Греъм Мастертън
Милионерът (14)

1976

„Застъпвам се за нещо, от което тази страна сега има нужда повече от когато и да било в своята история. Честно правителство…“

Джон Т. Ръсел

Лос Анджелис, 1976 г.

Преди да довърши вечерята си, Виктор отмести почти пълната си чиния с риба, взе чашата с шампанско и стана от масата. Ариадна пушеше нервно на другия край на масата и попита:

— Свърши ли?

Виктор кимна.

— Обикновено не вечерям — обясни той кисело. — Направих всичко това заради теб. Ако вечерям, веднага напълнявам.

— Виктор…

— Донеси си чашата — каза й той. — Искам да седна в библиотеката.

Тя погледна към тримата прислужници, които стояха мълчаливо в бледозелената столова, готови да разчистят остатъците от яденето. Тя угаси цигарата си и последва Виктор през двойните врати в полуосветената библиотека.

Той затвори вратата и без да я погледне, каза:

— Не трябваше да идваш. Много съм зает в момента. Бях ти казал, че ще те потърся.

Тя се опита да се усмихне.

— Виктор, дойдох, защото те обичам. Исках да те изненадам.

— Много добре ме изненада — измърмори неблагодарно той, но толкова тихо, че тя не разбра какво казва.

Виктор беше пил почти през целия ден. Голямата му потна и зачервена глава бе стегната в колосаната яка като шунка върху поднос и просто беше чудно, че наоколо нямаше моркови и картофи за гарнитура. Още със закуската си беше изпил чаша калвадос, после имаше бизнес обяд с една компания за въглища от Пенсилвания, след това сватбено тържество на дъщерята на един евреин, вносител на текстил, и освещаване на новата яхта на приятел в Сенди Барс. Преимуществата на притежаването на самолет бяха, че можеше да хвръкнеш от едно алкохолно мероприятие на друго със съвсем малки прекъсвания.

Сега беше в Спиърмънт, в неговата бяла къща в колониален стил в Кейп Код. Беше пиян и не искаше нищо друго, освен да се освободи от Ариадна. Майка му щеше да пристигне сутринта, а трябваше да приготви петнадесет предложения за инвестиране. Когато Виктор беше пиян, а то се случваше често, той ставаше брутален и спореше с разперени ръце като криле на вятърна мелница. Лицето му бе широко и тромаво като това на баща му, с месест нос. Неудобно седнал в големия кожен стол с официалния черен смокинг и бялата колосана риза, той приличаше повече на фермер от Уисконсин на погребението на чичо си. Всъщност единственото привлекателно нещо беше, че според списание „Форчън“ Виктор беше седемнадесетият най-богат човек в Съединените щати.

Ариадна не сядаше, а се разхождаше край него. Тя не беше богата, дори не бе средно богата. Беше дошла от Лос Анджелис със самолет, което за нея бе скъпо, а вечерята раздразни Виктор. За нея тази вечеря трябваше да символизира разликата между красивите мечти и жестоката реалност.

— Понякога приличаш на дете — опита да се пошегува тя. — Като малко дете, което не знае какво иска. Трябва други да решават вместо теб. Не разбираш ли, че точно затова дойдох.

Виктор се намръщи.

Ариадна беше малко пияна и несигурна, но се държеше. Високо и добре поддържано момиче на двадесет и една години, с лъскави обици, които трябваше да подхождат на блясъка на зъбите и очите й. На пръв поглед можеше да мине за богата, но всеки спечелен цент тя влагаше във външния си вид — дрехи, коса, козметика. Напрежението й я издаваше. Богатите може да имат недостатъци, но никога не бяха напрегнати. Напрежението е за тези, които се борят за своето оцеляване.

През полуотворената махагонова врата прислужниците дискретно подслушваха мърморенето на Виктор и закачките на Ариадна, като че ли това бе радиосериал, който не искаха да изпуснат. Очите им бяха съсредоточени върху севърския порцелан и сребърните прибори и не си позволяваха повече от незабелязана усмивка.

Ариадна беше с гръб към него и разглеждаше някаква книга в кожена подвързия.

— Заради семейството ли си такъв? — попита тя тихо.

— Няма нищо общо със семейството ми и не пипай тази книга, защото е първо издание.

Тя се обърна примряла от страх, но се опитваше да го прикрие. Тази необичайна версия на Виктор беше съвсем различна от онова, което бе видяла на тихоокеанския бряг, и трябваше да се отнася внимателно.

— Помислих си, че може би… семейството ти. Или майка ти. Ти си ми казвал, че била… много себична.

Виктор не отговори, дори не повдигна поглед. Пръстите му обикаляха по ръба на чашата и издаваха скърцащ звук.

— Виктор, ти си толкова силен, когато става дума за бизнес и за всичко друго. Хората ти се възхищават и те уважават. Правят каквото им кажеш, без да упорстват. Видяла съм всичко това.

— Така ли? — преглътна той шампанско.

— Защо позволяваш на семейството ти да управлява сърцето ти? Не можеш ли да решиш сам в кого да се влюбиш? Не можеш ли да правиш каквото си искаш?

— Правя точно това, което си искам — изръмжа Виктор. — Напивам се.

Той се чувстваше като напомпан с въздух великан и страшно искаше Ариадна да си отиде, но не знаеше как да й го каже. Тя му се струваше страхотна, възбуждаща и секси, но резките й маниери го плашеха. Той знаеше, че няма да може да представи Ариадна на майка си. Обичаше сигурните неща. Избягваше откритите конфронтации, когато бе възможно. Още от седемгодишен беше започнал да се пази. Тогава беше изпратил братовчед си Фреди да обясни на гувернантката причината за изчезването на едно парче торта и сега си мечтаеше същият този Фреди да бъде тук. Ариадна беше добра компания там, в Лос Анджелис, но тук, в тихите културни кръгове на богаташите от Източния бряг, му приличаше точно на това, което наистина беше — амбициозна и агресивна мадама от салоните на полуоблечените.

Беше отчаян и смутен и му се искаше да смачка в ръцете си чашата с шампанско, но вместо това удари бутилката по масата.

— Виктор — настояваше Ариадна, — защо мислиш, че съм дошла тук? Мислех си, че ме искаш. Ти така каза и като не ми се обади, аз пристигнах.

— Не трябваше да идваш. Казах ти какво ще направя, щях да ти се обадя, помниш ли? Тогава щяхме да решим дали да дойдеш тук.

— Това беше преди три седмици, Виктор, и ти не се обади.

— Но щях да се обадя.

— Виктор, скъпи, ти каза, че искаш да се ожениш за мен. Мислех си, че няма да имаш нищо против, ние почти бяхме сгодени. Нали каза, че искаш да се ожениш за мен?

— Да кажем, че обсъждахме въпроса като една възможност.

Ариадна прехапа устните си.

— Като една възможност? Това ли бе всичко, една възможност?

— Да кажем, че беше малко повече от една възможност, но беше само разговор — отстъпи той, за да не я наскърби съвсем.

— Значи съм добра, когато съм там, на Западния бряг, а за тук не съм точно това момиче, което твоето семейство би искало да бъде край теб. Така ли?

Виктор не погледна. Наблюдаваше мехурчетата в чашата си и не за първи път се чудеше откъде идваха. Погледна отдолу, под чашата, но не забеляза нищо.

— Господи — поклати глава Ариадна, — ти си дванадесет години по-възрастен от мен и петстотин пъти по-богат и си просто като малко дете.

Тя не знаеше дали да се разплаче. През целия път до Бостън вътре в себе си беше сигурна, че той не я иска. Но не е лесно да се откажеш от една мечта, особено когато вече си вкусил малко от нея. Тя дори беше казала на майка си и баща си, че отива на Изток, за да се омъжи. Още по-лошо беше, че в портмонето си намери една смачкана банкнота от петдесет долара и един жартиер от сватбената нощ на майка си, които баща й беше поставил като подарък. Той беше грък и не можеше да изпрати дъщеря си без зестра. Сега, в богато мебелираната библиотека на Виктор, с томове в кожена подвързия, много от тях редки издания, със скъпи картини, тя почувства мъчителната абсурдност на постъпката си. С цялата си зестра не би могла да си купи дори един том от тази библиотека.

— Това, което не можеш да разбереш, Ариадна — каза той с дрезгав глас, — е, че аз трябва да мисля за още много хора, не само за себе си. Аз съм човек с… отговорности. Аз съм наследник, разбираш ли, и наследниците трябва да обмислят много, преди да се оженят.

Ариадна въздъхна дълбоко.

— С други думи, ти смяташ, че не съм подходяща?

Виктор потри очите си.

— За бога, Ариадна. Ти винаги опростяваш нещата. Не разбираш ли, че…

— Нищо не разбирам. Мислех си, че ме искаш, а сега изглежда, че не ме искаш.

Виктор отпи от чашата шампанско и разля по брадата си. Изтри се несръчно с кърпа и промърмори:

— Ариадна, ти си съвсем груба с мен и аз ще бъда груб с теб.

— Продължавай, бъди груб — каза меко тя и седна до него на коженото канапе, така че гърдите й да се допират до ръцете му и коляното й да докосва неговото. Тя извади кърпата от джоба му и изтри покапаната му с шампанско дреха.

— Нашето семейство, фамилията Корнелиус — каза Виктор, — е част от американския живот вече седемдесет години.

Опитваше се да говори прагматично, като че ли обяснява работата на някой подчинен.

— Да, разбирам — каза Ариадна и обгърна коляното му.

— Ние сме ангажирани в петрола, инженеринга, самолетите… хиляди и хиляди хора зависят от нас, за да съществуват.

— Виктор — каза тя, като се наведе, така че устните й почти се допираха до неговото лице.

Той я изгледа отстрани, без да се мръдне. Ако се обърнеше съвсем малко, устните им щяха да се срещнат, а той искаше да избегне точно това.

— Какво?

— Точно това ти обяснявам.

Тя погали крака му.

— Вече много пъти ми го обясняваш. Но ти не разбираш, аз не те искам заради петрола и инженеринга, искам те само заради теб, а не по някакви други причини.

Той се намръщи.

— Слушай — каза й той, — не смятам, че си тръгнала да гониш богатство.

