Георги Марков
Задочни репортажи за България (10)

НАШИТЕ ДЕЛНИЦИ

Запомнил съм това време със ставането рано, в тъмно, с трамвая, препълнен със сънливи хора, които отиваха на работа. Полуспящи деца висяха върху ръцете на уморени майки, за да бъдат оставени в някакъв детски дом и прибрани вечерта. Заплатите и надниците бяха плачевно ниски и всеки член на семейството, навършил пълнолетие, трябваше да бъде на работа. За първи път жени започнаха да работят като строителни работници, миньори и в каменни кариери. Равноправието на жената се изрази в пълно пренебрегване на физическите й качества. Жени бъркаха бетон, караха колички с мазилка, товареха камъни и тухли, зидаха, копаеха канавки и канали и т.н. Децата, които не можеха да постъпят в детски домове, нито имаха дядовци и баби да се грижат за тях, бяха оставени на себе си. По-големите деца и ученици в първоначалните училища прекарваха времето си на улицата и години по-късно щеше да се признае лошият възпитателен ефект на тази улица. Нормалният работен ден беше 8 часа, но за огромната част от работещите беше много повече. Тъй като трудовият процес в предприятието беше зле организиран, а плановете се завишаваха всяка година, мнозина ръководители прибягваха до незаконно задържане на работници за по-дълго време. Работниците не се оплакваха, защото изпълнението на плана им даваше макар и временно по някой лев повече. Прибавете към това лошия и дълъг транспорт плюс различните събрания, заседания и кръжоци след работно време и вие получавате положението, че у дома се отива само за да се преспи. Инженерно-техническият кадър в цялата страна работеше по т.нар. „ненормиран“ работен ден, което твърде често значеше 12 часа.

После идваше дългото и отчайващо висене по опашки. Снабдяването тогава беше на най-невъзможно ниво. Не беше само въпрос за лоша реколта или недоимък, а главно за неразрешими неуредици. Държавната снабдителна машина се беше оплела в собствените си бюрократични мрежи и ние имахме доста гладни дни. Имаше цели периоди, в които месо можеше да се яде само в ресторант или от време на време в стола на предприятието. Общественото снабдяване имаше пълно предимство пред снабдяването за гражданите. Магазините почти винаги бяха празни и по рафтовете им висяха само буркани с желета и конфитюри. Не ставаше и въпрос за вносни стоки. Най-парадоксалното беше, че най-популярни български продукти липсваха на пазара. България беше страна на зеленчуци и плодове, а на пазара имаше постоянна криза за тях. Човек може да съди за действителните успехи на системата по този най-очевиден факт — постоянната криза в снабдяването на населението с продукти от първа необходимост. Много пъти ние си казвахме, че ако в мирно време апаратът на режима се оказваше абсолютно неспособен да задоволи елементарните човешки нужди за храна, то един Господ знае какво ни чакаше във време на война. Убеден съм, че само в един месец, без употреба на никакви ядрени и атомни оръжия, ние щяхме да измрем от глад. Положението не се промени съществено и през следващите години, макар и да имаше един период, когато нещата изглеждаха по-добре. Само преди няколко месеца един италианец ми се оплака, че е обикалял цял ден с колата си из София, за да намери месо. Не успял. Причината за цялата тази ужасна бъркотия се корени дълбоко в самата система, като се започне от назначаването на напълно некадърни хора на отговорни места, и се свърши с чувството за всеобща инертност спрямо каква да е последователна и ритмична работа.

Но онези години бяха най-тежки. Единствената компенсация беше, че човек можеше да разчита на безплатно лечение в болници и санаториуми. В борбата за съществуване ние станахме шампиони на опашките. Редяхме се за всичко: хляб, месо, зеленчуци, плодове, обувки, дрехи, дърва, въглища, цимент и т.н. Човек може да си представи дълбоката мизерия на нашите дни, когато от работа трябваше да се тича по опашки. Опашкарството се разви като национално чувство. Имаше хора, които специализираха по стоене на опашки, носеха си сгъваеми столове, плетяха и шиеха, а някакъв агитатор дори беше провел събранието си на една опашка. Имаше един анекдот за гражданин, който просто си стоял на тротоара пред някаква врата и четял вестник. Когато по някое време се обърнал, зад него мълчаливо се била образувала петдесетметрова опашка. Ако някога и някъде се появеше нещо най-необходимо, то светкавично изчезваше. Ние играехме често на една тъжна игра. Намисляш си нещо, което ти трябва и за което си сигурен, че си го видял само преди два дни по магазините. И тръгваш да го търсиш. Разбира се, никога не го намираш. Думите „няма“ и „свърши се“ съставляваха 90 на сто от речника на продавачите. Колко пъти капнали след работа ние трябваше да се редим последователно на няколко опашки, за да можем да вечеряме. Но за режима и властвуващите другари времето на обикновените хора не значеше нищо. И самите хора не значеха нищо. Партията и държавата имаха безмилостно и студено отношение спрямо отделния български гражданин.

