Георги Марков
Задочни репортажи за България (3)

ЕХО ОТ СТУДЕНТСКИТЕ ГОДИНИ

Решителната и фатална промяна у нас стана през времето на моето студентство. Когато моят випуск постъпи в Политехниката през 1947 година, ние бяхме жители на един свят. Когато завършихме образованието си през 1952 година, ние вече бяхме жители на друг свят. Символично или не, през този период от „господа“ ние станахме „другари“. Кандидатстудентските изпити, през които преминахме, все още отразяваха в голяма степен „буржоазното“ чувство за обективност и справедливост, защото в университетите наистина влизаха най-добре подготвените. Само пет години по-късно вече нямаше и помен от обективна конкурсна система. Настъпи царството на „моя човек“, на връзкаджийството, което и до ден днешен си остава главен метод за подбор на хората и главно качество за постигне на всякакъв личен напредък. Тъкмо в тия пет години беше разрушена вековната стена на народните нравствени скрупули и беше захвърлено завинаги понятието „критерии“.

Но още в самото начало всред нас, новите студенти, се появиха невзрачни лица на млади хора, които не само че не бяха държали никакъв конкурс, но някои от тях дори нямаха завършено средно образование. Те бяха вкарани в университета по силата на някакви тайни и невероятни привилегии. И макар че бяха доста далече от науката, която трябваше да изучават, лицата на тези странни колеги започнаха да придобиват особена важност. Не рядко под връхните им дрехи можеше да се види очертанието на пистолет. Първото чувство, с което те се отнесоха към нас, другите студенти, беше това на необяснима ненавист и постоянно подозрение. Особено силна бе тяхната омраза към всеки по-блестящ студент или пък по-оформена личност. Те отсъствуваха много често от лекции и се събираха на дълги тайни заседания, които често траеха до късно през нощта. Ние виждахме как те ни следяха, как подслушваха разговорите ни и как лицата им ставаха все по-заплашителни. Те бяха организаторите на всякаква обществена проява и издевателствуваха над нас, като ни възлагаха задачи, които нямаха нищо общо с учебния процес. Влачеха ни по митинги, събрания и трудови бригади и изискваха от нас да скандираме техните лозунги. Те бяха тези, които организираха студентските кръжоци за изучаване на партийни пропагандни материали. Учебната подготовка на повечето от тях беше равна на нула, но те взимаха изпитите си по мистериозен начин. Няколко години по-късно, когато сам преподавах на един студентски курс, механиката на това изпитване ми стана ясна. Просто един от заместник-министрите на леката промишленост ми се обади и ми заповяда да пиша тройка на една безнадеждна студентка, която била „наше дете“.

„НАШИ“ и „ВРАГОВЕ“ — това бяха двете най-важни понятия, които заеха централно място в живота ни през тези години. Започна безмилостно деление на хората, което надвишаваше жестокостта на расистките деления, защото обричаше хора на страдания не за периода на една война, а за цял живот. Както ни бе обяснено, това следваше от Сталиновата формулировка за интензифицирането на класовата борба в преходния период. В страна като България, където никога не е имало изразени класи, нито класови борби, нито пък крещящо социално неравенство, Сталиновата теория доведе до изкуствено раздухване на класов конфликт, който ще си остане един от абсурдите на времето. „Всеки българин ще намери на тавана цървулите на дядо си“ е популярната фраза, която най-точно отразяваше безкласовия характер на нашата страна от онова време. Отначало това дивашко деление на хората се извършваше с онази категоричност, с която се маркира добитъкът за клане. Но ако при добитъка са прилага известен критерий, то при маркирането на хората произволът бе невероятен. Огромен брой невинни хора, дамгосани като врагове, трябваше да платят скъпо и прескъпо. Но ако тогава смятах, че ставаше въпрос за отделни грешки, години по-късно ми стана ясно, че всъщност справедливостта или несправедливостта нямаше никакво значение. Важното беше да се проведе процес на деление, който да всее пълен страх и объркване във всяко живо същество. Толкова повече че понятието „НАШ“ се оказа силно относително. И за да може човек да остане „НАШ“, трябваше да дава доказателства за това всеки ден. „НАШИ“ И „ВРАГОВЕ“ беше повод за подлагане на жестоко изтезание на цял народ, за разбиване и унищожаване на естествени човешки връзки, за насъскване на всеки срещу всеки. Години по-късно щях да видя документално как съветската държавна сигурност и българската й агентура бяха организирали и поставили на българска сцена тази адска пиеса, написана лично от Йосиф Висарионович Сталин, в която трябваше да играе цял народ.