Тя се отдръпна малко и го изгледа. Неговото холандско лице имаше нещо грубовато, глупаво и недодялано — това я отчайваше и същевременно я караше да го обича. Как може един мъж да бъде толкова богат и компетентен и толкова ограничен в любовта си? Пръстите й милваха ръцете му и златните пръстени по тях. Въпросът беше може ли да бъде отделен един мъж от неговите пари. Парите му представляваха това, което е той, това, от което е направен, неговото възпитание и неговият характер. Ако богатството е част от характера на Виктор, неморално ли е да желаеш богатството заедно с човека?

— Виктор — каза нежно тя, — спомняш ли си нощите ни в Калифорния?

— Разбира се — беше му неудобно. Топеше се като восък.

— Помниш ли, че плувахме на лунна светлина? Нали беше наистина хубаво тогава? И как се върнахме в стаята и аз те изтривах, и те глезех, и след това се любихме?

— Да, спомням си.

— Виктор. — Тя навиваше русите си коси около пръста. — Не искаш ли винаги да бъде така, не искаш ли и сега да бъде така?

Той се опита да се пресегне през нея за бутилката шампанско, но тя се притисна към него и го зацелува с малки, леки целувки по лицето. Той се намръщи.

„Тя ме възбужда, мислеше си той, тя ме възбужда, а аз не искам. Тя е твърде нахална и твърде евтина и искам да си върви откъдето е дошла. Какво ще стане, ако майка ми се появи? Какво ще си помисли, ако ме види с една топлес танцьорка от Лос Анджелис, тук, в библиотеката? Не е ли ясно, че аз имам отговорности. Погледни й само гърдите! Как мога да представя на някого момиче с такива гърди, например на британския посланик или на Паркс Стенсфийлдс, или на някой друг?“ Той се чувстваше като момче, заловено с „Плейбой“ в ръцете.

— Ариадна — каза й той, като се опитваше да отблъсне целувките й.

— Зная, че имаш проблеми, зная, скъпи. Имаш проблеми със семейството, с други въпроси, с всичко. Но, Виктор, отговори ми само на един въпрос. Не смяташ ли, че ще ти бъда страхотна съпруга?

Виктор се чувстваше притиснат.

— Трудно е да се каже.

Ариадна се притисна още повече към него.

— За какво говориш, ти ми каза, че ме обичаш. Не прекарахме ли най-хубавите две седмици в света? Ти обеща.

Изведнъж той стана. Ризата му се подаваше от панталоните.

— Какво ще правиш?

Виктор не отговоря. Позвъни за прислужниците. След малко се появи икономът, малък дребен мъж. Юстас приличаше на италианския бръснар в умален вид, какъвто всъщност е бил. Съвсем съзнателно той не поглеждаше към Ариадна, когато се поклони.

— Юстас, искам още шампанско.

— Да, сър.

— Искам също да кажеш на Роузен да приготви кола. Госпожица Скурос ще пренощува в Хианис. Запази й стая в „Дънфи“.

— Много добре, сър.

Юстас се обърна и излезе. Никой от двамата не забеляза, че беше оставил вратата малко отворена. И Виктор, и Ариадна бяха твърде заети, всеки със своите проблеми.

— Ето — каза тя и подаде няколко смачкани долари. — Какво е това?

— Можеш да ги вземеш, това е моята зестра от баща ми. Това е всичко, което можа да си позволи.

Виктор политна. Не можа да се задържи и седна отново.

— Пари, какво искаш да кажеш?

Ариадна започваше да плаче, макар и да не искаше, но сълзите й не спираха.

— Мислех си, че ще се омъжа за теб. Така каза и аз ти повярвах. Но сега можеш да вземеш зестрата, заслужаваш я. Имаш толкова много отговорности и всичко помага, не е ли така?

Очите на Виктор щяха да изхвръкнат.

— Какво, по дяволите, ще правя с това? Колко са?

— Петдесет долара.

Той впери очи в нея, сякаш не можеше да повярва, че има толкова малки суми.

— Петдесет долара, какво, по дяволите, ще правя с петдесет долара?

Ариадна сега плачеше по-силно. Не можеше да се спре. По лицето й оставаха черни вадички от грима й.

— Това е всичко… което баща ми… можа да събере.

Виктор отново се вдигна на крака. Радваше се, че плаче, защото това я правеше грозна, а когато беше грозна, беше беззащитна. Той можеше да се нервира сега.

— За бога! — извика той дрезгаво.

Тя се наведе, раменете й се тресяха, а той нямаше носна кърпа и тя изтри очите си с опакото на ръката си.

— Не разбирам какво искаш. Погледни тази огърлица. Колко момичета имат такава?

Тя се опита да я отвори, но не успя.

— Не ме интересува, съжалявам, че си дал толкова пари за нея.

— Не я искам. Какво ти става? Само за това, че прекарахме две седмици заедно, трябва ли да се свържем за цял живот? Ти ще намразиш този живот, ще го намразиш!

— А ти? Ти ще ме намразиш ли?

— Не е възможно — каза нетърпеливо той.

— Защо? Не си ми казал защо е невъзможно.

Той разпери ръце с отчаяние.

— Просто не разбираш какво ти казвам. Не зависи от мен. Трябва да мисля за съдбата на цялото семейство.

— Съдбата? Не мислиш ли понякога за любов?

Той не отговори.

— Не мислиш ли, че аз те обичам, Виктор, а може би и ти ме обичаш? Аз забелязах през тези две седмици чувства, каквито не виждам тази вечер. Ти си чувствителен човек, който обича, но позволяваш на семейството ти и на парите ти да ти пречат.

— Ти нищо не знаеш за мен.

Очите на Ариадна се разшириха. Светлината от лампата блестеше по кожата й и тясната й рокля приличаше на оранжева течност, която я бе обляла.

— Много знам за теб. Знам, че си чувствителен, когато си разрешиш. Зная, че можеш да обичаш, ако се отпуснеш. Зная, че си богат, че не разбираш нищо от истинския живот, от истинските чувства и се ужасяваш да не би някой да ти го покаже. Много е лесно да бъдеш храбър, когато си богат, Виктор. Но само при бедните тази храброст означава нещо. Ти се страхуваш от мен, а от семейството си се страхуваш дори повече.

Виктор се изчерви.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш. Това, което каза, е достатъчно за една вечер.

Тя поклати глава.

— Ти дори не знаеш колко те обичам.

— Слушай, Ариадна…

Тя стана и мина по лъскавия под, обви ръце около врата му и се опита да го привлече към себе си. Той стоеше неподвижен и безжизнен като купчина възглавници, които щяха да паднат на пода.

— Искаш ли да опиташ още веднъж? — пошепна тя. — Само трябва да зарежем всичко и да се качим горе. Дори и да не се оженим, бихме могли да си спомняме за тази последна нощ. Не искаш ли? Не искаш ли да ме почувстваш отново както преди в Калифорния?

Виктор се люшна. Не можеше да гледа и му ставаше лошо.

„Искам я, искам това меко сребристо тяло и искам да чуя въздишките и виковете й, защото получава от мен всичко, което иска. Но ако направя това, утре ще бъде пак тук, а фамилията се събира за събранието и какво ще каже мама за тази топлес танцьорка в измачкана вечерна рокля?“

Той вдигна ръцете си, както тя бе вдигнала своите, за да откопчае колието си, и махна ръцете й от врата си.

— Ариадна, трябва да разбереш…

— Виктор — каза нежно и обидено тя.

— Няма да стане както искаш.

— Не си ми казал дори защо. Похарчих всичките си спестявания, за да дойда тук, защото мислех, че ме желаеш. Не си ми казал защо.

Той я гледаше как стои там с размазания си грим и големите си гърди и дори не изпитваше съжаление към нея.

— Става въпрос дали си подходяща — каза грубо той.

Тя не разбра.

— Какво имаш предвид? Как да не съм подходяща?

Той преглътна.

— Социално. Въпросът е, че не си подходяща в социално отношение.

От нея се изтръгна дълга въздишка. Това, което той каза, я засегна, но в същото време й даде една безумна надежда. Той беше толкова несигурен в себе си с жените и си помисли, че това ще я засегне дълбоко. Той дори не съзнаваше, че обидите само разпалваха оптимизма й.

„Щом като ме обижда, значи има някакви чувства към мен. Най-малкото не е съвсем безразличен. Ако ме презира — омразата идва веднага след любовта и може би все още има надежда.“ Грешката в това уравнение беше, че Виктор не знаеше нищо за психологията на сантименталната любов. От друга страна Ариадна гледаше и вярваше на всички такива филми.

— Виктор — продължавате нежно тя, — ти дори не познаваш истинските си чувства. Скъпи Виктор, не ги познаваш.

Виктор стоеше неподвижен и несигурен като президента Никсън, преди да си даде оставката.

— Решението трябва да бъде политическо, фамилно и финансово. Сега веднага не мога да го взема. Трябва да се обмисли.

Тя поклати глава с любов.

— Боже, Виктор, ти си такова бебе.

— Слушай — с неудобство отговори той, — ако ти трябва нещо…

Тя го изгледа.

— Какво имаш предвид?

Той бръкна в джоба си.

— Ако имаш нужда от пари. Ако си притеснена.

Можеше да й го каже направо и да я нарече евтина проститутка от Западния бряг. Тя продължаваше да го гледа и да трепери и той отмести погледа си от нея.

— Ти искаш да ми платиш?

— Ариадна, нищо подобно. Ти знаеш с какво трябва да се съобразявам. Как можем да мислим за някакво общо бъдеще, без да имаме предвид всички обстоятелства? Трябва всичко да бъде анализирано от всички страни, а не само от лична гледна точка.

— Няма да взема парите ти, Виктор.

Виктор се обърна нетърпеливо.

— Въпросът не е да вземеш моите пари. Ти сама каза току-що, че си похарчила всичките си спестявания, за да дойдеш тук. Оценявам това, което си направила, оценявам го с цялата си душа. Искам просто да знам, че не си без пари, това е всичко.

— Без пари? Виктор, аз те обичам — каза тя невярваща. — Обичам те, Виктор.

— Зная, Ариадна, зная това. Но точно сега, в тази минута, трябва да призная, че не зная какво да ти кажа.

— А някога ще знаеш ли?

