Корнелиус обявява планове за авиацията

„Най-големият самолет“ в света е почти готов

„Родерик Корнелиус, по-големият син на петролния милиардер Йохан Корнелиус, главен директор на «Корнелиус ойл», обяви днес своите планове да построи и пусне в експлоатация най-големия и най-бързия пътнически самолет в света.

«Това, което започваме днес, ще направи света по-малък», каза той на една конференция на специалисти по авиацията и журналисти, състояла се в Чарлстън, Западна Вирджиния.“

„Ню Йорк таймс“, септември 1937 г.

Новата сграда на „Корнелиус ойл“, издигната в долната част на Бродуей, безвкусно позлатена и украсена за временното удоволствие на някой принц и декадент, в мъгливи дни добиваше някакво отчаяно великолепие и приличаше на приклекнал гърбав великан в двора на палат. На Уолстрийт бе известна като „пъшкащия Грейндж“. Архитектът й бе безпомощен имитатор на Кас Джилбърт, който проектира сградата на Улуърт; но там, където Джилбърт успяваше да направи готическите кули да изглеждат ефирни и безтегловни, този човек само натрупваше масивни блокове един върху друг, колкото по-тежки, толкова по-добре, и после гарнираше огромната и тежка конструкция с възможно най-много неподходящи украси.

Всичките тридесет и пет грозни етажа на постройката бяха изградени монотонно от мръснокафяв гранит — потискащи и отвън и отвътре. Всеки офис бе облицован с южноамерикански махагон, бе постлан с килим, а бравите и радиаторите бяха украсени с бронзови листа. Говореше се дори, че архитектът искал стъклописи по прозорците, но някой, вероятно Хестер, беше сложил край на украсите. Лодер Грийнуи беше казал за сградата, че е паметник на всичко, което може да се купи с пари — и е имал предвид всичко! А когато, наскоро след откриването през 1936 г. Джеймс Гембъл Роджърс посети хола и огледа стените от черен мрамор, изкопирани от сградата на Страус, го коментира като „най-скъпата погребална зала в американската история“.

Фамилията Корнелиус съзнаваше, че сградата беше архитектурно агресивна, но „къщата“, както обикновено я наричаха, бе онова тежко физическо присъствие, което те желаеха за своята империя. Това бе храм на тяхното богатство и на начина, по който то бе създадено. И Йохан казваше: „Искам всеки минаващ оттук банкер, всеки инвеститор, всеки случаен Рокфелер, който гледа от сградата на «Стандарт ойл», да погледне моята сграда — да, трябва да погледне моята сграда — и да разбере, че тя представлява това, което сме. Ние сме богати, солидни, могъщи, традиционни и арогантни. Ако е грозна, то е, защото искаме да бъде грозна, и никой нищо не може да направи срещу това“.

Офисът на Дейвид Букбайндър беше на тридесет и петия етаж, едно закътано орлово гнездо на най-високата кула. На девети юни 1937 година беше влажно и облачно, но няколко отделни превалявания следобед успяха да облекчат потискащата атмосфера. Дейвид Букбайндър седеше в офиса с отворени прозорци и няколко капки дъжд попаднаха върху разпръснатите по перваза документи и папки. Той се наслаждаваше на шума от дъжда и на свежия лъх на вятъра, който проникваше в стаята му, и си мислеше, че когато счетоводният отдел получи сметките за поддръжката, по тях ще има следи сякаш от сълзи.

Букбайндър не беше спокоен, защото Йохан беше в града. Имаше стачка на локомотивните машинисти за заплащането и работното време. Хестер бе също в града. Посещаваше чайове на различни приятели и Родерик щеше да я заведе да види Морис Еванс в „Крал Ричард II“. Родерик беше двадесет и три годишен и склонен към напълняване. Бе непрекъснато нервен, защото Йохан го бе натоварил да проучи възможностите за атлантически полети на въздушен кораб. Времето на въздушния кораб ненадейно и ужасяващо отмина през една влажна вечер на миналия месец, когато „Хинденбург“ експлодира над Ню Джърси. Сега се говореше, че „Пан американ“ изпробва новите интерконтинентални самолети, и Йохан искаше да се осигури участие на „Корнелиус ойл“ навсякъде, където ставаше нещо. Хестер смяташе, че прелитането над Атлантическия океан е интересна идея, но Родерик мразеше височините и дори се бе обзаложил на двадесет и пет долара с Давина Биренберг, че Амалия Ърхарт няма да успее. Давина бе луда по самолети и с ентусиазъм прие облога.

Джон бе в лятна ваканция с приятел от Харвард. Щяха да прекарат известно време във Флорида, да посетят млади прогресивни писатели, които познаваха от Ки Уест, и после щяха да обиколят някои от петролните полета на Корнелиус в Тексас, което бе едно допълнително синовно задължение към Йохан. Джон бе изпратил една дръзка картичка на Букбайндър, в която казваше: „Днес изядох първата си раковина. Трябва да си призная, че ми напомни за вас“.

Що се отнасяше до империята на Корнелиус, бизнесът беше сравнително оживен; преди няколко месеца обаче, Дейвид Букбайндър бе подушил нещо на стоковата борса, което го обезпокои; особено цените на медта, и той правеше всичко възможно да подготви организацията за съкращаване и възможна рецесия. Водил бе дълъг телефонен разговор тази сутрин с „Дейлонг ойл“. Техният вицепрезидент Ал Форето му разправи за изложбените зали, препълнени с непродадени коли и посетители, които смятаха за невъзможно да купуват луксозни, непрекъснато поскъпващи стоки.

— Не мога да преглътна, че политиците на „новия курс“ ни укоряват — беше казал Форето. — Всички тези приказки за „шестдесетте фамилии“, които надували цените. Вчера имах делегация от завода за преработка на нефт, която искаше лично да се оплаче на господин Й. Казаха, че искат да говорят лично с шефа, не с неговия подчинен.

Дейвид Букбайндър се изсмя. Той бе с достатъчно силни позиции, за да му се види смешно. Фактът, че работниците от „Дейлонг“ го смятаха за дървения мундщук на Йохан Корнелиус, го накара да се разсмее. Веселото му настроение обаче не можа да разсее страховете му. Вече бе говорил с финансовия секретар Хенри Моргентау по време на един частен прием в Сити хол и протестира срещу съкращаването на правителствените разходи. По свой начин той бе завел Моргентау в един ъгъл и му бе казал: „Когато човек балансира по жица, Хенри, той може да върви само напред, само назад или да падне“.

Моргентау бе отговорил грубо: „Какво си мислиш, че съм циркаджия?“.

Букбайндър го бе потупал по гърба и бе отговорил: „Може би. Просто спомни си за това, когато положението ще ти налага да стъпиш встрани“.

Към четири и половина часа следобед заваля, Букбайндър стана от писалището и отиде до прозореца. Той виждаше Боулинг грийн под ъгъл, бързащи хора с чадъри, а като се обърна да погледне към горната част на Бродуей, видя сивия спектрален връх на Емпайър стейт билдинг вече на шест години да отразява бледата жълта светлина на скрилото се слънце. Трафикът издаваше скръбни звуци и лек вятър повяваше откъм брега на Ню Джърси. Той извади пура от дебелата си кожена чанта и внимателно премахна обвивката й.

Миналия месец Букбайндър отпразнува петдесетия си рожден ден на остров Линууд с шампанско. В същото време отпразнува своята трета съвместна година със семейството на Корнелиус и Хестер му подари златна кутия за визитни картички, облицована отвътре с лапис лазули^[1] и вградени рубини, три на брой. Когато отиде да оценят кутията, за да й направи осигуровка, специалистът каза, че приблизителната й цена е двеста и петнадесет хиляди долара. Йохан мърмореше, че такъв подарък е само прахосване на пари, но това не трая дълго. След три години работа с Дейвид Букбайндър той започваше да си признава, че въпреки случките с Куебърс парк, Карина и Беатрис, Дейвид Букбайндър умееше по един магически начин и с особен талант да борави и да упражнява натиск над съпротивляващите се сенатори и конгресмени, когато ставаше дума да се манипулират акции и ценни книжа. Той просто желаеше Букбайндър да беше с него по времето на Алберт Фол и на бизнеса в Типот Дом на мястото на Джек Фийлд.

През тези три години Дейвид Букбайндър бе успял да подобри финансовото си положение повече от всякога, дори и от времето, прекарано в „Колтън ойл“. Йохан често му го напомняше и казваше, че каквито и дефекти да има, едно е вярно, че поставя парите винаги там, където му е устата. След не много блестящото си начало Дейвид Букбайндър сега печелеше над един и половина милиона долара, а плащаше по-малко данъци и от минен работник. Но той никога не забрави произхода си и щастието си. Вратата на офиса му се отвори без предупреждение и Йохан се показа. Дейвид Букбайндър не се обърна. Той знаеше, че е Йохан, защото никой друг не би посмял да влезе, без да почука. Извади ножчето за пури и подряза края на една пура под формата „V“.

Йохан захвърли чантата и шапката си на писалището и застана там облечен в сивото си лятно палто, голям, стар и разярен. Долната му челюст мърдаше, като че ли ядеше нещо.

— Дейвид — каза бързо той, като се настани на един стол. — Смяташ ли, че остарявам?

Дейвид Букбайндър остана до прозореца с гръб към работодателя си:

— Има една поговорка, но забравих кой я е казал.

Йохан се облегна на писалището, въздъхна и погледна към пода.

— В поговорката се пита дали е по-добре да си богат или да си мъдър — продължи Букбайндър, като се обърна и бръкна в джоба си, за да извади запалка.

Йохан го погледна. Букбайндър запали пурата си и за момент се забули в облак от дим подобно на Мефистофел, току-що завърнал се от ада.

— Предполагам, че имаш някой сладък отговор — каза Йохан.

Букбайндър се подсмихна.

— Отговорът съвсем не е сладък, защото мъдрият човек прекарва дните си пред вратата на богаташа.

Йохан изръмжа. Той не бе в състояние да възприема фолклорните мъдрости на Букбайндър и каза горчиво:

— Това може да е било вярно, когато тази поговорка е била измислена, но съвсем не важи днес. Може би Рузвелт беше прав.

— Рузвелт? — попита Букбайндър.

— Ами добре, по дяволите, щом като Върховният съд е твърде стар, когато съдиите са на седемдесет години, каква надежда остава за нас, когато сме на шестдесет и пет? Стар съм, Дейвид, стар и изхабен. Уморен съм от бизнес, уморен съм от петрол, а най-много съм уморен от себе си. Не ме е грижа дали съм богат или мъдър. Аз съм изчерпан.

Дейвид Букбайндър заобиколи писалището си и седна. Той скръсти ръцете си, които имаха пръсти, подобни на кренвирши, и погледна сериозно към Йохан.

— Не ми казвай, че си имал неприятности с машинистите.

— Неприятности? — изръмжа Йохан. — Те са просто невъзможни. Говорих с така наречените момчета от „Местната 818“ и не стигнах до никъде. До сега получаваха до двадесет и пет долара на седмица, което е повече от всички останали, а сега искат тридесет и седем или нищо.

— Имаше ли журналисти? — попита Букбайндър.

— Разбира се, че имаше.

— Може би трябваше да отида вместо теб. Мен не ме цитират толкова често, колкото теб. Надявам се, че не си казал нещо много цветисто.

Йохан се загърна в палтото си и каза кисело:

— Мисля, че съм достатъчно дълго в този бизнес, за да мога да кажа каквото си искам и на когото си искам. Само ги нарекох сбирщина плъхове, които живеят на гърба на честния капитализъм или нещо подобно.

Букбайндър пушеше пурата си.

— Надявам се, че се шегуваш — каза той със спокоен тон.

— Разбира се, че се шегувам. Но повече не мога да ги понасям. Искам още утре сутрин да се обадиш на Фред Дъръм и да поговорим за безработните. Няма да позволя да ме изнудват, Дейвид, и това е последната ми дума.

Букбайндър едва сдържа леката си тлъста усмивка.

— Нека не забравяме за какво съм аз, Йохан — каза той. — И нека спестим малко позорните думи, нали?

Йохан не отговори. Поскърца известно време със скъпите си коронки в устата и после каза:

— Тук има ли кафе?

— Разбира се, искаш ли кифличка?

— Да, защо не. Не съм ял нищо от сутринта. Това беше най-трудният ми работен ден от последните пет години. Следващият момент, преди да се усетим, е машинистите да си седят като момчетата от „Дженеръл мотърс“.

Букбайндър поклати глава.

