Катастрофа с хеликоптер убива наследника на Корнелиус

„Частен хеликоптер, в който се намирал Джон Корнелиус от «Корнелиус армаментс», по-малкия син на починалия петролен милиардер Йохан Корнелиус, катастрофира над Каспър, Уайоминг, късно снощи, след като е засегнал електрически далекопровод. Корнелиус и тримата му спътници, от които единият е още неидентифициран, са убити на място.“

„Ню Йорк таймс“, март 1967 г.

Той стоеше на ъгъла на Хауард стрийт, облечен в лек, добре огладен светлосин костюм от найлоново жарсе. Беше висок, строен, слаб за възрастта си и сивата му коса бе късо подстригана. Пушеше цигара с кехлибарено цигаре и ръката му бе на кръста в несъзнателно саморазобличаваща го поза. Беше в едно от своите настроения на блаженство, а денят в Сан Франциско бе облян в златна утринна омара, сякаш слънцето грееше през млечно стъкло, и градът странно се преобразяваше и приличаше на кораб с безгрижни пътници, носещ се по мъглявия океан. Той бе доволен от новата си къща в готически стил, която бе реставрирал и подновил. Беше доволен от изхода на последното си и най-дълго дело, в което защитаваше „Сосалито артистс уъркшоп“ след един скандален взрив по време на последната им художествена изложба. Може би обаче беше най-доволен от срещата си с дъщерята на Айрин, Али, след толкова месеци. По-възрастните членове на фамилията Корнелиус от години бяха някак недоверчиви към него, но изглежда, че младото поколение прощаваше далеч по-лесно.

Позна Али още отдалеч сред пъстрата тълпа по тротоара. Тя идваше към него, преметнала индианската си чанта през рамо, и ресните на нейното пончо се развяваха. Когато стигна отсрещния ъгъл на улицата, трябваше да присвие очи, защото слънцето беше така силно, че се отразяваше в тях. Един негов приятел бе нарекъл Али детето метличина. Сега разбираше какво е имал предвид. Тя изглеждаше чиста, скъпа и блестяща. Косата й бе права и руса. Красиво, почти викторианско лице, очи с цвета на небето, които можеха да бъдат студени, ако не бяха толкова излъчващи и живи. Пончото й беше чисто и ново, джинсите добре прилепнали, избелени и на петна, обаче съвсем нови. Сандалите й от мароканска кожа бяха привързани с връзки, на края на които имаше сребърни звънчета. Той вдигна ръка и й махна. Тя го видя и изтича през движението. Взе ръката му и я задържа.

— Погледни се. Просто се погледни.

Той се направи на сърдит, намръщи се и погледна безупречния си костюм.

— Какво има? Да не съм оставил панталона си отворен?

Али се разсмя, стисна ръката му и го целуна.

— Разбирам защо майка ми не те одобрява — каза тя, като го хвана под ръка. — В нейните книги няма такова нещо като отворен панталон.

Той се усмихна.

— Обещавам ти, скъпа, да няма отворени панталони. Но такава си е тя, истинската Айрин. Очарователна дама, но всичко приема много буквално. Личи си бостънското възпитание.

— Въобще не си се променил — каза Али, като танцуваше край него, докато вървяха по Хауард стрийт към Четвърта улица. — Дори не изглеждаш остарял.

— Бих желал и Дъглас да е съгласен с това.

— Още ли работиш с Дъглас? Когато бях малка, обожавах Дъглас. Знаеш ли, че Дъглас може да направи цяло хоро от книжни кукли, хванати една за друга, от изрязани вестници?

Той вдигна очи и закачливо погледна.

— Още ли си щастлив? — попита тя.

Той се наведе и погали ръката й бащински.

— Да, щастлив съм. Работя каквото искам да работя, с хора, които харесвам. За мен това е почти рай.

Тя отхвърли назад дългата си руса коса.

— Радвам се. Бих желала и аз да мога да кажа същото.

Той кимна.

— Ще трябва да мине известно време, за да свикнеш, че вече го няма край теб.

— Беше толкова нелепо. Не мога да понеса мисълта, че умря по такъв нелеп начин.

— Няма нелепа смърт — отговори й той. — Особено за твоя баща. Той правеше това, което бе удоволствие за него, и освен това умря като честен човек. Винаги държеше на това, в което вярваше.

— Не вярвам майка ми да е мислила така.

Те спряха на завой и изчакаха светофарът да даде път. Момиче с черна коса и лилава фланелка стоеше до тях със залепен на ухото транзистор и слушаше „Тя те обича“.

— Трябва да бъдеш по-снизходителна към Айрин — каза той. — Мисля, че тя прави всичко възможно, за да бъде една Корнелиус, но невинаги успява.

Али сведе очи.

— Предполагам, че е така. Тя замина за Европа с братовчедка си, за да тъгува. Така казва. Ако питаш мен, тя тръгна да търси някой очарователен италиански граф.

— Не трябва да бъдеш цинична спрямо нея — отговори той. — Дали е обичала баща ти или не, не е нейна вина, нито негова. Никой от нас не е свободен да избере хората, които обича.

Той посочи към сградата с офиси на няколкостотин фута от тях. Беше извехтяла осеметажна сграда, в избеляло розово и с къртещи се украси от 1930 година.

— Аз съм на шестия етаж — каза той. — Хайде да се качим.

Когато влязоха в хола, тя видя името му, красиво изписано в указателя за отделните офиси, окачен до вратата: „Фийлд, Рандолф К. — адвокат“.

Кантората му бе чиста и педантична, с много растения в саксии по прозорците, рафтове с подвързани с кожа правни книги, както и една репродукция от Сьора, сива импресия на морето край Грейвлайнс. Той седна зад подреденото писалище, покрито с кожа, и отвори сребърна кутия за цигари.

— Пушиш ли?

Али взе една цигара и той се наведе, за да я запали. Тя се настани на края на писалището. Докато пушеше, подритваше с единия си крак. Той се облегна, известно време я гледа, постави нов цигарен филтър в цигарето си и каза:

— Мисля, че никой не може да ти каже това и да се отърве лесно, но всеки път, когато те видя, ти изглеждаш по-красива и по-секси.

Тя се обърна и се усмихна.

— Благодаря, любезни адвокате.

— Предполагам, че не ми се обади само за да ми правиш комплименти — каза той, като наместваше цигарата си и търсеше кибрита.

— Бих искала да ти кажа, Ренди, от колко дълго не сме се виждали и че се обадих, защото исках да те видя.

— Няма защо да се чувстваш виновна — каза той, като се облегна на стола и скръсти ръцете си отпред.

Тя го погледна с любов.

— Винаги знаеш какво точно да кажеш.

— Това ме прави идеален адвокат.

Тя стана и отиде да разгледа картината. Беше тъжна мъглява картина. Каналът Ламанш в студен зимен ден, в разводнена слънчева светлина и силен вятър.

— Става дума за мой приятел, момче — каза тя с мек глас. — Познавам го само от няколко седмици, но прекарахме невероятно хубаво. Той е в страшна беда. Не знам просто какво да правя.

— Неприятности с полицията? — попита Ренди, като взе молив и отвори нова страница в бележника си.

Али кимна.

— Преди три дни го спряха на пазара, претърсиха го и намериха нещо разобличаващо. Оттогава е затворен в килия, а служебният защитник, който отишъл при него, бил ужасен. Вече е бил в затвора за шест месеца и мисли, че този път ще го хванат здраво. Просто ще го затворят. Толкова се страхувам, Ренди.

Ренди записа грижливо нещо, докато Али го гледаше сериозно. Той още приличаше на баща си. Различаваше се само в устата, която бе по-чувствителна и имаше една уморена деликатност, която Джек Фийлд не притежаваше. Джек Фийлд беше починал през 1956 година след тригодишно боледуване от бъбреци. Ели почина една година след него в тъга. Али, като момиче на единадесет години, видя Ренди за пръв път на погребението на Джек и бе така впечатлена от начина, по който стоеше сам в сухата кафява трева на гробището, избягван еднакво и от роднините на Корнелиус, и от тези на Фийлд. Тогава тя отиде при него и му се представи внимателно наблюдавана от примигващата Айрин. От този ден, макар и да не се виждаха редовно, Ренди и Али бяха близки, но по начин, по който чичо се среща с племенницата си. Тя му беше писала често, разказваше му какво прави в колежа „Васар“, а той в отговор й бе изпращал цветни картички от Сан Франциско.

Сега вече беше по-голяма и бе решила какъв ще бъде пътят на живота й. Но това единадесетгодишно момиче в скъпо лятно палто, което се сприятели с един мъж на средна възраст, погребващ баща си, изолиран в мълчание, беше още в нея.

Ренди погледна и попита деликатно:

— Може ли да ми кажеш името на момчето?

— Той нарича себе си Дестри. Всички му казват така. Не знам дали това е истинското му име.

— А той знае ли ти коя си?

Али поклати отрицателно глава.

— Аз съм инкогнито.

— Инкогнито? Защо?

Тя наведе очи.

— Трябва ли да ти кажа? Искам да кажа, можеш ли да уредиш пускане под гаранция за Дестри?

Ренди сложи молива. Беше развеселен, но и разтревожен.

— Скъпа моя, не трябва да ми казваш нищо. Просто се интересувам от всичко, което правиш, това е. Ти си моята любима Корнелиус, нали помниш? Не казвай, че искаш да играеш ролята на Рокфелер и да посегнеш към богатството си.

— Толкова ли ще бъде ужасно?

— Аз не знам ти какво чувство имаш.

Тя почукваше с краката си по страните на писалището и сребърните звънчета на сандалите й леко звънтяха.

— Не знам — каза тя. — Но вече съм го направила. За това съм в Сан Франциско. Не само на посещение, а оставам тук.

Ренди стана прав.

— Ти сериозно ли говориш?

— Просто го оставих — каза тя и скръсти ръце. В очите й нямаше съжаление, но те бяха тъжни и Ренди го забеляза. Той беше се отказал от нещо, което ценеше много в живота си, беше се отказал от преуспяващо партньорство с баща си и знаеше какво значи да оставиш семейството си и приятелите си, и дори себе си.

— Искаш ли да говориш за това? — попита той.

— Не сега.

— Добре, искаш ли да вечеряме заедно утре и тогава да поговорим? Ела у нас, в моята къща. Тя е в истински готически стил. Ще ти приготвя моя специалитет.

— С удоволствие.

Те мълчаха и чуваха виещи сирени долу на улицата.

— Ако наистина си изоставила всичко, мисля, че най-доброто нещо за теб е да стоиш настрани от проблемите на Дестри — продължи Ренди.

— Искаш да кажеш, че няма да му помогнеш?

— Разбира се, че ще му помогна. Но няма да замесвам теб. Само това ни липсва, някой журналист с орлов поглед да те забележи в съда. Освен неприятностите, които ще изстрадаш, скъпа моя, това не ще бъде добра новина за цялата фамилия Корнелиус и аз наистина мисля, че трябва да имаш предвид и техните чувства.

Тя навиваше на пръст края на снопче от косата си.

— Предполагам, че трябва така да постъпя — каза тя с неохота.

Ренди стана и отиде да седне до нея.

— Семейството ти знае ли къде си? — попита той нежно.

— Не съвсем точно. Майка ми не се интересува въобще. Тя е заета да харчи наследството си за фламандски художници и е щастлива, че отстрани семейството на Мара Малински от завещанието.

— Хайде, Али, ти обичаш майка си, нали?

Али вдигна рамене.

— Предполагам. Но мисля, че тя не може да преживее факта, че татко не я обичаше. След като разбра за Мара, не искаше вече да обича никого или да бъде обичана от някого. Така ми каза баба.

— Али — каза Ренди утешително и я прегърна през раменете.

Тя усети сълзите си, макар че не искаше да плаче. Не беше си представяла колко е хубаво да бъдеш анонимен и свободен. Да се срещаш с хора, да говориш с тях на пътната им врата, да бъдеш на плажа без нетърпеливи шофьори, които те чакат, или прислужнички, които се въртят около теб с чисти кърпи и нов грим. Да прекарваш нощите до късно, да пиеш евтино вино, да слушаш как хората правят любов без родители, икономи или пазачи, които те дебнат на всяка крачка. Първият месец в Сан Франциско беше труден и понякога мъчително самотен. Но самите трудности, необходимостта да носи дрехите си в пералнята, да ходи на пазар с телена кошничка, да търси консерви и прах за пране, да оправя леглото си, да си глади джинсите, всичко това представляваше за Али магическо удоволствие, което не бе изпитвала, защото не бе се докосвала до пералня и не бе влизала в супермаркет. Излизането на пазар, за да накупи различните продукти за едно ядене, беше за нея странен, блестящо изискан ритуал, при който непрекъснато възклицаваше, ахкаше и охкаше от удоволствие. Това бе, разбира се, грешка на Айрин. Невротизирана след смъртта на Клара, която бе убита от строителен работник, Айрин непоклатимо вярваше, че бедните правят конспирации срещу богатите, и тя направи всичко възможно Али да израсне в отоплени салони и затворени лимузини, обслужвана от грижливо подбирана прислуга, както и да се обучава само от частни учители.

Отчужденият начин, по който съществуваше, накара Али да избяга след въздушната катастрофа. Всички тези вечери в официално облекло, тези задушни стаи в пансионите и изолираните апартаменти, цялата задушаваща атмосфера на богатите тя бе напуснала, защото безнадеждно се нуждаеше от истински, замърсен, чист въздух, а не филтриран. Тя напусна и поради това, че след като баща й бе убит на място в злополучната катастрофа с хеликоптер, фамилията Корнелиус въздъхна не толкова от скръб, колкото от облекчение. „Корнелиус армаментс“, неговата собствена компания, част от „Корнелиус индъстрис“, беше моментално абсорбирана от фамилната амеба. Айрин, която през последните двадесет години живееше с него в непрекъсната вражда, съмнение и истерия, както и безкрайни сюрреалистични страхове, получи своята свобода, за която жадуваше толкова много и която желаеше толкова малко. Реализирана в ролята си на мъченица, тя тръгна за Европа, за да преодолее трагедията на неговата смърт и да бъде фотографирана от Норман Паркин с черни шапки с воали по Виа Апиа.