— Ариадна…

— Ти току-що каза, че имаме общо бъдеще.

— Това беше „ако“.

— А какво означава то? Означава ли, че още мислиш за него? Кажи ми, Виктор. Не можеш просто да ме оставиш така.

Виктор затвори очи. През алкохолните пари думите на Ариадна идваха сякаш през фуния.

— Мисля, че е по-добре да си тръгнеш — каза тихо той. — Роузен ще те закара до хотел „Дънфи“.

— Виктор, не мога да си тръгна, преди да ми кажеш.

Той отвори очите си и тя все още беше там.

— Виктор, моля…

— Ариадна, ще бъде много трудно. Слушай… ако искаш да… Можеш да задържиш огърлицата.

Те стояха и се гледаха. Едрият милионер в смокинг и бяла риза и високата танцьорка в тясна рокля. Те се гледаха и като че ли не разбираха защо са тук и какво правеха. Слисана, Ариадна докосна смарагдовия пандантив като нещо, което винаги бе имала и което беше истинската причина за нейното нещастие.

Тя почувства страх. Ако той наистина говори всичко това и иска да я накара да си отиде, тя нямаше нищо, нямаше къде да отиде. За първи път в живота си бе стъпила на ръчно тъкани персийски килими, беше се хранила в истински френски порцелан с прибори от тежко сребро, пила бе шампанско, бе облечена в коприна и седеше върху кадифе. Това беше свят, който преди смяташе само за фантазия, но беше разбрала, че съществува. Да си отиде, означаваше да се върне към старата си работа в „Старлайт“, смарагдовата огърлица щеше да й плати разноските. Трябваше да се върне към мизерния магазин за инструменти на баща си, те щяха да се обезпокоят за нея, да я нахранят с чеснова супа и топли кифлички, а вечер щеше да се сгушва в прегръдките на майка си и да плаче, докато може.

Тя несигурно пристъпи към Виктор, протегнала ръце като сляпа, която търси опора. Виктор я хвана за китките така, че тя не можа да го докосне, и почти измяука като котка.

— Ариадна, не трябва да разбираш нещата погрешно.

Вече не знаеше какво да прави. Раздразнението и страхът, подсилени от алкохола, го караха да действа като голяма дървена кукла. Искаше да се отърве от нея. Физически обаче тя го възбуждаше, но предпочиташе да чувства болка и да я загуби, да хленчи със самосъжаление и да говори за „ужасната самота на голямото богатство“, вместо да се справи с нейната страст и груби чувства. Това, което тя не разбираше, а той се досещаше за него, беше, че той не е истински мъж. Той беше вече жертва на нещо смазващо го с неизличими рани. При раждането си той е бил погребан под планина от пари.

— Виктор — молеше го тя. — Пожелай ме, Виктор.

— Не — изговори той почти мълчаливо.

— Виктор, ти не знаеш колко много имам нужда от теб. Какво ще правя без теб?

Той пусна ръцете й и я отблъсна.

— Върви се наспи и двамата имаме нужда от сън. Ще ти се обадя сутринта и тогава ще видим.

— Не мога да чакам. Няма да мога да заспя, ако не ми кажеш сега.

Тя плачеше отново, с наведена глава и със силни хълцания.

— Ариадна, не мога да ти кажа сега. Какво искаш да ти кажа? За бога, хайде да свършваме!

Тя стоеше пред него, обгърнала се в собствените си ръце, и хълцаше. Той знаеше какво да прави в случай на истерия. Приближи се до нея и я удари през лицето.

Не очакваше тя да отвърне. Това беше последното нещо, което очакваше. Но Виктор никога не бе удрял жена. Беше виждал само на кино и бе чел в списанията. И никога не беше провокирал момиче, което е прекарало три години в топлес салон на един хотел. Може би фактът, че тя му отвърна, беше най-убедителен да не се ожени за нея.

Той вече се беше обърнал и не видя. Тя го удари през дясното ухо и го блъсна силно в бедрата. Той се спъна в големия стол и падна, като си удари коляното. Страх и отчаяние се излъчваха от нея и тя го удряше и дращеше, и биеше и той трябваше да си вдигне ръцете, за да се предпази.

— Господи — крещеше тя. — Копеле, истинско копеле!

— Излизай, по дяволите! — Но тя се хвърли върху него с изхвръкнали от роклята й гърди и те се ритаха и се боричкаха на пода. Виктор успя да хване едната й ръка, но с другата тя го стисна между краката толкова силно, че той изкрещя от болка. Озверен, той я хвърли по гръб и с тежестта си я държеше на пода.

— Ариадна, за бога…

Тя обърна лицето си, без да го гледа. Не искаше да чуе нищо друго, освен думите, за които беше прелетяла три хиляди мили.

— Ариадна! — запъваше се Виктор и я натискаше още повече. — Слушай, говоря сериозно! Чудесно прекарахме, не отричам, но трябва да разбереш и мен. Можеш ли?

Тя не отговаряше и не го поглеждаше.

— Не ме ли чуваш?

В отговор тя започна да движи тялото си под него.

Що се отнасяше до секса, Виктор беше още недорасъл. Когато момичетата се допираха до него и той чувстваше тяхната топлина, той веднага отговаряше и беше едновременно възбуден и смутен. Ариадна се намести между краката му и ефектът беше моментален. Той се тресеше и трепереше и чувстваше как мускулите му се стягат. „Как може да бъде толкова жестока и глупава едновременно? Как може да лежи между краката му и да бъде толкова смешна и отегчителна? Той не може да се ожени за нея. Не може ли да го разбере? Защо продължава да го дразни? Не разбира ли английски език?“

Той я презираше и в същото време чувстваше желание, което го караше да се мръщи от отчаяние. Искаше да я нарани и да я види да моли за милост. Чувстваше, че желанието го притъпява.

— Ариадна! — изкрещя той.

Тя държеше лицето си настрани. Той вдигна ръка и я плесна по бузата толкова силно, че главата й се завъртя. На бузата й остана следа и сълзите, смесени с черния грим от очите й, се спускаха надолу.

— Ще те ударя! — викаше той. — Ще те ударя отново!

Ариадна виждаше червено пред очите си и чувстваше само болка. Тя се измъкна изпод него като хлъзгава сребърна змия. Почти се изправи на колене и ръце, но Виктор я грабна за краката и я притисна към себе си задъхан.

Самият той крещеше от яд. И двамата бяха коленичили и той отново я удари с юмрук през лицето. Тя почувства, че от носа й избухна нещо, и отново падна на земята. Кръв се стичаше по устните й и се разливаше по гърдите й.

Виктор падна неудобно върху нея. Хвана сребристата й рокля и я дръпна с големите си ръце. Тя хленчеше и плачеше, но той почти разкъса дрехата й и я разголи до кръста. Разкопча панталоните си. Кръвта й се стичаше на пода, тя се въртеше и се опитваше да се издърпа, но Виктор я държеше здраво.

— Виктор, моля те…

Той се притискаше към нея и кашляше от усилията си. Притискаше се все по-силно и по-силно. Ариадна, с почти затворени очи и с рани, чувстваше кръвта по лицето си, по ръцете си, разбираше, че Виктор се опитва да я изнасили, но не можеше. Той я обичаше толкова малко, че дори не можеше да я изнасили. След няколко секунди той я пусна. Тя чу как той падна на пода. Изпълзя до масата, взе кърпата от бутилката с шампанско и изтри лицето си.

Виктор беше безчувствен. Лежеше на пода с разкопчани панталони и гледаше в тавана — един мъж, повален от собствената си съдба. Полилеят блестеше в очите му и му напомняше за рождени дни. Съзнаваше какво беше направил на Ариадна, но нямаше представа какво е направил на себе си. Точно сега, в този момент, не искаше да мисли.

Ариадна успя да стане. Салфетката беше тъмночервена, но усещаше, че кръвоизливът спираше. Главата й бучеше, а очите й бяха влажни от болка. Чувстваше се така, сякаш е оживяла след някакъв безсмислен нещастен случай. Беше в шок, трепереше и вече не плачеше. Най-големият шок за нея не беше ударът или насилието, а окончателното, тоталното отхвърляне. Милионерът лежеше като куп мръсни дрехи на пода в библиотеката и наистина не я желаеше. Тя седеше на стола, виеше й се свят и започна да повръща — риба и шампанско.

 

 

Сега вече нямаше алтернатива — тя трябваше да остане и през нощта. Виктор повика доктор Уейууд от Хианис, стар, пипкав човек със студени ръце. Той прегледа лицето й и направи студен компрес. Каза, че е щастлива, че не си е счупила носа. Преди да влезе лекарят, Виктор помоли Ариадна да каже, че е паднала от кон. Ариадна лежеше с бялата си нощница в голямото френско легло, неподвижна и още в шок. Тя не говореше.

Виктор излезе. Взе душ, насапуниса се със сапун от кокосово масло. Облече халат, влезе в офиса си и повика личния си адвокат Дик Марини. Юстас му донесе поднос със силно кафе, което изпи на големи глътки. Часът беше два и половина сутринта.

Той се изтегна в стола си и се обърна така, че да вижда нощния мрак, когато телефонът зазвъня. Уморен глас попита: „Кой е?“.

— Дик, тук е Виктор.

— О, здравей, Виктор. Знаеше ли колко е часът? Не даваш ли на децата да поспят малко?

— Дик, мисля, че имам малък проблем.

— Не може ли да почака до утре?

Виктор барабанеше с пръсти по писалището си.

— Ако можеше да чака до утре, нямаше да ти се обадя.

Дик въздъхна.

— Добре, какво има?

— Ами… — Виктор изведнъж разбра, че беше смутен. Не можеше да намери думи да обясни какво се беше случило, но знаеше, че за да се предпази, трябваше да каже нещо. — Отнася се за едно момиче.

— Момиче? — Дик се опита да не издаде изненадата си. — Какъв вид момиче?

Виктор забърбори.

— Тя е момиче, което… срещнах в Лос Анджелис. Помниш ли този бизнес, когато отидох там преди три или четири седмици, през месец април? Това стана тогава. Просто я срещнах в топлес клуб. Не е нищо специално, но някак си се разбрахме и прекарахме добре. Тя беше с мен през цялото време.