— Не се тревожи за това. За мястото на всеки един от „Дженеръл мотърс“ има по един от „Юнайтед стейтс стийл“. И за всеки, който днес е на работа, утре ще има двама без работа. Така поне се движи пазарът. Неминуема е още една рецесия, Йохан. Няма начин да я избегнем. Днешният ден ще бъде далечен, неприятен спомен. — Букбайндър прелисти сметките. — Не мога да кажа, че следващите няколко години ще бъдат лесни, но вече съм намалил продукцията, готов съм да намаля и работната ръка, ако трябва. Вече съм в преговори за пласменти в чужбина и смятам, че ще преминем бурята без много загуби на капитал.

— Подписа ли договора с немците?

— Разбира се. Вече два парахода, натоварени с дебели автомобилни гуми, са на път за Хамбург. Още се въздържам от договора с „Мерцедес Бенц“, но ще мога да се справя.

Йохан се обърна, когато Стефани донесе сребърния поднос с кафето, чашите и цяла чиния с намазани с масло кифлички, всичко покрито с чиста бяла кърпа. Тя сипа кафето и нервно изгледа Йохан, който започна да дъвче кифличката трудно, като че ли е странно един милионер да яде такова просто нещо като кифла.

Когато тя си излезе, Йохан забеляза:

— Добре е, че поставяш печалбата пред честта.

— Какво имаш предвид? — попита Букбайндър, като много добре знаеше какво точно иска да каже.

— Нека да кажем така — продължи Йохан, като пиеше кафето си. — Твоят патрон господин Ротшилд не би заритал от радост, ако знаеше, че ще правиш бизнес с господин Хитлер?

Букбайндър изръмжа.

— Аз не съм единственият, Йохан. Много от финансовите знаменитости на Уолстрийт днес се ръководят от банковия си баланс повече, отколкото от своята расова съвест. Хитлер търси от пазара машини, автомобилни гуми и други подобни стоки. Той има нужда от стоката, а ние от парите. Мисля, че Атлантическият океан е достатъчно дълга лъжица, ако трябва да преглъщаме заедно с дявола.

— Така мислиш ти — каза Йохан. — Но в някой от тези дни господин Хитлер ще долети тук и ще ти изпрати няколко изстрела през прозореца.

— Ами Хинденбург не доказа нищо — измърмори Букбайндър, като нарочно повдигна вежди.

Няколко минути седяха мълчаливо и пиеха кафето си. Нямаше телефонни обаждания, защото Букбайндър винаги даваше инструкции, че неговите срещи с Всемогъщия са свещени и никакъв разговор не трябва да ги прекъсва. Дъждът биеше по прозорците и вятърът развяваше книжата по писалището на Букбайндър, а те двамата като че ли бяха извън света, в някакъв безвременен плавателен съд, без да виждат облаците навън и без да чуват шума на колите, освен техните сирени, но Ню Йорк се готвеше за нов дъждовен летен ден.

— Знаеш ли — каза Йохан, като потърка очите си, — ти и аз трябва да седнем някой ден и да разберем какво, по дяволите, имаме общо и какво означаваме един за друг.

Букбайндър се усмихна леко.

— Това е романтична идилия, Йохан, не знаеш ли?

— Голяма идилия! — процеди през зъби Йохан.

Дейвид Букбайндър помълча малко, пушейки пурата си, и имаше вид като че ли мисли сериозно. След известно време се изкашля и каза:

— Много от големите приятелства започват така, както започнахме ние; много от трайните приятелства. Те са продължителни, защото няма никакви илюзии и никога няма да има.

— Аз мога да те съсипя — каза Йохан сухо. — Ти знаеш, нали?

Букбайндър кимна.

— Разбира се, че би могъл. Но защо ще го правиш? Има някои драматични жестове, които си заслужават цената, но този няма да бъде един от тях. Точно затова няма да го направиш и затова аз мисля, че с теб си живеем в романтична идилия. Ние сме двама души, които вярват в присъщите на капитала свойства, и летим заедно в тунела на обичта. Трябва да си вярваме един на друг в тъмното както влюбените.

Йохан изтръска трохите от кифличката.

— Защо винаги държиш прозорците си широко отворени? — попита той. — Не видя ли какво се случи с Джийн Херлоу. Хвана зимния грип и за една седмица почина.

— Би ли плакал на погребението ми? — попита Букбайндър.

— Точно толкова, колкото ти би плакал на моето.

На вратата леко се почука и Стефани въведе Хестер. Беше облечена в елегантен гълъбовосив следобеден костюм на бели тебеширени райета и с кремава копринена блуза, над която имаше черна плетена жилетка. Тъмната й коса бе леко накъдрена и носеше малък сив тюрбан с воалетка и с игла, обсипана с диаманти. Не харесваше големите островърхи шапки, защото закриваха красивите й очи.

Двамата мъже станаха и Йохан й предложи стол. Букбайндър отиде и затвори прозореца.

— Как бяха братствата? — попита Хестер, като сядаше и отваряше бележника си. — Чаят, мога да ти кажа, беше ужасен.

Йохан се изкашля.

— Ако настояваш да пиеш чай с тези невероятни стари дракони, мисля, че трябва да приемеш последствията. Дейвид и аз просто прекарвахме следобеда.

— Като влюбени! — допълни Дейвид Букбайндър.

Йохан го погледна намръщено, нещо, което Хестер не забеляза. Той облиза устните си и после кимна.

— Точно така, като влюбени.

— Добре — каза Хестер бързо. — Щом като само това ви е работата, по-добре да отидем до Грамърси парк и да се преоблечем. Роди ще дойде към седем, а твоята вечеря е в седем и половина, нали?

Йохан мрачно потвърди.

— Ще държа слово пред Републиканския финансов клуб по дългосрочните проблеми на съкращенията на помощта. Макар че след днешните ми проблеми започвам да се чудя дали благотворителността си струва труда. Американският работник се нуждае от ритник, а не от благотворителност.

— Хоуп завърна ли се от Кънектикът? — запита Букбайндър.

— Разбира се, че се завърна. Не си ли забелязал измъченото ми лице? — каза Йохан.

Дейвид Букбайндър се облегна на писалището и се изкашля. Без да погледне и двамата, той попита:

— Все още ли имате затруднения с Хоуп?

Хестер явно не знаеше дали да каже нещо на Букбайндър за Хоуп или не. Отношенията й с най-висшия чиновник на съпруга й бяха учтиви, но доста сдържани. Чувстваше се, че ако не бяха така обвързани финансово, биха се разминавали по улицата, сякаш въобще не се познават. Хестер си мислеше, че Дейвид Букбайндър беше малко повече от еврейски мафиот и че цветът на лицето му беше като на евтини бонбони, които децата си купуваха на Кони Айлънд. Така беше казала веднъж на Йохан и той се беше ядосал.

От своя страна, Букбайндър беше тих и нащрек в присъствието на Хестер и никога не говореше за бизнес. Той не бе съвсем сигурен доколко Хестер знаеше как той попадна в „Корнелиус ойл“ като главен чиновник и не възнамеряваше да се издава.

А всъщност самият Йохан бе казал на Букбайндър за Хоуп, така че Хестер нямаше какво да решава дали да каже или не. Тя седеше съвсем мълчалива и й се искаше Йо да се опитва да държи частния си живот за себе си, особено пред човек като Букбайндър.

— Вече съм стар за баща — каза Йохан. — Значи много добре. Хоуп е на осемнадесет години, а аз съм почти на шестдесет и четири. Може би не разбирам младото поколение и може би в това се състои трудността, но тя е необуздана! Как може да възпиташ такова момиче в добър дом, с всичко, което пожелае, добро образование и дисциплина, и все пак да е необуздана.

Дейвид Букбайндър извади голяма бяла кърпа и изтри носа си.

— Колко необуздана? — попита той с приглушен глас.

— Ами — намеси се Хестер, — преди коледната ваканция тя беше в една компания с Джон Рузвелт и Джон Дрейгън, а ти знаеш какви са те. А сега е още по-лошо.

— По-лошо! — прекъсна я Йохан. — Тя носи къси поли, подстригала си е косата като Джийн Артър и, по дяволите, Дейвид, тя пуши. Не бих се изненадала, ако си има скрита бутилка и пие алкохол.

— Опитвали ли сте да се разберете с нея? — каза Дейвид Букбайндър.

— Бих се опитал, ако можех да разбера поне една дума от това, което казва! Говори винаги за „буги-вуги“ и „килър-дилър“ и всяко нещо я „дразни“. Излиза всяка вечер и харчи парите си така, сякаш й пречат. По четири-петстотин долара на седмица, понякога и повече, харчи ги с някаква глупава тълпа от дечурлига, които прекарват времето си да се състезават със спортните си коли нагоре-надолу по аутобаните, ходят по разни партита и бог знае още какво. Искам да те попитам, знаеш ли какво означава „крокодил“?

— „Крокодил“ — намеси се Хестер — е млад човек, който обича суинг. Мислех си, че даже и ти би се досетил.

— Не желая да се досещам — каза Йохан ядосано. — Искам да говоря с дъщеря си на английски, а не на някакъв чужд език, който никой не е чувал. Тя е необуздано момиче, Дейвид, и е своенравна, за нея аз съм някаква антична отживелица от старата генерация.

Дейвид Букбайндър се усмихна.

— Бихме могли да прекъснем дохода й, ако желаеш — подсказа той. — Доста ще е трудно да вика ура без пари.

— Това няма да подобри нещата — каза Хестер. — Повечето от приятелите й са богати. Те просто ще й дадат в аванс, ще й дават пари, докато ние се предадем.

— Разбирам — каза Дейвид Букбайндър и постави пурата си на ръба на пепелника.

— Тя е необуздана и своенравна и това е то — повтори Йохан. — Слава богу, че не са се появили клюки във вестниците, но ако продължава така, непременно ще стане и това рано или късно.

Дейвид Букбайндър погледна надолу към писалището и попита спокойно:

— Наистина ли мислите, че е необуздана и своенравна или просто тя е единствената, която въобще ви се е противопоставила и това й се е разминало?

Йохан бавно се обърна, докато Букбайндър говореше като огромно животно, което се оглежда да види маймуната, която се е осмелила да му дръпне опашката, когато се храни.

— Дейвид — каза меко той, — ще се направя, че не съм чул това.

Дейвид Букбайндър продължи да се усмихва.

— Много добре, Йохан. Ти ще се направиш, че не си чул, а аз ще се направя, че не зная за 1903 година.

Настъпи любопитно мълчание, което Хестер не разбра. Навън дъждът бе спрял и тъмни вечерни облаци се събираха откъм запад. Хестер погледна двамата мъже смутено и повтори:

— Хиляда деветстотин и трета — какво толкова особено е станало през тази година?

Йохан не отговори веднага, но после се повдигна трудно от стола си и с голямо достойнство се загърна в палтото си.

— Това е една смешка — каза дрезгаво той. — Просто една смешка.

И Дейвид Букбайндър се усмихна на Хестер, кимна и отново се усмихна, като че ли щеше да каже, че е смешка.

Трите коли подскачаха и препускаха по неравния път, а светлините на фаровете пронизваха топлата лятна нощ. Още от далеч можеха да се чуят виковете и смеховете на младите хора, когато колите правеха остри завои и ги подхвърляха от една страна на друга, а някой се опитваше дори да свири на кларинет, но очевидно беше твърде пиян и дъхът му не стигаше.

Когато стигнаха до кръстопътя, трите коли бяха почти една до друга и заемаха целия път, а децата крещяха и викаха, като се носеха все по-бързо към кръстовището с главния аутобан.

— Излизай, Еди! Хайде, ууу!

— Охо, това наистина ме смаза!

За момент две от спортните коли се блъснаха една в друга и си отриха страните, но след това се отправиха към аутобана, надувайки сирени, и скоро бяха погълнати от тъмнината на другата страна. Около десет минути караха, като постепенно намаляваха скоростта, докато стигнаха до един разкалян завой и загасиха моторите. Всички деца се смееха и шегуваха, някой извика:

— Седнах на шапката си! Погледнете! На проклетата си собствена шапка!

Говорейки и крещейки, децата слизаха от колите си и заставаха наоколо, в това време едно от момчетата, с вечерни панталони и по риза, се опитваше да отвори бутилка с бърбън.

— Боже, ако майка ми би могла да ме види сега! — едно от момичетата се изкикоти. — Ще се побърка, наистина ще се побърка!

— Ако майка ти беше тук, бих искал да зная това, тя е чудесна възпитана жена! — каза момчето, което държеше бутилката.

