Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rich, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Димка Тодорова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2012)
- Разпознаване и корекция
- Еми (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Греъм Мастерсън. Милионерът
Американска. Второ издание
ИК „Световна библиотека“, София, 2000
ISBN: 954-861-501-0
История
- — Добавяне
1934
Дейвид Букбайндър се прехвърля в „Корнелиус ойл“ след гнева на Колтън
„Господин Дейвид Букбайндър, юрисконсулт на фирмата «Колтън ойл» до преди скандала на събранието на акционерите, състояло се преди две седмици, пренесе своите услуги в «Корнелиус ойл». Казват, че господин Йохан Корнелиус е повече от щастлив с новия си помощник. Осведомени източници съобщават, че Дейвид Букбайндър, 47-годишен, някогашен правен орел на фирмата «Кълингсмейдмент спаркс», притежава значителна част от акциите на «Корнелиус ойл».“
Дач Шулц, който от 25 януари 1933 година се криеше от правосъдието, трябваше по-късно да се предаде на комисаря на САЩ Т. Хубард в Олбани. В публичните изявления не трябваше да се казва, че е докаран в Олбани от остров Линууд в ролс-ройса, собственост на Йохан Корнелиус; нито се разкриваше къде се бе крил Шулц така успешно почти две години.
Беше залезът на сухия режим и на всички гангстери и мошеници, които преуспяваха по това време. За по-малко от година федерални агенти бяха застреляли Джон Дилинджър, Прити Бой Флойд, Хомър ван Митър и половин дузина по-малки врагове на обществото; а в деня, когато Шулц се предаде, Лестер М. Гилис (по-известен като Бейби Фейс Нелсън) беше намерен мъртъв в една канавка в Нилс сентър, Чикаго, с рани от седемнадесет куршума от предишната нощ, което вестниците нарекоха „кървава разплата“.
Променящото се настроение най-добре се илюстрираше от комисаря Хубард, който не позна Шулц, когато влезе, за да се предаде, и неговият адвокат трябваше да му припомни случая Шулц. Хиляда деветстотин тридесета и трета година бе отминала; това бе повече от година; това бе цяла епоха. Сега беше 1934 година. Това бе година, която започна с филма на Мей Уест „Аз не съм ангел“ и на Катрин Хепбърн „Малки жени“. В тази година тролейбусите отстъпиха на автобусите на девет нюйоркски линии, включително Медисън, Четвърто и Лексингтън. Госпожа Анна Антонио, двадесет и осем годишна и майка на три деца, която бе убила съпруга си заради застраховката му от пет хиляди долара, бе екзекутирана на електрическия стол в затвора „Синг синг“. Тя каза: „Не ме е страх да умра“. Същата тази година в Ню Йорк започна жестока зима, а по-късно в Оклахома температурите се покачиха до 117 градуса по Фаренхайт; хиляди хора останаха бездомни и отчаяни от пясъчните бури, които пометоха Запада. Джон Астор се ожени за Елен Френч, петдесет стачници бяха ранени от полицейски куршуми в Минеаполис, а президентът Рузвелт замина за Хаваи да лови риба меч. В Луизиана Хюи Лонг се шегуваше, като казваше, че си е купил копринена риза с толкова висока яка, че трябвало да стъпи на някой пън, за да може да плюе. В сряда на 23 май, в един топъл и светъл ден, в същия този цъфтящ щат тексаски щурмоваци и заместници на шерифа нападнаха Клайд Бероу и Бони Паркър извън Гибсленд и според очевидци ги превърнаха в „червени петна и мокри парцали“.
В същия този ден, на четиридесет или петдесет мили западно, в Шривпорт, Йохан Корнелиус стоеше сред изгорелите развалини на първата бензиностанция на „Корнелиус ойл“, която се намираше на Джуела роуд. Пепелта изцапа обувките му и маншетите на ленените му панталони, но той не мърдаше от там. С ръце в джобовете изглеждаше неподвижен, а очите му се взираха в овъглените греди и извити метални части. Недалеч от там, на почернелия тротоар, Хенри Кийт разговаряше с шефа на пожарната. И двамата приемаха страданието на Йохан като лично и не се приближаваха до него, докато не ги повика.
Небето бе почти безоблачно и макар да бе само единадесет и половина сутринта, всеки разбираше, че денят ще бъде жестоко горещ. Страниците на обгорял бележник се разпиляваха по улицата.
— Хенри — извика след време Йохан.
Той повика тихо, но Хенри веднага го чу. Премина на пръсти през саждите и пепелта и застана до своя работодател, като повдигаше края на панталоните си, за да не се допират до земята.
— Намокри ли се? — попита Йохан.
— Не, сър — изчерви се Хенри Кийт.
— Тогава не стой така, сякаш си се измокрил. Ако имаш нужда от двадесет и пет цента, за да дадеш панталоните си на химическо чистене, ще ти дам на заем.
— Благодаря, сър. — Хенри Кийт пусна панталоните си.
Йохан направи няколко крачки из развалините.
— Е, Хенри, кой, мислиш, го е направил?
— Кой? Не разбирам, сър?
— Кой подпали факлата или хвърли бомбата, или каквото и да било, което изравни всичко със земята? — Йохан нетърпеливо махна с ръка.
— Вие мислите, че е палеж, сър?
— А ти не мислиш ли?
— Не съм сигурен, сър. — Хенри Кийт се огледа с неудобство.
Йохан бавно поклати глава. По бузата му имаше следи от сажди.
— Тази бензиностанция изгоря, защото някой е пожелал да изгори, Хенри. Тя изгоря, защото тук има някой, който иска да притисне продажбата на бензин на дребно. Някой, който иска да запази пазара на бензин за себе си.
— Наистина ли мислите така, сър?
— Не бих казал това, ако не го мисля. За бога, Хенри, ако аз бях в тяхното положение, вероятно щях да направя същото.
Хенри Кийт изтръска пепелта от краката си и погледна нещастно.
— Винаги мога да намеря детективи да проучат, сър.
— Детективите няма да ни помогнат. Имаме нужда от някой умен човек. Някой, който познава пазара на бензиностанциите по-добре от нас. Чувствам се съвсем като невежа в случая.
— Не бих казал това, сър.
— Това е, защото си склонен да се поддаваш на глупост, ето защо. Единственият начин да стигнеш върха, е да си признаеш това, което не знаеш, а аз не познавам работата с бензиностанциите.
В този момент началникът на градската пожарна се приближи към тях. Лицето му беше пообгоряло.
— Господин Корнелиус, сър?
Йохан кимна.
— Пресяхме повечето от развалините, сър. Няма доказателства за палеж, но няма доказателства и против него. Вие смятате, че това е било направено нарочно?
Йохан разрови черните развалини с крак.
— В момента, когато чух какво се е случило, знаех, че е направено нарочно. Единственият въпрос за мен е кой го е направил.
Шефът на пожарната свали каската и изтри челото си с опакото на ръката си.
— Знаете ли някой, който не ви обича особено много? — попита той, като се опитваше да помогне.
— Стотици — каза Йохан с весел глас.
Началникът на пожарната постоя малко и после се върна към колата „Плимут де лукс“ с лъскава месингова камбана. Йохан и Хенри Кийт намръщено минаха през пепелта и стъпиха на тротоара.
— Искам да разпространиш един слух — каза Йохан.
Хенри Кийт дръпна смачканото си палто и се опита да помисли.
— Слух, сър?
— Точно така. Пусни слух, че всеки, който би ни помогнал за бензиностанцията, може да очаква доживотна пенсия за услугата.
Хенри Кийт си записа.
Йохан го потупа по гърба малко по-силно от обикновено.
— Да направим така, че да хванем този мръсник, който и да е той, и да му дадем да се разбере завинаги.
Към осем часа вечерта Йохан вечеряше в апартамента си в хотела, когато телефонът иззвъня. Хенри Кийт пое слушалката, а Йохан седеше с пълна уста и дъвчеше. Хотелската стая бе най-добрата, която можаха да намерят в Шривпорт, украсена с увехнали жълти цветя и картини по стената.
— Да? — каза Хенри Кийт, а Йохан преглътна залъка си с глътка вино. Той не обичаше вино със сладка жилка, но това бе най-доброто и най-сухото, което хотелът предлагаше.
По телефона Хенри Кийт каза:
— Вие се шегувате, наистина се шегувате. — А после попита: — Кога стана това?
— Кой се шегува? — каза Йохан рязко. — Какво става, по дяволите?
Хенри слуша още известно време и после сложи ръка на телефона.
— Нашият офис в Остин, сър. Те току-що получили съобщения от тексаските щурмоваци на местната полиция, че три от нашите бензиностанции са експлодирали следобед. В Тайлър, Уоко и Темпъл, сър.
Йохан бутна масичката и се втурна към телефона, като изтриваше устата си със салфетка. Той го издърпа от ръцете на Хенри и каза високо:
— Кой е там?
— Казвам се Ървинг, сър — каза нервен глас.
— Добре, Ървинг, какво става там, по дяволите?
— Току-що получих новината, сър. Три бензиностанции са били изгорени и един от нашите служители е убит. Други двама са получили тежки обгаряния, докато са се опитвали да потушат пламъците. Хората от пожарната казват, че със сигурност това е палеж, сър.
— Господи, Ървинг, това са четири палежа за два дни!
Гласът на Ървинг не прозвуча весело.
— Да, сър, точно така. Страхувам се, че това е така.
— Ървинг — каза Йохан мрачно, — искам пазачи на всяка бензиностанция, която сме открили. Искам ги въоръжени и веднага. Ако някой, въобще някой, се опитва да прави нещо неясно, те имат изричната заповед от мен да стрелят. Разбираш ли?
— Да, сър. Веднага, сър!
Йохан постави слушалката. За момент потърка очите си и после каза на Хенри Кийт:
— Намери ми папката за бензиностанциите.
Той отстрани вечерята си и разпростря карти и списъци. Със златната си перодръжка „Ларкуд“ отбеляза и четирите пострадали бензиностанции и след това се облегна назад.
— Намирате ли нещо еднакво, сър? — попита Хенри Кийт.
Йохан поклати глава.
— Който има смелост да поставя бомби в бензиностанции, не би се старал да търси някаква система. Аз обаче искам да знам кой е той?
— Пуснах слуха, сър. Може да получим информация.
Йохан се облегна напред и ядосано се загледа в картите.
— Не разчитай на това — каза меко той, почти замислено. — Който е замесен в това, е доста сигурен в себе си и в нас.
— Смятате ли, че ще нападнат още бензиностанции? Или искат само да предупредят?
Йохан повдигна очи към Хенри и в тях нямаше нищо добро. Тази година ставаше на шестдесет и една и точно на такава възраст изглеждаше. Бръчките около очите му бяха дълбоки, а тънката му коса беше жълтеникавосива. Бе се утвърдил като един от най-жестоките и автократични петролни магнати в страната и все още разпростираше пипалата си върху химикали от петрола, корабостроенето и всякакъв друг бизнес, до който можеше да се докосне. Той и неговите непрекъснато усложняващи се корпорации плетяха все по-гъсти и по-гъсти мрежи на влияние в американския живот. Възползваха се от предимствата на затруднената икономика и отчаянието, настъпило по време на депресията, и инвестираха навсякъде и на най-изгодни цени. Преди 1929 година и големия крах той бе събрал достатъчно свободни средства, за да спаси „Корнелиус ойл“ от най-лошото. Това се дължеше отчасти на финансов наивитет, отчасти на вярата му в самия себе си, която бе по-голяма, отколкото вярата му в другите. Каквото и да станеше, той си бе богат, макар и малко по-малко богат, но другите бяха разорени. Сега посягаше да се сдобие с верига от заведения за хранене и бензиностанции, както и хотели и фабрики. Беше основал двадесет и четири бензиностанции из Тексас, Луизиана, Алабама и Мисисипи за двадесет и два месеца. Сега обаче някой се досети и забеляза и който и да беше той, не му хареса това, което забеляза.