— Разбирам — каза Дик. Очевидно той си водеше бележки. — Спа ли с нея?

— Ами да, предполагам. Няколко пъти. Но не там е проблемът.

— А какъв е проблемът?

Виктор си сипа още кафе.

— Тя дойде тук. Долетя със самолет днес. Беше тук, когато се върнах, и си е набила в главата, че съм й обещал да се оженя за нея. Не ме питай откъде й е дошла тази идея, защото ти знаеш колко съм внимателен. Но това казваше през цялото време. Каза, че ме обича и иска да се омъжи за мен и че аз съм й казал такова нещо, когато съм бил там.

Дик Марини въздъхна.

— Що за птица е?

— Е, не е точно една Бовие.

— Проститутка?

— Не, не е такова нещо. Работи в един от тези салони и е топлес домакиня.

— С други думи, проститутка.

— Ами, не знам.

Дик си записа още нещо.

— Заплаши ли те?

— Не точно.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Точно тук е проблемът. Тя ме увещаваше и увещаваше и аз я поканих да остане на вечеря — просто от учтивост. Тя е долетяла чак от Лос Анджелис, защото глупаво си въобразила, че аз съм влюбен в нея. Аз едва си я спомнях вече, но най-малкото, което можех да направя, бе да я нахраня. И двамата се напихме повече, отколкото трябваше, и започнахме да спорим.

Дик попита подозрително:

— За какво спорихте?

— Ами — каза Виктор със затруднение, — тя започна да действа истерично и аз я ударих.

Настъпи дълго мълчание.

— Продължавай! Ти я удари и после какво?

— И тя ме удари. Тогава аз я ударих с юмрук в лицето и това е почти всичко.

— Ти я удари в лицето?

Виктор се изкашля.

— А къде е тя сега?

— Тук и предполагам, че спи. Повиках доктор Уейууд и й казах да му каже, че се е разходила с кон и е паднала.

Дик Марини се опитваше да не бъде много отегчен, но едва сдържаше гласа си, когато каза:

— Виктор, ти си направил най-лошото, което си можел да направиш.

— Защо така? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че като за твоя гостенка ти си бил отговорен за нея. И ще кажеш ли в съда, че след като сте били пияни, ти си я оставил да язди в тъмното?

Виктор се завъртя на стола си и се облегна на писалището.

— Какъв съд? За какво говориш?

— Съд — където отива всеки здравомислещ човек, когато някой богаташ му нанесе и най-малката вреда, за този съд говоря. И тогава какво ще казваш? Тя падна от коня. Това те прави нехаен в отговорен за нараняванията или ти си я ударил в лицето, което значи, че ще отговаряш за физическо насилие. И в двата случая ще изръсиш много пари и още по-лошото е, че в пресата ще се заговори.

Виктор хапеше устните си и нищо не каза. Той не се обвиняваше за това, което стана. Беше неочаквано затруднение, измислено от съдбата, само за да го улови в капан и да го обърка. Той не обвиняваше дори Ариадна. Виктор беше възпитан да вярва, че съдбата и животът на фамилията Корнелиус са основа и вътък на американската история и че другите хора са само случайни петна от цветна вълна. За Ариадна не мислеше нищо друго, освен че е била избрана от съдбата да събуди неговите желания и че тези желания са влошили нещата. Неговите собствени слабости бяха много по-важни от каквато и да е сила на Ариадна.

— Дик — каза той внимателно, — изборите са през ноември.

Нямаше отговор.

— Чу ли ме, Дик? — повтори той.

— Чух те. Мисля.

— Трябва да не допуснем нищо от това да стигне до пресата, както и до мама.

Дик обмисляше нещата.

— Не смяташ ли, че си длъжен да й кажеш? Няма да ти е благодарна, ако се разбере по-късно.

— Не знам, не знам какво да правя. Господи, Дик, за това ти се обадих. Дай ми някаква идея.

— Смяташ ли, че е чувствителна към парите?

— Не съм сигурен. Предложих й заради разноските, но не изглеждаше заинтересувана. Произхожда от доста бедно семейство. Баща й има гараж или нещо подобно. Може би мога да размахам малко долари под носа й за помирение.

— Чакай да дойда. Мисля, че това, което си направил, е доста. Междувременно нищо не признавай. Имаше ли свидетели? Видя ли те някой да я удряш?

— Нямаше никой друг в къщата.

— А прислугата?

— Не разбирам.

— Виктор, в съда показанията на прислугата са толкова валидни, колкото за всеки друг. Видя ли някой от прислугата нещо?

Виктор се опита да си спомни.

— Беше Юстас и един от другите. Те почистиха след това. Момичето имаше кръвоизлив от носа. Но всъщност не са ме видели да я удрям. Не, мисля, че никой не е видял това.

Дик въздъхна леко.

— Благодаря на Бога за малките милости. Слушай, сега си лягай. Задръж момичето у вас. Сутринта ще дойда веднага да поприказвам с двама ви. Не искам да си помисли, че има основания за някакви оплаквания срещу теб. От друга страна ще й дам да разбере, че ако се опита да бъде много умна, за нея ще бъде по-лошо.

Виктор глътна от хладното кафе.

— И сам мога да й кажа това.

— Виктор — предупреди го Дик, — това не е твоя работа. Остави на мен. Достатъчно ми плащаш и аз ще свърша тази работа добре. Междувременно не приказвай с момичето, освен да установиш просто факти, например „ето ти закуската“ или „каква хубава утрин“, разбра ли?

— Добре, разбрах. Но слушай, мама и семейството идват утре.

— Ще дойда рано. Благодаря за обаждането.

— Окей — отговори Виктор и постави слушалката.

Дълго остана неподвижен и прегърбен, докато започна да чувства болките и отчаяната умора. Трябваше да прегледа цифрите на инвестициите, а часът беше три и петнадесет сутринта. Редовното двуседмично събиране на семейството — всеки втори четвъртък от месеца, беше насрочено за девет и половина и дотогава Виктор трябваше да е готов със статистиката. Той придърпа към себе си една тежка папка и я разтвори.

Един час по-късно, когато всички прислужници си бяха легнали и коридорите на къщата бяха тъмни и тихи, на Виктор му се стори, че чува шум от мотор на кола. Той погледна навън и чу шумолене, което идваше някъде отвън, но можеше да бъде и вятърът в клоните на дърветата. Погледна часовника си и продължи да работи.

Към пет и половина беше привършил. През прозорците му започваше да се процежда бледа сива светлина и да се очертават силуетите на дърветата. Той се протегна, потърка очи и загаси лампата на писалището си. Беше уморен, но обичаше да работи нощем. Обичаше да стои до късно, когато останалата част от Америка си почива, да се занимава с цифри, които даваха работа на хиляди спящи хора. Когато слънцето изгрее, те дори нямаше да знаят какво беше направил Виктор в ранните часове на деня, за да им запази службите.

Стана и отиде до прозореца. Докато изгряваше слънцето, проблемите сякаш не изглеждаха така сериозни. Проблемът с Ариадна, след като Дик го беше подредил, ще бъде оправен и прибран в папките — това щеше да означава края му. Припомни си разгорещените нощи, които беше прекарал с нея в Калифорния, и малко съжаляваше. Но каквото си беше постлала Ариадна, на такова трябваше да си лежи. Момичета от топлес салоните не се омъжваха за отговорни висши чиновници, това беше неоспоримо правило в Америка. Извади от чекмеджето си малка пура и я запали. Не пушеше много често, но тази сутрин заслужаваше. Запалката на писалището му във формата на петролна сонда бе подарък от майка му.

Отвори френския прозорец и излезе на терасата. Имаше добре подрязани храсти от розмарин в мраморни саксии, както и маси и столове от ковано желязо. Чувстваше се ранният утринен мраз и тревата бе покрита с роса, но Виктор имаше нужда от освежаване. Събу кожените си пантофи и тръгна бос по тревата.

Птички чуруликаха и подскачаха из дърветата, но иначе цялото имение бе потънало в мълчание и къщата беше тъмна.

Тръгна към задната част на къщата, където дорийски колони поддържаха елегантна арка. Там имаше по-широка тераса и плувен басейн, ограден с храсти. На стълбите към басейна бе поставена мраморна статуя на гола нимфа, възседнала голям морски кон. Виктор обичаше статуята, защото беше секси и изработена в детайли, но майка му я смяташе за „ненужна“.

Басейнът беше студен и сребрист, а храстите блестяха от роса. Виктор се приближи до басейна откъм задната част на къщата и се възхити на симетрията на отражението в тихата вода.

Когато обаче се приближи съвсем до басейна, той забеляза, че повърхността му беше покрита с мазни петна. Без да разбира какво е станало, той се огледа за някакви следи от вандализъм. Нямаше нищо. Голата нимфа със своята еротична усмивка яздеше морския кон и го мамеше към себе си.

— Юстас — извика той, макар да знаеше, че няма да го чуе. Гласът му беше слаб.

Той се приближи до ръба на басейна и се вгледа във водата. И тогава разбра какво се беше случило. Видя тъмните очертания на една лимузина „Кадилак“, потънала в дълбокия край на басейна, изпускаща масло и бензин.

Сърцето му заби с отчаяни къси удари. Все още не разбираше какво означава това. Коленичи и се опита да погледне в потъналата кола. Беше един от неговите три кадилака и някой очевидно го бе закарал през тревата по стълбите в басейна. Той виждаше дори следите от гумите по ръба на стълбите.

Виктор трябваше да се наведе доста над водата, за да види ясно кой беше направил това. Към прозореца на шофьора той забеляза човешка ръка и отблясъка на тяло, сребристо като херинга. Той се изправи на краката си и сега вече не знаеше какво да прави.

 

 

Силия Корнелиус, със странно предчувствие за случая, беше пристигнала с голяма черна шапка с черни пера. Беше висока, елегантна шестдесетгодишна жена, лицето й бе все още красиво, с тънък забележителен нос, порцелановосини очи и пълни естествено червени устни. Косата й бе платиненобяла и блестяща, с леки оттенъци на розово, а обиците й от сапфири и диаманти се клатушкаха на красивите й уши. В прекрасно ушития си черен костюм и с тънкото бастунче със златна дръжка тя приличаше на богата собственица на модно погребално бюро. Говореше с високи сухи тонове и вдигаше ръцете си към хората, към които се обръщаше, сякаш очакваше да й ударят пети.