За Али трагедията означаваше нещо съвсем различно. Али и баща й имаха нещо специално помежду си, нещо, което беше затворено в Али завинаги в спомена за 1950 година, когато я взе тайно, закопча гетите й със собствените си несръчни ръце, облече й палтото, грижливо й среса косата и с прекалено тихи стъпки я измъкна през входа за прислугата, за да могат да потичат задъхани в мразовития ден до езерото при аутобана, да се пързалят на кънки, да се блъскат и удрят в обикновените хора, облечени в евтини палта и вълнени шалове. После седнаха на пейка в парка и ядоха кестени от книжна кесия, докато един мъж с износено палто галеше слабичката си дъщеричка и казваше на Джон Корнелиус, че ако има един милион долара, ще си купи ферма за отглеждане на свине, защото така се правят пари. Джон Корнелиус, който струваше чисто 150 милиона долара, клатеше глава и го слушаше с изражение на лицето, което Али никога не беше виждала на лицето на някой Корнелиус и което тя по-късно разбра, че е било израз на уважение.

Сега, в 1967 година, в Сан Франциско, тя се опитваше отново да открие това изражение и да го постави на лицето си. Да бъде само тя самата, след като се отказа от парите и връзките си, за нея беше твърде съществено в този й стремеж.

Ренди извади чиста носна кърпа и й я подаде да изтрие очите си.

— Искаш ли кафе? — попита той.

Али кимна.

— Искаш ли да ми кажеш нещо повече за това момче? Дестри?

Али издуха носа си и вдигна рамене.

— Няма много неща за разказване. Срещнах го в Царството на пицата. Една вечер така обърках моите мексикански омлети, че трябваше да изляза и да си купя готова храна. И ето го там, изправен на опашката. Той е млад и наистина красив. Малко тънък, с едно такова лице като на трагичен норвежки бог. Къдрава коса. Кестенява. Като тел. Какво мога да кажа още? Почти от пръв поглед се влюбих в него.

Ренди се усмихна бегло.

— Това не ме изненадва.

Али извади друга цигара от кутията и я запали.

— Започнахме да приказваме и си разделихме една пица.

— Някои по-големи романи са започнали и с по-незначителни неща — каза Ренди поетично.

— Ренди, ако някой роман е бил по-романтичен от този, то сигурно не е бил мой — каза Али. — Искам да кажа, че се влюбихме един в друг още от самото начало. Той цени нещата, знаеш ли? Има една кутия от малки морски мидички, която някой му дал в затвора, и той истински се грижи за тази кутия. Виждам как цени вещите си и после си мисля за някои от момчетата, с които майка ми се опитваше да ме сприятели, но това не са същите човешки същества.

Вътрешният телефон на Ренди иззвъня и той помоли секретарката за две кафета. После се облегна и замислено каза:

— Аз трябва да те попитам нещо. Това не е доносничество или нещо такова. Но трябва да разбера дали знаеше, че той притежава наркотици.

— Разбира се, че знаех. Всяка вечер изпушвахме по няколко фаса и повече, когато имаше гости.

— Той фактически купуваше и продаваше наркотици или само търсеше за своя собствена консумация?

Али отметна косата си назад.

— Търгуваше по някакъв аматьорски начин. Главно с приятели. Трева, хашиш, хапчета, такива неща. Но мисля, че напоследък не го правеше. Той не е престъпник, Ренди, в сравнение с хиляди други хора.

— Обвиняем ли е вече?

— Предполагам.

— Сигурна ли си? Ако не е, можем да го извадим от там за две минути. Неприкосновеност на личността.

— Ами, не знам. Трябва да провериш в полицията.

Ренди надраска бележка.

— Ще направя това.

Али постави ръката си на писалището. Ренди я погледна — пет късо подрязани нокътя на пръстите, неприличаща на никоя друга ръка на фамилията Корнелиус, и три индиански сребърни пръстена.

— Ренди… — каза Али.

Настъпи мълчание. Ренди беше съвсем сигурен какво ще каже Али. И вътре в себе си се надяваше, че това е вярно.

— Аз го обичам, Ренди. Той е най-доброто, което ми се е случвало в живота. Моля те, помогни му, искаш ли?

Ренди посегна, хвана ръката й и кимна с глава.

— Веднага ще се заема с тази работа — каза той с топъл глас. — Пери Мейсън не ще ми се сърди. Обещавам.

Тя неохотно се прибра в апартамента си на Бранан стрийт, за да чака новини. Ренди разбираше, беше състрадателен, но твърд. Докато Дестри излезе от затвора и бъде на свобода, той не позволяваше на Али да се доближава до него. Ако вестниците научеха, че една от наследниците на Корнелиус се опитва да спаси своя любим хипи, да го измъкне от затвора, едно такова просто нещо като уреждане на гаранция би се превърнало в кошмар от телевизионни камери, репортери, тълпи и приказки. Дори и когато Али каза, че е готова да посрещне всичко, Ренди пак я отпрати от офиса си, целуна я по челото и й каза да си върви.

— Помни какво си решила да бъдеш — каза й той деликатно. — Ако си се отказала от фамилията Корнелиус, то си се отказала и от всичките й връзки и влияние. Не може да имаш и двете, ако искаш да останеш невредима.

Тя се изкачи нагоре по тясната, непостлана стълба на овехтялата къща, където живееше. Нейният апартамент беше на последната площадка. Когато вадеше ключа от чантата си, тя погледна навън през мръсния прозорец към високите красиви облаци, които идваха откъм океана. Отвори вратата и влезе във всекидневната, като пусна чантата си на земята. Стаята миришеше на бор и на кафе. Вътре имаше високо легло с месингови табли, отвратителни пружини и бе завито с покривка от различни парчета плат. Имаше стойка за умивалник, замъглено огледало и тъжно канапе с пропаднали пружини. По стените бяха накачени плакати, любими на хипитата, и сред тях се виждаше снимката на млад мъж с фино лице и къдрава коса.

Тя отиде в кухнята и постави олющения чайник на газовата печка, за да си свари кафе. Слънцето проникваше през пъстрите пердета и в кухнята се усещаше някаква отпускаща топлина. Имаше буркани, дървени лъжици, различни подправки, старомодни тенджери и тигани, които бе купила на битпазар. Седна край грубата дървена маса и свали пончото си. Сега започна да й става ясно колко беше трудно да иска помощ от Ренди. То изискваше много повече сила, отколкото си беше представяла. Като Али Корнелиус тя би могла да говори с всеки солиден адвокат на Западния бряг и щеше да освободи Дестри за половин час само с правен и политически натиск.

Кафето започна да ври и тя изключи газта. В това време някой почука на вратата и тя отиде да отвори. Беше Галина, чехкинята, която държеше стаята от другата страна на площадката. Галина повярва на Али, че беше това, което претендираше, че е, никога не я разпита за подробности, не се учуди, че глади дрехите си, ходи на пазар и готви най-обикновени ястия. Откакто навърши седемнадесет години, когато Айрин за пръв път й позволи да използва козметика, до момента, в който си купи билет за свободата в Сан Франциско, Али никога не беше се гримирала сама. След като се беше появила четири или пет пъти с криво нарисувани сенки и размазано червило по устните, Галина беше тази, която търпеливо й показа как да се гримира сама.

— Някакви новини от Дестри? — попита Галина.

Али поклати глава.

— Още не съм чула нищо. Тази сутрин отидох да се срещна с адвоката и той каза, че най-доброто, което мога да направя, е да стоя вкъщи и да чакам.

— Да чакаш? А Ленин чака ли?

— Не знам — призна си Али. — Чака ли?

— И аз не знам. Няма да намериш чех, който да знае нещо за Ленин.

Али се усмихна.

— По-добре влез и пийни кафе с мен, няма защо да говорим на вратата.

Галина влезе.

— Този адвокат смята ли, че може да освободи Дестри? — попита тя, взе стол и седна с кръстосани крака като казак.

— Той е деветдесет процента сигурен. Нарушението е малко и той дори не знае дали са му връчили обвинение. Ще отиде там да уреди пускането му под гаранция.

Галина извади цигара, драсна клечка кибрит на подметката си и я запали. Бутна пакета към Али.

— Тези полицаи за борба с наркотрафика са невероятни. Ще хванат някое момче с половин унция трева, а през цялото време всякакви силни наркотици се продават по улицата като бонбонени пръчици.

Али взе две керамични чаши и сипа кафе. Слънцето бе залязло и беше се стъмнило.

— Чувствам се така безпомощна — каза тихо тя.

Галина вдигна рамене.

— Полицейските агенти искат така да се чувстваш, а също и цяла порядъчна Америка.

— Изглежда толкова нечестно. Ако знаеше какво става, когато някоя от тези големи корпорации… — Тя замлъкна изведнъж.

Галина я погледна.

— Когато някоя от тези големи корпорации какво? — попита Галина.

Али погледна настрани.

— Кой знае със сигурност нещо? Но предполагам, че някои хора крадат много повече пари и нанасят много повече вреда в името на законната търговия, отколкото тези на улицата.

Али запали цигарата си и смукна два-три пъти, преди да продължи.

— Зная, че по-рано Дестри пак е бил в затвора — каза тя с тих глас. — Но той каза, че вече е чист и иска да остане такъв. А какво от това, че пуши малко хашиш или нещо друго? Той не продаваше. Просто искаше да се чувства добре, да прави добро и да бъде добър. И само защото му помнеха лицето, те го хванаха. Това е безумие. Като че ли просто искат да унищожават хората.

Галина си пиеше кафето и направи гримаса.

— От какво направи това, от смляна катранена хартия?

— Съжалявам. Тук има малко сметана, ако искаш.

Галина изсипа половината кутийка сметана и добави две лъжички захар в чашата си, след това разбърка силно течността.

— Така поне ще има вкус на катранена хартия със сметана и захар.

— Това наистина ме съсипа, този затвор — каза Али. — Тази последна седмица беше толкова хубаво, Дестри и аз, заедно. В сряда бяхме долу на океана. Прекарахме целия ден, плувахме като деца. Не мога да ти го опиша. Той е толкова… естествен. Нищо не иска. Не те тормози. Просто седи, усмихва се и те кара да се чувстваш добре.

— Зная. Тежко е. Но ако този адвокат представлява нещо, ще го освободи за няколко часа.

— О, боже, надявам се.

Галина гледа Али известно време и после попита:

— Свързвала ли си се така с някой друг по-рано, с някое момче?

Али сведе очи и започна да хапе ноктите си.

— Само няколко. Но не като Дестри.

— Това се подразбира. Няма други като Дестри.

Али погледна нагоре.

— Това бяха момчетата, за които майка ми искаше да ме омъжи. Късо подстригана коса, изгладени панталони.

Галина се усмихна с разбиране.

— Известно ми е. Моята майка беше още по-луда. И всичко приличаше на кошмар.

Телефонът в хола иззвъня. Али нервно подскочи, остави чашата с кафето и отиде да отговори.

— Е? — каза Галина, когато тя се върна.

— Грешка. Някакъв търсеше ресторант „Импириъл драгън“.

Галина се усмихна.

— Не бих му препоръчала да дойде тук, освен ако твоята китайска кухня не се е подобрила.

Али седеше мълчалива, хванала чашата за кафе, и изведнъж попита:

— Галина? Какво ще стане, когато… ако… Какво ще стане, ако Дестри и аз останем дълго заедно? Какво ще се случи?

Галина се намръщи.

— Какво искаш да кажеш, какво ще се случи? Какво мислиш, че става след това?

Али хапеше пръстите си.

— Просто… ами, какво ще стане, ако искам да се омъжа?

— Да се омъжиш? — попита Галина изненадана. — Та ти познаваш този нещастник само от няколко седмици и освен това той е все още в затвора.

— Знам, знам всичко това. Но не мога да не мисля.

Галина изгаси цигарата си.

— Не те разбирам. Искам да знам… защо чувстваш тази нужда. Можете да живеете заедно колкото време искате, няма компликации и двамата сте свободни.

Тя дръпна стола си по-близо до масата и се наведе заговорнически.

— Слушай — каза тя. — Зная, че още ти тежи чувството за родители и общество. Това се случва с всеки, който за първи път напуска дома си. Ти се чувстваш виновна, защото отхвърляш това, което родителите ти имат, защото ги нараняваш. Но ти оставаш свободна и това е важното. Не мислиш ли така? Ти всъщност си свободна. И няма значение каква вина чувстваш и какви задръжки имаш. Всичко дължиш на себе си, на Дестри, на всички твои връстници, които се чувстват затворени в капан и са депресирани, ти си длъжна заради тях да останеш свободна. Всъщност какво оставяш зад себе си? Малка къща в Ню Джърси, семейна кола, посещение на черква в неделя, прилично подстригани момчета и джобни пари от двадесет долара на седмица. Това не е точно раят, нали?

Али се замисли за малко какво наистина е оставила зад себе си. Къщи като огромни замъци, цяла флотилия от лъскави лимузини, приеми, танци, банкети, хладнокръвни момчета от най-високата класа на Харвард и Йейл.

— Да — пошепна тя.

Галина и Али останаха заедно, изпушиха по един хашиш, пуснаха няколко пъти плочата на „Бийтълс“ и някой и друг приятел мина да попита как е Дестри. Телефонът мълчеше. Към три часа те чуха стъпки по стълбището и силно тропане на вратата. Али отиде да отвори, летяща от хашиша и тананикаща. Там, на площадката, в черно лятно палто и с черна шапка, като някакво видение от друго време, от друга епоха, беше дошъл някой, който завинаги да смути живота на един друг Корнелиус. Беше Виктор.

— Виктор? — каза Али. — Ти ли си?

Виктор постави лъскавия си крак на прага.

— Да — каза той с голяма розова усмивка на лицето, — като че ли най-сетне открихме следите на нашия беглец.

Али отстъпи, когато Виктор влезе в стаята. Той ухаеше силно на одеколон „4711“. Тя не го бе виждала от шест месеца, но той не беше се променил. По-скоро беше надут, отколкото със солидно тяло, подпухнал от богатство и пиене, а на ревера му имаше забодена орхидея. Беше толкова закръглен и голям, а орхидеята така деликатна, сякаш някой я беше закачил там на шега. Без да бъде поканен, влезе в кухнята със зачервено лице, потен, изтри лицето си с бяла кърпа. Галина, с цигара в уста, първо изгледа него с изненада, а после изгледа Али.

— Кой е този? — искаше да знае тя. — Господин Магу?

Али беше пребледняла и попита настоятелно:

— Какво искаш? Как ме намери?

