Георги Марков
Задочни репортажи за България (76)

МИЛА РОДИНО, ТИ СИ ЗЕМЕН РАЙ

Грозничка, пъпчива актриса, член на бюрото на партийната организация в театъра си, моя позната от над 20 години и изпратена да посети някакъв западен фестивал, стои пред мен в тихо лондонско кафене. Решила да ми се обади, просто „така“. Не се съмнявам, че зад „искреното“ й желание стои над-служебно задължение. С почти същия глас, който разнасяше от площадните високоговорители по Първи май и Девети септември патоса на епохата („Съветският съюз е слънцето и въздухът на нашия живот“), тя ми разказва нещо, което би могло; да бъде празнично стихотворение от Асен Босев или Матей Шопкин, а именно, колко чудесна, щастлива, творческа, богата, смислена, вдъхновяваща, честна, достойна, справедлива, слънчева и т.н. била действителността в България, след като съм я напуснал. Тя говори пред мене така, като че аз съм таен генерал от Държавна сигурност и тайно ще я препоръчвам за държавна награда. И за да ми докаже още повече своята „беззаветна“ преданост към ония, които са я пратили да говори с мене, тя неочаквано ми казва:

— А ти смееш да говориш против България!

Вглеждам се в тия очи, зад които се спотайва добре платената безочливост, и питам:

— Искаш да кажеш, че ти и твоята партия смятате, че сте България?

— Ние управляваме България — отвръща глупаво тя.

— И гърците, и турците са управлявали също България, но никога не са били България! — казвам.

Тя се замисля за момент и изтърсва:

— България, това са тези, които живеят там и не бягат в чужбина!

— В такъв случай — забелязвам — Раковски, Ботев и Каравелов, Захари Стоянов и Константин Величков, Пенчо Славейков… не са българи!

Другарката „заслужила артистка“ млъква и вероятно чака въпроса: „А ти откога започна да се смяташ за българка?“ Но аз не задавам този въпрос, защото не обичам да разговарям с радиоточки. Спомням си, че гостуващата ми „патриотка“ не само охкаше и ахкаше за „съветските ребята“, но имаше време, в което се обръщаше към нас със „здраствувайте, таваришчи“.

Тя си отива, както си е дошла, а аз тръгвам по крайбрежния булевард на Темза и си спомням, за кой ли път, за онова странно момче, което през 1947 година дръзна да запита лектора на едно събрание:

„Ако България и Съветският съюз воюват, ние на коя страна трябва да се бием?“

Цялото събрание стихна. Дори да нямаше отговор, самото задаване на въпроса беше достатъчно. Лекторът се опули напред, взря се в момчето с подозрението, че насреща има явен провокатор, но като видя бистрите, невинни очи, отправени към него, се смути и каза, че такъв въпрос изобщо не може да съществува, тъй като България и СССР не могат никога да воюват един срещу друг, защото представляват едно и също.

— Българските интереси са съветски интереси и съветските интереси са български интереси! — заяви той.

Но момчето не остана доволно от отговора и пак повтори:

— И все пак, представете си, че се сбием със СССР. В историята всичко се случва, тогава на коя страна трябва да бъдем? На българска или на съветска?

— А пък аз ти казвам, че не може да има такъв конфликт, следователно не може да има такъв въпрос! — ядоса се лекторът.

Момчето се засмя. И хората около него се разсмяха.

Но лекторът беше прав. Съвсем скоро след това стана ясно, че такъв въпрос не можеше да съществува, защото в самия национален химн на България беше вкарана клетва за вярност към чужда държава. Аз смятам, че това е дъното на националното ни самооплюване, когато в националния химн на един народ се прокламира вярност към чужда страна. Но работите не бяха само до химните, а до цяла действителност, която в течение на около 10 години имаше за цел за потъпка и унищожи националното самочувствие на един народ, неговата история, традиции, обичаи, култура и ги замени със сляпо преклонение към тези на една чужда държава. Аз не зная в цялата българска история, след падането на Шишмановото царство, да е била предприемана по-целенасочена, по-свирепа, по-тотална акция срещу българското, българщината и българите. Главен проводник и ударна сила в тази антибългарска политика беше партията, в която членуваше въпросната „заслужила артистка“ и която по всички обективни исторически дефиниции беше платен агент на чужда държава.

Вървя край Темза и си спомням разстроените думи на мой познат, висш служител на Държавна сигурност, завършил съветска специална школа, който, обзет от чувство, на разкаяние и може би внезапна любов към родния край, ми каза:

„Ти знаеш ли, че съм подписвал декларация за вярност към Съветския съюз!“

От него и от други отговорни другари зная, че завършилите съветски школи и академии от сигурността или армията са били задължавани да полагат писмена клетва за вярност към СССР.

„Но нали дружбата ни със СССР е гаранция за нашето бъдеще! Докато има Съветски съюз на земята, ще има и България!“ — опитваше се да убеди себе си моят познат. Явно подобни мъчителни въпроси бяха минавали през главата му неведнъж.