— Въпросът е — каза тя заповеднически, — защо това нещастно момиче го е направило? Това е въпросът.

Дик Марини подсмръкна. Той преглеждаше бележника си и се опитваше да разчете драсканиците си от нощта.

— Това е само един от въпросите — каза рязко той. — Целият случай е съставен от множество безсмислици. Въпросът е от какво можем да се измъкнем и от какво не можем?

— Мисля, че фамилията Корнелиус никога не се е измъквала от нещо, господин Марини. Виктор не е закоравял престъпник и това е най-малкото. Бедното момче страда от астма.

— Ал Капоне също е страдал от астма — забеляза Дик. — Не знам това да му е помогнало.

Фамилията се беше събрала. Бяха седнали в южната всекидневна, мебелирана в рококо. На трите й страни имаше високи прозорци и сутрешното слънце се промъкваше през брюкселската дантела на пердетата и рисуваше красиви фигури по пода. Между прозорците бяха поставени масички със златни крака, върху които имаше вази от дрезденски порцелан. Над тях висяха холандски картини с изгледи от Амерсфорт в различни годишни времена. Всички се бяха събрали край камината, над която висеше прекрасен часовник на Фаберже от злато и емайл и отмерваше времето. В красивото огледало можеше да се види Силия Корнелиус, седнала изпъната във високия стол. До нея седеше Дик Марини, дебел и разтревожен, на едно канапе бяха седнали братовчедите на Виктор — Фреди и сестра му Тес, както и другата му братовчедка Али. Самият Виктор, облечен в зелена дреха, изглеждаше още по-блед.

— Струва ми се, че Виктор отново се е проявил — каза Фреди.

Той беше слаб мъж на двадесет и девет години. Косата му бе светлокестенява, дълга и сресана назад. Нещо в лицето му наподобяваше на Дъстин Хофман. Беше с блейзер на червени и сини райета. Силия го изгледа с неодобрение. Никога не беше харесвала децата на Хоуп, особено когато се сетеше колко често се бяха съюзявали срещу Виктор. Те трябваше да знаят, че Виктор беше посветил целия си живот на семейство Корнелиус, още от детските си години до ден-днешен, без никога да се отказва от роднините си, от задълженията си или от отговорностите си. Чувството за дълг може да не е много вълнуващо, но всички те по отношение на богатството си зависеха от него, а оттам и хората, които работеха за тях. Чувството за дълг беше нещо, което децата на Хоуп не притежаваха.

— Виктор не се е „проявил отново“ — каза Силия сухо. — Виктор винаги е поемал целия си товар от задължения и отговорности и това го прави по-уязвим за външен натиск. А това е повече от всичко, което можем да кажем за някои други от нас.

— Първото нещо е да съобщим в полицията — каза Дик Марини. — Вече четири часа са минали, откакто Виктор е видял колата, но лесно можем да кажем, че я е видял много по-късно и няма никакво материално доказателство за обратното. Освен всичко това няма никакво значение за госпожица…

— Скурос — отговори Виктор.

— Госпожица Скурос е умряла, трябва да е умряла още когато колата се е напълнила с вода.

— Трябва ли да повикаме полиция? — попита Силия. — Не е ли възможно по друг начин да се справим с въпроса. Не говоря за нещо незаконно, но смятам, че семейството трябва да бъде на първо място. Ние имаме възможността да вземем отговорни мерки.

Фреди изръмжа.

— Какво наричаш отговорни мерки? Да платим на родителите й, за да кажат, че се е удавила в Лузитания?

Дик Марини вдигна дебелата си ръка.

— Това е проблем, за който вече има прецедент. Като се има предвид участието на Виктор в изборите, нямаме нужда от друг случай „Чапакуидик“. Знам, че сега е по-различно, но в очите на обществото всичко ще изглежда съвсем същото. Самият Виктор не е кандидатът, но името му е тясно свързано с Джон Ръсел и дори и при най-малкия намек за скандал ще се намерим затънали до гуша в политическа кал. И затова казвам, че първо трябва да извикаме полицията. Точно това Теди Кенеди не направи и после му бе толкова трудно да обясни.

Виктор искаше да каже нещо, но затвори устата си. Майка му вече бе вдигнала царствено ръка към Дик Марини и изясняваше собственото си мнение.

— Мисля, че трябва да обсъдим това малко по-подробно. Ако извикаме полицията, въпросът ще излезе от нашите ръце. Момичето е мъртво и нищо не може да го върне.

— Господи — извика Фреди. — Така е. Една топлес танцьорка!

— Фреди — кресна Виктор. — Ако мислиш, че това е някаква весела история, по-добре излез и се смей колкото искаш, но някъде другаде. Момичето е мъртво и цялото семейство е замесено.

До този момент Али не беше се обадила. Рядко имаше какво да допринесе по време на семейните събирания. Беше облечена в семпла, добре ушита тъмносиня рокля и около очите й имаше тъмни кръгове. Не пушеше и ръцете й бяха отпуснати в полата, само слушаше в смирено мълчание. Дик Марини написа нещо в бележника си и се обърна или нея.

— Какво мислиш, Али? Имаш ли някакво мнение?

Али не погледна. Тя отваряше и затваряше гривната си.

— Първо трябва да помислим за родителите на момичето — каза тихо тя. — Съгласна съм също, че трябва да повикаме полицията. Много се говори за спасяване на политическото име на Виктор, но мисля, че нашето семейство трябва да е справедливо и към другите.

Силия повдигна една от веждите си.

— Али, скъпа, не си спомням някой да е казвал нещо друго.

Али поклати глава.

— Мисля — каза твърдо тя, — че твоята идея за отговорни действия е някакъв начин да избягаме от нашите отговорности.

Силия навлажни устните си и тупна с бастуна си по пода, сякаш правеше някаква магия.

— Господин Марини — каза Силия остро, — моля, обяснете на Али какво ще стане, ако пресата дочуе за това.

Дик Марини направи гримаса.

— Няма никакво съмнение, че ще нарекат случая „Чапакуидик II“. Предполага се, че изборът ще бъде истински и чист, направили сме всичко възможно нашият кандидат и нашата кампания да бъдат блестящи и чисти. Това нещо, този нещастен случай може да попречи на победата.

Сега Али погледна. Сините й очи бяха леко късогледи и винаги бяха ясни и смущаващи.

— За това ли става дума? Това ли е цената, за да се каже истината? Място в Белия дом?

Фреди изпусна дим от цигарата си.

— Е, хайде, Али, не ставай мелодраматична. Става дума какво да направим, за да спасим Виктор.

Али се изчерви.

— Мислех си, че си на моя страна, че вярваш в идеалите на семейството — каза тя.

— Разбира се, че вярвам в идеалите на семейството. Но какво му е доброто да имаш идеали, ако няма никаква разлика дали ги имаш, или нямаш? Говорим за едно мъртво момиче и както казва Силия, не можем да направим нищо, за да я върнем обратно към живота. Виктор се е държал съвсем като смахнат, но направеното е направено и сега трябва да видим как да омаловажим проблема.

Виктор се изчерви, но Силия вдигна ръка, за да го накара да млъкне. На нея й се понрави начинът, по който вървеше спорът, и не искаше Виктор да раздразни Фреди в такъв важен момент.

— Все пак мисля, че трябва да повикаме полиция — каза той. — Колкото повече отлагаме, толкова по-лошо ще става.

— Нямам нищо против това как ще постъпите, ако кажете истината — продължи Али. — Не знам как ще продължим да крепим някаква политическа кариера, ако ще крием нещо като това. Може би няма никакво значение за хората дали имаме някакви идеали, но за нас има значение.

Силия се усмихна малко студено.

— Мисля, че напразно правиш обобщения, скъпа Али. Когато споменах отговорни действия, подчертах особено силно „отговорни“. Неотговорно е обаче да повикаме полиция и да не знаем какво ще кажем. Не става дума за лъжи, нито за преиначаване. В това семейство няма прикрити неща. Ние носим голяма отговорност към народа на Америка, за да вършим подобни неща. Безотговорно е обаче да съобщим в полицията, в пресата и на обществото, без да преценим какви могат да бъдат историческите последици.

Виктор кимна с глава. Той също смяташе, че семейство Корнелиус държи в ръцете си юздите на американската история и ако един Корнелиус кихне, всички на Уолстрийт ще хванат хрема. За него беше по-лесно да възприеме случая с Ариадна като историческо събитие, отколкото като долна, нечестна лична грешка.

— Виктор не е със злобен характер — каза Силия, като призоваваше семейството с тънкия си сух глас. — Той е почтен, трудолюбив и е посветил на това семейство повече от всеки друг след Йохан. И като знаем, че това, което е направил, не е нищо повече от прилив на гняв, историята ще го съди съвсем различно и много по-равнодушно. Съвсем не е безотговорно или непочтено, ако направим обществото да го види така, както ние го виждаме — такъв, какъвто е.

Фреди загаси цигарата си в малък френски пепелник. Той не обичаше Виктор — никога не го бе обичал и никога нямаше да го обича. Не можеше да понася червеното му лице, несръчното му държане и най-много мразеше държането му на малко послушно момче на майка си — това напълно отвращаваше Фреди. Много от миналите им различия бяха неохотно превъзмогнати, но Фреди продължаваше психически да бъде отвратен от своя по-възрастен братовчед. За разлика от Виктор Фреди не обичаше особено неблагодарната мъчителна работа. Не се виждаше като финансист, който преди да започне денят, трябва да е попълнил триста петдесет и седем колонки с кредит и петстотин осемдесет и девет с дебит. Фреди губеше пари по-бързо от Виктор, особено когато играеше комар с акции или покер с голяма миза. Но той също така печелеше по-бързо и по по-умен начин.

Въпреки че и двамата не се обичаха, Фреди беше решил сега да подкрепи Виктор и да му предложи поддръжка. Беше въпрос на семейна лоялност и на практически финансови последици. Щом като в социално и икономическо отношение не трябваше да се нарушава балансът, Виктор трябваше да излезе съвсем чист. Фреди не пренебрегваше и политическите съображения. Ако в Белия дом бъде вкаран един човек на „Корнелиус“ като Джон Ръсел, то семейството ще има полза от това години наред. Това щеше да означава нови възможности за авантюристични инвестиции и достатъчно държавни договори, които да укрепят по-нестабилните предприятия на „Корнелиус“, като например „Удуърт тайърс“. Фреди смяташе Виктор за глупав, но точно в този момент той се нуждаеше от опора.

