Греъм Мастертън
Милионерът (15)

1976

„Ръсел оттегля кандидатурата си поради заболяване.“

Джери Симънс

„В едно неочаквано съобщение от снощи кандидатът на републиканците Джон Т. Ръсел каза, че се оттегля от президентската надпревара поради усложнения на функциите на сърцето му. Той дълбоко съжалявал, че не е в състояние да продължи кампанията, но по думите му «по-добре да бъде жив и неизвестен, отколкото мъртъв президент».“

„Уошингтън поуст“, 1976 г.

Виктор привършваше месечните изчисления в книгата с акциите, когато телефонът иззвъня. Часът беше два или три сутринта и той бе сам в офиса си, писалището му бе затрупано с книжа и сгънати изчисления от IBM. Вдигна слушалката и каза:

— Кой е?

— Виктор? Дик Марини е.

— Добро утро, Дик. Доста си ранобуден. Или късно си лягаш, както и да е.

— Виктор, имаме проблем.

Виктор закрепи слушалката под брадата си и продължи да пише цифри.

— Окей, казвай.

— Намерили Ариадна Скурос. Тялото й било изхвърлено на брега на остров Файър или някъде нататък и двама водолази отишли и съобщили на крайбрежната охрана.

— Кога е станало това?

— Вчера сутринта.

— Вчера сутринта? Как така чак сега научаваме?

— Мисля, че полицията най-напред не е разбрала коя е. Но по огърлицата са я разпознали. Нали знаеш, смарагдовата огърлица, която й подари. Те са разбрали, че е купена от „Картие“, а от „Картие“ казали, че ти си я купил.

Виктор подсмръкна и се облегна на въртящия се стол. Навън нощта беше още непрогледно тъмна. Той я виждаше през прозореца.

— Е, добре, намерили са я. Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че са предали следствието на отдел „Убийства“.

Виктор махна някакъв конец от панталоните си и попита:

— Говорил ли си с Хенри?

— Не мога да го намеря. Самият аз сега научих.

— Е, добре, Хенри няма ли да уреди въпроса?

— Не зная.

Виктор отново подсмръкна. Той чувстваше, че го хваща хрема.

— Какво значи това „не знам“? — настоятелно каза той. — Той винаги ни е помагал.

— Разбира се, но сега е време за избори, нали? И аз съвсем сигурно знам, че той не обича Джон Ръсел.

— Какво трябва да заключа от това?

Дик Марини правеше всичко възможно, но в същото време не искаше Виктор да си мисли, че откриването на Ариадна е друг случай, който може да бъде купен с пари и да бъде ликвидиран. Във Вашингтон вееше студен вятър и Дик се страхуваше, че грубата морална и финансова поддръжка на Виктор за републиканеца от Западния бряг ще го изолира политически в идващите избори. Още от времето на „новия курс“ фамилията Корнелиус беше успявала да играе любопитен, но ефектен политически кадрил, който подкрепяше републиканците, но ухажваше демократите. Но Виктор или отказваше да разбере сложността на играта и на политическия натиск от страна на фамилията, или просто си затваряше очите за съществуването на Джим и Картър и за левицата от Юга.

— Ако Хенри не уреди въпроса — каза Дик Марини, — ти ще бъдеш замесен в разпит за убийство и тогава случаят „Чапакуидик“ ще се уголеми десеторно и не ще остане абсолютно никакъв шанс за Джон Ръсел.

Виктор седна съвсем изпънат на стола си.

— Да не искаш да ми кажеш, че Хенри Чапман ще направи такова нещо нарочно?

— Сигурен съм в това.

— Добре, ами какво става с местната полиция? Какво ще кажат те?

— Там има един капитан Стайлс. Той е много странен клиент. Проверихме го чрез компютрите на ФБР и се оказа твърд демократ. Освен това произхожда от Де Сото, Джорджия, точно като Плейнс, откъдето произхожда Картър.

— Само това ми липсва. Не можеш ли да ги купиш? Колко мислиш, че ще струват?

— Виктор — каза Дик Марини търпеливо, — те няма да могат да бъдат купени.

— Не ми ги разказвай такива — изръмжа Виктор. Настинката му се влошаваше. — Разбери цената и аз ще напиша чек.

— Виктор, така няма да стане.

— Какво, по дяволите, разправяш, че няма да стане! Винаги е ставало! Още от незапомнени времена винаги става! Какво толкова свято има в това проклето поколение полицаи, та да не могат да бъдат купени?

Дик Марини мълчеше. Виктор се потеше, лицето му беше червено и му беше нужна напитка. Той позвъни на Юстас.

— Казвам ти, Виктор — каза Дик Марини, — така искрено, както само аз мога, че трябва да се изчистиш от тази работа.

Виктор помълча за момент и после отговори:

— Дик, искам да ти кажа нещо. Аз платих три четвърти милион долара, за да оправя тази работа. Сега не искам да бъде объркана. Това са три четвърти милион долара, Дик!

— Да, Виктор, знам. Но прикритието не е объркано или поне не изглежда. Цялата работа с катастрофата на самолета и всичко останало мина чудесно.

Юстас още го нямаше и Виктор нетърпеливо натискаше звънеца.

— Перфектно, така ли? — изкрещя той на Дик Марини. — А защо тогава викат отдел „Убийства“?

— Може и някой да ги е повикал — въздъхна Дик Марини.

— Някой да ги е повикал — намръщи се Виктор. — Кой?

— Отдел „Убийства“. Някой ги е повикал и им е казал, че може да е било убийство.

— А кой, по дяволите, може да е направил това?

— Ние не знаем. Говорих с Джек Менърс от вестника на Масачузетс и той каза, че щели да публикуват материала за тайния информатор на отдел „Убийства“.

Виктор удари с юмрук по писалището.

— Но, за бога, аз не съм я убил!

— Зная, че не си, Виктор, но не това е важното, нали? Само един полъх от скандал и Джон Ръсел е свършен. Съжалявам, Виктор, но нищо не мога да направя.

Виктор разтри лицето си с ръце. Той беше изтощен и уплашен, но все още беше решен, че няма да позволи да го изнудват. Неговият дядо никога нямаше да се предаде. Е, и той няма. Ще се бори с тези мошеници, докато ги надвие. Точно това беше същината на един Корнелиус.

— Дик — каза тихо той, — искам да помислиш по това, и то искам да помислиш добре. Повикай Дино Риконе и Торнууд и искам да ги попиташ за бърз удар.

Отначало Дик Марини не отговори.

— Дик? Чу ли какво ти казах? — попита Виктор.

— Разбира се, че чух.

— Добре тогава, какво има?

Гласът на Дик беше бездушен.

— Хайде, Виктор, няма полза. Можеш спокойно да разкажеш целия случай. Сега не можеш да удряш хората в лицето, както е правил твоят баща на младини. Ако удряш хората, ще бъдеш нападнат от репортери като мухи. И всеки репортер в Съединените щати иска да бъде известен и голям, а ти няма да можеш да се измъкнеш. И в края на краищата кого искаш да удариш? Капитан Стайлс?

— Не, Хенри Чапман.

— Виктор, ти искаш да убиеш един помощник държавен прокурор? Ти не си с всичкия си?

В пристъп на гняв Виктор изкрещя:

— Ще се освободя, по дяволите, от всеки, когото намеря за добре.

— Виктор…

— Мога да купя и продам Хенри Чапман седем пъти на една и съща улица! И което е още по-важно, мога да си купя по-добър адвокат от теб, така че ти давам съвет да се махнеш от телефона и да се смяташ за уволнен!

— Виктор, за бога!

Виктор беше вън от себе си от яд. Гласът му бе почти неразбираем от ярост и една от прислужниците на горния етаж помисли, че някой пищи от болка. Тя, разбира се, беше добре привикнала и само се обърна в леглото и продължи да спи. Това, което богатите правеха, не беше работа на прислужниците.

— Дик! — крещеше Виктор. — Няма да ти позволя да се изпречиш на пътя ми! Ако изходът е да се удари Хенри Чапман, то помогни ми да го ударя. А ако е нужно, и президента, това няма никакво значение!

Настъпи дълго мълчание. Виктор държеше телефонната слушалка така, сякаш се готвеше да я смаже. Главата му бе наведена и дишаше тежко.

Най-сетне Дик Марини се обади:

— Ако искаш това, аз напускам.

— Какво значи това, че напускаш. Ти имаш договор. Не можеш просто да напуснеш.

— Можеш да скъсаш договора си.

Виктор щеше да отговори, но се отказа. Вместо това тресна слушалката, прекъсна разговора и остана ядосан и с разтревожено лице. Отново позвъни за Юстас, после вдигна телефона и набра частния номер на майка си. Телефонът звъня може би двадесет пъти и той най-после го затвори.

Чак тогава разбра защо Юстас не се обажда.

 

 

Златистият кадилак севил паркира пред Голдън парк в Сиатъл и шофьорът спря чистачките на колата. Денят беше облачен и дъждът валеше като порой. В колата, скрита зад стъклата и изолирана с музиката на Чайковски, седеше Али Корнелиус. Сивият й костюм я правеше да изглежда по-възрастна от годините си, косата й беше прибрана назад и единственото бижу бяха обиците от диаманти, скупчени и блестящи като дъга в дъждовен ден. Шофьорът чакаше и мълчеше. Али го бе помолила да бъде колкото е възможно по-дискретен. Униформата му бе безупречно чиста и ръцете в сиви ръкавици бяха в скута му. След няколко минути черен буик ривиера спря зад кадилака, млад мъж излезе от шофьорското място и изтича към кадилака. Шофьорът на кадилака моментално скочи и му отвори. Младият мъж дишаше тежко, докато изтърсваше дъжда от косата си. Али се бе дръпнала, но когато вдигна очи и двамата се погледнаха, тя издаде слаб мъчителен звук и посегна към него с две ръце, като го разкъса от целувки и обля в сълзи.

— Али — пошепна той. — О, боже, Али.

Няколко минути тя не можа да проговори. Беше задавена от чувства. После се отдръпна, взе ръцете му в своите и го изгледа целия. Тя се смееше и плачеше едновременно.

— О, Клайд, толкова дълго…

Той трябваше да извади кърпата и да изтрие носа си. И двамата се изсмяха на този жест.

— Не си се изменила — каза той. — Не си се изменила никак.

Тя поклати глава, почти не чуваше. Не можеше да повярва, че това беше той и че седеше до нея.

— Дори и да съм се изменила, няма никакво значение, пак толкова те обичам.

Той сведе очи.

— Не ме ли обичаш вече? — попита тя.

Той кимна и успя да каже само:

— Не мога да говоря — после сълзите се спуснаха по страните му и той се обърна и закри устата си с ръка.

Тя докосна нежно лицето му и го погали по косите, а раменете му се тресяха и той се опитваше да овладее чувствата си.

— Това е смешно — каза той най-сетне с глас, сякаш е настинал. Отново изтри носа си. — От години не съм плакал така.

Али го целуна по устните.

— Няма значение, ти си прекрасен, няма за какво да се страхуваш.

— Колко време ще бъдеш тук, в Сиатъл?

— Колкото и ти.

— Искаш да кажеш, че нямаш план?

Али протегна ръка и започна да чертае фигури по прозореца.

— Отказах се от планове. Реших да бъда щастлива — каза тя.

— Значи оставаш.

— Ако ме искаш?

Той се облегна и извади цигарите си.

— Не мога да повярвам. Зная, че си истинска, но не мога да повярвам.

Дъждът продължаваше да вали и да мие колата.

— През цялото време си знаех, че ще се върна и ще те намеря. Има неща, които човек просто не може да забрави.

Клайд я гледаше нежно.

— Много време мина, Али. Мисля, че девет години са много.

— По някакъв странен начин Виктор решаваше вместо мен.

— Виктор?

— Чудно, нали, как можеш да приемеш едно положение в продължение на години и после изведнъж всичко блясва в истинската му светлина. Сякаш завесите падат от очите ти.

— Виктор беше отговорен?

— О, той не го правеше нарочно. Но нали знаеш това, което стана с него и с това момиче, което умря. Момичето от самолетната катастрофа?

— Разбира се, видях го по телевизията.

— Ами аз бях там тогава, в Спиърмънт, когато фамилията решаваше как да постъпи.

Клайд издуха дима от цигарата.

— Какво искаш да кажеш с това „как да постъпи“. Какво можеха да направят?

— Момичето не умря при самолетната катастрофа. Тя умря предната нощ в Спиърмънт.

Клайд я гледаше с изненада.