Нищо не му казах, нито можех да му кажа. Как да обясниш очевидни факти на човек, който има българско съзнание, пък в същото време се е клел за вярност на чужда държава.

И друга картина изплува в паметта ми. През лятото на 1959 година се връщах с влак от СССР. Влакът беше пълен с някакви български делегации, които бяха посетили съветската страна по разни поводи. Явно голяма част от тях бяха най-правоверни партийни членове. Пътуването беше ужасно дълго и уморително. Ние играехме карти, пиехме водка и разговаряхме на безобидни теми. Никой не казваше никому къде е бил и какво е правил. Едва ли някой изобщо спомена за впечатленията си от СССР, като че имаше негласно споразумение да се мълчи. И когато най-после влакът прекоси Дунава, като че бомба експлодира всред пътниците. Всички ревнаха от някакъв възторг, започнаха да пеят стари български песни и спирането на русенската гара бе ознаменувано със спонтанно ура. Повече от явно хората бяха щастливи, че са си у дома, и човек можеше да чуе предпазливи изказвания:

„Абе оттука по-хубаво няма! Съветският съюз си е Съветски съюз, ама ние сме си ние!… Слушай, мой човек, гледай, това е земя, дето с нищо не можеш я сравни!“

Струва ми се, че те, макар и иносказателно, изразяваха ония най-популярни народни чувства, които щяха да налагат бърза и хитра промяна на партийната линия: Прекалено много национални обиди беше понесъл българският народ, за да изпитва най-категорична ненавист към своя „по-голям брат“. Защото този брат на практика се бе опитал да обезличи напълно цял народ с всичко, което е било негова гордост и слава.

„Ние сме в епохата на маймунството — казваше един мой приятел. — Ако в СССР започнат да ходят с главите надолу, нашите маймуни ще издадат закон в следващия час и ние да правим същото!“

Това горе-долу изразяваше цялата поредица на антибългарски факти, някои от които аз искам да припомня, за да се види още веднъж докъде бяха стигнали ония, които имат нахалството да твърдят, че са България.

Премахването на най-българския от всички български химни „Шуми Марица“ и заменянето му с вулгарна пошльотина, почти копие на съветския химн.

Изравняването на руския език в училищата с българския език.

Премахването на стари български народни обичаи и църковни празници, спазвани от векове, и заменянето им с националния празник на чужда държава и чужди годишнини.

Заменянето на твърде демократичната държавна структура с тежката съветска бюрократична машина.

Замяна на имената на български футболни отбори, като „Левски“, „Славия“, „Шипка“, ЖСК и други, със съветски имена, като „Динамо“, „Торпедо“, „Спартак“ и прочие.

Замяната на старинни имена на български градове, като Добрич и Варна, с имена на съветски личности. Масово назоваване на улици, училища, университети, индустриални обекти, селски стопанства с имена на съветски служители.

Преправяне на българската история и фалшифициране на исторически факти с единствената цел да служат на съветските интереси.

Обвързване на цялата икономика и цялата политика на страната със съветската икономика и политика, дори когато това е било явно в ущърб на българските национални интереси.

Налагане на съветска реорганизация на българското земеделие, което винаги е било далече по-напред от съветското.

Заменяне на българските учебни програми със съветски учебни програми.

По съветски образец превръщането на творчески съюзи в дисциплинирани казионни организации. Въвеждане на съветски хонорари.

Унищожаването на българския национален печат и въвеждането на съветско-подобни имитации на вестници.

По маймунско подобие на съветския Комсомол създаване на българския Комсомол със същите осакатяващи младежта функции. По подобие на съветските пионери създаване на български пионери. По подобие на съветските октомврийчета създаване на български септемврийчета.

Налагането на дълбоко противни на българския национален дух съветски ритуали, събрания, манифестации, паради.

По подобие на сталинските награди въвеждане на димитровски награди. По подобие на Красноармейски ансамбъл саздаване на Български армейски ансамбъл.

Залепване на съветски етикети върху разни български дейци, които твърде често гротескно биват обявявани за „народни“, „заслужили“ деятели (руска дума), а не дейци (българска дума). Това е срамна съветско-подобна гавра с българската национална култура. Бе въведено пошло-помпозното съветско звание „Герой на социалистическия труд“ и както в СССР бяха въведени подобни ордени и медали.

Едно от най-черните посегателства срещу българския национален дух беше опитът да се ликвидират свещените огнища на нашето възраждане — читалищата. Тяхната самостоятелност беше отнета и бяха придадени като безлични звена към организациите на Отечествения фронт. Българските читалища, които са уникално явление в света и пред които много чужденци са сваляли шапки, трябваше да понесат този удар, понеже:

„Щом в СССР няма читалища, защо ние трябва да имаме!“

Напълване на страната със съветски съветници.

В радиото, телевизията и средствата за масова информация даване на абсолютна преднина на съветски новини и материали, твърде често просто превеждане на бюлетина на ТАСС.

Съсипване на българския език с мътен поток от съветски изрази, които си остават най-грозните петна по страниците на българските издания. Абсурдно съкращаване на имена на предприятия и фирми по съветски образец.