Но ако цялото простосмъртно население на страната страдаше от тия жестоки неуредици, другарите на върха живееха съвсем различен живот. Мнозина от тях не познаваха и не желаеха да познават действителността. Те живееха в затворения разкош и богатство на български Марии-Антоанети и не бяха много далеч от фразата на кралицата: „Като нямат хляб, защо не ядат пасти.“ В София се разказваше като достоверен случай как жената на един виден партиец се била качила на трамвай вероятно за първи път, подала 5-левова банкнота на кондуктора и отминала. „Но, другарко, билетът струва само 20 стотинки“ — извикал смаян кондукторът. „Толкова евтино!“ — възкликнала съпругата на ръководния другар. Наистина грамадната част от хората на върхушката и техните семейства никога не бяха се возили на трамвай. Те имаха големите черни лимузини с перденца, които отначало бяха чайки, а впоследствие мерцедеси. Ние бяхме свидетели на най-вулгарната демонстрация на неравенство, показана някога в цялата ни история — „СПЕЦИАЛНОТО СНАБДЯВАНЕ“. Сигурен съм, че един ден историци и исторически психолози ще отнесат членовете на нашето Политбюро, голямата част от членовете на Централния комитет и разните приравнени на тях лица към някаква много странна категория „човекоподобни същества“. Защото как другояче може да се обясни фактът, че докато осем милиона страдаха, гладуваха, преминаваха през тежки делнични изпитания, върхушката бе изградила за себе си истински рай. Колите на специалното снабдяване разнасяха по домовете на важните другари най-хубавата храна, която нашата земя произвеждаше. В нашите безмесни дни те ядяха печени агнета и прасенца, смядовски луканки, специални салами, чист маслен кашкавал, най-хубавите сирена, да не говорим за вина, облекло, снабдяване с луксозни предмети и удобства, за които простият народ дори не можеше да сънува. Отгоре на това, сякаш за да подчертаят още по-добре „комунистическата справедливост“, те получаваха всичко това на символични цени, тоест не плащаха нищо. Членовете на Политбюро също не плащаха абсолютно никакви частни сметки в ресторанти или други обществени места. Всичко отиваше за сметка на държавата. Понякога те подхвърляха остатъци на своите шофьори или прислужници, чрез които ние разбирахме какъв живот се живееше на върха. Познавах един шофьор на член на Политбюро и той веднъж или два пъти донесе нещо, дадено му от колата на специалното снабдяване. И досега се чудя с какви очи Вълко Червенков и наследниците му са преяждали, когато цял народ гладуваше. Може би тъкмо за да не ги вижда никой, те издигнаха високи стени около домовете си, както се бяха оградили с въоръжена до зъби охрана, за да се пазят от „любовта на народа“, чиито „любими вождове“ те се наричаха. Впоследствие срещу това специално снабдяване се надигна широка протестна вълна, която доведе до временното му закриване след април 1956 година. Но скоро след това то отново бе възстановено и към специалните доставки, които се отправяха по таен път към жилищата на ръководните другари, се прибавиха множество нови артикули. Но аз ще се спра по-подробно на тази страна на комунистическата безнравственост, когато говоря за привилегиите и корупцията на режима у нас.