Йохан ставаше по-мек с възрастта. Нямаше съмнение, че не беше същият магнат с жесток израз, който се опълчваше срещу финансовите затруднения и неудържимия натиск, за да изгради „Корнелиус ойл“ от нищото. Той дори не беше вече самоконтролиращият се и философски настроен човек, който бе откупил Робинстаун от наивни, но алчни хора, за да разработи земята за въглища. Все още се чувстваше енергичен и настроен за експанзия, но бе започнал вече да пресмята цената, която плащаше за бизнеса си за сметка на личния си живот. Понякога седеше на писалището си с часове, гледаше как дъждът се стича по прозорците на кабинета му, клатеше глава и размишляваше почти невярващ как всичко, било то петрол, било любов или омраза, имаше своята точна цена. Сега, когато беше почти на шестдесет и една година, започваше постепенно да разбира какво беше направило неговото самопотискане. Превърнало го бе в човек почти неспособен да обича някого, дори и самата Хестер. И чак сега, за първи път от времето в Амареро, той чувстваше нужда от любов. Представяше си себе си като мраморна статуя, в чиито крака се поставяха венци и дарове и чиито ледени устни често получаваха целувки. Но той не можеше да отвърне на тази преданост и оставаше безчувствен и студен. Дори четиристотинте милиона долара може би бяха твърде висока цена, която бе заплатил.
— Обезпокоен ли сте? — попита Хенри Кийт.
Йохан се изкашля и поклати отрицателно глава.
— В момента не, но ако това продължи, тогава може би. И така днес са бензиностанции, а утре какво ще бъде? Ако мислят, че могат да ни прогонят от бизнеса на дребно, кога ще опитат да ни прогонят от пазара на едро? И кога ще почнат да вдигат във въздуха петролните ни съоръжения?
Хенри Кийт се опита да си даде колкото може по-печален вид.
— Защо изглеждаш чак толкова нещастен? — попита Йохан.
— Мисля, че положението ни дава основание за това, сър.
— Положението никога не дава основания по такъв начин. А какво, по дяволите, правим ние, за да открием кой върши тези неща?
Изведнъж телефонът иззвъня. Хенри примижа и тръгна, а Йохан му даде знак да отговори веднага. Хенри вдигна слушалката и каза:
— Да?
Настъпи дълга пауза. Хенри знаеше, че има някой на другия край, който не искаше да отговори веднага.
— Вие не сте Йохан Корнелиус, нали? — каза гласът.
— Тук е неговият секретар — каза Хенри Кийт. — Господин Корнелиус е зает сега.
Отново настъпи тишина. После гласът пак се обади:
— С какво е толкова зает? Да не би да излива кофи с вода върху бензиностанциите си?
Хенри Кийт се намръщи.
— Слушайте — каза рязко той. — Кой се обажда?
Гласът звучеше спокойно.
— Ще разберете. Искате ли да разберете? Има слух, че искате.
— Слушайте, който и да сте — продължи Хенри ядосано. — Ако имате някаква информация относно бензиностанциите, по-добре е да я кажете.
Гласът не бе разтревожен.
— Ами ако не го направя?
Хенри Кийт не знаеше как да отговори на това. Той закри телефона и пошушна на Йохан:
— Някакъв човек, който знае нещо за експлозиите в бензиностанциите.
Йохан повдигна вежди.
— Добре, попитай какво знае. За какво мислиш, че се обажда?
Хенри Кийт махна ръката си от телефона.
— Каква е вашата цена, господине?
Настъпи друга дълга пауза. После гласът се обади:
— За цената можем да преговаряме. Попитай господин Корнелиус, ако е там, дали си спомня една картина от езерото Лох Ломънд.
— Какво? — каза Хенри Кийт. — За какво говорите? Не мога да го попитам такова нещо.
— Попитайте го.
Хенри постави телефона на масата и каза:
— Съжалявам, сър, но той каза да ви попитам дали си спомняте картина на езерото Лох Ломънд.
Йохан изчисляваше какво ще му струват четири нови бензиностанции.
— Как мога да знам?
Хенри Кийт се върна при телефона.
— Съжалявам, господине, но той не знае. А защо просто не кажете името си и телефонния си номер и аз ще…
— Попитайте го дали си спомня една железничарска свирка. Едно момче и една железничарска свирка.
— Сър, той е луд — каза Хенри Кийт. — Иска да знае дали си спомняте една железничарска свирка. Да му кажа ли да…
Лицето на Йохан заприлича на сива дреха, излязла от перална машина.
— Железничарска свирка? — попита той.
Хенри Кийт не знаеше какво да прави. Той кимна глупаво.
Йохан стана и взе телефона от ръцете на Хенри.
— Да?
Гласът от другия край, изглежда, веднага го позна и с особено задоволство попита:
— Аха, значи наистина си спомняте!
— Какво от това? — каза Йохан.
— Не е голяма работа, но достатъчно, за да си заслужава да се срещнем. Ще ви кажа къде.
— Тук е подходящо. Апартамент 501, „Шривпорт ин“.
— Там не е подходящо според мен. Тези хора, които ви създават толкова неприятности, знаят, че сте там. Те знаят с кого се срещате и къде ходите. Днес бяхте на Джуела роуд, за да видите изгорялата бензиностанция.
— Разбира се, че бях — каза Йохан. — Всеки човек, дори и с агнешки мозък, може да се досети.
— Няма значение — отговори гласът. — Не искам да се срещаме в „Шривпорт ин“. Но ще ви чакам там в десет без петнадесет утре сутринта и искам да дойдете сам.
— Как да ви позная? — каза Йохан, като потри челото си.
Гласът почти се разсмя.
— О, ще ме познаете. Има една латвийска поговорка, която гласи: „Приятелството сближава, бракът сближава още повече, а споделената тайна е смесване на кръв“.
Телефонът от другата страна се затвори. Йохан подържа още известно време слушалката и после бавно я остави.
Хестер беше останала на остров Линууд. Бе петнадесетият рожден ден на Хоуп и петдесет или шестдесет от нейните приятели от училище щяха да дойдат, за да отпразнуват случая с пунш и танци. Родерик беше в колежа, но Джон си бе взел една седмица ваканция от училище и икономът Стейнър го бе докарал с колата на прислугата.
Джон бе на седемнадесет години и на върха на атлетическите си постижения. Сега беше по-добре в училище, отколкото като по-малък, бе най-добър в щафетното бягане и хвърлянето на копие. Когато се връщаше в Линууд, прекарваше с часове в гребане и в деня, когато Йохан инспектираше опожарената бензиностанция в Шривпорт, Джон гребеше нагоре и надолу по реката, а Хестер и Хоуп го наблюдаваха. Бялата украса, поставена на пристана за рождения ден на Хоуп, се развяваше на вятъра, а Хестер трябваше да държи сламената си шапка с ръка. Другата й ръка бе на рамото на Хоуп.
— Нали гребе добре? — каза Хестер.
Тези дни, когато беше вече на четиридесет и две години, красотата й започваше да увяхва като изсушено цвете между страниците на библия, но все още притежаваше стила и самообладанието, в които на времето се бе влюбил Йохан. Дъщеря й нямаше и половината от нейната красота. Но на петнадесет години тя бе набъбнала в бедрата и гърдите, имаше още малко бебешки тлъстини, а косата й бе права и висеше на челото, колкото и често да я миеше.
— Надявам се, че приятелите му от училище не го мислят за фукльо — каза Хоуп.
Хестер махна на Джон, когато мина край тях. Повърхността на реката блестеше като стъкло и загребванията на Джон си проправяха път сред отразяващата се светлина. Разбира се, той не можеше да им махне, но се усмихна.
— Момчетата трябва да се фукат, такава им е природата — отговори Хестер.
— Татко още го няма.
— Той е мъж, скъпа, не е момче. И във всеки случай няма нужда да се фука.
— Ще се върне ли за рождения ми ден?
— Не зная — каза Хестер. — Той имаше доста затруднения на юг. Тази сутрин ми телефонира и съобщи, че бензиностанцията в Шривпорт е напълно изгоряла.
— Дано да си дойде. Имам подарък за него. Сама го направих.
Джон почти не се виждаше вече зад надвисналите дървета, които се спускаха от брега над реката. Изглеждаше, че ще гребе до кея за лодките и там ще излезе на брега, така че Хестер нежно поведе Хоуп от пристана към градината и къщата. Като се отдалечиха от реката, стана по-топло, старите дървета шумоляха и танцуваха от късния пролетен вятър.
— Хоуп, обичаш ли баща си — попита Хестер.
Хоуп спря и изгледа изненадано майка си.
— Разбира се, той ми е баща. Направила съм му терлици да ги обува в самолета си. Може да обуе едновременно и двата крака и са от кече. Извезала съм и инициалите му върху тях.
Хестер погледна замислено и продължи:
— Той никога не е използвал нещата, които си му направила. Защо уши това?
— Не знам. Продължавам да мисля, че един ден ще започне да ги носи. — Хоуп махна косата от челото си.
— Той не е сантиментален човек, Хоуп. Даже и със семейството си не е. Много хора не могат да разберат това.
— Но той, разбира се, ни обича?
— Да, разбира се, така предполагам — усмихна се Хестер.
Те продължиха по пътеката. Когато се качваха нагоре, можаха да видят зад кея за лодките как Джон влачи лодката си към дъсчената настилка.
— Понякога си мисля, че татко е разтревожен за нещо — каза Хоуп.
Отначало Хестер не отговори. Тя не можеше да каже на дъщеря си, че още същата вечер, когато се бе омъжила за Йохан, тя си помисли такова нещо и след двадесет и три години брачен живот все още не бе се приближила до отговора.
— Сигурна съм, че не е, скъпа — каза тя и махна на Джон да побърза.
Джон беше задъхан, когато ги настигна. Имаше капки пот по челото и лицето си и трябваше да ги избърше.
— Ти бе чудесен, Джон! — отбеляза Хестер. — Никога не съм те виждала да гребеш така добре!
— Надявам се да спечеля този сезон. — Джон изглеждаше доволен. — Те са твърде придирчиви. Даже Лоурънс не можа да спечели, а ти знаеш колко е добър.
— Знам колко пари печели баща му, ако това е някакъв критерий.
Джон влезе след майка си и сестра си в квадратния централен хол, постлан с имитация на римска мозайка. Спортните му обувки скърцаха, като ходеше.
— Татко връща ли се тази вечер?
— След няколко дни. Може би в края на седмицата, ако може да се отскубне.
Джон замислено потри врата си с кърпа.
— Добре, в такъв случай мислиш ли, че можеш да ми отделиш половин час довечера? Има нещо, което трябва да обсъдим.
Хоуп погледна майка си, но лицето й показваше само майчино спокойствие. Напоследък Джон рядко се доверяваше на родителите си. От време на време споменаваше, че иска да следва право или че ще се опита да влезе в шесторката по плуване на училището. Останалото време обаче се държеше сякаш единствените неща, за които мислеше, бяха спортът, джазът и състезателните коли. Отдавна Хестер подозираше, че най-близките му приятели са съучениците му и че само с тях споделя най-интимните си мисли. Тя знаеше и защо е така. Още от най-ранните си години той бе научен от баща си да вярва, че единственият начин да оцелее в този свят, е да пази от хората най-чувствителната част от себе си. Винаги когато се бе опитвал да бъде любвеобилен към баща си, бе посрещан само с отчуждени, хладни усмивки. Затова той мислеше, че това е единственият начин, по който трябва да се държи със семейството си.
— Още сега имам свободно време. Защо не дойдеш в стаята за шиене? Хоуп, ще се видим по-късно. Довечера ще ходиш ли на Линууд да се видиш със Сали? Или си оставаш вкъщи? За вечеря има сьомга.
— Чудесно. Ще остана.
Тя отиде да се преоблече, а Хестер хвана мускулестите ръце на сина си и двамата тръгнаха към стаята за шиене, затвори вратата след себе си и посочи на сина си един удобен стол.
— Доста съм потен — каза Джон. — По-добре да остана прав.
— Както искаш — каза Хестер и седна на любимия си стол. До нея беше гергефът с бродерията, която бе почти завършена.