И когато през 1948–49 година се развихри безогледната вълна на студентските чистки, когато пред вратите на университетите чакаха камионетките на държавна сигурност, за да приберат току-що изключени студенти, на всички ни стана ясно каква наука бяха изучавали през цялото време нашите мрачни колеги. Внезапно и абсурдно се оказа, че най-способните, най-талантливите, най-изявените студенти трябваше да напуснат науките, за които бяха призвани. Никога няма да забравя голямото събрание в аулата, когато се четяха списъците на изключените от студентските организации, което значеше автоматично изключване и от политехниката. Няма да забравя варварската тишина, всред която жертви и оцелели гласуваха с убийствено единодушие „за“. Сега си мисля, че всички ние бяхме толкова уплашени от арестите, побоищата и жестокостите, които заливаха същевременно цялата страна, че никой не смееше да се обади. И все пак тогава моят колега Павел, който беше един от блестящите математици на курса, с политически „стабилно“ минало, не можа да понесе картината на всеобщото унижение. Той се надигна и сред каменна тишина твърдо каза: „Това, което правите, е позорно. Изключвате най-добрите студенти. За какво е всичко това. Трябва да ви кажа, че ме е срам да бъда повече студент.“ Едва изрекъл последните думи, и някой го предложи да бъде включен в списъка. Всички безмълвно гласуваха. Тази невъздържаност на Павел му струваше три години черна трудовашка работа. Не съм сигурен дали, ако имаше повече като него, нещата щяха да се развият по-иначе. Постъпката на Павел беше рицарска, красива, но една от най-характерните черти на комунистите е тяхната пълна нечувствителност към нравствена красота, към всяка проява на рицарство. Благородният жест, красивата постъпка на противника не възбуждат у тях никакви вълнения. На жеста на рицаря, който хвърля ръкавицата си към своя противник, се отвръща със сопа по главата или камък в тила.

През тази зима — 1948–1949 година, ние, останалите в оределите курсове, бяхме вече „другари“. Нашето другарство се изразяваше в мълчаливо подчинение, страх, сервилност, участие във всевъзможни масови прояви като: агитки, трудови дни и кръжоци по изучаване биографията на другаря Сталин или пък тази на Георги Димитров. Ние трябваше да произнасяме фрази, в които никой не вярваше, нелепости от рода на „най-гениалният вожд, баща и учител на цялото прогресивно човечество“. Нашата интелектуална индивидуалност бе деградирана до тази на дресирани блеещи овце, но ни бе оставено мъчителното съзнание за положението, в което бяхме. Ние виждахме, че и нашите професори, между които учени с международна известност, хора с голям авторитет, се бяха свили в академичните си черупки и като че страдаха от още по-голям страх. Повечето от тях се преструваха, че са се отдали само на специалните си науки и не се интересуваха от действителността. Други съобразително и бързо приеха новата политическа религия, което стабилизира позициите им. Курсовите и факултетните ръководства на младежката организация имаха по-голяма власт от администрацията. Списъците, които тези ръководства бяха изготвили за изключване на студенти, не бяха тяхно дело. Бяха им донесени от държавна сигурност и партийните комитети. Беше нещо обикновено да се викат отделни студенти в курсовото ръководство и да се разпитват, за да се изтръгне от тях информация за колеги или преподаватели. Някак естествено се създаде атмосфера на непрекъснато следене, при което и най-дребната неразумност можеше да има решителни последици. Постепенно чувството ни за самозащита се разви до такава степен, че всички малко или много придобихме мрачни лица и през втората половина на следването ни беше вече трудно да ни различат от истинските „другари“. Имаше някаква трагикомична надпревара всеки да се покаже по-католик от папата, за да заличи всякакво съмнение спрямо себе си и семейството си. Беше време, когато всеки упорито диреше по родословното си дърво какви да е факти за антибуржоазна, антимонархическа, антифашистка и прочие проява на някакъв роднина. Беше времето, когато огромен брой хора просто измисляха и фабрикуваха „прогресивни“ биографии. Ако си направите труда днес да прочетете безбройните мемоарни книги, които се издават у нас, вие ще се изумите от милионите подвизи, извършени срещу властта по времето на третото царство. Фабрикуването на героична комунистическа биография стана всеобщо явление, толкова повече че самите членове на Политбюро, генерали, видни ръководители даваха тон в измисляне на несъществуващи свои подвизи. В този лов на героични моменти всичко безкрайно се преувеличаваше, невинни арести за пиянство се превръщаха в политически актове; предаването на една бележка от Пешо за Гошо ставаше опасна дейност на партиен куриер; една петолъчка, надраскана в градския клозет, ставаше равна на залпа на „Аврора“; технически грешки по некадърност ставаха саботажи, а познанството с този или онзи наистина активен комунист ставаше по-скъпо от майчиното мляко. Знам наистина смешни истории за написването на прогресивни автобиографии. Но тъй като настоящето беше по-важно от миналото, развихриха се истински театрални представления. Твърде често те прескачаха мярката и ние се озовавахме в положението на Швейк, който изпълнява заповедите буквално. Когато във вестниците се появи портретът на Маруся Тодорова, която започна да тъче на двадесет или петдесет текстилни стана, някои от моите колежки веднага направиха косите си като нейните. Меките шапки изчезнаха и вместо тях почти всички носеха каскети или „сталинки“. Появи се тенденция за груби, мъжествени обноски, за които се предполагаше, че са пролетарски. На събрания две трети от изказванията на всички съдържаха изрази: „както ни учи другарят Сталин“ или „както казва нашият любим вожд, другарят Димитров“. Често пъти цитатите бяха неверни, но кой дръзваше да прекъсне представлението…, защото това беше борба за оцеляване.

