Георги Марков
Задочни репортажи за България (97)

КАСИЕРЪТ

Повикаха ме по справка в счетоводството на един от най-активните културни институти. Трябваше да подпиша продължение на просрочен договор. Но счетоводителя го нямаше и ме поканиха да го почакам в стаята, която той разделяше с касиера, който пък по същото време беше отишъл в банката за пари. Когато влизах, видях, че на столовете в коридора търпеливо чакаха неколцина души, добре познати на софийското общество писател, режисьор, актриса и двама актьори. Понеже нямах настроение за приказки, предпочетох да не се присъединя към тях, а да си остана вътре, в стаята, с надеждата, че счетоводителят скоро ще се завърне.

Но вместо него се появи касиерът. Трябва да беше нов, защото не го бях виждал преди. Петдесет-петдесет и пет годишен, с леко прошарени коси, силно измършавяло лице с почти мъртвешки вид и малки, едва загатнати мустаци. Всичките му лицеви кости изпъкваха като у гол череп. Ала в пълен контраст с всичко около тях бяха очите му — тъмни, дълбоки, пълни със сила и живот. Има хора, на които погледите сякаш се разтварят без следа в пространството и е все едно дали човекът ви гледа или не. И има хора, чиито погледи са като прожекторни лъчи и вие мигновено ги чувствате, щом са отправени към вас.

Касиерът ме погледна въпросително, изслуша моето обяснение, че чакам счетоводителя, кимна в знак на съгласие, че мога да остана, и постави тежката си голяма чанта върху своето бюро. После седна, отвори тежката зелена каса и бавно започна да подрежда пачките с банкнотите. Всичко това той вършеше някак машинално, като че действията на ръцете му нямаха нищо общо с погледа му. Накрая извади дебела папка, в която явно бяха документите за плащане на онези, които чакаха отвън. Той се порови в нея за секунда-две, стана, отвори вратата и покани първия чакащ да влезе. Беше режисьорът В., известен с репутацията си на амбициозен и нахален пробивач. Той не влезе, а нахлу в стаята със запалена цигара в устата, притегли стола срещу касиерското бюро, тръшна се на него и веднага кръстоса крака, като се изпъна назад в повелителна поза.

Видях, че очите на касиера с тънка чувствителност проследиха движенията на В.

— Помислих си, че ще дадете предимство на дамата — каза той с доста мек, но отчетлив глас.

— Няма дами! Има жени! И има равноправие! — моментално отвърна режисьорът и се изсмя, смятайки, че бе проявил остроумие. — Я да видим колко са ме оценили!

Касиерът леко въздъхна и погледна в папката.

— Три хиляди и петстотин — каза той и отново вдигна очи към режисьора, очаквайки неговия коментар.

— Хмм! Не е лошо! Не е лошо! — възкликна В. Даже доста по-добре, отколкото очаквах!

— Колко точно очаквахте? — внезапно попита касиерът.

— Очаквах да ми сложат втора категория… значи около две хиляди и нещо, но, слава богу, плащат за името, а не за работата…! — той пак се изсмя, смятайки, че отново е проявил остроумие.

Касиерът мълчаливо му посочи къде да сложи подписа си, което В. извърши с енергичен замах.

— Това са достатъчно пари — каза касиерът, взирайки се отново в своя посетител. — Нещо около две години много добра работническа заплата!

— Еее! Стига с тия сантиментални сравнения! — В. разпери ръце пред себе си. — Не можеш да сравняваш боза със симфония, колкото и добра да е бозата и колкото и лоша да е симфонията!

— Но можеш да сравняваш симфония с боза! — бавно и твърдо отвърна касиерът.

Тук за пръв път режисьорът трепна и погледна подозрително човека срещу него. До този момент той едва ли го бе забелязал, все едно касиерът беше компютър за извършване на плащания.

— Какво искаш да кажеш? — с неприязън запита той.

— Нищо особено — усмихна се касиерът. — Струва ми се, че това са доста пари!

— Много или малко, на тебе какво ти влиза в работата! — повиши глас режисьорът. — Ти си тук, за да плащаш това, което са определили!

— Това и правя! — отвърна невъзмутимо касиерът й сега с очевидна наслада взе първата пачка банкноти, махна опаковката й и започна бавно да ги брои.

Настъпи тягостна тишина, която може би подготвяше следващия удар на касиера.

— Всичките ли ще ги броите така? — попита нетърпеливо В.

— Да — отвърна онзи и добави: — След като сте положили толкова много усилия, за да изработите тези пари, ще имате още малко търпение да почакате да ги преброя! Това поне ми влиза в работата!

— Добре, локате ги преброите, аз ще отида да си свърша една работа!

— Тогава по-добре е да влезе следващият, пък когато се върнете, ще ги броим отново! — касиерът тихо тържествуваше.

— Не можеш ли да ги преброиш и да ги оставиш в един плик! — В. се дразнеше. — Аз ти вярвам!

Касиерът сиря да брои, дръпна се назад и гледайки онзи в очите, каза:

— Вярвате ли ми?

Режисьорът изпадна в пълна конфузия. Той не знаеше как изобщо да приеме тези думи. Извади кутията с цигари, опита се да запали нова цигара, но тогава разбра, че старата още гори в устата му и в объркването си постави горящата цигара обратно в кутията.

— Вие можете да ми вярвате — продължи безпощадно касиерът, — но аз не ви вярвам!

— Защо да не ми вярваш? — глухо попита В.

Касиерът продължи да брои парите, като поставяше всеки 20 банкноти на отделни купчинки. Внезапно той каза:

— Видях вашата постановка!

За режисьора тези думи бяха спасителен пояс.