Джон не започна веднага. Отиде до прозореца и погледна към задната част на къщата. Пауните замитаха ливадата с опашките си, а градинарят разкопаваше растенията.
— Доста трудно е да обясня — каза той. — Всъщност трудно ми е да намеря подходящи думи.
— Опитай се.
— Добре. Мисля, че това е нещо, което обикновено се споделя с баща. Бих говорил с татко за това, но него често го няма и все пак той не е точно човекът… ами, не искам да изглежда, че го обиждам…
Хестер сведе очи. Тя взе някакъв конец от бродерията си.
— Джон — каза тя, — зная точно какво искаш да кажеш.
За момент Джон се смути и обърка.
— Да, добре, ако знаеш какво имам предвид, добре…
— Има ли нещо общо със секс? — попита Хестер.
Джон силно се изчерви. Не му се вярваше, че майка му може да употреби думата „секс“, че въобще тази дума може да излезе от устата й. Той замрънка, заекна и най-сетне каза:
— Общо взето, да.
— Джон, ела — протегна ръка Хестер.
Отначало Джон не искаше, но после неохотно се приближи и подаде младата си, потна ръка на нейната суха възрастна длан. По пръстите й имаше смарагди и брилянти, които, ако бъдат продадени, биха купили половин блок от някой имот в Манхатън.
— Джон — продължи тя, — аз обичам баща ти по свой начин, а той е такъв, че никой не може да го разбере. Никога не бих ти казала, че той е студен човек или че не е грижовен, или че е жесток. Той е вършил такива неща, ти сам знаеш, но аз съм омъжена за него от достатъчно дълго време, за да зная, че вътре в него има и нещо друго, затворено, и че той може никога да не го разкрие. Той е способен на любов и щастие точно колкото нас, но поради някакви причини, може би поради множество причини, той не е позволил на любовта и щастието да заемат голяма част от живота му.
Джон дръпна един стол и седна. Той закачи кърпата си на облегалката му и погледна майка си с такава сериозност, каквато може да изрази само един седемнадесетгодишен младеж със сексуален проблем.
— Предполагам, че ти го обичаш доста силно, нали?
— Да, наистина го обичам, но аз обичам Хейзъл също доста силно.
Настъпи кратко мълчание, а в това време порцелановият часовник на ореховата странична масичка почукваше с деликатно търпение.
— Хейзъл? — отбеляза внимателно Хестер. — Ти като че ли не си споменавал за Хейзъл досега?
Джон смутено се усмихна.
— Не, не съм, наистина. Всъщност аз я срещнах в Пафкипси. Аз и Джими Уолак бяхме на кино една вечер и там я срещнах като че ли.
— Там я срещна като че ли! Какво означава това?
— След филма отидохме в един млечен бар, а тя работи там.
Хестер гледаше сина си, сякаш не можеше да повярва какво й говори.
Джон размърда краката си и каза:
— Тя е наистина хубава, мамо. И е от добро семейство. Баща й прави осигуровки. Мисля, че е правил осигуровки и на татко, повечето хора, които се занимават с осигуровки, са му правили и на него.
— Дали те разбирам правилно? — попита Хестер. — Ти се опитваш да ми кажеш, че си се влюбил в някаква продавачка на газирани напитки?
— Хей, майко, тя не е точно продавачка на сода — запротестира Джон. — Не можеш да я наричаш така.
— А как иначе можеш да я наречеш? И, за бога, престани да употребяваш този ужасен език. Аз не съм „майко“ и никога няма да бъда.
— Съжалявам, мамо, но Хейзъл е наистина мило момиче. Излизахме вече няколко пъти в събота и неделя и, повярвай ми, тя е умна и интелигентна. Работи само за да си изкара допълнително пари за училище.
Хестер стана от стола, сякаш повдигната от някаква мистична сила. После отиде до витрините с книги, като че ли искаше да се посъветва с някакъв оракул. Джон виждаше лицето й отразено в стъклата и тя някак си изглеждаше като младо момиче. Думите, които изговори обаче, съвсем не бяха на младо момиче.
— Знам какво си мислиш за нас понякога, за баща си и за мен. Знам, че ти реши да се доверяваш на другиго, а не на нас, но не си ли мислиш, че за това си толкова виновен ти, колкото и ние?
Хестер се обърна към него.
Той разбра, че я е ядосал много.
— Баща ти постигна всичко, като започна от нищо, и изгради една от най-големите бизнес империи, каквито някога тази страна е познавала. Няма човек в целите Съединени щати, който да не знае името на баща ти и какво представлява. Моето собствено семейство също е много достойно и с добро потекло и заедно, баща ти и аз, се опитахме да предадем на децата си най-прекрасните качества на аристократизъм и трудолюбие. Вие, децата, и тримата — Родерик, Хоуп и ти, Джон — трябва да бъдете елитът на Америка.
— Майко, цялата същност на Америка се състои в това, че ние всички сме равни. Ето така татко е успял и така ще успея и аз. Хейзъл и аз сме равни, а освен това тя е равна и с теб.
Хестер направи крачка напред и удари плесница на сина си.
— Как смееш! — каза задъхано тя. — Как смееш да говориш на майка си по начина, по който говориш на работничката!
Джон не отговори. Плесницата не беше силна, но го изненада. Той никога не бе виждал майка си така разярена и не знаеше какво да каже или как да обясни чувствата си.
Хестер се извърна и застана при бродерията си, сякаш бе амвон, от който ще проповядва.
— Мислех, че сме те възпитали добре. Ти знаеш, че имаше затруднения с баща си, но въпреки това мисля, че те възпитахме добре. Мислехме си, че ти си умният, този, който ще бъде мъдър, чувствителен и приятен. А изглежда, че ти не си разбрал нищичко от твоето положение, от твоите отговорности или от това, което ще трябва да правиш, когато завършиш. Равни! Как можа да изговориш подобно нещо? Наистина ли вярваш, че градинарят навън е равен на теб или че някога ще направи нещо повече от това да копае земята за теб?
— Но, майко…
Хестер поклати глава, за да покаже, че не е готова да слуша.
— Ние всички сме равни пред Бога — каза тя, — но не сме равни в очите на обществото. Боже господи, Джон, все едно да ходиш с негърка!
Джон избърса потта от горната си устна и каза тихо:
— Да, така е, майко, аз ходя.
Тишината беше като напукан лед.
— Какво? — каза Хестер.
Джон се изкашля.
— Хейзъл е с цветна кожа, майко. Тя е черно момиче.
Настъпи смразяващо напрежение, а после Хестер отметна глава и се разсмя. Джон виждаше златните й мостове и обърна глава.
— Джон, глупак такъв! — продължи Хестер, като се смееше. — Ти и твоите тривиални смешки! Трябваше да се сетя, когато каза за заведението. О, съжалявам, че си изпуснах нервите. За какъв идиот ме смяташ! И цялата тази идея!
Джон, смутен от смеха на майка си, не можа да не се усмихне и Хестер реши, че това е показател, че той се шегува с нея.
— Но помни — каза тя, като се отдалечаваше от бродерията си и вадеше кутията с коприни, готова да шие, — с мен можеш да си правиш шеги, но баща ти би си помислил нещо съвсем друго. Той няма същото чувство за хумор.
— Мамо, всичко това е вярно — каза Джон с пресъхнало гърло.
Хестер седна и започна да вдява иглата си със сини и зелени коприни.
— Да, скъпи, сигурна съм, че е вярно. Оставаш ли за вечеря тук? Знаеш ли, ти така ме разгневи за момент… — Тя се усмихна, остави долу бродерията си и сложи ръка на рамото на Джон. — Ти си смешно момче. Винаги си бил. Спомняш ли си, когато постави червеи в гуменките на Хоуп…
На Джон му беше невъзможно да говори. Гърлото му бе пресъхнало и знаеше, че ако не се овладее добре, ще се разплаче.
— Мамо — каза той почти разплакан, — трябва да разбереш, че е вярно. Хейзъл е черна, тя е истинско момиче и това не е никаква шега. Ние се обичаме.
Хестер продължаваше да се усмихва, но веселостта се изпаряваше от усмивката й.
— На теб ти е ясно какво казваш, нали? — попита остро тя. — Ако това наистина не е шега, ти трябва да знаеш какво казваш?
— Мамо. Нищо не мога да направя. Обичам я.
— Ти не можеш да обичаш цветнокожи. Това е смешно. Никой не го прави.
— Мамо, аз я обичам. Искаме да се оженим!
Хестер въздъхна.
— Джон, ти си на седемнадесет години и си син на Йохан Корнелиус. Не само, че си твърде млад въобще да се жениш за когото и да било, ти със сигурност никога няма да се ожениш за негърка, която работи в млечен бар! Трябва да й кажеш, че е свършено всичко между вас, и колкото по-скоро, толкова по-добре. Аз не го приемам… Самата тази идея…
Очите на Джон се напълниха със сълзи. Чувстваше се така, сякаш разкъсват вътрешностите му като хартиени тапети.
— Мамо, ти не можеш да ме спреш — каза той. — Вече сме решили!
— Какво искаш да кажеш с това, че не мога да ви спра. Разбира се, че мога! Ти си твърде млад за женене и това е всичко по въпроса. И още нещо, отказвам да имам черна снаха. Помисли си за унижението!
Джон ритна бродерията на майка си и тя се оплете в конци и коприни.
— Ще престанеш ли да я наричаш черна! — изкрещя той.
Хестер стана. Очите й бяха разширени от гняв.
— Ти, сантиментално момче! — каза остро тя. — Глупаво и безразсъдно! Какво, за бога, си въобразяваш, че ще направиш?
Джон коленичи и събра коприните. Постави бродерията на място, но не погледна майка си и не отговори на въпроса й. Вместо това каза:
— Съжалявам. Не смятах, че ще се ядосаш толкова много.
— Не смяташе, че ще се ядосам толкова много? А какво трябваше да направя. Да благодаря на Бога, че синът ми се среща с цветнокожо момиче? Не знам как можеш да я целунеш! Предполагам, че сте се целували?
— Да.
— Помисли си малко! Това ме кара да потреперя! Веднага трябва да й кажеш, че се разделяте, разбираш ли ме?
— Не мога, мамо.
— Можеш и ще го направиш.
— Не е чак толкова лесно.
— Ооо? А защо не, моля?
— Тя носи моето дете. Тя е бременна.
Този път Хестер му повярва. Погледна го колко е млад, облечен в потната си спортна риза и протрити бели гуменки, вдигна ръката си и нежно разроши косата му. Джон не можеше точно да разбере защо е толкова нежна и за момент помисли, че ще се съгласи и ще му разреши да се ожени за Хейзъл и да си отгледат заедно децата.
— Майко? — пошепна той.
Майка му бавно, много бавно поклати глава.
— Моето бедно младо момче — каза тя толкова тихо, че той едва я чу. След това се обърна, отиде до телефона и вдигна слушалката. — Стейнър? Ще ми избереш ли доктор Неш?
Джон се намръщи.
— Доктор Неш? Какво общо има доктор Неш с това?
— Седни, Джон — каза Хестер и той седна. После тя приближи стола си до него и също седна. — Джон — каза му тя, — трябва да ми кажеш къде е Хейзъл и какъв е адресът й. В Пафкипси ли живее или някъде наблизо?
— Живее в Пафкипси, но…
— Няма смисъл, Джон. Каквото и да кажеш, най-доброто нещо ще трябва да бъде направено. По-добре за… Хейзъл, както и за теб. Страхувам се, че това не може да се избегне.
— Но Хейзъл е тук, майко — каза Джон, — имам предвид, че тя е в Линууд и е отседнала в хотел „Лейкшор“. Казах й да дойде тук, така че когато обясня на теб или на татко какво е станало, тогава тя да може…
— Да може какво?
Той размаза сълзите си с ръце.
— Ами тя да може да се срещне с теб, нали?
Хестер се усмихна неодобрително.
— Не, скъпи ми. Не знам как можа да си го помислиш? Наистина, Джон, мислех те за по-умен.
— Тя е там, мамо — каза Джон. — Тя чака. Тя носи моето дете.
Хестер вдигна ръце.
