Греъм Мастертън
Милионерът (6)

1927

„Когато си отидат гостите ви — съжалявате ли, че сте ги поканили? Освободете се от всякакво смущение! Известната книга «Как да се държим в обществото» ще ви посъветва какво да правите, какво да говорите, как да пишете и как да се обличате при всеки случай!“

Реклама от 1927 година

Пролетта, изглежда, винаги пристигаше рано в този тих кът на Пенсилвания. Може да сте дошли от Джонстаун или Алтуна и дърветата там да са били още голи, но тук, в долината на Робинстаун, пъпките вече са влажни и свежи, облаците кротко плуват по небето и обещават лято, докато навсякъде другаде все още сякаш плащат дан на зимата.

През този ден на месец март 1927 година беше валяло малко призори, но сега слънцето грееше и локвичките по улиците отразяваха небето като малки късчета счупен син порцелан. Във въздуха се носеше свеж мирис на мокра трева и росата се люшкаше по паяжините на натежалите дървета. Сенките на купестите облаци плуваха лениво по закръглените хълмове, които пазеха Робинстаун от североизточните ветрове и го криеха от странници и нахални търговски пътници.

Долу, в селския магазин, магазинерът Мартин Левон разтоваряше чували с боб и червени картофи от своя пикап. Кафеникав раздрънкан автомобил пухтеше по Мейн стрийт и тесните му гуми пляскаха в локвите и калта. Той паркира до пикапа и изпухтя при спирането.

— Добро утро, Мартин — каза шофьорът.

Мартин не се обърна, а подпря чувала на дървената стена на магазина.

— Добро утро и на теб, Гровър.

Шофьорът Гровър Бийн слезе внимателно от колата и закуцука по тротоара. Той беше един от най-важните хора в града, тъй като притежаваше повечето пасища на север от реката Съскуехана и всички права върху минералите, а стадата му от млекодаен добитък от 1922 година насам непрекъснато печелеха награди. Беше слаб и висок, с широкопола шапка и издължено тъжно лице като на хрътка.

Мартин свърши разтоварването на пикапа и закачи капака. Гровър седна на един от старите кухненски столове пред магазина и запали тънка пура. Сутрешният бриз отвяваше дима през рамото му.

— Ще имаме чудесен пролетен ден — каза Гровър, като се облегна назад. — Няма да ни дойде зле такъв ден.

Мартин изтри носа си с ръкава на ризата.

— Мисля, че е така, но аз предпочитам да е влажен, отколкото сух. През дъждовните дни хората се навъртат край магазина по-дълго, и общо взето, купуват повече.

Двамата мъже поседяха няколко минути, като пушеха и се наслаждаваха на деня. В Робинстаун не се смяташе за учтиво веднага да кажеш по каква работа си дошъл. Населението (общо 350 души) бе много малко за това. Първо разговаряш за семейството, покашляш, помънкаш и накрая започваш да говориш за това, което си намислил…

— Снощи четох, че напоследък могат да изпращат филмови картини по въздушните вълни като радиото — каза Гровър. — Изглежда, че скоро ще направят проби, може би тази година… Наричат го телевизия. Това звучи интересно, нали?

Мартин подсмръкна.

— Не виждам каква е ползата от това. Не намирам разлика дали ще чуеш някой да свири на банджо или ще го видиш, не е ли така?

— О, нещата са по-сложни — каза Гровър. — Те смятат, че могат да ти показват спортни събития в самия ти дом, и то точно когато стават. Можеш да видиш президента, като говори, ясно като посред бял ден, когато той е във Вашингтон, а ти си си вкъщи.

Мартин почеса главата си.

— Сега вече съм сигурен, че няма полза от това. Достатъчно лошо е, че в Белия дом е Кулидж и без да го виждам в къщата си, не, благодаря, не съм доволен.

Гровър, който твърдо вярваше в „нормалността“ на републиканците и веднъж беше поканен на благотворителен банкет във Филаделфия, където трябваше да присъства и Калвин Кулидж (а той не дойде, защото имал грип), започна да се смее.

— Не може да ти се завърти главата, Мартин. Нито с радио, нито с телевизия, нито с някакви невероятни измислици или нещо подобно. Ти си добър човек!

Мартин запали отново угасващата си цигара и духна кибритената клечка. Той погледна сериозно към Гровър, сякаш чувстваше, че има нещо важно да каже.

— Не си много щедър на комплименти, Гровър.

Лицето на Гровър веднага прие сериозно изражение.

— Не съм — съгласи се той. — Но, както знаеш, нямаме често възможност да направим нещо от себе си.

Мартин не отговори. Той чакаше Гровър да продължи. Имаше целия ден на разположение и утре, и всички следващи дни, затова нямаше смисъл да го притеснява. Гровър Бийн искаше да каже нещо важно и понеже е джентълмен, ще го каже по джентълменски.

— Миналия месец получих писмо — каза Гровър. — Беше от Питсбърг, от заводите „Крайпър дай“. Съвсем официално, на бланка и прочие. Изглежда, че планират да създадат фабрика тук, в Робинстаун, и искат да използват реката Съскуехана за бояджийския процес. Ще направят и железопътно разклонение из цялото селище така, както не можеш да си представиш.

Мартин го загледа втренчено.

— Искат да построят фабрика? Тук… в Робинстаун?

— Точно така. Те са направили предложение за Слоуп Медоу и за Саут Хийл, както и за две или три други пасища, които вече не използваме, и казват, че ще създадат работа, ще донесат пари и ще направят Робинстаун процъфтяващ град.

Мартин се намръщи.

— Звучи доста добре. А какво ще стане с тукашните фермери? Какво ще направят с тях. Те са моите редовни клиенти, Гровър, и дори да се сдобия с повече клиенти, не искам да видя старите си приятели продадени за някаква река или фабрика за боядисване, или, по дяволите, кой знае какво друго.

Гровър поклати глава.

— Ти не разбираш. Погледни нататък, където завива реката, там ще бъде фабриката. Работническите жилища ще бъдат зад гората и ти даже няма да ги виждаш. Всичко върху моя земя и по-голямата част от тази земя вече не я използвам, и гората, и върха на билото Ребит. А това било е толкова стръмно, че добитъкът не може да го изкачи, освен ако не го носиш на гърба си. Вече не ми е от полза.

Мартин стана и отиде до края. Той закри очите си с ръце от слънцето и погледна към долината на Съскуехана, меката сочна долина с цъфтящи дървета и малката купчина боядисани дървени къщички.

— Мисля, че що се отнася до бизнеса, нещата ще се съживят — каза Мартин бавно. — Като си помисли човек за хората, които ще живеят тук и ще идват да купуват от магазина редовно, ден след ден.

— Тази стара каса няма да спира — каза Гровър ентусиазирано. — Можеш да станеш богат човек, Мартин, ако работиш усилено и играеш правилно.

— Дали ще имат магазин на компанията?

— Мога да поставя условие да обещаят, че няма да имат. Още не съм подписал никакви документи. Искам първо да разбера какво ще каже градът.

Мартин се обърна и каза натъртено:

— Накарай ги да обещаят. Никакъв магазин на компанията и тогава могат да дойдат и да си построят сто фабрики за боя. Даже двеста, ако така са решили!

Гровър се засмя.

— Радвам се, че идеята ти харесва, Мартин.

— Ще се намерят мнозина, които да я харесат. — Мартин се усмихна. — Във всяко селище има старомодни хора, но според мен въпреки това трябва да се отпразнува случаят. Имам няколко бутилки специално уиски, ако искаш, влез вътре.

Гровър поклати глава, но се усмихна.

— Предпочитам главата ми да е на мястото си по това време на деня. А може би хората на „Крайпър“ ще дойдат днес да уговорим продажбата и аз не искам да си помислят, че не съм трезвен, нали?

— Мисля, че си прав — кимна Мартин. Той се изкашля и размърда краката си, а после каза: — Надявам се, че ще ти дадат добра цена.

Гровър вдигна рамене.

— Това е нещо, което всички в околността ще искат да знаят. Колко даде „Крайпър“ на стария Бийн за земята? Е, добре. Веднага ще кажа, за да няма слухове и преувеличения. Това, което искат, са няколко места, както вече казах, и плащат двеста и петдесет хиляди долара.

Мартин подсвирна.

— Това е четвърт милион! Ще ти платят четвърт милион за билото Ребит и за Слоуп Медоу и още малко шубраци? Трябва да не са с ума си!

— Чакай — каза Гровър, като вдигна ръка. — Всичко това е хубава земя, богата, а там, където няма да строят, могат да използват мястото за пасище или за нещо друго.

— Ти сам току-що каза, че билото Ребит не било добро за пасище, ако не си готов да изкачиш кравата на гърба си. А ти мислиш, че те ще го правят?

Гровър се намръщи.

— Откъде да знам? Те искат тези земи, може да имат и начин да ги използват.

— Четвърт милион — каза Мартин с прегракнал глас и трябваше да седне на чувала с боб. — Това са повече пари, отколкото някога съм виждал. Знаеш ли, Гровър, винаги съм казвал, че ти си джентълмен, и съм бил съвсем прав. Ако не изпиеш една малка чаша сега с мен, даже може и голяма!

Гровър Бийн, доволен от новината и от предстоящото богатство, най-сетне се съгласи. Мартин влезе вътре да извади бутилката от продълговатата кутия на часовника на стената и извика на жена си Кетрин да донесе чаши, защото сега е време за празнуване независимо дали е десет часът сутринта или не. Те ще имат повече клиенти в магазина, отколкото бълхи по кучето и всички наоколо ще забогатеят.

Сутринта напредваше и времето се затопляше, те седяха край чувала, Мартин им наливаше чисто, домашно приготвено уиски, смееха се и пушеха, а новината се разказваше на всеки, който минеше. Както бе предрекъл Гровър, не всеки от селището Робинстаун бе доволен, че къщите им ще бъдат засенчени от фабриката за бои, но повечето признаваха, че ще им донесе финансова сигурност в едно време, когато финансовата закрила съвсем изтъняваше.