Маймунството в партийните кръгове изхвърля българските имена на децата и ги заменя с всевъзможни Наташи, Серьожовци, Володьовци, Ниночки, Зиночки, Зои и т.н.

Въвеждането на съветски стил на живот от управляващата върхушка. Строга съветска кастова принадлежност.

И най-страшното от всичко — въвеждането на съветски обществени отношения на грубо безправие и потисничество.

Ето, това е непълният списък на делата на една управляваща партия, която по зла ирония на съдбата нарича себе си „българска“. И всички тия описани антибългарски прояви малко или много бяха в актива на моята позната актриса, която дойде в Лондон, за да ми каже, че съм говорел против България.

Все пак бях тактичен и не й зададох въпроса; „Ако България и СССР воюват, на чия страна ще бъде тя — на българската или на съветската?“

Ако човек зададе този въпрос на мнозина по-изтъкнати членове на нейната партия, ще види колко искрен е техният патриотизъм. И точно за този вид хора Ботев е написал „Патриот“.

Но аз съвсем не искам да кажа, че абсолютно всички функционери на просъветския режим в България и всички членове на комунистическата партия ще отговорят на този въпрос с мълчание. Имам най-сериозни основания да предполагам, че немалко от тях биха поискали и може би ще дръзнат да застанат на страната на България, макар сега да се опитват да примиряват и размазват съществуващия конфликт между българското и съветското. Нещо повече, предполагам, че за една чиста българска кауза някои от тези, които са се клели във вярност на чуждата държава, ще изменят на клетвите си.

Не говоря за моята позната актриса, която (като много други) винаги следва посоката на вятъра, а за онези, чиято остра вътрешна болка от посегателството срещу българското предизвика и наложи промяна на вятъра.

Ако до средата на петдесетте години патриотизмът беше несъвместим с „интернационализма“ (под „интернационализъм“ разбирай единствено вярност към СССР), то в последвалото десетилетие поставената под страхотен народен натиск партийна диалектика измисли формулата, че „патриотизмът е неразривна част от интернационализма“, което е абсурдна игра на думи, защото в действителност значи точно същото, а именно, че един гражданин на България е българин дотолкова, доколкото е верен на СССР.

Ала тази игра на думи, с която се целеше да се успокои не само надигналото се българско национално съзнание, но и съветското подозрение, доведе до вдигането на бариерите пред българското и впоследствие до организираното раздухване на патриотизма в строгите рамки на предполагаема вярност към СССР. Този процес на канализиране на народните чувства имаше една определена цел — унищожаването им. Защото какво по-добро средство може да се намери за убиването на едно истинско чувство от превръщането му в казионно-партийна добродетел?

Един стар и доста помъдрял комунист веднъж каза с болка:

„Най-сигурният начин за унищожаването на всякаква голяма и популярна идея е партията да застане зад нея!“

И наистина колко скъпоценни народни идеи бяха унищожени завинаги само защото комунистическата партия застана зад тях и се опита да ги наложи.

Но до този момент — унищожаването на патриотизма чрез интернационализма, ние ще стигнем по-късно.

Главното явление на 60-те години беше именно надигането на българския патриотизъм, което бе израз на искрени и дълбоки чувства и бе насочено срещу насилственото обезличаване, диктувано от чужда държава.

* * *

В една лунна нощ през пролетта на 1956 година ние, десетина приятели, се движехме край Борисовата градина (не мога да понасям помпозното име Парк на свободата). С мен беше цялата група на младите актьори от Народния театър — Йордан Матев, Любчо Кабакчиев, Димитър Бочев, Иван Обретенов, Хари Тороманов, Стефка Кацарска и още неколцина. По алея „Яворов“ духаше топъл вятър, небето беше чисто и пред нас се намираха една сребърна планина и един омагьосан град. Малко картини по света са ме вълнували така, както ме разтърсваха онези пролетни лунни нощи край София, когато играта на природата невинно ни внушаваше, че планината е повече от планина, че градът е повече от град и че може би ние бяхме повече от неспокойни млади хора. Това бяха нощи на природно обещание за друг свят и друг живот.

Всички вървяхме и пеехме. Бяхме започнали със старите шлагери и някои по-нови сълзливо-пиянски песни:

О, спомняте ли си, госпожо,

сребърното езеро…

Кънтяха приятните гласове на Данчо и Хари, докато Бочката вдъхновено дирижираше в полумрака дърветата. По алеите и пейките нямаше жива душа. Бяхме само ние и една млада, непокорна нощ. И бюстовете на възрожденците, спотаили се в сенките. Пред бюста на Вазов ние бяхме млъкнали, когато някой внезапно започна да пее стария траурен марш по „Новото гробище на Сливница“.

Покойници, вий в други полк минахте,

де няма отпуск, ни зов за борба…

Не бях чувал тази песен повече от десет години, през които въздухът у нас бе разкъсван от съветски крясъци и партизански измишльотини. Всички пеехме в един глас с онова молитвено свещенодействие, което изискваше чистата българска песен. Без да виждам лицата на другите, чувствувах в гласовете им същите тръпки на трезво опомняне.

