Георги Марков
Задочни репортажи за България (27)

АПРИЛСКИ МЕТАМОРФОЗИ

Това беше сбъркана година. Не знам дали на слънцето нещо не му беше станало, или пък някаква звездна експлозия беше повлияла на нашата галактика, но като че атмосферата през 1956 година бе изпълнена с напрежение, с всеобщо очакване нещо да се случи, да стане някаква промяна. През тази година като че цяла България разиграваше Бекетовата пиеса „В очакване на Годо“. Като че до всяко крайпътно дърво човек можеше да види по някой български Владимир и Естрагон, с тяхното объркано, смътно чакане на толкова неясния Годо и на още по-неясната полза от неговото пристигане. Точно както в пиесата въобще не се знаеше дали Годо бе обещал да дойде и затова всичко беше приглушено, половинчато: полусъмнения, полунадежди и полуозъртане. Моят приятел Киро казваше: „Слушай, тия речи на Хрушчов за Сталин аз не ги гризкам! Това е само номерът, за да те преброят! Че нали всички те до вчера ставаха и лягаха с него!“ Киро не вярваше. И мнозина други не вярваха. И въпреки това имаше нещо за вярване. Но нещата бяха далече от нас, безпартийните, за които едва ли имаше някакво значение дали името на диктатора щеше да бъде Ленин или Сталин, дали името на нашия губернатор щеше да е Червенков или Зеленков. Това беше чужда драма, която може би ни засягаше косвено, може би не. Първото ни чувство беше любопитството. Все пак ние изпитвахме голямо удоволствие, кога го слушахме различните варианти за убийството на Лаврентий Павлович Берия. Помня, че най-ефектният беше за удушването му в килим. Но събитията, които се разиграваха по върховете, бяха за нас, по един драгалевски израз, „нихна работа“. Едва ли някой от обикновените граждани вярваше сериозно в промяна, която можеше да се отрази на неговия живот. И въпреки това, както в пиесата на Бекет, илюзията за промяна блещукаше. После дойде осезаемото усещане на известно омекотяване на атмосферата. Това не беше предизвикано от партийни директиви или пък някакви реални мероприятия, а от напълно обяснимия страх у мнозина бивши сталински орли. Те тръпнеха при мисълта, че една демократизация в СССР верижно би предизвикала демократизация и у нас, което означаваше, че щеше да им се търси отговорност. И те бързаха с добро поведение, усмивки и невероятни услуги да заличават незаличими спомени. Пролетта и лятото на 1956 година бяха пропити с този вид неочаквана, мазна доброта на стъписани и уплашени сталинисти. Явно в съветската комунистическа партия се водеше борба и нашите герои се надяваха „здравите сили“ да вземат връх. Най-омразният им човек по онова време беше Никита Хрушчов. В разговори на четири очи се отправяха закани спрямо Хрушчов и Булганин и косвено срещу Тодор Живков, който се смяташе за техен човек. От партийни фанатици и хора на Държавна сигурност много пъти съм чувал подмятания, че Хрушчов и Живков били предатели и че щяло да им дойде времето. Странно, но ние, безпартийните, изведнъж се озовахме в положение на неволни довереници било на едните, било на другите партийни лагери. Ненавиждайки се смъртно едни други, партийните членове от сталинската гвардия и тия, които застанаха зад Хрушчов, сякаш диреха нашата подкрепа. Безпартийните крепостници се оказаха желани приятели и на двата феодални лагера. Като че настъпи време за спечелване на безпартийните. И тогава за първи път чух подкупващото определение на Хрушчов за „безпартийни комунисти“.