Беше малко след единадесет, когато видяха три големи черни коли да проблясват на слънцето, като наближаваха неравния път на Съскуехана през ясеновата горичка надолу към долината. Съвсем тихо колите стигнаха до тях и спряха край магазина.

— Прилича ми на погребение — каза Мартин и се изсмя високо.

Гровър Бийн погледна по-сериозно.

— Може хората от „Крайпър“ да идват да говорят за фабриката.

Завесите на прозорците на стария Джоунсън бяха дръпнати и Джордж Първис, телефонен оператор и мениджър на банката, пристигна бавно по риза и тиранти.

Лимузините бяха със затъмнени прозорци, така че не можеше да се види кой беше вътре. За момент те останаха неподвижни и тихи като мрачни видения от друга планета. После вратите се отвориха и трима шофьори излязоха да отворят задните врати.

От първата врата излезе млад мъж с очила. Имаше вид на преуспяващ адвокат с чанта. Той стъпи първо в калта и това подсказа на Мартин, че сигурно има достатъчно пари и притежава повече от един чифт обувки. Приближи се до магазина, вдигна шапка, като че за поздрав на всички хора по света и можеше дори да изпее една песен, както по-късно се изрази Мартин.

— Господин Гровър Бийн — може би е някой от вас?

Гровър стана бързо и едва не разсипа напитката си. Лицето му се зачерви повече от обикновено и преди да се ръкува, изтри ръката си в панталоните.

— Това съм аз, сър. Аз съм Гровър Бийн. Имам честта да се запозная с вас.

— Здравейте — отговори младият мъж в сиво. Имаше особена, кисела усмивка. — Аз съм Осуалд Стоун и представлявам заводите „Крайпър дай“. Предполагам, че сте получили писмото с резултата от окончателните преговори за продажбата на притежаваната от вас земя?

— Да, благодаря — каза Гровър с такъв сигурен тон, че Мартин се обезпокои, тъй като той никога не беше толкова положителен след две чаши уиски.

— По-късно можем да уточним подробностите. А това е Мартин Левон, собственик на магазина тук, а това е Джордж Първис, нашият правист и мениджър на спестовната банка на Съскуехана.

Мъжете от Робинстаун поздравиха, но не направиха опит да се ръкуват.

Осуалд Стоун стъпи на тротоара и изстърга калта от обувките си. Забеляза полупразните чаши до чувала, но не направи никаква забележка. Вместо това се обърна и хвърли поглед към града и долината, сякаш имаше намерение да превърне всичко във ваканционно селище.

— Хубаво градче имате, наистина хубаво — каза рязко той.

Джордж Първис наклони глава и отговори:

— Така си го харесваме.

Стоун се усмихна.

— Разбира се. И ние имаме намерение да ви помогнем. Това, което планираме, е да направим някои подобрения. Ще се съживи всичко и ще добие по-висок тонус.

— Ами ако ние не искаме да добие по-висок тонус? — каза Първис. — Ако искаме нещата да си останат така както са?

— Ами — усмихна се Стоун — това е нещо, което вие и господин Бийн ще трябва да решите. Господин Бийн ни предложи земята съвсем законно и никой не може да му отправя упреци за това.

Първис погледна Осуалд Стоун за момент, после се обърна и по същия начин изгледа Гровър Бийн. Гровър се смути и не можа да издържи погледа на Джордж Първис за повече от няколко секунди.

— Струва ми се, че продажбата на земята си е работа на собственика, но също така, ако тази земя ще бъде използвана за нещо, което ще се отрази на целия град, както в случая, мисля, че това е работа и на града.

— Всичко е добре засега, Джордж — каза внимателно Мартин Левон, — но трябва да помислиш и за търговията. Никой от Робинстаун не се е замогнал след войната и както цените на млечните продукти спадат с всеки изминал ден, може би трябва да уредим нещо. Бъдещето не е във фермерството и това е съвсем сигурно.

— Това са празни приказки, ти знаеш добре — добави Джордж Първис. — Докато има хора, които се нуждаят от храна, ще има и фермери. Има излишък от жито, има излишък от масло и има повече месо, отколкото Калвин Кулидж може да побере в устата си наведнъж. Но аз чувам, че в Конгреса е внесен закон за продажба на излишъка в чужбина, и тогава ще се разбере дали бъдещето е във фермерството или не. А ти ще си седиш тук, в Робинстаун, ще задушаваш добитъка си, ще тровиш реката с боя и ще се чудиш и маеш защо си направил това, което правиш днес.

Осуалд Стоун ни най-малко не бе смутен от тази реч, но кимна на един от шофьорите, които седяха до лимузината, и когато той дойде, му пошепна нещо на ухото.

Шофьорът кимна и отиде до втората кола, като се стараеше да не стъпва в локвите с лъскавите си кафяви ботуши.

— Тук има един човек, с когото искам да се запознаете — каза Осуалд Стоун на Джордж Първис. — Може би като поговорите с него, ще промените мнението си.

Джордж Първис поклати глава.

— Само едно нещо може да ме накара да променя решението си, и то е краят на света. Когато дойде този ден, можете да издигате фабрики за бои, докато се разорите.

Шофьорът отвори задната врата на втората лимузина и от там бавно излезе мъж. Като се изправи в целия си ръст, Мартин Левон почти веднага разбра кой е. Мъжът бе широкоплещест, тежък, възрастен, с доста червено лице. Той се приближи до тях, вдигна глава едва когато стъпи на тротоара и изгледа всички подред. Никой не проговори и никой не знаеше какво да каже.

Мъжът свали сивата си кожена ръкавица и подаде ръка. Пръв се ръкува Джордж Първис и малко се намръщи, защото мъжът стискаше здраво ръката му, а имаше и три гравирани златни пръстена.

— Аз съм Йохан Корнелиус — каза мъжът, като ги изгледа един по един. — Аз съм, така да се каже, собственикът на заводите „Крайпър Дай“.

Осуалд Стоун приглади косата си.

— Господин Корнелиус с удоволствие ще отговори на въпросите ви. Вие имате въпроси, господин Първис, нали?

Джордж Първис изглеждаше малък и опърпан до Йохан. Ризата му бе избеляла и кърпена в сравнение с безупречно бялата риза и връзката на Йохан, а и ръцете му бяха груби и издраскани.

Все пак той се съвзе, погледна предизвикателно и каза:

— Нямам въпроси, господин Корнелиус, никакви въпроси. Това, което имам, са възражения. Както виждам, вие сте подмамили Гровър Бийн с пари и сега той е готов да ви продаде земя за цел, която няма да е изгодна за града. Така виждам аз нещата.

Йохан кимна.

— Какво ви кара да мислите, че завод за бои не е подходящ за този град, господин Първис?

Джордж Първис се изкашля.

— Не съм богат човек, господин Корнелиус, не съм като вас, но прекарвам в този град по-голямата част от живота си и зная какво е подходящо за него и какво не. Когато този закон за продажба на излишъка в чужбина бъде одобрен от Конгреса, това място ще се съживи отново и затова не искам никакви фабрики да ни тровят реките и да ни изблъскват от нашата собствена земя.

Лицето на Йохан беше безизразно.

— Смятате ли наистина, че Конгресът ще одобри този закон през главата на президента?

— Защо не, той няма друг избор? — Джордж погледна разярено.

Йохан остана спокоен.

— Има, сигурен съм, и се обзалагам с вас на петстотин долара, че той ще упражни своето вето.

— О, хайде… — каза Джордж. — Той няма друг избор.

Йохан се обърна към него.

— Не, приятелю, ти си този, който няма друг избор. Ти ще бъдеш повлечен за ушите в бъдещето на тази нация, независимо от това дали ти харесва или не. Ти ще бъдеш част от онова, което прави Америка велика, а то няма нищо общо с ядосани фермери, закони срещу тръстове, мекушавци и мекушави мелиоратори.

Той хвана Джордж Първис за рамото. Показа му долината на фона на далечната гора и мъглявите извивки на билото Ребит.

— Какво виждаш там? — попита високо той. — Когато погледнеш към тази долина, какво виждаш?

Джордж се чувстваше неудобно, но нямаше нахалството да отблъсне хватката на Йохан Корнелиус.

— Виждам дървета — каза смутено той. — Дървета… и пасища.

— И още какво?

Джордж хвърли бегъл поглед.

— Не знам… облаци?

Йохан го пусна.

— Виждаш дървета, пасища и облаци?

— Така ми се струва — каза Джордж, като разтриваше рамото си.

Йохан поклати глава като добър чичо, който се чуди на незнанието на някое глупаво племенниче.

— И аз виждам тези неща, господин Първис, но освен това виждам и нещо друго. Виждам реката и винаги когато видя река, виждам енергия и вода за работа на някоя фабрика. Енергията е безплатна и водата също, а това значи икономия и печалби. Освен това виждам още нещо, но то е тайна, защото ще прави града богат и все по-богат. Хайде, господин Първис, това е Америка. Това е земята на възможностите. Никога ли не ви е идвало на ума да забогатеете?

Джордж Първис отвори уста, но после пак я затвори. Мартин Левон го наблюдаваше, също и адвокатът Осаулд Стоун и той просто не знаеше какво да каже. Разбира се, че бе мечтал за богатства и да си купи автомобил. Но това бяха просто глупости и с годините тези мечти се стопяваха. Той знаеше, че големите пари не са за него, и беше свикнал да бъде доволен от малката си мрачна канцелария, черната цилиндрична печка със синия чайник с тихо врящо кафе.

— Хайде — каза Йохан Корнелиус с усмивка. — Време е да уредим спогодбата за земята завинаги. Искате ли да се качите в колата, господин Бийн? Ще поговорим за подробностите и ще завършим цялото това шоу по пътя.

Гровър Бийн изпъна дрехата си и кимна в знак на съгласие, но като вървеше към дългата черна лимузина на Корнелиус, той се обърна към Джордж Първис, втренчил се в тротоара с учуден, безнадежден поглед на пастор, който се съмнява дали вярата му не се е оплела в егоистични желания и светски бъркотии, и чувстваше, че иска да каже на Джордж нещо, каквото и да е, дори само „съжалявам“.