— Силия — каза Фреди, — мисля, че е време да престанем да говорим за историята и да се обърнем към по-практически въпроси.

— Чудесно — отговори Силия малко хладно. Тя искаше да продължи с хвалбите и добродетелите на нейния единствен син и не й се искаше да бъде прекъсвана от децата на Хоуп. — Кажи ни тогава какви практически въпроси да разгледаме.

— Като начало да започнем с полицията — прекъсна я Дик Марини. — Полицаите са практически въпрос. Ще ги повикаме ли или не? Аз гласувам за това. Трябва да го направим.

— Чакай малко — продължи Фреди. — Разбира се, че ще повикаме полицията, но трябва да решим за какво.

Тес се намръщи.

— Какво означава това за какво?

Виктор изгледа братовчедка си сърдито, но не каза нищо.

— Така, както стоят нещата — обясни Фред, — Виктор ще изглежда виновен за действията на момичето. Не по отношение на закона, а по отношение на морала — така ще бъде в очите на гласоподавателите. Трябва да направим така, че да реагират положително и със симпатия спрямо Виктор, вместо отрицателно и враждебно.

Али въздъхна и се облегна на стола.

— Продължавай, нека да чуем подлия заговор.

— Това не е заговор и не е подъл. Просто коригиране на фокуса. В момента изглежда, че момичето се е убило в басейна на Виктор, защото той не е искал да се ожени за нея. Симпатията на хората се прехвърля върху момичето — било е отхвърлено от един милиардер.

— Фреди — каза студено Силия.

— Не е хубаво да казваш Фреди с такъв тон. Трябва да гледаме нещата, както ще ги гледат хората. За хората Виктор е отказал на това момиче неотменното й право. Неотменното право на всяко американско момиче от малък град да се омъжи за милионер — каза Фреди. — Освен това — продължи той, като извади друга цигара и я запали, — работата е там, че какво точно е станало, не е важно. Не става въпрос да се каже истината или не. Никой от нас всъщност не знае какво се е случило. Може би е важно да се разбере защо е постъпила така, а може и да не е важно. Искам да кажа, че може да е истински нещастен случай. Но в момента ние няма как да разберем. И така, единственият известен факт и единствената истина, която можем да кажем, е, че момичето е мъртво.

Дик Марини погледна часовника си. През цялото време, докато говореха, водата проникваше в тъканите на Ариадна и даваше все по-ясна информация на патолозите за времето на нейната смърт.

— Ако не решим бързо, трупът на Ариадна ще реши вместо нас.

Той надраска няколко кратки бележки и направи груби изчисления.

— Предлагам — каза Фреди, — да престанем да действаме като уплашени шофьори, избягали от мястото на произшествието, а да постъпим като фамилия с влияние и възможности. Имаме възможности, нека да ги използваме. Ако се съгласим, че нашите отговорности се отнасят само до уведомяване за смъртта на момичето и грижа за нейните родители, мисля, че можем да съчиним непоклатима история.

Силия повдигна красивата си възрастна глава.

— Мисля, че си прав. Тази фамилия има много по-големи задължения към нацията, отколкото към едно-единствено лице и аз мисля, че това нещастно момиче не би искало да пренебрегнем нашите задължения, само за да признаем нещо, което въобще не е наша вина.

Тя не забеляза колко бързо претопи личния проблем на Виктор в колективната съвест на фамилията. Смъртта на Ариадна вече не беше затруднение само за Виктор, а беше вина, която трябваше да бъде понесена от всички заради името на фамилията. Семейство, свързано с финансови задължения, е много по-здраво от семейство, свързано с любов. Любовта обвързва, но богатството циментира.

— Искам да знам — каза Дик Марини, — какво разбирате под коригиране на фокуса на случая, Фреди. Искам също да напомня, че нямаме много време. Полицейската аутопсия ще определи времето на смъртта до няколко часа, особено при удавяне.

— Бих искала да знам как тази фамилия има по-големи отговорности към Америка, отколкото към американците. Това момиче може да е било топлес танцьорка и не много умна, но тя е била жив човек, нали? И освен това гласоподавател? — попита Али.

Силия се опита да се усмихне.

— Али, скъпа, нека да оставим етичните и моралните въпроси настрани, докато разберем какво има предвид Фреди.

— Как можем да оставим етичните въпроси? — каза Али ядосано. — Всичко това са етични въпроси! Говорим за етика, за поемане на отговорности! Само защото сме богати, да не би това да ни прави божества?

Настъпи тежко мълчание. Виктор се изкашля. Фреди се облегна напред и продължи:

— Парите не поставят никого над неговите задължения, Али, но те улесняват да се заобикалят някои реакции. Ти сама го знаеш. Научила си го точно така, както и аз.

— Да, зная. И понякога се моля на Бога да не беше вярно.

— Съгласна съм с Али за етиката — каза Тес. — Но мисля, че трябва да чуем предложението на Фреди. Няма смисъл да спорим за това какви сме. Важното е какво ще направим.

Дик Марини се намеси.

— Одобрявам това и решавайте бързо. Ако до тридесет минути не решим, ще трябва да извикаме полицията.

— Добре — съгласи се Фреди. — Ето моята идея. Както казах, не е нужно нищо повече от това да сменим рамката на станалото. Искаме просто хората да видят нещата в правилна светлина. Виктор, кажи само, ако нещо не звучи вярно или не може да бъде подкрепено с това, което е станало. Ще извършим малко протоколна работа на близката история.

Докато Фреди говореше, Дик Марини поглеждаше часовника си. След време обаче се отпусна и се заслуша и дори не забеляза кога е влязъл Юстас с кафе и петифури.

По обяд двама от прислужниците започнаха да пресушават басейна. Маслената вода се отслояваше по страните, а двамата мъже пушеха и не говореха, бяха втренчили очи в потъналата кола и мъртвия шофьор.

— Би ли се самоубил по този начин? — попита единият. — Аз не бих го направил така.

Другият се намръщи. Той не приличаше на човек, който би се самоубил по какъвто и да бил начин.

Дик Марини и Фреди бяха в кабинета на Виктор и въртяха телефона. Виктор беше изключен, защото се смяташе, че колкото по-малко знае за прикриването на случката, толкова по-добре ще бъде за него. На него не му се удаваше особено добре протоколната работа и финансовите репортери гледаха скептично на неговите съобщения. Успяваше да поддържа имидж като добрия милионер само с богатите партита за репортерите и особено за техните редактори. Виктор беше научил, че каса шампанско на подходящо място е по-добро от всякакво убеждаване.

Силия се беше оттеглила в зимната градина сред зелените палми и борове и говореше по телефона с бащата на Виктор. Беше свалила шапката с черните пера й я бе поставила на оградата. Обедното слънце се просмукваше през зеленикавите стъкла и се отразяваше в плочките на пода. Силия държеше в ръката си чаша шери. Можеше да бъде италианска вдовица в изгнание в Северна Америка или графиня от викторианска Англия.

Родерик бе нетърпелив и уморен на телефона. Беше прекарал шест дни в Щрасбург, където се мъчеше да разреши сложна самолетна сделка с „Флугверк ООД“. Беше затънал в тежка сделка и се опитваше за шест-седем часа да я доведе до край. Освен това в Щрасбург беше седем часа вечерта, а той бе започнал работа от пет часа сутринта. Лесно можеше да се разбере откъде Виктор бе наследил своята упоритост.

— Това съвсем не ми харесва — казваше той. — Не можете ли да поговорите със Сантана от ФБР? Познавам го от години и той ни дължи услуга.

— Скъпи — каза Силия, — мисля, че не бива. Виктор даде същата идея, но според Фреди в момента ФБР било много чувствително към скандалните истории.

— Не знам, но въобще не ми харесва.

— Скъпи, това е най-добрият начин. Ние го разгледахме подробно и дори Дик Марини смята, че е съвсем сигурно.

— Какво знае Дик Марини? Последния път, когато го послушахме, трябваше да заплатим двеста и петдесет хиляди долара за уреждането на въпроса. Няма ли друг начин? Това ми звучи неразумно.

— Сигурно има и много други начини — каза Силия, като гледаше розово боядисаните си коси. — Но ние нямаме повече време да мислим. Или това, или трябва да отидем в полицията, за да им кажем какво е станало. Не се тревожа за името на фамилията, Роди, а за изборите и за всичко друго. Ако хората разберат, че Виктор е имал проблеми с момичета от клубове за стриптийз, какво доверие ще имат в Джон Ръсел?

От хиляди мили разстояние Родерик изръмжа ядосано.

— Чакайте да се върна — каза рязко той. — Ще напердаша Виктор така, че месеци наред няма да може да сяда.

— Роди, той не е малко момче.

— Тогава защо, по дяволите, се държи като такова? Топлес танцьорки! Какво му е?

Силия си пиеше напитката.

— Хестер веднъж ми каза, че през хиляда деветстотин тридесет и втора година ти си ходил с момиче от някаква бурлеска в Денвър, Колорадо.

— Това е стара история. Аз се тревожа за сега. Колко време ще продължи това?

Силия погледна часовника си „Пиаже“.

— Според Фреди всичко ще свърши до шест часа тази вечер — десет минути по-късно или по-рано.

— Фреди е един нафукан глупак.

— Ти си преуморен, мили. Защо не си направиш една хубава напитка и не вдигнеш краката си за половин час? Ще се почувстваш много по-добре.

— По-добре? Как мога да се почувствам по-добре? Току-що разбрах, че синът ми е някакъв неразумен женкар, а племенникът ми — лунатик! И освен това моята съпруга им помага. От какво мога да се чувствам добре?

Силия въздъхна.

— Роди, мили, просто отпочини си малко. Ще ти се обадя, когато науча нещо повече.

— Това нещо съвсем не ми харесва и ако съм там, веднага ще сложа край. Всички сте еднакво глупави.