— Съвсем изключено е. Тя няма да роди твоето дете и точно затова телефонирах на доктор Неш. Знаеш ли номера на стаята й?
Джон загледа майка си с невярващи очи.
— Мамо — каза той, — това е моето дете! То е човек! Това е човек, създаден от мен и от Хейзъл!
— Ти говориш на жена, която е родила три деца — отговори Хестер. — Бебето не е човек, преди да се роди, и дори тогава може да е по-малко от Божи дар. Твоята цветнокожа приятелка просто е бременна и това е всичко, което трябва да се каже. Доктор Неш ще направи това, което е необходимо, за да прекъсне бременността колкото може по-безболезнено. Ето! Вземи телефона! Това трябва да е доктор Неш.
— Мамо… ти не можеш! — извика Джон извън себе си.
Хестер отиде и вдигна слушалката.
— Мога — каза твърдо тя — и със сигурност ще го направя.
Джон слушаше в мълчаливо отчаяние.
— Доктор Неш? Госпожа Корнелиус е. Искам да ви помоля за една услуга, която се нуждае от най-голяма дискретност.
Започна да обяснява какво се е случило, но Джон не остана да слуша до края на разговора. Той излезе от стаята и отиде на предните стъпала, където, седнал до каменния лъв, слушаше шумоленето на майския бриз и гледаше блещукащите вълни на непрестанно движещата се река. Вече не плачеше. Просто седеше там с подпряна глава, а следобедът отминаваше и никой, съгласно изричните заповеди на Хестер, не го безпокоеше.
Тя знаеше, че ще му премине.
На следващата сутрин, в десет часа в Шривпорт, Йохан Корнелиус и Хенри Кийт седяха един до друг на зелената скамейка на южната страна на главния вход на Куебърс парк. Йохан бе облечен в летен костюм и с шапка. Хенри Кийт, както обикновено, изглеждаше, сякаш е прекарал нощта на задната седалка на някоя кола. Небето беше облачно, но на запад облаците се разкъсваха. Йохан ставаше все по-раздразнителен и нетърпелив.
— Той каза десет без петнадесет, нали?
— Така ми казаха, сър.
— Щом като каза без петнадесет, защо не може да дойде навреме? Какво си мисли той, че имам пари за хвърляне на вятъра?
Почакаха още десет минути и когато Йохан бе почти готов да се откаже от срещата и да се върне в хотела, вратите на парка изскърцаха и пълничък мъж на средна възраст, в тъмен костюм и с шапка, тръгна към тях. Когато наближи, Йохан забеляза, че той е чист и приличен, с розово безизразно лице и блестящи, почти събрани очи. Приличаше на гумено неспокойно бебе в костюм. На пръв поглед носът му бе като охлюв, спрял на почивка в средата на лицето му. Ръцете и краката му бяха кукленски; лъхаше на одеколон. Спря точно пред тях, тракна петите на лъснатите си обувки и каза:
— Извинете ме. Не е лесно да се отървеш.
Йохан изгледа мъжа от горе до долу с намръщено лице.
— Надявам се, знаете, че ме задържахте почти половин час — каза дрезгаво той.
— Моля, простете ми.
— Няма какво друго да направя. Ще седнете ли?
— Мислех си, че ще се разходим. По-трудно е да ни подслушват, когато сме в движение. Стара полска поговорка казва: „Кукувица, която кука всеки ден от едно и също гнездо, попада в капан“.
— Стара тексаска поговорка казва: „Ако имате да ми предадете нещо, по-добре го направете веднага“ — отговори Йохан.
— Много добре — каза мъжът с гладко лице. — Хайде да се разходим.
Един до друг, тримата тръгнаха да обикалят парка. Приличаха на стари приятели, които си припомнят младините от училищните дни. Ставаше все по-горещо и Йохан трябваше да спира да изтрива шапката си отвътре с носна кърпа.
— Все още не зная кой сте — каза той на мъжа с розовото лице. — Не зная дори името ви, макар вие очевидно да знаете моето.
— Щях да ви се представя — каза мъжът спокойно. — Уверявам ви, че ще ме одобрите.
— Казахте по телефона нещо за железничарска свирка.
— Разбира се — каза мъжът. — Това е моят коз.
— Вие познавате Даниел Форстър?
— Срещнах го случайно. Дойде при нас за пари, когато железницата му беше в затруднение. Разказа ми как сте му помагали.
Йохан изтри потта от лицето и врата си.
— Каза ли ви защо?
С присвити от слънцето очи мъжът огледа парка и отговори:
— Да, разбира се, разказа ми всичко.
— А защо бе нужно?
— Защото искаше пари. Всяко нещо си има цена, нали знаете.
— Вие ли ще ми казвате това? — каза раздразнено Йохан.
— Не, наистина, няма нужда. Но ако искате повече доказателства за това, което говоря, помислете си за Кайл Ленъкс и Карина.
Йохан престана да изтрива лицето си и се спря. После се обърна към мъжа с розовото лице и попита:
— Какво знаете за Карина?
Непознатият се усмихна.
— На въпроса — каза той, сякаш бе много доволен от себе си — какво знам за хотел „Екселсиор“?
Хенри Кийт гледаше объркано.
— Извинете, сър, не съм сигурен дали трябва да…
Йохан го спря.
— И без това някога ще научиш, ако този джентълмен направи каквото иска, но може би този джентълмен първо желае да си каже името и защо действа толкова хитро?
Мъжът се усмихна още повече.
— Разбира се. Казвам се Дейвид Букбайндър и оглавявам правния отдел на „Колтън ойл“. Моят господар, ако сериозно може да го наречете така, е Пърси Ф. Колтън.
— Колтън! — извика Йохан.
Дейвид Букбайндър повдигна вежди.
— Мислех си, че може би ще ви е интересно да чуете отново това име. Особено след като имате такива неприятности с бензиностанциите си.
— Да не искате да кажете, че зад тези пожари е името на Пърси Колтън — попита Хенри Кийт.
Дейвид Букбайндър мушна върха на бастуна си в кошче с боклук.
— Казано не чак с толкова много думи, но би било логично, не мислите ли? Колтън има една от най-големите вериги от бензиностанции на юг и на югоизток, макар че всички от тях търгуват под името „Колтън ойл“. Има „Тексас стар“, „Абилин“, „Годдън пауър“ — повече от половин дузина — и всички са негови. Какво бихте направили вие, ако някое си парвеню като господин Корнелиус започне да открива по-нови и по-добри бензиностанции точно във вашия собствен двор?
Йохан спря и застана за известно време в сянката на едно дърво, като си вееше с шапката.
— Чудесно — каза той, — да предположим, че е Пърси Колтън. Колко искате, за да го спрете?
Дейвид Букбайндър се усмихна.
— Не е чак толкова лесно. Искам повече от пари. Искам да получа „Корнелиус ойл“.
Йохан извика остро с явно неразбиране.
— Това е извън всичко, и дума да не става.
Дейвид Букбайндър сякаш не чу.
— Искам един процент от чистата печалба и да бъда назначен за постоянен шеф.
— Да не сте луд — каза Йохан. — Това е съвсем невъзможно. Имате ли представа на колко възлиза един процент от „Корнелиус ойл“?
— Точно затова искам толкова — кимна Дейвид Букбайндър.
Йохан приседна на един пън.
— Добре — каза спокойно той, — какво ще получа в замяна?
— Ще получите много — отговори Букбайндър. — Плащате много и получавате много.
— Например?
— Ще можете да превземете „Колтън“ и да ги спрете веднъж завинаги. И няма да чуете нищо, освен едно прекрасно мълчание от тази железничарска свирка, която отдавна сте забравили.
Йохан бутна шапката си назад.
— Мислите, че това ме интересува ли?
Дейвид Букбайндър отново се усмихна.
— Разбира се, че ви интересува! Защо иначе Даниел Форстър ще бъде устроен така добре в бизнеса с железниците, и то на такава крехка възраст, и защо иначе ще получава всяка година в сметката си десет хиляди долара от анонимен дарител? Хайде, господин Корнелиус, говорил съм с Даниел Форстър и зная точно какво се е случило през 1903 година. Наистина за съжаление и за нещастие, но по-добре е миналото да не се разравя, не мислите ли? И то точно сега, когато имате толкова много правителствени договори и участвате в управителния съвет на задокеанската търговия. Какво би казала Елинор (съпругата на президента Рузвелт), ако узнае какво е правил в миналото един от любимите й поддръжници?
Хенри Кийт нищо не разбираше и гледаше разтревожено Йохан, сякаш искаше мълчаливо разрешение да изхвърли този настойчив бърборко от парка. Йохан обаче не даваше никакви признаци, освен че бе замислен. Когато отговори на Дейвид Букбайндър, гласът му бе необикновено примирен.
— Онзи ден си мислех, че всичко в живота се плаща — каза тихо той, а после попита грубо: — Как можем да спрем Колтън?
Дейвид Букбайндър извади пура от предния си джоб, откъсна марката и я отряза със златно ножче. После я пъхна в устата си и затърси кибрит.
— Мисля, че трябва да го направим на два етапа. Първо ще ударим неговите бензиностанции, за да знае, че вие сте готов за битка. И после трябва да се промъкнем зад гърба му и да закупим от него достатъчно, за да имаме мнозинство в „Колтън ойл“. Една румънска поговорка казва: „Когато ще се биеш с котката, спомни си за ноктите й“. С други думи ще го захапем отпред и ще го клъвнем отзад.
— Изглеждате много уверен, че ще се съглася на всичко това — каза Йохан.
— Естествено. Имате повече от един мотив да постъпите така и всеки един е сериозен. Първо, искате да си отмъстите на Колтън, защото ви изблъска от „Хюстън уест“. Знам за това. Всичко е записано в докладите на компанията. Трябва да се чете между редовете, разбира се, но аз съм говорил и с Арни Стайвърс и имам добра представа какво са направили.
— Второ? — попита грубо Йохан.
— Второто и просто. Второ, по-добре е да затворите устата на Даниел Форстър. След това, което се е случило в Робинстаун…
— А какво, по дяволите, знаете вие за това?
Дейвид Букбайндър се ухили.
— Драги ми! Не само, че знам, аз го осъществих, когато на бедния стар Осуалд Стоун му казаха да усмири някакъв заяждащ се човек от Съскуехана още в 1927 година, ами… това беше само един човек, за когото говореха. Не искам да се хваля, господин Корнелиус, но още преди години разбрах, че големият бизнес може да процъфти по-бързо и по-ефективно, ако може да осъществи целите си и правилно да ги изрази.
— Дали казвате това, което мисля, че казвате?
— Разбира се. Още от началото на двадесетте години. Съсредоточих се да култивирам гангстери и мафиоти и да ги направя лични приятели. Познавам повечето от тях интимно и повечето от тях познават мен. Работим заедно и съвсем задружно и когато искаме нещо да бъде направено, ние го правим. Колтън имаше стачка през месец ноември в Грийнсбъро, Северна Каролина. Притиснахме някои от водачите на стачката и техните семейства и тя свърши за три дни. Ето това наричам ефективни действия.
Йохан спря до страничната врата на парка и известно време гледа Дейвид Букбайндър. Закръгленият адвокат пушеше пурата си и очакваше с пълно равнодушие забележките на Йохан. Всеки близък приятел на младите братя Риконе можеше да си позволи това.
— Добре — каза Йохан, — кой е третият неопровержим мотив?
Букбайндър се усмихна.
— Третият мотив е, че вие имате нужда от мен. Вие се разширявате по-бързо, отколкото можете да решите какво да правите. Аз съм съгласен с вашата експанзия, но все пак ще трябва да внимавате. Имате нужда от повече внимание, повече стратегия и повече приятели.
— Това означава ли, че трябва да се запознаем с гангстери? — попита Хенри Кийт.
Дейвид Букбайндър поклати глава.
— Оставете тази страна на въпроса на мен. Вие ще се запознаете с тях, разбира се, когато му дойде времето. Първо обаче нека да премахнем Пърси Колтън от пътя си, преди да е нанесъл още вреди.
— Имате предвид да вдигнем във въздуха неговите бензиностанции? — нервно попита Хенри Кийт.