Това беше песента за нашата България. Песента, която все още никой не смееше открито да подеме.

Когато завършихме, видяхме, че до нас, под лунната светлина, бяха застанали двама милиционери. И докато чаках някакъв неприятен коментар, единият от тях каза:

„Няма нищо по-хубаво от българските песни, момчета! Пейте!“

И сега Данката започна:

Един завет оставили са нам дедите!

Разказвам за тази нощ, защото тя съвпадаше горе-долу с времето и настроението, които щяха да предизвикат и да наложат решителна промяна в атмосферата на цяла България. Като че Иван Вазов никога не е бил по-прав с чудното пророчество:

Не се гаси туй, що не гасне!

Повече от десет години нестихващ терор, сляпо чуждопоклонничество, оплюване и отричане на род и език, маймунско подражателство на чужди обичаи и раболепно покорство на чужди заповеди бяха успели да сторят онова, което и 500 години османско господство не постигнаха. Може би само пламъците бяха стихнали, за да набере огънят сила, за да се надигне стихийно като пожар.

Незабравимата „Епопея на забравените“ се завърна с трясък по сцените, от които се бяха опитвали да пробутват някакви съветско-угодни звуци. Малко актьори са били възнаграждавани с толкова бурни овации, както Косьо Кисимов в незабравимото изпълнение на „Кочо“ или Владо Трендафилов с „Паисий“.

В последвалите няколко години развенчаването на култа към личността съвпадна с вълната на надигналото се национално съзнание. По училищните тараби в квартал „Иван Вазов“ можеше да се види написано с вар „Да живее България“. Вместо партизанската песен „Шумете, дебри и балкани“, ученици и студенти пееха „Тих бял Дунав“, във фабрика „Стинд“ един от духачите гордо се провикна на събрание:

„Другарят казва, че бил партиец. А пък аз му казвам, че съм българин!“

Именно обикновени хора по събрания поискаха преименуването на градове, улици и обекти със старите им български имена, представянето на повече български пиеси, свиренето на повече българска музика и възобновяването на стари български обичаи. Хората искаха да четат отново за българската история, настояваха да се сложи край на партийното хулене и пренебрегване на исторически дати и отхвърлянето на вечни национални въжделения. Всъщност много български граждани упорито бяха продължили да наричат нещата по старому. Известен беше случаят на арестуван гражданин, който настоял да му дадат билет за влака именно за ВАРНА, а не за СТАЛИН. В цяла Западна България народът казваше ПЕРНИК, а не ДИМИТРОВО, както искаха партийните папагали. Твърдеше се, че няма жив българин, който да слуша програмата на Радио Москва за България, предавана всяка вечер от Радио София. По-късно, когато телевизията препредаваше всеки петък цялата програма на московската телевизия, едва ли някой отваряше телевизора си. Руските филми се въртяха пред почти празни салони. Съветските пиеси изчезнаха от сцените на театрите и никой уважаващ себе си режисьор за известно време не посмя да се заеме със съветска пиеса. Дори в литературните доклади, където винаги се свиреше досадна просъветска увертюра, хората започнаха да говорят направо за българските работи. В науката българските учени сякаш придобиха смелост и преди партийни решения отхвърлиха категорично антинаучните догми, налагани по съветска линия, като теорията на Сталин за езикознанието или теорията на Лисенко в земеделието…

Но как реагира властта на тези спонтанни народни чувства? Въпреки известни персонални промени държавното и партийното ръководство ревностно следваше клетвата си за вярност към СССР. Опитът на унгарското народно въстание беше твърде нагледен пример за възможно развитие на националните чувства.

Както изтъкнах и по-преди, няма по-сигурен начин за ликвидирането на каква да е чиста и свята идея от превръщането й в официална партийна доктрина. До този момент, до който сте страдали за това, че сте българин, вашият патриотизъм е безспорен. От момента, от който започват да ви плащат и да ви награждават за вашата българщина — патриотизмът ви е много подозрителен.

Но какво беше състоянието на партийната идеология в дните след края на сталинския мит? Пролетарският интернационализъм, т.е. дружбата със СССР, беше напълно компрометиран. Кабинетните формули на Маркс и Енгелс за интернационално пролетарско съзнание са оказаха сапунени мехури, особено в България, където никога не е имало никакво собствено пролетарско съзнание. Строителството на социалистическото общество беше друг блъф, който стана особено явен след частнособственическите завоевания на властвуващата върхушка. Изострянето и а класовата борба в преходния период се оказа ръждясял претекст за непреходен период. Всички идеологически формулировки за щастливото общество на комунизма излязоха инфантилни бълнувания. И вече го нямаше мустакатия параноик, за да налага парцаливата си доктрина с кръв.

