищата. Може би те са по-млади, но не са глупави.

Букбайндър се облегна.

— Не съм казал, че са глупави, но аз наистина смятам, Роди, че ако някой има силите и енергията да управлява богатството, това си само ти. Погледни се — ти си олицетворение на баща си. Смяташ ли, че през целия си живот той е работил и е създал тази империя с двете си голи ръце, за да се разпадне?

Те караха по източната част на Петдесет и девета улица към хотел „Плаза“. Небето над Сентръл парк бе буреносно сиво и дърветата се накланяха и люшкаха от вятъра като разпенени коне. Родерик стигна до покритата с килим пътека и дръпна спирачката на линкълна.

— Не зная, Дейвид, нека да помисля по въпроса — каза той.

Дейвид Букбайндър закопча палтото си.

— Добре. Помисли няколко дни. Но мисли за състоянието на баща си, Роди. Не може да го отлагаш вечно. Просто няма толкова много време.

В същия този дъждовен следобед, в малък апартамент в източната част на града, близо до Петдесета улица, Джон Корнелиус лежеше и пушеше турска цигара в двойно легло, покрито с копринени чаршафи. Той чуваше шума на минаващите коли и дъждовните капки, удрящи по прозореца, но изглеждаше напълно спокоен; наблюдаваше тънката струя дим, която се издигаше към красивия гипсов таван.

Той бе гол. Беше нисък и набит за двадесет и осемте си години, с по-тъмна кожа от брат си Родерик и с остро мускулесто лице като на футболист от „Нотър Дам“. Кожата на тялото му вече избледняваше от слънчевия загар. Тук-там се виждаха завити къдри от тъмни коси. Имаше някаква грубоватост у него, но не бе непривлекателна — тежка сянка от брадата му и къси космати пръсти. Но имаше и някакъв финес. Бе отпуснат като плувец, който се носи в океана край някакъв скъп курорт, и във всяко негово движение имаше грация и точност.

Апартаментът беше малък, но луксозно мебелиран. Дебели кафяви килими, стените облепени в бледо копринено моаре. При вратата на спалнята висеше картина от розовия период на Пикасо — тъжен палячо на кон. Леглото бе френско, от махагон, с елегантни дървени цветя и листа, виещи се по задната дъска. Имаше траен мирис на парфюм „Герлен“ и екзотичен тютюн, смесени в тази перфектност, която преобладаваше в апартаментите на богаташите по целия свят.

Отвън се чу гласът на момиче.

— Джон! Къде си сега?

Джон посегна към сребърния пепелник в стил „Арт нуво“ до леглото му и угаси цигарата си.

— При Гети. Точно тази минута правя много интересно предложение на Д. К. Картър за устройство на рафинерия в Порт Артур. Той ме гледа с известното си учудено изражение и клати глава като глупак, какъвто е.

Чуваше се шум от пантофи, движещи се с неравни стъпки. Момичето се появи на вратата, малко същество със славянски черти, тъмна къдрава коса, коси кафяви очи и добре оформени челюсти. Бе облечено в бродирано копринено неглиже от лъскава розова коприна и във всяка ръка носеше чаша със звънтящ лед и джин. Името му бе Мара Малински и това бе третата й седмица в източната част на града. Като вървеше, малките й гърди се движеха под коприната.

— Приема ли Д. К. Картър предложението? — попита Мара, като седна на леглото до него с двете ледени напитки в ръце. — Или казва: Джон Корнелиус, върни се в гнездото на любовта и се погрижи за Мара така, както заслужава, и направи някои неща, които дори не заслужава?

Джон потърка брадата си, правейки се на замислен.

— Не — каза той най-сетне. — Той приема предложението.

С весело отмъщение тя натисна двете чаши върху гърдите му. Той се задъха и сви, като разля студеното питие навсякъде. Мара постави чашите на масичката, покрита с мрамор, и се хвърли върху него, като се смееше и боричкаше. Те се прегръщаха, целуваха и биеха и изведнъж Джон обхвана голото й дупе, копринената роба се вдигна над кръста й и той се загледа в нейните очи с цвета на необелени бадеми, а устните й бяха влажни и отворени, готови за целувка. Нежно повдигна главата й и допря устните си до нейните. Тя разроши гъстата му коса с ръка. После и тя го целуна и облиза зъбите му като дете, което ближе бонбон. Той я гледа дълго време. В стаята светлината сякаш бе фотографска и я превръщаше в романтична филмова сцена. Шумът от целувките бе мек. После сцената се промени. Младата господарка мина гола през стаята, тънка и деликатна, с китки и глезени, създадени за най-малките гривни. Тя отиде в банята, за да се измие след любовната сцена.

— Да пусна ли малко музика? — попита тя. — Имаш ли настроение за музика?

Джон се усмихна и докосна върха на носа й с пръст. Тя стана от леглото и си оправи неглижето. Още не бе свикнала да бъде разпусната. Това бе едва петият път, когато бяха заедно, и все още не бе сигурна в себе си. Мина по пода до махагоновата „Виктрола“ и отвори капака. Той я наблюдаваше през полуотворените си очи, като галеше нехайно собствения си корем.

— Знаеш ли на какво ми приличаш? — попита той.

— Не — почти пошепна тя. — На какво?

— Приличаш ми на една жена, която видях някога, когато бях с майка си във Франция. Тогава бях само на десет години. Десет или единадесет. Отидохме на плажа в Ароманш. Беше много студено и сиво и не се виждаше надалеч в морето. Имаше една жена, седнала в пясъчните дюни с шал на главата. Съпругът й бе в раиран блейзер и водеше кученце, порода дакс. Ядеше ягодов сладкиш и пиеше вино от обикновена чаша. Моментално се влюбих в нея и сега ми хрумна, че ти приличаш на нея.

Мара наведе глава, за да прочете надписа на плочата, която щеше да постави.

— А в мен влюби ли се? — попита тя.

Тя нави ръчката на грамофона няколко пъти, повдигна тежката глава да провери дали иглата е достатъчно остра.

Джон се облегна на лакътя си.

— Би ли ми повярвала, ако ти кажа, че съм?

Тя помисли малко и после каза:

— Не, наистина не бих ти повярвала.

— Би ли искала да се влюбя в теб?

Тя повдигна рамене.

— Какво бих желала и какво мога да получа са две съвсем различни неща, нали? Но във всеки случай мисля, че ти не би се влюбил. Твърде си различен за един милионер, но си такъв, нали? Говориш романтично, но вършиш някои съвсем милиардерски неща.

— Като какво? Какво милиардерско съм направил?

Дюк Елингтън прозвуча в стаята. Той пееше „Всеки час аз се влюбвам в теб“. Мара се завъртя около леглото, като повдигаше неглижето си и дългите й ръкави се носеха край нея.

— Ти ме постави в този апартамент-мечта — каза тя. — Купи ми кола. И правиш всичко да задоволиш дори и най-малкия ми каприз, и то веднага! Само да кажа пържени миди, и ги получавам!

Джон се изсмя.

— Това не е милиардерско. Слушай, ела тук и аз ще ти кажа какво правят милиардерите. Искаш ли наистина да знаеш?

Тя се хвърли на кревата до него.

— Обзалагам се, че е скучно — каза тя, като го изгледа дръзко. — Хващам се на бас, че това, че си милиардер, те кара само да се прозяваш и трябва да наемеш специални хора да си държат ръцете пред устата ти вместо теб.

— Ако говориш за брат ми Роди, ти си абсолютно права. Роди е най-закостенелият и най-консервативният милиардер, който някога е съществувал. Освен това е скръндза. Краде хартия от евтини хотели и кърпи за бръснене от гарите. Той е единственият милиардер, на чиято тоалетна хартия е написано „Собственост на съкровищницата на САЩ“. Събра няколко ролки при последното си посещение.

— Отново се подиграваш — каза Мара. Тя посегна към чашата си и отпи една дълга глътка. После се обърна по гръб и се загледа в тавана. — Хващам се на бас, че брат ти Роди е най-милият и най-щедрият човек в целия свят.

Джек подсмръкна.

— Всъщност ти си права. Той е такъв. Той би дал последната си хапка на бедняк.

— Имам чувството, че ти си против него.

— Не, не — каза Джон, като глътна студен джин. — Не съм против него. Защо? Той е от тези по-възрастни братя, за които някои по-млади братя биха дали левия си крак. Ти трябва да разбереш, скъпа Мара, че когато си наследник и висш чиновник в една корпорация като „Корнелиус“, трябва да подкрепяш фамилията, без оглед на каквото и да е. Не може да кажеш къде свършва кръвната връзка и къде започват парите.

Тя се обърна и го изгледа отблизо, сякаш е някаква необикновена скулптура.

— Не си ли самотен понякога? — попита тя.

Той поклати глава.

— Това е едно от най-фалшивите неща, което тези, които нямат пари, биха искали да вярват за богатите. Съвсем не си самотен, когато си богат. Разбира се, ако не си някой отшелник по природа. Предполагам, че моят баща напоследък не обича много компании, но когато беше по-млад, обичаше. Когато имаш неограничени резерви от пари, можеш да се срещаш с когото си искаш, можеш да организираш приеми и вечери, когато пожелаеш, и можеш да летиш насам и натам, когато ти хрумне. Ти знаеш ли, че аз си имам собствен самолет?

— Твой собствен? Искаш да кажеш, че принадлежи лично на теб?

— Разбира се. Но това не е нищо. Роди има пет. Те всичките са приземени под една голяма палатка в имението му във Вирджиния и когато е там, ходи да им се любува. Малко е побъркан на тема самолети.

Тя седна.

— Искаш ли да чуеш някоя друга плоча?

— Разбира се, каквото ти искаш.

Тя отново отиде до грамофона. Докато подреждаше това, което искаше да пусне, тя каза:

— За мен това е страшно.

— Страшно? Какво е страшно?

— Всичките ви пари. Плашат ме.

— Аз не ги размахвам пред теб, нали?