Дейвид Букбайндър изглеждаше доволен от себе си. Той вдъхна въздуха на Шривпорт, сякаш това бе мястото, където искаше да се намира.
— Може да помислите как да ударите Колтън първо там, където той ви удари — каза любезно той. — Той има една бензиностанция „Тексас стар“ в Юри Драйв.
— И кой трябва да хвърли бомбата? — попита Хенри Кийт саркастично. — Ние? Увита красиво като подарък?
Дейвид Букбайндър поклати глава.
— Познавам един тукашен Велик дракон и няколко души от нощните соколи, които с удоволствие ще помогнат.
— Кланът? Мислех си, че сте евреин.
— Да, евреин съм, но приятел в нужда се познава без оглед на религиозните му предпочитания. А бензиностанцията в Юри Драйв се управлява от цветнокожи и това импулсира още повече привържениците на Ку-клукс-клан. А освен това така ще заприлича повече на расистка операция, отколкото на бизнес, което ще премахне част от подозренията срещу вас.
Йохан сведе очи. Макар да бе още рано, той се чувстваше изчерпан и имаше голяма нужда от бренди със сода. Облегна се на зелената ограда на парка и каза:
— Господин Букбайндър, ще трябва да ми дадете време да помисля. Един процент от печалбата на Корнелиус по днешни цени се равнява най-малко на пет милиона долара и аз мисля, че дори Рокфелер не раздава такива суми на непознати. Във всеки случай не в парка.
Букбайндър дръпна от пурата.
— Добре, господин Корнелиус. Не настоявам, но само имайте предвид, че всеки изминат ден може да ви донесе нова вдигната във въздуха бензиностанция и ако откажете да се съгласите с мен, балонът ще се спука. Даниел Форстър може да приеме да затваря устата си за десет хиляди долара и няколко заплахи срещу семейството и работата му, но аз няма да се съглася. Да знаете.
Йохан кимна.
— Разбирам — каза спокойно той и после добави: — Изнудването винаги е грозно, нали, и за двете страни?
Дейвид Букбайндър внимателно чистеше пепелта от пурата си върху оградата.
— Да — каза той спокойно. — Имам чувството обаче, че ще бъдем достатъчно време заедно, за да можете да ми кажете това няколко пъти.
Хенри Кийт изгледа Йохан, а Йохан погледна Дейвид Букбайндър.
— Ще ви се обадя — съобщи Букбайндър, бързо излезе от парка и по тротоара отиде до лимузината си „Буик“, която чакаше на ъгъла със запален мотор.
Чернокожото момиче седеше на стола почти цяла сутрин. Той бе поставен точно срещу прозореца. Беше махнала пердетата, за да вижда по-добре, и ги бе увила около себе си като сватбен воал. Тя не съзнаваше иронията, но тогава още чакаше Джон да й се обади по телефона.
Казваше се Хейзъл Сиймур и беше дъщеря на Чарлс Сиймур, чийто баща като момче е бил роб в Ричмънд, Вирджиния. Бащата на Чарлс Сиймур по една случайност е принадлежал на дядото на Едуард Секер, който впоследствие се оженва за Хоуп Корнелиус. Приличаше на някаква недовършена сделка, която трябваше да се доуреди между двете семейства по един или друг начин.
Хейзъл учеше в щатската болница в Рокланд, за да се квалифицира като медицинска сестра за душевноболни. Издържаше се, като вечер работеше в млечния бар там, където живееше семейството й в бедна, но почтена къща, намираща се в не дотам елитната част на града. Тя бе шестнадесетгодишна.
Може би фиксидеята, че не бива да се влюбваш в бели, бе направила Хейзъл така чувствителна към Джон. Една вечер, когато й бе горещо и бе уморена, а престилката й лепнеше от захарния сироп на бонбоните и сладоледа, Джон бе попаднал в бара заедно с още едно момче на същата възраст и бяха седнали на столовете в ъгъла. Тя започна да мисли, че той е „интересен“, както казваше баща й, чак когато й подаде двадесетдоларова банкнота, най-голямата за вечерта, и когато забеляза, че я гледа и й се усмихва, докато тя сипваше малинов сироп върху малиновия шейк. Тя също му се усмихна малко несигурно и прекара вечерта в мисли защо се бе усмихнала.
Той я чакаше сам, когато тя излезе от бара в осем часа и половина. Вървя след нея доста дълго време, за да й обясни честния си и чист интерес към нея. Той искаше само да се срещнат и какво бе страшното в една среща? Най-накрая, поласкана, тя се съгласи да отиде на пикник с него в събота следобед, когато беше свободна. Каза на майка си обаче, че отива на разходка с приятелката си Лейла Милър, и накара Джон да я вземе от бара, а не от дома й. Разходката и забавлението с бели хора й даваше някакво странно усещане. Когато обаче Хейзъл видя Джон да пристига със собствената си светлочервена спортна кола, подарена от Хестер за рождения му ден, и видя кошницата, пълна с шунка, пайове, плодове и вино, и особено когато Джон й подари корсаж, подхождащ на роклята й, тя вече не знаеше дали да седне в колата с вдигнат нос като африканска принцеса, или да се свие долу, за да не я види никой. Този ден небето бе особено синьо, с бели облаци, и колата пристигна в едно жълто поле, където те приказваха и ядяха, сякаш бяха богаташи, захвърлени в нечий сън. Към четири часа времето се застуди и облаците се сгъстиха. Джон вдигна покрива на колата и те седяха в жълто-зелено униние, докато дъждът трополеше по покрива на колата и се стичаше надолу по прозорците. Тогава те се целунаха за първи път и след като изядоха свежите калифорнийски праскови, шунката от Кентъки, почти се погълнаха един друг. Хейзъл се прибра в дома на родителите си, изяде тихо и учтиво бедната вечеря, но чувствата й бушуваха и тя знаеше, че се е влюбила.
Сега чакаше в малката си стая в хотела, търпелива и бременна, и очакваше не само бебето на Джон, но и приятелството на неговото семейство. Отначало администрацията с неохота предостави стаята на една черна, но за тях бе трудно да устоят на желанието на един Корнелиус, макар и младши. Всеки, който идваше по работа на остров Линууд, отсядаше в този хотел, а Йохан и Хестер понякога се хранеха там. Точно след два часа, когато Хейзъл започна да чувства глад, дълга сребърна кола спря пред хотела и гумите й очертаха полукръгове в чакъла. Хейзъл се наведе през прозореца и видя един от носачите на хотела да отваря задната врата. Джон излезе. Той застана там за момент, изглежда, някой от вътре му даваше нареждания, защото той кимна, изкачи се по стълбите и влезе в хотела.
Хейзъл започна да трепери. Тя бутна стола настрана и махна пердето, с което се бе обвила. Не искаше Джон да мисли, че цяла сутрин е гледала прозореца. Това ще го разтревожи, а тя не искаше да тревожи бащата на своето дете. Свали обувките си, седна на кревата и взе едно списание в ръка — един брой на „Вог“, който Джон й бе купил. Помъчи се да изглежда спокойна, отпусната и свикнала с богатия живот като него. На първата страница имаше дълга златна вечерна рокля, която струваше сто тридесет и пет долара, колкото баща й успяваше да заработи за два месеца.
На вратата тихо се почука и тя каза:
— Кой е?
След това бързо приглади косите си.
— Аз съм. Може ли да вляза? — отговори Джон.
— Вратата е отключена.
Той влезе, но изглеждаше някак различен. По-рано винаги беше млад, весел и модерен. А сега бе облечен в скъп сив двуреден костюм и косата му бе необичайно пригладена; от него лъхна непознат за нея мирис. Той се приближи до леглото, наведе се и я целуна, но сякаш набързо. Приседна на края на леглото до нея.
— Е, добре, как си?
— Добре съм. Липсваше ми. — Тя вдигна рамене.
— И ти ми липсваше. Съжалявам, че трябваше да чакаш толкова дълго.
— Няма значение. Ако си се справил с домашните си.
Джон кимна и не отговори.
— Оправи ли се с твоите хора или не? — попита тя.
— Оправих се, да — каза той и се изсмя.
— Сякаш не си много сигурен?
— Разбира се, че не съм сигурен. — Той отново се изсмя.
— А те какво казаха? Какво каза майка ти? Когато си й казал, все трябва да е казала нещо.
Джон взе ръцете й и се усмихна. Тя предпочиташе да не й се усмихва. Обикновено се смееше, когато нещо беше наистина смешно, а какво можеше да бъде смешно сега?
— Майка ми… беше изненадана, разбира се.
— Изненадана или шокирана?
— Ами малко шокирана. Това ще бъде първото й внуче, а тя въобще не го очакваше!
— Предполагам, че не го е очаквала. Но аз го очаквам.
— Да, ние всички знаем това, но всичко ще бъде наред. Сега ще те заведем при доктор Неш, нашия семеен лекар. Той има клиника тук, ще те прегледа и ще види дали всичко е наред.
— Точно сега, веднага? — каза Хейзъл.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре, нали? — Джон се усмихна.
— Джон, много мило, но аз бих хапнала за обяд. Не съм яла от снощи и съм истински гладна. Всъщност толкова съм гладна, че бих изяла бял човек.
Джон се разсмя още повече. Защо се смее толкова много, за бога. Сякаш е уплашен от нещо или смутен.
— Джон… наред ли е всичко? — каза Хейзъл. — Няма нищо друго, нали?
Джон поклати глава.
— Хейзъл, всичко е чудесно. Всичко, което трябва да направим, е да отидем при доктор Неш, а после ще се нахраним.
— Не искам да се срещам с доктор Неш. — Хейзъл се намръщи. — Няма нужда. Моят лекар в Пафкипси ме прегледа. Той каза, че са минали шест седмици и всичко е наред.
— Доктор Неш е най-добрият лекар в страната. Затова ползваме неговите услуги. Той е много приятен човек. Чакай да го видиш, най-добрият в страната. Хейзъл, заради мен. Отиди при доктор Неш само заради мен. Ще го направиш ли? Хайде, часът е почти два, а аз казах, че ще отидем към два и десет.
Хейзъл стана от леглото и отиде към гардероба. Погледна се в огледалото — тъмна и висока, а в светлината зад себе си видя седналия Джон, със сведена глава и прибрани колене, сякаш е в клетка.
— Ти се тревожиш за нещо — каза тя. — Защо си тревожен, какво каза майка ти? Ядосана ли е?
— Ядосана? Не, тя е съгласна с цялата идея. Тя е сговорчив човек. — Той погледна изкуствено весел.
— Ще се срещна ли с нея?
— Разбира се, мисля, че ще се срещнеш.
— Само мислиш така? Ще се омъжвам за сина й и ти мислиш, че тя ще се срещне с мен?
— Ами, Хейзъл, това е…
Хейзъл се обърна. Гласът й бе спокоен и тъжен, но в очите й нямаше сълзи. Така, както стоеше с едната ръка на кръста, тя приличаше на тъмен силует, мек и тъжен, който само Реноар можеше да нарисува. Стаята бе в сиво и кафяво, а огледалото отразяваше светлините.
— Нещо не е наред, нали? Майка ти въобще не хареса цялата тази работа, нали?
— Наистина, Хейзъл, всичко е чудесно. Трябва само… — Джон кършеше ръце.
Хейзъл поклати глава.
— Не ме лъжи, Джон. Всичко мога да приема от теб, но лъжи — не. Защо не ми кажеш какво се случи, истината, независимо от това колко е лоша?
— Защото ти не трябваше да знаеш — каза Джон.
Тя се изсмя леко и с нотка на опрощение.
— Да, наистина не трябваше. Това, което черните не знаят, не ги обижда.
— Хейзъл…
— Съжалявам. Зная, че ти никога не би се държал така, но това е майка ти, нали? Трябваше сама да се сетя, ако имах малко разум, никога нямаше да стигна дотук. Тя не иска нейното скъпо младо момче да се свързва с цветнокожи. А това, което въобще не иска, е цветнокожо внуче. Така няма да има нужда да поръчва чревца, а останалите да се хранят с пастет от гъши дроб.