Но Виктор въобще не бе смутен, дръпна един от кухненските столове и седна. Един от крачолите на панталона му бе повдигнат и оттам се показваше дебел мускул в черен копринен чорап.

— Няма ли да ме представиш? — попита той.

Али почувства как целият й живот изтича сякаш през канала на мивка. Ако можеше някак си Виктор да се изпари, да се стопи като масло, би дала шест месеца от живота си, за да стане това. Тягостното й минало изведнъж се бе върнало и настанило в деликатното й, още несигурно бъдеще.

Галина повдигна вежди.

— Аз съм Галина — каза тя и подаде ръка. — Чехкиня съм.

— Радвам се да се запозная с вас — каза Виктор. — В Чехословакия правят доста добри лагери.

— О, аз не съм точно от там. Аз съм от Де Келб, Илинойс.

Виктор беше малко смутен.

— Де Келб? Не мога да кажа, че го знам.

— Наистина ли? — попита Галина. — Седалището на баровците от Северен Илинойс.

Виктор погледна към Али.

— Мисля, че ме занася — каза той с усмивка. — Де Келб, Илинойс? Звучи богато.

Галина се канеше да каже нещо, но после седна и поклати глава. Едва можеше да повярва, че това видение от Уолстрийт, с късо подстриганата си коса и с тесните си ревери, всъщност беше живо и дишаше. Погледна Али, после Виктор, сякаш искаше да проумее как е възможно Али да бъде свързана с такава восъчна кукла.

— Нещо важно ли е? — каза Али. — Трябва да е, нали, щом като се навираш направо в живота ми по този начин!

Виктор бръкна в джоба си и извади калъф от крокодилска кожа, обкован със злато, за да си вземе пура.

— Разбира се, че е важно. И трябва да ти кажа, че беше дяволска работа да те открия.

— Тогава ти си точно подходящ — каза Али студено и отиде до прозореца със скръстени ръце и лице, на което бяха изписани яд и разочарование. Тя се почувства използвана и й стана неприятно, като че ли е мръсна.

Виктор запали пура и издуха син пушек. Той каза на Галина с интимно намигане:

— Мама не ги обича тези работи, но щом ставаме хипита…

Галина погледна учудено.

— Да, разбира се — каза тя несигурно.

Али не се обърна.

— Бях оставила номера на пощенската кутия, защо не писахте? Нямаше нужда да ме проследявате.

— Ами ние обичаме да следим членовете на семейството — каза Виктор. — Това е въпрос на застраховка.

— Застраховка? — попита Галина.

Виктор кимна.

— Точно така. Хората от застрахователната компания стават малко нервни, ако някой от нас изчезне. Така става и със стоковата борса, разбира се. И то е разбираемо. Заложени са много пари.

Галина се усмихна тъжно. Отново погледна Али, но тя не се обръщаше. Само искаше Виктор да каже каквото има да казва и да изчезва.

— Мисля, че разбирам защо напусна — каза Виктор, като се обърна към Али. — Аз ти симпатизирам. Но ти трябва да разбереш, че не може за една нощ да изоставиш всичките си отговорности без оглед на това дали искаш да бъдеш свободна. Името ти е написано на множество ценни книжа, Али, и ние не можем да ги прехвърлим и да направим каквото и да е без твоя подпис.

— Аз определих пълномощник. Хелър има пълномощно.

— Сега вече не. Трябваше да го освободим.

— Уволнихте Рик? Какво право имате да правите това?

— Нямахме друг избор.

— Уволнихте го, защото гласуваше от мое име, и това го правеше почти толкова властен, колкото теб. Затова сте го уволнили.

Виктор почисти парченце от пурата, което бе залепнало на устните му.

— Ти имаш право на мнение — каза грубо той. — Но работата е там, че не можеш просто да напуснеш и да оставиш четиридесет и седем милиона долара в ценни книжа да бъдат без контрол.

Очите на Галина се разшириха и тя гледаше невярваща от Али към Виктор и обратно.

— Четиридесет и седем милиона долара в ценни книжа? — каза тя и устата й се сви недоверчиво. — Вие казвате, че Али притежава четиридесет и седем милиона долара в ценни книжа?

Виктор извади джобния си часовник и го погледна. Той изгледа Галина, като че ли не разбираше защо задава такъв елементарен въпрос.

— Точно така — продължи той. — Няколко милиона повече или по-малко. Тези дни петролът варира.

Галина дръпна от цигарата си.

— Щом като Али притежава четиридесет и седем милиона долара в ценни книжа, тогава какво прави тук?

Али уморено потърка очите си.

— Опитва се да избяга — каза меко тя. — Тя е уморена от слуги, лимузини и заседания на управителни съвети. Иска да подиша малко чист въздух и да срещне истински хора.

Виктор се обърна, за да я погледне. На лицето му имаше покровителствен израз, като че ли искаше да каже: „Те всички минават през този стадий, но това ще отшуми. Скоро разбират, че парите правят Америка да живее и да диша“.

— Ти избяга от четиридесет и седем милиона долара? — каза Галина. — Наистина ли? Да не си била луда?

Али поклати глава.

— Щях да съм луда, ако бях останала. Имах толкова свобода, колкото един плъх в кладенец.

— Е, хайде — пошегува се Виктор. — Не беше чак толкова лошо. Наредил съм да подновят мебелите в къщата ти в Корона дел Мар, така че можеш да прекараш няколко седмици там, преди да се върнеш във Вашингтон. А можеш да останеш и в Уайт Пойнт, ако искаш. Фреди е в Европа.

— Уайт Пойнт? — повтори Галина. — Уайт Пойнт е този голям проклет палат…

Тя се спря. Погледна Али така, сякаш става нещо фантастично и Али пред очите й се превръща в искряща статуя от чисто злато и платина. Димът от цигарата се носеше над масата. В очите на Али се отразяваше залязващото слънце и те бяха по-бледи и по-тъжни от всякога.

В апартамента под тях свиреше грамофон.

Али отметна косите си назад.

— Може би трябва да разбереш. И така и така някой ден щеше да узнаеш. Истинското ми име е Али Корнелиус.

Галина бавно кимна.

— Знаех си, знаех, че ще бъде нещо лошо. Начинът, по който говореше. Боже господи! И това е Виктор Корнелиус, така ли? Един от най-богатите млади хора в целия свят. Господи, не мога да повярвам. Али, ти си милиардерка.

— Да — пошепна Али. Тя чувстваше сълзите да напират в очите й.

В настъпилата тишина усещаше как стените се затварят около нея. Безшумната пропаст, която се разтваряше между бедността на Галина и богатството на Али, замъгляваше вече начина, по който си говореха преди, и сега като че ли се опитваха да се чуят през стотици мили. Сега, когато Галина поглеждаше Али, тя виждаше богатството. Али беше хубава, умна и добра приятелка, но всички тези качества бяха затъмнени от блестяща неизмерима планина от пари.

— Ще говорим ли по работа или не? — каза Виктор.

— За какво искаш да говорим? — попита Али с глух глас.

— Ами за всичко. Искаме да знаем какво правиш. Тук ли ще останеш завинаги? Трябваха ни шест детективи, за да те намерим. Знаеш ли? Шест! Не можеш да продължаваш така. Да не говорим за това, че не е честно спрямо мен, защото аз трябва да управлявам повечето от твоите капиталовложения. Ние трябва да знаем какво правиш и къде живееш, за да администрираме фондовете на тръста по подходящ начин. Освен това имаш и дивиденти. Трябва да сме сигурни, че по твое писмено нареждане се пазят правилно, докато ти се умориш от твоето хипи увлечение и се върнеш вкъщи.

Али се обърна към Виктор и го изгледа право в лицето.

— Виктор, не искам парите да се пазят, не ги искам. Можеш да правиш с тях каквото желаеш. Това не е заболяване, което ще ми мине. Аз направих моя избор за живота, че така ще продължа. Прави с парите каквото сметнеш за добре.

Пурата на Виктор беше угаснала и той отново я запали.

— Ти наистина постъпваш много егоистично — каза спокойно той. — Наследството ти е уредено така, че да спести данъците на семейството. Ако продължиш да се държиш така, макар аз да мисля, че не ще го направиш, тогава трябва да направиш възможно Дик Мартини и аз да прехвърлим твоите ценни книжа, което ще ни струва цяло състояние, което очевидно много добре знаеш. Но все пак — каза той и погледна Галина — не смяташ ли, че трябва да говорим по тези въпроси насаме?

Галина вдигна глава.

— Не зная дали трябва да напусна, сеньор, освен ако Али ме помоли.

Виктор почеса врата си.

— Това са доста поверителни въпроси, Али.

— О, по дяволите, Виктор, не ме е грижа — троснато отговори тя. — За мен това е стара история. Аз съм се отрекла от нея. Ако имаш нещо да казваш, кажи го! Ако не искаш, тогава върви си!

Виктор разпери ръце.

— Няма защо да бъдеш толкова агресивна. Искам само твоето съгласие за един договор.

— Добре, тогава кажи. Да не би да смяташ, че Галина е таен агент на „Дау кемикъл“?

— Добре. Но ще трябва да повикам и Алекс. Той чака на площадката с всичките книжа. — Виктор вдигна рамене.

— Колко сервилно от негова страна.

Виктор излезе от вратата и пошепна нещо. Върна се с висок мъж в тъмен костюм и блестящо бяла риза. Виктор отново седна до масата, а младият мъж отвори кафява кожена чанта и търпеливо почака, докато Виктор намери нужните документи. Постави ги на масата и кимна на Алекс да излезе. Али позна, че това е човекът от офиса на „Дейлонг ойл“ в Сан Франциско.

— Какво искаш да направя? — попита тя.

— Искам само да приподпишеш няколко от тези договори, това е всичко.

Галина погледна от Виктор към Али и обратно като наблюдател на мач по тенис. Али взе една от нейните цигари и я запали.

— За какво е това? Напалм? Ракети? Такива неща не подписвам.

— За инвестиции, това е всичко — каза Виктор. Той бутна договорите през масата.

Тя не отговори, но взе писалката и бързо подписа.

— Това ли е всичко? — попита остро тя.

Виктор се усмихна и подреди страниците.

— Това е. О, да, искаме да знаем какви са плановете ти. Ще останеш ли тук няколко месеца или…

Али сведе дългите си мигли.

— Не зная. Нямам никакви планове.

— Добре, ще ме уведомиш ли, ако решиш да се преместиш? Това е просто формалност. Главно за застраховката. Ти знаеш как стоят нещата.

— Да, зная всичко и затова съм тук — каза Али.

Виктор стана и оправи дрехата си.

— Ако живееш тук, бихме ти препоръчали да се пазиш от неща, които биха предизвикали публичност или други смущения.

— Имаш предвид да не се разхожда с голи гърди по булевардите ли? — попита Галина.

Виктор се намръщи и с неудобство я изгледа.

— Имам предвид наркотици, алкохол и други подобни.

— Виктор — каза Али, — защо просто не си отидеш?

Виктор въздъхна.

— Не се опитвам да ти казвам какъв живот да водиш, Али. Опитвам се само да те предпазя.

— Няма нужда, разбра ли?

— Зная защо постъпваш така — каза й Виктор. — Мислиш, че аз не ти симпатизирам. Защото винаги съм потънал до гуша в сметки и договори и не виждам какво става наоколо.

— Не съм казала подобно нещо. Намекнала ли съм ти?

— Може би не си, но това личи от отношението ти към мен.

— Хайде, сеньор — каза Галина, като стана от стола. — Защо не оставите дамата на мира?

Виктор не й обърна внимание. Той каза на Али:

— Слушай, знам какво означава нещата да ти дойдат до гуша. Ние всички имаме такова чувство от време на време. Тежестта и отговорността са огромни. Но не можеш да се освободиш от отговорност просто като излезеш от вратата. Трябва да направиш така, че от време на време да се отпускаш, вземаш си няколко дни ваканция и после можеш да започнеш отново със свежа глава.

— Виктор, аз не искам да се връщам към този живот.

— Погледни ме — каза Виктор, сякаш не я беше чул. — Аз идвам тук от време на време. Имам даже няколко приятелки тук. Виждала ли си Шила от клуба „Уестууд“?

— Клуб „Уестууд“? — повтори Галина. — Мислех, че само старци ходят там. Само старци и дървеняци.

— Можеш да се подиграваш колкото си искаш — отговори й Виктор. — Но аз се освобождавам от работа за известно време и после се връщам вече с по-добро настроение. Може би и ти се нуждаеш само от почивка, Али. Така не можеш да живееш до края на живота си.

— Защо не? — попита Али.

Виктор се огледа наоколо — две малки стаи, продънено канапе и разхвърляни плакати.

— Ами… — изкиска се той. — Какво мога да кажа?

Али се премести и взе ръката на Галина.

— Хубаво би било, ако кажеш сбогом — каза тя внимателно.

Виктор стана и я изгледа продължително. Това, което правеше нейното държание още по-дразнещо, без да се вземат предвид неприятностите с ценните книжа и договорите, беше, че бе така дяволски красива и той дори можеше да си мечтае за някоя целувка с братовчедка си. Той наведе поглед към добре очертаните й под прозрачната рокля гърди.

— Окей — каза той с буца на гърлото. — Но аз ще трябва да те следя.

Али го изпрати до вратата. Там висеше Алекс от „Дейлонг ойл“. Виктор й махна с дебелите си пръсти.

— Хайде да си тръгваме, Алекс, преди проклетите гризачи да са ни пипнали. — И те изчезнаха шумно надолу по стълбата.

Галина чакаше в кухнята с ръце на кръста.

— Е, как си?

— Как съм? — попита Али сухо. — Искаш ли още кафе?

— Имаш ли вино? Мисля, че ще ми дойде добре.

— Разбира се.

Те седнаха край масата, пиха сладкото калифорнийско вино, без да приказват. После Галина попита:

— Какво ще правиш, ще се върнеш ли?

Али поклати отрицателно глава.

— Но как ще продължиш да живееш тук, след като имаш толкова много пари? Мисля, че просто няма смисъл. Защо ще се храниш от консерви, когато можеш да си позволиш най-добрите ресторанти?

— Галина, не е там въпросът.

— Може би, миличка, но това е част от него. Ти си оставила парите зад себе си, но не си ги захвърлила. Какво ще правиш? Ще прехождаш между апартамент студио и апартамент без топла вода?

Али пиеше виното си и гледаше тъжно.