— Ти се шегуваш. Искаш да кажеш, че Виктор я е убил? Така ли е? Хайде, Али, Виктор не може да убие и мравка!

— Той може да не може да убие, но може да обработи някого. Това момиче е било топлес танцьорка и той е имал връзка с нея в Лос Анджелис. Тя отишла при него, за да го накара да се оженят. Те се карали и били и на следната сутрин той я намерил в колата си долу в басейна.

Клайд беше учуден.

— Значи те са я извадили оттам… от басейна и след това са взели тялото й… и… боже господи! — Той се вгледа в нея. — Искаш да кажеш, че самолетът е катастрофирал нарочно?

— Евтино, нали. Но Фреди смяташе, че никой никога няма да си помисли дори, че някой може да пожертва самолет за половин милион долара, дори и Виктор Корнелиус, само за да се освободи от една гъркиня, която никой не познава.

— Ами Фреди е бил абсолютно прав.

— Той е бил прав, но е забравил да раздаде достатъчно пари и накрая излезе, че парите са отишли на вятъра. Някой е проговорил.

— Знаят ли кой?

— Може да е бил всеки. Може ли да ми дадеш една от твоите цигари?

— Разбира се, заповядай.

Той щракна златната си запалка „Дънхил“ и запали. Тя пое дълбоко и се отпусна.

— Това, което научих от Виктор, татко го беше научил преди много години.

— И какво е то? — попита Клайд.

— Научих, че каквото и да правя, колкото и фамилията Корнелиус да ме респектира, никога не бих могла да направя нещо толкова дълбоко неморално като тях.

Клайд я наблюдаваше мълчаливо.

— Нашата любов — продължи тя, — моята любов към теб и твоята към мен, е самата святост в сравнение с тях.

— Ти научи ли нещо за смъртта на Дейвид Букбайндър и за всички тези убийства? — попита Клайд.

— Мисля, че никой никога няма да научи. Твърде много важни хора са замесени. И ако тези убийства са извършени, както се върши и този бизнес, всичко, което мога да кажа, е, че това семейство е гнило в самата си същност и винаги е било такова.

— Мислиш ли, че татко почти беше разбрал това?

— О, аз мисля, че той винаги е знаел, че те са гнусни, но той беше като нас. Като Фреди, Тес и мен. Във всеки случай по-лесно е да бъдеш гнусен, отколкото да бъдеш беден.

Тя наблюдаваше дима от цигарата си, който се къдреше нагоре.

— Това, което той почти видя, но не съвсем, Виктор ми показа ясно с онова момче Дестри и после в Спиърмънт. По свой начин Виктор уби и двамата — Дестри и Ариадна Скурос. И той го направи просто защото за него и за останалата част от фамилията парите са по-важни, отколкото самия човешки живот.

— Но ти самата си една Корнелиус, Али, и не си бедна — каза Клайд.

Али му се усмихна като горчив шоколад.

— Зная, някога се опитах да се отърся от това и разбрах, че не мога. То е проклятие, с което трябва да живея. Не мога да отрека, че не е и преимущество. Има време, когато благодаря на Бога, че съм богата, макар че не смея и да помисля за хората, които са умрели, за да ми помогнат да бъда богата. Но най-доброто, което мога да направя, е да се опитам да бъда щастлива, да стоя настрана от Виктор и Силия и да използвам парите си по най-добрия начин.

Тя посегна и погали лицето му.

— Изгубих девет години, Клайд, защото си мислех, че имам задължения. Не искам да губя повече. Каквото искат да си мислят и да говорят хората.

Клайд угаси цигарата си и попита:

— Как разбра, че съм в Сиатъл?

— Имам си хора за тази работа — усмихна се Али. — Само ми дадоха твоя телефонен номер, това беше всичко и то ми струваше петстотин долара.

Клайд кимна. Извади друга цигара и я запали. Али се чувстваше щастлива, че след като Клайд й бе липсвал цели девет години и се бе мъчила да не си признава какво изпитва към него, сега беше взела своето решение. Той беше тук, красив както когато го видя за първи път, синът на баща й и неговата любовница Мара Малински.

— Клайд… — попита тя. — Ти си добре, нали?

— Да, добре съм. Сега се занимавам с компанията „Малински фаст фудс“. Един и половина милиона долара оборот. Снабдяваме много окръзи и градове.

Тя хвана ръката му.

— Толкова се радвам да те видя, дори не мога да го изразя с думи.

Клайд кимна. Дъждът продължаваше да чука по покрива на кадилака и те продължаваха да бъдат на завоя на Голден гардънс парк, на три хиляди мили разстояние от Кейп Код, Масачузетс. Али имаше чувството, че девет години се бяха изнизали като девет часа. Но дори и девет часа можеха да бъдат твърде дълго време. Тя забеляза блестящите по очите на Клайд сълзи и разбра, че нещо не е наред. Макар нейната нежност да бе толкова голяма, тя не можа нищо да отгатне. Погали очите му и попита:

— Клайд, какво има?

Той наведе глава и не смееше да погледне.

— Надявах се, че са ти казали.

— Кой?

— Твоите частни детективи. Тези, които си наела да открият телефона ми.

— Не зная за какво говориш. Какво е трябвало да ми кажат?

Той дръпна от цигарата си.

— Може би трябваше да ти кажат, че аз съм женен с две малки дъщери.

Али вдигна глава. Тя се загледа в тавана на колата и остана така дълго време. После наведе глава, но не се разплака, а каза:

— Не знаех. Дори не се и досетих.

— Как би могла. Аз не съм някоя знаменитост. Освен това ние не се виждахме.

Али се обърна към Клайд и като заговори, гласът й леко трепереше.

— Твоите дъщери трябва да са красиви.

— Да — каза Клайд.

— И ти си щастлив? Моля те, кажи, че си щастлив.

Клайд се опита да се усмихне през сълзи.

— Как се казват? — попита Али. — Даваш ли си сметка, че аз съм им леля и дори не зная!

— Джени е на шест години, а Елизабет на две. И двете са лудетини. Живеем извън града, в Клайд Хил, представи си.

— За теб всичко мога да повярвам — каза Али нежно. — Спомняш ли си деня, когато се видяхме за първи път в Ню Йорк?

— Разбира се, снегът, келнерът.

— И вечерта във Вашингтон, в Медисън?

— Да.

Али помълча известно време. После се разплака — тихо, неспирно, със стиснати устни. Клайд се опита да я погали, но тя го отблъсна.

— Върви си.

— Али, аз…

— Върви си — плачеше тя. — Моля те, скъпи, върви си, аз толкова те обичам. Моля те, моля те, върви си!

Клайд почака една-две минути, но Али продължаваше да плаче. Той се наведе и нежно я целуна по челото. Отвори вратата на кадилака, излезе в дъжда и изтича до своя буик.

Последното нещо, което видя от Али Корнелиус, беше нейното бледо лице на прозореца на колата…

 

 

Кехлибарената вечерна светлина докосваше далечните дървета и сенките на играчите се движеха по тревата. На игрището за голф Родерик Корнелиус стоеше изправен и душеше въздуха като ловджийско куче, което е попаднало на някаква следа. До него беше заместник главният прокурор Хенри Чапман. Той се готвеше за удар с щеката си.

— Тази игра става все по-трудна или аз губя практиката си — забеляза Чапман. Той беше набит нисък мъж с бели мустаци и грубо лице.

— Не съм играл тук от години — отговори Родерик разсеяно.

— Само да можеш да се концентрираш и да помислиш малко, всичко ще бъде окей. Това е такова игрище, че трябва да мислиш, когато играеш.

— Хъм… — измърмори Родерик.

Помълчаха малко и после Чапман удари топката много лошо. Черният му прислужник взе шапката, изтри челото му и пое щеката.

— Сигурно знаеш, че не съм дошъл само за да играя голф — отбеляза Родерик.

— Да, знам, че искаш да поприказваме.

— И мисля, че си се досетил за какво искам да приказваме.

Чапман не отговори. Той беше от тези адвокати, които предпочитаха клиентите им да казват каквото мислят. Когато участваше в съда, не можеше да бъде обвинен, че подвежда свидетелите си, и съперниците му мислеха, че неговият успех се дължи по-скоро на това, което изпуска, отколкото на това, което казва. Един от неговите опоненти го бе нарекъл злобно „разядосаното мълчание“.

— Говорих с Виктор за това, което се е случило — продължи Родерик.

— Така ли?

— Той ме увери, че и дума не може да става за убийство, нито за фалшификация.

Чапман се замисли.

— Някой е повярвал, че е съмнително. Иначе нямаше да подскажат на полицията.

— Сигурно е някой стар прислужник, който таи стара злоба. Знаеш какви са те.

Чапман се спря и загледа Родерик с избелелите си очи.

— Не ме интересува какви са прислужниците. Искам да знам какво правят техните господари.

— Ами — каза Родерик смутено, — цялата работа беше грешка.

— Грешка? Вестникът твърди, че госпожица Скурос е била мъртва, преди самолетът да се допре до водата. Всъщност те дори намекват, че тя е била мъртва, преди да излети.

— Хенри, това е абсурд. Ти сериозно ли мислиш, че ще организираме самолетна катастрофа за половин милион долара само за да се отървем от един труп?

Хенри Чапман потри мустаците си и отговори:

— Да.

Родерик погледна настрани. Небето избледняваше и в далечината няколко облака се движеха като разбита сметана.

— Прав си — отговори той.

Чапман направи гримаса.

— Знаех си, че съм прав. Познавам ви вас — фамилията Корнелиус, по-дълго време, отколкото другите. Вие сте богати с главно „Б“. Самолети като този растат по дърветата за вас.

— И все пак не беше убийство — упорстваше Родерик.

Чапман повдигна вежди.

— А какво беше? Фатална атака от лошо храносмилане?

— Хенри, не е смешно.

— Да, петстотин хиляди долара, мисля, че не е смешно.

— Госпожицата се е самоубила. Удавила се е в басейна на Спиърмънт. Била е развълнувана, вечерта са се карали. Виктор призна… призна, че я е ударил и почти е счупил носа й.

— Защо не си призна от самото начало? — въздъхна Чапман. — Защо не каза истината? Това е най-лесното. Трябва да ти кажа, че убийци са се спасили от обесване само защото са казвали истината.

— Хайде, Хенри, бъди разумен. Виктор е най-големият поддръжник на Джон Ръсел. Ако нещо излезе на бял свят, свършено е с Ръсел.

Хенри Чапман се намръщи.

— Това не ме интересува.

— Може би не те интересува, може да не интересува никого, но в момента сме много зле.

— Искаш да кажеш, че Картър може да спечели?

— Не зная, но нещата са много по-страшни от това, което се случи.

— Тогава, Роди, за какво се тревожиш?

Родерик въздъхна и прекара ръка през оредяващата си коса. Напоследък не можеше да накара хората да го разберат. Не изглеждаше на повече от шестдесет години, но не изглеждаше и по-млад. Беше малко вдървен, мислеше напосоки като за някакво далечно, отминало време. Животът му беше почти преминал и все още се мъчеше да си спомни какво е направил и защо, и дали имаше още нещо важно, което трябва да свърши.

— Хенри, ние винаги сме били приятели — ти и аз — каза той.

— Точно така.

— Ти знаеш какво е Виктор за мен.

Хенри Чапман беше достигнал до мястото, където топката за голф се беше заровила. Той се наведе да види каква е почвата.

— Всъщност, Роди, аз не знам, никога не си ми казвал. Честна дума, винаги съм мислел, че не се интересуваш много от Виктор.

— Хенри, аз те моля за услуга.

Хенри Чапман бавно се вдигна и погледна Родерик право в лицето.

— Роди, можеш да ми искаш много неща, много услуги и аз правя всичко възможно да ти угодя. Но не ми искай да прикрия това, в което се е забъркал синът ти, каквото и да е то, защото няма да го направя.

— Хенри, това е жизненоважно. Само една думичка за скандал и кандидатурата на Джон Ръсел отива по дяволите. За бога, Хенри, достатъчни са клюките, които се разказват от някои вестници. Трябва да се прекрати това нещо.

Хенри Чапман изръмжа и се усмихна.

— Някой преди беше казал подобно нещо и виж сега къде е.

— Хенри, това не е Уотъргейт.

— Не е, но все пак е конспирация срещу законодателството. Извършено е нарушение и ти искаш член на администрацията да използва влиянието си и да спре процеса на законността.

Родерик се вгледа в Хенри Чапман за момент, като хапеше устни. После каза:

— Хенри, трябва да ми помогнеш.