Джон стана. Тя разбра, че преди два или три часа той е плакал, но междувременно се е решил на нещо и каквото и да е то, нямаше да е в нейна полза, нито в полза на бебето, което носеше.
— Аз те предадох, нали? — каза Джон.
Хейзъл отиде до прозореца, дръпна пердето и погледна надолу към дългата сива кола, паркирана отпред.
— Да — каза тя, — предаде ме. Предполагам обаче, че натискът е бил по-силен, отколкото може да се устои.
— Какъв натиск?
— Ами семейството и богатството. Не мога да очаквам младо момче като теб да се откаже от стотици хиляди долари заради любовта си. И всъщност ти самият не искаш, нали? Ако ние се оженим и аз родя това бебе, ще трябва да прекараш останалия си живот в борба със снобите, които няма да те канят на вечери, защото жена ти е черна, а децата ще карат твоето дете да плаче, защото няма да е нито черно, нито бяло и няма да знае към кои принадлежи. Ще трябва да се противопоставяш на семейството си, на парите и на себе си, а аз нямам право да искам това от теб. Едно цветнокожо момиче от Пафкипси не заслужава толкова много.
Джон посегна и я хвана за рамото.
— Хейзъл — каза той, — аз те обичам.
Тя се обърна и се усмихна.
— Това беше някога, така си мислеше. Не ме лъжи, Джон, не си струва. По очите ти разбирам, че си решил. И аз няма да те насилвам.
— О, Хейзъл, толкова съжалявам. Не знам какво да кажа. Мислех си, че като говоря с майка ми, тя ще ме разбере. Мислих си, че ако…
Хейзъл пусна пердето. Отиде до гардероба, отвори го и си взе куфара. Беше нов кожен куфар, който Джон й бе купил. Те се постараха да го изберат, защото той каза, че ще им послужи за медения им месец. Това бе само преди два-три дни, а сега не бе нищо друго, освен обикновен куфар, който тя почти не искаше да притежава. Започна да си прибира багажа, роклите, четката за коса и червените обувки. Джон остана до прозореца; гледаше надолу към двора на хотела. Не можеше да разбере защо беше така безразличен. Може би вече се бе наплакал за този ден. А през нощта, и то точно тази нощ, болката щеше да започне.
Хейзъл затвори куфара и отиде да си вземе палтото.
— Джон — каза тя, като се обличаше.
Джон не отговори.
Тя се приближи и го изгледа с такава нежност и съжаление и ако той се бе обърнал, щеше да разбере много повече за нея, а може би и за себе си, но той бе приковал погледа си към паркинга и почти виждаше вече нетърпеливите си пръсти, които стискаха кормилото.
— Джон — каза отново тя. — Не мога да кажа, че няма да тъжа, нито че няма да ми липсваш, защото те обичам повече от всички, които съм познавала, и това нещо ще ме нарани много. Ще плача за теб, Джон, когато съм сама със себе си, но няма да плача пред теб. Щом не ме искаш и не искаш нашето дете, ще направя най-доброто, което мога.
— Какво ще направиш с бебето? — попита тихо Джон.
— Какво мислиш, че ще направя? Не мога да очаквам, че майка ми и баща ми ще го гледат в това време, докато… нали?
— Ако трябват пари…
Хейзъл го изгледа.
Той смутено наведе глава.
— Ами, ако трябват пари…
— Срамуваш се да кажеш, нали? Добре, не е нужно. Ще се освободя от бебето и тъй като е и твое дете, ще приема с благодарност финансова помощ. — Тя почти се усмихна.
— Сигурен съм, че доктор Неш… — Джон най-сетне се обърна.
Тя силно поклати глава.
— Никакъв бял човек няма да ме докосне. Нито ще ми вземе бебето. И ти така го беше планирал, нали? Ти и твоята майка щяхте да ме заведете на вашия чудесен доктор Неш и вашият чудесен доктор Неш щеше да ме прегледа и изведнъж, боже господи, какво е това, неочакван аборт! О, госпожица Сиймур, съжаляваме. Моля за извинение. Колко несръчно, да предизвикаме… Хайде, Джон, следвам курсове за медицинска сестра, аз съм бременна жена и майка. И съм черна. Това, което искаше да направиш, е лошо и жестоко, но аз знам защо го планира и знам точно колко много ти тежи.
— Тежи? За какво говориш?
— Колко много ти тежи на гърба. Моят кръст е, че съм черна, но твоят кръст е по-тежък от моя. Ти си богат.
Джон слушаше и не разбираше точно какво казва тя. Как може богатството да бъде тежест? Парите са универсално средство за премахване на трудностите и тежестите. Когато имаш пари, можеш да наемеш някого да ти носи кръста. Той се обърна отново към прозореца.
— Ще ме закараш ли до гарата?
— Не мога ли да те накарам да промениш намерението си?
— Какъв избор имам? Да загубя бебето в Линууд или в Пафкипси? Те не са толкова отдалечени.
— Може би ще трябва да поговоря с майка си още веднъж.
Хейзъл се усмихна тъжно.
— Не, Джон, ти знаеш, че няма полза. Дойдох тук с една луда мечта, която въобще не може да се сбъдне. Мисля си, че дори знаех, че няма да стане нищо още от самото начало. Един ден ти ще си намериш хубава бяла дама от почтено семейство, двамата ще се съберете заедно и ще живеете така, както майка ти винаги е искала.
Джон взе куфара й от леглото. Тя отвори вратата и когато той минаваше пред нея, тя каза:
— Освен това…
Той спря.
— Какво искаш да кажеш „освен това“?
Тя се наведе и го целуна по челото със суха благочестива целувка.
— Няма значение — каза тя.
— Не, кажи ми, моля те.
Тя наведе очи.
— Това, което исках да ти кажа, е, че когато намеря някой, за който да се омъжа, да имам деца, ще искам мъжът ми да бъде на моя страна при всички случаи и да бъде при детето ми. Това е всичко.
Те стояха мълчаливи. После Джон понесе куфара и слезе долу при колата. Стейнър отвори багажника, но Джон сам прибра куфара. Не искаше друг да помага, искаше да разбере какво значи товар. Хейзъл слезе и Стейнър отвори задната врата за нея.
Хестер седеше на предната седалка. Тя изглеждаше строга и елегантна с диамантена игла на ревера си. Обърна се и каза на Хейзъл:
— Съжалявам, че не сме се запознали, но Джон ми разказа всичко.
Стейнър запали мотора и колата зави. Хейзъл седеше обвила с ръце себе си, сякаш й бе студено, а в колата беше с пет градуса по-топло, отколкото бе необходимо, и миришеше на кожа и парфюм.
— Хейзъл иска да отиде на гарата, мамо — каза Джон. — Не иска да се консултира с доктор Неш.
Хестер се обърна да погледне Хейзъл.
— Сигурна ли си, скъпа? Доктор Неш е един от най-добрите в страната. Ние с удоволствие ще платим.
Хейзъл гледаше навън. Тя поклати глава, без да погледне жената, която никога нямаше да й стане свекърва.
— Искам да си отида вкъщи, благодаря ви, мадам.
— Както искаш, скъпа. Ние просто искаме да помогнем — каза Хестер.
— Можеш да промениш решението си — добави Джон.
Хейзъл обърна глава и изгледа и двамата.
— Да помогнете? — каза тя горчиво. — Вие богатите бели хора не сте помогнали на никой, освен на себе си и никога няма да помогнете. Благотворителността започва вкъщи, нали, госпожа Корнелиус, и освен това правите всичко, за да си останете вкъщи.
— Можеш да бъдеш груба, колкото си искаш, скъпа — каза Хестер весело. — Ще бъдеш във влака след десет минути.
— Знаеш ли, че тази кола е „Силвър Ероу“ и че е една от петте, направени за световното изложение в Чикаго, има 175 конски сили и струва повече от десет хиляди долара — каза Джон, сякаш четеше етикет на шише за лекарства.
Хейзъл нямаше намерение да плаче, но се разплака, Джон също се разплака, като разбра какво е можел да направи на друго човешко същество, както и че след няколко дни неговото дете ще бъде мъртво, цялото в кръв, хвърлено в някоя кофа за боклук, без да може въобще да мечтае за такива коли и такива дни на брега на реката Хъдзън.
Великия дракон на Ку-клукс-клан живееше в хубава бяла къща с ограда в покрайнините на Шривпорт; пердетата бяха привързани през средата като на кукленските къщи. Той беше застанал в предния двор, когато те пристигнаха с лимузината на Букбайндър. Лицето му бе самодоволно, обгоряло от слънцето и страшно много приличаше на Кайл Ленъкс, сякаш не отпреди тридесет и една години, а отпреди няколко столетия. Сякаш Дейвид Букбайндър нарочно бе избрал този мъж, за да го смути и да му припомни за погребаните прегрешения.
Великия дракон дойде да ги посрещне. Беше огромен — приличаше на грамадно парче бекон, отрязано от някоя наградена свиня. Носеше много тясна бяла риза, току-що огладени панталони и сандали, които откриваха два реда пръсти на краката — розови и подредени като раци.
— Добър ден, Дейвид — каза той и стисна ръката на Букбайндър. — А това са твоите приятели, нали?
Денят бе блестящ и горещ. Йохан бе със слънчеви очила и сламена шапка, а Хенри Кийт се бе разтопил от пот в измачкания си ленен костюм.
— Йохан Корнелиус — каза Йохан и пое ръката на Великия дракон. — Как да ви наричам, Ваше драконово сиятелство?
Великия дракон се изсмя.
— Няма нужда да ме наричате така. Казвам се Чесли Кротър. И при всяко положение, Йохан, не е особено дипломатично да споменаваш клана тук поради официалното отношение към него. Влезте. Има студена бира, ако обичате.
Те влязоха. Къщата бе малка, мебелирана с евтини, леко боядисани столове и маси, но бе забележително чиста и имаше нов хладилник, който бръмчеше и мъркаше в кухнята. Чесли отиде да отвори бирата, а Йохан седна и се огледа. На стената висеше снимка на Чесли Кротър заедно с двадесет други здравеняци на риболов.
— Добре сега — усмихна се Чесли, като раздаваше чашите с бира. — Има доста време, откак не си бил насам, Дейвид. Даже и като се има предвид, че не си един от нас.
Той седна и пое голяма глътка бира, като старателно избърса пяната от горната си устна с изгладена бяла носна кърпа.
— Дейвид е единственото ни изключение от правилото — каза Чесли на Йохан, като се облегна и намигна интимно. — Това е, защото той е интересен и много влиятелен, нали, Дейвид? Той е нашият Джуда Бенджамин.
Дейвид Букбайндър отпи от бирата си и сложи чашата на масата.
— Въпрос на целесъобразност — каза спокойно той. — Има времена, когато интересите на бизнеса и политическите интереси надхвърлят расовите чувства. Чесли, мисля, че тук имаме непримирим фанатик, но той знае, че аз мисля така, и двамата решихме от време на време да делим едно и също легло, колкото и неудобно да е това.
— Мислех, че кланът е доста пъти разтурян тук, поне така говорят на Север — каза Хенри Кийт.
— Да се говори, че кланът е доста разтурян, е все едно да се казва, че църквата е разтурена — каза Чесли, като се усмихна и глътна още бира, поглади устната си и се изсмя отново. — Докато хората вярват в превъзходството на белия човек, не търпят комунизма и смесването на расите и не дават на негрите да плячкосат това, което имаме в тази чиста страна, кланът ще бъде силен. Имаме наследство, което трябва да пазим, дори това да означава, че трябва да застреляме всеки негър и всеки либерал!
— Това, което искам да знам, господин Кротър, е дали можете да организирате ефикасна и тайна кампания срещу бензиностанциите на Колтън — каза Йохан сухо. — Расовата политика всъщност не ме интересува.
Чесли се обърна към него.
— Не ви интересува, а? Добре, нека да ви попитам нещо, ако разберете, че синът ви или дъщеря ви дружи с негри, как ще се почувствате?
— Не зная. Не се е случвало никога и не вярвам да се случи някога.
Чесли махна с месестата си ръка.