Затвори и концлагери бяха препълнени. Безброй хора минаха през стъргалото на милиционерските участъци, където вилнееше с все сила врагоманията. Всички наши отношения в основата си се изграждаха върху подозрението, че този до теб ти мисли злото. Роди се и разцъфтя най-ярката национална параноя, че всеки е възможен агент на държавна сигурност. Едва ли има полиция по света, която някога да е всявала по-голям ужас и страх от нашата родна държавна сигурност през тези години. И до ден днешен изразът „човек на Де Се“ предизвиква силна реакция, човек моментално сменя цвета на лицето си. Процъфтя също и доносничеството. Един от най-практикуваните методи от страна на всевъзможните власти беше да се извика някой гражданин и да се върти дотогава, докато каже нещо срещу друг гражданин. След това се повикваше вторият гражданин и му се поднасяше казаното от първия, което, тъкмо защото беше невярно, водеше до силна реакция и той „натопяваше“ дълбоко нещастния първи гражданин, който пък, отново повикан, даваше обилен верен и неверен материал срещу втория. Целта на новите властници беше да смразят хората, да ги опълчат един срещу друг. Години след това можех да наблюдавам последователното и педантично прилагане на тази теория на „Разделяй и владей“. Това пък естествено доведе до желанието всеки да бъде човек някому, т.е. всеки да се заслони под крилото на някой силен, като му служи. Защото разделението не беше само долу, в низините, а и горе, по върховете, където се водеше борба на живот и смърт между разните партийни групировки и главно между пристигналите от чужбина съветски агенти начело с Георги Димитров и Вълко Червенков и, от друга страна, местните партийни ръководители. Впоследствие тази борба щеше да приеме различни други форми, но никога нямаше да стихне, защото целта беше никой да не е сигурен, всеки да се бои.

Твърде скоро от наивни и невинни млади хора, свързани с естествени човешки и приятелски връзки, с любов и вяра към хората и света, ние се превърнахме в призраци на подозрението, страха и взаимната омраза, в маркирано стадо, където всеки се опитваше да избута съседа си, за да спечели сам няколко минути повече.

Ние вече бяхме „другари“.

* * *

През лятото на 1948 година всички студенти от нашия факултет се намериха на 45-дневна бригада край Дунава, където правихме тухли. От това време е споменът за първата и най-ярка несправедливост, която впоследствие щеше да стане основен партиен и държавен принцип. Докато ние, обикновените студенти, трябваше да работим по 12 часа на ден с убийствено темпо, партийните другари, които бяха назначени кой знае от кого за командири, се излежаваха по цял ден и играеха волейбол. Имаше някакъв цинизъм в картината на тичащи преуморени студентки, които носеха тежките калъпи за тухли и зад тях, зад мрежата, самодоволните лица на командирите, които си играеха волейбол. Работата бе непосилно тежка и някои от нас платиха със здравето си. Същата есен се озовах в санаториума за туберкулозни студенти край Владая и от това време съм запомнил странната среща с Георги Димитров. Бяха тежки години и много хора умираха от туберкулоза. Но в този студентски санаториум атмосферата бе винаги оптимистична, весела. Вечер всички, които можеха да стават от леглата си, слизаха в хола, където сядаха да играят табла, шах или карти. Главно се играеше бридж на приятелски начала. Комарът бе напълно непознат. Една ранна вечер, датата не помня, но преваляваше сняг, в хола се бяхме събрали около 40 студенти и студентки, играчи и кибици, които бяхме заобиколили масите. Всички бяха улисани в игрите, чуваше се обикновената полуглъч, просечена от време на време от кашлица. Внезапно входната врата се отвори. Бях седнал с лице към вратата и видях да се появява „вождът и учителят на българския народ“. С него беше и телохранителят му, който, мисля, се казваше Кольо Моряка. Димитров се спря за миг, огледа се и сякаш беше готов за обичайното шумно посрещане, аплодисменти и скандирания на името му. Дори лицето му бе приело този снизходителен израз на човек, който е свикнал с приветствия. Ала странно, никой дори не повдигна глава от масата, сякаш бе влязъл бай Николай портиерът. Видях, че всички бяха толкова улисани в игрите, че нито един от студентите не забеляза влезлия. Изглежда, че само аз го следях с особено любопитство. Той продължаваше да стои при вратата и сякаш сам не можеше да повярва, че появяването му не бе предизвикало никаква реакция. Човекът, когото пропагандната машина на режима наричаше „най-великия българин“, който бе придружаван от нестихващото ехо на собственото му име, който явно сам се смяташе за свръх-герой или полубог, внезапно се сблъска със студено пренебрежение. Ако той беше нормален гражданин, нямаше да му бъде трудно да открие, че хората просто не бяха го видели. Между тях имаше немалко комунисти. Но параноята му се развихри с пълна сила. Забелязах как лицето му смени цвета си, адамовата му ябълка заигра, очите му пламнаха и в следващия миг той нададе пронизителен писклив вик: „Студентииии! Какво е това Монте Карло? Комарджиии! Картаджиии! Срам и позор! Затова ли народът ви е пратил тука! Играете карти с народните париии…“