Лимузината миришеше на кожа и бренди. Тъмните стъкла я правеха мрачна като пътуващ ковчег и трудно можеха да се различат лицата на хората, които седяха вътре. Някой отвори чанта и се разшумоляха книжа. Вратата бе затворена и външният свят и тихият ветрец бяха отстранени.

— Седнете — даде инструкции Йохан Корнелиус, като издърпа една от допълнителните седалки. — Чувствайте се като у дома си.

Гровър седна, като хапеше устните си нервно и съсредоточено. Йохан набързо прегледа книжата, за да си припомни сделката. После погледна и каза:

— Надявам се, че няма нищо, срещу което да възразявате, господин Бийн?

Гровър се изкашля.

— Да, сър, освен въпроса за оградата от юг, плюс това ме помолиха да включа някои подробности от името на гражданите.

— Какви са те?

— Искам да се подчертае, че всички работещи във фабриката за боя ще купуват от местния магазин и няма да се открива магазин на компанията за конкуренция; искам да стане ясно, че реката няма да бъде отровена от боите, тъй като две стада добитък пасат и пият вода от нея долу, при ясеновата горичка.

Йохан заразгръща страниците на договора, докато намери съответното място. Той прочете внимателно и отново погледна Гровър.

— Това са вашите предложения, нали?

— Да, сър, това са.

Йохан въздъхна и потърка чело. Осуалд Стоун, който седеше до него, разпозна белезите на нетърпението и се усмихна с една от своите малко горчиви усмивки.

— Господин Бийн — каза Йохан с уморен глас. — Предлагам ви двеста и петдесет хиляди долара за земята. Това достатъчно ли ви е или не?

Гровър погледна Осуалд Стоун и след това някакъв друг помощник на Корнелиус, който седеше в най-тъмния ъгъл.

— Достатъчно са — каза той. — Вече сме постигнали съгласие за сумата.

— Добре, тогава — каза Йохан, — щом като е достатъчна сумата, вземете я. Не се опитвайте да налагате смешни условия, защото, когато аз правя договор, го правя ясен, прост и към него няма никакви украшения и изключения, както и странни клаузи, които да го правят като храна за свине. Или ми продавате земята, или не, това зависи от вас.

Гровър преглътна. Не му бе идвало още на ум, че Йохан може да постави въпроса така. Истина беше, че той отчаяно се нуждаеше от парите, защото фермата му прекара три лоши години и той имаше сериозни дългове. Да позволи на банката да обяви просрочка на дълговете му, бе невъзможно, особено за него — такъв джентълмен, за какъвто се смяташе, а единственият начин да събере пари, беше да продаде.

— Добре… — каза Гровър неуверено.

— Добре какво? — попита Йохан. — Продавате ли земята или не?

Гровър вдигна глава.

— Да, сър, ще я продам — каза ясно той.

— Това исках да чуя — каза Йохан. — Осуалд, подайте на господин Бийн писалка и нека сложи своя подпис на съответното място.

Договорът бе разгърнат на малка орехова масичка в задната част на лимузината. Осуалд Стоун подаде на Гровър писалка, той я взе, подържа я малко, уж че чете договора още веднъж, макар да не виждаше думите. Мъжете в колата търпеливо чакаха и когато подписа със синьо-черното мастило, никой не побърза да прибере договора. Щом мастилото изсъхна, Осуалд посегна и попита:

— Доволен ли сте?

Гровър кимна, без да погледне.

— Да, сър, доволен съм.

— Тогава ето ви чека за двеста и петдесет хиляди долара, както сме се уговорили.

Гровър пое чека, отново без да погледне. Сложи го в джоба на дрехата си и промърмори:

— Благодаря.

Той се канеше да отвори вратата на лимузината, когато Йохан Корнелиус го задържа.

— Господин Бийн — каза той. — Бих желал да проверите чека.

— Аз ви вярвам, няма нужда — отговори господин Бийн.

— Не, не трябва — настояваше Йохан. — Не бих желал да мислите, че сте излъган. Просто погледнете дали е истински.

Гровър извади чека и го погледна отблизо.

— Изглежда ми чудесен, благодаря.

— Много добре — каза Йохан. — Искам да ви благодаря за вашата помощ, искам да ме помните с добро, независимо от това какво ще се случи. Напоследък няма много поводи за радост.

— Не — каза Гровър несигурен и загрижен, като излизаше от колата. — Мисля, че наистина няма.

 

 

Лимузините откараха Йохан обратно през Пенсилвания до Алтуна, където го чакаше неговият тримоторен самолет „Форд“; беше приземен на една поляна, обрасла с маргаритки.

Часът беше четири следобед. Машините забумтяха, задавиха се и разпръснаха ято птички. Осуалд Стоун се качи в последната минута, за да информира за детайлите на сделката в Робинстаун.

Вътрешността на сребристия самолет беше обзаведена като офис, с тапициран стол за Йохан и за още четири пасажери. Вътрешността на корпуса бе облицована с орехов фурнир и имаше малък бар с гравирани стъклени врати. Писалището бе спретнато и на него нямаше почти нищо — всичко: писалки, мастило, хартия — можеше да се прибере на място с месингови щипки. По време на този полет до остров Линууд той работеше над едно сложно прехвърляне на преференциални акции и книжата му бяха представени вече от секретаря Хенри Кийт, високомерен млад мъж, който го придружаваше винаги и носеше лошо огладени ленени костюми.

Хенри Кийт седеше отпред и говореше с пилота, докато камериерът приготвяше на Йохан лека салата, като отваряше кошници и кутии, за да поднесе червена сьомга със студени аспержи, китайска салата, кайсии и бяло вино.

Осуалд Стоун погледна часовника си и каза:

— Има само още едно затруднение.

— И какво е то? — попита Йохан. — Мислех, че ти вече каза, че всичко било готово, само остава да тръгне.

— Това не е ново затруднение, това е железопътната линия.

Йохан не погледна, но извади златен молив от палтото си.

— Мисля, че ти казах да уредиш този въпрос — каза той, без да се вслушва.

— Опитах се. Вчера прекарах цял ден с Макферлейн, но все още има задръжки. Не разбрах защо и се опитвах да разбера. Но съветът на директорите винаги е извънредно враждебен и все още не ни дава гаранциите, които искаме.

— Няма да мръдна една кофа пръст, докато не получим тези гаранции, разбра ли?

— Да, сър, разбирам. Но точно сега не мога да кажа, че ще бъде лесно.

Йохан бе съсредоточил вниманието си върху цифрите пред него. Шумът от моторите беше толкова силен, че Осуалд трябваше да говори много високо, за да бъде чут.

— Сър — каза той. — Имам чувството, че железниците няма да загубят съня си, ако не започнем нашата операция.

Йохан смръкна и отбеляза нещо на един списък с петролни акции.

— Какво те кара да мислиш така? Защо няма да загубят съня си? И защо не можеш да се справиш с една проста операция като тази с железниците „П & П“, а хленчиш и се извиняваш?

— Съжалявам, сър — каза Осуалд смутено. — Но на мен ми се струва, че те имат законен интерес да държат нашата операция в Робинстаун под палеца си. От месеци вече се пазарят за разноските на каргото и неговото количество и все още не сме в състояние да разработим икономическа система за превоза.

— Защо не говориш на английски език? — попита грубо Йохан. — Имаш предвид, че искат много пари за превозването на нашето производство.

— Точно така. И не свалят цената. Все още говорят за тридесет долара на тон от 907 килограма.

— Това е невъзможно. Защо мислят, че ние сме благотворително дружество за железниците?

— Попитах ги, сър, но те не казаха нито дума, освен че искат тридесет долара и това е последната цена.

Йохан замислено постави на писалището докладите за акциите. Косата му бе оредяла и разделена на път по средата.

— Тридесет долара? Защо искат толкова много?

— Не зная, сър — каза Осуалд. — Струва ми се, че в момента опитват пазара.

— Да, така е. Но защо? Единствената причина за това е, че някой не иска да си свърши работа или иска да я свърши при много специални условия. Защо железниците „П & П“ няма да искат да пренасят нашите стоки от Робинстаун?

— Може би въобще не искат ние да започваме бизнес в Робинстаун.

— Защо не, аз мислех, че вече сме се разбрали с всички по този въпрос.

Осуалд стана. Когато изпращаше хора на самолета, винаги се страхуваше, че по невнимание може да отлети на някое място, където въобще не иска да отиде. Неговата съпруга Джанина приготовляваше за вечеря любимото му ядене.

— Мислех си, сър, че ако не мога да склоня „П & П“ да намалят таксите…

— Да намалят? Искам ги наполовина! И при същите гаранции, да се знае!

— Да, сър, добре, но все пак те не ги свалят. Мислех си дали не би трябвало дискретно да наемем няколко частни детективи. Уж всички са откровени, но някой задържа работата. Трябва да намерим кой е.

Йохан се облегна назад.

— Обикновено не се интересувам от това. Колко от капитала на „П & П“ държим?

— Малко по-малко от девет процента, сър.

— Кой е най-големият акционер?

— Би трябвало да е едно акционерно дружество в Ню Джърси, наречено… а ето… „Транс механик“.

Йохан си записа името и каза:

— Окей, остави тази част от работата на мен. Междувременно ги натискай. Дай им двадесет и четири часа да решат и ако дотогава не намалят таксите наполовина, повикай един добър детектив и го накарай да подуши малко в полза на управителния съвет. Няма да разреша на някакви си холандци да ме правят на маймуна и това трябва да е ясно. Има нещо друго. Намери един човек да наблюдава този Първис в Робинстаун. Разбери дали не може малко да се смекчи отношението. Ако това се постигне, последното нещо, което ми трябва, е пресата. Няма да позволя никакви усложнения.

— Сър, аз не мисля, че наистина…

— Направи каквото ти казвам, чу ли, Осуалд. Гледай да го смекчиш. Ще имаме достатъчно проблеми, когато разберат, че фабриката за бои въобще не е фабрика за бои, даже и без болшевики като него да ме затрудняват.

— Добре, сър, както кажете. Ще се опитам да ви телеграфирам на острова, ако науча нещо преди края на седмицата.