— Това казвате сега, но ако не се борите срещу всички онези, които искат да докажат, че негрите не са биологично по-низши, негърската маса ще се надигне срещу вас и ще започне да се смесва с вашите синове и дъщери. Как ще ви хареса да имате негър за зет или може би за снаха? Как ще приемете смесен помияр за внук и наследник? Гордея се с това, което съм, Йохан, и се надявам, че и вие се гордеете.
Дейвид Букбайндър погледна Йохан, а в този момент Йохан се чудеше колко знае за него и за неговото минало този кротък и странен човек. Той чувстваше, че сякаш целият му характер е открит за инспектиране от Букбайндър.
— Господин Кротър — каза той на Чесли, — зная на кой симпатизира кланът. Няма възможност моите деца да се смесят с черни и ако го направят, ще направя всичко, за да се откажат. А сега, мислите ли, че можем да говорим за бизнес?
Чесли махна помирително с ръка и седна отново.
— Това, което искате, е да предизвикам неспокойствие в бензиностанциите на Колтън и да го направя така, че да прилича на едно от редовните действия на клана?
Йохан кимна.
— Господин Букбайндър сигурно ви е разяснил повечето подробности. Искаме бензиностанцията в Юри Драйв да бъде сравнена със земята.
Чесли почеса ухото си.
— Изглежда доста лесно, но какво ще стане, ако започне да ни безпокои Дан Гибсън?
— Дан Гибсън е местният полицейски началник — обясни Букбайндър. — Ние сме го укротили, Чесли, не се тревожи. Посетих го у дома му снощи и той с нетърпение чака нова кола. Няма да се мерне там, докато вие не сте достатъчно надалеч.
— Това звучи нормално — съгласи се Чесли. — А какво е главното възнаграждение за работата през нощта?
— Десет хиляди долара — каза Йохан. — Всички в стари банкноти, изплатени веднага, след като бъде свършена работата.
Чесли хареса това съобщение. Напоследък кланът беше разединен, слаб и му липсваха средства, а като дойде време да се избира нов Велик магьосник за председател на Невидимата империя, Чесли знаеше, че парите в банката ще му дадат шанс при избора.
— Пия за това — каза той и вдигна чаша.
Те поговориха още малко, обсъдиха подробностите на нощната атака, а после Чесли показа на Йохан тъмната свещена стая — Клаверн — където се събираха членовете на клана в Шривпорт.
Йохан уморено потърка очите си. Може би целият свят бе населен с безкрайни вариации на самия него и на неговите неясни чувства. После каза:
— Благодаря ви, господин Кротър. Сигурен съм, че ще ни свършите добра работа — и тръгна навън към светлината.
Тази вечер в полунощ кланът отново се прояви в Шривпорт след почти девет години. Те кръстосваха из Юри Драйв на коне, петнадесет души в бели островърхи качулки и развени бели дрехи, като викаха, крещяха и размахваха запалени факли, които горяха с пращене и пушек. Улиците бяха пусти, когато навлязоха в предния двор на бензиностанцията „Тексас стар“, където седеше един сънлив негър с вдигнати крака, четеше комикс и слушаше късното кънтри-предаване по радиото.
Членовете на клана слязоха от конете и нахлуха в кабинката на служещия. Момчето се казваше Чарли Райт и бе толкова уплашено, че се напика. Един го удари по врата с дръжката на пушката си. Той падна учуден.
Разграбиха касата и изпочупиха прозорците, преобърнаха рафтовете с папките и разпръснаха книжата и квитанциите. После някой донесе червен бидон с бензин, разляха го из кабинета и хвърлиха запален кибрит на излизане. Всичко избухна в оранжев пламък.
Докато членовете на клана издигаха традиционния кръст от едната страна на предния двор, останалите яздеха наоколо, стреляха във въздуха и издаваха звуци като бухали. Най-сетне кръстът бе издигнат, те го запалиха и в тъмнината на една нощ през 1934 година страховитият символ на чистотата на расата заблестя така, както беше блестял преди години.
Чарли Райт, изтръгнат от своята агония, се опита да се измъкне от горящата кабина. Хората на клана закрещяха и завикаха, като го видяха да прилича на запалена факла и да се мъчи да излезе. Той достигна до помпите, а косата, дрехите и лицето му горяха. Срина се на земята в пламъците, а в този момент майка му погледна часовника и реши, че е време да стопли вечерята.
Когато бензиностанцията „Тексас стар“ експлодира, избухването на бензиновите пари се усети на разстояние четири мили и разтърси прозорците във всички посоки в диаметър от половин миля. Една стара мома, която живееше на отсрещната страна на шосето, си помисли, че е дошъл краят на света, веднага се качи в спалнята си и се мушна в кревата, за да дочака великия финал. Едно куче бе изхвърлено от колибата си, прехвърча през двора и спря върху масата на възрастна библиотекарка, която вечеряше сама. Шефът на пожарната изчака десет минути, както бе обещал, и след това изпрати колите.
Членовете на клана галопираха безумно и главозамайващо, подобно на призраци в чаршафи и магьоснически шапки. Те се разделиха на ъгъла и се разпръснаха по домовете си, крещейки и викайки подобно на духове, вещаещи смърт. В това време кръстът гореше край разрушената бензиностанция и сирените на пожарната виеха.
В своята хотелската си стая Йохан дръпна завесите на прозореца и се вслуша в нощните шумове. Дейвид Букбайндър бе също там с чаша уиски в ръка. Той допушваше последната си пура. Хенри Кийт бе в съседната стая. Разговаряше по телефона с мениджърите и брокерите на фирмата в Ню Йорк. Подготвяше плана за инвестициите за следващия ден.
— Да — каза Йохан, като изпусна пердето. — Изглежда, подпалихме доста голям пожар.
Дейвид Букбайндър кимна спокойно.
— Огън се гаси с огън. А хора като Пърси Колтън трябва да бъдат поставени на място. Той е стара птица, но упорита.
— Наистина ли смятате, че ще се предаде?
— Трябва. Вече притежаваме една седма от неговите акции и когато слухът, че бензиностанциите му систематично биват разрушавани от клана, се разнесе, бързо ще сложим ръка на още повече.
— Вие сте особен човек, господин Букбайндър. Имате странни методи на действие — забеляза Йохан.
— Това означава ли, че вие сте решили да ме вземете на работа? — Букбайндър се усмихна.
— Всъщност нямам голям избор, нали? Постлах си леглото през 1903 година и сега трябва да легна на него.
— Доволен съм, че така виждате нещата. Иначе щеше да бъде доста неприятно. Мразя изнудването, трябва да го знаете. — Дейвид Букбайндър вдигна рамене.
Йохан отиде до масичката и си сипа чаша бренди. Той отпиваше със затворени очи.
— Да — каза той, — почти ви вярвам. Седна и хвана чашата в двете си ръце. — Не бе изнудването, което ме накара да реша — каза той, сякаш Дейвид Букбайндър се нуждаеше от някакво обяснение.
Дейвид Букбайндър не отговори, изпусна дим от пурата, който се накъдри във въздуха и се разнесе.
— Никога не можах да разбера какво точно се е случило през 1903 година. Понякога си мисля за това време и се чудя от лед ли съм бил. Вземам момиче на дванадесет или на тринадесет години и тя ми предлага такова приятелство, че сега си спомням за нея като за някакво чудо. Понякога си мисля, че аз бях причината за смъртта й. После загубих любовта на една жена, която бе по-красива, отколкото можете да си представите, и я оставих да попадне в ръцете на мъже, който съсипаха гордостта и женствеността й завинаги. И живота й също.
— Говорите за любовта много свободно.
Йохан се намръщи.
— Когато говоря за любов, имам предвид преданост. Не съм сигурен дали зная какво е любов.
— Разбира се, че знаете. Защо смятате, че сте имали тези чувства към двете дами, които сте имали? Вие винаги сте били влюбен.
— Имате предвид влюбен в себе си?
Дейвид Букбайндър поклати глава.
— Вие сте влюбен в богатството. Разбира се, не познавам целия ви живот, но се показвате като човек, който страда от дълго.
— Богатство?
Дейвид Букбайндър го погледна почти с умиление.
— Точно така. Това е рядка, но сериозна болест. Тя е по-лоша дори от това да си влюбен в пари.
— Говорите глупости.
— Не, не говоря глупости. Любовта към парите е много специфична и обикновено се среща между тези, които никога не забогатяват. Ако обожавате мириса на десетдоларовата банкнота и чувството за ценни книжа между пръстите си, тогава вие сте финансов сибарит, но не сте влюбен в богатството. Истинското богатство е студена и абстрактна богиня, господин Корнелиус. Ако обичате истинското богатство, вие трябва да се вдъхновявате от концепцията за богатство. Забелязали ли сте, че богатите не носят пари със себе си? Екстазът идва от мислите им, не от портмонетата.
— Трябва ли любовта към богатството да ме прави толкова незадоволен? — Йохан се отпусна на стола.
— Всяка любов ви прави незадоволен — каза Дейвид Букбайндър. — Това е самата дефиниция за любовта.
— Защо допуснах Беатрис да се изплъзне от ръцете ми? Защо я оставих да си отиде? А Карина, аз трябваше да я пазя ден и нощ!
Дейвид Букбайндър стана и отиде до пепелника, където угаси пурата си.
— Не съм психиатър, господин Корнелиус. Нито дори равин. По мое скромно мнение обаче вие сте направили това, което всеки мъж прави, когато се опитва да постави под контрол жена с фиксидеи и неотговаряща на вашата страст за богатство! Да си влюбен в богатството е като да преследваш някакъв златен мираж, който никога не ще уловиш. Но за ваше нещастие…
Йохан погледна.
— За ваше нещастие — каза Букбайндър — вашите жени, без оглед на това колко са били чудесни, не са били достатъчно силни. Вие сте докарали и тях, и себе си до границата на това, което можете да понесете. Вие сте мислили, че ги обичате, но те са станали мливо за мелницата, която е смляла вашето богатство. Не, господин Корнелиус, всичко е много тъжно и вероятно не е ваша вината, но аз предполагам, че е било неизбежно или, както казват руснаците, „завръщането на прелетните птици не е изненада“. Трябвало е да разберете колко малко обичате жените, за да ви стане ясно колко много обичате богатството.
Дълго време Йохан не промълви. Той бе потънал в стола си, въртейки безкрайно чашата с бренди, с набръчкано чело и присвити устни.
— Ще ви назнача за главен директор на „Корнелиус ойл“ след най-точно обещание, че няма да разкриете някому това, което знаете за моя живот в Тексас — каза най-сетне той. — Ще ви прехвърля и един процент от чистата печалба на „Корнелиус ойл“.
Той помълча още малко и после добави:
— Що се отнася до нашите лични отношения, искам да знаете, че от една страна успяхте да ме изнудите, а от друга — не успяхте. Ако бях решил да ви се противопоставя, щях да го направя и вероятно щях да успея, независимо от скандала, който щяхте да изровите, но аз имам чувството, че вашето назначение ще бъде от полза за мен, макар че още не зная точно каква ще бъде тя. Мисля, че непрестанно ще ми напомняте какво съм, защото ние двамата с вас не сме много различни. Всеки ден, като ви видя, ще виждам себе си в най-грубия си вид и това е най-ефективният начин, който мога да измисля, за да се накажа достатъчно.
Дейвид Букбайндър се усмихна.
— Повярвайте ми, господин Корнелиус, изборът ви е мъдър. А сега може би ще ми направите една услуга?
— Каква услуга? Да не искате да ви назнача със съпровод на музика?
— Нищо подобно. Мой приятел има неприятности със съдебните заседатели и търси спокойно място да поседи известно време. Имате ли някоя малка стая или две на остров Линууд?
— Как се казва?
— Вие добре го познавате. Или трябва да го познавате. Дач Шулц.
Йохан завъртя чашата си. Не бе много доволен, но в същото време чувстваше, че някакъв болен зъб му е бил изваден и че може би утре сутринта, като се събуди, няма да има болки.
— Значи така започва, нали? — каза тихо той.
Дейвид Букбайндър се усмихна.