Той продължаваше да крещи като луд, беше напълно извън себе си и гледайки го, аз си мислех колко нищожен и малък беше този човек, който можеше да изригне с такава омраза и ненавист заради едно наистина невинно пренебрежение. Лицето му трепереше, ръцете му трепереха, цялото му тяло се друсаше. Всички студенти моментално се обърнаха, мнозина скочиха на крака, един с по-голямо самообладание се опита да каже нещо извинително, но лайпцигският лъв ревеше до скъсване на гласа, след което изхвърча навън и тресна вратата. Някои след това казаха, че бил пиян.

Но от този момент студентският санаториум, в който ми бе съдено да прекарам много пъти дълги месеци, беше единственото лечебно заведение в страната, където внасянето на карти за игра бе смятано едва ли не за национално предателство.

Това всъщност беше вторият път, когато видях Георги Димитров отблизо. Първият беше по време на изборите за Велико народно събрание. В този слънчев неделен ден той пристигна при избирателния пункт в старата сграда на княжевското читалище. Видях го, изпъчил рамене, енергично да влиза вътре, придружен от няколко души. После, след около десетина минути, той излезе по невероятен начин, заобиколен от сподвижниците си, които се опитваха да го успокоят, докато той, пламнал от гняв, крещеше думи като „Сволочи! Народни врагове! Фашисти!“ и т.н. Махаше с ръце и се заканваше на някой, който бе останал вътре. Какво бе станало? Мнозина възрастни княжевци помнят и разказват тази сцена. Влезлият Димитров е бил посрещнат със ставане на крака и внимание от цялото избирателно бюро.

„Кой тук е застъпникът на опозицията?“ — запитал навъсено той.

„Аз, господин Димитров“ — обадил се застъпникът Васил, който също от уважение стоял прав. Васил бе студент по архитектура, която не му позволиха да завърши, герой от войната, един от най-честните и смели хора, които Княжево знаеше.

„Ти ли!?“ — извикал Димитров и леко се олюлял. — „Ти знаеш ли, че си предател! Знаеш ли кому служиш и знаеш ли къде ще отговаряш!“ — изведнъж гърлото на „вожда и учителя“ се отприщило и той крещял несвързана поредица от най-обидни и невъздържани думи. Очевидно бил много пиян. И тук Васил внезапно повишил глас и строго му казал:

„Господин Димитров, в днешния ден, когато се решава съдбата на България, когато на избирателите не е позволено да пият, как си позволявате вие, кандидатът за народен представител, да влизате тук пиян! Напуснете!“

Напълно загубил контрол върху себе си, Георги Димитров се хвърлил да го удари, но яките княжевски селяни се бяха намесили и той трябвало да напусне. Впоследствие това сблъскване едва не струва живота на Васил. Последваха дълги години на концлагери и затвори, които затриха младостта му.