Хенри Кийт от пилотската кабина съобщи, че са готови за излитане. Осуалд се помъчи да измисли някакви думи за раздяла и да го накара да почувства, че върши голяма работа тук в Пенсилвания, но не можа да измисли. Грабна книжата и чантата си, слезе надолу по малката стълба и стъпи на тревата с шапка в ръка.

Вратата на самолета бе затворена и той тръгна срещу вятъра. Бледото следобедно слънце превръщаше моторите в кълба от светлина. Докато самолетът набираше скорост, Осуалд остана да маха, макар да бе сигурен, че Йохан не му маха. Той бе такъв кисел, практичен твърдоглавец, че не си заслужаваше човек да си хаби енергията да му маха. Беше първият богаташ, за когото Осуалд работеше и макар че бе поласкан от този престиж и бе много по-добре материално, отколкото преди, понякога изпадаше в такива състояния на сервилност и унижение от критиките и изискванията на Йохан, че се прибираше у дома си, плачеше и търсеше опора в съпругата си Джанина.

Самолетът набра скорост и опашката му се вдигна от земята. След това със страхотен шум зави във въздуха, за да поеме посока на запад, подобно на нескопосна гъска, която се опитва да върви по леда. Няколко мига Осуалд погледа, докато шумът заглъхна, и после се върна към своята лимузина.

На две хиляди и петстотин фута височина Йохан пиеше скъпо бяло вино и режеше една риба на тънки филийки. Срещу него Хенри Кийт се задоволяваше със сандвич — не защото Йохан имаше нещо против и той да яде от рибата, но защото самият той се чувстваше неудобно да седи на една маса с мълчаливия работодател. Напоследък, ако Йохан въобще говореше, говореше само за бизнес и нямаше никакво намерение да създава добро настроение у хората. Много от неговите вечери и приеми бяха бързи и преминаваха в мъчително мълчание. Веднъж Хестер го попита защо не се опитва да разговаря, той отговори, че единствената дума, която заслужава да се произнася, е тази, която прави долари.

Хенри знаеше, че Йохан не е чак толкова безчувствен, както изглеждаше от тази забележка. За човек с толкова много служещи и в толкова много сделки той беше необикновено задълбочен. Джон Д. Рокфелер-младши веднъж го бе нарекъл „човекът с твърдото сърце и меката глава“ и първия път, когато го срещна през 1925 година на един прием, даден от секретаря по търговските въпроси Хърбърт Хувър, Андрю Мелън беше поразен от начина, по който Йохан се разхождаше, сякаш е жертва на автомобилно произшествие и е в нервен шок. През 1927 година Йохан беше богат колкото Ирене Дюпон и бе силна политическа фигура. Притежаваше банки и химически заводи и неговото мнение се появяваше редовно в три вестника на южните щати, които контролираше. Той започваше да купува акции и от авиацията и положението му като председател на Федералната комисия за забрана на търговията с чужбина му даваше уникалната възможност да упражнява влияние върху чуждестранните пазари, особено върху германския в полза на собствените му корпорации. И все пак — като същество с чувства — имаше нещо у Йохан Корнелиус, което правеше неспокоен всеки, който го срещаше. Някакво сгъстено напрежение съществуваше, сякаш сдържаше някаква болка или страх, или може би яд, от които никога не се освобождаваше.

Когато тримоторният самолет премина границата на щата Ню Йорк, Йохан спря да работи и погледна през прозорчето, за да наблюдава как слънцето потъва във вечерните облаци. Той обичаше да лети, защото така виждаше какво притежава и възможностите, които има. Можеше да наблюдава безкрайните полета и аутобаните на Америка, които замират в сумрака на далечината, и да почувства ледения полъх на вечерния вятър в крилете на самолета.

Като го видя как гледа през прозореца, Хенри Кийт реши също да погледне. Той се изкашля и каза:

— Величествена гледка, нали, господин Корнелиус?

Йохан отначало не отговори, но после се облегна назад, погледна към бледия млад човек с омачкания костюм, лъскавата кестенява коса и дългия нос и каза:

— Да, величествена гледка.

Хенри също се облегна назад.

— Свършихте ли с книжата за петролните акции, господин Корнелиус? Защото, ако сте свършили, ще ги сравня с цифрите на Дейлонг.

— Почти — каза Йохан.

Той въртеше златния си молив така, сякаш мислеше нещо. Хенри Кийт никога не го бе виждал така зает.

— Господин Корнелиус, да не би нещо да не е наред?

— Не съм сигурен. Просто мислех за положението в Робинстаун. — Йохан продължи да върти молива.

— Имате предвид железницата „П & П“? Сигурен съм, че Осуалд ще се справи. Зная, че още е малко зелен, но той знае какво искате.

— Не е това. Искам да знам защо, по дяволите, са толкова неприятни. Някой по някакъв начин иска да спъне работата и ужасно много ми се иска да зная кой е той. — Йохан поклати глава.

— „Транс механик“?

— Възможно е. А ние знаем ли кой е „Транс механик“?

— Чувал съм за тях — каза Хенри. — Те са акционерно дружество за инженерни и железопътни интереси, но трябва да поработя по-надълбоко, за да разбера кои са „преподобните старци“.

Йохан кимна с глава. Те летяха в някакъв разкъсан облак и той трябваше да хване чашата си с вино.

— Хенри — каза той след малко, — какво мислиш за Робинстаун?

Хенри, който подреждаше и закачаше книжата, беше изненадан. Йохан почти никога не търсеше неговото мнение, дори когато сам го предлагаше, той го игнорираше. Може би виното, а може би Йохан бе уморен и сякаш бе в някакво мрачно, тягостно настроение. Хенри се облегна на стола си и се помъчи да намери някакъв смислен, разумен отговор.

— Мисля, че… Има смисъл. Настъпваме в нова област, започваме ново начинание… и това е вълнуващо начало… за всички нас… и общо взето, е много интересно.

Йохан потърка очите си.

— Зная, че е вълнуващо, Хенри — каза търпеливо той. — Печалбата по дефиниция е вълнуваща. Но това, което искам да знам, е ти какво мислиш по въпроса, какво ти подсказва вътрешният глас. Безвкусно ли е, неморално ли е, помисли си за това?

Хенри Кийт потръпна. Беше малко късоглед, но очилата според него го правеха да прилича на Дуайт Мороу и затова предпочиташе да седи близо и да примигва.

— Ти се мръщиш — каза Йохан критично. — Не знаеш ли какво е „неморално“?

— Разбира се, зная — каза Хенри. Той си загърна омачканата дреха и погледна с нещастен вид. — Аз просто наистина не разбирам как „неморалното“ има място в сделката с Робинстаун?

Йохан го гледа цяла минута и после каза:

— Хенри, ти си доста добър секретар. Подостряш моливите ми, пълниш мастилниците, поддържаш всичко чисто и спретнато. Знаеш как да предаваш инструкции и не правиш грешки.

— Благодаря, сър — каза Хенри не много уверено.

Йохан наведе глава.

— Твоят проблем, Хенри, е, че ти никога не ще разбереш какво значи власт и като не разбереш това, никога няма да разбереш какво означават парите. Двете са напълно и безвъзвратно преплетени. Ако имаш пари, но не обръщаш внимание на властта, която ти дават, тогава ще изгубиш парите си, както дърветата губят листата си през месец септември. Упражняването на власт е единствената закрила срещу кражбата, измамата, инфлацията и икономическото разпадане.

— Господин Корнелиус — каза Хенри, — не знаех, че намирате работата ми за незадоволителна.

— Не твоята работа е незадоволителна, а душата ти. Може би си още млад и не си разбрал, че имаш душа. Може това да е причината. Но време е вече, защото си между големите, а там няма място за хора, чиято душа е незадоволителна.

— Сър? — каза Хенри. Сега той беше объркан повече откогато и да било. Започваше да се изпотява въпреки ледения въздух, който се раздвижваше из самолета, и за миг сериозно се замисли дали Йохан всъщност не го уволнява.

Йохан допи виното, изтри устата си с ленена кърпа и даде знак на Лестер да прибере чиниите.

— Хенри — каза бавно той, — не можеш да отречеш, че повечето хора ме мислят за тиранин.

— О, сър, не бих казал…

Йохан махна с ръка.

— Хайде, Хенри, не бъди такъв проклет подмазвач. Всички на този свят ме смятат за тиранин, включително и съпругата ми, и така трябва да бъде. Но това, което не знаят, което никога не ще отгатнат, е, че съм само наполовина тиранин, само половината от това, което бих могъл да бъда. Причината за това е, че властта, освен ако не се отнасяш към нея с голямо внимание и отговорност, е такова средство, което може да изхвръкне от ръката ти и да те удари право в окото. Никой с голяма власт не използва цялата власт, която има на разположение. Ти мислиш, че Младши я използва? Властта е ефикасна само тогава, когато се използва пестеливо и съобразно морала и принципите; и колкото по-пестеливо я използваш, и колкото повече се съобразяваш с морала и принципите, ставаш все по-властен. Ако аз използвам цялата си власт срещу теб — лично срещу теб — тогава мога да те пречупя. Но каква е ползата от това? Много по-полезно е да използвам само част от моята власт и да те задържа на работа при мен.

Хенри се почеса по главата.

— Съжалявам, сър, но аз все още не виждам как това касае Робинстаун. Съжалявам.

Йохан го поглади по челото като чичо, който се опитва да обясни просто географско понятие на незнаещия си племенник.

— Хенри — каза той, — ние заблудихме господин Бийн и го накарахме да повярва, че ни е продал земята си за фабрика за бои. Фабриката за бои няма да бъде приета много добре в Робинстаун, но поне е на границата на това, което могат да приемат. Въпросът, който ти задавам, е морално ли е да купим земя за фабрика за бои, да използваме взети за целта на заем федерални пари, когато нашите намерения са да оголим цялата местност и да добиваме въглища. Ти знаеш добре, както и аз, че ако оголим хълмовете и пасищата, земята ще ерозира и след пет години няма да може да нахрани дори един колорадски бръмбар, да не говорим за крава.