— Защо?

— Защото аз те моля, Хенри. И заради всичко, което си правил в миналото.

Хенри Чапман се усмихна и погледна Родерик.

— Това изнудване ли е?

— Е, хайде, Хенри, разбира се, че не е. Но ти си ни помагал преди и ние сме ти плащали и трябва да признаеш, че това ни дава известно право.

— Така ли… чудя се… Мисля, че сте в по-лошо положение от мен. Дори вие сте в ужасно положение. Ако аз не помогна, Виктор ще има затруднения. И какво ще направите? Ще кажете на вестникарите, че сте ми плащали. Не си въобразявай. Ако Джон Ръсел е имал някакъв шанс преди, сега няма да има никакъв.

Родерик въздъхна. Той знаеше, че светлината намалява и прислужниците чакат. След половин час ще бъде твърде тъмно. Едно ято птици излетя от близките дървета като въглищен прах, изтърсен от изтривалка.

— Хенри, моля те за помощ. Никакъв натиск, никакво изнудване, нищо подобно. Като приятел. Просто стоя тук и те моля.

Хенри Чапман кимна на прислужника. Родерик търпеливо чакаше отговора на Чапман. Светлината потъваше още по-дълбоко и хладен ветрец се понесе по тревата откъм гората. В такива вечери той разбираше на каква огромна площ беше стъпил и колко малко представляваше той за Америка. Чувстваше се като малко петно върху безкрайно голяма карта.

Хенри Чапман взе щеката си за голф, после я постави отново и се обърна към Родерик с приятелски жест на съжаление.

— Роди, аз съм ужасно виновен, че съм вземал пари и съм извършил някои лоши и неетични неща, но мисля, че е нужно да се направи равносметка не само за мен, но за всички нас и точно затова ще ти отговоря с не.

Дълго време Родерик мълча.

— Разбирам — промълви той.

— Ако искаш да задраскаш тази игра, ще те разбера.

Родерик се усмихна леко.

— Не, Хенри. Нека да продължим. Най-малкото е да ми дадеш възможност да ти натрия носа.

Хенри Чапман кимна с глава.

— Окей, щом като искаш, може. Всъщност Силия ще натрие твоя нос вкъщи, нали?

 

 

Когато дойде да се извини, сутринта беше неспокойна и дъждовна. Кулите на Уърлд трейд сентър изчезваха в облаците, а дъждът валеше силен и яростен.

Вътрешният телефон иззвъня и Фреди каза:

— Да?

— Господин Секер, сър? Има посетител.

— Какъв посетител?

— Госпожа Марини, сър. Казва, че е важно.

— Госпожа Марини?

Секретарката се мъчеше да се извини.

— Опитах се да й кажа, че сте зает, но тя не искаше да чуе.

Фреди захапа палеца си и каза:

— Окей, Джени. Кажи й да почака няколко минути.

Той затвори телефона. На екраните на шестте телевизора, поставени до насрещната стена на неговия офис, Джими Картър ту се мръщеше, ту се смееше и се редуваше с рекламите за дъвка, за бира и за какво ли не. Уморено потърка очите си. Цялата сутрин се беше опитвал да работи по проблема за нова система за складиране на петрол. Супертанкерите на компанията доставяха суров и обработен петрол напоследък в такива огромни количества, че някои от по-слабите им клиенти не бяха в състояние да издържат. Но не можеше да се съсредоточи върху това. Чувстваше се неспокоен и напрегнат, като че ли някой лазеше по нервите му. Взе една цигара и отиде до прозореца, за да погледне към Уолстрийт. Това беше същият тридесет и пети етаж, откъдето Дейвид Букбайндър беше гледал по времето, когато работеше в „Корнелиус ойл“. Мебелировката сега беше по-артистична, с фламандски тапети и стилни мебели, един от които струваше повече от всички телефонни сметки на жителите и служещите в Гранд сити, Илинойс. Но атмосферата не беше променена. Все още беше напоена с това тежко богатство. Витаеше средновековното усещане, че оттук цяла една петролна империя, параходи и самолети, цяла армия от секретарки и вицепрезиденти, пилоти и пристанищни работници, потоци от долари и акции се управляваха и им се нареждаше да станат сутрин, да работят през целия ден и да продължат плодотворните си усилия до късно през нощта. Дейвид Букбайндър обичаше да казва, че не изгледът към реката привличаше президентите на различните компании към този вид офиси на най-горните етажи, нито идеята, че може би са по-близо до Бога. От най-горните етажи те по-лесно си представяха света долу като карта, която се разстилаше, и върху тази пъстра повърхност техните служещи хвърчаха нагоре-надолу.

Фреди стоеше до прозореца, цигарата се клатушкаше на устните му, а очите му примигваха от дима. Макар че не можеше да знае, той приличаше несъзнателно на майка си в онзи ден в Лонг Айланд, когато тя каза на брат си, че умира. Фреди беше много слаб за височината си и копринената риза и добре изпробваните му панталони го правеха да изглежда странно крехък. Една от неговите приятелки, с влажни очи и романтична гъста коса, му беше казала, че прилича на Байрон.

Той погледна часовника си. Не можеше да остави Хелън да го чака повече. Надяваше се, че няма дълго да говори и няма да чопли прегорели рани. Трябваше да излезе след половин час и да отиде с хеликоптера до Линууд. Цялата фамилия се събираше там днес в три часа следобед, за да отпразнуват наградата на Хестер от Лигата на американските жени за изключително добра работа по проблемите на жените. По много причини той нямаше да изпусне това тържество.

Най-после натисна копчето на телефона и каза:

— Джени?

— Да, господин Секер?

— Изпрати госпожа Марини, моля те.

Той мина безшумно по плътния килим до по-тъмния край на стаята. Край него телевизионните екрани блещукаха и подскачаха. Гледаше към вратата и чакаше да се отвори. Опитваше се да успокои ударите на сърцето и дишането си. Но тихото почукване го изненада въпреки всичко и когато тя влезе, не можа да каже нищо друго освен:

— Здравей, Хелън. Как си?

Тя застана на входа. Беше същата Хелън и някак различна — както изглеждат любимите, когато ги срещнете след седмици раздяла. Той помнеше косата й такава, каквато беше преди два месеца — красиво подстригана и едва покриваща ушите й. Сега косата й беше къдрава и гримът по-тежък. Той си спомняше тъмносиния костюм, с който беше облечена последният път, когато я видя. Сега носеше розово лятно палто и беше с непознат парфюм. Беше дребна и все така хубава с високите си скули и големи тъжни очи. И все пак, колкото и често да бе целувал тези скули и да беше карал тези очи да се притварят, те никога не бяха негови.

— Влизай, хайде, затвори вратата.

Тя му се усмихна.

— Не се ли страхуваш да не се компрометираш?

— Повече от това не мога.

Тя притвори вратата. След това отиде до креслото и седна на края му. Светлините от екрана си играеха по лицето й. Фреди й предложи цигара.

— Благодаря — каза тя, като взе една.

Мълчанието беше неудобно. Фреди отиде до писалището си и взе запалка. Щракна я и тя запали цигарата си.

— Не очаквах да те видя отново — каза тихо той. — Или може би да те видя насаме.

— И аз не очаквах — тя издуха дима и го погледна с големите си кафяви очи.

Той седна срещу нея на въртящ се стол и я загледа как пуши.

— Просто не мога да повярвам колко чужди стават хората, след като са били близки.

— Мислиш ли, че ние сме чужди?

— Спях в твоето легло, Хелън. Но сега не мога дори да те докосна.

Хелън го погледна и се намръщи.

— Никога не съм казвала, че не те обичам.

— Ти каза, че не искаш да ме видиш повече. Не мислиш ли, че това е достатъчно?

Тя погледна тъжно през дима от цигарата си.

— Мисля, че е достатъчно, ако погледнеш така?

— Да, Хелън, мисля, че нямах друг избор.

Тя стана и отиде до телевизионните екрани.

— Никога ли не ги гасиш?

— Те показват вкуса на обикновените хора и това е нещо, което фамилията Корнелиус като че ли не познава — каза Фреди, като взе друга цигара.

— А семейство Марини?

— Как бих могъл да знам? Не съм господин Марини и бях отхвърлен от госпожа Марини.

Тя се обърна, погледна го и съжалението и тъгата по лицето й бяха толкова очевидни, че той трябваше да се извърне и да потърси запалката си.

— Нямаше да върви, Фреди, как мислиш?

— Не знам, не мога да кажа. Не ми беше дадена възможност да разбера. Може би нямаше да върви, може би щеше да върви. Но, слушай, защо говорим за това? Вече е свършено, нали? Сложихме край. Прекратихме всичко и се обърнахме с лице към бъдещето, макар и просълзени.

— Фреди…

Той щракна запалката, но не успя да запали.

— Хелън, няма полза. Щом не ме обичаш, не мога да те насиля.

— Но, Фреди…

Той отегчено въздъхна.

— Но, Фреди, какво? Фреди, искам да започна отново? Фреди, мисля, че ни беше хубаво заедно? Хайде, Хелън, ти ми каза, че е свършено. Не можеш да понасяш напрежението да лъжеш Дик повече. Не можеш да понасяш да лъжеш децата си. Не можеш да гледаш приятелите си, защото някой може би знае за нас. Хелън, ти просто не си създадена за незаконна любов, нито аз. Нека да оставим нещата така.

Тя притисна челото с опакото на ръката си.

— Фреди — каза тихо тя и думите й бяха леки като птички. — Дойдох да ти кажа, че съжалявам.

Той остави незапалената си цигара на края на писалището. Приближи се до нея и я хвана за раменете, като гледа дълго и мълчаливо в очите й. В сянката дългото му и слабо лице изглеждаше уморено.

— Съжаляваш? За какво? — попита той.

— Съжалявам за всичко. На първо място не трябваше да допускам да се случи.

— Е, хайде. Не ти позволи да се случи. То се случи. Просто се случи. Тези неща винаги сами се случват. А решението какво да се прави предизвиква сърдечни трагедии.

— Все едно, аз сгреших. Не исках да те наранявам. И съжалявам.

— И затова дойде тук? Да ми го кажеш?

— Дойдох да ти кажа, че още те обичам. — Тя вдигна леко главата си с желание за предизвикателство.

Той не отговори. Обърна се и вдигна рамене.

— Дойдох да кажа, че ако ти искаш да продължим, ако мислиш, че можеш да издържаш на напрежението, предпочитам да продължим, а не да се разделяме. Не мога да работя, но това не е важно. Сега вече съм сигурна.

Тя кръстоса ръцете на гърдите си и задърпа от цигарата, сякаш е кислород. Лявата й ръка, с тънка златна венчална халка, нервно дърпаше розовия ръкав на палтото.

— Не можех да оставя Дик — каза тя. — Не можех да понеса развод. Но имах възможност да видя всичко в перспектива, да си отпочина. И сега ти ми липсваш, Фреди, липсваш ми страшно много.

Мълчанието, което настъпи, преобърна живота им. В очите на Хелън имаше сълзи, но тя се мъчеше да не плаче. Нямаше да го спечели със сълзи, тя знаеше това. Ако той я обичаше още, ако я желаеше, тя беше готова да му даде своята любов, когато иска и както може. Но тя не очакваше състраданието или вината да му помогнат да реши. Тя си спомни момента — първия момент, когато той бе грабнал ръката й, как танцуваха, а цветните светлини се отразяваха в дълбоките води на реката Хъдзън и приличаха на потънало коледно дърво. Оркестърът свиреше песента „От много дълго време те обичам и не мога да престана“. Това се случи по време на едно лятно тържество на кея на остров Линууд. Дик беше зает в някакъв уморителен и отегчителен комитет с Виктор, така че Фреди и Хелън танцуваха, докато оркестърът престана да свири, за да могат музикантите да изпият по една чаша бира и да изпушат по една цигара. Фреди я отведе надолу по реката между надвисналите клони на дърветата, които шумяха и шептяха в тъмнината. Седнали на един дънер, те пиеха шампанско и слушаха смеха и бърборенето на гостите там, сред феерично осветените дървета и цветя.