Ето защо използуването на национализма за вливане на свежа и естествена кръв в агонизиращото тяло на партийната идеология беше единственото спасение. Ала на българите трябваше да се позволи да бъдат българи само дотолкова, доколкото са комунисти. Ако не са комунисти, те не са никакви българи. Следователно българите могат да бъдат дотолкова българи, доколкото България остава съветска губерния. Ако някой българин рече да поиска свободна и независима България, той вече не е българин. Той е предател, американски агент, буржоазно-капиталистическа отрепка, отпадък от миналото и т.н.

Окус-фокус-препаратус!

Хората, полагали клетва за вярност на чужда държава, осъмнаха една сутрин като по-големи патриоти от Левски и Ботев. И започна флиртът с националните чувства, провеждан под ръководството на съветския посланик. Бавно и под претекст, че се поправяли извращенията на култа към личността (като че този култ беше насаждан от Марс, а не от самите тях), другарите секретари започнаха да удовлетворяват най-популярните искания. Съветско-подобната пошлост, наречена национален химн на България, бе спряна. Кирил и Методий се завърнаха на 24-и май, макар и като празник на учащите се. Денят на съветската конституция изчезна. И българският трикольор започна да се появява без съветския му надзирател. Войниците вече се кълнеха да служат на Народна република България, която обаче е верен съюзник на СССР. В казармите за първи път от много години прозвучаха „Велик е нашият войник“, „Един завет“ и даже се разказваше, че са пели „Бдинци, лъвове титани“. Носеха се слухове, че сериозно е поставен въпросът за възвръщането на „Шуми Марица“ като национален химн, но имало силна опозиция. Както и да е, обяви се конкурс за нов химн. Варна си стана пак Варна, Перник — Перник и малко по-късно Шумен — Шумен. Булевард „Сталин“ стана „Витоша“. Сменено бе името на улица „Молотов“, но съветският посланик явно бе наложил вето за улица „Жданов“, която и до ден днешен продължава да носи името на това сталинско чучело.

Радио София внезапно откри, че имало български възрожденски песни, и Ние отново можехме да слушаме, дори прекалено често, Чинтуловите стихове. Вазов стана отново българският народен писател и старото стихотворение на Стамен Панчев „Сине мой“ отново бе издадено.

Промени се и отношението към историята. Сръбско-българската война беше вече прогресивна, а Балканската война още по-прогресивна. Боевете при Люле Бургаз и Булаир бяха признати за национални изрази на героизъм, макар Първата световна война да си оставаше територия на монархическата реакция.

По всички линии и по всички посоки се провеждаше побратимяването на българското с комунистическото. Или както каза един мой познат:

„С български цимент замазват съветските дупки!“

В литературата започна истински планиран поход за възкресяване и увековечаване на българщината. Дузини романи бяха поръчани, за да възкресят великите моменти от 13-вековната българска история, започвайки с преминаването на конската опашка през Дунава и завършвайки с влизането на бригадата „Чавдар“ в София. Повече от явно целта беше да се предявят партийни претенции за всичко забележително в българската история, за всичко, с което народът се гордееше.

Със същата безогледност, с която само няколко години преди това партийната пропаганда смачкваше и унищожаваше български светини, сега тя ги обяви едва ли не за неприкосновена партийна собственост. Дори на цар Симеон беше простен „империализмът“ и му бе дадено историческо право да побеждава Византия.

Имаше един период, когато царските титли пред имената на българските монарси от миналото бяха премахнати по софийските улици и ние четяхме „Аспарух“ „Петър“, „Шишман“, „Крум“ и нищо повече. Партийният патриотизъм върна титлите по местата им и даже уточни кои бяха ханове, кои бяха царе и князе.

Пиесата на Камен Зидаров „Шишман“, където в главната роля се прояви Стефан Гецов, има незапомнен успех в Народния театър. Като пиеса тя не беше нищо особено, но в текста й имаше няколко момента, за които хората мечтаеха. Финалът на пиесата, с главнята, чието разлистване според легендата беше символ на националната устойчивост, действуваше на зрителите като опиум. Виждах хора, които плачеха в този момент.

Много български писатели се хвърлиха към историческата тема. Помня успеха на Антон Дончев и Димитър Мантов, които започнаха със съвместен роман, после дойдоха маса книги, като се започне с романите на Димитър Талев и се свърши с тези на Вера Мутафчиева. Един съобразителен адвокат, Стефан Дичев, се хвърли да експлоатира миналия век. Книгите му бяха елементарно съчинителство, много далече от истинската литература, но в тях се говореше за България, възкресяваха се свещени образи и то бе достатъчно, за да му осигури голям успех. Няколко десетки поети също се втурнаха да величаят българското и България, защото това беше партийната мода. Иван Бурин, Николай Стайков, Слав Караславов и други си извоюваха име на борци за българското. По театрите с наредба бе въведено задължението половината от репертоара да бъде български. Радио София разшири още повече българския си репертоар. И изобщо българщината триумфираше в България.