Хенри преглътна.

— Разбирам — каза той най-сетне. — Разбирам.

— Ти разбираш, Хенри, но какво мислиш?

Хенри погледна надолу. Там бяха натрупани книжа и той ги гледаше, сякаш бяха паднали от небето.

— Мисля, сър, че въпросът за моралността въобще не влиза в тази сделка. Имам предвид, че моралът е едно нещо, но това, което правите, е за доброто на повечето хора, а това е морал, съвсем сигурно! Ще има въглища, работа за стотици мъже и сега, когато спадат цените на селскостопанските продукти, една мина ще е много по-полезна отколкото земеделската земя. Освен това, сър, вие трябва да изведете тези хора в бъдещето на Америка, даже ако трябва да ги държите за ушите.

Йохан слушаше със затворени очи. Започваше да се чувства на петдесет и четири години. Сърцето му сякаш биеше по-дълбоко и по-бавно като на плувец, който си проправя пътя през вълните на прилива. Кръвта му сякаш течеше по-умерено и главата почти непрекъснато го болеше от напрежението да помни обема и размера на своите инвестиции и имоти.

Хенри изтри носа си с кърпа. Самолетът вибрираше и подскачаше сред облаците и той нервно гледаше през прозореца, за да разбере какво става и къде се намираха.

— Имам… имам един въпрос, ако ми разрешите да го задам.

— Разбира се.

— Добре, сър, мога ли да попитам какво мислите вие за Робинстаун? Смятате ли го за морално? Съжалявам, ако това звучи малко нахално, но вие казахте, че…

Йохан се изсмя силно. Лицето му обаче не беше весело.

— Хенри — каза той, — не си разбрал нито дума.

— Сър?

— Слушай, Хенри, аз съм роден във ферма, син съм на фермер, който отглеждаше млекодайни животни, точно като тези хора там в Робинстаун. Баща ми умря от удар поради тежка работа. Фермерството е трудно, мизерно, лошо платено съществуване, особено напоследък, и на всичкото отгоре — неблагодарно. А погледни миньорската професия. Миньорите може да са платени по-добре, но миньорската работа е също тежка и мизерна и миньорите умират млади от праха в дробовете им, срутвания в шахтите, от наводнения. Те почти не виждат слънцето, а само дълбаят и дълбаят.

— Вие описахте и едното, и другото като еднакво тежки и лоши — каза Хенри.

— И те са, Хенри, тук е дяволският въпрос! Единственото нещо, което не е толкова лошо, е да седиш тук удобно и да си богат, да казваш на всички тези нещастници какво да правят и дори това може да бъде ад. Животът е един нещастен случай, Хенри. Една катастрофа. Сериозна катастрофа, в която хората наистина умират. Единственият морал в сделката с Робинстаун е, че катастрофата не е чак толкова страшна, колкото би могла да бъде. И в това е същността.

Двамата мъже се гледаха в тъмнината на кабината. След това светлините заблещукаха — две бронзови лампи във формата на олимпийски факли — и пилотът извика от кабината си:

— Задава се лошо време, сър! Препоръчвам ви да останете по местата си!

Йохан се облегна назад и погледна през прозореца. Небето навън беше в този странен черно-зелен цвят на пълнителите на пушките, когато са били натъркани с въглен. Дъжд чукаше по стъклата, а моторите сякаш пъшкаха и стържеха по пътя си сред начупени стъкла и зърна.

Тримоторният самолет се люшкаше и пропадна с петдесет или шестдесет фута. Много писалки се търкулнаха от писалището на Йохан и се разпръснаха по земята. Моторите се напрягаха и самолетът бе шибан от едната и от другата страна от разярения вятър.

— Лестер! — Йохан се хвана здраво за облегалката на стола си.

Черният слуга се появи откъм задната част на самолета. Той очевидно бе уплашен, но правеше всичко възможно да не го показва. Пред Йохан никой не показваше чувствата си, дори децата му.

— Да, сър?

— Лестер, спусни перденцата, точно сега не искам да гледам през прозорците, нито господин Кийт иска!

— Веднага, сър.

Той тръгна из люшкащата се кабина, като се държеше за месинговите дръжки, и започна да дърпа кафявите кадифени перденца. Ако не бяха блъскането, люшкането и стържещият шум на моторите, те сякаш седяха в някой малък офис.

Нужни им бяха двадесет минути да се преборят с бурята и преминаха през последния облак чак когато слизаха на остров Линууд. Хенри Кийт беше съвсем блед и през цялото време не пророни нито дума. За него бе потискащо да пътува със спуснати завески на прозорците; сякаш му бяха завързани очите и той трябваше да минава през някакъв непознат град в проливен дъжд. А Йохан се бе навел над писалището си и продължаваше да проверява цифрите колонка след колонка, докато реши, че преговорите за акциите бяха вече подготвени.

Тримоторният самолет с блещукащите светлини пухтеше в нощното небе, покрито с бледи облаци, към река Хъдзън. Близо до западния й бряг, обрасъл с гъсти гори, се намираше тъмният силует на остров Линууд и докато го заобикаляха, Хенри Кийт забеляза квадратната къща и орнаменталните градини.

Долу на земята бяха запалени безцветни светлини, за да показват на пилота къде да се приземи и той отново се обърна срещу вятъра, за да сниши самолета. Удариха се в тревата няколко пъти и преминаха бързо край дългата градина към дърветата. Моторът избръмча един-два пъти и спря.

Йохан стана вдървено от мястото си и изправи гърба си, докато Лестер му носеше шапката и палтото. Хенри Кийт бързо събираше книжата.

— Хенри — каза Йохан, когато секретарят му мина, за да отиде при пилота, — Хенри, никога не трябва да бъркаш морала със съдбата. Едното няма нищо общо с другото и ако разбереш това, тогава може би няма да те е страх, когато летиш.

Хенри примига. След това, за да се сложи край на цялата дискусия, той каза:

— Да, сър. Разбирам. Ще запомня това — и мина зад завесите, за да провери колко гориво са изразходвали по пътя за вкъщи.

Добре, че мина бързо и не забеляза усмивката на Йохан Корнелиус.

 

 

Хестер бе чула самолета, като обикаляше наоколо край острова. Тя вдигна глава за момент, за да разбере дали е Йохан или някой от пощенските самолети на път за Покантико, но веднага продължи да бродира с усмивката на богата протестантска съпруга, която е сигурна, че съпругът й е по работа, както трябва да бъде, и че домашното равновесие не е нарушено. Тя не се интересуваше особено от бродерия, но именно поради това бродирането на гоблени се превръщаше в някакъв вид декоративно самоналожено наказание. В момента шиеше сложен модел от рози, листа и незабравки. Тя прекарваше малко време сама, освен този час за бродиране, когато седеше в бялата овална стая за шев и чувстваше по някакъв начин, че е важно да върши някаква работа, която е и трудна, и неприятна. Може би самата й възраст имаше нещо общо с това. Тя ставаше на тридесет и шест години през август и бе омъжена за Йохан вече шестнадесет години, които не бяха много спокойни.

Когато чу тримоторния самолет да се приземява, тя остави бродерията си и звънна с малко сребърно звънче. Влезе личната й прислужница Мариз, тиха и доста изтънчена французойка с коса, събрана в кок, с устни, които Йохан винаги наричаше „възглавничките на Купидон“. Беше облечена в сиво както повечето от прислужниците, с бяла дантелена якичка и маншети.

— Ти си пушила — забеляза Хестер.

— Извинете, мадам!

— Ти много добре чу, Мариз. Пушила си и аз още от тук го чувствам. Колко пъти трябва да казвам, че младите дами не трябва да пушат и че аз забранявам?

Мариз се завъртя из стаята да помогне на господарката си да прибере коприните и иглите.

— Извинявам се, мадам.

— Нужно е нещо повече от извинение. Ти ще обещаеш под клетва никога вече да не пушиш.

Мариз затвори кошничката с позлатената закопчалка и я прибра.

— Да, мадам, обещавам под клетва.

Хестер стана. Тъй като беше само пет фута и два инча, тя изглеждаше дребна пред Мариз, като кукла на някоя кутия за бижута. Бе облечена в бледолимонова следобедна рокля и с няколко реда прекрасни индонезийски перли.

— Вероятно си чула самолета? — попита тя. — Ще посрещна господин Корнелиус в стаята за закуска и след това ще се преоблека за вечеря. Ще си сложа роклята в миден цвят и брошката като паун, както и диамантените гривни, които бях сложила миналия месец в Нюпорт.

— Много добре, мадам, ще ги приготвя.

— Добре. Стейнър някъде тук ли е?

— Мисля, че отиде да донесе бренди за господин Корнелиус.

— Добре, като свърши, кажи му да сложи вечерята в зимната градина.

— Добре, мадам.

Хестер излезе от стаята и мина през централния хол, а жълтите й обувки потропваха по мозайката. Стаята за закуска бе с висок таван, правоъгълна, с изглед към градината и чак до Хъдзън. През нощта богатите жълтеникави завеси биваха спускани, а в студено време както сега се палеше камината във викториански стил. Стените бяха с цвят на пролетни иглики, а паркетът, като рибена кост, бе полиран и застлан с индийски килими. По стените имаше американски картини от ранния период — индиански селища и пуритански села — както и две картини на Джордж Брак в стил „кубизъм“.

Хестер седна в малкия салон край камината. Стейнър бе поставил сребърния поднос с бренди „Наполеон“ за Йохан, както и лед и сода.

След няколко минути се чуха гласове в хола и вратата се отвори. Йохан влезе, шегувайки се с бурята, през която бяха преминали, и занасяйки Хенри Кийт за страха му; самият Хенри беше след него; беше блед и готов за леглото.

— Как си, скъпа? — попита Йохан. Доближи се и я целуна. — Попаднахме в буря и бедният Хенри се бе приготвил да посрещне Създателя си!

Хестер вдигна вежди.

— Мисля, че всички трябва да сме готови да срещнем Създателя си по всяко време.

— Хенри не е готов! — смееше се Йохан. — Той има още много неща да изповяда, преди да се изправи пред вратата на рая!