— Аааа, така кажи, де! — извика с известно облекчение той. — Сега знам защо ме мразиш.

— Аз не ви мразя! — каза касиерът, като продължи да брои. — Не ми влиза в работата да мразя тия, на които плащам!

Но В. не обърна никакво внимание на последните думи, защото явно мисълта му се бе отправила в нова посока.

— Знам — каза силно той, — че искаш да ми кажеш, че филмът беше една фъшкия! Е! Представи си, че преди ти да ми кажеш това, аз сам ти кажа, че филмът беше две фъшкии! Аз сам ти го казвам! Ти няма да намериш втори човек, който да каже такова нещо за собственото си произведение! — В. продължи разпалено, явно опиянен от съзнаването на своята собствена искреност. — А това, че ти го казвам, означава, че знам много добре какво правя, означава, че все пак съм честен човек и ти трябва да ми повярваш!

Докато произнасяше цялата тази реч, той скочи на крака и се надвеси над касиера, като опря и двете си ръце върху бюрото му. Когато спря след декларацията, че е „честен човек“, касиерът с присъщата си бавност повдигна глава и многозначително се усмихна. Между лицата на двамата имаше не повече от 20 сантиметра. И тази близост се оказа твърде болезнена за режисьора. Той отскочи назад и тръгвайки през стаята, без изобщо да обръща внимание на моето присъствие, продължи с мелодраматичен тон:

— Знам защо се смееш! Знам какво ще кажеш — честен човек, пък продава две фъшкии за три хиляди и петстотин лева! Е, добре, ама аз ще ти кажа, че такава стока се търси, това се иска и това се плаща! Тия парични знаци със свети Георги, дето ги броиш, са предназначени за такава стока. И ще ти кажа още нещо…, че понякога е много по-трудно да произведеш фъшкия, отколкото нещо по-свястно! Така че тука се плаща унижението, мъката да гледаш какво си произвел, да живееш с вида му и с миризмата му… Това се плаща. И затова така добре се плаща!… И касиер като тебе трябва да дава парите бързо, тихо, без да пита, с дискретност, както се плаща на почтена проститутка…! — В. беше силно развълнуван. Може би той преиграваше някои моменти, но аз имах чувството, че искреността надделяваше играта…

— Но вие сам казахте, че не се плаща за работата, а за името ви! — каза кротко касиерът.

И това беше последният, фаталният изстрел.

— Името ми?… Какво име? — очите на режисьора светнаха, пронизани от най-болезнено чувство. Той втренчи поглед в касиера, който мълчаливо се усмихваше. После В. изкрещя с почти истеричен глас:

— Какво ме гледаш, бе? Защо се смееш, бе? Кой ти дава право да ми се смееш! Докога ще броиш тия проклети пари!?

— Парите ви са преброени! Ето — касиерът започна с две ръце да тласка купчината пари върху бюрото си по посока на режисьора. Като ги прекара до края на бюрото, той отново се дръпна назад, в предишната си поза на някакъв върховен съдия и очите му, още по-изразителни и силни, се спряха върху тръпнещото лице на разстроения режисьор.

В последвалата огромна тишина старият касиер остана неподвижен почти като статуя с отлети веднъж завинаги черти. В същото време лицето на В. постепенно се измени до неузнаваемост. От самонадеяния нахален пробивач не остана нищо. Той приличаше на човек, поразен от крайно неприятно откритие.

Сетне, без да каже дума, той се обърна и излезе, оставяйки парите върху масата.

В този момент счетоводителят, когото чаках, дойде и ме отведе в стаята за договорите. Бях толкова слисан от сцената, на която присъствах, че дори не се сетих да запитам откъде се беше появил този странен касиер. Но вечерта в клуба чух още два разказа за него, които потвърдиха, че нищо от онова, което бях видял, не беше случайно. Единият разказ беше на колегата писател, когото бях видял пред вратата и който също е трябвало да получи някаква голяма сума за сценарий. Касиерът бе изтръгнал от него признанието, че всъщност сценарият не бил работа на писателя, а представлявал крайният продукт от действията на две дузини институти и хора.

— Сценарият е всичко друго, но не е мой сценарий! — извикал писателят, силно провокиран.

— Поне парите са ваши! — казал касиерът с убийствена смиреност. Все пак писателят грабнал парите и затръшнал вратата зад себе си.

Но може би най-интересен беше разказът на актрисата. Там срещата с касиера се беше развила в съвсем друга посока. Сумата, която тя трябвало да получи, била съвсем мъничка, нещо от порядъка на двайсет или трийсет лева за изпълнението на някакво кратко стихотворение. Касиерът казал, че чул стихотворението и попитал актрисата колко щастлива е била да може да изрази така вярно великолепните стихове. Той я помолил тя да ги каже отново пред него и когато тя ги казала, той дълго мълчал, докато накрая се сепнал и извинително рекъл:

„Двайсет лева, нали?“

Тя почувствала, че не бива да взима парите, че ако ги вземе, всичко някак отивало по дяволите. Между няколкото стиха и няколкото банкноти имало цяла пропаст.

„Той ме накара да почувствам, че нямам право да продавам това изпълнение за никакви пари! Ако щете вярвайте… аз се извиних и си отидох…!“

Видях, че мнозина от присъстващите в клуба не й повярваха. Че как така ще остави пари, които й се полагат. Ами тя е работила за тях! Хм! Прави се на интересна!

Няколко дни по-късно ми казаха, че режисьорът В. и колегата писател се оплакали на въпросния институт от работата на касиера. И понеже вече имало много подобни оплаквания, този най-странен касиер бе сменен. И никой човек на изкуството повече не го видя.