— Ти не можеш.

Той не отговори. Вместо това посегна към златната си табакера и внимателно извади кръгла турска цигара. Запали я с блестящата си запалка и издуха синкав дим. Мара сложи главата на грамофона върху „Не мога да прегърна спомен“. На устните й имаше малка усмивка, когато се обърна и погледна Джон, изпълнена с желание и в същото време с безразличие.

— Знаех, че когато ме срещна, не можеше да ме водиш никъде, но всичко ми изглеждаше така странно. Ти трябва да си богат, защото си Джон Корнелиус. Не можеш да изпиташ всичко в живота си, а аз не мога да разбера какво те прави богат или защо това ти доставя удоволствие. Трябва да седя тук, в тази… кула от слонова кост, и да те виждам единствено когато си абсолютно гол.

Джон изпусна дим.

— В такъв случай значи ме виждаш в най-добрия ми вид.

Тя се престори на отегчена.

— Ти си толкова суетен. Сигурна съм, че си много представителен, когато си облечен.

Известно време той пушеше замислен, после каза:

— Ти си странно момиче, Мара.

Тя не погледна. Наблюдаваше как се върти плочата, а иглата скрибуцаше през леките мелодии на тромпети и тромбони.

Той стана и отиде до нея. Гол и космат. Целуна я по врата. Моментално бяха обгърнати от тънък къдрав дим, двама влюбени като напечатани на картичка за деня на Свети Валентин.

— Обещавам — каза той. — Обещавам, че когато Айрин и момичетата отидат на Юг, ще те изведа. Първа спирка — Звездната стая на „Уолдорф“. Какво ще кажеш за това?

Тя се обърна намусена.

— Ти ме залъгваш — каза тя. — Ти никога не ходиш там.

— Разбира се, че ходя. Бях там миналата седмица и нарязах един килим с Хеди Ламар.

— Ти си лъжец.

Той се усмихна.

— Може би наистина съм лъжец. Но има много места, където можем да отидем и да не ни разпознаят. Аз не съм кинозвезда, нали знаеш. В тълпата на улицата никой не ме познава.

— Нито аз те познавам. Ти си винаги гол като Адам, когато си с мен.

Тя погали раменете му, пръстите й нежно правеха кръгчета. Гледаше тъжно из стаята, сякаш вече виждаше сенките на разбитото си бъдеще. Въздъхна.

— Мисля, че се явих твърде късно — каза тя. — Мога да вземам на заем тялото ти, но това е всичко. Никога не ще бъда част от твоя живот.

— Няма защо да ревнуваш от Айрин — каза той намръщено.

— Но аз ревнувам. Тя споделя живота ти, дома ти и децата ти. Може да бъде до теб на приеми, да се вози с теб в кола, да язди. А какво мога да правя аз?

Джон отиде до пепелника и угаси цигарата си. Следобедната светлина намаляваше, сякаш се филтрираше през пластовете от тюл. В същия момент, когато гасеше цигарата си, Родерик паркираше колата пред „Плаза“ и дърпаше ръчната спирачка.

— Когато Айрин отиде на Юг, ще можем да организираме вечеря. На Осемдесет и втора улица в източната част имам къде да направя прием. А имам и малка вила в Хемптън.

— Имаш предвид една дискретна вечеря? — попита Мара. — Няколко приятели, на които имаш пълно доверие?

— А за кого мислиш, че приказвам? За издателя на „Ню Йорк поуст“?

— Джон, не се отнасяй с мен като с дете — каза Мара. — Аз съм вече на двадесет и една години. Жена съм и имам инстинктите на жена. Не можеш да ме държиш затворена тук до края на живота ми и да ме използваш просто когато ме желаеш. Трябва да мога да участвам в това, което вършиш. Трябва да ми дадеш възможност и аз да ти дам нещо в замяна. Не мога да направя нищо, когато ме криеш тук.

— Добре — каза той неуверено. — Сигурен съм, че можем да измислим нещо.

Тя гледаше озадачено.

— Другите ти приятели нямат ли си любовници? Държанки? Сигурно няма да се шокират чак толкова?

— Мара, въпросът не е да се шокират хората.

— А тогава какво? Ако не става дума да се шокират хората, защо да не направим вечеря с твоите истински приятели? Чакай просто Айрин да замине и да си направим нормална вечеря. Винаги можеш да кажеш, че съм отдавна забравената ти братовчедка от Холандия или нещо подобно.

Джон седна на края на леглото. Уморено прекара ръка през косата си.

— Мара — каза той, — имаш ли идея кои са моите обикновени приятели?

Тя обърна глава настрани. Искаше той да я погледне, да може да отгатне, но той не го направи.

— Богаташи, предполагам. Дюпон и хора като тях.

Джон кимна.

— Миналата седмица — каза той — имах малка неофициална вечеря с осемнадесет души. Уиндзорският херцог и херцогиня бяха между гостите, Клара Бел Уолш, Харви Файерстоун-младши, сър Джеймс Дън и лейди Дън и редица други, които може би познаваш. Хауърд Хюз например. Това са моите обичайни приятели.

Мара го изгледа втренчено.

— Херцогът и херцогинята Уиндзор, ти ги познаваш?

Най-после Джон я погледна.

— Срещал съм ги у Роди. Херцогът много обича риба треска по шотландски, а Роди познава един пилот, който може специално да ги докара със самолет.

— Риба треска? — каза Мара невярваща.

— Да, точно така. Също и варен горски бекас, ако те интересува още.

— Отново ми се подиграваш. Избягваш истинския въпрос.

— Няма въпрос — каза Джон. — Много съм привързан към теб, Мара, и искам да те имам край себе си. Но не мога да се разхождам из града хванат под ръка с теб, защото имам отговорности към семейството си, към моите акционери и към всички, които са свързани с мен, защото всички ме познават като почтен човек.

Тя потърка килима с пантофите си.

— Правиш го някак си съвсем безразлично… така звучи.

Тя виждаше, че е раздразнен. Той бе чувствителен и не искаше да каже това, което вече каза, но тя го предизвика. И двамата знаеха, че и парите, и реномето бяха нещо неизбежно в живота му и всичко, което правеха — всяка усмивка, всяка целувка, всяка любов — всичко се диктуваше и зависеше от това. Тя се протегна и го целуна нежно по лицето.

— Съжалявам — пошепна тя.

Той се усмихна и взе ръката й.

— Не е твоя вината. Ти се чувстваш така, защото си щедра, не защото си долна. Ти си хубаво момиче, Мара, и колкото дълго мога да те задържа, ще те задържа.

— Толкова ли съм различна от Айрин?

Плочата свърши и се въртеше с цъкане. В стаята се стъмняше и на Джон му се искаше да запали лампите, но по някаква причина не го правеше. Като че ли ако ги запали, и техните съвместни часове ще свършат. Малък швейцарски часовник, поставен на камината във всекидневната, започна своята песничка и той знаеше, че часът е два и половина. Дъждът трополеше по прозорците, сякаш някой ги замерваше със стафиди.

— Мислех си, че Айрин е много красива — каза Мара. — Виждала съм снимката й толкова пъти. Тя изглежда така възвишена.

Джон кимна.

— Да, тя е възвишена. Но нейната възвишеност е твърде много. Когато стигнеш до крайната граница, започваш да приличаш вече на мумия.

— Не е ли много… спокойна?

Джон стана и отиде до грамофона. Известно време наблюдаваше въртенето на плочата и най-сетне я спря.

— Тя държи на спорта — каза той. — Плува, язди, играе тенис. Прави всичко, което трябва, с хората, с които трябва. Тя е приятна домакиня и всички казват, че има чудесен вкус за тапети. Също е добра майка. Облича близначетата чудесно и ако биха могли да говорят, сигурно ще искат да играят с децата на Вандербилт.

Очите на Мара потъмняха.

— Защо съм ти тогава аз? — каза тя.

Настъпи спокойно мълчание.

— Зная какво си мислиш — каза Джон.

— Какво си мисля?

— Ти си мислиш, че съм един отчаян съпруг, който временно е занемарен заради новородените бебета и си търси малко развлечение след работа.

Тя не можа да не се усмихне. Той дойде и коленичи пред нея.

— Ти си мислиш, че въобще не те обичам и че щом ти се наситя, ще се освободя от теб. Ще те изхвърля на пътя и ще си намеря друга залъгалка. Мислиш, че съм лош, суетен и жесток, да не говорим, че съм сексуално незадоволен.

Тя се наведе напред и те си доближиха челата, гледайки се в очите. Погали ухото му.

— Така е — каза тя. — Точно това мисля.

Останаха така известно време, лице до лице, и после Джон стана.

— Ако искаш да смениш плочата, аз ще приготвя празнична напитка.

— Какво ще празнуваме?

— Не зная. За теб и за мен, предполагам. За времето. За новата шапка на президента Труман. За всичко, което ти дойде на ум.

Тя подаде ръцете си на Джон и той й помогна да стане от пода. Повдигна я и я прегърна. Тялото й бе тънко, почти детско, но имаше и нещо много еротично в нея. Голям беше контрастът между нейната деликатност и апетита й за любов, а това го възбуждаше. Сякаш някое дете току-що е открило секса и прекаляваше без никакви угризения на съвестта или морала. За Джон, който бе възпитан от Йохан в редовно посещаване на църква, и от Хестер, която не понасяше каквато и да е песен или история, дори слабо свързана със секса, това дразнеше нервите му и го правеше нащрек, а косата му настръхваше.

— Ти ми създаваш радост — каза й той весело.

Тя го целуна.

— Ти също ме радваш.

Той я погали отзад, когато отиваше да смени плочата.

— Напитката, която сега ще ти приготвя, е напитката на всички времена — каза той, като посегна за зелената си хавлия и я уви около себе си. — Тази напитка е измислена от Негово Величество крал Алфонс Испански, и то в мъжкия бар на парижкия „Риц“.