Той се изсмя иронично и всички го погледнаха. След време успя да отвори бутилката и всички, облечени във вечерни костюми и рокли, насядаха наоколо и започнаха да си подават бутилката и цигарите от ръка на ръка. Небето надничаше измежду гъстите шумолящи листа на дърветата и влажен ветрец подухваше. Някъде надалеч, към Денбъри, мотоциклет си проправяше път в ранната нощ. Цигарите блещукаха с оранжева светлина, а момчето с кларинета продължаваше да надува началните акорди на една известна песен.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Мел? — извика едно от момичетата. — Ти можеш само да започнеш песента, защо не я свършиш най-после?

— Глупости, Вирджиния — каза Мел. — Един ден ще бъда на сцената заедно с Арти Шоу, а ти ще пищиш с чашата си в ръце!

— И какво ще правиш с него? Ще му държиш палтото ли?

Седнала в колата на Еди Кайзер — червен спортен „Крайслер“ — Хоуп Корнелиус слушаше и се смееше. Чувстваше се наелектризирана тази нощ — умна, интелигентна и красива. В прилепналата към тялото й бяла блестяща рокля, с пера около деколтето, тя знаеше, че изглежда най-малко две години по-възрастна от нейните осемнадесет. Бутилката още не бе минала край нея, но тя усилено пафкаше цигарите си с високо вдигната глава. Устните й бяха начервени, клепките й тежаха от грим; веждите й бяха изскубани и отново нарисувани, а къдравата й коса бе прибрана в бяла вечерна шапчица и единственото й бижу, освен пръстените, бе брошка с формата на пеперуда, обсипана с рубини и аметисти. Седнал до нея, Еди Кайзер пушеше цигарите си по специален груб начин, като поемаше дълбоко и изпускаше дим през носа си. Той бе пълно младо момче, със смокинг, твърде тесен за фигурата му, а обувките му бяха в черно и бяло. Той се обърна към Хоуп и се ухили в тъмнината. Косата му бе обръсната късо и бе бодлива отстрани, а в средата — разделена и намазана с брилянтин.

— Каква веселба, а? — каза той.

Хоуп изпусна малко цигарен дим.

— Добре е — каза небрежно тя. — Ако ти е приятно да седиш в гората във влажната нощ и да пиеш уиски от шише.

— Разбира се, че ми е приятно — отговори Еди Кайзер.

Той беше седемнадесетгодишен и след четири години трябваше да наследи нещо повече от четири милиона долара от бащиния си бизнес за патентовани лекарства. Приятелите му от училището го наричаха „Хапчето“.

— Бих искала да направя нещо оригинално, за разлика от другите — каза Хоуп. — Ние непрекъснато правим едно и също. Организираме партита, танцуваме, ходим по нощни клубове и това е всичко. Искам да направя нещо „диво“, което наистина да е нещо.

— И аз искам да направя нещо такова — добави Джон Дирман ентусиазирано.

— Ами да, това е „диво“ — каза Мел Хърбърт. И след малко попита несигурно. — Не е ли?

Хоуп изгледа всички млади, добре охранени лица. Между тях имаше такива, които струваха повече от капиталните резерви на някои малки държави и все пак ето ги тук, седнали на мократа земя на щата Ню Йорк в една дъждовна юнска нощ, пиещи уиски и незнаещи какво да правят със себе си.

— Ако мислиш, че това е „диво“ — каза Хоуп, — аз ти препоръчвам да си вървиш вкъщи и да играеш маджонг с майка си. Ако имаш късмет, може да припаднеш от възбуда.

— Може би трябва да отидем в бащината ти къща на остров Линууд и да играем покер — подсказа едно от момичетата. — Ще измислим правило всеки, който загуби, да си съблича по една от дрехите.

— О, това е глупаво — каза Еди Кайзер.

— Ти мислиш, че е глупаво, защото не можеш да играеш покер.

— Мога! Но все пак мисля, че е глупаво. Ако искам да съблека някое момиче, няма защо да седя и да играя някаква глупава игра на карти, за да го направя.

— Защо не го направиш тогава, умнико? — извика Филип Страчан. — Не си спомням да съм те виждал да събличаш някое момиче.

— Ти само ги закопчаваш, защото си Казанова в университета — забеляза Еди Кайзер.

— Хей — извика Джон Дирман, като подаваше бутилката на Хоуп, — онзи ден чух баща ми да разказва тази наистина весела шега. Тя е мръсна, но е наистина смешна.

— Не искам да слушам никакви шеги — оплака се Вирджиния. — Ти си единственият човек, който като разказва смешки, ме натъжава.

Хоуп пое глътка от бутилката и я подаде, като каза тихо:

— Това е защото Дж. Д. е също като баща си и като всички наши бащи произхожда от една банкрутирала генерация.

— Баща ми не е банкрутирал — каза Сисли Швайцерман. — Той е богат и там е целият му проблем.

Сисли бе тъмнокосо момиче с палто от камилска вълна, преметнато през рамо, и бе известна с големите си гърди. Филип Страчан казваше за нея: „Господ си мислел, че всички богати момичета са нещастни, така че й дал нещо в повече, за да й помогне“.

— И аз така мисля, Сисли — добави Хоуп. — Нашите родители са богати, но умствено са банкрутирали. Те нищо не знаят. Нашата страна премина през осем години на бедност, трудности и пот, а те продължават да мислят за братство и за работниците, сякаш са побеснели отрепки.

— Хей, чакай — каза Еди Кайзер. — Така говори Джон Л. Люис, само той.

— Повече прилича на приказките в „Гроздовете на гнева“ — забеляза Кени Търсгуд.

— Не ме интересува какви приказки са това — каза Хоуп. — Защо мислите, че седим тук, в тази глупава гора, и пием уиски? Защото не искаме да си седим вкъщи и да слушаме помпозния разговор на нашите родители за света днес и как ще помогнат да бъде управляван той.

— Не смятам, че баща ми не е реалист — вметна Мел Хърбърт. — Той е тесногръд, признавам. Но не мисля, че не е реалист. Трябва да гласувате малко доверие на нашите родители, те наистина знаят как да печелят пари.

— И това е всичко, което знаят — забеляза Хоуп. — А знаеш ли колко струват тези пари на хората, които работят за тях? Можеш ли наистина да разбереш какво струва да погълнеш една вилица, пълна с пастет дьо фоа гра^[2]? Не четеш ли вестници? Не четеш ли за стачките, за бездомните селски работници от Оклахома и за борбата, която се води в тази страна?

— Е, хайде, Хоуп, най-доброто, което родителите могат да направят за страната, е да печелят пари. Ти знаеш, както и всички ние. Ако баща ти нямаше всички тези петролни кладенци, от които да изпомпа това течно злато, около петстотин хиляди души ще бъдат без работа утре. Каква е цената на една вилица пастет дьо фоа гра, сравнена с всичко, което баща ти влага в тази страна и с което поддържа икономиката?

— А железничарите…

— Забрави ги. Те са подмолна комунистическа група и правят всичко възможно да поставят нацията на колене. Но няма да успеят!

— Хей, слушайте, да не сме се събрали тук за политическа дискусия? Ние искаме да се веселим. Хоуп, ти сама каза, че искаш да направиш нещо оригинално! — каза Джон Дирман.

— Хайде, Хоуп, ние не можем да променим посоката на историята, като седим тук — отбеляза Сисли.

Хоуп скочи и оправи полата си.

— Добре, имам идея.

— Да обърнем наопаки една бензиностанция? — попита Кени Търсгуд. — Сигурен съм, че Филип би искал да направи нещо такова.

— Не — каза Хоуп. — Искам да направим нещо диво, но диво с някаква цел.

— Зная какво — каза Джон Дирман, — да убием Рузвелт.

— Не ни е такава целта — прекъсна го Хоуп. — Ако ще убиваме някого, трябва да убием Хърст или някой като него.

— За бога — попита Еди Кайзер. — Как ще извършим такова нещо? И за какво?

— Аз не смятам наистина да убиваме Хърст — каза Хоуп. — Трябва да направим нещо умно. Трябва да прилича на истинска шега — просто развеселени деца върлуват наоколо. Но в същото време трябва да сме сигурни, че ще получим одобрението за нещо, в което вярват родителите ни. Разбирате ли?

— Баща ми вярва, че трябва да яде рохко сварени яйца за закуска — каза Кени Търсгуд. — Искате ли да накарам хората в Бронкс да ръкопляскат за рохко сварените яйца?

— Не бъди дете. Трябва да е нещо, което да ги разтърси из основи. Като класовата структура.

— Класовата структура? Не разбирам.

— Разбира се, че не би разбрал. Но това ще направим. Ще се върнем на аутобана и ще пътуваме нагоре-надолу, докато намерим някой, който иска да го превозим до някъде. Или ще спрем в някое заведение и ще потърсим шофьор на камион или някой пропаднал човек. Но трябва да изглежда наистина ужасно беден. Вземаме го с нас и го завеждаме в Роял кънтри клуб и го черпим като почетен гост, купуваме му главозамайваща вечеря и караме всички келнери да се въртят около него и да му се кланят точно както се кланят на нас.

— Продължавай — каза Филип Страчан. — После какво ще стане?

— Добре, можеш ли да си представиш лицето на Хюго, когато влезем? Можеш ли да си представиш всички тези колосани ризи, които се хранят там, когато се обърнат и видят някой грохнал стар безделник, който пие супата си направо от купичката? Не мислиш ли, че това е чудесно?

Децата се спогледаха в тъмнината и после изгледаха Хоуп.

— Това да не би да е удар върху социализма? — попита Филип Страчан.

— Можеш ли да измислиш нещо по-добро? — каза Хоуп.

— Е, добре, не мога. Но не ми изглежда чак такъв удар срещу социализма. Мисля си, че социалистите седят по фабриките и други такива места. Не мисля, че Ричард Франкенщен ще каже на работниците си да отидат на вечеря в Роял кънтри клуб, ти вярваш ли?

— Ти какъв си? — продължи Хоуп. — Не можеш ли да разбереш до какво може да доведе нещо такова? Всички, които ни познават — всички наши родители и други — ще си помислят, че е една нова обикновена шега. Няма да се разсърдят много и ще си бъдат все така самодоволни както винаги. Ние сваляме системата малко по малко и ще им покажем, че не сме направени от същата консервативна материя като тях.

Джон Дирман почеса главата си.

— Мисля, че идеята е забавна. И аз наистина съм съгласен да я изпълним, защото е забавна.

— Нямам нищо против, щом като си съгласен — каза Хоуп. — Може би ще я разбереш, когато станеш политически по-зрял.

— Да я осъществим — съгласи се Кени Търсгуд. — По-добра е, отколкото да играем покер с разсъбличане, а още по-добра, отколкото да се мотаем тук.

— Вирджиния? — попита Хоуп. — Какво ще кажеш ти?

Вирджиния вдигна рамене.

— Ако всички тръгнат и аз ще дойда.

— Мога да бъда неговата дама — каза Сисли дрезгаво, — мога да се пробутам като Джийн Херлоу.

— Имаш предвид както Джийн Херлоу го правеше.

— Хайде — каза Филип Страчан, — ако ще го правим, нека да се организираме така, че всички да знаем какво вършим. Една шега е забавна само ако се направи добре. Иначе само си губиш времето. Еди… онзи смокинг още ли е в багажника на колата ти?

— Мисля, че да — каза Еди Кайзер. — Доста е смачкан, но мисля, че така е още по-добре.

След двадесет минути спорове, смехове и уточняване на подробностите около идеята на Хоуп, децата приеха план за действие. Те шумно се качиха в колите си, Хоуп и Сисли седнаха на задната седалка на спортната кола на Филип Страчан и тръгнаха. Направиха завой на тесния път и се върнаха към разклона с аутобана за Нюбърг-Данбъри. Часът беше вече десет и тридесет и небето бе просветнало, защото облаците се бяха разнесли. Прогнозата за утрешния ден — 10 юни — бе за топло и ясно време. Тръгнаха нагоре и когато стигнаха до аутобана, намериха чудесно място. От страни на пътя, зад пълния с коли паркинг, имаше малка гостилница и бензиностанция. Беше ниска дървена постройка, от която в топлата лятна нощ се носеше мирис на бекон. През осветените прозорци децата забелязаха собственика, набит мъж в бяла фланелка, който почистваше масите. Един камион тъкмо потегляше към паркинга и червените му светлини изчезваха към долината на Хъдзън. На една маса бе седнал слаб мъж в стар сив костюм с чаша кафе и една сладка пред него.

Трите коли спряха отстрани на аутобана, а Филип отиде да се съветва с Еди Кайзер. После се върна при Хоуп и каза:

— Всички сме готови. Искаш ли да влезеш и да му окажеш чест?

Хоуп излезе от колата и Филип й помогна да стигне до шосето. За момент задържа ръцете й и я погледна — красива, с къдрава коса и сериозно лице.