Ако по време на войната българското население не изпита сериозни продоволствени затруднения, това се дължеше на българското село. То стоеше зад гърба на всички ни и ни изхранваше. Режимът на Вълко Червенков доведе това село до просешка тояга. Тези години ще останат да се помнят като най-мизерните години в живота на нашия селянин. Насилствената колективизация, която доведе до изчезването на мъжката работна ръка от полето, плюс ликвидирането на малките лични стопанства изправи страната пред неизбежен глад. Не помогна и жестокият закон, според който от селяните се изискваше да отчитат месо, вълна, мляко и т.н. въз основа на съществуващи на книга декари земя. Това беше периодът, в който маса селяни се намериха по затворите и лагерите. Така че ние, в града, нямахме вече резервите на селото зад гърба си. Нещо повече, множество селяни пристигаха, за да си купят хляб в София. Издаваха се всевъзможни нареждания за контрол върху продажбата на продукти от първа необходимост, които, разбира се, малцина спазваха.

Тогава, в тези години, започна и се разви едно от най-известните явления у нас — кражбата. Нуждата тласкаше хората към всевъзможни, по някой път гениално измислени трикове за припечелване на малко повече. Не бих преувеличил, ако кажа, че почти всеки, който имаше достъп до меда, си облизваше пръстите. Крадеше се всичко и от всички, но най-вече от държавата. Главни герои, разбира се, бяха управителите на ресторанти, магазини, разни търговски предприятия, горски стопанства, домакини, магазинери, закупчици, отчетници и т.н. Водата взимаше голямо участие в тази дейност — не само виното и ракията биваха оводнявани, но ние купувахме влажна захар, овлажнени продукти, разводнено мляко. Нравственото основание на всеки беше, че си връща онова, което държавата е ограбила от самия него. Милицията, която бе пълен победител на политическия фронт, сега се хвърли с всичка сила на стопанския фронт. Беше създадена мощната стопанска милиция, която арестуваше и изтезаваше хората с най-голяма жестокост. Стопанските престъпления получаваха най-тежки присъди, включително и смъртни. Тъй като някои от механизмите за присвояване на обществени пари бяха неразгадаеми, милицията процедираше по обратния начин — следеше за всяко по-свободно харчене на пари. След това жертвата се улавяше, вкарваше се в следствения отдел и изтезаваше, докато признае нещо. Постепенно стопанската милиция стана истинско страшилище, защото пострадаха хора и за Неумишлено допуснати грешки. Но, разбира се, никога стопанската милиция не разследваше огромните злоупотреби и стопански провали на хората от върхушката.

Кината и футболът бяха главните ни масови развлечения. Но и двете бяха смятани от режима за идеологически полета. Беше времето, когато по екраните се прожектираха изключително съветски филми. Господи, като си помисля какви невероятни глупости сме гледали. В продължение на няколко години не бе допуснат нито един западен филм и си спомням, че първите предвестници на завръщането на западния филм бяха два австрийски филма. Това беше голямо събитие. Огромни опашки се тълпяха пред кината, за да видят безобидното танцуване на австрийския балет върху лед. В този период се роди остроумният въпрос: „Филмът съветски ли е, или е хубав?“ От друга страна, футболът беше добре прикрит повод човек да изрази своята ненавист към режима. Разполагайки с власт да правят каквото си искат, другарите създадоха отбора на ЦСКА, който трябваше да бъде символ на партийна непобедимост. Това естествено тласна огромната маса футболни зрители към „Левски“, който логично се превърна в символ на стара България. Мачовете между двата отбора бяха истински войни. Спортът се командуваше от военните и те взимаха мерки да подсигурят падането на „Левски“. По игрищата често можеха да се видят сблъсквания, които в основата си бяха политически. И досега ми е пред очите един юначен хлапак от Коньовица, когото милицията се опита да измъкне от стадиона по време на мач и който просна на земята половин дузина милиционери. Преди друг мач на тези два отбора майорът от МВР, който ръководеше охраната на стадиона, събра всички, които трябваше да пазят реда, и им дръпна една реч, в която най-важен беше пасажът: „Днес играят нашите срещу буржоазно-капиталистическата сбирщина на «Левски». Ние ще докараме цяло поделение. Ако някой от ония се надигне, то веднага го приберете.“ За еволюцията на стиловете може да се съди от факта, че години по-късно популярността на „Левски“ бе ликвидирана по най-безобидния начин — направиха го отбор на Държавна сигурност. Тъкмо на футболните мачове човек можеше да види истинските чувства на българите спрямо СССР. Когато играеха съветски отбори срещу наши, публиката ни, която е известна със своята обективност, ревеше като луда срещу съветския отбор. Всичко съветско беше синоним на лошокачествено, грубо, неприятно, враждебно и т.н.