Той изчезна за кратко в кухнята и се върна със сребърен поднос. На подноса имаше сребърна кавказка кофа за изстудяване на вино, пълна с натрошен лед, и скъпо френско шампанско — реколта 1934 година. До кофичката с лед бяха поставени две сребърни блестящи чаши и бутилка „Реми Мартен“.

Като избираше плоча, Мара каза:

— Шампанско? Къде, за бога, го бе скрил?

Джон постави подноса с церемониален жест и се усмихна.

— Когато дойдох, поставих всичко в шкафа за тенджери. През цялото време, докато се галехме и прегръщахме, тези красоти се изстудяваха.

Той извади шампанското от леда, отстрани станиола и освободи тапата. Пяната, суха и щипеща като прериен прах, пълнеше сребърните чаши и когато стигна до ръба, Джон сипа по три порции коняк във всяка.

— Чакай — каза той. — Почти забравих ягодите!

Мара се разсмя с истинско удоволствие.

— Ягоди? И шампанско? Трябва да признаеш, че наистина това е милиардерско!

Джон пристигна от кухнята с кошничка, завързана с розови панделки, пълна с пресни ягоди.

— Това е милиардерско — каза той. — Това ние, богатите, наричаме свинщина.

Те седяха на леглото, докато бавна, протяжна мелодия се носеше от грамофона. Джон подаде на Мара чашата и взе своята. Тя погледна вътре и отраженията на среброто и искрящото шампанско затрептяха по лицето й.

— Мирише прекрасно — пошепна тя. — Като течни пари.

— Нарича се „Смъртта на царя“ — каза Джон. — Трябва да го изпиеш на три или четири глътки и след това да се насладиш на ягодите.

Тя се разсмя.

— Да опитаме ли?

— Трябва. Това е единственият начин да се изпие.

— Трябва ли да се каже нещо, преди да се пие?

Джон поклати глава.

— Питието говори само за себе си. Можеш да кажеш „Обичам те“, ако желаеш.

Мара деликатно завъртя чашата и загледа пукащите се мехурчета, които се надигаха от дъното.

— Мисля, че вместо това е по-добре да си пожелая нещо.

— Добре. Какво ще си пожелаеш?

— Тайна. Но предполагам, че знаеш какво е.

— Да — каза той. — Зная.

Когато Родерик свърши обяда в „Плаза“ и Силия го придума да разходи малкия Виктор из парка с файтона на Пат Раферти, очите на Джон и Мара блестяха от напитките. Те бяха обхванати от похотлива неестествена страст, която ги накара да се любят и любят, докато припаднаха без дъх един върху друг, целуваха се и се вкопчваха един в друг, като че ли искаха да се наранят и достигаха до върха на своето удоволствие бавно, бавно. Накрая завършиха с известна жестокост и Мара, с лице към чаршафите, плачеше от удоволствие и болка, докато Джон, застанал задъхан до прозореца, залепи лицето си на студеното стъкло.

Както винаги, Хоуп се чувстваше ранима и разочарована. Тя влезе и излезе от стаята за закуска може би пет пъти и винаги намираше Едуард седнал на големия шезлонг с „Уолстрийт джърнал“ пред лицето му като платното на някоя стара лодка, зачетен по своя бавен и замислен начин в отбелязаните колонки.

Най-сетне, ядосана, тя удари вестника с юмрук.

— Има ли някой тук или всички сте заспали? — попита дръзко тя.

Без да се смути, Едуард оправи вестника си.

— Не сме заспали, Хоуп, четем.

Хоуп цъкна с език.

— Предполагам, че разучавате състоянието на „Охайо ойл къмпани“, което е много по-интересно, отколкото какво ще вечеряме сега.

Едуард не се помръдна.

— Мисля, че последните цени на компанията „Сиир Рийобук“ са по-привлекателни, отколкото собствената ти жена — каза грубо Хоуп.

Едуард сгъна единия ъгъл на вестника и я изгледа:

— Запознавам се с новините. Това престъпление ли е?

Хоуп нетърпеливо тръсна глава.

— Това е прекрасно. Поне знам какво е положението.

— И какво мислиш, че е положението? — попита Едуард.

— Много добре знам какво е! Трябва да организирам цялата тази вечеря, както и всички развлечения, а ти само ще си седиш на задните части и ще четеш вчерашния вестник. Ето това е, уважаеми господин Едуард Втори.

Едуард вдигна рамене и продължи да чете. Но Хоуп стоеше до него и тропаше нетърпеливо с крак по паркета, със скръстени ръце и очи, пълни с яд.

По едно време Едуард трябваше да й обърне някакво внимание и пусна ъгъла на вестника си.

— Искаше ли нещо? — попита учтиво той.

— О — каза тя, — ти забеляза, че аз съм тук!

— Да — каза бавно той. — Забелязах, че си тук. Всъщност аз трябва да съм сляп, глух, парализиран, за да не забележа, че си тук. А сега кажи какво искаш?

— Боже господи! — каза тя, като разпери драматично ръце към тавана. — Ти си невъзможен!

Едуард остави вестника.

— Не съм невъзможен, Хоуп, просто се опитвам да почета десет минути. Много ли е това?

— Едуард — каза Хоуп, — от колко време сме женени?

— Защо смяташ, че е твърде дълго?

— Само четири месеца — каза остро Хоуп. — Миналият четвъртък станаха четири месеца.

— И?

— И ти седиш тук и четеш вестник, а можеш да ми помогнеш! Това не е първа любов, нали?

Едуард грижливо почеса едната си вежда.

— Може и да е — каза той. — Зависи колко близко свързваш любовта с парите.

— Аз въобще не ги свързвам.

— Добре, може би не ги свързваш, но ти никога не си се тревожила за пари както аз.

— Какво означава това? Аз просто не мисля, че любовта се сравнява с парите и парите с любовта, това е всичко. И мисля, че имам достатъчно опит и по двата въпроса, за да мога да говоря с авторитет. Ти как мислиш?

— Не бих го отрекъл.

— И така, какво имаш предвид? Какво общо има първата любов с долари и центове? Или това е начинът, по който ти обикновено мериш? Ти мъж ли си, Едуард Секер, или сметачна машина?

Едуард отново взе вестника.

— Тук има интересна новина за „Дейлонг ойл“, Охайо.

Хоуп го изгледа втренчено, като че ли не можеше да повярва, че той е истински човек. Тя изду бузите си в отчаяние и хвана главата си с две ръце.

— Знаех си — каза тя. — Аз се омъжих за финансов маниак.

Едуард се усмихна, но не много весело.

— Ако решиш да слушаш, а не да стигаш до твърде неблагоприятни заключения, може би ще разбереш какво искам да ти кажа.

— Нямам време да слушам — изръмжа Хоуп. — Трябва да се справя с водната костенурка, да проверя дали яребицата е пристигнала и да покажа на този глупак — готвача, най-простата плънка за тази гъска хибрид. Разбира се, теб това не те интересува.

Едуард вдигна рамене.

— Добре, трябва да вървиш, тогава върви. Не ми се иска да мисля, че нашата водна костенурка има нужда от нещо. Аз ще дойда по-късно, като свърша с вестника, ще приготвя виното.

Бледолико момиче в бяла престилка се появи на вратата. То страхливо почука и каза:

— Извинете, госпожа Секер, майка ви се обажда по телефона.

Хоуп хвърли последен разярен поглед и се забърза към телефона. Едуард я изгледа полуразвеселен и с любов, и поклати глава като любещ баща. Бракът му с Хоуп беше един от тези не много подходящи и неочаквани съчетания, които, изглежда, вървяха точно поради тяхната невероятност. Когато се срещнаха за първи път, Хоуп все още се криеше, изолирана от обществото, от страна на родители и от приятели, докато заглъхнат последните болезнени спомени от скандалния й развод с Мартин Ландзер. По-голямата част от своето заточение Хоуп прекара на остров Линууд и в Бостън и когато излизаше, се обличаше в черно или в тъмносини костюми и почти винаги ходеше с воалетка. Подобно на много жени, които бяха отлъчени от обществото, тя се опитваше да постигне обществено помирение, като работеше в областта на благотворителното дело. И точно когато бе председателка на едно събрание на Обществото за подпомагане на ветераните, тя срещна Едуард Секер.

Едуард бе на тридесет и шест години, висок, кокалест, леко прегърбен, с неприветлив начин на говорене. Когато бе с очилата си, напомняше на ФДР, защото като него имаше голямо лице, гладко чело и същите малки напрегнати очи. Още след първата им среща Хоуп обичаше да казва, че бил толкова дълъг и ъглест, та трябвало да се нагъва като дърводелски метър, когато сяда. Произхождаше от сравнително добро, работливо семейство — от Вирджиния, специалисти по доброкачествен тютюн. Баща му, плантатор, с един крак и огромни сиви мустаци, го бе издържал в Правния факултет на Харвардския университет. Сега беше млад партньор във фирмата „Донливи, Сетре, адвокати на Уолстрийт“. Едуард беше съвестен и добър бизнесмен, но притежаваше някак си много стандартен маниер, който се хареса на Хоуп в онези задушни дни, пълни с погребално настроение след развода й — тогава я обзе ентусиазъм за каране на лодки, плуване и голф — който премина през живота й като освежаваща вълна.