Тук искам да отбележа, че въпреки официалната демагогия, която предполагаше лицемерно нагаждане към духа на народа, много партийни функционери и отговорни представители на властта с охота и дори увлечение приеха патриотичната линия. Последната сякаш успокояваше нечисти съвести, защото оправданието за черни дела не беше СССР, а самата България. Помня като ден днешен как един неизвестен гражданин извика на офицер от милицията:

„Да мъчите народа в името на чужда държава, е срамно, а? А да го мъчите в името на България — е по-удобно, нали?“

С течение на времето режимът в България започна така настойчиво и твърдо да налага „българското“ и „любовта към България“, че всеки нормален българин чувствуваше, че става някакво сквернословие. Сякаш дяволът бе нахлупил попска калимавка и се опитваше от амвона да ни проповядва християнство.

Ала може би най-неприятната част в опошляването на българското чувство беше неговото провинциализиране и оттам впрягането му като оръдие за осакатяване на и без това осакатени свободи. Човек можеше да чуе по редакции, че дадена творба не била „достатъчно българска“. Радичков например на няколко пъти бе обвиняван, че се подигравал с „българското“.

Това партийно „българско“ стана също добър повод за атака срещу „чужди влияния“. Аз не зная да се смея ли, да плача ли, когато хората, които се бяха клели на чужда държава, обвиняваха български граждани в „чуждопоклонство“.

От друга страна, се насаждаше псевдопатриотичният лозунг „От Витоша по-високо няма“, чрез който се целеше да се вдъхне по-голямо родолюбие, особено в младите.

И така твърде бързо искрените и дълбоки национални чувства бяха смачкани, защото бяха тласнати именно да действуват в антинационална посока. След едно предизборно събрание един от моите твърдоглави драгалевски съседи каза за кандидата за народен представител:

„Ако тоя е българин, аз съм афганистанец!“

Мечтите на хората, че официалното, приемане и утвърждаване на общото народно съзнание ще доведат до истински държавен суверенитет и независимост, се оказаха поредната илюзия. Едва ли някой можеше да бъде стоплен от пошлости като лозунга в производството „Българско значи висококачествено“ или вестникарското заглавие „Светът се прекланя пред нас!“.

И когато чешката песен „Мила Родино“, макар и с български текст, бе приета за национален химн, и когато партийното ръководство пееше при тържествени случаи:

Мила родино, ти си земен рай…,

някои добавяха:

„Преглътни това и трай.“

* * *

И така — Партията е България. И разбира се, България е Партията. Извън Партията няма България. Всеки е българин дотолкова, доколкото е в крак с Партията. Иначе не е никакъв българин — колкото и да обича родната земя, колкото и да се гордее с историята й, колкото и добре да знае българския език! И обратно — човекът може никак да не обича родната земя, да плюе върху историята й и да говори невъзможен български език, но щом е с Партията — той е истински българин и още как!

Няма значение, че тази партия се ръководи от чужда държава и по всички обективни исторически критерии служи на чужда държава, чиито интереси малко или много се различават от българските. По този въпрос новоосъзналите се патриоти се правят, че не чуват. За тях СССР продължава да бъде „слънцето и въздухът“, без значение, че от това „слънце“ България от време на време слънчасва, а задполярният студен въздух никак не подхожда за отглеждане на рози.

Или ако трябва да формулирам още веднъж комунистическия критерий за български патриот, дефиницията добива следния невероятен израз:

„Всеки българин е патриот дотолкова, доколкото е верен на Съветския съюз.“

С други думи, не може да има никакво противопоставяне на българско срещу съветско, макар че по законите на живота такова противопоставяне е нещо напълно реално. Дори в едно добро и обичащо се семейство често баща и син или брат и сестра се противопоставят един на друг. Но комунистическият български патриот няма абсолютно никакво право дори да пита за противоречия между България и СССР. Те си живеят в идилична хармония, която не подлежи на съмнение. А ако някой някога открие добър повод за подобно съмнение, тогава разговорът между него и Партията (ако изобщо се стигне до такъв разговор) става подобен на разговора между Вуте и Пижо за торбето:

„Пиже, дека е торбето?“ — пита Вуте.

„Какво торбе?“ — невинно отговаря Пижо.

„Нали одихме у петок на пазар?“ — започва да припомня Вуте.

„Одихме“ — съгласява се Пижо.

„Нали на пато найдохме едно торбе?“

„Найдохме!“ — не отрича Пижо.

„Нали ти зема да го носиш?“

„Земах!“

„Е, дека е сега торбето?“

„Какво торбе?“

И така нататък.

Въпросът с „торбето“, пълно с противоречията между България и СССР, което бе намерено на „пато“ след 1956 година, само няколко години по-късно получи отговора на Пижо: „Какво торбе?“

Мисля, че най-характерното явление в живота в България през шестото десетилетие на двадесетия век беше създаването, развитието и пълното налагане на този особен вид български патриотизъм, който в последна сметка трябваше да декларира просталинските чувства за вярност към СССР. Бих нарекъл този патриотизъм кастриран, защото двете най-основни тенденции на всяко нормално патриотично чувство — свобода и независимост, са изрязани. Когато в една от миналите глави употребих израза „провинциализиране“ на патриотизма, имах предвид именно това кастриране на най-съществените му елементи, при което нагледно отношението на СССР към българските патриотични тежнения се изравнява горе-долу с отношението на българските власти към сливенските или ямболските местни патриотични прояви в класическото съперничество между тези градове.