Преди това не беше говорила много с Фреди. Винаги го бе мислила за студен и арогантен. Но когато започна да й разказва за майка си и мъката си да порасне сред фамилия Корнелиус, без да бъде смачкан от безчувствените амбиции на Виктор и надменното господство на Силия, тя започна да разбира, че неговата гордост е била само начин за прикриване на нестандартните му схващания за бизнеса, парите и управлението на живота на другите хора. Фреди беше проницателен и бързо схващащ и когато ставаше въпрос за пари, беше готов да поема рискове, които караха косите на хората да настръхват. Същевременно беше винаги внимателен към хората, които работеха за него, което беше наследил от баща си Едуард. Хелън бе почувствала всичко това още първата вечер и инстинктивно бе привлечена от него. Една вечер, когато Дик беше заедно с Виктор някъде по работа, те прекараха заедно една чудесна любовна нощ. Тогава Фреди я беше попитал:

— Така ли се влюбваш в хората?

А тя погали косата му и отговори:

— Не трябва да правим това.

А сега, в мрака на неговия офис, тя чакаше Фреди да каже, че трябва да го правят.

Вътрешният телефон иззвъня. Фреди се наведе над писалището, натисна копчето и каза:

— Да?

— Хеликоптерът чака, господин Секер. Когато сте готов…

— Благодаря, Джени.

— Тръгваш ли? — попита Хелън.

— Трябва да отида на острова. Баба ще бъде наградена с орден.

— С какво? Със свещи?

— Ти не се променяш, нали? Твърде остра за любов, твърде нежна, за да те изгуби човек.

Тя погледна малко тъжно.

— Трябва да мога да се съхраня както всички хора.

Фреди седна на края на писалището и каза:

— Може би трябва да дойдеш и да участваш в празненството. Лигата на американските жени го устройва. Ще поднесат на баба някаква почетна значка в знак на признание и благодарност за всичко, което е направила за американските жени.

Хелън не отговори, само се сгуши, сякаш й беше студено.

— Разбира се, повечето от помощта й беше финансова — каза Фреди, като се опитваше да бъде весел. — Всичко е част от дългосрочно намаляване на данъците, една схема, която Виктор беше изработил. Подобно на Института „Хестер Корнелиус“ за домашни занаяти и дневните училища „Хестер Корнелиус“, а също и Мемориалната библиотека „Корнелиус“.

Най-после запалката му щракна и той успя да запали цигарата си.

— Но работата не се състои само в пари, нали знаеш. Тя е на осемдесет и четири години и успя да се изгради като голяма личност. Старата грандама, която не признава свободата на жените и я нарича комунистическа подмолна дейност. Защитава правата на провинциалните жени да си перат прането, да пекат сладкиши, да пращат децата си чисти и с подстригани коси на училище и да целуват съпрузите си, преди да тръгнат за работа.

— Толкова ли е лошо това? — усмихна се Хелън.

— Не съм казал, че е лошо. Джон Уейн казва, че Хестер Корнелиус е единствената героиня, останала на Америка.

Хелън постави ръката си върху неговата.

— Какво ще правим? — усмихна се тя. В гласа й нямаше яд, само обикновен въпрос.

Той я погледна. Меката утринна светлина я правеше да изглежда приказна. Знаеше, че я обича. Беше я обикнал още от самото начало и любовта му беше с него денем и нощем като мелодия, която не се забравя, и като аромат, който не отлита. Но дали можеше отново да се впусне в тази несигурност с цялата болка на раздялата, това не знаеше.

— Ако те помоля да напуснеш Дик, ще дойдеш ли? — попита нежно той.

— Ти знаеш какво ще се случи, ако го направя. Дик ще престане да работи за вас, Виктор няма да го уволни и дори ако го направи, ще изглежда така, сякаш фамилията Корнелиус нарочно го е махнала, защото по една случайност Фреди Секер харесва и желае съпругата му.

— Нека да мислят каквото си искат. По дяволите.

— Ти знаеш, че няма да го допуснеш, Фреди, не по този начин. Помисли си за всички беди, които ще бъдат причинени.

— Хората са големи, Хелън. Някой ден Дик трябва да разбере. Ако не съм аз, ще бъде някой друг.

Тя поклати отрицателно глава.

— Никога няма да бъде друг. Никога.

— Тогава напусни го.

Настъпи пауза и после тя пошепна:

— Не, Фреди. Ще бъда твоя любовница, докато ме желаеш. Но не мога да напусна Дик, не мога, поне засега.

Той си спомни какъв беше дъхът й в ранните утрини, когато двамата лежаха голи на голямото легло със завеси в Чарлстън. Това беше някаква смес от секс и парфюми, от трева и цветя, донесени от западния вятър. Той си представяше гърдите й, хладината, която идваше откъм езерото, допира от косите й по неговото лице. Той си спомни как една сутрин се събуди и тя не беше в леглото. Тогава стана и я намери в стаята за музика, седнала гола до големия стенуей, с изправен гръб, със силует на лицето, очертан от бледата светлина на изгряващото слънце. Тя свиреше Моцарт.

Той смачка полуизпушената цигара и се намръщи.

— Окей. Не можеш да напуснеш Дик, значи не можеш да го напуснеш.

Тя го погледна страхливо.

— Значи ти няма…

Той докосна страните й и прекара дългите си пръсти през косите й.

— Не мога да ти устоя, дали е правилно или не, дали можеш да го напуснеш или не — каза той, а очите му бяха тъмни и мрачни.

Тя едва повярва на това, което чу.

— Значи ще ми простиш?

Той задържа ръцете й в своите.

— Няма какво да ти прощавам. Няма нужда да се прощава на човек, защото те обича.

— Фреди — каза тя и сълзите изведнъж тръгнаха надолу по страните й.

Фреди я беше притиснал здраво и макар парфюмът й да не му бе познат, тя все още беше същата Хелън Марини, която беше прегръщал по същия начин в Ню Йорк, Вашингтон и в Чарлстън през нощите, които винаги завършваха с вечери. Той я целуна и усети соления вкус на сълзите й и в същото време почувства, че неговите собствени очи се навлажняват.

— Защо не дойдеш с мен на острова? — попита той. — Ще изпратя хеликоптера да те заведе вкъщи към два часа.

— Не мога. Казах на Дик, че отивам на пазар.

— Какво от това. Кажи, че си обядвала в хотел „Пиер“. Времето да ти сервират, е точно толкова, колкото отиване и връщане с хеликоптера до острова.

Тя му се усмихна през сълзи.

— Ти не се променяш. Все такъв стремителен си оставаш.

— По-добре стремителен, отколкото полумъртъв.

Тя го целуна по страните съвсем леко и каза:

— Добре, кога тръгваме?

— След две минути и половина. Не обичам да закъснявам за каквото и да било събитие на Корнелиус. Особено след като Виктор уволни Айзък Хейес преди едно тържество, което имахме в „Карина миа“ в Пасадена само защото каза, че не обича рокендрол. Можеш ли да повярваш на такова нещо?

— За Виктор, разбира се, винаги.

Те отново се целунаха с онази наслада на хора, които отдавна не са се целували. После той сподели:

— Хелън, радвам се, че дойде. Не зная какво ще се случи сега, но се радвам, че дойде.

— И аз се радвам. Само дано не бъде твърде болезнено.

— Може и да бъде и вероятно ще е така. Но аз мисля, че няма много неща, за които си заслужава да живееш и те да не са болезнени.

Вътрешният телефон отново иззвъня и Джени каза:

— Не искам да ви притеснявам, господин Секер, но хеликоптерът чака. Ако искате да стигнете на острова до един и половина…

— Окей, Джени — каза й той, като се усмихна на Хелън. — И, моля те, уведоми Кросек, че ще има още един пасажер.

След известно мълчание Джени попита:

— Госпожа Марини, сър?

— Да, точно така.

Той затвори телефона и погледна Хелън кисело.

— Джени е винаги много грижовна. Почти като майка.

— Имаш ли нужда от майка? — попита Хелън.

Той вдигна черната си дреха, модел на Ив Сен Лоран, от облегалката на стола.

— Някога имах майка. Мисля, че въобще не можах да я опозная добре, но съвсем сигурно имах майка.

Приглади косата си, оправи връзката си и извади от чекмеджето скъп мъжки одеколон.

— От всичко най-добре си спомням нейното погребение — продължаваше той. — Беше много просто, може би едно от най-обикновените погребения, които са ставали в нашата фамилия. Аз бях там, а денят бе толкова хубав и си представях как духът й излита от гроба и полита към небето като гълъб или някаква друга птица. Радвах се, че тя бе свободна, защото винаги бе отчаяна и тъжна. Приличаше на човек, който се е качил в друг влак и спира на някаква непозната гара, скита по улиците на това непознато място и не може да разбере къде е трябвало да отиде.

Хелън се обърна.

— Това се случва с повечето жени, дори не можеш да си представиш с колко много.

Той я докосна по ръката.

— На теб случвало ли ти се е?

— Аз бях една от онези нещастници, които откриха, че животът е като вица за полския концерт. Входът е свободен, но трябва да заплатиш десет долара, за да излезеш.

— Хелън, ти все пак можеш да си отидеш вкъщи — каза Фреди. — Не искам да обърквам живота ти.

Тя поклати глава отрицателно.

— Животът не заслужава да се живее, ако не е объркан. Опитах се да се откажа от теб, Фреди. Дори се опитах да те накарам да ме намразиш. Но нямаше да мога да понеса, ако наистина бях успяла. Помисли си само. Аз съм съпруга на един преуспяващ и много работлив млад адвокат, който може би ще достигне един ден до върха. И какво се случва, когато срещна някой като теб? Ти си красив, ти си млад, симпатичен и седиш върху повече пари, отколкото Дик ще може да види дори ако живее десет пъти. Ако съм казала, че предпочитам стабилен и сигурен брак пред една любов с теб, значи съм била готова за лудницата.

Фреди посегна за друга цигара, запали я и издуха дима.

— Майка ти от рак ли почина? — попита Хелън.

Фреди кимна.

— Обичам те — каза тя и обви с ръцете си врата му. — И това е всичко, което мога да кажа.

Вратата се отвори и Джени влезе с чантата на Фреди, напълнена грижливо с работа за следващите двадесет и четири часа. Беше ниско момиче от Питсбърг, с къдрава кестенява коса, която хвърчеше на всички страни. Носеше нехармониращи цветове и се отнасяше към Фреди, сякаш беше направен от скъп порцелан. Тя погледна бързо и предпазливо към Хелън и каза:

— Всичко е тук, господин Секер. Няма да забравите оценките за застраховката на Дейлонг, нали, сър?

— Няма да забравя — каза той и когато Джени се обърна да излезе, той я повика: — Джени?

— Да, господин Секер?

Той я погледна и доброжелателно се усмихна.

— Благодаря, Джени. Много си добра към мен.

Джени се изчерви и каза:

— Приятно пътуване — и бързо излезе от офиса, сякаш имаше някаква важна среща.

— Тя е влюбена в теб, не виждаш ли? — забеляза Хелън.

Фреди погледна смутено.

— Тя е страхотна секретарка, това знам със сигурност.

Те излязоха и се качиха на частния асансьор на Фреди с огледала в стил „Рококо“. Стигнаха до най-горния етаж и след това трябваше да се изкачат по покрита с мека пътека стълба, която водеше на покрива, където беше паркиран хеликоптерът. Чуваха се гърмящи мотори.

— Пази си косата — извика Фреди, като отваряше вратата към покрива.

Големият хеликоптер чакаше със запалени мотори, приличен на блестящ дракон албинос. Беше топло и влажно, а небето сиво. През 1930 година върхът на сградата на „Корнелиус ойл“ крепеше радиокула, но през 1950 г. Родерик нареди да я премахнат, за да се освободи място за хеликоптери, макар разправиите по съдилищата да продължиха цели три години. Специални правни разпоредби бяха създадени, преди да се започне използването на покрива за хеликоптери.

Прислужник във флуоресцираща оранжева униформа им помогна да влязат в хеликоптера. После затвори вратата, даде път на пилота, чудовището се издигна от покрива и тръгна на северозапад.

Вътре беше топло, с екстравагантни мебели. Подът бе застлан с плътен червен килим, а стените бяха покрити с бели копринени тапети. Големите кожени кресла бяха дълбоки и удобни, а диванът бе покрит с кожи.

От дъното на хеликоптера, балансирайки, се приближи директорът по полетите, Ерик Патерсън, набит ветеран от виетнамската война, с прошарени коси и грубо лице. Беше облечен в модерен сив костюм, но изглеждаше така, сякаш предпочита военната униформа. Зад гърба на Фреди той наричаше белия хеликоптер подвижен дом за проститутки.

Той се здрависа и Фреди каза:

— Госпожа Марини само пътува. Искам да я върнеш в Манхатън, щом като ме оставиш на острова.

— Няма ли да остане за празненството, сър?