Освежаването обаче бе започнало да избледнява, бракът бе направил за Хоуп повече, отколкото тя сама съзнаваше. През май бе станала на двадесет и шест години и бе класически пример за буен характер от зодията Близнаци. Беше дребна и все още хубава, каквато е била майка й и единствената неприятна черта на Корнелиус, която тя притежаваше, беше скованият й характер. Под тъмните й големи очи имаше тъмни кръгове и триъгълното й лице изразяваше някакво чувство за преследване — тревожна сянка, която минаваше по него и личеше особено на снимки и в някои моменти, когато не се владееше. Хоуп се обличаше винаги хубаво. Тази сутрин, като подготвяше семейната вечеря, тя бе облечена в тъмнозелена вълнена рокля с остро деколте, прави рамене и къси ръкави. Кестенявата й коса бе сресана назад и прихваната със зелени гребени, а около врата й — семпла смарагдова огърлица. Обикновено прекарваше два или три часа сутрин, за да се приготви за деня, а когато биваха в Марчинг — тяхната двадесетстайна резиденция на Лонг Айлънд — за вечеря винаги се преобличаха. Едуард беше буен, но същевременно традиционен и настояваше за това, което се наричаше „маниери“. Светският им живот бе необикновен — или пълен с приеми, или изолиран. През някои седмици имаха гости всеки ден, блестящи вечери за адвокати, бизнесмени, хора от киното, издатели, артисти или хора, дошли от Европа, и винаги се пишеше за тях в светските хроники, дори и когато Хоуп ходеше да си купува шапки от Пето авеню. Друг път обаче те потъваха в изолация, Хоуп правеше дълги разходки из имението с девет червени ловджийски кучета, маршируваше по мокрите листа и си проправяше пътя през надвисналите клони на дърветата и храстите. Често сивото есенно небе бе прихлупено над тяхната къща и във въздуха се носеше дъх на зима. Това бе времето, когато Хоуп се замисляше какъв ли ще бъде всъщност бракът й с Едуард. Неговият хумор и енергия може би й бяха помогнали да преодолее скандала с Ландзер и да успокои емоционалните си страхове, но какво щеше да стане, когато се излекува напълно? Дали щеше да се обърне и да погледне Едуард в лицето и да разбере, че само безкрайната умора и нейната ранимост я бяха накарали да се омъжи за него и връзката им не бе нищо повече от близостта на лекаря с неговия пациент?

Веднъж тя призна пред приятелката си Фейт Шикман, оперна певица:

— Щом като оздравея, напускам. Не искам да прекарам живота си в болница за нещастни сърца.

Едуард беше мил и любящ. Обичаше да се любят, макар и да не събличаше пижамата си, обичаше да целува Хоуп много показно пред хората. Яздеше с удоволствие, пушеше пури и правеше планове да я заведе във Вирджиния на тяхната първа ваканция. Нямаха сватбено пътешествие поради усилената работа на Едуард, но той не преставаше да говори, че ще я заведе в Европа и че „ще правят любов под виенската луна“.

Точно сега обаче, в този влажен октомврийски ден, той изглеждаше по-зает с бизнеса си, отколкото обикновено. Бе решил да си остане вкъщи и да довърши изостаналата си писмена работа, вместо да слезе до града. Вече бе прекарал няколко часа на телефона и Хоуп не го бе виждала да разглежда така подробно книжа. Тя не се интересуваше много от бизнес. За нея парите бяха пари, без оглед на това откъде идваха, и се харчеха за дрехи, къщи и приеми. Обсипваха те с чудесни бижута и понякога те спасяваха от големи беди.

Тя се намираше в голямата кухня с висок таван и проверяваше приготовленията за вечеря заедно с готвачката, госпожа Полански, когато Едуард най-после слезе. По дървената маса имаше купища от зеленчуци: брюкселско зеле, картофи, пащърнак и специални тикви. Полираните медни съдове и различните форми бяха подредени, а черната прислужничка, весело момиче с необикновеното име Йоланда, чистеше и режеше картофи и различни подправки. Старата мивка и печка бяха подменени от младото семейство Секер със съвсем модерна машина за миене на чинии и електрическа печка „Уестингхаус“, но кухнята не бе загубила античния си чар.

— Е, добре — каза остро Хоуп, — свърши ли с тези смешни книжа?

Едуард кимна и си открадна френско грозде от един емайлиран съд.

— Свърших вече, но за съжаление книжата не са толкова смешни.

— Какво означава това? Всичко е наред, госпожа Полански, орехите може да останат за после. Какво е това, Едуард?

Едуард, с ръце в джобовете, огледа кухнята.

— Можем ли да отидем някъде другаде? Само за минута? Мисля, че има нещо, което трябва да знаеш.

— Толкова ли е бързо?

— То е… съществено.

— Добре — въздъхна Хоуп. — Може ли да се справите сама, госпожа Полански? Няма да се бавя.

Госпожа Полански, жена с пълно лице и големи зачервени ръце, погледна Едуард подозрително и кимна.

— Ще се справя — каза тя с плътен глас. — Просто ми кажете кое как и защо и аз ще го направя добре.

Те се качиха нагоре по стълбите и Едуард отвори вратата на своя кабинет — малка стая, с подредени наоколо книги, съвсем близо до главния хол. По стените имаше вимпели от Харвард и едно весло от времето, когато караше лодка. Писалището бе покрито с отворени книги и купища от книжа, а сред тях — статуетка на атлет, в доста дълги долни гащи. Едуард й показа грозен стол с кафява възглавница и й каза:

— Седни!

Хоуп седна вдървено.

Едуард разрови книжата.

— Чувствам се така, сякаш ще ми съобщиш нещо ужасно — въздъхна Хоуп. — Нещо, което не искам да чуя.

— Ами да — допълни Едуард. — Точно така.

Тя въздъхна нетърпеливо, а той продължаваше да се рови из книжата.

— Ти не си бигамен, нали? Или това е твърде много, за да се надявам?

Едуард не обърна внимание на забележката. Издърпа дълъг надраскан лист с имена, кръстосани със стрели, цифри и проценти.

— А, ето!

Хоуп се облегна назад и кръстоса краката си. Винаги беше елегантна, но някакво дразнещо напрежение и нетърпение се излъчваше от нея и приятелите й често мислеха, че е отегчена или уморена, или бърза да отиде на поредната си среща. Само Едуард не се влияеше от това, защото бе праволинеен в мисленето си и упорит в прогреса си и ако знаеше, че няма логическа причина за Хоуп да бъде отегчена, уморена или нетърпелива, той решаваше, че не е, и въобще не се занимаваше с нейните капризи.

Едуард вдигна листа и бавно го размаха като малко момче, което вее байраче на парад.

— Нямам още доказателства — каза той подчертано, — но имам съвсем ясно подозрение.

— Имаш съвсем ясно подозрение за какво? Бих желала да изясниш.

Той скръсти ръцете си. Мрачната светлина се отразяваше в очилата му и го правеше да изглежда сляп.

— Много е трудно да се обясни — каза той, — и ако аз не бях аз, и ако не бях женен за теб, сигурно въобще нямаше и да го забележа. Но ако от наша гледна точка помислиш какво става, започва да мирише доста необикновено.

— Едуард — каза Хоуп ядосано.

— Не, не — вметна Едуард. — Остави ме да ти кажа. Важно е и за двама ни. В края на краищата това са твоите пари. Ако някой се опитва да ти ограби джоба, ти няма да го оставиш да му се размине, кажи, ще го оставиш ли? И така, не ги оставяй да ти ограбят наследството!

— Моля? — каза Хоуп.

Тя безсмислено въртеше в ръцете си фигурата на атлета, но сега се обърна.

— Твоето наследство, Хоуп. Зная, че звучи абсурдно, но някой се опитва да ти отнеме наследството.

Хоуп сложи ръка на устата си и се изсмя възбудено.

— Едуард, каква смешна идея!

Едуард не се смути.

— Смешна е, съгласен съм. Но погледни тези книжа. Дали е смешно или не, то става и става точно под носа ти. „Дейлонг ойл“ е само един пример.

— „Дейлонг“? Нали тази компания е под моя контрол? Аз имам най-много акции и ти го знаеш така добре, както и аз.

— Да — каза Едуард, — ти си мислиш, че притежаваш най-много акции.

— Какво означава това?

— Погледни тук. Ти притежаваш 23,2 процента от акциите на „Дейлонг“. Останалите 76,8 процента са разпределени между петнадесет различни акционери и най-големият индивидуален дял, който се притежава от всеки един от тях, е девет процента.

— И така, какъв е проблемът?

Едуард свали очилата си и ги изтри с носната си кърпа. Без тях лицето му бе голямо, с късогледи очи — като голям шаран, който се блещи от някой супник на бюфета.

— Проблемът се състои в това, че някой от бедните акционери е продал четири процента на „Уилямсбърг асошиейтед банк“.

Хоуп поклати глава неразбиращо.

— Какво означава това? Четири процента не са толкова много.

— Не, не са, само че тези петнадесет други акционери се контролират поотделно от техните банки, тръстове или петролни корпорации, а от своя страна те се контролират от „Корнелиус ойл“ — и по-специално от Кливландския клон.

Хоуп се намръщи.

— Това е клонът на Роди, нали? Имам предвид, че Родерик управлява Кливланд?

— Той наистина го управлява. А сега нека ти кажа нещо друго. Допреди това прехвърляне на „Уилямсбърг“ компаниите на Родерик притежаваха 19,1 процента от „Дейлонг“. Но случаят е такъв, че „Уилямсбърг асошиейтед банк“ се контролира с 63,5 процента от „Шустер милс“ от Чикаго, а „Шустер милс“ от Чикаго, макар да имат съответно 2,05 процента от „Дейлонг“, се контролират изцяло от „Корнелиус ойл Кливланд“.

Хоуп погледна Едуард с недоверие.

— Едуард, искаш да ми кажеш, че Роди фактически контролира моята компания? Компанията, която татко ми даде?

— Изглежда точно така — каза Едуард. — Но страхувам се, че това не е най-лошото.

— А какво може да бъде по-лошо от това? Мисля си какво, за бога, се опитва да направи той?

— Остави ме да ти кажа. През последните месеци се извършваха множество потайни продажби на проценти на акции почти от всяка корпорация и фонд, в които ти имаш интереси. И всеки път, без да се държи сметка колко измислени компании и банки са намесени, резултатът е един и същ — Родерик взема контрола.

Хоуп мълчеше. После каза:

— Дай ми цигара.

Едуард й подаде дървена кутия за цигари с дръжка във форма на ракета. Той запали цигарата й със сребърна запалка и тя издуха струя дим.