— Началото е винаги несигурно — каза той. — Искате ли да си стиснем ръцете?
Йохан погледна своя нов директор и поклати глава.
— Някой ден може би, но не сега.
Навън се чуваше сирената на линейка. Това, което беше останало от Чарлс Райт, пътуваше към градската морга.
През 1934 година Пърси Колтън изпълваше почти деветдесет години. Вестник „Ню Йорк дейли поуст“, който не го обичаше, често го наричаше матусала на парите, но макар кръглото му лице да бе сгърчено и набръчкано и макар да посещаваше всичките си бизнес събрания с униформена медицинска сестра, все още пазеше репутацията си на упорит и безскрупулен в сделките. На Уолстрийт съществуваше общото предубеждение, че той има нещо общо с експлозиите в бензиностанциите на Корнелиус, макар никой да не знаеше точно какво бе участието му. Съществуваше и убеждението, че Йохан Корнелиус беше инспирирал Ку-клукс-клан да отвърне със същото. Но това, което не се знаеше никъде, бе, че Дейвид Букбайндър, шеф на правния отдел на Колтън, вече работеше против интересите на своя шеф и подработваше сложни и подробни планове как да бутне изцяло тази петролна империя.
Това се случи на втори август 1934 година, през един топъл и облачен четвъртък, същия, в който почина Хинденбург в Германия, и същата сутрин, когато първият нощен полет с четиринадесет пътници пристигна в Лос Анджелис, след като прекоси континента от Нюарк.
На осемнадесетия етаж в сградата на Колтън, на Парк авеню саут, се бяха събрали стотици притежатели на акции от фирмата „Колтън“, за да обсъдят на специално заседание последиците за продажбите на дребно от бензиностанциите „Тексас стар“ и „Голдън пауър“ от тримесечните пожари, причинявани от Ку-клукс-клан. Нещата бяха станали толкова сериозни, че малцина автомобилисти спираха на бензиностанциите на „Тексас стар“ от страх от нощните ястреби. Продажбите бяха намалели с петдесет и осем процента и продължаваха да спадат.
След като всички акционери се бяха събрали в дългата, постлана със сини килими галерия, пристигна и самият Пърси Колтън. Той се придвижи на патерици до масата на Управителния съвет, поддържан от безупречно чистите медицински сестри. Всички станаха на крака в знак на почит и някои дори изръкопляскаха. Дейвид Букбайндър, на края на масата, ръкопляскаше най-шумно от всички.
Пърси Колтън седна и подаде патериците си на една от сестрите. В залата цареше възбуда и напрежение, а някои от директорите неспокойно се оглеждаха, сякаш усещаха нещо непредвидено.
Пърси Колтън удари с чукчето.
— Обявявам събранието за открито.
Чуха се гласове от затихващи разговори и след това настана пълна тишина.
Пърси Колтън се огледа със зачервените си очи.
— Това извънредно събрание на акционерите на „Колтън ойл“ бе свикано, за да разберем вашето отношение към малките проблеми, които имаме в бензиностанциите долу в Юга.
— Малки проблеми? — провикна се някой. — Шегувате ли се!
Осмелилият се бе апострофиран и после Колтън каза:
— Искам да ви кажа, че мисля този проблем вече за уреден. Привидно изглежда, че Ку-клукс-клан напада нашите бензиностанции поради политиката ни да назначаваме цветнокожи служители, но аз извърших известно разузнаване и мисля, че трябва да благодарим на един от нашите най-главни съперници в петролната и химическата индустрия за тези необуздани атаки.
— Добре — обади се друг глас, — какво ще направите в такъв случай?
— Кой започна пръв да хвърля във въздуха бензиностанциите? — попита друг. — Ето това искам да знам.
Колтън удари звънеца.
— Ние правим всичко, което е възможно! Трябва да разберете, че когато се нападне някое от нашите имущества, местната полиция и пожарната биват подкупвани, за да гледат настрани, очевидно те са подкупвани достатъчно, за да продължават да гледат настрани още доста дълго време. Ку-клукс-клан няма достатъчно пари, за да подкупи няколко местни полицаи, и това означава, че някой със значителни финансови възможности системно разрушава нашите бензиностанции.
— А защо? — извика една жена от задните редове. — Защото вие пръв започнахте да разрушавате техните бензиностанции!
Чуха се викове на одобрение и изблик на аплодисменти. Мъж в тъмносин костюм, с очила, стана от втория ред и вдигна ръка.
— Господин председател, искам да направя предложение!
Колтън удари звънеца.
— Седнете! — викна той. — Може да правите предложения, след като аз свърша с това, което имам да казвам!
— Господин председател, искам да направя предложението веднага! Искам да направя предложение; настояваме, тъй като ние от тази корпорация нямаме доверие в председателя си и в съвета на директорите, искаме техните оставки веднага!
— Поддържам предложението! — скочи някой и извика.
Отново се разнесоха одобрителни викове. Колтън се огледа ядосано и удари три пъти звънеца, докато акционерите постепенно се успокоиха и седнаха мълчаливо.
— Много добре — каза заядливо той. — Това е извън процедурата, но ако искате да гласувате по предложението, аз съм съгласен. Нека да престанем с тези детски викове и тогава да започнем работа. Господин Карман, ще бъдете ли така добър да преброите гласовете?
Колтън се огледа наоколо този път по-бавно, като различаваше лицата, за които знаеше, че са приятелски настроени, и лицата, за които бе сигурен, че се колебаят. Имаше доста нови лица, които въобще не познаваше.
— Всички, които са съгласни с предложението, моля да вдигнат ръка — каза меко той.
Най-малко половината от ръцете в залата се вдигнаха. Господин Карман, като изгледа хората през бифокалните си очила, се опита да брои, колкото може по-бързо.
— Благодаря — каза той най-сетне и хората свалиха ръцете си.
— Всички, които са против предложението, моля да гласуват — каза Пърси Колтън.
Вдигнаха се повече ръце. Господин Карман преброи и после седна да изчисли резултата. В залата настъпи пълна тишина, докато той изчисляваше гласовете пропорционално на притежаваните акции.
След около пет минути той рязко вдигна глава. Беше доста бледен и свали очилата си, преди да каже нещо.
— Добре? Хайде да свършим с това! — крясна Колтън.
Господин Карман поклати глава.
— Не можем, сър. Предложението е прието.
Колтън дръпна цифрите изпод носа на господин Карман.
— Прието? Не бъди толкова смешен!
Той погледна листа на гласувалите акционери и после постави пръста си под едно от най-влиятелните имена „Карина хайдроликс“.
— Кой е това? — каза той, гласът му бе вкаменен от яд. — Коя е тази „Карина хайдроликс“? Мислех, че „Карина хайдроликс“ е свързана с нашите операции в Канзас! Как така те гласуваха против нас?
Директорите от съвета се спогледаха смаяни. След това един от тях каза:
— Дейвид, ти знаеш Карина, нали? Нали ти организира тази инвестиция?
Сред крясъци и викове Дейвид Букбайндър стана и се обърна към събранието. Вдигна ръка за мълчание и най-после го постигна.
— Изглежда — каза той, — че съм направил ужасна грешка.
Отново настъпи объркано буботене от гласове.
— Моля… — продължи той. — Нека да обясня. Бях с впечатление, че когато през месец юни продадохме нашата нова емисия от акции, „Карина хайдроликс“ е добре финансирана корпорация, която настойчиво искаше да инвестира в „Колтън ойл“, в интегритета и стабилността на която ние напълно вярваме. Ние трябваше да им разрешим да използват нашите складове и рафинерии, а в замяна те трябваше да вложат няколко милиона в нашите разширения. За съжаление — продължи той, но неговите думи бяха заглушени от викове на тревога и изненада.
Той вдигна ръка.
— За съжаление „Карина хайдроликс“, макар да е законна корпорация от най-висок ранг, не е това, което бихте могли да наречете приятелска. В по-голямата си част тя се оказа притежание на „Корнелиус ойл“.
Чуха се викове на учудване. Двама репортери веднага изтичаха от стаята и се насочиха към най-близките телефони.
Колтън стана от мястото си като някаква изсъхнала кукла, закачена на конец.
— Корнелиус? — развика се той. — Корнелиус?
Дейвид Букбайндър положи всички усилия да изглежда засрамен.
— Съжалявам, сър, но това наистина е така. А страхувам се, че „Корнелиус ойл“ притежават също така повечето акции в „Хърбърт авиейшън фюелс“, както и в „Рокъуей пропъртис и Неш“, „Лъмбър корпорейшън“ и „Истърн уейв иншурънс“ и всички от тях гласуваха против съвета на директорите днес.
Пърси Колтън седна на стола си. Една от сестрите постави ръката си на челото му, а другата сипваше таблетки.
— Мога само да поема вината за този разгром изцяло върху себе си — каза Дейвид Букбайндър. — Това се дължи на липсата на прецизност от моя страна и на невниманието, че съм допуснал такова голямо количество от акции да попаднат в ръцете на най-големия съперник на „Колтън ойл“. Бях небрежен и не достатъчно внимателно проверих пълномощниците. Поемам пълната отговорност за това, което се случи днес. Ще бъда доволен, ако приемете не само моите извинения, но и оставката ми.
Колтън блъсна предлаганите му таблетки.
— Изведете ме от тук — каза остро той. — Оставете ме да взема малко въздух.
Много по-късно през тази нощ Дейвид Букбайндър пристигна в къщата на Йохан в Грамърси парк. Той бе приет от домоуправителя Вучински, който пое шапката му и го въведе в стаята, където години по-късно Родерик щеше да седи и да претърсва папките с писма и бележки, които разказваха какво ще направи Букбайндър. Йохан седеше в любимия си стол с разхвърляни край него книжа; той диктуваше отговори на писма на диктофон „Едисън“.
— Седни — каза той. — Почти свършвам.
Дейвид Букбайндър седна. Йохан събра книжата, изключи диктофона и позвъни на Вучински да дойде и да ги прибере. После обърна внимание на Дейвид Букбайндър и каза:
— Добре? С това е свършено, нали?
Дейвид Букбайндър извади пура.
— Вие сте доволен? — попита той с малка провокираща усмивка.
— Не знам. Предполагам, че Карина най-после е отмъстена.
— Мисля, че всички сме отмъстени. При всяко положение беше крайно време Пърси Колтън да отиде в старчески дом и да плете кошници.
Йохан кимна.
— Предполагам — каза Дейвид Букбайндър, — знаете, че в момента сте третият най-голям производител на петрол в Съединените щати?
— Да. Хенри ми каза. Той ме помоли също да ти кажа, да уведомиш Ку-клукс-клан, че нямаме повече нужда от тях.
— Вече го направих. Великия дракон беше доста разочарован. Каза, че отдавна не са се веселили така.
— Някои се веселят, като извиват вратовете на пилетата — каза Йохан.
Двамата мъже седяха известно време мълчаливо. Изглеждаха доста неподходящи за партньори.
— Мислех… — каза най-сетне Йохан.
Дейвид Букбайндър вдигна очи.
— Мислех, че тъй като това е седмица на отмъщението, трябва да свърша работата по подходящ начин.
— Какво имаш предвид?
Йохан сякаш се съсредоточаваше върху нещо доста далечно.
— На Петдесет и осма улица има един ресторант „Карбонейд“ — каза той.
— Зная го. По-рано се наричаше „Едуард“.
— Точно този. Искам да го откупиш, искам да уволниш всички и да го затвориш.
Дейвид Букбайндър погледна Йохан отблизо, после каза:
— Предполагам, че преди много години служещите на „Карбонейд“ са ви обидили. Прав ли съм? Най-доброто нещо за вас е да го оставите на мира. Предполагам, че мениджърът и келнерите от 1903 година отдавна са си отишли. Във всеки случай аз обичам да се храня там. Те сервират говеждо по еврейски.
Йохан помисли малко и после каза:
— Добре, щом искаш така, но ако искаш да знаеш моето мнение, господин Букбайндър, ти ще ме довършиш.
Дейвид Букбайндър подряза пурата си. В тишината на стаята издаденият особен звук приличаше на скъсване на филмова лента.