— Ти си момиче за милиони, Хоуп. Знаеш ли?

Тя не отговори. Не й харесваше особено да стои там заедно с Филип, да си държат ръцете и всички други да ги гледат, Филип беше отегчителен, а тя нямаше друг избор.

— Зная, че смяташ нашите майки и бащи за старомодни — каза той. — Но помни, че всички ние очакваме по-светло бъдеще. Всички ние — не само социалистите и работниците. Богатите също имат права, знаеш ли.

Хоуп сведе поглед.

— За такъв умник като теб и така добре образован нямаш много голяма фантазия.

Филип не се раздразни. Той обичаше дръзки момичета.

— Ти си рядък случай — каза й той усмихнат.

— Да — потвърди тя.

Нощният вятър развяваше блестящата коприна на роклята й.

— Мисля, че е по-добре да тръгвам. Дай ми няколко минути да обмисля всичко. Ще ти махна от прозореца, ако имам нужда от помощ. Еди, намери ли смокинга?

— Търся го — каза Еди с приглушен глас.

— На добър час, Хоуп — каза Филип и се върна в колата си.

Еди намери смокинга и също се качи в колата. Трите коли се преместиха към дърветата, угасиха моторите и фаровете. Скоро не се чуваше нищо, освен шумоленето на вятъра и лекото потрепване на дърветата.

Стъпките на Хоуп изскърцаха по сгурията и тя изкачи дървените стълби към вратата. Повечето светлини вътре бяха загасени и тя видя собственика да изтрива ръцете си и да закача престилката си. Отвори вратата и влезе.

Собственикът погледна, но беднякът в сивия костюм продължаваше да се взира в изстиналото си кафе и последните хапки от сладкиша. Вътре бе неприятно топло и се носеше лепкава миризма на бекон и застояла мас. Някакъв кейк бе поставен под стъклен похлупак като музеен експонат от вкаменелости. Електрическите перки неуморно се въртяха на тавана и хвърляха трептящите си сенки върху мазните тапицерии; имаше две машини за игра и календар с Мирна Лой.

— Затворено е, госпожо — каза кратко собственикът.

Беше нисък и приличаше на славянин, с късо подстригана сива коса и мръсна риза на карета. В джоба си имаше цяла редица от тъпи моливи.

— Мислех си дали бихте могли да ми помогнете — каза Хоуп, като се опитваше да изглежда с широко отворените си очи колкото се може по-безпомощно.

— Как да ви помогнем? — попита собственикът. Зад гърба му висеше овехтяла картина на река Вистула и жълта розетка с числото първи.

— Колата ми — каза Хоуп. — Тъкмо минавах оттук и тя се счупи. Издаде някакъв звук и просто спря. — Хоуп продължи предпазливо: — Мислех си да се обадя в някой гараж. Нали знаете, да дойдат и да ме изтеглят. Тази вечер трябва да бъда в Нюбърг, много е важно, защото скъпият ми чичо е безнадеждно болен и представете си, че умре, докато чакам за някакъв влекач.

Собственикът не можа да възприеме това лесно. Той поклати глава и каза:

— Не разбирам от коли. Един край, друг край, просто не разбирам нищо от коли.

— Мислите ли, че този джентълмен там знае нещо? — каза Хоуп.

Собственикът я погледна. След това се обърна и изгледа бедняка, допиващ последните капки кафе под портрета на Мирна Лой.

— Този? — попита собственикът.

— Да, този — отговори Хоуп. — Тук няма никой друг, нали?

Собственикът повдигна рамене и извика:

— Хей, ти!

Отначало беднякът не разбра, че викат него, и продължи да си пие кафето, като внимателно се взираше в дъното, за да се увери, че вече не е останало нищо.

— Хей, ти! — отново викна собственикът.

Човекът постави чашата си на масата и погледна. Беше кльощав и преждевременно посивял, с остър нос, изтощено лице и очи, характерни за тези, които се редят на опашка за супа, навъртат се край железопътните линии или продават връзки за обувки и кукли с механизъм по безкрайните ъгли на градските улици. Раираната му риза бе оръфана, а сивият му костюм от носене бе станал безформен. Може би бе на петдесет, но най-вероятно е да нямаше повече от тридесет и пет. Имаше нещо съвсем безнадеждно в него като на параход, който някога е бил модерен, а сега е завлечен в някое устие. Може някога да е бил и красив като банковите чиновници, но сега лицето му имаше безличния вид на бедността.

— На мен ли говорите? — попита той и гласът му бе много мек и учтив.

Собственикът го изгледа.

— Да не мислиш, че си говоря сам на себе си?

— Съжалявам, не мисля така — каза човекът.

И сега за първи път той погледна към Хоуп. Очите му не показваха изненада, че вижда младо момиче, облечено в блестяща бяла вечерна рокля, но каза добър вечер и оправи връзката си.

— Какво разбираш от коли? — настояваше собственикът. — На тази дама се е повредила колата. Знаеш ли нещо за колите?

Беднякът стана. Той не бе висок, беше много слаб и Хоуп забеляза, че нямаше чорапи. Мина напред, като се опитваше да върви изправен, и попита:

— Какъв изглежда проблемът, госпожо?

Хоуп го погледна смутено. Сега, когато нейният „удар за социализма“ се осъществяваше, тя се изплаши, а се и възбуди. Седмици наред бе мислила за това — още от последния скандал с майка си. Отначало идеята й изглеждаше глупава, но колкото повече мислеше за нея, толкова повече й харесваше. Искаше да направи нещо, което да накара надутите хора да изглеждат кухи и долни, каквито си бяха; и искаше също такива бедняци и пропаднали като този да знаят, че тя и нейните приятели не бяха разглезени пикльовци, губещи времето си да плуват с лодки, да танцуват и да ходят на ски, но че следващото поколение богаташи ще бъдат истински милостиви, ще помагат честно и ще се освободят от тази смешна закостенялост, която ги доведе до 1929 година.

От една страна това бе удар върху баща й. Йохан Корнелиус никога не бе искал Хоуп да бъде нещо повече от неговата красива малка дъщеря: умна, но послушна, инициативна, но готова да падне на колене, когато трябва. Понякога тя се чудеше дали самият той не искаше да докаже нещо на себе си, като се отнасяше с нея по тоя начин. Тя знаеше какво голямо влияние имаше майка й върху неговия живот и той имаше един неестествено груб, уклончив начин на отношение със силните независими жени. През цялото си детство Хоуп се бе сблъсквала с неговата задушаваща нетолерантност както например по времето, когато не й разреши да се присъедини към скаутската организация на момичетата в Линууд, защото той упорито държеше, че тя трябва да е красиво момиче, женствено и че не трябва да се грижи за себе си. Тогава той й крещя: „Разглезена? Разбира се, че си разглезена. Не искам въобще да бъдеш друга! За какво мислиш, че съм спечелил всички тези пари? За какво мислиш, че съм се борил? Някои от момичетата са готови да си дадат дясната ръка, за да си смените местата!“. Хоуп си спомняше всичко това, защото в мисълта си тя си представи някакво друго момиче седнало на нейния стол, с нейните рокли с волани, но само с една ръка — цената, която това момиче трябваше да заплати, за да седне на мястото на Хоуп.

Сега този слаб бедняк стоеше уморен пред нея, един безнадежден шампион на нейната революционна идея. Той се изкашля дрезгаво и глухо и вдигна ръка към устата си. Тя забеляза колко мръсотия имаше под ноктите му с черни полумесеци. Той подсмръкна.

— Моята… колата ми е счупена — каза бързо тя. — Мисля, че трябва да е нещо много просто. Не е спукана гума или нещо подобно. Може би съм задавила мотора. Понякога го правя. Дали бихте били любезен да… да я погледнете.

Гласът й някак заглъхна. Беднякът я изгледа с бледите си очи и за първи път тя забеляза, че едното е синьо, а другото кафяво.

— Госпожице — каза учтиво той, — аз съм или по-скоро бях застрахователен агент. Съжалявам, но колите за мен са истинска загадка, точно както за този господин тук.

Собственикът на гостилницата кимна, сякаш това бе най-мъдрата забележка, която бе чувал от години, и закачи кърпата за изтриване на чинии.

— Колите — каза той — са мистерия.

Хоуп започна да се плаши.

— Добре, не бихте ли могли просто да дойдете и да погледнете? Може би ще измислите нещо, за да тръгне.

— Все пак аз мисля, че един влекач е най-доброто нещо за вас, но мога да дойда и да помогна — промълви беднякът. — Колко ви дължа, господин Лешно?

— Десет цента.

Хоуп отвори портмонето си, обсипано със скъпоценни камъни, и извади от там десет долара.

— Нека аз да платя сметката — каза тя.

Беднякът изгледа банкнотата недоверчиво. Той вече беше приготвил десетте цента в ръката си и ги постави внимателно на касата.

— Няма нужда — каза тихо той. — Все още мога да плащам.

Хоуп се изчерви и си прибра банкнотата в портмонето.

— Добре, както искате, нямам намерение да…

Човекът махна с ръка, сякаш искаше да каже, че няма значение.

— Лека нощ, господин Лешно — каза той и тръгна след Хоуп.

Вентилаторът продължаваше да се върти, когато излязоха в нощта.

— Ето я там при дърветата — каза Хоуп. — Бях щастлива, че можах да я преместя от шосето.

Като минаваха през паркинга, Хоуп каза:

— Името ми е Хоуп Корнелиус, а вие как се казвате?

Човекът я погледна. В мрака на нощта той изглеждаше почти прозрачен. Тъмнината се губеше в хлътналите му очи, а скулите му бяха изпъкнали.

— Защо искате да знаете?

— Ами — продължи тя, — бих искала да знам как се казва моят спасител в случай, че ми потрябва отново.

Човекът се изкашля.

— Смятате ли, че е възможно нашите пътища някога отново да се кръстосат? — попита той.

— Човек никога не знае.

— А аз не мисля така. Която и да сте, госпожице Корнелиус, вие очевидно сте много богата млада дама, а аз не съм нищо повече от един скитник, който някога продаваше застраховки. Не прекарвам много време в Палм Спрингс, знаете ли. Всъщност аз работя главно в тази част тук, пакетирам и върша всякаква работа за местните магазини. Вчера спечелих два долара, като рязах дърва от зори до среднощ.

Хоуп потръпна.

— Не сте ли чували за профсъюзите?

— Разбира се — каза мъжът, като пъхна ръцете в джобовете си. — Но няма смисъл да се занимавам с тях, особено като не съм работник. А освен това не съм съгласен с комунизма.

— Те не са комунисти. Целта им е да защитават хората като вас.

Човекът спря и я погледна.

— Вие имате съвсем неочаквани разсъждения, знаете ли — каза той. — Ако не се сърдите, че казвам това.

— Какво имате предвид?

— Вие сте богата. Това вашата кола ли е под онези дървета? Богаташите не се разбират с работническите движения.

— Работата е там, че аз знам какво значи да си богат — каза Хоуп. — Моят баща е богат и поради това той е загубил всякакво чувство за човечност. Аз подкрепям работническите организации, защото искам да видя някакво човешко отношение.

Човекът отново се изкашля. Те стигнаха до червения крайслер на Еди Кайзер, който бе паркиран под шумящите дървета. Вътре нямаше никой. Човекът го обиколи веднъж и после отиде отпред.

— Добре — каза той, — нека да погледнем под капака.

Съблече сакото си, сгъна го и внимателно го положи на земята. После нагъна ръкавите си, които бяха кърпени, и започна да търси куките, които поддържаха капака.

— Надявам се, че не е нещо сериозно, господин…

Човекът погледна.

— Босор, ако трябва да знаете. Луис Босор от Йонкърс.

— Хубаво име — каза Хоуп. — Имате ли нещо против да ви наричам Луис?

— Правете каквото искате, вие имате пари.

Хоуп се облегна на колата.

— Хайде, хайде, знаете, че не е вярно.

— Не е вярно ли? — попита Луис.

Той повдигна капака на крайслера и погледна вътре. Моторът беше силно полиран и нямаше грешка. Цилиндрите бяха хромирани и навсякъде блестеше от бронз и алуминий.

— Какъв мотор! — каза Луис. — Не съм сигурен от къде трябва да започна.

— Може би няма никаква повреда — каза Хоуп.

Луис изтри ръцете в панталоните си.

— Ами, щом не иска да тръгне…

После се изправи и я погледна през вдигнатия капак.

— Какво искате да кажете? — попита той. — Може би не е повредена?

Хоуп завъртя чантичката си.

— Точно това. Може би не е повредена. Може би ви доведох тук по съвсем друга причина.

— Например каква? — каза Луис, опитвайки се да се защити.