— Не искам да те измъчвам, Али — каза Галина, като хвана ръката й. — Но не искам да гледам как те дърпат насам и натам, както стана сега. За теб ще бъде достатъчно трудно да разбереш сама къде си.

Али дърпаше с пръсти конец от покривката.

— Мисля, че си права — каза тя безутешно. — Но не знам какво друго мога да направя.

— Не можеш ли да припишеш твоето имущество на някой друг от семейството?

— Това не може да стане, без да разбъркам от години уредените фондове и благотворителни организации. Няма да е честно за благотворителността, освен другите компликации.

— Ами не можеш ли да изхарчиш всичките си пари? Господи, ако имаш проблем, и аз мога да ти помогна, нямам нищо против.

— О, Галина, ти си чудесна — усмихна се Али. — Но ти наистина нямаш представа колко съм богата. Ако си купувам по двадесет коли „Кадилак“ на ден, всеки ден от живота си, аз няма да съм използвала дори половин процент от моя капитал. Не мога да го похарча или да го прахосам достатъчно бързо и да съм използвала насъбралите се лихви и дивиденти. И всички тези тръстове и фондации са толкова сложни и са така взаимно свързани, че ще ми трябват години, за да припиша всичко, което имам, и до това време ще се е събрало дори още повече. Днес, точно в тази минута, аз може би притежавам сто милиона долара.

Галина седеше на стола и клатеше глава учудена и развеселена.

— Изглежда ми невероятно. Просто невероятно.

— А то е съвсем реално и все едно че си родена с гърбица.

Галина щеше да каже нещо друго — че това няма значение, че тя все още обича Али въпреки парите й, че никога няма да се изкуши да я помоли за нещо или за заем, но някак си думите не излизаха от устата й. Богатите се различават по това, че могат да имат всичко, което пожелаят, но тази разлика е една пропаст, която не може да бъде преодоляна.

Слънцето падаше върху репродукциите на стената и телефонът на площадката започна да звъни.

Докато си говореха, те бяха срамежливи като деца.

— Дестри? — каза тя.

Гласът му беше съвсем слаб. Тя държеше телефонната слушалка близо до ухото си, сякаш ще стопли всичките й мисли.

— Али? — каза той. — Али, освободиха ме.

Тя стоеше на площадката като силует в светлината на залязващото слънце, а Галина гледаше през полуотворената врата и накрая изхълца с облекчение. Галина дойде и силно я прегърна.

— Лошо ли се отнасяха с теб? — попита Али. — Добре ли си?

— Чудесно се чувствам. Имаше някакво объркване там. Изглежда, че един от дежурните детективи миналата седмица е имал специално нареждане да ме задържи. Някаква бъркотия. Господ знае каква. Но аз съм свободен.

— О, Дестри, обичам те. Нямам търпение да те видя.

— И аз те обичам, бейби, липсваше ми.

Али отново изтри очите си и каза:

— Под гаранция ли те освободиха? Ренди уреди ли я?

— Оттеглиха обвинението. Изглежда, че полицейският агент познава твоя приятел адвоката от по-рано. Чух, като им казваше, че ако нямат достатъчно доказателства, ще ги изрита до ада и обратно.

— Толкова съм щастлива. Не мога да ти обясня колко съм щастлива. О, Дестри!

— Слушай, ела при мен. Аз трябва да чакам тук половин час и после мога да изляза. Те искат да подпиша някакъв документ. Ела към осем или осем и петнадесет, ще си сготвим нещо, ще изпушим по една цигара с хашиш и…

— Да — каза тя. — Да.

Настъпи мълчание с пукотевици и Ренди дойде на телефона.

— По-добре ли се чувстваш сега, скъпа? — попита той.

— Ренди, ти си чудесен. Не зная как да ти благодаря.

— Можеш да ми платиш обикновения хонорар, ако желаеш.

— О, Ренди, повече от това.

— Окей. Можеш да дойдеш на обяд другата седмица в яхтклуба „Сейнт Франсис“ при условие, че не си с джинси.

Тя се усмихна.

— Дадено. Благодаря ти, Ренди. Наистина ти благодаря.

С глас, който приличаше на бащиния й, Ренди каза:

— Али, заради теб това ще бъде удоволствие.

Тя закачи слушалката. Галина стоеше при прозореца.

— Дестри е свободен? — попита тя.

Али кимна.

— О, колко съм доволна — каза Галина.

Али я прегърна.

— Толкова съм развълнувана. Ще го видя в осем часа.

— Ще му кажеш ли?

— Да му кажа? Какво?

— Ами че ти не си това, за което те мисли. Че ти наистина си Али Корнелиус, а не Али Почнич.

Али я погледна с изненада.

— Не зная — каза тихо тя. — Смяташ ли, че има някакво значение?

— А ти?

— Не съм сигурна. Но аз съм си същата, няма значение как се казвам, нали?

Галина се облегна на прозореца на площадката.

— Може да се чувстваш по същия начин, но дали Дестри ще чувства същото към теб? Освен всичко друго той изведнъж ще разбере, че ти можеш да го купиш и продадеш петдесет пъти на същата улица, а как ще се чувства той в този случай? Такова нещо не допринася много за мъжкото достойнство, знаеш ли?

— Дестри няма такова мъжко достойнство.

Галина направи гримаса.

— Не разчитай на това. Там, откъдето съм аз, всеки мъж си има достойнство.

Али помисли за момент и после попита:

— В Де Калб, Илинойс?

Тя взе такси до жилището на Дестри, първото такси, което използваше, откакто пристигна в Сан Франциско. Тя чувстваше странна вина, от една страна, а от друга, знаеше, че иска да докаже нещо на себе си. Ако бъде честна, ако се обърне с лице към своите проблеми, може би ще открие себе си. Тя беше богата — невъзможно и неизбежно богата — и може би трябваше да го признае.

Стаята на Дестри беше в боядисана в жълто дървена къща на стръмния ъгъл на Телеграф хил. Имаше саксии с цветя и една котка спеше до стената отвън с подвити лапи. Залязващата слънчева светлина бе още топла. Тя плати на шофьора и изкачи трите бели стъпала отстрани на къщата. Натисна звънеца. На картичката под звънеца пишеше „Дж. ди Маджо“.

Той слизаше по три стъпала наведнъж и тя видя слабото му очертание през прозорчето. Отвори вратата и ето го — слаб, крехък и кестеняв, с къдрава коса като на бог Пан и остро изрязано лице. Али почувства дъхът й да спира и цялото щастие, в което никога не бе вярвала, се задълбочи в нея. Те се прегърнаха на стъпалата и Али се разплака на гърдите му. Една чернокожа жена с пазарска кошница, която слизаше надолу по улицата, се спря да ги погледа.

Дестри я отдалечи от себе си, за да я погледне. Той имаше лисича усмивка, която я караше да се чувства желана и обичана, и тя искаше той да се усмихва през цялото време, денем и нощем. Нямаше нищо друго, освен избелелите си джинси с колан с голяма медна катарама. Той я целуна и целувката му имаше вкус на китайска храна и марихуана.

— Ти си самият маскиран ангел — пошепна той. — Или може би не си маскирана.

Те се изкачиха по разнебитената, постлана със зебло стълба и спряха на площадката пред неговата стая. Влязоха вътре. На прозореца бе подпрян дървен сандък, на пода имаше чук и пирони.

— Опитвах се да направя вятърни звънчета — каза Дестри. — Много ги обичам. Те ме карат да се чувствам като тибетски монах.

Али го целуна и нежно го погали по гърдите.

— Искаш ли да се чувстваш като тибетски монах? — попита го тя.

— Не знам. Намерих звънчетата в един магазин до полицейския участък, когато купувах храна за тази вечер. Изглеждат ми като добра идея.

Стаята на Дестри беше съвсем семпла в сравнение със стаята на Али. Стените бяха варосани и подът беше постлан с рогозка. Той спеше на матрак, застлан с бяла завивка. Готвеше на газов котлон, поставен на боядисана в черно маса. Имаше някакви китайски дървета в саксии и картина, нарисувана върху оризова хартия, изобразяваща вратата към храма на Конфуций в Шанхай. Стаята беше предразполагаща и Али и Дестри бяха прекарвали часове там. Приказваха или се любеха, или просто седяха мълчаливо, заслушани в нощните шумове на Сан Франциско. Лека рок музика, далечни свирки на параходи, дрънкащи трамваи, смях.

Али застана в средата на стаята. Косата й блестеше. Беше облечена в бледосиня плетена минирокля. Тя каза простичко:

— Обичам те, нали знаеш?

Той се усмихна и не отговори.

— Дори не знаех какво чувствам, докато се случи това — каза му тя. — Но не мога да крия.

Той още се усмихваше. Изведнъж тя разбра, че той се срамува и че беше много доволен от това, което казва, и не знаеше какво да направи. Тя коленичи до него, докосна къдравата му коса и го целуна по слабите страни.

— Има и нещо друго, което не мога да крия — каза тихо тя.

Той вдигна веждите си.

— То е нещо важно. Трябваше да ти го кажа по-рано.

Той сви рамене.

— Няма нужда да ми казваш нищо, ако не искаш. Ти знаеш, днешният ден има значение, не вчерашният.

Тя прехапа устни.

— Зная, но това засяга и днешния ден.

— Лошо ли е или хубаво?

— Не зная. Мисля, че зависи от теб.

Той стана от пода и се качи на обърнатия сандък с пирони в устата.

— В центъра ли са? — попита я той, като държеше вятърните звънчета над прозореца.

Тя се изправи и кимна. Той постави пирон и започна да чука.

— Дестри — каза тя, — трябва да знаеш, че аз съм богата.

Дестри изкриви пирона и удари палеца си.

— Господи — извика той и го засмука, а после го размаха във въздуха.

Али го гледаше тревожно.

— Дестри — повтори тя. — Аз съм богата.

Той слезе от сандъка и притисна палеца си с ръце.

— Смяташ ли, че тибетските монаси имат такива неприятности?

— Не. Предполагам, че те мислят за Буда и болката минава.

— Окей. Аз мисля за Буда, Буда, Буда. Още боли. Може би ми трябва повече тренинг.

Тя хвана китките на ръцете му. Той я погледна, видя, че е сериозна, и се успокои.

— Каза ли нещо? — попита той.

Тя кимна.

— Казах, че съм богата. Ти си мислиш, че съм обикновено момиче, но не съм. Аз съм много, много богата.

Той я гледаше втренчено, полуусмихнат, без да знае дали да й вярва или не. После каза:

— Добре, богата си. Това е окей.

— Дестри — пак каза тя, — ти не разбираш.

— Разбирам. Имаш богати родители. Остави всичко зад себе си. Това е прастара история, нямам нищо против. Али, миличка, аз искам теб не заради това, което имаш в банката.

Тя отметна косата си.

— Парите не са на баща ми. Те са мои. Аз всъщност не съм Али Почнич. Аз съм Али Корнелиус от „Корнелиус ойл“.

Той се намръщи, но после се разсмя.

— Ти ме занасяш. Хайде, ти ме занасяш. „Корнелиус ойл“?

Тя стисна китките му по-здраво.

— Дестри, аз съм милиардерка. Имам къщи, коли, самолети, лодки, коне за надбягвания и кожи. Притежавам тридесет процента от „Пасифик интернешънъл билдинг“ на пристанището. Може да притежавам дори тази къща, откъде да знам.

— Откъде да знаеш? — каза той весело. — Искаш да кажеш, че може да притежаваш една къща и да не знаеш? Али — добави сериозно той, — това вярно ли е? Не се ли шегуваш?

Тя поклати глава отрицателно.

— Не бих могла да лъжа теб. Достатъчно трудно ми беше да те измъкна от затвора. Аз съм Али Корнелиус. Какво мога да направя. Така съм родена.

Той свирна задъхан. После се разходи из стаята напред-назад.

— Наистина ли си Али Корнелиус? Ама наистина?

Тя кимна.

— Искаш ли да видиш някоя лична карта? Ето разрешителното ми за шофиране.

Той го пое усмихнат и го разгледа.

— Права си — каза той. — Наистина си Корнелиус.

Отново се разходи из стаята.

— По дяволите. Какво става? Ти си наистина Али Корнелиус.

— Това ли е… — каза нерешително тя.

Той я погледна все още усмихнат.

— Какво това ли е? Дали е окей?

Тя кимна. Отиде при него, той я прегърна и целуна косата й.

— По-различна ли си сега, отколкото беше сутринта? — попита я той много нежно.

— Не — отговори тя със свито гърло. Беше готова да се разплаче.

— Е, и аз не съм друг. И ако ти си Али Корнелиус, това ме прави горд. Аз — с една милиардерка. Не мислиш ли, че това е нещо?

— Аз… ами аз се отказах от парите си — каза тя притеснено.

— Отказа се? Защо?

— Мисля си, че ми беше твърде много. Заемаше голяма част от живота ми, от това, което съм. Разбира се, аз още притежавам това, което притежавах преди. Все още имам същите приходи. Но аз го оставих, когато дойдох в Сан Франциско.

Дестри седна на сандъка.

— Не зная какво да кажа. Дали да ти поискам сто долара за нов грамофон, или да ти кажа, че те обичам.

Али избърса сълза от окото си.

— Мислиш ли, че все още можеш да ме обичаш? — попита тя.

Той се изсмя.

— Ти се занасяш. Ти си много красива милиардерка, за да не мога да кажа, че те обичам.

Настъпи неприятна пауза. После Дестри продължи:

— Съжалявам. Не исках да прозвучи грозно. Искам да кажа, че те обичам и бедна, и богата. Понякога си мечтая да съм богат, но мечтите не могат да променят нещата, както мечтите не могат да те направят бедна.

— Това ще промени нещата — пошепна тя.

Той стана и вдигна чука.

— Разбира се. Не можеш да очакваш да си остане същото. Но няма да направи нещата по-лоши, нали?

— Не знам.

— Добре, подай ми тези вятърни звънчета и да ги закачим.

Дестри се изправи на сандъка и най-сетне успя да закове един пирон, без да го изкриви. Али подаде звънчетата и не можа да се сдържи да не погали крака му, като че ли изправен на сандъка от портокали, Дестри беше някакъв безценен Праксител от мрамор.

— Още не съм го възприел — продължи Дестри. — Влюбих се в едно момиче и то се оказа нещо друго. Не можеш да ме насилваш да го възприема. Слушай, колко къщи притежаваш?