Но ние, студентите от Политехниката, трябваше наред с науките си да изучаваме биографията на този гост от Москва, да повтаряме празните му фрази и да се чудим какво общо имаше той с нас, с нашия живот, с нашата България. Той, псевдогероят, продукт на целенасочена пропаганда, не можа да издържи срещата с един истински, обикновен български герой. И затова той реагира като отмъстително малко човече, което през целия си живот бе служило някому. Никога нито за миг не бях изпитал каквото и да е положително чувство към този съветски гражданин, от когото всъщност започна трагедията на страната ни. Човек трябва да бъде безкрайно сляп или безкрайно продажен, за да не види, че Димитров въведе у нас съветския стил на управление, където властта е противопоставена на обикновения човек, той бе този, който въведе унизителната ритуалистика на боготворене на вождове, на височайше снизхождение, което дори Наполеон не си е позволявал. Той беше този, който докара черните лимузини и спусна тежки пердета между себе си и обикновените хора, и той беше този, който позволи страната му да бъде непоправимо ограбвана и съсипвана от тия, които го бяха изпратили да я колонизира. Той въведе методи и порядки, за които много поколения българи, дори след десет века, ще четат с онова чувство за срам, с което днес четем за интригантското царство на Борил.

По същото време видях отблизо и Трайчо Костов. Когато го снеха от високите му постове, за известно време той беше директор на Народната библиотека. Парадоксално се говореше, че започнал да превежда романа на Василий Ажаев „Далеч от Москва“. Романът се появи по-късно в друг превод. Снетият Трайчо Костов дойде да живее във вилата на Голдщайн, в Княжево, която бе съседна на нашата къща. Виждах го на няколко пъти да се спира и разговаря с дядо ми. Изглеждаше умислен, потиснат, сякаш предчувствуваше какво го чака. Винаги ще мисля, че в движенията му, в гласа му имаше нещо много различно в сравнение с другите членове на Политбюро, които сега ми приличат повече на восъчните фигури на мадам Тисо. Дядо ми се оплакваше от тежкия живот и Трайчо Костов с тъжна усмивка му казваше, че е преходно време, че нещата ще се оправят. Няколко месеца по-късно го обесиха. Години след това очевидци от неговия процес ми разказваха как следователят е биел продължително Трайчо Костов с тънка пръчка по носа…

Докато го съдеха, из цялата страна се разиграваха оргии от събрания и митинги, на които всеки наричаше Трайчо Костов с най-отвратителни имена. По болниците ни вдигаха на крака за събрания, които завършваха с агитки, скандиращи „Смърт! Смърт!“ Малко неща до ден днешен са ме изпълвали с по-голям ужас и отвращение от тези оргии на човешката ненавист и низост. И българските вестници, които изляха помийни потоци върху Трайчо Костов, никога не намериха и най-малката доблест да се извинят. Много пъти съм се чудил как човек може да чете тези вестници, когато толкова пъти те бълваха купища от лъжи, измами и заблуди, когато изпращаха невинни хора на смърт, когато пееха хвалебствени химни за най-големи престъпления и боготворяха престъпници. Как може „Работническо дело“ да продължава да съществува, когато в броя му от 21 декември 1949 година името на Сталин е споменато над 300 пъти?…

Но онова, което ме порази тогава, беше освирепяването на нашите другари, „активистите“. Имаше толкова граждани, които предлагаха какви ли не жестоки наказания за човека, когото година преди това боготворяха. Имах чувството, че бясната омраза срещу Трайчо беше тяхна лична органична необходимост, те имаха тази нужда да мразят и Сталин я удовлетворяваше. Когато беше съобщена новината за обесването му, имаше хора, които започнаха да танцуват. Един невзрачен лекар, който след година щеше да се издигне до шеф на правителствената болница, вървеше по коридора на санаториума и казваше, че това бил най-щастливият ден в живота му. Това не беше фанатична лудост, а необходимост, командвана от угоднически инстинкт. Защото, забележете, всички тия другари мразеха Трайчо Костов ПУБЛИЧНО. Мразеха го, когато други можеха да ги видят и чуят. Мразеха го, защото тази омраза се заплащаше богато, възнаграждаваше се като подвиг. Не мислете, че те, в огромното си мнозинство, вярваха във вината му. Ако някой от тия пълни с омраза хора твърди, че е повярвал — или е бил безкрайно тъп, или пък просто лъже. Виждах ясно, че те знаеха, че Трайчо е невинен, но сякаш имаше лудо надпреварване всеки да излъже всекиго, че Трайчо е виновен.

Врагоманията се развихряше с убийствена сила. Може би мнозина се опияняваха от нея, защото тя освобождаваше въпросните човеци от всякакви човешки задръжки. Нека поне днес не се лъжем, като удобно виним за всичко Сталин. Трагичната истина е, че Сталин не беше сам, че Сталин никога нямаше и да съществува, ако не бяха сталинчетата, хилядите и хиляди негови последователи, безименни злодеи!