— Йохан — предупреди Хестер, — не забравяй, че Хенри е твой секретар.

Йохан седна. Изведнъж смехът и ентусиазмът му го напуснаха и за известно време не проговори. Хенри, смутен, седна в най-неудобния стол на стаята и се усмихна бегло на Хестер. Тя вече бе свикнала. Тъй като бе много красива и много по-млада от Йохан, мъжете, които работеха за империята Корнелиус често се обръщаха към нея за симпатия или помощ. Чак когато разтваряха сърцата си пред нея, както често се случваше, разбираха, че е точно толкова твърда, но по свой начин, както и Йохан. Тя никога не злоупотребяваше с тяхното доверие, но и с това на съпруга си.

Йохан разхлаби черните си оксфордски обувки. Това бе навик, който Хестер осъждаше, но му позволяваше да го прави, когато беше работил особено усилено. Стейнър, икономът, бе тъжен англичанин, със сребърни бакенбарди и червени бузи. Дойде със скърцащите си вечерни пантофи да налее питието му.

— Пропуснах да ви кажа, сър, че някой си господин Линдберг се обади по телефона и помоли да му звъннете.

— Какво искаше?

— Останах с впечатлението, че набира суми за някакъв проект в авиацията, но повече не бих могъл да ви кажа.

Йохан взе напитката и започна да отпива.

— Като че ли съм чувал за Линдберг — каза той. — Но, по дяволите, не мога да си спомня в каква връзка.

— Искате ли да му се обадя, сър — попита Хенри.

Йохан поклати глава.

— Точно сега искам да оправя сделката с Робинстаун. Тя ме безпокои.

— Мислех, че Робинстаун е съвсем уреден — каза Хестер.

— Предполагаше се, че е — отговори Йохан, като се облегна на големия тапициран с кадифе стол. — Целият необходим натиск беше оказан над хората, които имат влияние. Бяха намазани ръцете на когото трябваше. Но имам чувството, че те са смутени по техни собствени причини.

— Лесно можем да открием кой е. Трябва само да проверим чрез Гроссмит. — Хенри повдигна рамене.

— Не искам да правя това, ако няма нужда — каза Йохан. — Искам само да знам цялата истина около „Транс механик“.

— Веднага мога да разбера, сър. Ще трябва само да се обадя в офиса.

Йохан помисли и след това кимна одобрително.

— Добре, Хенри, идеята не е лоша. Кажи им да проследят всеки пълномощник назад в миналото, докъдето могат. Не искам да предприемам никакви действия, докато не разбера срещу кого се боря.

Изглежда Хенри бе доволен от възможността да се измъкне и да остави Йохан и Хестер сами.

— Казах ли ти, че Джон е вкъщи? — попита Хестер.

— Вкъщи? — изненада се Йохан. — Да не е избягал от училище?

— Имало испански грип. Едно момче от по-долния клас е починало и те са разпуснали останалите до края на срока.

Йохан отпи малко от брендито.

— А какво ще прави? Не може да скита тук цели шест месеца. Не трябва ли да му вземем частни преподаватели?

— Мислех си — каза Хестер спокойно, — че ти може да се справиш с това.

— Да се справя с какво?

— С малко частно обучение. Вземай го със себе си, покажи му как работиш. Някой ден трябва да те види как действаш. Защо не сега? Това е чудесна възможност.

— Мисля, че училището трябва да бъде дадено под съд.

Хестер стана и отиде до прозореца. Тя дръпна пердетата и погледна към градината и блестящата в далечината Хъдзън. Нейното бледо отражение се открои в нощта като дух, който иска да бъде приет в реалността.

— Той ще бъде възхитен, знаеш ли — каза тя убедително.

Йохан отпи бренди и направи гримаса.

— Нямаш представа колко много те уважава — добави тя. — Той те защитава до смърт, даже и когато го дразнят в училище.

— Защо го дразнят в училище?

— Разбира се, че го дразнят. Той е Джон Корнелиус, нали? Той е богат и известен, а баща му е добре известен като финансов тиранин.

Йохан подсмръкна. Хестер седна до него на облегалката на стола. Тя видя колко остарял и уморен изглежда той, но от друга страна искаше да разбере истината.

— Не можеш да бъдеш завършен човек, Йо, ако не отделиш малко време и за децата си. И бизнесът ти няма да бъде пълноценен, защото, когато пораснат, и те ще влязат в „Корнелиус ойл“ и ще ти помагат. Ако сега нямаш време за тях, ако не ги научиш и не им покажеш тънкостите, ще трябва да загубиш три пъти повече време след това.

Йохан я погледна втренчено.

— Те са мои синове — каза той. — Те имат моя мозък и моята сила. Успях да създам цяло състояние без никаква помощ от моя баща. Защо трябва да ги глезя?

— О, Йохан, времената се промениха, не казвам да ги глезиш. Никой не може да забогатее сега по начина, по който ти забогатя. Няма я земята, няма петрол, освен това няма и същите правни възможности. Ти добре знаеш.

Йохан се загледа в огъня.

— Спомни си какво се случи в годината, когато се оженихме. Върховният съд разтури „Стандарт ойл Ню Джърси“, но не си спомням някой да е казал тогава или въобще някога, че да печелиш пари е незаконно. Джон и Родерик ще печелят, не се тревожи за това и няма да имат нужда баща им да ги държи за ръцете.

— Грешиш, Йохан — каза Хестер. — Говорил ли си с тях напоследък?

— Разбира се, че не съм. Те бяха в училището.

— Тогава е време да поговориш. И аз съм сериозна, Йохан. Ти си въобразяваш разни неща за тях, без въобще да знаеш какви са.

— Но те са като мен! — Йохан примига изненадан.

Хестер поклати отрицателно глава.

— Не са точно като теб. Не толкова, колкото си мислиш, че са. Родерик например няма и половината от твоята сила и никога в живота си няма да бъде безмилостен. Джон има малко повече енергия от Родерик, но той не е бизнес фанатик. Обича да плува, да язди и други подобни, обича също книгите. Що се отнася до Хоуп — тя е съкровище, не мога да си представя какво ще стане като порасне.

— Хестер — попита Йохан, — защо ми казваш всичко това? Ще минат години, докато тези деца станат готови за бизнес.

Хестер въртеше перлите си, но не каза нищо.

— Връщам се вкъщи и изведнъж всички ме обвиняват, че съм лош баща — продължи Йохан. — Искам да знам защо?

— Защото някой път това трябва да се каже и защото днес следобед говорих с Джон. На теб не ти е ясно, нали? Той иска да познава баща си, иска да те разбира, иска да бъде близък с теб. Ти си така отдалечен от него, Йохан. Като един мистериозен чужденец, който понякога го пита как вървят уроците му и това е всичко.

Йохан се замисли за момент. Часовникът над камината удари седем.

— Върви и приказвай с него, Йохан — каза Хестер. — Сега, преди вечеря. Дай му възможност да разбере, че се интересуваш от него.

— Добре — каза тихо Йохан. — Щом като мислиш, че е необходимо. — Той изпи брендито и постави чашата на подноса, след това мълчаливо и замислено завърза връзките си.

 

 

Джон беше в детската библиотека на горния етаж и четеше книга за известни автомобилни състезания. Той бе ниско малко момче, десетгодишно, с късо подстригана коса. Когато Йохан влезе, той моментално скочи и каза:

— О, добър вечер, сър!

— Здравей, Джон — отговори Йохан и направи няколко крачки из стаята, като се вглеждаше в книгите по рафтовете.

Джон стоеше мирно, облизваше устните си смутено, а Йохан взе книгата, която той току-що четеше.

— Автомобили, а? Обичаш ли автомобили?

— Да, сър, обичам.

— Хм. Така значи.

Йохан направи още няколко крачки и след това седна на старото писалище на Хоуп.

— Седни, Джон!

Джон седна малко несигурно.

Йохан се изкашля и се загледа в малкото странно момче и в същото време се чудеше какво, за бога, да му каже. А най-чудното беше, че Хестер го увери, че това момче, неговият собствен син, даже не приличаше на него, а бе съвсем нова различна индивидуалност. По един смешен начин това му се стори като неблагодарност и липса на респект от страна на Джон.

— Майка ти и аз решихме, че трябва малко да поговорим — ти и аз — каза Йохан. Гласът му секна и той трябваше отново да се изкашля. — Майка ти казва, че искаш да ме опознаеш малко повече и да разбереш какво работя, за да изкарвам прехраната си.

— Да, сър — каза Джон тихо.

— Какво казваш? — попита Йохан.

— Да, сър. Бих желал да зная.

Йохан посегна и го погали несръчно по косата.

— Обичаш ли да ходиш на училище?

— Да, сър.

— А кой е любимият ти предмет?

— Пеене, сър.

Йохан кимна и след това се намръщи.

— Пеене?

— Да, сър. Аз съм най-добрият.

— Ти си пръв по пеене?

Йохан силно въздъхна и дъхът му миришеше на бренди.

— Добре, Джо, мисля, че това е нещо. Но кажи ми каква според теб е ползата от пеенето?

Джо сведе поглед. Два полумесеца от тъмни клепки над бледите бузи.

— Не зная, сър.

— Не знаеш? Направил си усилие да бъдеш пръв в нещо и не знаеш каква е ползата от него?

— Да, сър.

Йохан стана и отново се заразхожда из стаята. Не беше влизал в тази стая две или три години и се чувстваше неудобно, сякаш е нарушил границите, но тази работа с децата, както каза Хестер, го нервира. Той почувства, че трябва да играе ролята на баща, но не знаеше каква точно е тя и изглеждаше, че тя го дразни. Той се почеса по главата.

— Джон — каза той с възможно най-мек глас, — светът е голям и суров.

Джон прехапа устни, кимна и погледна през прозореца на стаята, сякаш очакваше да види истински бой по поляните.

— Светът е голям и суров и ти трябва да бъдеш подготвен за него. Трябва да бъдеш силен. Трябва да знаеш какво искаш. Само така можеш да оцелееш. Разбираш ли ме, трябва да бъдеш силен!