В сянката се разнесоха смехове. От тъмнината изскочиха Филип Страчан, Еди Кайзер, Вирджиния, Сисли, Мел и всички останали дечурлига. Те дойдоха и заобиколиха колата, а Луис Босор стоеше там със спретнато нагънати ръкави и ги оглеждаше учуден.

Филип, широко усмихнат, с блеснали зъби, подаде ръка и каза:

— Здравей.

Луис се обърна към Хоуп и попита:

— Кои са тези хора? Бихте ли ми казали какво става тук?

— Те са мои приятели — каза Хоуп усмихнато. — Това е изненада. Приятели… запознайте се с Луис Босор от Йонкърс!

Филип Страчан се ръкува с Луис и каза:

— Как си, Луис? Аз съм Филип, това е Мел, а онзи там е Джон Дирман и ако искаш да дойдеш насам, ще те представим на всички останали.

Луис вдигна ръце, сякаш искаше да се защити от този поток от любезност.

— А сега, чакайте само минута. Ще ми каже ли някой за какво е всичко това?

Филип Страчан го прегърна през рамото. Безупречно изгладен черен смокинг върху бялата извехтяла риза.

— Луис — каза Филип интимно, — много често нашето тайно сдружение от хайлайфа се среща в селските околности на щата Ню Йорк.

Луис се намръщи, но не каза нищо.

— Когато се срещаме, ние избираме за една вечер някой член на обществото, който заслужава, и го каним на вечеря и на веселба с нас. Нашата философия е, че колкото и да е безпогрешен законът на богатите, който ни забранява да разпределим нашата собственост свободно и безпрепятствено сред обществото, ние поне можем да вземем един американец с по-малко средства и да му дадем възможност да вкуси за миг от радостта на богатия.

Луис Босор облиза устните си. Като че ли устата му бе пресъхнала и до добре охранения Филип той изглеждаше още по-малък като крепостник от някоя средновековна рисунка, когато те са били рисувани по-дребни от феодалните господари.

— Господин Босор — обясни Вирджиния, — Филип иска да ви каже, че ще ви заведем на вечеря. Като един жест.

Луис Босор се наведе и вдигна сгънатата си дреха. Той се обърна към Филип и каза с мек глас:

— Оценявам намерението ви, сър, но аз току-що се нахраних.

— Чаша кафе и сладка не е никакво ядене — вметна Хоуп.

Луис вдигна рамене.

— Може би за вас не е, но това е всичко, което мога да си позволя.

— Точно тук е въпросът — добави Еди Кайзер. — Това е всичко, което можете да си позволите, но ние можем да си позволим повече и искаме вие също да имате повече. Искаме да имате една истинска вечеря от шест блюда, която да запомните за цял живот.

— О, кажете да — каза Сисли Швайцерман. — Моля ви, господин Босор, моля ви кажете да!

— Вечеря от шест блюда? — каза Луис Босор.

— Точно така — ентусиазирано повтори Кени Търсгуд. — Супа от костенурки, най-висококачествен бифтек, прясна пъстърва и всички топли сладкиши, които можете да изядете.

Луис наведе глава. Изкашля се. Те чакаха, побутваха се и се кикотеха, докато решаваше. След време той вдигна глава и каза:

— Предполагам, че правите всичко това, за да облекчите съвестта си?

Филип Страчан направи гримаса на ужас.

— Съвестта си ли, Луис? Колко неправилно ни оценявате! Не ви обвинявам, разбира се. Всички имат погрешно отношение към богатите. Но нека да ви кажа, че никой, който прави пари в полза на своята страна, няма съвест. Ние нямаме съвест. Всичко, което искаме, е да споделим нашето щастие с някого.

Луис отново погледна Хоуп с въпросителен поглед, сякаш искаше да провери дали е правилно да се съгласи. Хоуп кимна и му се усмихна. И вече по-уверен, той също кимна и се усмихна.

— Добре — каза той. — Ако това ще ви направи щастливи, приемам. Знаете ли, че от три години не съм имал хубава вечеря. Последната хубава вечеря беше през 1934 година в Деня на благодарността, когато някакъв мъж ме намери извън Пафкипси и ме покани в дома си. Това бе моята последна хубава вечеря.

Еди Кайзер излезе напред и каза:

— Ще трябва да облечете смокинг, господин Босор. Там, където ще ви заведем, не позволяват да се носят бизнес костюми.

Едно от момичетата се засмя на идеята, че костюмът на Луис Босор може да се нарече бизнес костюм. Филип Страчан добави:

— Тишина, моля. Всичко ще бъде на високо равнище.

Момичетата се сгушиха една в друга и продължиха да се смеят.

Еди заведе Луис Босор зад колата си, за да се преоблече, докато другите се приготвиха да тръгват. Хоуп, по необяснима за нея причина, се почувства потисната и тиха и изчака край колата, като гледаше към гостилницата, където светлините угаснаха и господин Лешно заключи за нощта.

— Таран-тара! — изсвири Еди Кайзер.

Всички се обърнаха и от сянката се показа Луис Босор, облечен в смокинг. Той се усмихваше глупаво и прибираше черната дреха, за да се чувства по-удобно. Еди Кайзер бе висок и едър, а Луис Босор бе дребен и кльощав, но все пак дрехата не му седеше лошо. Беше малко прашна и измачкана от престоя в багажника, белият нагръдник бе изцапан със супа, а панталоните бяха толкова дълги, че покриваха обувките му, но както Филип обясни, той нямаше чорапи и дългите панталони щяха да скриват това обстоятелство от очите на оберкелнера на клуба, който бе доста педантичен.

Луис Босор се приближи до Хоуп, като приглаждаше косата си с ръка.

— Как изглеждам? — попита дрезгаво той.

Хоуп кимна с глава и му се усмихна. Тя почувства, че гърлото й се свива и бе почти готова да се разплаче. Знаеше, че да плаче сега, ще бъде съвсем смешно и бе сигурна, че това, което правят, бе истински удар за социализма, но все пак не можа да се сдържи и очите й се навлажниха, а като проговори, гласът й бе дрезгав като неговия.

— Луис — каза тя, — изглеждаш чудесно.

Те се качиха в трите коли. Луис седна на задната седалка в колата на Филип заедно с Кени Търсгуд. Тръгнаха с голям шум от надутите мотори и със свирене на сирените. Отправиха се към Роял кънтри клуб. Мел Хърбърт отново извади кларинета си и им прави серенада, докато летяха в тъмната нощ.

След двадесет минути на хаотично каране стигнаха до клуба. Преминаха бързо през вратата от ковано желязо и тръгнаха по извития чакълен път. Макар да бе късно, клубът бе осветен и пълен с посетители. Имаше паркирани кадилаци, пакарди, крайслери и всички блестяха като скъпи риби във вода.

— Е, стари приятелю, какво ще кажеш — каза Кени Търсгуд, като помагаше на Луис Босор да излезе от колата.

Луис Босор, в измачкания смокинг, застана на пътя и бавно погледна нагоре към мраморната полукръгла стълба, водеща до тежката дъбова врата и до блестящия хол с колоните, сводовете и редиците осветени прозорци, корнизите с акантови^[3] листа.

Хоуп заобиколи колата и хвана Луис Босор под ръка. Той беше с толкова бледо лице, сякаш бе посипано с брашно. Под светлината на паркинга Хоуп забеляза колко изтощен и болен изглеждаше и колко неподходящ бе смокингът за кокалестото му тяло. Той трябваше да лежи в болницата, а не да се явява в Роял кънтри клуб. Но тя стисна тънката му ръка и каза:

— Хайде, Луис. Ще бъде чудесно.

Като стигнаха вратата, Филип Страчан и Сисли Швайцерман ги настигнаха.

— Аз ще вляза пръв — каза Филип. — Сигурен съм, че мога да умилостивя Хюго. Макар че не вярвам да се осмели.

— Кой е Хюго? — попита Луис Босор.

— О, той е оберкелнерът — каза Вирджиния. — Голям педант. Така че гледай да си скриеш краката.

Те влязоха през вратите в обширния, светъл хол. Подът беше черно огледало от полиран италиански мрамор и на него имаше храсти в декоративни жълти и зелени керамични саксии, поставени навсякъде. Пред тях се извисяваше покрита с килим стълба и фоайето водеше до главния ресторант. Дори от хола се чуваха музиката на оркестъра и тихият шепот от разговорите.

— По-добре от мазните лъжици на Джо — забеляза Кени Търсгуд. — Всъщност по-добре от всички мазни лъжици, където и да било.

Те измаршируваха по дебелия килим, а после през фоайето. Над тях, летящи в пастелни облаци по купола на кубето, се движеха нимфи и богини, както и един твърде дебел херувим. Хоуп стискаше ръката на Луис все по-здраво и по-здраво и те се доближиха до високите махагонови врати с гравирани стъкла, които водеха към ресторанта на клуба. Хоуп вече можеше да види Хюго, малкия, чернокос, безскрупулен и груб оберкелнер, и сърцето й заби неравномерно. Тя не смееше да погледне Луис Босор, който се мотаеше край нея, а панталоните му се влачеха по килима.

Ресторантът бе декориран отвътре с червено кадифе и плюш, със сто позлатени маси, постлани с бели колосани покривки и с подредени по тях сребърни сервизи, а полилеите бяха в стил „рококо“. От едната страна свиреше оркестърът, а от другата страна двойна врата водеше към кухнята. Келнери в смокинги сновяха нагоре-надолу, носеха сребърни подноси със сьомга и миди, гълъби, сос „парадайз“, специалитети, с които бе известен клубът. Не само се носеше смесеният аромат на сосове и фрукти, ликьори и месо, но и самите разговори бяха смесени с добре школуваните гласни на Нова Англия, като оцветяваха широкия провлачен говор на печалбарите от слънчевия пояс. Както обикновено ресторантът бе пълен.

Когато влязоха, Хюго се завъртя на велурените си обувките и им се поклони по обичайния си начин.

— Господин Страчан — каза той, но очите му се насочиха през раменете на Филип и проверяваха всеки един, подобно на стрелец, който преценява шансовете си за оцеляване.

— Добър вечер, Хюго — каза Филип. — Тази вечер е пълно?

Кръглото френско лице на Хюго се сгърчи сякаш в някаква усмивка.

— Както винаги, господин Страчан.

— Искам маса за четиринадесет души — каза Филип.

— Всички ли са членове, господин Страчан?

— Точно така.

— И джентълменът с госпожица Корнелиус?

— О, аз го забравих. Да, той ни е приятел.

Хюго поднесе книгата за гости, като че ли я държеше под нагръдника си.

— Вие, разбира се, ще подпишете за него, господин Страчан?

Филип леко се изчерви и се позабави.

— Да, всъщност той е гост на госпожица Корнелиус.

Хюго не се помръдна.

— Дами, членове на клуба, не могат да подписват за мъже посетители.

През цялото време погледът му не слизаше от Луис Босор, като отбелязваше разкривения нагръдник, набързо завързаната връзка, свлеченото сако и влачещите се панталони. Луис Босор се облягаше на ръката на Хоуп с отчаяние и песимизъм, а тя се чувстваше така, сякаш е взела плашилото да гледа „Магьосникът от Оз“. Той се изкашля един-два пъти, но се опита да се въздържи, доколкото може.

Филип Страчан се размърда и протегна ръка за писалка. Хюго извади капачката и застана така, сякаш я е хванал от въздуха. Филип подписа и се обърна, за да се усмихне пресилено на Хоуп.

Разговорите секнаха, докато Хюго ги заведе край една дълга маса за банкети близо до прозореца. Повечето от вечерящите бяха приятели на родителите им и им махаха и се усмихваха, когато минаваха: „Добър вечер, госпожа Вандерхю, добър вечер, господин Шарп, добър вечер, госпожица Гейлорд“.

Когато Хоуп минаваше, тя чу госпожа Вандерхю, вдовицата, която с обичайния си пронизващ тон каза: „Кой е този, за бога, да не са го взели от някой сал?“.

Хюго ги настани на дългата маса, Луис Босор седеше неудобно до Хоуп и нервно й се усмихваше. Кени Търсгуд и Вирджиния седяха срещу тях, а Филип Страчан беше начело на масата от лявата страна на Хоуп. Оркестърът засвири малко фалшиво „Пъстървата“ и разговорите се възобновиха. Само един или два пъти седящи по масите наблизо хвърлиха тревожни погледи към Луис Босор, но Хоуп бе твърде щастлива, за да се интересува, а Луис Босор бе твърде разтревожен, за да го забележи.

Келнерът дойде и ги попита дали искат аперитив или коктейл, като при всяка поръчка Луис Босор прехапваше устни. После келнерът попита него:

— Сър, на вашите услуги?