— Осем, без да включвам Корона дел Мар.

— Осем къщи! Ужас!

Той слезе от сандъка, постави ръце на кръста й и я целуна по челото.

— Мисля, че още съм в шоково състояние — каза нежно той. — Точно сега не знам дали ми е приятно, че си Али Корнелиус, или съм уплашен. Но няма значение. Ще се навъртам около теб, за да разбера.

Али го целуна.

— И аз ще бъда наоколо — пошепна тя.

Те се целуваха все повече и повече.

— Ще пусна малко музика — каза тихо той. — Днес си купих нов албум и предполагам, че ще ми създаде настроение.

Той мина през стаята, като несъзнателно разкопчаваше джинсите си. Пусна ги на земята и ги ритна с един крак. Тялото му беше мършаво, твърдо и мускулесто, потъмняло от слънцето. Беше вече възбуден. Али съблече роклята си, развърза сандалите си, но не сваляше очи от Дестри. Той бе клекнал до телефона, подобно на фавн, дошъл неочаквано от магическа гора. Тя си свали бикините и седна под звънчетата, а Дестри се обърна и й се усмихна.

— Приличаш на този календар с Мерилин Монро. Знаеш ли го? Имаш същите големи меки гърди, даже и по-големи.

Той коленичи край нея и целуна косата и лицето й.

— Големината има ли значение? — попита тя.

Той направи гримаса.

— Дали големината има значение? Все едно да питаш дали пържените картофи се поднасят винаги с хамбургер.

Тя се изсмя и се търкулна на пода. Той хвана краката й и ги зацелува по коленете и бедрата. После я погледна с нежни, но сериозни очи.

— Някой друг мъж докосвал ли се е до теб по-рано?

Тя се изчерви. Не разбираше какво искаше да каже.

— Да се е докосвал?

Той разтвори краката й.

— Ето тук, долу.

— Аз не… — каза тя.

Той се усмихна. Предните му зъби бяха големи и бели. Той доближи езика си и тя почувства нещо топло и гъделичкащо. Потрепери, посегна и хвана къдравата му коса, сякаш искаше да го накара да спре, но и да продължи.

— Дестри — пошепна тя, — не трябва.

Той не обърна внимание и продължи. Тя усещаше напрежение и топлина между краката си и след време отпусна ръце и го остави да прави каквото иска. Над нея вятърните звънчета се въртяха и звънтяха, а къдравата глава на Дестри продължаваше да е между краката й. Любовта пееше. Тя почувства силата на любовта по гърба си като стоманена клопка, гърбът й здраво залепен за пода, очите й затворени, а лицето зачервено. Като заби нокти в гърдите си, очакваше тази стоманена клопка да се отпусне и стягаше мускулите си все повече и повече, но най-сетне клопката се скъса и тя извика силно, като го изрита и същевременно го държеше здраво. Тя лежа там дълго. Сан Франциско се въртеше около нея все по-бавно и по-бавно. Чу Дестри да ходи из кухнята, да трака чаши. Плочата още се въртеше, макар да й се струваше, че тази любов продължи часове.

Той се върна и седна на земята до нея. Отвори кутията си с хашиш и тя го наблюдаваше как отделя сламки и семена и приготвя своя фас.

— Ти винаги изглеждаш така спокоен — каза му тя.

— Ти си открита, но сдържана. Изглежда, че винаги знаеш какво искаш.

Дестри се наведе и я целуна.

— Трябваха ми четири ужасни години, за да разбера как се постига. Тайната е: даваш всичко, което можеш, и не искаш нищо от никого. Дори не искаш от хората да те обичат.

— Харесва ли ти, че аз те обичам?

— Разбира се, аз също те обичам.

— Наистина ли?

— Не бих казал, ако не е така.

Али беше толкова доволна, че почти се разплака. Тя се търкулна и целуна голите му крака.

— Това не трябва да правиш, знаеш ли? — каза й той.

— Защо не? Аз те обичам.

— Ами ти си богата млада дама, а аз съм само един скитник. Богатите млади дами не трябва да целуват краката на скитници.

Той направи първия фас и посегна за кибрит да го запали.

— Винаги ли си бил скитник? — попита го тя.

Той пое дълбоко хашиша и притвори очи.

— Роден съм си скитник — каза й той. — Баща ми беше железопътен работник, а майка ми чистачка. Мисля, че никога не са ме искали. Двамата бяха около стогодишни, когато съм се родил.

— Някога искал ли си да бъдеш нещо? Имал ли си мечта?

Дестри й подаде фаса.

— Разбира се. Когато бях на пет години, исках да бъда застрахователен агент. Не знаех какво правят, но знаех, че имат хубави коли, и на мен това ми се искаше. После, когато станах десетгодишен, исках да бъда репортер, но училищните ми работи бяха много лоши, баща ми почина и накрая станах момче, което доставя хранителни стоки по къщите.

— Дестри — каза Али, — какво ще стане с нас?

— Какво ще стане с нас?

— Ами да, какво ще правиш?

Той замислено потри брадата си.

— Не знам. Може би трябва да живеем всеки ден така, както ни дойде. Но мога да претендирам, че чувствам същото към теб както преди. Твоите пари ме впечатляват. Не мога другояче. Това е естествено чувство.

— Не искам да те впечатлявам. Не с парите си. Искам да те накарам да ме обичаш.

— Не можеш ли да направиш и двете? Али, мисля, че няма нищо лошо в парите.

Тя седна с ръце на кръста. Изгледа го отблизо.

— Парите покваряват. Толкова много покваряват.

Дестри взе фаса обратно и смукна дълбоко.

— Мога да понеса такава корупция — каза й той.

Тя се засмя. Вече започваше да й действа хашишът и смехът й бе металически звънтящ. Целуна го и пошепна:

— Ти си чудесен. Ти си чудесен и аз те обичам.

Дестри сключи ръцете си около врата й и я придърпа близо до себе си.

— След минута — шепнеше той, — ще направя с теб такива неща, че просто няма да повярваш.

— Какво?

— Чакай и ще видиш.

Той стана да обърне плочата. Али отново легна на пода, вслушана в звънчетата и загледана в отраженията на автомобилните фарове, които летяха през стъклата на прозореца като червени кръвни телца през артериите.

На долния етаж се звънна. Дестри каза:

— Ще отворя. Къде оставих панталоните си?

— На земята — извика Али. Тя го чу да ги търси, след това да ги обува и да вдига ципа. Мисълта й беше някъде далеч, съвсем отнесена. Босите му крака минаха към антрето. Вратата на апартамента се отвори.

Някой вече се бе изкачил по стълбите и чакаше на площадката. Чу груби гласове. Няколко минути се ослушва, но не можа да разбере какво се говори. Те продължаваха и продължаваха толкова дълго, че тя седна и посегна за едно от мексиканските одеяла, за да се завие. След това отиде до вратата, за да види какво прави Дестри.

Крушката сякаш не осветяваше площадката. Имаше двама мъже и Дестри стоеше до стената с ръце нагоре. Али извика:

— Дестри?

Мъжете се обърнаха. Бяха тежки мъже с груби лица, като че ли изковани от камък. Един от двамата вдигна ревера си и каза:

— Полиция от Сан Франциско.

— Какво е направил? Какво смятате, че е направил?

— Не се безпокойте, госпожице Корнелиус. Най-доброто, което можете да направите, е да се облечете.

Али придърпа одеялото по-близо до себе си.

— Нищо не разбирам. Той не е направил нищо.

— Али — каза Дестри със страшно глух глас. — Направи каквото ти казват.

В началото на стълбището имаше униформен полицай. Червеният фенер мигаше и го осветяваше като в театър.

— Ще го вземете ли, лейтенант? — извика полицаят.

— Разбира се, чакай само да претърсим апартамента.

Али попита с писклив глас:

— Предполагам, че имате заповед за обиск?

Детективът й показа юмрука си и го отвори. В него беше смачкан фасът на Дестри.

— Този тип притежава незаконно опасен наркотик. Не ми говори за нареждания.

Дестри каза отново:

— Али… върви вътре и се облечи.

Един от детективите викна:

— Мълчи, Карлсън!

— Карлсън? — попита Али.

— Джордж Карлсън — каза детективът. — Известен още като Кърли и Дестри. Търсим го от години. Кажи някое място с пропаднали хора и ние сме били вече там. Проклети хипита.

— Ще се обадя на моя адвокат — каза Али. — Той е на Четвърта улица. Дестри… не казвай нито дума дотогава.

— Госпожице Корнелиус — каза детективът, — съветвам ви да стоите настрани от това. Трябва да разберете, че го правим за вашата собствена сигурност.

— Няма да стоя настрани. Дайте ми няколко минути да се облека и ще дойда до участъка с вас.

— Госпожица Корнелиус.

— Няма да споря. Просто помнете коя съм.

Тя се обърна, за да влезе в апартамента, но чу някакъв особен шум. В мъждивата светлина на площадката тя видя Дестри да държи нож. Острието му блесна, когато един от детективите се опитваше да го вземе.

— Внимавай! — извика един от детективите дрезгаво. — Внимавай!

Ножът изтрака и падна на линолеума. После за три секунди детективите отстъпиха и Али видя, че извадиха пистолети. Може би наркотикът й пречеше да отмери времето, но тя беше сигурна, че ножът падна, преди да вдигнат пистолетите, и не беше убедена, че самият Дестри държеше ножа.

Те гръмнаха веднъж и шумът бе така оглушителен, че тя бе изпълнена с трясъка. Две широки петна се откроиха на гърдите на Дестри и после полицаят от долната част на стълбището гръмна и главата на Дестри отхвръкна. Момчето се строполи, а детективите прибраха пистолетите си и го изгледаха.

Али се опит да изкрещи, но нищо не излезе от гърлото й освен някакво квичене. Тя се наведе в шок над тялото, коленичи, опря глава на вратата така разтърсена от смъртта на Дестри, като че ли всеки нерв от тялото й бе изваден и оголен като разглобен телевизор.

— Виждате ли това? — каза един от детективите. — Видяхте ли как извади ножа?

— Всички са едни и същи — отговори другият. Али го чуваше като от някаква дълбочина. — Проклети долнопробни типове.

Полицаят от долната част на стълбището се качи и погледна тялото. На стената имаше червени петна и Али с някакво отвращение разбра, че това бяха части от мозъка на Дестри.

Полицаят попита:

— Видяхте ли ножа? Видяхте ли как го измъкна? Беше ли той или Фил?

Али стана от пода и мина по площадката бледа и разтреперана. Тя дърпаше за ръкава детектива, наречен Фил. Той се обърна и се намръщи, като че ли не я беше виждал.

— Вие го застреляхте — пошепна тя.

Детективът не отговори. Али коленичи край Дестри. Лицето му бе обърнато към пода и очите му бяха отворени. Искаше да ги затвори, но някак си не смееше да го пипне.

— Съжалявам, госпожице Корнелиус — каза детективът грубо. Очите му бяха събрани. Носеше червено спортно палто с кафяви петна. — Наистина съжалявам, но вие видяхте сама как измъкна ножа.

— Не трябваше да го вади — обясни полицаят. — Когато видиш такова нещо, трябва да отговориш. Разбирате какво имам предвид.

Али стана и каза:

— Той нямаше нож. Той дори не притежава такъв.

Детективите се спогледаха.

— Трябва да е имал — каза този, когото наричаха Фил. — Може би го е държал скрит.

Али замълча за момент, после се извърна към момчето, което беше нейният любим, и кимна.

— Да, може би — пошепна тя.

— Мадам — каза полицаят, — аз наистина ви съветвам да съберете нещата си и напуснете това място. Ние ще го претърсим за наркотици и е по-добре, ако ви няма тук.

Али вдигна глава.

— А аз? Няма ли да арестувате и мен?

Другият детектив попита:

— За какво?

— За притежаване на наркотици. За пушене. Аз също пушех.

Детективът се изсмя.

— Така ли? Но наркотикът беше негов, нали?

— Може би — настояваше Али, — но при нормални обстоятелства щяхте да ме арестувате, нали?

Детективът поклати глава.

— Вие не сте направили нищо. Моят съвет е да си вземете нещата и да си вървите.

Детективът, наречен Фил, каза:

— Братовчед ви ви чака навън. Той ще ви заведе вкъщи.

Тогава Али почувства нещо смразяващо, което разби на парчета всичко, което знаеше за живота. Тя погледна от единия към другия детектив и попита:

— Моят братовчед е навън? Искате да кажете, че той дойде с вас?

— Охо, той ни подсказа. Беше разтревожен за вас. За тип като този мисля, че трябва да отидете и да му благодарите.

— Този младеж е хулиган — каза другият детектив.

Али отвори уста и после я затвори. Нямаше какво да каже. Тя издърпа по-здраво мексиканското одеяло и влезе в апартамента, за да се облече. През цялото време, докато се обличаше, гледаше в една точка, като се опитваше да не чува вятърните звънчета.

Взе само едно нещо за спомен. Беше лист хартия, където Дестри беше написал един стих през нощта, когато се срещнаха. Химикалката му беше още там и тя взе хартията, без да докосне химикалката.

Там пишеше:

„Денят е с маска;

Не познавам лицето му

Има пръстени по ръцете си

И копринени нишки в очите си

И тяло, и кръв, и всички си говорят

Като стари приятели на някакъв

Тайнствен обяд.“

Тя прекоси улицата и черната лимузина на Виктор беше там. Самият Виктор седеше на задната седалка зад оцветените стъкла, с кръстосани крака и четеше „Бизнес уик“, а очилата му се бяха смъкнали на носа. Шофьорът, който се навърташе край колата, пушейки тайно, като видя Али, веднага се забърза и й отвори вратата. Виктор погледна. В колата беше прохладно, имаше климатична инсталация и миришеше само на одеколона на Виктор и на кожена тапицерия. Шофьорът затвори вратата и ги изолира от външния свят.

— Всичко свърши? — каза Виктор. — Арестуваха ли го?

Долната устна на Али трепереше и й беше трудно да говори. Но тя беше решила да не плаче. Да плаче пред Виктор за Дестри — сълзите й не бяха за това. Тя преглътна трудно и после каза:

— Ти знаеш какво се случи. Ти си го организирал и си платил за това.

Виктор свали очилата си и втренчено я погледна. После шумно затвори вестника си.

— Чакай една минута. Мислиш, че аз имам нещо общо с това?

— Полицаите ми казаха, че ти си им подсказал.