— Едуард — каза тя, — ако това е някакъв вид шега…

Едуард я погледна и нищо не отговори. Само поклати глава и тя знаеше, че той говори истината. Едуард обичаше да се хвали как някога е хванал акула край Флорида, но никога не преувеличаваше, когато ставаше дума за пари. Неговата адвокатска фирма бе известна с голямата си точност.

— Добре — каза Хоуп. — А Дейвид Букбайндър? Предполага се, че той трябва да управлява парите на семейството и да ни защитава от подобни неща. Сигурно знае какво става.

Едуард каза:

— Сигурен съм, че знае — каза Едуард. — Всъщност вероятно той подстрекава цялата тази дейност. Не искам да бъда груб към брат ти, но можеш ли да си представиш Родерик да изработи такива сделки и да ги проведе безпрепятствено? Аз ги открих само по една щастлива случайност.

— А татко?

Едуард отново сложи очилата си и я изгледа сериозно и съчувствено.

— Не вярвам баща ти да знае, но мисля, че има нещо общо с това.

— Просто не разбирам — каза Хоуп.

Цигарата гореше между дългите й пръсти с нокти, оцветени в смарагдово, и тя се почувства несигурна и беззащитна. От времето на развода не се бе чувствала така. До тази сутрин всичко бе сравнително сигурно и разбираемо, но сега изпита познатото чувство на пропадане под краката си, както когато разбереш, че най-добрият ти приятел всъщност те мрази или че една любов изведнъж, по непонятни причини, е свършила.

— Доста време ми отне, докато го разкрия — каза Едуард. — Имаше няколко възможности, няколко причини за внезапното искане на Родерик да вземе всичко твое под свой контрол и само една е истинската.

Той погледна обувките от крокодилска кожа на Хоуп. Изглеждаше така, сякаш търси подходящи думи, като човек в книжарница, който не може да реши коя книга да купи. После погледна отново и каза:

— Баща ти не е здрав човек.

Хоуп задържа цигарата на един инч от устните си.

— Бил е на преглед в санаториума в Линууд — каза Едуард. — Изглежда, от дълго време не се чувства добре. Случайно познавам един от специалистите там. Неговият брат беше в Харвардския правен институт с мен и аз бях приятел с цялото семейство. Те ми бяха задължени и затова направиха нещо неетично, като ми казаха какви са резултатите от изследванията на баща ти.

— Продължавай — каза дрезгаво Хоуп.

— Зная, че баща ти каза на семейството, че е напълно здрав, но истината е, че той страда от сърдечно заболяване. Те очакват, става дума за лекарите, да доживее най-много още шест месеца, може би и по-малко.

Хоуп не помръдна.

— Съжалявам — продължи Едуард, — че трябваше да ти кажа това по такъв начин, но изглежда, че никой друг няма да ти го каже. Дейвид Букбайндър знае за това, а също и майка ти. По някакви причини те не искат да разбереш.

— Роди дали знае?

— Ами — каза Едуард, — смятам, че знае. Точно по тези причини се разиграва играта на пълномощници. Той и Букбайндър вероятно се опитват да сложат ръка на цялото състояние, преди баща ти да почине.

— Не ми изглежда възможно — каза Хоуп. — Татко е бил винаги край нас. Какво ще стане, когато го няма? Не мога да си представя.

Едуард също посегна за цигара. Не пушеше често, но точно сега му беше необходимо. Достатъчно трудно му бе да не издава това, което бе открил, но сега знаеше, че ще бъде ангажиран в една злобна и неравна борба между семейството на Хоуп и протекцията на нейните финанси. За всеки отстрани това нямаше да бъде само цветя и сладкиши. Той знаеше какво направи семейството Корнелиус на първия съпруг на Хоуп, Мартин Ландзер, а историята с Йохан Корнелиус и Даниел Форстър беше една от големите мистерии на Уолстрийт. Поговорката казваше: „Никога не се изпречвай на пътя на един Корнелиус“. Той запали цигарата си, като наблюдаваше сериозното лице на Хоуп и сам се чудеше дали и той трябва да бъде толкова разтревожен.

— А какво стана с интересите на Джон? — попита Хоуп. — Откри ли нещо там? И с него ли се опитват да направят същото?

— Не знам — каза Едуард. — Още нямам пълния списък на пълномощниците. Но логично бих казал, че ще направят същото. В някои случаи ти и Джон имате акции в същите корпорации и те очевидно искат да ви попречат да се обедините и да имате повече гласове. Цялата операция е много изпипана и умно проведена и причината, поради която я извършват, е да се възползват изцяло от състоянието на баща ти. Те искат той да одобри всичко.

— Той никога няма да го направи. Сигурно ще му се пукне някой кръвоносен съд, ако знае за това.

— Не бъди толкова сигурна. Зависи какво са му казали. Слушай, Хоуп, баща ти е на седемдесет и две години и не е вече онзи бизнесмен, който беше. Той е стар, улегнал и вече забравя. Твърде много се е доверил на Дейвид Букбайндър напоследък, защото не може да запомни какво става от днес до утре. Ако питаш мен, Родерик и Букбайндър ще обвържат цялата операция и ще убедят баща ти да припише на Родерик всичките си контролни интереси в „Корнелиус ойл Кливланд“, което ще означава, че пряко или непряко Родерик ще държи контрола на осемдесет процента от интересите на семейния петрол, химикали и шипинг. Той вече е солиден акционер в „Корнелиус ойл“ и в „Корнелиус ойл Ню Джърси“. Това не включва дела на Хестер, но аз предполагам, че Родерик е любимецът на Хестер.

Хоуп кимна. Цигарата изгаряше пръстите й и тя я угаси в пепелник с гравиран надпис „Гленигълс голф 1937“.

— Има даже нещо още по-зловещо — продължи Едуард, — но не съм сигурен дали не си въобразявам.

— По-добре ми го кажи каквото и да е — каза смело Хоуп.

— Това е въпрос на фондовите тръстове — каза Едуард. — Доколкото мога да разбера, има дузини тръстови фондове, основани за теб, Джон и Родерик, така ли е? Не зная всички условия, поставени в тези фондове, но оставам с впечатление, че повечето от тях са при условие, че можеш да теглиш от лихвите до края на живота си, но не можеш да пипаш капитала.

— Да, така е — каза Хоуп.

— Е, добре — каза Едуард, — ако не можеш да докоснеш капитала, то тогава се предполага, че той преминава в ръцете на твоите деца и на децата на Джон и Родерик.

— Да — пошепна Хоуп.

— Но какво ще стане, ако нямаш деца? Разбира се, има надежда, но да предположим, че нямаш? Или какво ще стане, ако имаш деца и те починат, преди да станат пълнолетни?

Хоуп се намръщи.

— В този случай капиталът продължава да се държи във фонда от централния фонд на „Корнелиус“ и лихвата се изплаща на фонда.

— Който се управлява от Дейвид Букбайндър?

— Да, но…

— Но нищо, Хоуп. Това са фактите.

— Ти сериозно ли намекваш, че…?

— Аз не намеквам нищо, но наистина мисля, че положението е потенциално опасно. Ако Родерик и Букбайндър успеят да измъкнат всичките ви наследствени акции и ако си осигурят контрол над „Корнелиус ойл“, не си мисли, че те ще се поколебаят да вземат и фондовете от тръстовете, не го очаквай. На колко възлизат тези фондове? Двеста милиона? Триста милиона?

Хоуп докосна смарагдите около врата си.

— Но те не могат да ги вземат — каза тя. — Не, освен ако… освен ако…

Едуард вдигна многозначително пръст.

— Не, освен ако ние останем без деца и близнаците не доживеят достатъчно дълго, за да ги приберат.

Хоуп помълча за момент, но после каза:

— О, това е смешно! Знам, че Роди е малко слаб, когато стане дума за финанси, но… но това е абсурдно! Той никога не би направил нещо да нарани другиго!

Едуард пушеше цигарата си несръчно. Той не вдишваше и изпускаше дима на малки облачета, подобно на влака от анимационния филм „Дъмбо“.

— Не мисля, че трябва да се тревожим за Родерик. Той ти е брат. Ако питаш мен, той дори не знае какво става. Но Дейвид Букбайндър ме тревожи много.

— Дейвид е голяма дебела еврейска мечка! Той се грижи от години за парите на Корнелиус!

Едуард поклати глава.

— Не позволявай да те заблуди неговият веселяшки дебелашки вид. Веднъж видях Лъки Лучано и той изглеждаше като най-обикновен и почтен човек, какъвто можеш да срещнеш навсякъде.

Хоуп стана и отиде до прозореца. Дъждът все още се стичаше по стъклата, дърветата и храстите в имението им бяха потънали във влага.

— Не зная какво да кажа. Ти разтърси устоите на всичко, в което въобще вярвах.

Едуард се загледа в пода.

— Още не мога да го докажа. Ти знаеш. Но трябваше да те предупредя.

— Да, предполагам, че го направи. А как мога да постъпя сега? Всички идват на вечеря днес. Даже и Дейвид.

— За момента трябва да се държиш като че ли не подозираш нищо. Но трябва да дръпнем баща ти настрани, да разберем дали можем да поговорим с него и да му разкрием всичко. Когато вече припише акциите на „Корнелиус ойл Кливланд“, няма да имаме никакъв шанс.

Хоуп рисуваше фигурки по прозореца с пръсти.

— Смяташ ли, че ще ти повярва?

Едуард уморено разтри врата си отзад.

— Не, не вярвам. Той ще повярва на теб.

— Да не очакваш аз да му кажа? — Тя се обърна.

— Някой трябва да го направи.

Настъпи дълго мълчание. После отвън се почука нерешително на вратата. Едуард каза:

— Влез!

Беше бледата прислужница. Тя съобщи:

— Госпожа Секер, стана нещастие.

Хоуп погледна Едуард и каза рязко:

— Нещастие, какво нещастие?