— Тя трябва да се прибере у дома при господин Марини, нали, Хелън?

Хелън се почувства неудобно, но кимна леко. Под краката им хеликоптерът се накланяше, като завиваше край Манхатън и тръгваше на север покрай скалите и нагоре по река Хъдзън.

Ерик Патерсън почеса ухото си със сребърен молив.

— Извинете, господин Секер, но господин Марини е също на остров Линууд. Той отлетя тази сутрин заедно с господин Виктор Корнелиус.

— Какво? — попита Хелън.

— Те тръгнаха към десет часа. Мисля, че господин Марини нямаше намерение да отива там, но изглежда, че той и господин Корнелиус имаха много да говорят и решиха да продължат събранието си там.

Хелън страхливо погледна Фреди, но той спокойно постави ръка на рамото й и каза:

— Чудесно, хубава семейна среща. А сега какво ще кажеш за коктейл, Ерик? И после госпожа Марини и аз имаме да говорим по частни въпроси.

Ерик погледна Фреди, после Хелън и после надолу. Очите му се притвориха като на змия и каза:

— Много добре, сър. Какъв коктейл предпочитате, ще накарам Зим да ги подаде.

Те поръчаха уиски с лед и седнаха в креслата до прозорците, откъдето се виждаха части от облаци и засенчения силует на реката долу под тях. Фреди хвана ръката на Хелън, но тя беше толкова нервна, че я издърпа.

— Имаш ли цигара? — попита тя.

Той отиде до писалището и донесе златна табакера.

— Няма как Дик да научи, че си тук — каза Фреди. — Когато се приземим, ти трябва само да седнеш далеч от прозореца и те ще вдигнат хеликоптера веднага щом като сляза аз.

Тя пушеше.

— Започва вече да ми напомня на това, което беше преди. Всички тези лъжи и малки измами.

— Ако не искаш, можеш да не идваш до остров Линууд. Мога да ги накарам да обърнат и да те върнат вкъщи.

— Това е глупаво. И ти ще закъснееш. Не искам това да стане заради мен.

— Хелън…

Тя поклати глава.

— Няма значение. Ще се скрия. Свикнала съм вече да се крия.

— Сигурна ли си, че си съгласна?

— Въобще не знам какво искам. Но ако Дик не разбере, няма никакво значение.

Фреди се намръщи.

— Нали Дик не се съмнява в нищо? Какво толкова има, ако съм те взел да летиш с мен до острова? Ако просто си минала край офиса и аз, какъвто съм обикновено буен, съм ти предложил да дойдеш с мен?

Тя стана и отиде до другия край на кабинета.

— Ето моста „Тапан Зий“ — забеляза тя.

— Хелън…

Тя се обърна.

— Дик знае ли за нас? — попита по-спокойно той.

Тя се обърна и седна до него. Очите й бяха влажни и лицето — тъжно. Димът от цигарата й се извиваше нагоре в безкрайна къдрица.

— Да, знае… Съжалявам, но той ме попита направо. Бях толкова изненадана, че му казах истината.

— Тогава ли реши да прекъснем връзката?

— Ако не бях обещала, че ще скъсаме, той каза, че ще направи най-трудния развод, който е съществувал някога след…

— След развода на моята майка?

— Да — пошепна тя.

Фреди въздъхна дълбоко и кисело. Известно време не знаеше какво да каже и гледаше надолу към мрачните води на реката в някакво отчаяние.

Хелън погали косата му.

— Зная, че не трябваше да ти казвам, но не знаех какво друго да направя. И той заяви, че ако престана да се срещам с теб, няма да каже нито дума никому и ще продължи да работи с теб така, сякаш нищо не се е случило.

— Той трябва да е доста силен, за да обещае такова нещо.

— Дик не е само силен, той прощава. И не можеш да кажеш, че не държи на думата си. Когато е говорил с теб, се е държал съвсем обикновено, нали?

— Да, разбира се. Дори много благородно, като си помислиш, че правя любов със съпругата му…

— Фреди, моля те.

— За бога — ядосано отговори Фреди, но после се обърна и наведе глава. — Не зная, Хелън, каква е ползата от всичко това?

Тя го погледна мечтателно.

— Ползата е, че се обичаме, нали?

Той вдигна глава.

— Предполагам, че е така. Но ти си права. Бяхме заедно не повече от няколко часа и всичко започна отначало. Измами и лъжи, игра на криеница. Ако ще трябва да се криеш, не съм сигурен, че мога да понасям повече. Или трябва всичко да е открито, или нищо.

— Фреди, не мога да напусна Дик, поне засега не мога.

Той се обърна към нея и я изгледа строго.

— Хелън, трябва да решиш. Това напрежение е твърде голямо и за теб, и за мен. Може би нямаше да бъде така лошо, ако не те обичах толкова много. Можехме да се срещаме от време на време, да се любим и после нищо. Но аз наистина те обичам и не искам да претендирам, че това не е така. Рано или късно трябва да остане или Дик, или аз. И двамата знаем това.

— Мислех си, че можем да продължим поне още малко. Не е лесно да събереш кураж и да кажеш на някой като Дик, че го напускаш завинаги.

— Но това трябва да стане, Хелън. Трябва.

— Даже ако вдигне ужасен скандал?

— Мога да преживея един скандал, а и ти можеш. Може би Хестер няма да го хареса, сигурен съм и за Родерик, но всички те са имали случаи, когато мръсното им бельо е излизало на показ и никога не им е навредило.

Хелън се усмихна несигурно.

— Не те карам да го напуснеш, щом като наистина не можеш. Ти знаеш, нали? Още сега мога да те върна вкъщи и да забравим днешния ден. Но това го казвам, защото наистина те обичам. Искам те цялата, а не само части от теб.

Тя се загледа в кабината.

— Тази врата заключва ли се? — попита тя.

— Разбира се.

— Значи можем да се любим, без да ни прекъсва никой?

Фреди замълча и после кимна.

— Никога не съм се любила в хеликоптер.

— Хелън… — каза той.

Но тя протегна ръце към него.

— Моля те, Фреди, минаха цели два месеца.

Той стана и я прегърна, а тя го погледна със сълзи в очите. Съблече розовото й лятно манто и то се свлече на мекия под. Роклята й бе семпла, с колан около кръста. Прозрачната обедна светлина, която проникваше през прозореца, хвърляше слаба сянка върху голите й гърди. Той я целуваше дълго и мълчаливо, прегръщаше я все по-силно, а тя дишаше ускорено и с малки въздишки. Бързо отиде до вратата, заключи я и междувременно хвърляше части от облеклото си на земята.

Върна се при нея, отвори ципа на роклята й и двамата се хвърлиха на покрития с кожи диван. Ръце и крака се объркаха и пружините на дивана подскачаха под тях. Фреди чувстваше ръцете й на гърба си и златният кръст на гърдите й се клатушкаше ритмично. Той се притискаше все повече в нея и мускулестото му тяло я обгръщаше изцяло. И двамата бяха потънали в някакво море от сладост и любов и не съзнаваха нищо, освен безкрайната си любов. В това време хеликоптерът летеше, без да се интересува от тяхната обречена любов, и потъваше във влажната светлина на слънцето. Хелън се сгърчи от болка, сложи ръка на устните си и зарови глава в кожите на дивана. Фреди видя конвулсиите на тялото й и чу тихия плач.

— Хелън — каза нежно той и се наведе.

Тя лежеше, а сълзите се стичаха от ъглите на очите й.

— Има нещо друго, не е само заради Дик, нали?

Тя кимна и го погледна тъжно.

Той мълча известно време, после отиде да обуе панталоните си, а в това време капитанът съобщи:

— Шест минути до остров Линууд, господин Секер.

Фреди се върна на дивана, запали цигара и подаде една на Хелън. Тя не помръдна, прекара ръка през косите си и след това посегна за цигарата.

— Ще трябва да се облечеш веднага — каза й той нежно. — След няколко минути ще се приземим.

— Зная, съжалявам — кимна тя.

— Няма защо да съжаляваш.

— Наистина ли? Тази сутрин дойдох да кажа, че съжалявам, а направих нещата още по-лоши.

От прозореца се виждаха зелените гори, сребристата река и части от облаците. Хеликоптерът започна да кръжи и Фреди знаеше, че островът вероятно вече се вижда.

— Обличай се, ще кажа на Ерик да те заведе вкъщи.

Хелън кимна безмълвно.

На вратата деликатно се почука.

— Момент, Ерик!

Хелън обличаше роклята си и попита:

— Предполагам, че се досети?

— Не зная — отговори Фреди. — Може би е по-добре да ми кажеш.

— Знаех си, че един ден ще трябва да стане. Отчаянието си взема данъка.

Той я изгледа, без да отговори.

Хелън каза простичко:

— Те бяха заедно в едно такси — Дик и един от твоите служители клюкари. Така научи за теб и мен. Тогава благодарих на Бога, че бях само във втория месец и бременността ми не личеше.

— Бременна? — извика Фреди.

Той знаеше и все пак новината бе внезапна.

Хелън обуваше сандалите си.

— Разбира се, аз се освободих. Беше много лесно и дори не болеше. Цяла седмица плаках, но не ми беше трудно да обяснявам. Сълзи на радост, че съм се завърнала от кривия път. Не зная дали Дик ми вярваше, но мисля, че вярваше. Той знаеше, че не те срещам повече и му беше достатъчно.

Фреди облиза устните си. Той чувстваше нужда от напитка.

— Ти беше бременна? Носеше мое дете и се освободи от него — каза той с дрезгав глас.

Тя пое дълбоко от цигарата и я остави на пепелника.

— Сигурно мислиш, че не те обичам — отговори тя толкова страдаща, че едва се сдържаше да не се разплаче. — Обичам те повече, отколкото можеш да ми повярваш.

— Но защо? — настояваше той. — Щом като искаш да останеш с Дик, защо искаш да бъдеш бременна от мен?

Тя вдигна брадичката си гордо.

— Дик ми е съпруг. Обичам те и говоря истината. Но връзката ми с Дик е много дълбока и много специална и съм сигурна, че никога няма да го оставя. Единствената беда е, че той не може…

Мълчанието беше дълго. Хеликоптерът слизаше и двамата чувстваха налягането в ушите си. Когато Хелън проговори отново, гласът й бе чужд и далечен, като че ли някой говори в слама.

— И двамата правихме тестове преди две години. Аз съм съвсем нормална, но Дик има недостатъчност при осеменяването. Възможно е да има едно дете, но не е много вероятно. Така ни казаха.

Фреди почувства такава душевна болка, сякаш беше изстърган. Просто не можеше да диша, да мисли или да говори.

— Значи ти търсиш подходящ баща? — попита той с треперещ и чужд глас.

— Няма нужда да търся. Бях вече влюбена в теб до гуша. Ако имаше някой в света, от когото да искам дете, освен от Дик, това беше ти.

Фреди въздъхна дълбоко и каза:

— Не зная дали да бъда поласкан или отвратен.

Хелън подпря главата си с ръце и се разплака. Мълчаливо, но отчаяно.

— Днес беше вторият опит, така ли? Когато Дик разбра за нас за първи път, ти абортира и сега реши да опиташ пак? Каза, че съжаляваш за миналата раздяла, обвързваш ме отново за няколко месеца, докато забременееш пак?

Хелън не можеше да отговори.

Капитанът съобщи:

— Приземяваме се след една минута, сър. Моля, заемете местата си.

През прозореца Фреди виждаше остров Линууд и представителната симетрична къща. Той седна в едно от креслата и смачка цигарата си в пепелника.

— Помисли си, че можеш да внесеш хубава кръв в семейството си — изкрещя той сред шума на хеликоптера. — Хубава жилка на милионери.

Хелън вдигна глава и го погледна с мокри от сълзи очи.

— Фреди, о, Фреди — плачеше тя.

Хеликоптерът се докосна бавно до земята и се спря на колелата си. Шумът престана и се чуваше само тъжното свистене на ротора все по-забавено и по-забавено. Ерик Патерсън се появи от задната кабина, без дори да погледне Хелън, отвори вратата и спусна стълбата. Той застана мълчалив и готов да помогне, а Фреди седеше и Хелън плачеше. Отвън нахлу топъл вятър.

— Искам да направиш едно нещо — каза Фреди спокойно. — Искам да вземеш едно такси, да се прибереш вкъщи и да забравиш, че някога си мислила за мен като за нещо друго, освен като за човек, който е наел твоя съпруг на работа.

Остана прав няколко минути. После взе чантата си и излезе от хеликоптера, без да продума повече.