— Роди, няма защо да бъдеш груб.

Родерик Корнелиус въздъхна леко.

— Ще ти се обадя по-късно — продължи Силия. — Обещавам. Не се тревожи. Не мога да кажа, че харесвам Фреди, но той знае какво прави.

— Добре — каза Родерик. — Предавам се както обикновено, но не забравяй да ми съобщаваш какво става. Не се тревожи за часа, ако има някаква новина, обади ми се. И без това ще бъда по-голямата част от нощта във „Флугверк“.

— Добре, скъпи. И помни, че те обичам. Довиждане.

Силия сложи телефона и глътна още шери. Вкусът му беше свеж и я загря. Тя се обади на Роди само от учтивост, но не обърна много внимание на това, което той каза, а той беше погълнат твърде много от транспорта и самолетите. Като Виктор, мъже от едно тесто. Мъже, които се лутаха без посока, докато някоя силна жена ги насочи правилно. Тя понякога си мислеше, че геният на Корнелиус е в това да се женят за жени с амбиции и които да ги вдъхновяват конструктивно да печелят.

Отвори чантата си от черна крокодилска кожа и извади бележника си. С малък молив от злато и сребро си записа да се обади на Роди, когато има новини за него.

Виктор, по-малката сянка на баща си, крачеше по поляната навън, сякаш очакваше раждането на детето си. Искаше му се да изпуши една пура, но реши да не го прави, за да не би мама да го види и да се сърди. Днес Виктор се нуждаеше много от кураж и от одобрение и сам си признаваше, че беше готов на всичко, за да ги получи.

В далечината виждаше двамата работници, които пресушаваха басейна, но не се приближи. Ограничи разходката си само до озелененото игрище, като си подсвиркваше и се опитваше да изглежда спокоен като по време на ваканция. Фреди го наблюдаваше през прозореца и попита Дик Марини:

— Какво мислиш, че решава Виктор?

Марини говореше по телефона.

— Не ме питай. Този човек има проблеми.

Мина един час, докато опашката на кадилака се показа на повърхността. Дотогава Фреди и Дик бяха свършили своята подготовка и отидоха да наблюдават. Силия, Тес и Али останаха вкъщи и само понякога поглеждаха през прозорците, за да видят как вървят работите, но същевременно се стараеха да не видят танцьорката. Един от работниците запали цигара и предложи на Фреди. Фреди я взе, а работникът я запали, като запази огъня с ръката си.

— Знаете ли нещо — каза работникът, — когато човек е мъртъв, няма значение колко пари има.

Фреди се усмихна на неговата дързост.

— Не, наистина няма. Има значение за хората, които остават след него — добави тихо той.

Инч по инч мазната вода се отцеждаше от колата. Скоро задницата й беше чиста и от багажника излизаше вода. Фреди виждаше сгушената на предната седалка фигура на Ариадна, мократа й коса и белите й страни, опрени до прозореца. Почувства, че му се повдига.

— Кранът готов ли е? — попита той Дик Марини и последният кимна.

— Докараха го преди десет минути. Чакат да подготвим нещата. Гледката не е приятна, нали?

Фреди дръпна дълбоко от цигарата си и не отговори.

Скоро басейнът беше празен, с изключение на петната от масло по дъното и стените. Един от работниците постави ръкавици и се доближи, за да погледне колата.

— Тя е мъртва — извика той.

Това беше съвсем излишно, но той беше нервен, прилошаваше му и само това можа да измисли. Никой не отговори.

Другият работник също дойде и двамата отвориха колата и издърпаха Ариадна. Вечерната й сребриста рокля приличаше на смачкан станиол. Извадиха я внимателно по стълбите и я поставиха на носилката. Един от тях я покри с добре сгънат чаршаф.

Фреди, с цигара в уста, отиде до носилката и погледна към добре изгладения саван. После се наведе и с два пръста го повдигна. Очите на момичето бяха затворени. Беше синьо-бяла и бузите й бяха подпухнали. На носа й имаше тъмно петно от нараняване.

— Значи ти си Ариадна — каза той и почти очакваше тя да си отвори очите и да отговори.

Дик Марини стоеше точно зад него.

— Окей — каза Фреди. — Хайде, преместете това нещо.

Дик Марини махна с ръка и тежък дизелов кран тръгна край къщата през поляната. Караше го Уолтър, шофьорът на Виктор за тежки коли, и до него беше собственикът на „Хианис съркъл гараж“. Те маневрираха до ръба на басейна и спряха. Човекът от компанията откачи две куки от машината и захвана с тях кадилака. Бяха платени много пари за тази операция. Колата трябваше да бъде извадена от басейна. За пет хиляди долара човек не задава въпроси.

Куките бяха захванати здраво и полека-лека, с помощта на синджирите, колата започна да се издига. Скоро тя беше измъкната и поставена зад крана. После колата бе издърпана от камиона покрай къщата и изчезна надолу по пътя. Фреди прокара ръка през косата си и се обърна към Дик Марини.

— Това е колата. Сега да видим какво може да се направи с покойната Ариадна.

Те още говореха, когато Виктор се приближи, висок и пребледнял в светлозеления си костюм.

— Как се чувстваш? — попита Фреди. — След малко всичко ще бъде оправено.

Виктор кимна.

— Това там тя ли е? — попита той и посочи чистия бял чаршаф.

— Точно така. Ако си имал някакви чувства към нея, по-добре не гледай — отговори Фреди.

Виктор наведе глава и завъртя обувката си по тревата.

— Нямах никакви планове и не представляваше нещо много за мен.

Дик Марини и Фреди се спогледаха, когато Виктор тръгна към къщата. После Фреди каза:

— Окей, ето какво ще направим…

 

 

В пет и половина се появи вятър и ветропоказателят на летището в Хианис ту се свиваше, ту се разпускаше. Небето беше ясно, само малки кремави облачета се трупаха на югоизток и във въздуха се носеше мирис на прясно окосена трева.

Малкият джет чакаше със запалени мотори. Недалеч беше паркиран черен кадилак. Малка група хора говореха едновременно, а шофьорът се престараваше да лъска колата, която и без това блестеше.

— Тук е отбелязан пътят — каза Фреди, като показа картата на североизточния бряг. Очилата не позволяваха да се видят очите му. — Когато стигнеш до тази точка, ще съобщиш по радиото обикновените сведения за времето, ако отговорът е положителен, ще продължиш до тук. След това ще съобщиш за проблем. Разбираш ли?

Пилотът беше белгиец с тъжни очи и малки мустаци. Бе бръкнал в джобовете на якето си.

— Петнадесет минути след изпращането на първия сигнал за проблем ще започнеш да се спускаш и ще изпратиш още няколко сигнала. Не забравяй да се измъкнеш и да заредиш ключа за налягането, иначе самолетът няма да експлодира. Ние ще алармираме крайбрежната полиция и тя ще те вземе до десет или петнадесет минути. Нали разбра?

— Разбира се, изпълнявал съм такива задачи и преди — отговори пилотът.

Фреди погледна часовника си и после обърна поглед към Виктор и към Дик Марини.

— Часът е пет и тридесет и две. Някой да има някакви съмнения или задръжки? Сега трябва да кажете.

Дик Марини поклати отрицателно глава.

— Хайде да свършваме по-бързо.

Виктор смутено кимна. Лицето му беше зачервено, той бе нервен. Рядката му коса се развяваше от следобедния вятър. Фреди потупа пилота по рамото.

— Добре тогава. Тръгвай. И не забравяй да дадеш сигнал там, където трябва, и точно когато трябва, иначе работата отива по дяволите.

Пилотът се усмихна пресилено.

— Нали искате да се свърши всичко?

Дик Марини изтриваше носа си.

— Без тъпи шеги. Искаме работата да бъде свършена добре. По-късно ще видим.

Пилотът подигравателно поздрави и се изкачи в самолета.

Виктор тревожно пошепна:

— Колко може да му вярваме? Ами ако отлети направо в полицейския участък в Бостън?

— Можем да му вярваме — каза Фреди сухо. — Той много добре знае кои сме и знае също така, че ако нещо не стане, както е предвидено, той не ще намери никога работа не само на някой самолет, но въобще никъде. Освен това ни е препоръчан от Боаз.

— Не е лоша препоръката му — съгласи се Дик Марини. — Надявам се да има късмет, както и добри референции. Знаеш ли, тази алергия ще ме умори един ден.

— Сега е сезонът на сенната хрема — подхвърли Виктор.

Пилотът се изкачи и затвори вратата. Той не махна. След няколко минути машините започнаха да вият и самолетът се издигна. Виктор, Дик Марини и Фреди го гледаха дълго време.

— Надявам се този план да се осъществи. Този джет струва половин милион долара.

— Ако всичко стане както е замислено, ще ни излезе два пъти по-евтино — извика Фреди.

Виктор продължаваше упорито да мълчи. Беше му унизително, че братовчед му Фреди трябваше да оправи цялата бъркотия с Ариадна. За него Фреди не беше много сигурен човек.

В пет часа и четиридесет и пет минути на самолета беше даден път за излитане. Те го изгледаха как пое на югозапад.

— Окей — каза Фреди, докато шумът от самолета затихваше. — Мисля, че е време да се прибираме вкъщи. След около един час телефоните ще започнат да звънят.

Уолтър отвори вратата на лимузината и те се качиха като хора след погребение. Виктор се изкашля и каза:

— Към къщи, Уолтър.

 

 

Секретарят на Виктор, Дъглас Шуман, ги чакаше, когато се прибраха. Беше млад, завършил в Йейл, винаги облечен в тъмни костюми с тесни ревери. Работеше по данъчните оценки на Виктор и беше долетял от Бостън. Когато лимузината изскърца по чакълестия път, той излезе с широка и протегната ръка.

— Виктор — извика той. — Здравей.

— Здравей, Дъглас — каза Виктор, все още замаян.

Дъглас се усмихваше.

— Чудесна новина, сър. Просто ме изненада. Не мога да ви обясня колко съм развълнуван. Страхотна новина.

Виктор го гледаше. Нямаше нищо чудесно или вълнуващо през деня поне за Виктор и трябваше да мине почти една минута, докато той започне да разбира за какво става дума. Изглежда, Фреди, когато е повикал Дъглас от Чикаго, му е разказал за измислената история и Дъглас знаеше само за „префокусирането“ на нещата.