— Да, сър.

Йохан се вгледа и после попита:

— Как си с математиката? Добре ли си?

Джон отново сведе поглед.

— Доста добре, сър.

— Колко добре е това „доста добре“? Кой по ред си в класа?

— Десети, сър.

— А колко са децата в класа?

— Десет, сър.

Йохан не отговори веднага, а започна да тропа с крак по пода. Защо това момче беше толкова глупаво. Има умна майка, баща му е финансов гений, а то защо постъпва така глупаво. Йохан разбра, че започва да се нервира, и трябваше да положи усилия, за да разсее гнева си поне за момента.

— Десет от десет не е доста добре, Джон — каза спокойно той. — Просто е катастрофално. Не мислиш ли така?

— Да, сър.

— Добре, щом не си добър по математика, по какво си добър, освен по пеене? Все трябва да има някакъв талант в този малък дебел череп, нали?

— По съчинения, сър.

— Имаш предвид писане. Ти си добър по писане?

— Да, сър. Излязох втори, когато правихме съчинения, и получих две златни звезди.

— Добре, това вече е нещо. Какви неща пишеш?

— Писах съчинение „Моят баща“, сър. Всички писахме това.

За първи път Йохан наведе глава към момчето.

— Ти писа съчинение за мен?

— Всички писахме, сър. Темата беше за моя баща.

— Мога ли да го видя.

Джон го погледна.

— Моля ти се, Джон, може ли да го видя?

Без да каже дума, Джон отиде до кожения куфар и го отвори. Подаде на баща си лист хартия, застана мирно и загледа как очите на баща му зашариха по няколкото реда, написани с молив.

Там пишеше:

„Моят баща е много богат и е милиардер, собственик на «Корнелиус ойл». Той е много стар и няма коса. Обичам, когато не е вкъщи, защото майка ми ни позволява да вечеряме в стаята с градината. Баща ми е много стриктен и трябва да правим това, което казва. Бих искал за рождения ден да му купя хубава перука, защото, макар да е стриктен, ми е баща. Той има самолет — тримоторен «Форд».“

Йохан прочете съчинението два пъти. После внимателно го сложи на писалището и го гледа няколко минути. Джон стоеше с ръце зад гърба, като очакваше коментара на баща си. Като че ли времето беше спряло и Йохан не можеше да се помръдне.

Йохан преглътна и каза строго:

— Наистина ли мислиш така?

Джон не го разбра много добре, но кимна с глава.

Йохан се обърна. Не можеше да разбере защо съчинението го беше смутило така. Извади носната си кърпа, изтри носа си и за първи път от години почувства, че му се иска да заплаче.

— Харесва ли ви, сър? — попита Джон. — Когато писах за малкото коса, не мислех…

Йохан поклати глава и каза с дрезгав глас:

— Харесвам го. Когато имаш време, искам да напишеш повече. Стани първи в класа!

Той разроши косата на сина си, обърна се, без да продума, и затвори вратата на библиотеката зад себе си.

 

 

Хенри Кийт го чакаше в хола.

— Господин Корнелиус, беше по-лесно, отколкото си мислех.

Йохан, зает още с мислите си за съчинението на Джон, го изгледа, сякаш се връщаше от далечен път и изведнъж попада в друго време.

— Какво? Какво беше по-лесно?

— Да проследя собствениците на акциите, сър. Веднага се обадих в офиса и имах късмет.

Хенри разглеждаше дълъг списък с имена.

— Много от акционерите са от „Транс механик“, частни малки концерни, ползващи се с голямо доверие. Но контролният пакет от акции и следователно контролното влияние върху железниците „П & П“ има една корпорация от Делауер, наречена „БМ индъстрис“.

— Аха, да?

— „БМ индъстрис“ е под личен контрол на един човек, наречен Даниел Форстър.

Йохан спря на средата с ръка, протегната да отвори вратата на стаята за закуска, а устата му застина полуотворена, сякаш искаше да каже нещо. Това беше като магия: Даниел Форстър — магия, която можеше да парализира човек и да го закове на място.

Йохан се обърна. Гласът му бе прегракнал.

— Сигурен ли си?

— Да, сър, разбира се. Ние проверихме петнадесет различни… — Хенри погледна разтревожено.

Йохан сведе очите си към мозайката на пода. Очевидно не чуваше нито дума.

— Господин Корнелиус, да няма нещо…?

— Не — каза грубо той. — Няма нищо. Защо не отидеш да си хапнеш. Искам да поговоря със съпругата си.

 

 

Три дни по-късно, в Робинстаун, Гровър Бийн излезе веднага след закуска от червено боядисаната си къща и реши да отиде до ливадата, която се спускаше към реката Съскуехана, за да погледне младия си жребец. Времето беше малко по-студено и той беше с дебело палто и плетен шал. Слънцето току-що се бе показало над билото Ребит и лъчите му се провираха през дърветата, а дъхът му се виждаше на светлината.

Край къщата му минаваше кален път, водещ над Робинстаун. Когато стигна на най-високото място, Гровър можа да види по-голямата част от града чак долу до реката. Птичките подскачаха и чуруликаха в клоните на дърветата, а високо над главата му разпокъсаните облаци мързеливо влачеха побелелите си коси по небето. Както си ходеше, Гровър си подсвиркваше фалшиво една песничка, а ехото я носеше над брезовата горичка.

Съвсем случайно видя колата на Джордж Първис. Беше започнал вече да се спуска надолу и можеше въобще да не я види, ако един заек не бе изскочил от тревата и Гровър Бийн не бе се изкачил отново на по-високо място, за да разбере откъде изскочи заекът. Издигащото се слънце се отразяваше в стъклото на колата и Гровър се спусна към мястото, където много необичайно бе паркирал Джордж Първис, а вратата му бе отворена. Изтича, колкото можеше по-бързо по измачканата трева. Не виждаше нищо в колата, защото слънцето блестеше в стъклото, но когато се приближи, разбра, че Първис още беше на кормилото. Той спря и каза:

— Джордж?

Сутринта беше много тиха и спокойна. Под краката му хрущеше сгурията, която бе посипал за зимата, за да може неговата таратайка да се движи през калта. Когато стигна до вратата на колата, той видя по напуканите кожени седалки кръв, която се стичаше навън от колата и образуваше петно на пътя.

Той не искаше да погледне Джордж Първис дори в смъртта. Бързо и някак вдървено слезе до магазина на Мартин Левон, откъдето телефонира на шерифа на областта Съскуехана. Мартин Левон стоеше до него, докато се обаждаше, изтриваше брашнените си ръце в един парцал и гледаше Гровър Бийн с мълчаливо изумление.

Най-сетне Гровър закачи телефонната слушалка.

— Тек ли ще дойде? — попита Мартин със страхопочитание. — Питам за шерифа?

— Налага се — каза Гровър. — Каза, че ще му трябва цял час, а ние нищо да не пипаме през това време.

— Нямах и намерение — каза Мартин. — Не мога да понасям вида на човешката кръв.

— И аз не мога.

Гровър излезе на тротоара и вдъхна дълбоко студения утринен въздух. Мартин вървеше след него и още бършеше ръцете си.

— Кой, мислиш, че го е направил? — попита Мартин. — Не мислиш, че са онези хора от завода за бои, нали? Само защото не се съгласи да каже, че му харесва?

Гровър се опря на парапета на тротоара и се загледа надолу по калната улица.

— Не зная, Мартин. Започвам да съжалявам, че продадох тази земя. Изглежда, че това донесе повече неприятности, отколкото струва.

Мартин подсмръкна.

— Ами може и така да се каже — каза той. — А неприятното в неприятността е, че създава повече неприятности, както казваше моят стар дядо.

Гровър го погледна странно.

— Аз си спомням дядо ти — каза той, сякаш беше нещо много важно.

 

 

Даниел Форстър си миеше ръцете в мъжката тоалетна на Харвард клуб на Четиридесет и четвърта улица в Ню Йорк, когато Уолтър Гроссмит от випуск 1907 година влезе. Той се настани на съседния умивалник, закачи палтото си и махна копчетата на ръкавелите си. Образите им се гледаха в огледалата над крановете — две гладко избръснати лица на преуспели мъже, които наближаваха средната възраст с увереността на високите си доходи и приятелите от обществото.

Гроссмит напълни умивалника и започна да мие ръцете си. Докато ги насапунисваше, от време на време поглеждаше към Форстър така, сякаш го познаваше. После каза:

— Извинете, сър, не ви ли познавам?

Форстър изтриваше лицето си с кърпа. Той спря и погледна Гроссмит предпазливо, като човек със стотици приятели и познати, който наблюдава лицата на хората, за които не си спомня.

— Знам — каза Гроссмит, сякаш божествена светлина осени паметта му. — Вие сте Дан Форстър от железниците! Поправете ме, ако не съм прав!

— Да — каза Форстър все още малко учуден. — Вие сте напълно прав.

— Аз съм Уолтър Гроссмит — каза Гроссмит. — Напоследък работя в Департамента за търговия. Извинете, че не се ръкувам.

— Радвам се да се запозная — каза Даниел Форстър.

— Знаете ли — продължаваше разговора Гроссмит, — никога не съм предполагал дори какво означава пътуване с „Юниън Пасифик“ и тогава бях много удивен. Видях цялата организация — бойлерите почистени, разписанията изработени. Наистина беше интересно.

— Да — каза Форстър, докато прислужникът му помагаше да си облече палтото. — Много е интересно, нали?

— Извинете — продължаваше Гроссмит, — смятах, че при вашата работа не виждате всички тези неща? Мислех, че повечето време сте зад писалището, така ли е?

Форстър приглади косата си с четка и я постави на място.

— Вярно е, имам и други интереси.

— Дядо ми работеше в железниците още през седемдесетте години. Той обичаше да ме поставя на коленете си и ми разказваше за времето, когато трябвало да карат съвсем бавно, защото по релсите било задръстено от бизони.

Форстър беше готов да тръгва и нетърпеливо погледна джобния си часовник.

— Какво ли е станало със старите частни железопътни вагони, които са съществували през деветдесетте години? — говореше Гроссмит, като сапунисваше пръстите си.