— Фреди! — извика Хелън, но той повече не се обърна. — А ако съм бременна? Какво ще стане, ако съм бременна? — попита тя с горчивина.

Фреди спря. Летният вятър развяваше косите му и тя си мислеше колко е хубав и колко е жалко, че го оставя — това означаваше да изгуби много дни от живота си.

— Кажи на Дик, той ще бъде щастлив — каза той с ясен глас.

Когато обиколи към къщата, видя Дик Марини заедно с Виктор в храстите на терасата. Видя Силия и Родерик, Али и Тес. А зад него белият хеликоптер се издигаше в сивото небе и отнасяше Хелън — бременна или не, моторите му пухтяха край долината на Хъдзън, докато звукът премина в слабо ехо, но дори ехото се загуби.

 

 

Силия беше в много лошо настроение и точността на Фреди не можа да го оправи. От години тя се смяташе за първата грандама на фамилията Корнелиус и когато на Хестер се оказваше някакво внимание, тя ставаше зла и спореше, като пращаше прислужниците по безсмислени задачи. Днес тя искаше швейцарски капки за очи, нещо, което бе невъзможно да се намери на остров Линууд. Опитваше се да набере безброй телефонни номера в Германия и Южна Америка. Беше облечена в лека алена рокля, която не допринасяше с нищо за външния й вид, освен че подчертаваше възрастта й. Когато Фреди пристигна, тя седеше на позлатен стол и приличаше на екзотична, но застаряваща птица. В ръката си имаше чаша с шери, а бастунът й чукаше нетърпеливо по каменния под. Виктор стоеше зад нея в мрачно настроение като дъждовен облак. И за първи път Фреди забеляза, че Дик Марини е дебел, със стъклени очи и си помисли колко много той прилича на младия, макар и по-глупав Марио Ланца. Опитваше да не мисли за неговата неспособност да създаде дете, но му се струваше съвсем необяснимо как може жена като Хелън да го обича толкова силно. Може би имаше защо и той не беше почтен в мислите си.

Тес дойде и взе ръката му. Беше облечена в свободна прозрачна рокля на цветя и носеше дузини златни гривни. Целуна го така, както сестра целува брат си и малко повече. Али, с черни очила, беше бледа и се държеше резервирано.

— Как мина полетът? — попита Виктор, без да се интересува.

— Имал съм и по-лоши.

Един от прислужниците веднага се появи и попита Фреди какво желае да пие. Поръча си чисто уиски, а Джек повдигна учудено вежди.

— Чувствам се уморен, това е всичко — отговори Фреди. — Старата лейди слезе ли долу?

— Тя се лекува сега — добави Силия кисело, като че ли самата тя не започваше деня си с една шепа витамини, успокоителни и таблетки от билки.

— В колко часа пристигат гостите?

— Повечето от тях пристигат със самолета в два и половина — каза Виктор. — Един или двама идват с влак, а другите — с коли. Обикновената глъч от истерични жени. Ще бъде също както по времето, когато мама получи наградата.

Питието на Фреди дойде и той го взе така, сякаш вдига тост. После обаче каза:

— Не знаех, че си получавала награда от Лигата на американските жени, Силия. За какво точно?

Силия подчертано обърна острия си профил.

— За служба в полза на жените в нашата страна — отговори тя студено, колкото можеше.

Фреди се чувстваше странно дързък. Той погледна Дик Марини право в очите и каза остро:

— Много добре. Пия за това. За служба в полза на жените в Америка.

Силия каза с глас, изразяващ отвращение.

— Съвсем приличаш на баща си. И на майка си.

Фреди се изсмя по начин, който нямаше нищо общо с шегата, и закова погледа си върху Марини.

— Това е доста повече, отколкото някои казват — забеляза той и веднага съжали, че го е казал. Дик Марини не беше виновен. Човекът се опитваше да си запази службата и кариерата, а така също и съпругата и не може да бъде обвиняван за това. Но емоционално и физически в момента изглеждаше много уязвим, като костенурка, обърната по гръб на горещия пясък.

Али си пиеше мартинито бавно и отбеляза:

— На твое място бих отишла веднага да видя Хестер. Тя знае всичко за случая със Скурос. И не мисля, че беше особено доволна.

— Тя е на осемдесет и четири години — каза Тес. — Какво значение има дали е доволна или не?

В зеления си костюм Виктор приличаше на дебело крупие от Лас Вегас. Разхождаше се нагоре-надолу по терасата и гледаше към зелените поляни.

— Може да е на осемдесет и четири години — каза той с пресилено спокойствие. — Може да е на осемдесет и четири и дори да не е отговорна напълно за действията си, но в правно и финансово отношение държи за гушата и теб, и мен, и всички в тази фамилия. Докато Господ в своята безкрайна мъдрост не я повика, ние сме завързани за нея и не го забравяйте.

— Казано по твоя обикновен елегантен начин — забеляза Фреди непресторено.

— О, за бога — прекъсна ги Силия.

Фреди изгълта напитката си и остави чашата на балюстрадата. После през френския прозорец влезе във всекидневната и тръгна към елегантния овален хол. Пълен мъж в черен костюм на райета за триста долара слизаше надолу по стълбата.

— Доктор Натан, ако не се лъжа? — попита Фреди.

Лекарят слезе долу, чукна токове и леко се поклони.

— Господин Секер, удоволствие е да ви видя отново.

— Как е баба? Току-що мислех да се кача при нея, за да я поздравя.

— Да, можете да отидете. Не е така свежа и остроумна, каквато беше. Затруднява се при спомените за дребни неща, нали знаете. Но е в чудесно здраве за жена на нейните години. Наистина чудесно здраве.

— Това тържество няма ли да бъде голямо напрежение за нея?

Доктор Натан поклати отрицателно глава.

— Когато достигнете тази възраст, единственото нещо, което трябва да избягвате, са повторенията на телевизията и репичките. Винаги съветвам пациентите си да живеят пълноценно. Доктор Пелен и доктор Вайс са на същото мнение.

— Ще дойдете ли с мен? — попита Фреди.

— Разбира се — съгласи се доктор Натан. — Тя е горе в галерията.

Те се изкачиха по извитата стълба, постлана с мек тюркоазен килим. После минаха по мрачните коридори с множество картини по стените, също така мрачни. Имаше часовници, които звънтяха и свиреха. През прозорците понякога се виждаха градините, зелени и мистериозни като градини, видени насън или през ключалката на врата, на която няма ключ. След това се изкачиха по друга широка стълба и минаха по мраморния под на галерията, която се простираше по протежение на цялото крило. Прозорците бяха с жълти стъкла и гледаха към игрище за крокет, където някога Фреди, Тес и Али играеха като деца. Фреди не беше идвал на остров Линууд отдавна и бе смутен от пренебрегнатото богатство. Всичко бе чисто, в ред и добре полирано, но всичко бе неизползвано, никой не се докосваше до него и единственият шум по тези коридори бяха стъпките на слугите и на милосърдните сестри и лекари, които тихо, но с уважение щадяха съществуването на най-богатата жена в Америка.

В най-отдалечения край на галерията, седнала на красиво изработен люлеещ се стол, с крака завити с одеяло, седеше побеляла жена с бяла рокля. Когато се приближиха, забелязаха, че цветът на лицето й бе като на бяло пране, а косите й, макар и свити на кок, бяха съвсем оредели. Роклята й бе бродирана по края с нотингамска дантела, а на повехналите й пръсти блестяха диамантени пръстени, които струваха милиони долари. До нея имаше малка масичка с вестници „Ню Йорк таймс“ и „Уолстрийт джърнъл“, както и подвързаната с кожа книга „Крал Хенри V“ от Шекспир. Имаше и чаша вода.

Пръв се доближи доктор Натан. Тя не го погледна. Очите й бяха с цвета на избелели камъчета и почти не виждаха.

— Фреди е тук — каза доктор Натан. — Дошъл е да ви види.

Старата жена кимна.

— Ела малко по-близо, Фреди — каза тя с тих глас, който приличаше на шумоленето на книжна салфетка.

Фреди се изкашля и приближи. Той се наведе и целуна старата жена по челото.

— Здравей, бабо.

Старата жена посегна и го дръпна за ръкава.

— Ти си лошо момче, Фреди. Трябва да идваш по-често при баба си.

— Ще се опитам. Бях много зает напоследък.

— Опитвай се да се освободиш — каза му тя с лека усмивка. — Предпочитам да виждам теб пред всички други.

— Добре, обещано — усмихна се Фреди. — Изглеждаш много добре. Внимателно ли се отнасят с теб?

— Толкова внимателно, колкото въобще е възможно.

— Този месец на три пъти й преливахме кръв, за да балансираме кръвните телца. Не й беше много лесно — каза доктор Натан.

— Понякога се чудя дали си заслужава. Ако не бяха тези старателни джентълмени, отдавна да съм легнала в гроба.

Фреди се въртеше край стола й.

— Но нали си щастлива? Имаш цялата тази работа с Лигата на жените. Искам да кажа, че не си нещастна.

— Имам цел, за да живея, ако искаш да кажеш това.

Фреди вдигна подвързаната с кожа книга.

— Виждам, че четеш „Крал Хенри V“.

— От Шекспир може да се научи много. Трябва да убедиш Виктор да го чете всеки ден задължително.

— Не бих могъл да накарам Виктор да прочете каквото и да било. Дадох му да чете „Великият Гетсби“ преди четири години и още не е прочел заглавната страница.

— Не се изненадвам. Но в „Крал Хенри V“ има една фраза, която се отнася напълно за Виктор.

— Бабо — каза Фреди, макар че не можеше да сдържи усмивката си, — не трябва да се вълнуваш.

— Аз не се вълнувам. Искаш да кажеш да не разлюлявам фамилния кораб. Да не вземам страна.

— Ами не знам. Но ако искаш да кажеш нещо на Виктор, по-добре е да му го кажеш в очите.

Хестер не му обърна внимание.

— Флуелен казва за капитан Макморис: „При Чешу той беше такъв глупак, какъвто няма по света: не може да се ориентира във военните дисциплини, а погледне ли ви, е като кученце“.

— Виктор не е виновен за това какъв е — каза Фреди.

Хестер погледна сериозно.

— Но ти можеш да помогнеш.

Настъпи неудобно мълчание. Фреди облиза устните си.

След малко Хестер хвана Фреди за рамото и каза:

— Направила съм завещанието си така, че когато умра, ти ще бъдеш главният наследник. Ще имаш повече контрол над „Корнелиус индъстрис“ от всеки друг. Но трябва да призная, че почти щях да се откажа от това завещание, когато чух какво си направил от случая „Ариадна Скурос“. Беше глупав скандал, който можеше да бъде забравен за един ден. Вместо това ти го разду извън всякакви граници. Ти го разду и разгласи и Джон Ръсел загуби своя шанс да бъде избран.

— Има още време — настоя Фреди.

— Не — каза Хестер. — Виктор сам си беше причина и постъпи глупаво, но ти не си се паникьосал, а в тези работи има едно нещо, което никога не трябва да си позволяваш — да се паникьосваш. Много неща са заложени.

— Ако икономът на Виктор не беше отишъл в полицията, никой никога нямаше да разбере.

— Точно за такова необмислено деяние говоря. Ако Виктор беше работодател, който се отнася с подчинените си както трябва, ако беше човек, който вдъхва лоялност и доверие, тогава този негов иконом никога нямаше да клюкарства зад гърба му. И ако ти знаеше какво правиш, трябваше да предполагаш, че някой от прислугата на Виктор непременно ще проговори. Това беше първото нещо, което аз си помислих, а аз съм на осемдесет и четири години.

— Още чакаме аутопсията на момичето. Ако няма доказателство, че тя е умряла в плувен басейн, все още можем да се отървем.

Хестер облиза сбърчените си устни.

— Говорих с доктор Вайс. Той каза, че ако полицейските лекари са добри, без съмнение ще намерят следи от хлорираната вода в тъканите на тялото й.

Фреди прехапа устни и погледна към доктор Натан, който стоеше тихо и търпеливо край тях.

— Все още не е съвсем сигурно — каза той. — Смятам, че продължаваме да имаме известен шанс.

За момент Хестер притвори очи, после ги отвори.

— Време е да осъзнаете, че парите не ви правят божества — каза му тя. — Твоят дядо започна да разбира това може би твърде късно, но все пак го разбра. Само комбинацията от голямо богатство и голяма лична смиреност прави богатия човек велик.