Историци и психолози ще кажат, че връзката е взаимна, а пък аз вярвам, че не Сталин създаде тях (както мнозина смятат), а че те създадоха Сталин и чрез него дадоха най-съвременното име на злото — сталинизма. Ако трябва да дам една точна характеристика на Сталинчето от мое време, ще кажа: това беше мъничко, енергично, амбициозно, злобно самотно същество, за което командуването, малтретирането, заплашването и тероризирането на други човешки същества бе психопатологична необходимост. Сталинчето искаше да бъде забелязано, че съществува, искаше светът да го види, да го чуе и някак да му се поклони. И тъй като обикновено му липсваха способности да бъде добър земеделец, шивач, стругар, артист, тъй като му липсваха способности да бъде обикновен трудещ се човек, у него се бяха напластили завист и омраза към всички, които притежаваха тези способности, към добрия, човечен, хармоничен свят на толерантността и любовта, в който нямаше място за бесове. За нашите български сталинчета революцията не е била никога нищо друго освен удобен претекст за пускане в действие на струята от низши страсти и инстинкти, на дяволско удовлетворение, на болезнен комплекс за малоценност. Бруталното физическо смазване на чуждата воля се превръщаше в триумф на собствено превъзходство. Партията, социализмът и комунизмът бяха оправданието. И всред тази глутница ние трябваше да живеем и да вярваме в човека.

* * *

Не зная друга политическа религия, която да е въздействувала така силно върху низките човешки инстинкти и страсти и да е поощрявала така всестранно човешките пороци, както прави това комунистическата идеология. Настъпиха времена, когато се искаше човек да изяви себе си единствено чрез правене на зло, което се оправдаваше като диалектическа необходимост на партията. И тъкмо в правенето на това зло, в причиняването на болки и страдания на другите, някои хора у нас разбраха, че могат да изпъкнат в живота на обществото, да се издигнат, може би и да получат място в историята. Познавам един висш офицер от Държавна сигурност, който преди това бе живял като дребен служащ в горско стопанство и който в нормално общество едва ли би напуснал горското стопанство. Ала постъпването му в милицията, дългата серия от арести, разпити, инквизиции и изтръгнати показания го бяха изтласкали до най-властен пост. В драматична изповед пред мен веднъж той каза, че кариерата му започнала от момента, когато е бил изпратен да арестува най-близкия си приятел, в чиято невинност той бил абсолютно убеден. (По-късно аз ще възпроизведа неговия разказ.) Познавам не един и двама граждани, които направиха партийни и държавни кариери и се издигнаха до места, до които никога нямаше да достигнат в свободен свят — изключително чрез демонично фабрикуване на зло за всеки, който бе застанал на пътя им. Способността да се прави зло се оказа най-благодатният талант на комунистическата епоха, тъй като това ЗЛО при всички случаи се оказваше ДОБРО за политиката на партията. Образно казано, на хората не бе разрешено да си подават ръка и помагат един другиму, но им се даваха всички възможности да си нанасят взаимно жестоки удари. Когато говорим за врагоманията, която вилнееше из всички сфери на нашето общество и се превърна в основен елемент на комунистическата душевност, не бива да забравяме, че не само партията, но и мнозина граждани имаха нужда от нея. Те се самооткриваха чрез нея, получаваха смисъл в живота си, живееха, за да търсят, мразят и се борят срещу врагове, сякаш съществуването на врага ставаше гаранция за собственото съществуване. Действията срещу врага бяха действия за утвърждаване на себе си. Печелеше се по две линии: по линията на партийното признание и по линията на собственото самочувствие и удовлетворение. Затова врагоманията действуваше като мощно духало за разпалване докрай на дяволски чувства и амбиции, които иначе биха останали затворени в студеното мълчание на неоткрити човешки въглища. Ако през вековете хората са чувствували необходимост от съществуването на Бог, Цар, водач, в наше време много хора чувствуваха необходимостта от Враг. Нищо друго не е по-необходимо за живота на едно комунистическо общество от съществуването на Враг. И фразата на Волтер, че ако нямало Бог, трябвало да се измисли, намираше пълно приложение в нашето общество за необходимостта от врага. Без този Враг идеология, партия и режим се превръщаха в нелепа безсмислица. Чрез Врага всичко намираше някакво оправдание. Чрез Врага се оправдаваше държавният терор и всяко насилие, чрез Врага се извиняваха огромни провали и грешки на некадърни ръководители, чрез Врага се обясняваха икономически неуспехи… и нещо съвсем цинично — чрез Врага се защитаваше необходимостта от привилегии за върхушката. Този огромен, страшен, подъл, постоянен, неуморим, всестранен ВРАГ бе разковничето, чрез което комунистическият режим съществуваше. По-голямата част от цялата обществена дейност у нас по онова време беше срещу разни врагове. Всички тайни и явни събрания и заседания на партийни организации или отделни групи партийци бяха насочени срещу някакъв враг, министерски или директорски съвети се превръщаха на щабове за борба с врага, цялата атмосфера у нас беше напрегната от безспирна война срещу Врага.