Момичето бе объркано.

— Госпожа Полански. Тя по погрешка извади костенурките и те изпълзяха под хладилника!

За момент Хоуп погледна момичето втренчено и след това нервно се изсмя:

— О, боже — каза тя с драматичен глас. — Ще се размножат.

Всичко се случи толкова бързо, че години след това Айрин не можеше да си спомни дали Али изкрещя първа или Клара.

Тя дори не си спомняше дали валеше или не (а то валеше) и дали свекърва й стоеше, когато тя първа изтича на улицата.

Те прекарваха деня в тежката каменна къща на Ойхан, която гледаше към Грамърси парк. Джон беше в града и преговаряше за някаква рафинерия с „Гети ойл“, но късно вечерта те всички трябваше да отидат на вечеря у Хоуп в Лонг Айлънд. Йохан и Хестер щяха да продължат по-късно към остров Линууд, а шофьорът на Дейвид Букбайндър трябваше да закара всички други обратно в града.

Айрин не обичаше особено много събиранията на семейство Корнелиус, но харесваше Хоуп и Едуард и освен това никой не очакваше от нея да взема живо участие в тържеството. Напоследък дори Джон като че ли бе намалил по-раншния си натиск „да се включва“ и „да се научи да мисли като Корнелиус“. Животът се успокояваше, Джон често отсъстваше по бизнес и тя можеше да си възстанови някои от своите стари приятелства и да прекарва часове в игри и отмора с близначките.

В този следобед — същия, когато Джон имаше своята така наречена среща с „Гети ойл“, а всъщност с Мара, Айрин седеше в библиотеката в жилището до Грамърси парк и бродираше някаква покривка за тоалетната си масичка. Небето навън бе кафяво и мрачно като небето по време на ранните „новини“ и тя трябваше да използва очилата си, за да може да вижда какво прави. Не искаше да пали лампата, защото Йохан леко хъркаше в своя стол в библиотеката, почти погребан в сенките на рафтовете с книги и в увеличаващата се тъмнина на октомврийския ден, а Уилки, неговото черно лабрадорско куче, спеше край краката му и приличаше на локва от туш.

Айрин бе красива жена, макар и да не бе сластна. Беше висока и се държеше с такава грация и вродено благородство, че прислужниците никога не се съмняваха в нейните бакшиши и непознати мъже я поздравяваха по улицата и повдигаха шапките си. Лицето й бе съвсем овално, с фина малка уста и безпогрешно извити вежди. Веднъж очите й бяха описани от Фиорело ла Гуардиа, който често ходеше на вечеря в къщата, като призрачни. Всъщност те бяха бледосиви и изглеждаха призрачни само защото бе късогледа.

Тя бе срещнала Джон Корнелиус преди три години, когато той бе двадесет и пет годишен. Годината бе 1942 и Ню Йорк живееше още в този изпълнен с вина и отчаяние смут, породен от войната. Джон искаше да отиде в Европа и да спаси Холандия от нацистите с двете си голи ръце, но Хестер настояваше, че двамата й сина са „капитани на търговията“ и не трябва да участват във войната. Йохан, в лошо настроение, бе изръмжал, че ако те заминат, правителството ще реквизира и петрола, и корабите му, както и химическите заводи, а ако това се случи, няма защо да си правят труда да се връщат. И така, момчетата с полунеохота си останаха в Щатите да поддържат помпите да вадят нефт, фабриките да произвеждат самолети, амуниции, консерви и непромокаеми наметала, без да споменаваме рекордните печалби.

Айрин, възпитана в потискаща бостънска атмосфера, където трябваше да се облича в спокойни тонове и да ходи две стъпки зад майка си, започна да разтваря своите листенца едва след година, прекарана в училище за добро държане в Швейцария, и дори тогава бе едно от най-бледите цветя в градината. Не е чудно, че в 1942 година Джон й направи дълбоко впечатление. Той бе деен, имаше стил, бе енергичен и с хубав външен вид. Караше винаги открити спортни коли, даже и когато валеше, плуваше и яздеше, играеше отлично голф. Те се срещнаха на един прием в лятна нощ в Грос Пойнт Шорс, Мичиган, и тъй като той бе пиян, а тя щастлива и оркестърът свиреше „Намерих момиче за милиони долари в магазин за пет и десет цента“, те се заклеха във вечна любов. Близначките Али и Клара бяха сега на единадесет месеца и почти прохождаха. Точно в този момент, в три и половина часа следобед през октомври 1945 година, те бяха горе в спалнята и спяха. Щяха да се събудят скоро и да потърсят вечерята си (рохки бъркани яйца и мляко).

Йохан, стар и изсъхнал, започна да се размърдва на стола си. От своето място Айрин можеше да види само ръката му с дебелите пръсти и многото тъмни петна, както и блясъка на старческите му очи някъде в сянката. Той се поизкашля и се облегна.

— Айрин, още ли шиеш? — извика той. Харесваше Айрин, тя бе една от любимките му. И винаги й говореше нежно.

Айрин погледна.

— Стъмва се вече, татко — отвърна му тя. — Мисля, че трябва да престана.

Йохан извади кърпа и изтри устата си.

— Ще видя ли бебетата, преди да ги поставите за спане?

— Ние ще ги вземем в Лонг Айлънд с нас, татко. Ще можеш да ги видиш в Марчинг.

— Добре, аз обичам да ги виждам винаги, когато мога. Така, както се чувствам напоследък, като ги видя, все си мисля дали не е за последен път.

— Татко, така не се говори!

Йохан се пресегна и запали лампата до стола. Електрическата светлина го огря и подчерта възрастта му. Той бе едър човек, смалил се с годините. Като че ли под зелената му жилетка нямаше нищо, а в сивите му фланелени панталони все едно че беше поставена голяма закачалка. Беше плешив, с изключение на няколко бели кичура около ушите, а кожата му имаше бледия цвят на папирус. Минаваше за здрав между много възрастните и болните. Сините му холандски очи бяха избелели, а бузите му бяха като набръчкано цвекло, оставено на слънце да съхне.

Отново прочисти гърлото си и смръкна.

— О, ще се понавъртам още малко насам. — Той се усмихна. — Не съм събрал тези купища пари само за удоволствието на децата ми. И аз искам да им се порадвам малко.

— Винаги съм знаела, че в душата си ти си един плейбой — закачливо каза Айрин. Тя забоде иглата в бродерията си, остави я настрана, наведе се и го целуна нежно по остарелите страни.

Йохан задържа ръката й за момент и прокара пръстите си по сапфирите и брилянтите на пръстените й.

— Богатството е странно нещо — каза той, като наблюдаваше блясъка на диамантите и намигането на сапфирите.

— Какво? Не можеш да се упрекваш, че си богат.

— Не го и правя. Но все пак е странно. Без оглед на това откъде си изкарал парите си, дори ако лъжеш, мамиш и крадеш, въобще няма значение, след като вече си ги натрупал. Един гангстер може да се сприятели с всекиго, ако поиска, стига да е богат, и всички ще казват колко е добродетелен и приятен.

— Но ти не си гангстер, нали? Как можеш да говориш така!

Йохан погледна от стаята към облаците, които преминаваха.

— Не — тихо каза той, — не съм гангстер. Но не съм и светец. Част от парите, които съм спечелил, не са чак толкова чисти, колкото можеха да бъдат, а с друга част от тях, докато ги печелех, причиниха голяма мъка на някои хора.

Айрин, все още наведена над него, се намръщи, като гледаше петната и кичурите по плешивата му глава.

— Татко… — каза тя. — Има ли нещо, което не е наред?

— Трябва ли да има? — отговори той.

— Не, не. Нямах предвид това. Просто изглеждаш много замислен. Обикновено не си така замислен.

Йохан поклати глава.

— Не, няма нищо, което да не е в ред. Просто използвам правото си на всеки стар човек да се връща назад в мислите си.

— Да не си разтревожен за нещо?

— Разтревожен? Когато стигнеш до моята възраст, не се тревожиш за нищо. Не си струва труда, каквото и да е. Не… просто си мисля за нещата, които съм извършил и които не съм извършил… и се чудя дали са били добри или лоши… и дали можех да свърша още по-добра работа.

Айрин го погледна за малко и съвсем спонтанно погали челото му.

— Няма да ме помислиш за нахална, ако кажа нещо, нали? — попита тя.

Той поклати глава.

— Когато ти и аз сме заедно, Айрин, ние сме най-добри приятели, а най-добрите приятели никога не могат да бъдат нахални. Кажи ми какво имаш да ми казваш и аз ще направя възможното да ти отговоря.

— Добре… — каза тя. — Исках просто да те попитам дали не си бил самотен.

Настъпи мълчание. Йохан не отговори и не се помръдна, но очите му като че ли не долавяха настоящето, а гледаха назад в годините, една по една — десетилетия, четвърт век, отдавна отминали времена, когато нещата бяха различни и файтони трополяха по слънчевите улици на Бротън, Тексас, улици, които сега бяха изпълнени с автомобили и с претъпкани магазини. За момент Айрин помисли, че е прекалила и го е попитала нещо, което го е засегнало много дълбоко, но когато премина този момент, той я погледна, усмихна й се и я погали по ръката.

— Всеки бива самотен понякога — каза той. — Но с теб, Хестер и тези бебета, моите близначки, никога не мога да бъда самотен за дълго.

Това, което тя не знаеше обаче, бе, че както говореше, плътно затвори вътре в себе си врата, която водеше към него. Той запечата завинаги старата махагонова мебелировка, шарените пердета и една нощ, за която бе мислил много пъти през последните четиридесет и две години.

— Добре — каза тя. — По-добре да вървя да приготвя близначките. Хоуп ще ни очаква към осем часа.

Тя го остави, макар че трябваше да спре на вратата и да погледне назад, за да се увери, че всичко е наред. Имаше чувството, че може би той плаче, но той не плачеше. Не знаеше, че той никога не плаче. Тя затвори вратата на библиотеката и тихо се качи нагоре по зелената плюшена пътека чак до детската стая, която Йохан и Хестер пазеха за близначките.