Фреди не отговори. Красива пойна птичка кацна на едно клонче на дървото зад цветните стъкла и той чуваше как тя пее и чурулика.

— Зная какво мислиш — продължи Хестер. — Мислиш, че съм оглупяла и като седя тук, на стола, си измислям всякакви видове клюки, за да те нервирам. Но, Фреди, аз знам какво става. Зная, че ти се интересуваш от общественото мнение, но аз чета всичко и за един ден говоря с повече хора, отколкото ти в продължение на шест седмици. Вече не можеш да се отървеш с такъв вид прикрития. Джон Ръсел не може да се яви на изборите, без този въпрос да е решен, защото като гнева Господен Ариадна Скурос ще се надигне от своя воден гроб и ще го повлече. Ако не сега, то един ден.

— Бабо — попита Фреди, — ако хора като Джон Ръсел не станат водачи на тази страна, кой ще стане? Вярвам, че той е честен и умен, и какво можем да направим? Да го захвърлим на боклука само заради някаква глупава грешка от страна на Виктор?

Хестер го изгледа хладно.

— Президентът бива избран, за да се грижи и за най-незначителните хора от американския народ — каза тя. — Ако Джон Ръсел влезе в Белия дом с парична помощ на „Корнелиус индъстрис“ и ако назначи Виктор на някакъв правителствен пост, което той сигурно ще направи, тогава къде е светостта на най-незначителния човек от американския народ?

— Най-незначителният? А какво ще стане с най-великия?

— Ти си мислиш, че си най-великият? — запита старата дама.

— Не — каза тихо Фреди.

— Добре, радвам се, че казваш това — отговори му Хестер. — Защото каквото и да мислят Виктор и Силия, дядо ти не го е мислил и аз ще ти покажа защо.

— Не те разбирам — погледна я Фреди многозначително.

— Ще видиш. Още може би не разбираш, но ще видиш.

— Не искам да се вълнувате, госпожа Корнелиус — каза доктор Натан. — Предстои ви уморителен следобед.

— Доктор Натан — каза Хестер с голямо търпение, — нищо не ме е развълнувало след посещението на Виктор Матюр през 1954 година.

Една врата на страничната галерия се отвори и две милосърдни сестри влязоха. Бяха с бели униформи и малки шапчици на главите. Едната беше съвсем обикновена, а другата имаше голям бюст и беше руса; тя срамежливо погледна Фреди, когато мина край него.

— Искам да заведа господин Секер в специалната стая на господин Корнелиус — съобщи Хестер. — Ще хвана господин Секер под ръка, но вие ще ни придружите по коридора, да не би да ми прилошее.

— Ще имате ли нужда от мен? — попита доктор Натан. — Защото трябва да отида и да проверя новата центрофуга за плазма.

— Не, не, вървете — каза Хестер. — Фреди ще се погрижи за мен.

Фреди й помогна да стане от стола и да го хване за ръка. Той се учуди колко е лека, сякаш всичките й кости бяха изсъхнали и кожата й беше мумифицирана. Но тя застана доста изправена и макар да ходеше внимателно, бе все така женствена, каквато беше, когато седеше във фоайето на хотел „Плаза“ и каза на Йохан Корнелиус, че Тексас е думата.

Те вървяха през галерията и на един ъгъл завиха към северната страна на къщата. През прозореца се виждаха част от зимната градина и покритият със стъкло басейн, където Йохан беше говорил с Мерет Кейл. После преминаха през сенчестата част на коридора, осветен с канделабри, подобни на капки сълзи, и с множество картини от ранни американски художници, включително и три плаката в стил „Арт нуво“ от Луис Рийд, които Фреди не бе виждал по-рано.

— Тук е стаята — каза Хестер, като спря. — Почакай, докато намеря ключа.

Вратата беше като всички врати на горните етажи на къщата. Беше от полиран махагон с месингови надписи с номера, дискретно нарисувани в единия ъгъл. Двете милосърдни сестри стояха доста настрана, като че ли Хестер отваряше параклис. Беше очевидно, че стая номер триста четиридесет и седем имаше значение и атмосфера, които бяха почти религиозни поне според канона на Корнелиус.

Хестер намери ключа и го подаде на Фреди. Тя постави старата си изсъхнала ръка върху неговата и каза:

— Ти си единственият член на семейството, който е видял тази стая, освен мен. Искам да разбереш, че това е един вид привилегия. А сега отвори вратата.

Фреди постави ключа и го завъртя. После натисна дръжката, отвори вратата и се отдръпна, за да мине Хестер пред него. Имаше слаба миризма на нафталин и мухъл.

— Не, не — настоя Хестер, — ти влез пръв. Просто влез вътре. Аз ще чакам тук. Сестрите ще се грижат за мен.

Фреди се усмихна колебливо. После отвори широко вратата и влезе. Беше мрачно в тази стая, защото прозорците бяха с тежки спуснати завеси, а навън беше мъгливо. Когато влезе вътре обаче, почувства нещо повече от мрак. Там присъстваше сянката на отминалите години и на спомена за тях. Той се огледа наоколо, като искаше да обхване всичко, но не можеше да разбере какво е това и какво означава. Хестер я бе нарекла специалната стая на господин Корнелиус, но какво беше специалното в нея, освен че бе така мухлясала, антична и необитавана? Застояла миризма на сушени розови листа като че ли лепнеше по всичко. Тя беше във виненочервените завеси, в дантелените пердета с избродирани по тях кошници с рози и бе просмукана в гротескната готическа мебелировка. Стаята беше претъпкана с американски мебели от началото на века: масички за вино, порцеланови вази, шкафове за порцелан, закачалки, лампи. Первазът на камината беше покрит със зелен велур и претъпкан от дреболии: евтини керамични статуетки, часовници, стари снимки, месингови сувенири. По покритите с кафяви тапети стени висяха дузини акварелни картини, гравюри и скици. Вниманието му моментално бе привлечено от една снимка. Беше в малка овална рамка от черен емайл и бе поставена само тя на масичка. Беше портрет на тъжно замислена жена с боа от пера, една жена, която дори според модерните стандарти беше забележително красива. Фреди взе портрета, загледа се в него и както гледаше, разбра, че Хестер е застанала на вратата.

— Това ти ли си? — попита той, като вдигна снимката, за да я види.

— Не, не съм аз — поклати глава тя.

Фреди върна снимката на масичката.

— Не разбирам истински какво е всичко това. Стаята ми прилича на стая от стар уестърн.

Хестер внимателно седна на един от грозно извитите столове.

— Такава е — каза тя.

— Но какво означава това? За какво е тази стая?

Бледото лице на Хестер приличаше на един от воднистите портрети от стената. Тя дори не можеше да започне да разправя на Фреди колко я е преследвала тази стая, колко дълго се бе мъчила да разбере какво представляваше и защо беше тук. Със слаб глас тя каза:

— Винаги съм знаела, че тази стая съществува по време на целия ми брак. Но Йохан ми казваше, че това е място, където пази някои специални антики, и никога не ми даваше възможност да идвам тук. Понякога изчезваше с часове и аз предполагам, че той седеше тук в съзерцания и преживяваше отново всичко, което тази стая означаваше за него.

— И ти нямаш представа? Той никога не ти е казвал?

Хестер безпомощно вдигна рамене.

— Едва след неговата смърт започнах да разбирам, че това беше светилище. В своето завещание той нарежда цялата стая да бъде унищожена, но аз успях да оспоря тази точка. Исках да разбера защо той нарежда да бъде унищожена и мога само да си мисля, че той се страхуваше да не ме разстрои. Единственият възможен ключ към тази стая е тази снимка. На гърба е написано: „Й. от Б.“, но аз нямам никаква представа коя може да бъде тази Б.

Фреди мина през стаята и застана до прозореца.

— Има ли значение — попита той. — Той те обичаше, нали? И сега има ли някакво значение наистина, ако е имал някакъв постоянно връщащ се спомен от друга жена?

Хестер се усмихна.

— Не, разбира се, че не. Сега вече не мисля, че Йохан ме е обичал с цялото си сърце, но двамата бяхме достатъчно щастливи. Той беше страстен мъж, твоят дядо, и огнен, но лесно се поддаваше на чуждо влияние подобно на много други богати хора.

— Бабо, защо ми показа тази стая? — попита Фреди. Той започваше да се чувства неприятно тук, като че ли животът на дядо му го притискаше от всички страни.

Хестер го погледна.

— Исках да ти покажа, че в края на краищата Йохан можа да разбере нещо, което Виктор никога няма да разбере, а Родерик и Силия го приеха с такава нетърпимост, че никога няма да могат да му го кажат: „Нашето богатство ни дава власт над други хора, но ако използваме тази власт безогледно, тогава на нас това ни се връща, и то стотици пъти по-болезнено от болката, която сме причинили на други, като сме ги пренебрегнали“.

Тя затвори очи и въздъхна.

— Много ме развеселява идеята, че комунисти и либерали искат да накажат богатите. Богатите вече са наказани. Родерик беше наказан още много млад и съжалявам, че трябва да го кажа, но това стана, когато неговият самолет катастрофира и уби приятелите му. Твоята майка Хоуп беше наказана главно от нейната собствена съвест. Бедният Джон беше наказан стотици пъти и мога да кажа, че той умря, както умират богатите. Айрин беше наказана и Али, и Тес — всички бяха наказани. Не зная дали някой вече е наказал и теб, Фреди, но и това ще стане. А що се отнася до Виктор, него го очаква най-голямото възмездие. Но кой знае? Това може да го очовечи.

Фреди каза с дрезгав глас:

— Тази стая? Тя ли беше наказанието на дядо?

Хестер кимна.

— Мисля, че да. По някаква причина, много преди да го срещна, тази стая е била жизненоважна в живота му. Нещо трябва да се е случило с нея, за което той е съжалявал през целия си живот. Може би има нещо общо с „Б“. Никога не ще узная. Но мога да кажа само, че искам да станеш интелигентен и мъдър човек и да се държиш като човешко същество, без оглед на това колко си богат и колко по-високо стоиш. Иначе и ти ще оставиш, когато умреш, една такава стая или нещо много подобно на нея.

Фреди се огледа наоколо, нямаше какво повече да казва. Стаята беше мълчалива, мъртва и необяснима.

— Добре, бабо — промълви той. — Хайде да отидем при другите. Сигурно скоро ще започне тържеството.

Хестер се усмихна уморено.

— Ти си съвсем прав, Фреди. Трябва да се опитвам да се радвам. Така ми каза някога сър Джеймс Чарлс, когато вечеряхме в „Аквитания“. Той ядеше страшно много, беше истински бонвиван.

На вратата се почука учтиво. Беше госпожа Дюбюк, главната прислужничка на Хестер.

— Роклята ви е готова, госпожо Корнелиус — каза тя. — И господин Родерик каза, че тържеството ще започне след четиридесет и пет минути.

— Фреди — каза Хестер, — аз ще трябва да побързам. Бъди добро момче и се опитай да поговориш с Родерик и Силия, преди да дойдат гостите. Особено преди да дойде Джон Ръсел. Искам тази вечер да обяви, че се оттегля от президентската надпревара.

— Бабо…

Хестер стана от стола си, поспря се и го погледна.

— Ти си имаш свои собствени неприятности, нали, моето момче? — попита го тя.

— Нищо сериозно — каза той и сведе поглед.

Тя го хвана за ръката.

— Всички проблеми са сериозни, но ти ще имаш още по-големи, особено когато медицинската експертиза открие, че госпожица Скурос се е удавила в плувен басейн. И така, направи възможното, скъпи, а аз ще те видя по-късно.

Фреди я проследи с поглед, докато тя стигна до стаята си, придружена от госпожа Дюбюк и двете медицински сестри. Русата сестра с големия бюст се обърна срамежливо, когато малката процесия завиваше зад ъгъла, и Фреди я дари с бърза усмивка. Може би щеше да намери някаква утеха там след случая с Хелън.

Той слезе долу. Останалата част от фамилията беше събрана в малката бална зала, декорирана в златно и сиво, с лъскав под от кленово дърво и високи прозорци, през които се откриваше гледка към южната градина с рози. Студени ястия, пуйка, шунка, аспержи, плодове, сирена и разни други деликатеси бяха сервирани за гостите. Приборите блестяха като сардини на слънце.

— Е, добре, как се чувства? — каза Родерик, когато Фреди влезе.

— Много оживена — отговори Фреди.

Силия раздразнено облиза устните си.

— Тя се чувства оживена вече цели четиридесет години.

— Много е решителна също — добави Фреди.