Разрешено ви е да охкате и ахкате колкото си искате по древното очарование на Аспаруховите българи. Никой не вижда в конската опашка заплаха срещу петолъчката. Безумно смели витязи, които нападат гнилата византийска цивилизация, за да свият свое гнездо отсам Дунава — това е историческа романтика, която е напълно приемлива от партийна гледна точка. Разрешено ви е също да спорите дали сте произлезли от кръстосването между българи и славяни или от това между тракийци и славяни. В последните години някои патриоти съзряха особен чар в търсенето на своите прадеди именно всред тракийците, чиято история им изглежда по-ясна от тази на Кубратовите синове. Вашият патриотизъм може също да се изрази в спорове за произхода на думата „българи“ точно както ямболци могат да спорят за произхода на думата Ямбол. Покръстването на българите и дейността на светите братя Кирил и Методий също е добро историческо поле за патриотизъм. В края на краищата Русия още я няма на земята и следователно няма опасност от противоречия. Въпреки че съветската наука упорито отрича, че дължи писмото си (руското) на братята българи, на вас ви е позволено да настоявате по този въпрос. Особено добър патриот сте, ако се гордеете с поп Богомил и неговите последователи. Те са могъщото бунтовно движение в ония времена, което наистина е допринесло най-много за историческата популярност на българите. Но вие трябва да приемате богомилите като блудкавото романтично движение, което например Емилиян Станев рисува, един вид като далечни предшественици на комунистите. Вие нямате право да се спирате на същността на богомилството, нито да подчертавате, че то е израз на духовен метеж, който няма нищо общо с комунистическата идеология. Опитайте се само за момент да проповядвате днес някои от по-приемливите богомилски принципи или да се държите като богомил и тогава ще видите колко искрено е партийното преклонение пред легендата за богомилите. Всяка идея за откъсване, отцепване, за независимост е анатемосана от патриотичния амвон, разположен на ъгъла на улиците „Шести септември“ и „Гурко“ в София.

Цар Симеон не влиза в списъка на патриотичните гордости. Той е царят империалист, защото се стремял към Велика България, а пък това съвсем не е съвременна тема, защото „велик“ може да бъде само СССР. Да се приемат Симеоновите идеи е опасен уклон към шовинизма. В случая под „шовинизъм“ разбирай единствено неприемлив за СССР български патриотизъм.

В замяна на Симеон вие сте длъжен да се гордеете най-вече с цар Калоян. Той е, така да се каже, най-комунистическият български цар, най-прогресивният от всички. И то за какво мислите? Заради разгрома на кръстоносците и пленяването на високомерния западен благородник Балдуин. Ето я историческата мисия на България — да се бори срещу всякакви западни кръстоносци, да разгромява западни армии, да пленява западни императори. Мога да се обзаложа, че ако Балдуиновата армия беше дошла от североизток, ако беше руска, дори при абсолютно същото стечение на обстоятелствата Калоян щеше да бъде изваден от списъка на патриотите. И вероятно преговорите му с папата щяха да го причислят към западните реакционери. Но разгромяването на една западна армия, някакво средновековно НАТО — това е велик и безсмъртен подвиг, който всеки партиен патриот трябва да помни.

Ето че в проследяването на историята дотук ние видяхме нагледно процеса на кастриране на патриотичното чувство. Когато то е насочено срещу сили, противопоставени на стара Русия или СССР, прави се всичко, за да се поощри и развихри докрай. Когато е насочено срещу Русия или СССР — бива ликвидирано с един замах. Когато черпи вдъхновение от вековни борби за независимост в истинския смисъл на думата — бива смачквано, за да се сведе независимостта до понятие само спрямо определени сили.

Турското робство, или както официално почнаха да го наричат „османското робство“, е чиста територия за партийния патриотизъм, защото отново борбата е срещу Османската империя, т.е. срещу империализма. Българинът може да се гордее и с Ботев, и с Левски, че дори и със Захари Стоянов. Но, разбира се, стихотворението на Ботев „Патриот“ съвсем не е между препоръчаните патриотични реликви, както и разказът на Смирненски за стълбата не е между препоръчаните партийни реликви. Препоръчва се народняческата романтика, ахкането и охкането, тупането по гърдите и байганьовският вик във виенската баня „Булгар!“, но се пренебрегва свещенодействието пред името България, мечтата за истински свободна и независима България. За да се убедите в кастрирането на чистото патриотично чувство, погледнете в изданието на българската енциклопедия „А-Я“, 1974 година, където на Христо Ботев е отречена българската уникалност и се казва, че се бил развил „отчасти под влиянието на Карл Маркс“ (стр. 92).

Вече съм проследявал партийно-патриотичното пренаписване на най-новата българска история, където едни факти са погребани, други са преиначени, а трети — просто измислени, за да съответствуват на праволинейността на патриотичното възпитание. Вследствие на това пренаписване български граждани, които са били доказано платени шпиони и агенти на Съветския съюз в миналото, бяха въздигнати на героични пиедестали и съмнителните им физиономии — поставени наред с Ботев и Левски.