Али бе вече будна. Лежеше по гръб, движеше краката си във въздуха и сериозно си говореше сама. Клара все още спеше дълбоко, между устните й имаше балонче и една пухкава ръчичка сложена под бузката й. И двете близначки имаха царевичноруси коси, големи сини очи и странен вид, който можеше да бъде само от Корнелиус. Стаята бе облепена с цветя и спяха в две еднакви креватчета, изрисувани ръчно във Франция с малки рози и купидончета. Днес и двете бяха в дълги кремави нощнички от брюкселска дантела, подплатени с коприна с цвета на кафе. Гувернантката им, госпожица Бендизи, бе вече при тях и приготвяше дрехите им за пътя. Щяха да облекат кафявите си палтенца с кадифени яки, кафявите кадифени гети и тъмнокафяви баретки.

По свой собствен начин госпожица Бендизи бе мадона, но монголска мадона, с маслинена кожа, зелени очи и големи гърди. Носеше чиста, бяла униформа и бяла шапчица и говореше отвратителен английски с почти религиозна смиреност.

— Ще им дам яйца, само за момент — каза тя, когато Айрин влезе.

— Добре — отговори Айрин. — Ще тръгнем към шест и половина, така че няма нужда да се бърза. Как е моята малка красива Али?

Али вдигна ръчички и се усмихна с удоволствие. Клара започна да се размърдва в креватчето си и да отваря очички.

— Тази е направила ако — каза госпожица Бендизи. — Ако може да излезете, а аз ще изчистя всичко.

— Благодаря, госпожице Бендизи. Повикайте ме, когато се навечерят, и после ги свалете долу в дневната. Дядо им иска да ги види, докато са още будни.

Клара още плачеше. Лицето й бе зачервено, свиваше и разтваряше юмручета. Госпожица Бендизи се наведе над нея и я вдигна от креватчето.

— Ти не плачи, бъди щастлива! Всичко за теб е чудесно!

Айрин целуна двете момиченца и слезе долу в своята спалня. Часът бе малко след пет. Хестер вече се къпеше за вечерта и слаб дъх на гардения се носеше наоколо. Йохан бе отишъл да го обръснат, а Джек, неговият личен прислужник, гладеше костюма му. Докато седеше пред огледалото на мраморната тоалетка, Айрин сваляше грима от лицето си и чакаше цветнокожата прислужничка Сузи да й приготви ваната. Тя си мислеше за Йохан и се надяваше, че Джон няма да закъснее много за събирането. Бе обещал да ги настигне, ако бъде забавен, но тя знаеше колко сложни и безкрайни са преговорите за петрол. Изкъпа се с глицеринов сапун заради чувствителната си кожа. В четиринадесеткаратови златни кранове, специално изработени от немски златар през 1890 година, се събираха студени капки, които се стичаха по голите й пръсти. Тя си пееше псалми на ум (все още се срамуваше да пее на глас), люшкаше се напред-назад в меката топла вода и си мислеше колко е щастлива.

— Мисли за лилиите и как растат те… — си рецитираше на ум, като сапунисваше малките си гърди.

Вечерната й рокля бе приготвена от личната й тъмнокожа андалуска прислужница, която имаше нокти, подобни на мръсните мечове на княз Борджия. Роклята — нов модел на Жерар Уоткинс, нейния любим моделиер, притежаваше точно тази наситена простота, която тя желаеше. Тя бе от блестяща бяла коприна, с дълбоко, но тясно деколте, обкръжено от плисета във формата на буквата V, подобно на страниците на книга, сгънати обратно. Раменете бяха модно подплатени и квадратни, а полата се спускаше с чудна простота. Гримира очите си със сребрист грим като Бети Грабъл, направи светлочервени устните си като пъпката на роза и леко начерви страните си. Сложи диамантения си пандантив с форма на блестяща звезда, подарен й от Хестер за първата годишнина от сватбата, и доста диамантени пръстени, както и камъка, наречен „Нюпорт“, с цена 555 000 долара.

Към шест и петнадесет почти всички бяха готови. Събраха се в дневната, където прислугата донасяше палта, шапки и наметки. Хестер бе още горе и сменяше зелените си обувки, но близначките бяха там и Йохан бе взел Али на едното си коляно и Клара на другото. Той им пееше стара холандска песничка — как петелът се разсърдил на глупавите кокошки и кукуригал, кукуригал цяла нощ и малките момиченца се смееха при всяко кукуригане. Икономът Вучински влезе да съобщи, че колите са готови и че има чадър за всеки, защото дъждът бе силен. Точно тогава пристигнаха Родерик и Силия и започнаха целувки, поздрави и весели подвиквания. Родерик бе зачервен от твърде голямото количество алкохол, което беше поел по време на обяда, а Силия бе ледена и очарователна както обикновено, особено когато Дейвид Букбайндър влезе целият мокър.

Кортеж от блестящи черни лимузини „Кадилак“, напръскани с дъждовни капки, чакаха навън в ранния вечерен здрач. Голям смях настана, когато прислужниците държаха чадърите над главите им, вратите на колите се затваряха, фаровете светваха, а моторите на мощните коли оживяваха.

Както при всички трагедии всичко се случи с абсурдна бързина по време, когато едва ли някой е гледал. Хестер бе влязла в хола и всички се бяха обърнали към нея, за да я поздравят и да я питат как е. Айрин носеше Али и щеше да я даде на Лети, така че Лети и госпожица Бендизи щяха да седнат на задната седалка на последната лимузина и да се грижат за двете близначки. Госпожица Бендизи носеше Клара и тъй като нямаше повече чадъри, тя бе на пътя и бе покрила Клара с палтото си. Шофьорът държеше вратата, за да влезе Лети, а госпожица Бендизи трябваше сама да си отвори вратата откъм улицата. Тъмносив буик седан, преминавайки през локвите на Грамърси парк, се подхлъзна почти грациозно към редицата от паркирани коли и удари вратата на последния кадилак точно когато госпожица Бендизи поставяше внимателно Клара на седалката. Всички се обърнаха по посока на внезапния шум, получен от сблъскващ се метал, и странната тишина, която последва. След това госпожица Бендизи извика с болката на ужасен шок и всички се втурнаха да видят какво е станало. В това време буикът се обърна, измъкна се от колизията и изхвърча в тъмната нощ със скърцане на гуми.

Айрин, в бялата си копринена рокля, падна на земята колабирала. Навсякъде имаше кръв и стъкла. Колата бе ударила полуотворената врата и бе премазала Клара между вратата и колата, както и четири от пръстите на госпожица Бендизи. Тялото на малката Клара, в кафявото палтенце и закопчаните гети, бе почти разкъсано на две. Вдигнаха и внесоха Айрин вкъщи. Тя лежеше на канапето в дневната, трепереше почти в безсъзнание от шока. Едната от белите й сатенени обувки бе изчезнала на улицата и по-късно, когато полицейските коли и линейките пристигнаха, минаха няколко пъти през нея. Родерик се обади на хората от „Гети ойл“, за да намерят Джон, и разбра, че въобще не е имало събрание за рафинерии в Порт Артур, че той не е бил там и въобще никога не се е явявал.

Почти незабелязан в бъркотията и ужаса, Йохан, облечен в своя смокинг, внимателно и бавно се изкачи по стълбите. Той бе висок, но прегърбен и стар, и лицето му изведнъж посиня. Както се качваше стъпало по стъпало, хванал се здраво за перилата, той се издигаше все по-високо и по-високо, без да съзнава защо го правеше и къде отива. Просто имаше чувството, че ако успее да се изкачи най-горе на стълбата, ще остане жив.

Погледна към светещия френски полилей, който висеше над последната площадка. Блещукаше и светеше пред очите му. Беше като Свети Граал, който се носеше и блестеше над върха на някаква свещена планина. Зад него бяха сирените, блъскането на вратите и плачът на някого.

Той знаеше, че никога няма да стигне до върха. Мислеше си, че ще спре да отпочине. Бе така трудно да диша и нищо не бе ясно и разбираемо.

— О, Клара — каза той и падна настрани. Лицето му се притисна към мекия килим на стълбата. Можеше да види всичките му подробности, така близо бяха те. Всяка драскотина на месинговите пръчки, всеки белег по гвоздеите, които задържаха килима. Струваше му се толкова забавно, че такъв богат човек, който можеше да види целия свят, трябва да завърши живота си с толкова ограничена гледка.

— О, моята малка Клара — повтори той.

Единственото нещо, което желаеше, бе да може да пролее сълзи.

Четири дни по-късно, докато Йохан все още бе в дълбока кома в личните си стаи в санаториума в Линууд, Едуард Секер се срещна с Дейвид Букбайндър. Бяха уговорили предварително срещата в бара на Колони на Шестдесет и първа улица. Едуард трябваше да чака половин час, докато Букбайндър пристигна, през цялото време седеше напрегнат и нещастен с чаша сухо мартини и копие от списанието „Ню Йоркър“. Денят бе свеж, студен и светъл и хората, които идваха за обяд, бяха облечени в солидни палта, а бузите им бяха зачервени.

Най-сетне Букбайндър пристигна. Здрависаха се. Марко, барманът, взе поръчката му за уиски с лед и Букбайндър седна задъхан и твърде дебел.

— Съжалявам, че закъснях — каза той. — Отново копаят улиците и е убийствено.

Едуард, висок и тънък в своя раиран костюм, само повдигна едната си вежда при тази забележка.

— Наистина ли? — попита той.

На китката си носеше черна каишка и бе с черна връзка. Дейвид Букбайндър имаше тъмна връзка със златно украшение.

— Виждали ли сте Айрин? — попита Букбайндър. — Джон смята да я изпрати някъде за известно време, може би в къщата на Родерик в Западна Вирджиния.