— Да, подсказах им. Но това стана, защото лицето, с което се срещаше, беше…

— Беше какво? Беше едно човешко същество, което сега лежи мъртво там. Той е мъртъв, Виктор, като че ли не знаеш. Той лежи там на площадката и половината му мозък е по стената.

— Ти се шегуваш! — каза Виктор. — Това някаква шега ли е? Какво се опитваш да направиш?

Тя се обърна към него и вече не можеше да не заплаче, вече нямаше значение. Но това бяха сълзи на яд и отчаяние и може би най-много бяха сълзи за това, което се случи — и нито любим, нито цветя, нито камбани биха могли да променят това, което стана.

— Не зная какво си направил ти! Няма нужда да знам! Всичко, до което се докосне тази фамилия, се превръща в едно и също! Щом като намерим нещо красиво, нещо, заслужаващо обич, ние го превръщаме в гнусота или го убиваме. Ти си убиец, Виктор, точно каквато съм и аз, защото го обичах, както и тези глупави детективи, защото са ти повярвали!

Виктор се потеше. Той блъсна Али назад на облегалката и каза:

— Чакай една минута, по дяволите. Ще спреш ли за минута?

Али се обърна. Лицето й бе обляно в сълзи.

— Не искам да слушам, Виктор. Не искам да чуя. Вече няма никакво значение.

— Ще чуеш, искаш или не искаш — каза Виктор. — Достатъчно време търпях и теб, и Фреди, и Тес. О, за вас е чудесно! Разбира се! Можете да идвате и си отивате, както ви се иска и да си събирате дивидентите, когато ви потрябват. Но кой мислите, че поддържа целия този бизнес? Кой, по дяволите, остава до четири часа сутринта да изработва финансовата политика и данъчната структура, и планирането на инвестиции?

— Сигурна съм, че вършиш чудесна работа — пошепна Али. — Да не искаш писмено потвърждение?

— Хайде, Али, не се прави на много умна. Истината е, че един от моите шест детективи проследи този твой приятел и разбра, че е известен продавач на наркотици. Излежал е една присъда в затвора във Ванкувър за продажба на наркотици и после е дошъл тук.

— Господи, Виктор, знаех всичко това — каза Али. — Но той не беше убиец. Не трябваше да плати със смъртта си за това, което е направил.

— Не, не трябваше. Но когато си срещу закона и реда, трябва да си готов за рискове. Освен това той вършеше по-голямо зло, като ходеше с теб.

Колата за бърза помощ пристигна, светлините се въртяха, сирените свиреха и спряха на улицата. Задните врати се отвориха и двама санитари в бяло избързаха с носилката. Тълпа от любопитни се бе събрала на ъгъла и двама полицаи я задържаха.

— Той дори не знаеше коя съм до днес — каза Али уморено.

— И все още искаше да се среща с теб?

— Разбира се, че искаше. Какво си мислиш?

Виктор бръкна във вътрешния си джоб, за да извади кутията с пури. Взе една и я постави между устните си. Изглеждаше замислен.

— Мислех си само, че ако знае коя си, ще те остави. Ще разбере отговорността. Това е негова грешка. Ако си известен престъпник, не можеш да очакваш… разбираш ли, да се свържеш с известни хора като нас.

Али се обърна и го изгледа.

— Хора като нас?

— Разбира се — каза Виктор. — Можеш ли да си представиш какво биха писали вестниците, ако се беше разчуло, че ти ходиш с престъпник, продавач на наркотици? Можеш ли да си представиш какво би направило това за нашето име в обществото и за нашата фармацевтична компания? Али, ти притежаваш единадесет процента от „Хейман Дръгс“. Не разбираш ли какво щеше да означава това за бизнеса, ако се беше разчуло?

Али отметна назад меката си руса коса. Уличните светлини я докосваха с пламъци от бледо злато.

— Виктор, това е моят живот — каза тя тихо. — Какво правя с живота си, няма нищо общо с „Хейман Дръгс“ или с „Корнелиус ойл“, или с който и да било друг.

— Ето къде изцяло грешиш — каза Виктор, като запали пурата си.

— Какво искаш да кажеш? Не мога да легна с някой мъж, защото на някаква тъмна компания за лекарства в Индиана не й харесва? Или защото ти не одобряваш?

Виктор кимна. Главата му бе така обгърната в дим, че за момент изглеждаше, сякаш няма глава. После климатичната инсталация на лимузината изчисти въздуха и откри неговото сериозно розово и потно лице.

— Ти си една много богата млада дама, Али. Ти не си забогатяла от работа, а по рождение. Няма нужда да правиш нищо — нито по-рано, нито сега. Но никой не получава нищо, без да заплати, а като отплата за твоето богатство ти трябва да се държиш разумно спрямо всеки, на когото животът зависи от теб. Когато легна с продавача на наркотици, ти постави на риск работата на всеки един от „Хейман Дръгс“. Постави на риск милиони долари. И твоето име, и моето име, и името на баща ти можеше да бъде замесено в скандала от вестниците.

Али седеше в удобното меко кресло на колата. Тя каза:

— Предполагам, че за теб няма значение, че Дестри е мъртъв.

— Разбира се, че има. Не искам да те виждам наранена.

Али обърна очите си към него.

— Не бива да говориш такива неща, освен ако наистина им вярваш.

— Разбира се, че им вярвам.

— Но ти знаеше, че полицията ще го търси. Ти си им съобщил следата.

— Казах ти защо. Трябваше да действам в интерес на всички.

— Но това не беше в интерес на Дестри.

— Разбира се, че не. Той беше гнилата ябълка.

— За такъв ли го мислеше?

— Разбира се. Знам, че ти не можеш да го видиш по този начин, но…

— Ти си съвсем прав, че аз не мога да го видя по този начин. Какъвто и да е бил, за какъвто и да си го мислил, ти нямаше право да го съдиш. Как можеш да седиш тук и да решаваш дали един човек ще живее или не, без да се отвращаваш от себе си, това не мога да си го представя.

Гласът на Али трепереше и тя отново се разплака.

— О, Виктор — каза тя, — ти си такава глупава свиня. Ти си такава сляпа и глупава свиня.

Виктор беше смутен от нейните сълзи, но не отговори. След малко попита:

— Да те заведа ли някъде?

Тя се обърна към него със зачервените си очи и каза:

— Когато те гледам сега седнал тук, аз наистина разбирам защо всички хипита са дошли в Сан Франциско. Ти си на двадесет и четири години, Виктор, а всъщност си вече старец. Изживял си целия си живот за двадесет и четири години и сега вече не е останало нищо за теб. Хипитата поне са дошли тук да търсят някаква надежда.

Виктор извади носна кърпа и изтри челото си. После натисна копчето на вътрешния телефон и каза на шофьора:

— Джордж, моля те, при Марк Хопкинс. Имам среща с Голдбърг.

Шофьорът подкара колата.

Али каза:

— Може да ме заведете до Бранан стрийт първо и след това до летището.

Виктор погледна часовника си, покрит със злато и платина.

— Минава девет часът. Моята среща е за девет и половина.

— Виктор, ти днес уби моя любим — продължи Али. — Не смяташ ли, че можеш да събереш малко човещина и да ме закараш до летището?

— Не разбирам.

— Не разбираш?

— Ти каза, че съм убил любимия ти. Искам да кажа — да, Али, аз подсказах на полицаите, но в никакъв случай не можеш да кажеш, че аз съм го убил.

Али каза спокойно:

— Нямам предвид, че ти лично си го убил с твоите две ръце. Аз съм тъжна, Виктор. Ще ме заведеш ли, моля те, вкъщи?

Виктор стисна устни и едва сдържа отегчението си. Още веднъж погледна часовника си и натисна копчето на вътрешния телефон.

— Джордж, карай до Бранан стрийт и после до летището.

Лимузината направи несръчно обръщане през улицата. Макар Али да не искаше да гледа, не можа да избегне санитарите, които сваляха носилката и я изнасяха през вратата покрай стената, където се бе скрила една котка. Тялото бе покрито със син чаршаф, цвета на сълзите според картите на Таро.

— Имаш ли достатъчно пари? — попита Виктор.

Галина стоеше безмълвна до нея, когато тя се обади на Ренди. Секретарката му я остави да чака почти пет минути, но най-после стигна до него.

— Али? — каза той със странен, напрегнат глас, който веднага я обезпокои.

— Ренди — каза тя. — Става дума за Дестри.

Настъпи неприятно мълчание. После Ренди каза:

— Знам. Преди десет минути ми се обади капитанът на детективите.

— Ренди, това беше убийство! Той не направи нищо! Просто отвори вратата и те започнаха да го тормозят и после го застреляха!

Ренди не отговори.

Али продължи:

— Заклевам ти се, Ренди. Той дори не ги заплаши! Те се опитваха да изкарат, че той е извадил нож, но този нож не беше негов. Ренди, мога да се закълна за това в съда!

Отново настъпи мълчание.

— Ренди? — попита Али.

— На телефона съм.

— Има ли нещо, което не е наред? Ти не казваш нищо.

— Няма нищо — въздъхна той.

— Не можем ли да направим нещо? Не можем ли да дадем тези детективи под съд?

Ренди се колебаеше.

— Мисля, че бихме могли, но при нормални обстоятелства. Може би сама можеш да го направиш. Страхувам се, че не можеш да разчиташ на мен.

Али се намръщи. Едва можеше да повярва на това, което й казваше.

— Да не разчитам на теб? Не разбирам. Какво искаш да кажеш с това да не разчитам на теб?

— Всичко е много просто — каза Ренди. — Обади ми се един човек, освен самите детективи. Казва се Лупино, а това е име, което е по-добре да не знаеш. Каза няколко доста заплашителни неща за Дъглас.

— Ренди… — продължаваше Али.

Гласът на Ренди беше дрезгав от страх и унижение.

— Али, съжалявам. Не знам какво друго поведение да имам. Ще ти кажа самата истина, а тя е, че се страхувам.

Али прокара ръка през косата си в отчаяние и немощ.

— О, Ренди — каза тя просълзена.

— Прости ми, скъпа — помоли я той. — Обичам те, но ти знаеш какво означава Дъглас за мен. Ние сме заедно от дълго време, Дъглас и аз, и ако се случи нещо, не мисля, че ще има за какво да живея.

— Ренди — плачеше тя. — Ти знаеш, че аз те обичам. Знаеш, че няма защо да ме молиш. Аз винаги мога да ти простя. Винаги.

Настъпи мълчание и после той каза:

— Потърси друг адвокат, ако можеш. Опитай се да постигнеш някаква справедливост. Но, моля те, не се опитвай да ме замесваш.

— Не знам, не съм сигурна — продължи тя.

— Но опитай — настояваше той.

Тя поклати глава. Беше много разстроена, за да говори. Продължаваше да вижда този последен момент, когато Дестри се удари в стената и се завъртя, като че ли вечно ще се върти, върти и пада, до края на живота й.

— Пази се, Ренди, пази се, моля те. Довиждане. — И така премина последният момент, в който някой с името Корнелиус е говорил на един Фийлд, петдесет и осем години след като Джек Фийлд беше стъпил на парахода „Галвстън Бей“.

Галина прегърна Али и пошепна:

— Не плачи, хайде. Богатите момичета не плачат.

Рано на другата сутрин тя пристигна във Вашингтон, окръг Колумбия, със специалния самолет на бизнесмените. Когато сянката на самолет 707 пробяга над Потомак на път за летище Дълес, тя седеше до прозореца, опитваше се да поправи грима си и огледалото й показа колко празна и безизразна изглеждаше.

„Чудя се коя съм и какво правя тук“, мислеше си тя.

Имаше само ръчен багаж и за петнадесет минути беше извън летището. Денят щеше да бъде горещ. Синьо-сивата мараня постепенно се разсейваше от утринното слънце, а радиоапаратите на такситата съобщаваха, че се очаква температура към деветдесет и шест градуса по Фаренхайт.

Уморена и без никаква мисъл, тя седеше в таксито, докато то я караше през реката, покрай бялото острие на Паметника на Вашингтон. Шофьорът на таксито, черен мъж с очила, каза:

— Там е Белият дом, наляво от вас.

Тя кимна и отговори:

— Благодаря.

Беше обядвала тук по времето на Линдън Джонсън, когато той се опитваше да се държи добре с по-богатите и по-влиятелни републиканци. Линдън Джонсън я бе нарекъл „най-красивата от фамилията Корнелиус“. А Али се беше пошегувала: „Може да ме хванете за ушите, ако искате“.

— Пристигнахме, лейди — каза шофьорът и спря пред хотел „Медисън“ на Петнадесета улица, Али му плати и излезе. На тротоара имаше много хора и слънцето ги огряваше като парчета огледало.

Портиерът повдигна шапка и каза:

— Добро утро, госпожице Корнелиус. Надявам се, че сте добре.

Тя кимна почти незабележимо и влезе във фоайето. Група японски бизнесмени стояха там в светлосините си шлифери, със съвсем нови чанти. Али отиде на рецепцията и се записа.

— Много съжалявам — каза чиновникът. — Научих за вашия баща, госпожице Корнелиус, наистина съжалявам.

Придружена от един служещ, тя мълчаливо се качи до своя апартамент. Знаеше, че няма да може да се сдържи дълго и когато служителят започна да й обяснява как да оперира с нощните лампи, телевизора и шкафа с напитките, тя му даде двадесет долара и каза:

— Моля, вървете си. Много съм уморена.

Той се поклони и изчезна.

Тя падна по лице на кревата и почти петнадесет минути плака горчиво с дълбоки, мъчителни хълцания. После постепенно почувства как шокът и отчаянието намаляват и тя лежеше там, в брилянтната слънчева светлина, която си играеше по леглото, опитваше се да успокои мисълта си и да отпусне тялото си. Вече знаеше, че няма да може да тъжи за Дестри твърде дълго. Но дали ще може да открие себе си, бе друг въпрос. Вчера, на онази площадка, тя бе загубила нещо повече от един любим.

Спа около три часа и денят премина. В пет и половина, когато слънцето огряваше другата стена, тя се изкъпа и изми косата си. После седна на края на леглото и с едната кърпа навита около главата, а другата — като саронг тя взе телефона и се обади на Клайд.

— Ало?

— Клайд, ти ли си?

— Да. Кой се обажда?

— Али. Аз съм във Вашингтон.