Той почти извика:

— Сухо мартини!

Хоуп си помисли, че се е справил много добре и се опита да не мисли за босите му крака.

Те поглеждаха аперитивите си в неудобно мълчание. При второто си мартини Луис Босор се зачерви, започна да разговаря повече и доби увереност, а те го слушаха със смесени чувства на удоволствие и неспокойствие. Хоуп долавяше напрежението край нея и непрекъснато гледаше мястото, където стоеше Хюго, за да разбере дали ще се обади на баща й.

— Мога да ви кажа — започна Луис Босор, като мажеше хляба си с ножа за риба, — че по пейките в парка съм виждал неща, от които ще настръхнат косите ви. Вие си мислите, че сте видели живота? Чакайте да видите пропадналите просяци, които се въртят около Боуъри, да видите те как живеят. Миришат на пиене от боята за дърво, пълни са с въшки. А някои от тях са били почитани мъже на своето време, банкери и други подобни! Има и жени! Спомням си, че през 1935 година, когато бях в Средния запад, видях една жена, която беше готова да направи всичко, което някой мъж поиска, и само за петдесет цента, само че тя бе толкова мръсна, че бихте й дали петдесет цента само за да се махне. Работех по пътищата в Чикаго, когато вдигаше полите си направо пред колите и правеше какво ли не. Без съмнение, някога, преди депресията, е била почтена домакиня.

На съседната маса госпожа Едвин Домие, съпруга на шефа по инвестициите в Ню Йорк, вдигна ръка към веждите си, сякаш я боли главата. Тя бе дебела дребна жена с изгърбен нос, с голямо деколте на черната си рокля и Хоуп знаеше, че е известна като една от най-големите снобки и неприятни членове на клуба. Очевидно тя бе чула всяка дума, произнесена от Луис Босор, и дори специалитетът, който консумираше, не подобри настроението й.

Хоуп хвана ръката на Луис и каза:

— Моля те, Луис, не говори толкова високо. Тук хората са чувствителни към жестоката страна на живота.

Луис се обърна към нея. Очите му бяха зачервени и влажни и на Хоуп й стана ясно, че той вече бе пиян. Освен кафето и пържения сладкиш в стомаха си не е имал друго. Вероятно от години не се бе докосвал до джин.

— Чувствителни? — попита той. — Разбира се, че са чувствителни! Нали за това ме доведохте тук? Вие искахте да покажете на всички тези препарирани гълъби, че сте либерали и свободомислещи, не е ли така? Аз си знаех от самото начало. Дойдох тук за вечерята от шест блюда, но вие ме поканихте заради самото удоволствие да шокирате всички тези пуяци, нали?

— Луис, моля те — каза Филип Страчан с настоятелен шепот. — По-тихо, нали?

Луис се изкашля и изтри устата си със сгънатата салфетка.

— Не ви разбирам, деца — каза той, като клатеше глава. — Не сте направени от кой знае какво, освен захар, подправки и всякакви хубави неща!

— Не разбирам какво искаш да кажеш — каза Хоуп. — Не ти ли е ясно какво начало е това да те доведем тук? Не виждаш ли, че премина през бариерата на богатството и снобизма?

Луис Босор почти се изсмя.

— Не съм преминал през нищо. Единствената причина, поради която аз съм тук, е това, че съм с вас. Не бих могъл да дойда тук дори в ледниковия период.

— Но ти си тук, все пак — каза Кени Търсгуд.

— О, разбира се, аз съм тук, но вие правите всичко възможно никой да не разбере. Говори по-тихо, Луис! Не прави трохи с хляба си, Луис! Какъв е смисълът да ме докарате тук, ако никой не разбере нищо?

— Утре вестниците ще знаят, защото ние ще им кажем — каза ядосано Хоуп.

Келнерите донесоха ордьовъра. По препоръка на Хоуп Луис получи изстудени средиземноморски раци и яйца от калугерица. Бе му поднесено от келнер, неможещ да сдържи възмущението си, че сервира на някой, който мирише и носи взети на заем дрехи, а това се допълни от факта, че Луис успя да извади извън чинията си едно от яйцата, като се опита да го набоде с вилица. Хоуп бе поръчала суфле от калкан, Филип Страчан се задоволи с пармска шунка. Всички започнаха да се хранят, но бе ясно, че изведнъж изгубиха апетита си. Келнерът им донесе свежо и дъхаво мозелско вино и Луис поглъщаше чаша след чаша. Кени Търсгуд направи гримаса на Хоуп през масата, като че ли вече започваше да съжалява за цялата тази история.

— Да — каза Луис, като тъпчеше устата си с раци и яйца и късаше парчета хляб. — И какво ще кажат вестниците? Бедняците огладняват като нас и трябва също да ядат? Това ли ще бъде големият пробив? Да откриеш, че тези, които са загубили, са също човешки същества, само че нямат пари, но искат да ядат толкова, колкото и хората с много пари? Така ли е?

— Разбира се, че не — намеси се Мел Хърбърт. — Всички знаят, че бедняците са човешки същества. Същността на шегата не е тук.

Луис Босор спря да дъвче. Опашка на рак висеше от края на устата му.

— Шега? — каза той меко. — Каква шега?

— Ами, трябва да признаеш, че цялата тази идея е доста забавна. Твоето идване тук и всичко. Мисля, че е доста дивна работа, нали?

— Всяка обикновена шега има сериозен заряд, Луис — каза Джон Дирман. — Зад всеки смях се крие болка. Зад гримираното усмихнато лице всеки клоун плаче.

Луис Босор го загледа с тънкото си мише лице и с очи, блеснали от пиене.

— Заради това ли е всичко? — каза той. — Забавление? Хоуп, така ли е?

Хоуп бе объркана и каза:

— Това не е точно шега, Луис. Наистина, това не е шега с теб. Като те доведохме тук, искахме да покажем, че не ти изглеждаш абсурдно, а всички тези хора тук. Като седиш между тях, ядеш каквото те ядат, пиеш същото вино, в техния ресторант, ти им показваш какви егоисти са и колко са далеч от човешките отношения.

Келнерите разчистиха чиниите и ордьовъра и донесоха рибата. Пъстърва — фино опушена, в подправки.

Филип Страчан каза:

— Опитай рибата, Луис, тя е страхотна!

Но Луис Босор бе твърде объркан, за да обърне внимание на рибата.

— Вие нищо не знаете, нали? — каза той високо, сам не вярващ на думите си. — Никой от вас, деца, не знае нищичко!

На съседната маса госпожа Домие запуши ушите си с ръце, а нейният кавалер, сеньор Перовоа от Испанското посолство, махна за Хюго, за да му сигнализира, че нещо не е в ред. Хюго махна срещу него и забърза срещу масите като моторница.

— Как по дяволите мога да направя някой тук да изглежда смешен? Вие очаквате аз да направя тя да изглежда глупава? — и Луис посочи госпожа Домие. — Тя въобще си изглежда глупава, но аз, аз ще изглеждам винаги по-глупав от нея, защото аз съм беден, а тя е богата! Не можете да докоснете никой, който е богат! Не го ли разбирате? Вие самите сте богати и просто не знаете най-обикновените факти за парите! Може да сте луди, но никой не е по-луд от нас скитниците, от нас бедняците, защото ние обожаваме това, което вие имате, и обожаваме вас повече, отколкото светците, и това е цялата истина!

Сеньор Перовоа, тежко сложен мъж с бял нагръдник, обточен с къдрици и увиснали мустаци, дойде на масата и потупа Луис Босор по рамото.

— Сър, предлагам ви да се извините! — каза с плътен глас той.

Луис Босор го погледна, без да може да го фиксира с очи, и каза:

— Върви по дяволите, аз и без това си тръгвам!

Сеньор Перовоа, без да спори повече, го удари по главата. Всички ахнаха. Луис Босор се наклони и падна върху прозореца, като счупи едно от стъклата. Филип Страчан скочи и хвана ръката на сеньор Перовоа.

— Моля… сеньор! Вината не е негова. Съжалявам много. Този човек ми е гост. Мадам Домие… моля, приемете моите лични извинения! Той ми е гост и аз поемам цялата отговорност. Мисля, че се е напил, той не е свикнал на това. Кени, ще ми помогнеш ли да го изведем!

Хоуп коленичи край Луис Босор. На бузата му имаше червена подутина, а той държеше устата си, като мислеше, че зъбите му са счупени. А Хоуп погледна и каза:

— Не, Филип! Той е мой гост и ще остане! В това се състои целият смисъл. Тези само трябва да видят някого като него и се превръщат в животни!

— Какво имаш преди вид като казваш „тези“? — извика Филип. — Тези хора тук не са „тези“! Това сме ние. Ей този тук е „тези“! Хайде сега да го изведем, преди да причини още неприятности!

Хоуп плачеше.

— Не е негова вината, Филип. Той просто не знаеше какво трябва да прави. Не знаеше колко е важно всичко това!

В това време Хюго бе вече дошъл и се въртеше наоколо, оправяше сервизите и триеше ръце.

— Трябва да си вървите! — каза той. — Моля… всички вие трябва да си вървите! Това е много неприятно!

— Аз няма да си вървя — каза Джон Дирман. — Още не съм свършил вечерята си.

— Добре, този човек трябва да си върви — настояваше Хюго, като сочеше Луис Босор, който се подпираше на един лакът. — Той трябва веднага да си тръгне.

— По каква причина? — предизвикателно попита Хоуп, а очите й блестяха от сълзи. — Имаше спор, той свърши, всички са доволни. Защо трябва да си отива? Той е мой гост и аз искам да остане.

Хюго завъртя очите си, сякаш неговото достойнство бе смъртно наранено.

— Неподходящо облечен — каза учтиво той. — Това е всичко.

— Той има смокинг — изтъкна Кени Търсгуд, който бе започнал да яде пъстървата си. — Не можете да отречете, че има смокинг.

Хюго посочи с вдървен пръст към краката му. В бъркотията панталоните му се бяха повдигнали и откриваха босите му крака.

— Няма чорапи — каза Хюго. — Вижда се, че на краката му няма чорапи, а правилникът е ясен. Без чорапи вечерята се отказва.

Луис Босор със затруднение се изправи на крака. Целият ресторант потъна в мълчание и всички го гледаха с враждебно любопитство. Той пошепна на Хюго:

— Помогнете ми да изляза, не се чувствам добре.

Хюго се извърна.

— Сам трябва да си помогнете. Отказвам да ви докосна от хигиенни съображения. Трябва да мисля за хората, които вечерят тук.

— Хайде, Луис, аз ще ти помогна — каза тя и вдигна ръката му нагоре към раменете си. Тя погледна Филип Страчан, но той бе отпуснал ръцете си надолу и не се помръдваше. Бавно, несигурно, те си проправяха път през ресторанта към високата стъклена врата и на всяка маса, покрай която минаваха, разговорът сякаш се разгорещяваше и когато стигнаха до кадифеното въже, откъдето Хюго ги наблюдаваше надменно, оживени разговори и смях се подхванаха, а оркестърът засвири пиеса от Римски-Корсаков и от кухнята изнесоха рачешко месо със сос.

— Госпожица Корнелиус — извика сериозен глас, когато тя помагаше на Луис да излезе през летящата врата. Беше Гордън Иймс, секретарят на клуба, едър лъскав човек, сякаш всяка заран се лъска. Той носеше пенсне и гледаше към нея с известна тъга.

— Добър вечер, господин Иймс.

Тя бе задъхана. Не погледна нагоре, защото знаеше, че гримът й се бе размазал.

— Госпожице Корнелиус, уведомиха ме, че вие сте довели този човек в клуба.

— Да, господин Иймс.

— В такъв случай, аз, разбира се, съм длъжен да информирам баща ви. Сигурен съм, че ние в комитета ще бъдем по-меки, но съвсем не съм сигурен как ще погледне вашият баща на държанието ви.

Господин Иймс даде сигнал на двама от облечените в зелени дрехи прислужници, които стояха във фоайето, да дойдат и да хванат Луис Босор. Самият той не се съпротивляваше и дори не се мръдна, но се облегна на стената с бледо лице, а цялото му тяло бе отпуснато и слабо.

— Можете да се върнете към вашата компания, госпожица Корнелиус — каза господин Иймс. — Ще се погрижа да изпъдят този човек.

За момент Хоуп спря. Тя се обърна към Луис и му подаде ръка, но той не искаше или не можеше да вдигне главата си, когато тя каза:

— Луис… съжалявам.

Но той като че ли не чуваше. Тя го остави и се върна в ресторанта, където Хюго предвидливо бе поръчал да задържат пъстървата й, за да бъде топла. Едва след седмици узна колко лесно бе да бъде разбрана, дори един келнер като Хюго бе разбрал, че тя ще се върне, за да си довърши яденето.