— Видях я за малко — каза Едуард. — Изглеждаше добре, но наистина не зная дали шокът е преминал.

Дейвид Букбайндър пиеше напитката си и кимаше.

— Обикновено трае няколко седмици — каза тежко той.

Стъклените му очи гледаха из бара, сякаш търсеха някого. Изглеждаше незаинтересуван, любезен и отегчен. Едуард започна да си мисли дали е постъпил правилно, като го е довел тук.

— Ами… аз… не вярвам да знаете как е Йохан? — попита Едуард.

Букбайндър не го погледна.

— Добре е — каза той. — Така чух последния път.

— Те смятат, че ще издържи?

— Още не знаят. Има нужда от голяма почивка. Това е било само малка атака, но когато сте на тази възраст… нали…

— Предполагам, че сте прав — каза Едуард. — И той има някакво сърдечно заболяване, нали?

Букбайндър не мигна, но очите му гледаха надалеч.

— Предполагам, че вие сте знаели за това? — продължи Едуард. — За болестта. Вие сте знаели колко малко време му остава?

Букбайндър завъртя чашата си така, че ледът чукаше по стените й. Барът бе пълен с богаташи от Ню Йорк. Прекрасната миризма на печено месо се смесваше с тази на букет от шери и джин.

Едуард се облегна.

— Няма ли да ми отговорите? — пошепна той на Букбайндър. — Или си измисляте някакво алиби?

Най-сетне Букбайндър го погледна в лицето.

— Не съм длъжен да отговарям на всичко, което вие казвате — каза той с прикрита усмивка. — Аз съм отговорен само пред Йохан Корнелиус.

— Не е вярно — противопостави му се Едуард. — Вие сте отговорен също пред Хоуп и пред Джон. Вие управлявате техните пари и това ви прави много отговорен.

Постепенно усмивката на Дейвид Букбайндър загуби своето самодоволство, но все още бе на устните му, подобно на етикет върху евтин костюм.

— Не сте много прав — каза той на Едуард, а очите му следяха смеещите се и бъбрещи хора, които щяха да обядват.

— Мисля, че не можете да ми казвате, че не съм прав — отговори Едуард тихо и ядосано.

— Така ли?

— Така. Щом като размествате акции и капитали като добитък.

Дейвид Букбайндър се усмихна развеселено.

— Когато се опитвате да поемете контрол над фондове и корпорации, които са законно наследство на съпругата ми — настояваше Едуард.

Букбайндър извади от джоба си дебела кожена кутия за пури и взе една дълга хаванска пура. Предложи една на Едуард, но той отказа.

— Както желаете — отговори Букбайндър. Отряза края на пурата и я запали. За момент бе обгърнат в облаци синкав дим. Един финансов Цезар в бързо изпаряващите се лаври.

— Моето мнение е, че се опитвате да използвате Родерик като прикритие. Чрез акциите на Родерик и неговите корпорации вие свивате акциите, наследени от Джон и Хоуп, така че единственото лице, което ще има думата в организирането на богатството на Корнелиус, да бъдете вие. Добре, но вие сте разкрит.

Букбайндър пушеше замислено пурата си. После каза:

— Едуард… Вие трябва да мислите, че аз съм необикновено наивен.

— Съвсем не мисля така. Мисля, че много добре сте провели цялата тази операция.

— Разбира се, че съм го направил. Нямах предвид това. Исках да кажа, че трябва да ме смятате за много наивен, ако мислите, че като сте ме разкрили, ще има някакво значение.

Едуард изгледа остро Букбайндър.

— Какво искате да кажете с това?

— Точно това, което казах. Вие сложихте картите си на масата — много добре, тогава и аз ще ги сложа.

— Какви карти?

— Какви карти? Скъпи Едуард, аз винаги имам карти. На Уолстрийт не бихте могли да оцелеете толкова дълго, колкото аз, без да имате скрити резерви.

Едуард вдигна чашата си към бармана за друго мартини. Уискито на Букбайндър бе изпито наполовина.

— Вие ми обяснихте, че не сте съгласен с моята финансова политика — каза Букбайндър. — Поставихте ме също така в неудобно положение по отношение на пазара, защото аз все още съм в процес на уговаряне на акции и ако се разчуе, че купувам, повечето от цените ще се вдигнат много повече, отколкото бих желал да заплатя.

— Така ли? — каза Едуард. — Дайте ми десет минути и аз ще занеса новината на „Уолстрийт джърнъл“.

Букбайндър се изсмя.

— О, не бихте направили това. Защото една новина заслужава друга новина и ако вие разкажете на „Уолстрийт джърнъл“ тази история, аз ще направя така, че истинската история за Хоуп да стигне до „Ню Йорк поуст“.

Букбайндър каза това по толкова духовит начин, че за няколко мига Едуард не осъзна колко много е заплашен. После се обърна и изгледа Букбайндър с истинско отвращение.

— Вие наистина бихте го направили, така ли? — каза той. — Вие фактически го правите.

— Да — каза Букбайндър. — Бих го направил.

Отначало, когато Букбайндър влезе в бара, Едуард беше решил да не повдига въпроса за тръстовете и фондовете, но след като Букбайндър каза това, той толкова се разяри, че не можа да се сдържи повече. Наведе се напред и изсъска буквално в гладкото розово лице на Букбайндър:

— А как стои въпросът с Клара?

Букбайндър се отдръпна.

— Клара? — каза несигурно той.

— Да. Как стои въпросът с Клара? Какво става с нейните фондове? И какво ще стане с фондовете на Али, ако случайно и тя завърши по същия начин?

Букбайндър сви малките си очи.

— Вие сериозно ли ме обвинявате в това, в което мисля, че ме обвинявате? — каза несигурно той.

Едуард ожесточено кимна.

— Използвате лоша граматика, но е така.

Букбайндър почисти част от пурата, която бе залепнала на предния му златен зъб.

— В такъв случай вие сте по-голям глупак, отколкото ви мислех.

Той потърси в чантата си и извади копие от следобедния вестник. Постави го на бара и с дебелия си пръст показа една новина, отпечатана долу на първа страница. Тя гласеше: „Смъртта на бебе — наследница на Корнелиус: шофьорът, който ударил колата и избягал, е обвиняем“.

Едуард прочете набързо: „Строителен работник от Ийст 169 улица е бил арестуван в Бронкс, след като неговият сив буик седан бил забелязан от полицай по движението, че е повреден. Обвинен е, че е шофирал пиян и не е съобщил за нещастния случай. Името му е Уилям Плибълс, на четиридесет и осем години“.

— Това не ви ли звучи като голяма новина? — попита Букбайндър с ядосан глас. — Наистина ли честно мислите, че някой може да бъде толкова груб и толкова алчен. Дори и аз?

Телефонът зад бара иззвъня два пъти. Марко го вдигна и говори известно време. После го подаде на Дейвид Букбайндър и каза:

— За вас, господин Букбайндър. От офиса.

Едуард наблюдаваше лицето на Дейвид Букбайндър, докато един тънък метален глас говореше от другия край на линията. За първи път той почувства, че не е попаднал на прав път. Дейвид Букбайндър имаше твърде много власт и Едуард можеше само да скача, да крещи и да протестира. Той бе съвсем готов да повярва, че Букбайндър е в състояние последователно да затрие следващото поколение на Корнелиус, но знаеше, че и вярването му, и подозрението му бяха безполезни. Даже факти и доказателства може би нямаше да бъдат достатъчни. За да спре ръката на Букбайндър, ще трябва да работи внимателно, и то в продължение на месеци, след подходяща подготовка.

Дейвид Букбайндър постави телефона на място. Той бе потен и изтри дебелия си врат с носна кърпа.

— Беше от дома — каза тихо той. — Йохан е зле. Не очакват да дочака края на деня.

— Да не би да искат да отидем там? В Линууд?

— Веднага. Колата ми е отвън. Можем да отидем с нея.

Едуард изгълта напитката си, стана и закопча дрехата си.

— Дейвид… — каза той, преди да подпише сметката.

— Да? — каза Букбайндър.

— Искам засега да забравим това. Но те предупреждавам, че няма да изоставя въпроса. Не можеш да разчиташ на наследството на Хоуп и това е всичко.

Дейвид Букбайндър посегна за палтото и шапката си. С пура в уста той напомняше на Едуард за някакъв старомоден мафиот. Като закопчаваше палтото с малките си розови ръце, той гледаше през бара, като че ли мислеше за нещо съвсем друго, като например какво ще вечеря или за спокойните дни от времето на златния стандарт.

— Добре — каза той разсеяно. — Това си е ваше право.

Малко на разстояние те минаха през предния хол. Когато наближиха витрината на голямата бижутерска къща „Ван Клееф & Арпелс“, Дейвид Букбайндър спря изведнъж и за първи път изгледа Едуард право в очите. Бе с ореол от отразяващите се диаманти, сякаш изведнъж бе станал божествен.

— Аз съм като вид морски таралеж — каза Букбайндър. — Отвътре може да съм мек, но трябва да издъвчеш пълна уста с бодли, преди да разбереш това.

Едуард не каза нищо. Една жена в сив костюм с квадратни рамене, ухаеща на „Шанел“, вдигна поглед към него, като минаваше. Той се извърна настрани.

— Това — добави Букбайндър, като го хвана за ръка — е съвет за мъдрец.

Като стъпиха на Шестдесет и първа улица, залязващото слънце ги огря и те чуха трополенето на маршируващи с войнишка музика, тъй като още една морска дивизия се завръщаше от войната. Звукът отекваше в зданията, докато музиката бавно се движеше нагоре по Пето авеню и минаваше през призрачните облаци от дим, край пушещите котлони и тълпите купувачи, които с нетърпение очакваха първата си мирна Коледа.

Към следващата част или към съдържанието

Греъм Мастертън Милионерът (11)

Метаданни

Данни

Милионерът

Информация

История

Сваляне / Връзки

1945

Греъм Мастертън
Милионерът (11)