— Али! Не познах гласа ти. Какво правиш тук? Чух от Фреди и Тес, че си в Сан Франциско.

— Бях там, но до тази сутрин.

— Какво има? Гласът ти е странен.

Али прехапа устни. Не искаше да плаче по телефона. Само каза:

— Случи се нещо лошо. Сега не мога да ти кажа. Можеш ли да дойдеш тук за вечеря?

— В „Медисън“?

— Да. Ще запазя маса в ресторанта.

— Чудесно. Нека да бъде за седем и половина. Сигурна ли си, че се чувстваш добре?

— Аз съм окей — отговори Али. — Днес си починах и се чувствам малко по-добре.

— Окей. Ще се видим по-късно. Грижи се за себе си.

Али постави слушалката на място. В голямото огледало срещу нея тя се виждаше седнала на леглото, обвита в хавлиени кърпи, бледа и отслабнала като портрета на жена, която никой не обича. Клайд беше може би единственият човек, който можеше да й окаже някаква помощ. Това бе ирония на съдбата, защото, ако зависеше от фамилията Корнелиус, тя въобще нямаше да знае за съществуването на Клайд. Те говореха за него като за някакъв неприятен грип или безстопанствено куче, което никой не можеше да махне от пътя си. А това, което най-много ги дразнеше, беше неговият успех. Той беше наследил най-добрите качества на баща си за правене на пари и макар че не беше близо до лигата на милиардерите, беше бърз и ефективен мениджър и макар и двадесет и една годишен, бе равностоен партньор с много добрия дилър Улрик Шрьодер във фирмата „Соренсенс фаст фууд“.

До шестнадесетгодишната си възраст Али не знаеше, че има брат. Тогава съвсем случайно беше видяла баща си в ресторанта на хотел „Риц-Карлтън“ в Бостън с едно странно младо момче — с тъмна къдрава коса и славянско лице. Те си говореха съсредоточено по време на обяда. Али беше на пазар с една приятелка от Кеймбридж и тъй като и двете й приятелки бяха на диета, поръчаха си миди и салата. Когато влязоха в ресторанта, там беше Джон Корнелиус, баща й, зачервен и щастлив, заедно с това чудно момче. Тя си спомни как отиде право при баща си и изражението на лицето му, когато каза:

— Здравей, татко. Трябва ли да се запозная с това момче?

Джон Корнелиус бе станал, бе поставил ръката си на рамото на момчето и бе казал със сериозен тон:

— Али, това е твой брат.

Отначало това я шокира и нарани, но след два дни баща й прекара един следобед с нея в Ню Йорк, пиха чай и й обясни всичко за Клайд и защо го е пазил в тайна. Когато мислеше за Клайд, тя винаги си спомняше този момент.

— Някога обичах едно момиче на име Мара — беше казал баща й. — Тя беше много красива и ние имахме любов. Не искам да кажа, че обичах майка ти по-малко или че не обичам майка ти сега, но когато пораснеш, сама ще разбереш, че любовта има различни форми и че е възможно да обичаш повече от един човек едновременно, макар и не по един и същи начин. Прекъснах връзките си с Мара, когато умря Клара. Нямаше никаква възможност, не бях в състояние да продължа. Майка ти подозираше какво се бе случило и аз самият се чувствах виновен, защото бях в прегръдките на Мара, когато Клара е била убита. Трябваше да минат много години, докато преодолея чувството за тази вина. Но Мара беше бременна от мен и когато момчето се роди, тя ми писа и ми разказа какво е станало. Аз й изпратих пари и издържах момчето и сега той е пораснал. От време на време го виждам и той е момче, с което се гордея. В много отношения прилича на теб.

— Но защо го държа в такава тайна? — беше попитала Али.

Баща й каза унило:

— Майка ти настояваше ти никога да не научиш. Аз трябваше да се съглася. Но сега сама разбра и аз искам да се запознаеш с него. Той знае за теб.

Първата официална среща с Клайд беше организирана от баща й. Те обядваха в Ню Йорк. Този ден валеше сняг и около цялото това събитие имаше нещо нереално. Али едва можеше да повярва, че цели шестнадесет години тя е имала брат и не е знаела. Отначало беше ядосана на баща си, но когато поприказва с Клайд и видя, че той се радва и е стабилен и щастлив, тя разбра, че ако някой е виновен за този абсурд в техните отношения, това е майка й. Али веднага се влюби в Клайд и така си остана завинаги.

Не беше виждала Клайд шест месеца и когато той влезе в бара на хотела в добре огладения си сив костюм с бяло цвете на ревера, тя с удоволствие забеляза, че не се беше променил. Беше загорял от слънцето и малко напълнял, но пак си беше същият Клайд Малински, който беше седял срещу нея на масата през онзи ден в Ню Йорк, когато снежинките се блъскаха в прозореца на ресторанта и той й обясняваше, че иска да стане богат като баща си, но без ничия помощ.

— Клайд — каза тя и той се наведе и я целуна. — О, Клайд, толкова е хубаво да те видя.

Той седна и й се възхити. Беше сплела косите си нагоре както той я харесваше и носеше синьо-розова вечерна рокля от шифон с дълбоко деколте, което откриваше малко гърдите й. Около врата й имаше три плътно прилепнали златни колиета, а на ръката й осем златни гривни, всички различни, поръчани при „Картие“.

— Всеки ден ставаш все по-красива — усмихна й се той. — Искаш ли още едно питие?

— Засега ми стига. Не искам да започна да пия.

— Да не би да се страхуваш, че няма да можеш да спреш?

— Страхувам се, че може да се разплача.

Той бръкна във вътрешния си джоб и извади кутия с цигари.

— Каза, че нещо ужасно се е случило. Ще ми кажеш ли какво?

— Бих искала една цигара.

Когато той се присегна да запали цигарата й със своята китайска запалка „Ермес“, тя изпусна дим и започна да разказва. Той я гледаше замислено с тъмните си очи, докато тя му разправяше за своите премеждия с хипитата в Сан Франциско и за кратката любов с Дестри, която завърши с неговата смърт. Тя не се разплака, но когато свърши разказа си, вдигна ръце към лицето си, сякаш се опитваше да се убеди, че не тя, а Дестри е умрял там, на Телеграф хил.

— Много ли го обичаше? — попита Клайд.

— Въпросът не беше, че го обичах — отговори Али. — Мисля, че го обичах. Можех да го обичам дори повече. Но начинът, по който бе убит… като че ли дразнеше Виктор и обществото. Дори и да не го бяха убили, той щеше да бъде затворен за притежаване на наркотици и аз нямаше да го видя повече.

Клайд пиеше „Блъди Мери“. Той преглътна и каза:

— Това ми напомня за нещо, което татко обичаше да казва.

— Какво? — попита Али.

— Цялата тази история. Начинът, по който е било убито твоето момче. Татко обичаше да казва, че е опасно да пресичаш пътя на някой от семейство Корнелиус.

— Но татко беше един Корнелиус.

— Като начало беше. Но след любовта му с мама и след мен той беше остракиран. Ти знаеше много добре. Обичаше да казва, че никога не е успял да достигне до истинското светилище на фамилията. Разрешили му да управлява „Корнелиус армаментс“, но всички главни решения се взимали от Роди, дядо и Дейвид Букбайндър. Татко беше винаги настрана.

— Но те не са били опасни, нали? Имали са много власт, но не биха убили някого.

— Дали не биха? Не зная, не съм сигурен напълно. Но татко често казваше колко било странно, че в историята на семейството всеки, който е бил някаква пречка, е завършвал със смърт или е бил разсипан, понякога даже се чудя за татко.

— О, Клайд, не може да мислиш, че…

— Не знам. Нямам никакви доказателства. Но мисля, че много лесно се организира нещастен случай с хеликоптер, ако имаш съответните връзки.

Али започва да хапе пръстите си.

— Не мога да повярвам на такова нещо. Прилича ми на някаква детективска история.

— Зная, че е абсурдно — каза Клайд. — Изглежда абсурдно само по себе си. Но татко винаги казваше, че дядо и Дейвид Букбайндър са били такива хора, че е трябвало винаги да им казва да.

— А татко имаше за какво да им се сърди. Начинът, по който са се отнесли с него, когато е умряла Клара, начинът, по който мама се е отнасяла с него…

— Разбира се, това, което казваше, трябва да е било само лоши спомени. Но той винаги повтаряше за Букбайндър и защо е трябвало да си даде оставката и че ако успее да намери факти, ще му покаже какъв вкус има неговото собствено лекарство.

Главният келнер на ресторанта дойде и им съобщи, че масата им е сервирана. Те отидоха и седнаха. Клайд поръча половин бутилка шампанско като начало. Ресторантът беше препълнен както винаги и на всяка маса блещукаше свещ.

Когато си дадоха поръчката, Клайд каза:

— Нямам никакви доказателства за това и може съвсем да не съм на прав път. Но когато в 1954 година Букбайндър си даде оставката, не беше само поради старост, както си мислеха всички.

— Защо не? Той трябва да е бил към седемдесетгодишен.

— Той беше, но все още бе активен и напълно подходящ. И още нещо. Напусна точно преди една важна сделка с петрол в неутралната зона на Кувейт и цялата тази работа попадна в ръцете на Гети. Татко каза, че някой е свързал името на Дейвид Букбайндър с едно убийство, извършено преди тридесет години. Очевидно беше чиста случайност. Един от онези писачи, които обикалят и вземат интервюта от стари хора, отишъл в горите на Пенсилвания и говорил с някакъв старец и изведнъж, виж ги, старецът казал, че ще наруши мълчанието си след всичките тези години и ще каже кой е извършил едно известно престъпление в тази местност.

Али изпи шампанското си.

— Клайд — каза тя, — всичко това ми изглежда съшито с бели конци.

— Така е — настояваше Клайд. — Съшито е с бели конци. И татко казваше така, но точно за това му вярваше. Той казваше, че е толкова наивно, че никога никой не би могъл да го измисли. Просто трябва да е било вярно.

— И убиецът е бил Дейвид Букбайндър? Така ли?

Клайд поклати отрицателно глава.

— Не е било чак толкова очевидно. Писачът успял да изнамери сестрата на убиеца, която живеела в Питсбърг или някъде там. Тя си спомняла кой му се обадил този ден в 1920 година и му дал тази работа. Така писачът намерил човека, който възложил убийството, и доколкото татко знаеше, той разказал всичко.

— Какво искаш да кажеш, че Дейвид Букбайндър е бил наемен убиец? — попита Али с въпросителен поглед.

Клайд поклати глава.

— Не точно, но според татко той е бил свързан по някакъв начин с такива хора. Не зная как, с кого или защо. Но татко казваше, че ако събереш хората, които са попречили с нещо на дядо, ще се изненадаш колко много от тях са умрели от неестествена смърт.

— Но Дейвид Букбайндър е мъртъв сега — каза Али. — Как може това да има нещо общо с Дестри.

— Защото аз го чувствам — отговори Клайд. — Защото чувствам, че каквото става с обикновените убийци, същото става и с организациите. Като решиш, че богатството и силата са по-ценни от човешкия живот, ти ще продължаваш да унищожаваш всеки, който те заплашва или провокира.

— Клайд — каза Ани нежно, — нали не започваш да страдаш от параноя заради това?

Клайд набоде на вилицата си малко месо от рак.

— Може да ти се струва така. Но нека да ти кажа за някои други хора, които са дразнели „Корнелиус ойл“, или за някои от свързаните с тази компания корпорации. Андрю Бейли или „Инкорпорейтед електрикс“, той умря в една престрелка през 1936 година, Дач Шулц, един от главните мафиоти също умира в една престрелка през 1935 година. И последният, когото съм открил, е Хенри Ф. Престън, който се опитал да даде под съд „Корнелиус ойл“ за замърсяване на морските води през 1961 година. Той умира при една „случайна“ престрелка в дома му в Джаксънвил.

— Не знам защо не кажеш на някого за всичко това — каза Али.

— На кого? — изръмжа Клайд. — На правителството? На полицията? Може да не съм на прав път и само да гоня призраци. Но ако съм прав? Колко време ще трябва на отряда унищожител да се залови с мен?

Али свърши с агнешкото месо и остави вилицата си.

— Клайд — каза тя. — Не искам да те възпитавам, но не смяташ ли, че твоите чувства към фамилията Корнелиус те карат да мислиш всички тези неща? Може би не е нищо повече от чиста случайност.

Известно време Клайд яде мълчаливо. После погледна нагоре и каза:

— Сигурна ли си, че Виктор няма нищо общо със смъртта на твоя приятел? Съвсем сигурна ли си, че той не е платил на тези детективи няколко стотици долара, за да го ликвидират?

Али го изгледа втренчено за момент и после сведе очи.

— Е? — попита Клайд.

— Не — отговори Али с дрезгав глас. — Съвсем не съм сигурна.

Клайд посегна през масата и хвана ръката й.

— Точно така чувствам и аз — продължи той. — Нямам никакви доказателства, само догадки и слухове, но от това, което зная за дядо, Родерик и Виктор — не бих го сметнал за невъзможно. Това е то.

— Мислиш ли, че трябва да кажем на Фреди и Тес?

— Не зная. Не мисля, че трябва. Тес е окей, но Фреди е с единия крак в единия лагер, а с другия — в другия лагер. Дори и Тес е малко лекомислена. Не смятам, че ще вземе този проблем на сериозно.

— Е, тогава какво ще правим? — попита Али. — По какъв начин ще научим повече?

— Не зная — отговори Клайд. — Не зная какво да правя. Понякога мисля, че цялата тази идея е съвсем глупава, но колкото повече мисля за нея, толкова по-вероятна ми се вижда.

— Опитвал ли си се да говориш с Ема? — попита Али.

Той поклати отрицателно глава.

— Вече не се срещам с Ема. Преди около месец се разделихме.

— Съжалявам.

— О, това трябваше да се случи. Липсваше взаимно уважение.

Келнерът донесе чиния със замразено суфле от кестени за Клайд и той започна да го яде. Али си бе поръчала само чисто кафе.

— Не е чудно, че си напълнял — каза му тя.

— Не е от храната. Не правя физически упражнения. Закован съм за писалището по четиринадесет часа на ден. „Соренсен“ непрекъснато се разширява. Знаеш ли, че сме втората по големина фирма за доставка на месо за хамбургери в целия регион?

Тя се усмихна.

— Не, не знаех, но съм впечатлена.

— Знаеш ли, винаги си мисля колко е жалко, че сме роднини.