— Решителна? Решителна за какво? — попита Виктор.

— Главно за теб — каза му Фреди. — Също и за всички нас.

— Ти да не си се договорил с нея? — попита Силия.

— Силия — протестира Родерик без особен ефект.

Фреди сложи ръка в джоба си и погледна спокойно.

— Не се безпокой, вуйчо. Не се срамувам да бъда в съюз със собствената си баба, която по една случайност е най-големият притежател на акции от целия конгломерат.

— Трябва да признаеш, че започва да оглупява, скъпи — забеляза Тес.

Фреди поклати глава.

— Тя е стара и това е всичко. И времето я прави по-мъдра, а не по-глупава.

Виктор изтръска трохите от ревера си.

— И така, с каква блестяща мъдрост се прояви днес?

— Тя е решила, че Джон Ръсел трябва да се оттегли — каза Фреди. — Иска това да бъде оповестено тази вечер.

— Това е изключено — обади се Дик Марини. — Ако Джон Ръсел се откаже сега, това е равносилно да се признае вината на Виктор в убийство. Може да го обесите тук на полилея и да се свърши с всичко. Мисля, че всички сме съгласни, че може би ще трябва, но…

— Невъзможно — вметна Родерик. — Аз няма да се съглася. Няма да се съглася Виктор да стане изкупителна жертва.

— Тя е твоята майка — забеляза Али тихо, без да се обръща.

Родерик не й обърна внимание.

— Изглежда ми малко прибързано — каза Тес. — Те не са завършили още съдебните изследвания.

— Така каза тя — настояваше Фреди.

Силия му хвърли леден поглед.

— Предполагам, че ти си се съгласил с нея както обикновено, като очакваш да обереш плодовете от нейното наследство? Може да е изненада за теб, но бизнесът и политиката не са само опортюнизъм, момче. Понякога има моменти, когато трябва да оставяме настрана личните си пристрастия.

— Много лошо ще бъде в съда — каза Дик Марини.

— Съда? — кресна Виктор. — Въобще няма да се стига до съд. Няма никаква причина да не разчистим всичко още в полицията и няма защо Джон Ръсел да не влезе в Белия дом, както сме планирали. Вече съм вложил шест милиона долара за това и нямам никакво намерение да се отказвам сега.

— Не се тревожа толкова за парите — каза Родерик предпазливо. Той си спомни безплодния и уклончив разговор с Хенри Чапман. — Но се тревожа да не положим на дръвника врата на Виктор.

— Това може да се отрази добре на Виктор — каза Али.

Силия разтърси алените си волани и вдигна глава като ядосана пуйка.

— Ако няма какво друго да кажеш, освен общи обиди, Али, мисля, че трябва да си отидеш.

— Вие дискутирате по какъв начин да спасите кожата на твоя разглезен син — отговори Али, като се обърна към нея.

— Хайде, Али, не бъди такава — каза Тес.

— Не, няма да се отметна. Това е истина. Вече не става въпрос да се спаси семейната чест, да се продължи нашата така наречена историческа роля. Това се опитахме да направим по-рано, опитахме се да убедим себе си, че можем да променим външния вид на това, което се бе случило, така че да пострадат огорчените вместо агресорите. Аз съм отвратена от себе си, защото повярвах, че положението ми в живота ме поставя над закона.

— Чакай сега — прекъсна я Дик Марини, — нищо незаконно не е станало. Виктор наистина би могъл да закара и тялото на госпожица Скурос, за да го предаде на родителите й. В този случай вината му е само, че не е докладвал смъртта й на съответните власти. Няма доказателства за престъпление.

— Няма доказателства за престъпление? — каза Али подигравателно. — Вие мамите себе си повече, отколкото мамите полицията и обществото, взети заедно.

Фреди запали цигара и прибра запалката си.

— За съжаление аз съм съгласен с Али. Зная, че самолетната катастрофа беше моя идея, а също така, че съм еднакво отговорен с всички вас за това, което се случи. Но длъжни сме да спрем дотук, преди нещата да излязат извън нашето влияние. По мое мнение Джон Ръсел трябва да се оттегли, под какъвто и да е предлог. После трябва да седнем заедно с полицията и прокурора и да видим какво може да се направи, за да спасим Виктор.

Виктор удари по масата така силно, че приборите се раздрънчаха.

— Фреди, става дума за моите собствени пари, а Джон Ръсел е мой кандидат, по дяволите! Сигурно ще си искаш облагите, ако го изберат? И не заставайте на пътя ми нито ти, нито Али, нито някой друг и не ми четете проповеди. Не би проповядвал за законност, ако би могъл да се докопаш до някой по-тлъст държавен договор, така мисля! Джон Ръсел няма да се оттегли и това е то!

Погледът на Силия сновеше със злобно задоволство между Фреди и Али. Мълчанието беше много притеснително. Фреди спокойно пушеше цигарата си.

— Мисля, че забравяш нещо — каза тихо той.

— Не е вярно — отговори раздразнено Виктор.

— Забравяш, че докато имаш по-голямата част от ценните книжа в една или две корпорации, над шестдесет процента от тях са подпомагани от „Корнелиус ойл“ или „Корнелиус шипинг“.

Родерик нервно потри бузите си. Той разбираше за какво ще стане дума.

— Всяко голямо дарение на политически кандидат от която и да е от тези корпорации може да бъде спряно с вето от акционерите на главните компании — продължи Фреди. — Член седемдесет и шест от Хартата на корпорациите, ако ти се иска, можеш да го прочетеш отново.

Силия зачука с бастуна си по пода.

— А какво предлагаш ти? — попита тя с леден глас. — Да гласуваме?

— Това не е лоша идея — отговори Фреди. — Всички, които са съгласни Джон Ръсел да оттегли кандидатурата си, да кажат „да“.

— Да — казаха Фреди и Али заедно.

Виктор се изсмя.

— Това е глупаво. Даже и баба да е на ваша страна, ние все пак имаме повече гласове.

— Да — каза Тес.

Родерик се изкашля.

— Надявам се, че не говориш сериозно, Фреди. Ти знаеш какво би означавало това.

— Съвсем сериозен съм — потвърди Фреди. — Искам изведнъж да осъзнаем какво представляваме. Ти не искаш ли? Осъзнай факта, че всички ние се казваме Корнелиус, дори и да сме на различни становища.

— Ти не си с ума си — каза Виктор. — Това е най-глупавото нещо, което съм чувал. Кой според теб поддържа този бизнес? Какво ще допринеса, ако ме осъдят?

— Няма да те изпратят в затвора — каза Фреди. — Позволил си на някакво глупаво момиче да се спусне в плувния ти басейн. Това не спада точно към групата от пет до десет години.

Отвън се чу шумът на приближаващ самолет. Родерик погледна часовника си и каза:

— Това вероятно са първите гости. По-добре да отложим това неочаквано събрание и да го довършим по-късно.

— Не — каза остро Силия, като вдигна ръка. — Искам да знам къде сме. Искам да знам дали вие тримата наистина гласувахте срещу нас. Искам да знам дали сме приятели или врагове.

— Аз заставам зад Виктор — обади се Дик Марини и погледна Фреди. Това беше казано с многозначително натъртване.

— А ние сме против — отговори Али. — И то сериозно, Силия. Притежаваме твърде голяма част от Америка и контролираме живота на твърде много хора. Голяма част от нашите пари са изложени също на риск. Ако тази фалшификация се разкрие, кой ще ни повярва отново след три или четири години? Мисля, че е крайно време тази фамилия да стъпи на чисто — каза тя просто.

 

 

Същата тази вечер Фреди се качи при Хестер.

— Ти беше очарователна — каза й той. — Всички дами те обичат.

— Не направих нещо много — каза Хестер. — Просто им дадох много пари.

— Ти знаеш, че Джон Ръсел не се съгласи да си оттегли кандидатурата — каза й той.

— Да — кимна тя. — Но все пак ще се съгласи.

— Ще го накараме ли?

— Това означава да упражниш натиск върху Виктор, нали?

— Разбира се.

— Искаш ли да се упражни голям натиск върху Виктор?

Фреди потърка очите си.

— Не искам. Но не знам дали имаме голям избор.

— Това ще раздели фамилията — подсказа му тя.

— Да, но фамилията не е ли била винаги разделена? Струва ми се, че Йохан е бил две личности и е създал два вида хора.

Хестер се усмихна. Тя отвори едно странично чекмедже на тоалетката си и извади оттам смачкано парче хартия.

— Това е нещо, което твоят чичо Джон направи преди много години. Искам ти да го притежаваш.

Фреди пое листа. С детски почерк беше написано:

„Моят баща е много богат и е милиардер, собственик на «Корнелиус ойл». Той е много стар и няма коса. Обичам, когато не е вкъщи, защото майка ми ми позволява да вечеряме в стаята с градината. Баща ми е много стриктен и трябва да правим това, което казва. Бих искал за рождения ден да му купя хубава перука, защото макар да е стриктен, ми е баща. Той има самолет — тримоторен форд.“

Фреди го прочете два пъти и след това нежно го сгъна.

— Йохан обожаваше това — каза Хестер. В очите й имаше сълзи. — Той обичаше да казва, че това е най-малкото нещо, което някой някога е написал за него. Знаеш ли, той беше много чувствителен човек.

Фреди кимна. Наведе си и я целуна. После каза:

— Спи спокойно — и излезе от стаята. Мина през галерията и в жълтеникавата светлина той чувстваше, че Йохан, Джон и всички познати на фамилията Корнелиус — обичани, мразени или с които е правен бизнес, всички те бяха край него.

Той чу бученето на самолета, който излиташе от острова. Това сигурно беше Виктор, който тръгваше за Спиърмънт. Родерик и Силия вече си бяха заминали, затворени в дългия черен седан флийтууд, без дори да махнат с ръце. Тес тръгваше за Калифорния сутринта, а Али щеше да прекара няколко дни с приятели в Линууд, преди да се върне при своя бизнес във Вашингтон. Той слезе долу, мина през всекидневната и през френския прозорец излезе навън. Поседя малко на полуосветената тераса, заслушан в звуците на бухалите. После се върна вкъщи, за да вечеря студена шунка и картофена салата.

 

 

Вещи, свързани с живота, за който разказваме, имаше навсякъде. Бяха разпръснати по цяла Америка, прашни и забравени, и до ден-днешен ги има още. Училищното съчинение, което Хестер даде на Фреди, беше само една малка част от хиляди подобни. А има много, които отдавна са изчезнали.

В антикварен магазин в Милуоки се намира истинската железничарска свирка, дадена на Даниел Форстър от железничаря в Бротън, която Форстър беше надул като луд. На една къща в Клебърн, Тексас, виси една от лампите от автомобила на Йохан Корнелиус с марка „Ню Орлиънс“ и собствениците я палят понякога. Още съществуват фрагменти от облицовката на самолета С-1, които служат за покрив на една барака за инструменти в Западна Вирджиния. А един фермер, който отглежда пилета, при специални случаи кара черешовочервеното бентли на Силия.

Някои от предметите са чудесни, други неописуеми. Смарагдената огърлица на Ариадна беше изпратена на родителите й, които след четири месеца я продадоха, за да съберат пари за нова къща. Сега принадлежи на съпругата на собственик на супермаркет в Южна Пасадена. Крановете на банята, където Беатрис Мълинър се самоуби, са монтирани в бензиностанция в Галвстън и до ден-днешен се използват за пълнене на радиатори. Колата „Силвър Ероу“, в която Хейзъл Сиймур беше откарана на гарата в Линууд, е колекционерска скъпоценност и се намира в частен музей за коли в Уако, Тексас.

Ако потърсите внимателно, и другаде можете да намерите бижута, автомобили, самолети и проядени от молци кожи. Може би бихте намерили плочите на Дюк Елингтън, които притежаваше Джон, само че вече са напукани и прашни и са изложени в Гринуич Вилидж. Или картината на Лох Ломънд, която висеше в стаята на Карина. Може да намерите и пепелника „Гленигълс“ на Едуард Секер или юридическите книги, подвързани с кожа, които принадлежаха някога на Дейвид Букбайндър. Всяка фамилия, всяка история оставя нещо след себе си.

Ще бъде безсмислено обаче да питате за хората. За Родерик, Силия, Виктор, Фреди, Тес и Али, дори за Хестер и за отдавна починалия й съпруг. Никога няма да може да кажете дали те бяха щастливи или нещастни, дали бяха доволни или тъжни, или разкъсани от вина. Можете само да кажете, че те бяха богати.