Форстър повдигна рамене.

— Намират се един-два от тях. Винаги може да се наеме частен вагон от Пулман.

— Много интересно колко ли струва едно такова нещо?

— Трудно е да се каже — каза нервно Форстър. — Трябва да се заплати наемът плюс осемнадесет първокласни билета. Зависи на какво разстояние ще пътувате. А сега, ако ме извините… — Даниел Форстър погледна часовника си отново. — Да, съвсем възможно, но аз наистина трябва да вървя.

Уолтър Гроссмит се обърна да го погледне. Форстър отново се спря. Имаше нещо у Гроссмит, което привличаше вниманието му; нещо странно неестествено, сякаш Гроссмит говореше и действаше по някакъв предварително обмислен план. Дан Форстър винаги е имал нюх за заобикалящата го атмосфера и това неведнъж му е помагало. Така стана и когато отиде на събрание на управителния съвет на железниците — той инстинктивно знаеше, че се води тежка борба за власт. Това беше инстинкт, изострен от непрекъснатото съзнание, че Йохан Корнелиус е някъде зад него и че винаги може да си вземе това, което някога му бе дал, и то с лихвите.

Форстър беше на тридесет и три години, висок, строен, културен и със затвърдени окончания на южняшкия си акцент. Лицето му бе кръгло, интелигентно, със сини очи.

— Господин Гроссмит — каза той, — с удоволствие се запознах с вас, но имам обяд с хора от бизнеса и трябва да тръгвам. Може би ще поговорим за железниците някой друг път, ако редовно идвате тук.

Уолтър Гроссмит изтриваше ръцете си. Той беше нисък, около четиридесетгодишен, със светложълти тиранти, с голям нос и особено лице.

— Добре — каза той, — но ще ми направите ли една услуга? Ще ми кажете ли просто какво мислите за отстъпките при транспорта на въглища?

Даниел Форстър погледна объркано.

— Транспорт на въглища? Имате ли предвид някои специални въглища за транспортиране? Отстъпките са възможни, когато се използват тежкотоварни влакове. Такава е постоянната ни сделка със „Стандарт ойл“ и с другите корпорации от години наред, но вие трябва да говорите по този въпрос с някой от нашите мениджъри по тежкия товар.

Уолтър Гроссмит облече палтото си и излезе от тоалетната под ръка с Даниел Форстър като със стар приятел. Форстър беше твърде учтив, за да се отдръпне, но смутено погледна около себе си, особено когато видя двама-трима от своите приятели, които влизаха.

— Мен ме интересува самият принцип — каза Гроссмит. — Защо на някои се плащат преференциални такси, а други се изключват?

— Не зная, особено без да имам пред себе си подробностите — каза Форстър ядосано. — Слушайте, вие наистина трябва…

— О, виж кой бил тук! — каза Гроссмит весело, когато нисък мъж с раиран костюм и подстригани мустаци влезе. — Ако това не е моят стар приятел…

Уолтър пусна ръката на Форстър и подаде ръка на дребния мъж, който, примижавайки, каза:

— Здравей, Уолтър — и се ръкува.

— Това е Дан Форстър, ти го знаеш, човекът от железниците — каза Уолтър и дребният мъж се ръкува с Дан Форстър.

В момента, когато Дан Форстър хвана ръката на дребния мъж и когато за секунда усмивката му бе най-широка и доброжелателна, един мъж, който стоеше в най-тъмната част на залата, сякаш очакваше някакъв приятел, извади изпод палтото си фотоапарат „Истман“ и със светкавица направи снимка. След това бързо излезе от клуба и изчезна на улицата.

— Какво, по дяволите, беше това? — извика рязко Дан Форстър. — Какво става тук, за бога?

Уолтър Гроссмит пристъпи напред. Дребният мъж сякаш по магически начин беше изчезнал, както и фотографът. Той хвана Форстър за ръката и тихо каза:

— Съжалявам много за случилото се, но изглежда, че вие допуснахте доста глупава грешка.

— Грешка? Каква грешка? Какво значи всичко това?

— Успокойте се, господин Форстър. Няма смисъл да се ядосвате.

— Но за какво говорите, боже мой? Не може да идвате тук и да правите снимки без позволение! Ще искам да ви изхвърлят оттук и да ви отлъчат от клуба!

Уолтър Гроссмит го успокояваше.

— Господин Форстър, моля ви, не съм направил аз снимката, нали? Успокойте се.

Даниел Форстър го сграбчи за ревера и го приближи до себе си. Няколко от членовете на клуба се обърнаха да гледат, а в дъното се зашушука.

— Ако не ми кажете какво става тук — прошепна Форстър, — ще ви откъсна главата. И то наистина. Хайде, говорете.

Гроссмит дори не го погледна.

— Много просто, господин Форстър. Допуснахте досадна грешка. Спомняте ли си стария скандал с „Кредит мобилиер“ в „Юнион пасифик“? Е, това е точно толкова лошо, колкото и тогава. Бих казал, дори два пъти по-лошо.

Лицето на Форстър беше яркочервено от яд и объркване.

— Кой беше този. Този ваш приятел? Кой беше?

— Мой приятел? — каза Гроссмит. — Не зная за какво говорите. Никога не съм виждал този човек през живота си, освен по вестниците.

— Вие се ръкувахте с него! Затова се ръкувах и аз!

Гроссмит внимателно махна ръката му от ревера си.

— Не, господин Форстър, мисля, че грешите. Аз не се ръкувах с него. Защо ще се ръкувам с такъв човек? Аз съм влиятелен мъж. Трябва да мисля за името си. Не мога да си позволя да ме видят, че се ръкувам с такива хора, особено на това място. Какво ще си кажат хората?

Форстър пое дълбоко въздух. После каза:

— Да, всичко започва да си идва на мястото. Просто ми кажете кой беше този, за да знам какво ми предстои.

Гроссмит хвана ръката му и го поведе към стаята на клуба. Група приятели минаха и поздравиха Дан и той трябваше да им се усмихне пресилено и да кимне.

— Това може да мине съвсем безболезнено, ако го приемете добре и спокойно и погледнете на нещата разумно — каза Уолтър Гроссмит.

— Слушам — отговори му Даниел Форстър кратко.

— Добре. Изглежда, че усложнявате нещата с железниците „П & П“ по въпроса с „Крайпър дай“ в Робинстаун, Пенсилвания.

Форстър спря и втренчи в Гроссмит наситеносините си очи. Той знаеше какво ще последва; това беше съвсем очевидно, все едно че се намираш пред локомотив „П & П“, който прави завой в Пенсилвания, и нищо не може да се направи, за да се махнеш от пътя му.

— Ще бъде оценено от някои кръгове, ако поговорите кротко с хората по транспорта на „П & П“ и им кажете да помислят за отстъпка при превоза на продуктите на Крайпър. В края на краищата не искаме да пречим на търговията на Съединените щати, нали? И не искаме да се изпречим на пътя на прогреса? — каза Уолтър.

— Това ли е всичко? — каза Форстър.

Гроссмит се усмихна благосклонно.

— Би било много приятно, ако беше всичко, нали? За съжаление обаче има още нещо. Изведнъж вие решавате да се освободите от една част от акциите на „Транс механик“ само защото понастоящем е разумно да предоставите съответните акции на съответния тръст и на вас ви се иска да ги продадете.

— А какво ще стане, ако не искам?

Гроссмит се подсмихна.

— Господин Форстър, вие сте уязвим човек! Нюйоркските вестници ще се забавляват доста с тази ваша снимка, особено, ако прочетат какво пише под нея.

— Какво?

— Там ще пише: „Собственик на Пенсилванската железница в съучастие с мафиот“.

Форстър дръпна стола и седна.

Келнер се приближи и попита:

— Искате ли да направите поръчка, сър?

— Искам двуколка — отговори Форстър. — Този джентълмен си отива.

— Разбира се, че оставам — Гроссмит махна с ръка.

— Добре, Гроссмит — каза след малко Форстър. — Какъв мафиот?

Уолтър Гроссмит се облегна назад и извади цигарите от джоба си. Той доста се забави с паленето на цигарата, преди да отговори.

— Този мъничък човек, с когото, изглежда, сте големи приятели, беше Джеки Морело, който сам не е особен мафиот, но е познат на всички и особено на нюйоркската полиция като близък съдружник на Франк Гизи. Гизи — както добре знаете — за съжаление беше замесен в аферата за пренасяне на нелегални напитки през щатската граница от транспортната корпорация „Боу-Меномини“.

Форстър гледаше глупаво надолу и каза:

— Продължавайте.

Гроссмит изтърси пепелта от цигарата си в пепелника.

— Няма какво повече да се казва, нали? Господин Корнелиус признава, че ви е задължен отдавна, но той също смята, че ви е дал всичко, което сте поискали от него, и всякакви по-нататъшни опити от ваша страна да се месите в живота или в бизнеса му не ще бъдат приети любезно. Моят личен съвет към вас е да се занимавате с вашата работа, забравете, че това се е случило, и живейте дълго и щастливо. Женен ли сте?

— Да, имам две деца.

— Много хубаво. Винаги се радвам да работя със семейни хора, защото са приятни.

— Това заплаха ли е? — попита Форстър. — За бога, ако вие ме заплашвате…

Уолтър Гроссмит успокояващо потупа Форстър по рамото.

— Платено ви е, господин Форстър. Не мислете, че може да получите повече, защото няма да стане. Всеки си има граници на търпението и когато започнахте да правите номера с железниците „П & П“, тогава господин Корнелиус достигна своята граница. А сега, моля. Нека да поговорим само за железниците и да забравим тази неприятност, хайде?

Даниел Форстър стана. Дръпна жилетката си и изгледа Уолтър Гроссмит, сякаш е самият дявол или най-малкото някакъв познат демон.

— Да бъда проклет, ако някога проговоря една дума с вас, Гроссмит. Да бъда проклет, ако не се погрижа да получите каквото заслужавате един ден, когато и да е, по какъвто и да е начин.

Гроссмит се усмихна.

— Ако не друго, заслужавам поне медал.