Двама прислужници изведоха Луис Босор в нощта. Те го изведоха извън паркинга, до входа на клуба. След като напуснаха пределите на клуба, започнаха да го бият систематично в сенките на дърветата, като го ритаха в лицето, в гърдите, в слабините с цялата жестокост, на която бяха способни. Почти цялата нощ той лежа на пътя със счупена челюст и четири счупени ребра, а лицето му бе покрито с полусдъвкани раци и яйца.

Една седмица след това, в един хубав следобед със синьо небе и няколко лениви облака, те бяха насядали на поляната сред маргарити и треви, на няколко мили от Чарлстън, Западна Вирджиния. Бяха на гости в новата къща на Родерик в стил „Анна“, за да отпразнуват рождения му ден и тайно да разгледат новата му приятелка Силия Лълуърт, която бе срещнал само преди две седмици на едно от партитата на Давина Биренберг и толкова бе ентусиазиран от нейния чар, красота и ум! Той бе възхитен от нея още когато на Хестер й бе станало скучно да ходи на театър с него, защото не говореше за нищо друго, освен за чудесната Силия и затова колко добре се разбират.

Духаше топъл югозападен вятър, толкова лек и приспиващ, че някои от местните жители го наричаха „дъхът на Кентъки“. Маргарити се полюшваха, пеперуди прехвръкваха през тревите край тях. Лестер, който винаги придружаваше Йохан, бе постлал покривка от дамаска под сянката на стар дъб и гостите на Корнелиус бяха насядали там в красивите си летни дрехи, пиеха „Дом Периньон“ в чаши с формата на лалета и предъвкваха раци, пайове с месо, птичи яйца, както и зряло английско сирене и суфле гласе в кристални чинии.

Лодката на Йохан, двумоторна летяща бяла лодка, бе закотвена в тихото езеро само на половин миля от къщата. Той, долетял с Хестер от остров Линууд тази сутрин, се излежаваше с крака на слънце и лице на сянка. Предъвкваше храната си така, сякаш мислеше нещо. Бе потъмнял от слънцето и прошарен от възрастта и все още приличаше на човек, който е прекарал по-голямата част от живота си в опушени канцеларии.

Хестер бе в лимоненожълта рокля, с къдрава яка, носеше широкопола жълта шапка с воал. Говореше приглушено, защото искаше да чува какво говори самата Силия. Тя знаеше, че новата приятелка на сина й бе единствената дъщеря на Хенри Лълуърт, милионера от сметачните машини, но бе чула също така клюки за тяхната интелигентност. Разправяха, че Уилям Лълуърт, вторият син, може да решава на ум задачи от висшата математика със затворени очи и че прекарвал седмици в решаване на такива тъмни задачи, докато хората видят ново лунно затъмнение. Но Хестер трябваше да признае, че на пръв поглед Силия се оказа повече от подходяща. Беше високо, красиво момиче, със сини като порцелан очи и устни, които бяха така червени и пухкави, че не се нуждаеха от червило. Русата й коса бе модно накъдрена, а роклята й бе достатъчно официална, така че Хестер я одобряваше. Носеше бледорозова плисирана пола, горнище от бяла мека коприна и нанизи от перли около врата. Говореше интересно и умно, не много предпазливо и успяваше да говори и яде едновременно, без затрудненията, които изпитваше Родерик.

Хестер предусещаше, че Силия, макар и лъчезарна, бе също много силна и макар тя самата да не обичаше други жени, които бяха така самоуверени и способни като нея, знаеше колко е важно за Родерик да има такава съпруга, която притежава и елегантност, и твърдост. Тя виждаше, че Йохан вече старее и няма да мине дълго време и Родерик ще поеме богатството и проблемите му. А тя бе свидетел на твърде тежките му борби с правителството и профсъюзите, виждаше цената на суровините и цената на заплащане на работата му с Дейвид Букбайндър и трябваше да мисли и за Родерик дали може да носи такава тежест сам.

Родерик, дебел и загорял, с коса, намазана с помада, седеше на ъгъла на масата. Бе свалил блейзера си и си режеше парчета студена сьомга. Хоуп, в недружелюбно настроение напоследък, бе взела чаша шампанско и седеше настрана, върху извито дърво, клатеше крака и гледаше зелената поляна, леко наклонена към езерото.

Лестер мина с още пайове, топли и пръхкави, подредени в затоплената кошница, и топлият следобед сякаш се търкаляше край тях, подобен на всички вече отминали летни дни.

— Не мислиш ли, че къщата на Роди е добра? — попита Хестер, като погледна квадратната постройка с оранжеви тухли. Докато говореше, слънцето светна й след това угасна.

Силия се усмихна.

— Да — каза тя. — С нетърпение очаквам да я видя мебелирана. Мисля, че е трудно да се каже как ще изглежда холът с всички тези сини завеси наоколо.

Хестер също се усмихна, без да се смее въобще.

— Те правят хола да изглежда по-прохладен, нали. Тук през лятото става непоносимо горещо.

— Много необикновен син цвят — забеляза Силия. — Прилича ми на скумрия, когато не е много прясна.

Устата на Хестер се сви.

— Аз самата го избрах — каза тя. — Ако разбираш нещо, ще знаеш, че се казва скагерак-синьо и че се използва от кралското семейство на Швеция за украса на много от стаите в „Дротнингхолм“, лятната резиденция на кралицата.

— Скагерак-синьо? — забеляза Силия с интересно кимване.

— То разхлажда — обясни Хестер. — То е леденосиньо, скандинавскосиньо и затова притежава този разхлаждащ ефект.

Родерик бе напълнил устата си със сьомга.

— Ако питаш мен — каза той, — цялото място би изглеждало по-добре в червено. Ето това е цвят, който може да те развесели, червеното.

— Никой не те е питал, Роди — каза Хестер, като мажеше една малка бисквита.

— Къщата е моя — изтъкна Родерик.

— Добре, това може да е така, но ще бъде декорирана по мой вкус. Ако те оставя да правиш каквото си искаш, ще добие вид на нещо между бордей и гараж.

Силия не можа да сдържи смеха си.

— Майка ти е наистина права, Роди — каза тя. — Ами погледни си блейзера. В червено и зелено. Не знаех дали излизам с наследника на Корнелиус или с някоя пътна сигнална светлина.

Хестер повдигна глава. Тя изглеждаше пронизващо спокойна, изражение, което Силия схвана като обезпокояващо и същевременно впечатляващо.

— Уверявам те, че ходиш с наследника на богатството на Корнелиус и ще бъде много добре, ако не го забравяш.

Йохан изтриваше устата си с кърпа.

— Натъпкал съм се до пръсване — каза той. — Този пастет беше много хубав, Лестер. Добре е и някой друг път да направиш от тези пайове.

— Благодаря, господин Корнелиус — каза Лестер.

Той бе посивял и вече прегърбен, но обслужваше Йохан Корнелиус, когато пътува със самолет или с лодка, вече шестнадесет години и още не мислеше да се оттегля. Лестер бе единственият човек, към когото Йохан се отнасяше с известна любезност и внимание. От всички други се очакваше да се досещат за капризите или инструкциите му по един час, преди сам той да ги е предвидил, и трябваше всяко нещо, което минеше през мисълта му, да бъде решено и осигурено, още когато му е хрумнало за първи път…

— Родерик — каза Йохан, като сплете дебелите си пръсти и се настани още по-удобно на шезлонга, — как върви работата със самолетите?

Родерик погледна Силия и се усмихна.

— Ние точно така се срещнахме всъщност, Силия и аз. Знаеш ли, че Дий Биренберг се е научила да лети сама? Тя устрои голямо парти на самолета на родителите си и точно там ние двамата се сблъскахме.

Йохан погледна Хестер и кимна.

— Мисля, че татко ти те попита за разговорите по трансатлантическия път, по който ти работиш — каза тя.

— О, за тях ли! Те са в доста добра форма засега. Смятам обаче, че трябва да сключим някакъв вид кооперативна сделка с „Пан американ“ като начало. Става въпрос за подходящо ноу-хау, както и за инженеринг. Има толкова малко хора, които биха могли да ти направят изпълними изчисленията на трансатлантическия път, че всичко, което се върши, е като опипване на тъмно.

Йохан, скрит на сянка, не вдигна глава. На Родерик му бе трудно да види израза на лицето на баща си и можеше само да примижи.

— Разказвал ли съм ти как започнах с „Корнелиус ойл“?

— Разбира се, много пъти.

Йохан отново кимна.

— Разбира се, че съм. И какво съм ти казал? Кое беше най-важното, което ме караше да вървя напред — най-важното, което ме направи богат, а не беден? Защо съм богат, Родерик? Можеш ли да ми кажеш? Защо аз съм богат, а бедният Джо на улицата няма две пенита да ги потърка едно в друго?

Родерик погледна несигурно, но Силия хвана ръката му, за да му вдъхне смелост. Жестът не убягна от очите на Хестер и тя го отбеляза като плюс за Силия. Знаеше, че момичето нарочно я ядоса за декорацията на къщата на Роди, но бе достатъчно мъдра да разбере, че минаваха през периода, когато приятелката на сина предизвиква майката на сина. В едно матриархално общество, каквото, според нея, всяко цивилизовано общество трябваше да бъде, това бе необходима степен, през която минаваше животът на един мъж. Той биваше предаван от майката на съпругата като коледен подарък, без трудностите, които го съпътстваха.

— Едно от нещата, които вие, сър, ни казвахте, е, че трябва винаги да сме дръзки — каза Родерик. — Винаги да хващаме шанса, когато идва, защото добрите шансове никога не идват два пъти.

Настъпи дълго мълчание. Някъде надалеч в езерото се чуваха тръстиковите патици, а ветрецът облъхваше тревата и цветята като майка, която гали косата на любимото си дете.

— И… — каза най-сетне Йохан.

— … и, ами това е — промълви Родерик. — Мисля, че е въпрос на шанс. Бързо, разбира се, за да не го пропуснем.

Йохан смръкна и каза:

— Не смяташ ли, че трансатлантическият въздушен бизнес е нещо, което трябва веднага да подхванем? Докато още има шансове? Не можем ли да ударим „Пан американ“ вместо да се кооперираме с тях? Не може ли сами да си построим самолети? Не може ли да станем първата корпорация, която поддържа редовни въздушни седмични полети до Европа? Това не е ли шанс, който заслужава да се използва?

— Разбира се, че е! — каза Родерик свръхентусиазирано. — Веднага можем да влезем там. Ако всъщност това е, което ти наистина искаш да направиш?

Йохан стана от стола си и застана под дървото с ръце в джобовете и приведен от възрастта гръб.

— Родерик — каза той, — въпросът не е дали аз искам или не искам да се направи това. Това е твой проект. От теб зависи да решиш дали искаш да инвестираш в самолети за трансатлантически полети. Аз винаги ще трябва да дам своето одобрение за твоя бюджет, а също и Дейвид, но ако ти не се научиш да стоиш прав или да падаш сам, то какво ще правя аз, когато дойде време да предам цялата тази огромна корпорация?

Родерик бе дълбоко смутен, особено пред Силия.

— Съжалявам, сър — каза бързо той. — Нямам предвид това. Аз мислех, че ако цялостната политика на корпорацията…

— Няма цялостна политика, особено по въпроса за въздушните полети! Дадох ти картбланш да създадеш политика. А сега ти трябва да ми кажеш какво искаш да се направи!

— Йохан — забеляза Хестер. — Днес е рожденият ден на Роди. Трябва ли да говорим за бизнес? Сигурна съм, че Силия се отегчава до смърт.

Йохан се обърна. За първи път този следобед слънцето падаше върху лицето му и Силия видя бледите му блестящи очи, дебелия му нос, отпуснатата челюст. Бялата му яка изглеждаше твърде тясна, но той стоеше така, сякаш само това го държи. Бе дебел, грозен, стар човек, но притежаваше някаква скрита енергия, която изцяло задържаше вниманието на Силия.

— Тази млада дама не е отегчена — каза Йохан. — Аз я наблюдавах и зная, че не се отегчава. Тя е дама, която разбира от богатство, а млади дами, които разбират от богатство, винаги се интересуват от финанси, с малки изключения.

Той вдигна очи и отправи поглед към Хоуп, която лежеше по гръб на зелената трева на около двадесет метра от тях, правеше венец от маргарити и размахваше голите си крака.

— Бих желал да чуя вашето мнение, госпожице Лълуърт — каза Йохан. — Вие сте запозната, нали? Пътували сте с Биренберг и с Ърхарт. Какво смятате, че трябва да направим за трансатлантическите полети?