Винаги ще помня една случка от малко по-късен период, която обаче сумира чернилката на цялото онова време и двете лица на врагоманията — общественото и личното.

Мисля, че беше през 1958 година. Двамата с моя приятел К. се редяхме на опашка за хляб пред една хлебарница до трамвайната спирка в Княжево. Всичко беше спокойно и нормално. Хлебарят извади хляба и ние, около двадесетина души, започнахме да се придвижваме напред. В този момент отнякъде се появи един майор, за който по-късно научих, че е от казармите в Горна баня. Трябва да имаше 37–38 години, с червендалесто лице и тъмни очи, и се движеше с подчертана самоувереност, като удряше ботушите си с малка пръчка. Вместо да се нареди на опашката, другарят майор се опита да пререди, без дори да си направи труда да поиска позволение. Хората отпред явно бяха уплашени от вида му и покорно се отдръпнаха, за да му сторят път. Но К. съвсем не можеше да приеме този триумф на нахалство, изтича напред и застана между майора и хляба.

„На опашката, ако обичате!“ — каза му той.

В първата секунда онзи се учуди, че някой е посмял да му се противопостави, после лицето му пламна и той извика:

„Ти ли ще ми кажеш, бе!“

„Вместо да дадете пример на хората за ред, вие се държите невъзможно!“ — твърдо отвърна К.

После хората от опашката се окуражиха и всички започнаха да подвикват на майора, който, като видя, че няма да бъде пуснат, побесня.

„Аз ще ти дам да разбереш кой съм аз!“ — извика той на К. обърна се и бързо закрачи по главната улица. Хората си отдъхнаха, настъпи приятно оживление, сякаш всеки бе спечелил победа. Но тия, които все още бяхме там, настръхнахме, когато видяхме след минута-две майорът да се завръща с двама униформени милиционери.

„Тоя!“ — и той посочи К.

Почти всички на опашката се опитахме да обясним на органите на властта какво бе станало и че ако някой заслужаваше порицание, това беше другарят майор. Но милиционерите, без да ни слушат, грабнаха К. и придружени от майора, който ни гледаше с победоносен гняв, отминаха към участъка.

Обадих се веднага на родителите на К., баща му се разтича, но не можа да направи нищо през този ден. К. остана в княжевския участък и през нощта. Пуснаха го едва следващата вечер. Когато се появи у нас, лицето му бе неузнаваемо. Цялото бе покрито със сини петна и два от предните му зъби бяха избити.

Той ми разказа, че когато го вкарали в участъка, майорът и един от милиционерските офицери в участъка, който явно бил приятел на военния, го проснали на пода и му нанесли жесток побой.

„Няма да ми даваш хляб! На мене ли бе? На мене ли!“ — викал майорът комунист и ритал нещастния ми приятел.

Но с това се свършило само първото действие. Привечер го завели при самия началник на участъка, който, ако не ме лъже паметта, се казваше подполковник Балабанов. Той мълчаливо изслушал разказа на моя приятел за цялата случка и даже си давал вид, че му съчувствува.

„Ако ти наистина си наш, явно майорът е сбъркал — казал началникът на участъка и внезапно запитал: — Но ти наш ли си?“

Моят приятел не знаел какво да отговори, а началникът добавил:

„Каквото и да кажеш, ще трябва да се докаже.“

После многозначително го изгледал и казал:

„Кажи ми сега имената на приятелите си!“

К. внимателно споменал няколко имена на приятели, които биха имали известна политическа тежест.

„А сега кажи ми кои са враговете ти?“ — запитал началникът.

К. се замислил и след малко отвърнал:

„Не знам. Мисля, че нямам врагове.“

„Нямаш врагове! — повишил глас онзи. — Искаш да кажеш, че никой не те мрази и ти никого не мразиш?“

„Доколкото аз знам, никой.“

„Лъжеш!“ — извикал внезапно ядосан подполковникът и станал от стола си: „Що за човек си ти, щом нямаш врагове? Ти не си наш младеж, ти не си наш гражданин, щом нямаш врагове! Ние всички сме заобиколени с врагове, той, човекът, твърди, че нямал никакви! Къде живееш ти? На коя планета си?“

После началникът на участъка произнесъл горе-долу следната декларация:

„Този, който не мрази, не е наш! Защото не може да се живее, без да се мрази! Не може един наш гражданин да няма отношение към враговете! Още Ботев е казал «Силно да любиш и мразиш!». И ако ти наистина не знаеш да мразиш, ние ще те научим! Бързо ще те научим!“

И те наистина бързо го научиха. На К. било предложено да го пуснат при условие, че стане таен доносчик и информира милицията редовно за това, което чува наоколо. Просто за да се отърве, той подписал всевъзможни клетвени декларации, че ще им служи. След този инцидент той преживя дълга нервна треска и непрекъснато ми повтаряше, че не желае да живее повече в България. Накрая избяга.