Тя не отговори, но почака той да продължи.

— Това, което имам предвид — обясни Клайд, — е, че ние винаги се разбираме така добре. Ти си първият човек, на когото говоря за този Букбайндър. Това беше вътре в мен затворено, а когато не можеш да кажеш какво мислиш, чувстваш, че ще полудееш.

— Ти не си луд. Може да грешиш, но не си луд.

— И аз мисля така.

Той обра всичкото суфле и се облегна на стола.

— Вкъщи ли се връщаш?

— Вкъщи? Майка ми е още в Европа. Няма смисъл.

— И ти се отказа от Сан Франциско завинаги?

— Не съм сигурна, но така мисля. Когато отивах там, имах една мечта — каква съм и каква бих могла да бъда. Но това беше само мечта. Виктор се появи и ме разбуди.

— Мисля, че Виктор е абсолютен червей — каза Клайд. — Той лази навсякъде още откакто е проходил и проговорил и никога не е имал смелостта да застане на собствените си два крака.

Али се намръщи.

— Може би не трябва да сме така строги с него. В края на краищата той е единственият, който държи целия бизнес и непрекъснато ни го напомня.

— Това не е вярно. Ако някой държи целия бизнес, то това е Силия. Татко казвал ли ти е някога за Родерик и за самолета?

— Мисля, че не.

— Подсети ме да ти разкажа някой ден. Това е мъчителна история. А сега кажи… искаш ли едно бренди? Чувствам се някак уморена.

Той я погледна отблизо.

— Горе?

Тя кимна. Очите й бяха замъглени и мъждукащата свещ в средата на масата ги правеше блестящи като лунни камъни под вода.

— Али… — каза той.

Тя стисна ръката му по-силно.

— Ако не искаш да дойдеш — каза тихо тя, — само кажи не.

— Сигурна ли си, че искаш да дойда? — попита той.

Тя отново кимна.

Клайд дръпна ръката си и посегна за цигарите. Той даде една на Али и двамата запалиха. Тя пуши нервно няколко мига и после каза:

— Предполагам, че не трябва да мисля за такива неща. Сигурно мислиш, че съм още в шок.

Той поклати глава.

— Не, не мисля така.

— Като че ли не одобряваш?

— Не, аз съм много развълнуван.

— Развълнуван!

Той се наведе над масата.

— Влюбих се в теб още първия ден, когато те видях. Никога не съм очаквал и ти да имаш същите чувства към мен.

— Не предполагаше ли?

Той извади цигарата от устата си.

— Как бих могъл, аз почти не те виждам.

— Да — каза тя несигурно, — изглежда, че ние двамата сме неудачници. Двете птици със странни пера, които държат една на друга.

— Ти не си неудачник.

— Аз съм имала сестра близнак, която почина. Ти не знаеш колко това ме прави неудачник.

Али подписа сметката, те напуснаха ресторанта и влязоха във фоайето на хотела. Навън беше паркиран автобус и в хола влизаха японски туристи. Една дама с наметка от визон и с малко кученце в ръка се оплакваше на очилатия си мъж, че било топло. Най-сетне той изръмжа:

— Милдред, аз не съм Господ. Ако искаш да стане студено, помоли се на него.

Али и Клайд отидоха до асансьора. Те нито се бяха хванали за ръцете, нито се поглеждаха.

Али отключи вратата на своя апартамент и те влязоха. Завесите бяха спуснати и камериерката беше отметнала завивките. Али захвърли обувките си и отиде да пусне телевизора.

— Искаш ли някаква напитка? В барчето има всичко. Ключът е в чекмеджето.

Докато Клайд сипваше бренди в две чаши, тя отиде до прозореца и погледна навън в тъмната нощ. Приглушеният шум от колите се смесваше с шума от климатичната инсталация. Тя се чувстваше възбудена в очакване на нещо хубаво.

Беше десет часът, време за новините. Имаше протест срещу дискриминацията в училищата в Мериленд и някакъв служещ се опитваше да обясни своята политика на сърдитите родители. Един каза:

— Не е естествено. Просто не е естествено.

Али се върна. Разкопча вечерната си рокля и тя се спусна на земята като синьо-розов облак. Клайд седеше на ръба на леглото с чаша бренди в ръка, тя отиде до него по сутиен и бикини и обърна гърба си.

Той изгледа гърба и бедрата й.

— Би ли го разкопчал? — помоли тя.

Той посегна и разкопча сутиена й, гърдите й се освободиха, той ги обхвана с ръцете си и почувства тяхната тежест. Тя се обърна към него и сложи ръцете си на раменете му. Той целуна гърдите й, отначало леко и нежно, но после по-силно и по-силно, докато тя едва можеше да издържа. Почти насила съблече палтото му, после махна връзката и ризата му. Ръкавът на ризата се скъса, но никой от двамата не обърна внимание. После тя изрита обущата му и разкопча колана на панталоните му. И двамата бяха задъхани, когато се вкопчиха един в друг и се притискаха все по-силно и по-силно, докато накрая тя извика. Тя искаше да бъде толкова хубаво, че да боли, и то така болезнено, че да бъде хубаво.

— Али… Али… — викаше Клайд, но след това започна лудешко целуване и любов между двама души, които искаха да удавят любовта в своята страст.

Когато всичко свърши, те лежаха един до друг, потни, задъхани, освободени и ужасени от това, което бяха направили. Али се зави в покривките, а Клайд изтриваше потта от лицето си.

— Предполагам, знаеш, че вече сме прокълнати за ада — каза тя.

Той се изкашля.

— Ти наистина ли вярваш в това?

— Защо не? Обичам да мисля, че на небето има някаква награда за доброто. Така че трябва да има и наказание за греха.

— Така ли те научиха в Сан Франциско?

— Те не проповядват нищо друго, освен любов и опрощение. В това не влиза увиването на фасове и краденето на книги.

— Не ти ли казаха как да се бориш срещу кръвосмешение?

Али седна и дълго гледа Клайд.

— Не използвай тази дума. Тя не може да изрази всичко.

— Така се нарича, нали?

— Не, това е любов, не е кръвосмешение.

Той стана и вдигна палтото си от пода.

— Искаш ли цигара?

Тя го гледаше как извади две цигари от пакета и ги запали.

— Бих желала да не говориш така. Ние само наполовина сме роднини и даже не си приличаме.

— Силия смята, че си приличаме.

— Не ме интересува какво мисли Силия. Силия е една властна стара проклетница.

Клайд седна на леглото и подаде цигарата на Али.

— Не е важно толкова какво мисли Силия — каза нежно той. — А какво мисли законът. За това не можем да бъдем арестувани.

Тя лежеше и наблюдаваше как пушекът се издига към тавана.

— Като че ли се опитваш да ме накараш да се чувствам виновна — каза тя.

— Искам просто да разбереш проблемите.

— Ако аз те обичам, това проблем ли е?

— Не, сам по себе си.

— Но е проблем, ако някой научи?

Той кимна.

— Може би трябва да решим да не се виждаме.

— Ти би ли могъл? — попита тя.

— Какво?

— Да не се виждаме след това, което се случи?

Той вдигна рамене.

— Това няма никакво бъдеще, нали?

— Аз не питах това.

Той отново стана и отиде до прозореца. Тя наблюдаваше широкия му гръб и стройните бедра. Тялото му беше на мъж, който още не е достигнал зрялост — все още слаб и добре сложен, но постепенно наедряващ в раменете и бедрата.

— Много лесно мога да те заобичам така, че никога да не те пусна — каза простичко той. — Казах ти вече, че се влюбих в теб още в деня, когато те видях за първи път. И от тогава те обичам. Винаги ми се е струвало, че имаме да споделяме много тайни и твърде много си приличаме. След като те срещнах, винаги мечтаех за теб. Понякога мечтите ми са били сексуални. А сега всъщност направихме всичко да се сбъдне и това беше сто пъти по-хубаво от всички мечти. Тук обаче е бедата. Както всичко друго, нали? Прекалено е хубаво, за да бъде вярно. Не може да се осъществи и ние и двамата знаем, че не може.

Настъпи дълго мълчание. После Клайд отново дойде до леглото и седна до нея. Тя нежно започна да го гали.

— Да — каза тя. — Ти си прав.

Отидоха до гробищата, където бе погребан баща им. В своето завещание той бе пожелал да бъде погребан във Вашингтон, в града, в който бе домът му след смъртта на Клара в 1945 година.

Гробищата бяха на един засенчен с дървета склон, недалеч от аутобана, и когато пристигнаха рано сутринта, железните врати току-що бяха отворени. Беше съвсем свежо и поляните блестяха в роса, но денят щеше да бъде пак горещ и влажен.

Али беше с обикновена черна рокля и с шапка с воалетка. Клайд носеше тъмен костюм с черна връзка. Те не проговориха, докато вървяха по пътеката, покрита с чакъл до върха, където беше гробът на баща им.

Надгробният камък беше мраморен с надпис „Джон Ф. Корнелиус, 1917–1967, любим съпруг на Айрин“.

Те спряха в сянката на шумящите дървета. Али коленичи и положи свежи хризантеми между предишните цветя, които вече бяха увехнали.

— Още не мога да свикна — каза Клайд. — Просто не мога да повярвам, че той е тук.

Али не отговори. Очите й бяха пълни със сълзи. За момент тя си спомни деня на пързалката, когато обикаляха с баща си и се смееха, а слънцето беше като оранжева светлина в зимното небе.

Клайд погледна настрани надолу по хълма над вкаменените надгробни камъни, прозиращи в синкавата мъгла, която идваше откъм река Потомак. Той беше отчаяно самотен след смъртта на баща си и идването тук не му помагаше. Преди три години майка му получи увреждащ я удар и оттогава беше в санаториум. Виждаше я по един път месечно, но с времето забеляза, че си търсеше извинения да не ходи на посещение. Беше много потискащо. Пристигаше винаги с цветя и книги и я намираше винаги парализирана, увита в одеяла. Не можеше дори да му се усмихне, когато влизаше в слънчевата й стая. Баща му беше за него силата и куражът още от времето, когато беше съвсем малък. И мисълта, че този горещ и действен мъж лежи тук, в тези гробища, беше за него повече, отколкото можеше да понесе.

— Ти не смяташ, че сме го разочаровали, нали? — попита Али.

Клайд вдигна рамене.

— Не, не сме го разочаровали. Той разбираше любовта, не мислиш ли? Той разбираше този вид любов, която другите не разбираха. Може би затова е тук сега, защото обичаше някой друг, а не тези, които трябваше да обича.

— Бих желала да мога да му разкажа сега за Дестри.

— Вероятно ще ти каже същото, което ти казах аз.

— А какво е то?

— Щеше да каже, че е лош късмет, ако пресечеш пътя на един Корнелиус, и щеше да те накара да оставиш цялата работа на мира.

Али сведе глава.

— Мислех си да отида в някоя редакция на вестник. Може би на списание „Тайм“.

— И какво ще кажеш? Моят приятел наркоман беше застрелян при полицейска разправа и аз подозирам братовчед си. Нямаш никакви доказателства.

— Ние знаем за Дейвид Букбайндър.

— Знаем за Букбайндър това, което татко ни е казал. Но татко е мъртъв. Но даже и да бихме могли да го докажем, няма никаква явна връзка между това, което Дейвид Букбайндър е направил преди четиридесет години, и това, което Виктор прави сега.

— Няма ли правосъдие? — попита Али.

Клайд постави ръката си на рамото й.

— Никакво спрямо богатите. И особено срещу Виктор.

Али погледна към гроба на баща си. Тя искаше да дойде, за да се увери, че той наистина някога е съществувал. Освен неговите писма и снимки това беше сега единственото реално доказателство. Но тя не вярваше, че той е тук, легнал в ковчега със златни дръжки, в сухата земя. Това място беше толкова неподходящо за него.

— Трябва да вървя вече — каза Клайд. — Улрик ще ме чака в десет часа.

Али не се обърна.

— Ще постоя тук още малко. Не знам кога ще мога да дойда пак.

— Заминаваш ли?

— Мисля, че така е по-добре. Ще отида при Фреди и Тес в Лос Анджелис.

Клайд постоя още малко и не каза нищо.

— Наистина те обичам, ти знаеш — каза най-сетне той.

— Зная — отговори Али. — И аз те обичам.

Той като че ли не можеше да тръгне. Повървя малко надолу по пътеката и после спря. Върна се, прегърна я и допря челото й до своето. През воала на шапката лицето й приличаше на сянка в огледало. Той виждаше сълзите й, които се стичаха по лицето й, и беше толкова разстроен, че не можеше да говори.

— Али, обичам те, но не може.

Тя кимна и преглътна сълзите си.

— Моля те, Али, кажи ми, че разбираш. Не е, защото не те обичам.

Тя повдигна главата си и го погледна.

— Ще намеря някой друг — каза тя с изкривена усмивка. Бръкна в чантата си и извади кърпичка. — Сигурна съм, че ще намеря някой друг.

Той хвана ръката й.

— Не ме карай да се чувствам виновен — каза тихо той, а тя пошепна:

— Разбирам, Клайд. Зная, че не можем да продължим.

Тя тъжно се усмихна.

— И ще намериш някой друг?

— Предполагам. Няма да бъде като теб, но някого, когото да обичам.

Той кимна.

— Да, и аз ще направя същото.

— По-добре тръгвай сега — подкани го тя. — Не трябва да закъсняваш за Улрик. Не точно сега, когато имаш такъв успех.

Той повдигна воала и я целуна. Устните й бяха топли, меки и солени от сълзите. После пусна воала и без да каже нито дума, тръгна надолу по пътеката.

Али го гледаше със спуснати ръце и прибрани крака, както се стои в черква. Постепенно той изчезна зад дърветата и тя можеше да види само върха на главата му, после той отмина. Тя си помисли: „Колко малки стават хората, когато си отиват. Те изчезват като в някоя чудна, странна магия и ме оставят сама, но същата“.

Надолу, в гробищата, тя видя една жена в черно, приведена, с красиви виолетки в ръка, как мъчително си проправя път към гроб, над който един бял ангел бе разперил крила.

Към следващата част или към съдържанието

Греъм Мастертън Милионерът (13)

Метаданни

Данни

Милионерът

Информация

История

Сваляне / Връзки

1967

Катастрофа с хеликоптер убива наследника на Корнелиус

Греъм Мастертън
Милионерът (13)