Но какво представлява образът на днешния български партиен патриот? Нека ми бъде разрешено да се опитам съвсем бегло да го обрисувам.

Това е гражданин, член на партията (иначе не би могъл да материализира патриотизма си), който вярва, че патриотизмът е гражданска добродетел, от която може да се печели. Ако патриотизмът изискваше от този гражданин жертви и страдания, той най-вероятно би се отказал от него. Този патриотизъм представлява същевременно някакъв вид общоприета обществена религия, която от своя страна опрощава греховете. Партийният патриот обича да провъзгласява, че е българин, само пред публика, за да се чуе и знае. И особено искрен е неговият изблик, когато си пийне и има възможност да се удари по гърдите и ревне:

„Ние сме българи, бре!“

Партийният патриот например никога не казва „Съветския съюз“, а произнася интимно „Съюза“, като нещо, което му е съвсем близко и родно.

Една от главните задачи на партийния патриотизъм е да издигне национална бариера срещу външното влияние, в случая западното. Само с подобна цел се правят нелепи сравнения.

Спомням си веднъж, преди години, група актьори се завърнаха от някакви военни маневри. Те нахлуха в сладкарница „Славянка“ и започнаха на висок глас да превъзнасят качествата на военните части, които бяха видели.

„С тази армия — казваше един бабанко — ще прегазим Югославия за една седмица!“

„Каква ти една седмица! — викаше друг партиен патриот. — Два дни стигат, за да вземем Белград!“

И по актьорски те се оглеждаха наоколо за аплодисменти.

Други партийни патриоти, особено всред писателите, произвеждаха всевъзможни писмени или словесни тиради на тема „От Витоша по-високо нема“. Въпреки че се изтрепваха да се надпреварват за командировки из чужбина, първата им работа на всички, след като се завърнеха, като се почне от Емилиян Станев и се свърши със Стоян Ц. Даскалов, беше да декларират, че в сравнение с България другите страни, особено западните, били някакви грозни, ужасни, нечовешки пространства. Изпълвайки домовете си със западни вещи, те не се свеняха да говорят за превъзходството на родното производство.

Партийният патриот умира да слуша отбрани народни песни и хора, дори онези, които са втръснали на всички от денонощната злоупотреба на Радио София с тях. Освен това той издирва или изкопава от миналото на своето селце някакви непонятни никому диалектни думи, които умишлено вкарва в разговора, за да изглежда по-български.

Особено силен е партийният патриотизъм всред преките органи на властта. Колко пъти при разпити първият въпрос, който човекът на сигурността извиква срещу задържания гражданин, е:

„Абе ти българин ли си, или не си?“

С други думи, това е апел на един българин към патриотизма на друг българин.

„Това се питах и аз!“ — отвърнал един мой познат на своя следовател.

„Защо ще се питаш! Как можеш да се питаш! Или си българин, или не си!“ — му ревнал онзи.

Слушал съм партийни патриоти да се гордеят с това, че в техния край правели най-хубавия бъркан качамак в света или че уловили най-вкусната пастърва, или че отгледали най-големия бик в света, или че могли да пият и пеят 17 дни без спиране и така нататък. Слушал съм и други, малко по-интелигентни партийни патриоти, да приписват на българския народен гений кралимарковски подвизи, за които другите народи не биха могли и да сънуват.

„Братче — хълцаха те с умиление, — Това, което българинът може да направи, никой друг не може!“

Далече съм от мисълта да сравнявам това площадно боботене с истинското чисто и свято патриотично чувство на онези българи, в които любовта към родина, минало, език и родна красота е нещо много голямо и дълбоко.

Но тази патриотична мътилка предостави на режима силно оръжие. Отъждествявайки себе си с България, този режим започна да отъждествява противниците си, критиците си и дори несъгласните с него с антибългари. Забележете, първото обвинение, което се отправя днес на несъгласен с комунистите гражданин, е, че „не е българин“. Ако се каже, че е враг на Съветския съюз, това може само да му спечели симпатии. Ако се каже, че е противник на партийното ръководство или пък просто е опозиционер на партийната линия, това не го дамгосва достатъчно. Но обявяването на някого за „враг на България, на българското“, това вече е много силна присъда, въпреки че в случая „България и българско“ са партийно-съветски понятия, които нямат нищо общо с истинската България и истинските българи.

Нека завърша с твърде ясното ми чувство, че въпреки партийно-патриотичното наводнение, което залива България от шейсетте години насам, въпреки корумпирането на свещени български стойности, въпреки опита да се смаже истинският патриотизъм чрез партийния му заместител, огромната маса от истински българи патриоти са запазили непокътната, чиста любовта си към своята България. Тази любов, която не се декларира по кафенета и площади, не се изразява в крякане на папагалски лозунги, нито се заплаща или хонорува, а мълчаливо стои в сърцето като трайна надежда във всяко голямо страдание и като неизразимо ликуване във всяка голяма радост.