Но онова, което ме порази още тогава и което запомних завинаги, беше тази дяволска декларация на подполковника от милицията, че „Ти не си никакъв човек, ако не мразиш!“. Без дори да иска, този служител на народната власт формулираше най-точно цялата основна нравствена концепция на маркс-ленин-сталинската идеология. Омразата беше главният двигател, моторът на отношенията партия-човек, държава-човек, човек-човек. Само няколко години бяха достатъчни за тези професори по омраза, за да превърнат омразата и страха в главните чувства на епохата.

Погледнете който и да е вестник от онова време, прочетете коя да е реч, взрете се в какви да е отношения в служби, предприятия, стопанство, училище, университети — вие неизбежно ще откриете зеленилото на омразата. От нас, студентите, в онзи период се искаше всеки ден да мразим Никола Петков, Трайчо Костов, Тито, Франко, Чанг Кай Ши, американския империализъм, германския реваншизъм, югославския ревизионизъм, черното фашистко минало, църквата и поповете, буржоазните остатъци, невъзвращенците и така нататък. А фактически тази абстрактна омраза добиваше конкретни форми: да мразиш колегата си, защото е по-способен от тебе, да мразиш приятеля си, защото е по-харесван от тебе, да мразиш началника си, загдето е над тебе, и да мразиш подчинения си, защото подозираш, че иска да ти вземе мястото, да мразиш зарзаватчията и хлебаря, загдето не са ти запазили нещо под тезгяха, да мразиш властния роднина Хикс, загдето не иска да ти извади паспорт за чужбина, да мразиш жена си, загдето иска да има свой живот, да мразиш децата си, загдето не те слушат… и накрая да мразиш себе си, загдето не си станал това, което си искал да бъдеш.

Омразата у нас не оставаше само някакво декларирано или не чувство, а твърде често се трансформираше в силни действия, които културният западен свят нарича с мекото име НАСИЛИЯ. По-точното име е ТЕРОР. Струва ми се, че няма по-тясна връзка на този свят от тая между омраза и терор, и тъй като и двете имаха нужда от врагове, то когато враговете се свършваха, трябваше да се измислят. По принцип всеки можеше да бъде враг, абсолютно всеки български гражданин беше сторил нещо, макар и най-невинно, за да бъде обявен за враг в даден момент. Ако никога нищо не бе сторил, то това беше още по-голямо основание да бъде третиран като враг. Сигурен съм, че ако един ден по някакъв начин враговете се свършат и няма начини да се измислят, тогава хората като въпросния подполковник ще измрат, защото няма да има за какво да живеят.

Трябва да кажа, че не си спомням нищо светло от цялата ми студентска младост. Не помня нито един хубав момент, който да не е бил безобразно деформиран от някакви страхове или пък атакуван от нечия омраза. Властта на нашите мрачни колеги натрапници се разширяваше непрекъснато. От университета тя премина в домовете ни, в частния ни живот и дори в интимните ни мисли и чувства. Пази Боже да не дойдете на бригада или на трудов ден, или на каква да е акция, или просто на събрание или кръжок. Пази Боже да дружите с хора, които са смятани за врагове, или пък да се държите по-свободно с приятелите си, или пък да разказвате вицове. Нашите отношения, нашите разговори бяха осакатени. Всичко беше придружавано от неизбежна черна въпросителна, която превръщаше опитите ни за искреност в гавра. Ние свикнахме да се лъжем един друг в очите, да говорим с дежурни фрази и да се стараем да им предадем онова двусмислие, което да намери съответния отклик у по-досетлив събеседник. „Когато кажеш нещо, винаги оставяй зад себе си отворена вратичка, за да се измъкнеш, ако трябва.“ Това бе и още е принцип. Ние бяхме заставени да се подчиняваме на обстоятелствата и затова не бяхме честни в подчинението си. Гласувахме резолюции, под които никога честно не бихме се подписали, четяхме вестници, без въобще да четем, понеже не им вярвахме нито дума, и разговаряхме със завидното умение да не кажем нищо. Ние толкова се стараехме да скрием от другите нашата собствена истина, че понякога я скривахме дори и от себе си.