Силия сведе очи и скромно се усмихна.

— Съжалявам, но не съм експерт като Роди.

— Все едно — настояваше Йохан. — Кажете ми какво мислите.

— Ами — каза тя, — мисля, че е по-умно да се играе на сигурно.

— Какво имате предвид?

— Мисля, че самото летене, да имаш собствен летателен флот, изглежда нещо несигурно. Погледнете цепелините! До миналия месец всички мислеха, че ще пътуваме напред и назад през океана с тези въздушни параходи, но сега няма да можете да качите никого на тях, дори да предлагате безплатно летене и хиляда долара джобни пари.

— Добре, може би сте права — каза Йохан. — Но какво предлагате? Бих желал да инвестирам известна сума в авиацията.

— Мисля, че трябва да инвестирате парите си във всички услуги, от които се нуждаят хората, които ще летят, без оглед на това как ще летят. Например пренасяне на карго и изхранване на пътниците, докато чакат времето си за полета. Хората винаги ядат и пият, когато пътуват! А как стои въпросът с пълненето на гориво за самолетите? Сигурно са нужни стотици галони за прелитане над Атлантическия океан. Ако можете да монополизирате всички услуги на земята, можете да оставите самолетните флотилии да поемат всичките рискове по самолетите и злополуките, сблъскванията, експлозиите, а вие да си седите и да прибирате сигурната печалба без никакви рискове.

Йохан изслуша това и се разсмя.

— Имате мъдра глава, госпожице Лълуърт. Ще направя добре да изхвърля Дейвид Букбайндър и да назнача вас вместо него.

— Ето ти гласа на оптимиста — забеляза Хестер малко горчиво.

Йохан не й обърна внимание. Той заговори на Родерик:

— Роди, ти чу Силия — всичко, което каза за полетите. Какво мислиш?

Родерик стана и отиде в сянката на дъба, като клатеше глава.

— Трябва да призная, че теорията е много разумна — каза той, — но не така са направени състоянията на Корнелиус, нали. Не би могло да се каже, че превозването на карго е златната мина на бъдещето. Колко товар може да пренася един самолет? Само няколкостотин фунта най-много. А цената! Кой ще плати хиляда долара, за да изпрати няколко автомобилни гуми до Европа, когато за осемдесет долара може да се изпрати цяла кола по море? Не, ако има пари в самолетите, то те са в пътническите самолети и аз бих искал да видя името Корнелиус на нашите собствени машини.

— На наши собствени машини? — попита Йохан. — Ти мислиш да построим собствени самолети?

— Да, точно така.

— Сериозно ли искаш да направиш такова нещо?

— Разбира се, по мое мнение това е единственият път. Ако имаш собствени самолети, ти контролираш всички спомагателни дейности като товари и прочее и можеш да си определяш сам цените.

Йохан извади носната си кърпа и изтри потта от лицето си. Вятърът бе притихнал и бе деветдесет и пет градуса по Фаренхайт на слънце. Долу край езерото птиците в тръстиките отново зацвърчаха, а Лестер започна да събира чиниите.

— Роди — попита Йохан тихо, така че никой да не го чуе. — Кога се сети за всичко това? Не беше точно сега, нали? Или поради казаното сега от Силия?

— Разбира се, че не! От няколко седмици работя по тези въпроси.

— И ти наистина мислиш, че е добра идея „Корнелиус ойл“ да се впусне в авиацията?

— Абсолютно, сто процента.

— Съгласен съм — каза Йохан. — Най-доброто, което можеш да направиш, е да напишеш доклад. Включи всички цифри, всички финансови въпроси и нека този доклад бъде на писалището ми на остров Линууд следващия петък.

Родерик погледна с неочаквано удоволствие. Той вдигна ръце, сякаш искаше да прегърне баща си, но Йохан просто изръмжа и се обърна.

— Сър, аз…

Йохан се изкашля.

— Не казвай нито дума, Роди, нито една дума. Това е твоят изпит и ако кажеш още нещо, може да ме накараш да променя решението си. Рано или късно този бизнес ще бъде в твоите ръце и аз искам да съм сигурен, че ако имаш два или три милиона долара да инвестираш, ще ги инвестираш подходящо. Ако искаш да построиш самолет — добре, ще дам всичките пари и ти можеш да го построиш. Но, за бога, това трябва да бъде най-добрият самолет, който някога е съществувал.

Родерик погледна майка си. Тя му подаде ръка, стисна я за момент и след това я пусна.

— Няма да те изложа, сър, обещавам — каза той на баща си.

Йохан кимна на Лестер да му донесе бастуна.

— Разбира се, Роди, няма да ме изложиш.

Родерик отиде при Силия с усмивка. Той не забеляза разменените погледи между Силия и Хестер, погледи на споделено разбирателство за истината за това, което стана. Първият поглед в една серия от погледи, свързани с постепенното предаване на Родерик от едната жена на другата; това бе поглед, който той не можа да забележи, защото бе твърде ангажиран със своя самолетен проект, а и не се постара да разбере.

Късно същата вечер Хоуп седеше в спалнята си и гледаше горите, които заобикаляха къщата, когато на вратата се потропа. Влезе Хестер все още във вечерната си рокля, но със спуснати като за лягане коси. Хоуп седеше с опрени на перваза крака и четеше.

— Здравей, мамо — каза тя.

Хестер приседна на махагоновото легло и скръсти ръцете си, нещо, което правеше винаги, когато щеше да води сериозен разговор.

— Предполагам, че ще ми се сърдиш за това, че седях цял ден на дървото, вместо да говоря за скучните самолети с татко и теб? — попита Хоуп.

— Мисля, че не сме толкова строго семейство — каза майка й.

— Зависи от настроението ти, майко, ако искаш да знаеш.

— Добре — каза Хестер, — но не става дума за това.

— Охо, мислех, че е това, а какво е тогава? Какви други гнусни престъпления съм извършила?

— Погледни ме — каза Хестер.

Хоуп я погледна.

— Трябва да е сериозно. Кого се предполага, че съм убила?

— Не си убила никого — каза спокойно Хестер, — но може би ще ти е приятно да чуеш, че тази сутрин на баща ти му се обадиха от един вестник. Изглежда, че си взела някакъв скитник — ти и твоите приятели преди една седмица, и сте го завели в Роял кънтри клуб, където държанието му било твърде обидно за много от членовете на клуба. Трябвало е да бъде изпъден и когато го изхвърляли, той се съпротивлявал и прислужниците трябвало да употребят физическа сила.

— Продължавай, какво се е случило?

— Изглежда, че е избягал и е изчезнал в нощта — каза Хестер почти безгласно.

— Не разбирам.

— Това не е всичко. Два дни по-късно е бил намерен в едно поле недалеч от клуба. Изглежда, че се е влачил до там. Бил е мъртъв от глад и студ.

Хоуп гледаше втренчено майка си, а сълзи се стичаха от очите й и капеха върху отворената книга.

— Не Луис — каза тя. — Не Луис Босор, моля ти се.

— Ти знаеш името му?

Хоуп покри лицето си с ръце.

— О, господи, о, господи, чувствам се толкова ужасно! — промълви тя.

— Хоуп… — продължи Хестер. — Трябва да ме слушаш. Да не искаш да кажеш, че ти всъщност си познавала този човек? Ти си дружала с такъв пропаднал тип?

Хоуп се опита да отговори, но не можа. Най-сетне вдигна глава и изтри сълзите си с ръка.

— Знаех само името му — каза тя. — Мисля, че произхожда от Йонкерс. Не съм го познавала преди. О, боже, мамо, чувствам се толкова виновна. Чувствам се сякаш самата аз съм го убила.

— Може би по някакъв начин ти наистина си го убила — каза Хестер хладно.

Хоуп седеше, хапеше устни и гледаше майка си със зачервени очи. Тя знаеше, че Хестер ще направи винаги това, което майките трябва да правят, и дори повече. Винаги казваше точно думите, които трябваше да каже, знаеше рождените дати или специалните празници. Винаги посещаваше училищните събрания, обличаше се, както всяко момиче очаква да се облича майка му. Но някак си не бе възможно да проникне по-дълбоко в майчините чувства на Хестер. Всичко бе както трябва, не подлежеше на критика и поради това сега не знаеше какво да направи. Истинските майки понякога грешат, но Хестер — никога.

— Няма да те карам да даваш обяснения, преди сама да пожелаеш — каза Хестер. — Не защото искам да ти спестя чувствата, а защото искам да помислиш върху това, което се е случило, и да разбереш собствената си роля в събитието.

— Майко — каза Хоуп, — аз не се разкайвам. Направих го с цел!

— Каква цел може да има? Ти завличаш един нещастник без никакво социално положение в клуба и не само го унижаваш по този начин, но и ти си се направила на глупачка. Разбрах от господин Иймс, че Филип няколко пъти се е опитал да те разубеди, но ти си настоявала да продължиш с твоята идиотщина. Дори не си се вслушала в приятелите си!

— Майко — каза Хоуп, — не беше така! Заведох Луис Босор в Роял кънтри клуб, защото исках да покажа, че дори и богатите хора могат да бъдат състрадателни. Или ти не можеш да разбереш какво е състрадание?

Хестер замълча. Трептящо отражение от огледалото в стаята играеше върху дясната й страна. Навън градинарите косяха тревата, а някой си подсвиркваше песента „Сторми Уедър“.

— Скъпа моя — продължи Хестер, — може би не съм съвсем в крак с теб, но зная, че да подложиш един скитник на подигравки в един от най-изисканите клубове в страната, по ничии стандарти не може да мине за състрадание.

— Майко, аз…

— Не ме прекъсвай! Слушай, вместо да ме прекъсваш. Помисли си какъв егоист си била. Искала си да покажеш, че не си богата и разглезена? Само какъв начин си избрала? Помисли ли си за момент за чувствата на този нещастник, когото си завела в клуба? Помисли ли си за момент, че може би той има своя собствена гордост и достойнство, без оглед на това колко беден и долен ти е изглеждал? С какво право се отнасяш с него като с играчка? Или беше заслепена от величието на твоя подвиг и такива мисли не са се мярнали в главата ти?

Хоуп не можеше да отговори. Още две сълзички се търкулнаха по страните й и тя почувства дълбока, задушаваща болка в гърдите си.

— Смъртта на този човек не е единствената трагедия, която си причинила — продължаваше Хестер. — Ако се интересуваше от работата на твоя баща, ти трябваше да знаеш, че той е ангажиран в преговори с профсъюза на „тиймстерите“. Много пари и множество работни места зависят от изхода на тези преговори и ако не успее да склони профсъюза да направи компромис, вероятно ще трябва да изхвърли на улицата стотици хора.

Хестер протегна ръка и повдигна брадичката на Хоуп.

— Погледни ме — каза тя. — Какви преговори ще води баща ти сега с работниците, след като неговата дъщеря се е отнесла така обидно с един от тях и от това е последвала неговата смърт?

Настъпи дълго мълчание. Хестер стана и тръгна към вратата.

— Сутринта — каза Хестер — Нора ще опакова куфара ти. Баща ти ще отлети за Кънектикът, а ти ще останеш със семейство Ландзер толкова, колкото баща ти и аз решим. Докато си там, няма да се срещаш с никого от твоите обичайни приятели. Няма да пушиш цигари или да пиеш алкохол. Искам да разбереш, че това е наказание.

— У Ландзер, о, майко, моля те… — каза Хоуп.

— Можеше да бъде и по-лошо — каза Хестер. — Това бе всичко, което можах да направя, за да спра баща ти да те лиши от наследство въобще. Той е много ядосан, Хоуп, и ще трябва да мине доста време, за да му мине. Той каза…

Настъпи пауза. Хоуп погледна и по някаква причина майка й изведнъж се смути.

— Той каза, че целият живот, особено невинният живот, е свещен и никога не трябва да използваш властта, която парите ти дават, за да влияеш на живота на хората. Разбираш ли?

— Да, майко, като че ли — прошепна Хоуп.

Хестер въздъхна.

— Надявам се, за твое добро, да разбереш.

Бележки

[1] Лапис лазули (лат.-ар.). — Фин опал с интензивно син цвят, съдържащ алуминиев силикат; има приложение в бижутерията. — Б.пр. ↑

[2] Пастет от дроб (фр.). — Б.пр. ↑

[3] Акант (гр.) — Южно декоративно растение с големи нарязани листа. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Греъм Мастертън Милионерът (8)

Метаданни

Данни

Милионерът

Информация

История

Сваляне / Връзки

1937

Корнелиус обявява планове за авиацията

„Най-големият самолет“ в света е почти готов

Греъм Мастертън
Милионерът (8)