— Да — каза Виктор неловко. — Чудесна новина. Много съм щастлив.

— Не мога да ви кажа колко са развълнувани всички — продължаваше Шуман. — Всички абсолютно. Госпожица Каботник искаше да ви изпрати цветя, но нямаше време. Чудесна новина.

Виктор на път към къщи се обърна към Фреди и го изгледа въпросително и тревожно. Фреди зад тъмните си очила просто размаха пръсти дискретно.

— Мама още ли е тук? — попита Виктор.

— Облича се за вечеря. Мисля, че ще слезе след час — каза Шуман. — Госпожица Тес и госпожица Али са тук, в стаята за музика.

— Мисля, че трябва да се освежа малко — каза Дик Марини. — Да остана ли за вечеря?

— Разбира се. Ще имаме нужда от теб — кимна му Фреди.

Виктор мина през хола, като стъпките му отекваха по мрамора. Влезе в стаята за музика. Тя беше в бледосиньо, с излъскан паркет и разкошен френски полилей. Един тъмен стенуей беше поставен близо до прозореца, а наоколо имаше подходящи шезлонги, покрити с тъмносиньо кадифе. Тес свиреше Дебюси с цигара в уста. Али си почиваше на шезлонга с притворени очи и събути обувки.

— Погрижихме се за всичко — каза Виктор.

Али отвори очи, но не отговори. В този момент не знаеше дали да се отвращава от Виктор, или да го съжалява и не искаше да каже нищо, за да не се издаде. Фамилията бе решила да се събере и да разреши проблема на Виктор и за момента това беше важно. Тя не одобряваше плана на Фреди, но го прие заради общия им бизнес и политическите интереси. С неохота Али трябваше да признае, че интересите на семейството бяха и нейни, без оглед на етиката и вината на Виктор. Тя самата беше минала през много мъка и терзания и беше разбрала, че моралът е едно, а да живееш, е друго. Тес спря да свири и изтръска цигарата си в малка порцеланова чинийка.

— Страхуваш ли се? — попита го тя, като се завъртя на стола.

Виктор се намръщи.

— Да се страхувам? Защо? — Той тежко пристъпи към прозореца, разтвори пердето и надникна навън.

— Ами винаги съществува възможността да те хванат — каза Тес, — а освен това има и духове. Невидими сенки, които разклащат веригите си нощем.

Виктор се обърна.

— Ти и Фреди сте от едно и също тесто. Не правите разлика между тъгата и радостта. Мислите си, че съм направил всичко това нарочно.

— Точно сега няма никакво значение дали си го направил нарочно или не. Твоите най-близки и най-скъпи роднини те измъкват от калта.

Виктор се изкашля. Бръкна в джоба си, не можа да намери кърпа и позвъни за Юстас.

— Трудностите при теб и Фреди идват от липсата на чувство за мярка. Откъде според вас идват парите? Вие мислите, че всяка сутрин аз излизам и бера долари от дърветата. Просто сте загубили представа за истинския живот.

— Истински живот? — Тес се изсмя. — Това е божествено. Ако си мислиш, че живееш истински живот, значи си затънал повече, отколкото си мислех. Ако искаш да разбереш истинския живот, Виктор, трябва да се опиташ да направиш това, което правим ние, Али, Фреди и аз. Излез, иди на улицата и срещни хора.

Виктор не я погледна.

— Ти срещна хора, нали, и какво стана, върна се обратно.

Али повдигна главата си.

— По-добре да се върнеш, отколкото въобще да не си излизал — каза тихо тя.

— Та това е чудесно. В една колонка от цифри има точно толкова реалност, колкото и в тълпата от хора. Хората и цифрите — това е едно и също нещо. Цялото общество, причината да сме тук заедно, всичко се основава на парите. Желанието за пари е постоянната движеща сила, която стои зад литературата, зад изкуството, зад великите дела. Любезността е пари, великодушието е пари.

— Любовта е пари — допълни Тес.

Виктор не отговори. След време каза:

— Тази фамилия се събра и тази фамилия ми помогна. Каквото се случи, не беше по моя вина, но аз бях достатъчно мъжествен да кажа истината и да поема отговорността. Искам просто да разберете, Тес и ти, Али. Ако това ще ме преследва до края на живота ми… по-добре ми го кажете още сега. Аз направих една честна грешка. Забърках се с едно момиче, с което не трябваше, и се ядосах. Признавам. А сега не ми четете повече лекции и нека да се върнем там, откъдето тръгнахме.

Фреди, Дик Марини и Дъглас Шуман влязоха, последвани от двама прислужници в бели ливреи с четири бутилки шампанско в кофи с лед. Когато тапите изхвърчаха и кристалните чаши бяха напълнени с въздушна течност, Силия слезе облечена в прекрасна рокля от „Кристиан Диор“ във виолетов и розов цвят.

— За какво празнуваме? — попита тя и погледна тревожно. — Виктор, скъпи, какво се е случило?

— Идеята е моя, госпожо Корнелиус — намеси се Дъглас Шуман. — Всички ли имат чаши? Мисля, че трябва да вдигнем тост за тази хубава новина. Не смятате ли, че това е най-вълнуващото нещо, което се е случило от години?

Виктор хапеше устните си и каза:

— Дъглас…

— Чудесно. Всички служещи в Чикаго знаят вече и са много доволни. Този ден е голям.

Фреди внимателно прокара пръсти през дългата си кестенява коса. Погледна към Силия и едва забележимо вдигна въпросително рамене, което означаваше: „Какво мога да направя?“. Силия му отвърна също с вдигане на рамене и след това се обърна. Фреди може да е помогнал на Виктор да се измъкне от бъркотията, но това не означава, че трябва да го обича.

— Хайде — каза Дъглас. — Да пием. Предлагам тост. Вдигнете чашите си, моля. Хайде, вдигнете чашите си. Искам да предложа тост за Виктор и за красивото момиче, за което ще се ожени. Как се казва тя, Виктор?

Виктор не можа да каже нищо.

— Ариадна — пошепна Дик Марини.

— Чудесно. За Виктор и за Ариадна. Нека да бъдат щастливи през целия си дълъг живот.

Настъпи мъчително мълчание. После Фреди вдигна чаша и каза високо:

— За Виктор и Ариадна.

Всички замърмориха „Виктор и Ариадна“ и започнаха да пият.

 

 

Малко след шест часа капитанът на танкера „Естербрук“, като пътуваше край брега на Лонг Айланд, чу някакъв шум, подобен на нещо, което се разкъсва. Както си четеше, погледна нагоре точно когато малък бял самолет се спускаше от синьото небе надолу и после се издигна тъмен облак от дим. Чу се шум не по-силен от затварянето на врата.

Капитанът веднага заповяда да обърнат танкера. Машините намалиха ход и започнаха да обикалят в пенлив кръг, като цепеха водите на стъкленосиньото море, на „Естербрук“ бяха необходими единадесет минути да стигне до мазните остатъци на малкия джет. Части от крилете ту потъваха, ту изплуваха от спокойните води, но нямаше никаква следа от живот.

Обикаляха около петнадесет минути, докато видяха на около половин миля оранжевата светлина на сигнален огън. Провирайки се между остатъците от самолета, те достигнаха до един човек със спасителен пояс и воден парашут, който плуваше край него. Мъжът продължаваше да вика:

— Момичето, видяхте ли момичето?

Капитанът се наведе и спуснаха спасителните мрежи, а моряците заслизаха надолу към човека.

— Никакво момиче не видяхме, няма и следа от момиче.

 

 

Виктор беше облечен в черен костюм с черна вратовръзка. Дик Марини седеше до него в сив костюм с черно на ръката. Бледото лице на Виктор беше още по-бледо в прожекторите на телевизията. Пресконференцията бе бърза и тиха. Стана в билярдната зала на къщата и телевизионната компания CBS беше помогнала да се поставят завеси на прозорците, за да се осигури подходяща светлина. Виктор и Дик Марини бяха седнали на дълга полирана маса пред микрофони, а двадесет или тридесет човека от вестниците седяха по столовете.

— Господин Корнелиус — попита един репортер, — това ли е най-голямата лична трагедия, която сте преживели?

Виктор погледна.

— Не мога да си спомня нещо по-ужасно. Мога само да кажа, че сигурно такава е била волята Божия, но аз съм сломен.

— Господин Корнелиус — попита една репортерка със симпатия, — имахте ли планове за женитба?

Виктор поклати отрицателно глава.

— Не, още не.

— Разбрах, че сте дали десет хиляди долара на родителите на момичето.

— Да, вярно. Не съм ги виждал никога, но те споделят моята мъка.

— Господин Корнелиус, имате ли някаква представа какво се е случило? — продължаваше репортерката.

Виктор поклати глава.

— Тя тръгна от летището на Хианис преди шест часа. Отидох да я изпратя. После, след около час, когато празнувах годежа си със семейството… точно тогава чух.

Един репортер стана.

— Господин Корнелиус, от името на „Масачузетс поуст диспеч“ и, предполагам, от името на всички тук искам да ви изкажа най-искрени съболезнования.

Виктор сведе глава.

— Благодаря — каза тихо той. — Всички сте много мили.

Дик Марини драскаше на края на бележника си думата „префокусиране“.

На другия ден Виктор получи първите си съболезнователни писма от натъжената общественост, както и една погрешно адресирана телеграма от господин Теодорос Скурос, с която му благодари „от все сърце за десетте хиляди долара, израз на съболезнование“. В същия ден последните части от кадилака бяха нарязани и изпратени с ръждясали части от дузини други коли за претопяване в Бостън. Дъглас Шуман беше озадачен, но изпрати няколко чека на голяма стойност на собственика на гаража, на пилота на джета и на няколко от прислужниците в къщата, включително на Юстас и Уолтър, както и на Дик Марини. Той също изпрати телеграма на Родерик Корнелиус в Щрасбург по инструкция на Силия, в която се казваше: „Всичко е свършено. С любов: С.“.

Тази вечер Виктор бе сам на масата, дъвчеше като кон и през цялото време се чудеше какво би могъл да каже на погребението на Ариадна, ако някога тялото й бъде изхвърлено на брега.