Постепенно пред невярващите ни очи се появиха неочаквани факти. Бавно и предпазливо от затворите бяха пуснати някои от невинно осъдените. Министър-председател все още беше Антон Югов, който като сталински министър на вътрешните работи носеше най-голяма лична отговорност за престъпното унищожаване на толкова много хора. При една действителна промяна Югов, Христозов и компания щяха да бъдат изправени пред свой Нюрнбергски съд. Вместо това Югов се развяваше из София с черната си лимузина и раздаваше многозначителни усмивки на бившите си жертви. Моя близка отиде да види чичо си, който тъкмо бе пуснат от затвора. Тя бе открила човешка развалина. Разказваха, че съпругата на Трайчо Костов отказала да приеме сумата, която беше цената за главата на съпруга и. Друг освободен партиен член беше запратил парите от даденото му обезщетение в лицето на тези, които му ги бяха дали. Пускането на хората от затворите, изглежда, беше по-лесно от тяхното реабилитиране, което вървеше мудно, с купища уговорки и пазарлъци. Изглежда, че ставаше въпрос за запазване на доста нечисти вътрешни тайни, за опазване на авторитети на все още важни другари и разни други компромиси. Вместо сурово анкетиране на зверства и ужаси, на произволи и чисти престъпления Априлският пленум на БКП се зае с потулване на нещата, прикриване на главните виновници и безкрайни пазарлъци. Разбира се, контрата отнесоха дребните риби от Държавна сигурност, мнозина от които бяха преназначени като чиновници по границата или в митниците. Струва ми се, че от една страна, партийното ръководство искаше да внуши на бившите жертви, че трябва в името на единството да забравят мъките си по затвори и лагери, а от друга страна, да убеди здравото сталинско ядро на ЦК, че не става въпрос за някаква сериозна промяна, а само за необходимо усвояване на нова тактика. Точно както на село старите баби крият болестта на момата, така и нашите партийни баби криеха и размазваха собствените си недъзи и отговорности. Никога до ден днешен не бе позволено публикуването на какво да е описание, разказ или очерк на кой и да е от пуснатите затворени комунисти за изпитанията, през които бе преминал. Апокрифно из София вървяха някои описания, от които най-силно впечатление ми направиха непубликуваните спомени на Стефан Богданов. От историческа гледна точка те имат голяма документална стойност, защото хвърлят светлина върху едно наистина мрачно, ужасяващо време. Стефан Богданов обвиняваше поименно много видни партийни дейци в поругаване на комунистическата идея, в узурпиране на власт и злоупотреба с нея. Неговите писания не бяха отпечатани. Но понеже той много говореше, изпратиха го търговско аташе в Берн, за да се прекъсне въздействието му върху тия, които го слушаха. Друга популярна жертва беше Георги Панчев, директор на една от филмовите студии, който успя все пак да пробута няколко думи за адските страдания, през които бе преминал, в своите спомени за антифашистката борба. По-късно и той бе изпратен в една от арабските страни. Но не само неудобните жертви биваха отправяни за чужбина. Също и неудобните и необходими техни инквизитори се озоваха на дипломатически или кореспондентски постове.

Междувременно се провеждаха мероприятия, които създаваха илюзията, че може би наистина Годо е тръгнал, само че процесът на пристигането му ще бъде по-бавен. След като Хрушчов изхвърли мумията на Сталин от мавзолея на неговия предшественик, започна процес, който официалната партийна история нарича „развенчаване на култа към личността“. Това, разбира се, беше една от най-големите пародии в съветската и в нашата действителност, тъй като въпросното култаджийство въобще не се изчерпваше с името на Сталин, а беше и е дълбоко в същината на партийната идеология. Както всеки знае, с времето боготворенето на Сталин се прехвърли в боготворене на Ленин, а мъдрото ръководство на другаря Червенков днес е мъдрото ръководство на другаря Живков. Отворете който искате български вестник, или списание, издавани в пределите на народната република, и вие ще видите, че култът към личността си е останал там, където си беше. Но по онова време ние не знаехме какво ще последва и ни се искаше да вярваме, че нещата ще се развият в друга посока. Едва ли има истински българин, който да не се е зарадвал от преименуването на стотиците улици „Сталин“, от възвръщането на истинските имена на Варна, Перник и Шумен. Помня каква радост беше във Владая, когато възвърнаха на това село толкова звучното име. Бяха го прекръстили Райко Даскалово. Нямам представа само как бяха прекръстени децата, на които родителите фанатици бяха дали името Сталин. Ала по-същественото от прекръстванията бяха полуофициалните признания за извращения в Министерството на вътрешните работи и Държавна сигурност, което бе последвано от разтурянето на вътрешните войски. Сините шапки изчезнаха и с тях сякаш се отдалечи в пространството един зловещ символ. Още по-важно беше разпореждането, че на следствените власти не се разрешава повече да бият и че се спираха нощните нахлувания на Държавна сигурност в домовете на хората без прокурорско разрешение. От тези две решения, мисля, че първото бе спазвано за доста време, докато бе позволено на милицията да бие т.нар. хулигани. Що се отнася до второто, само няколко месеца по-късно, след унгарското въстание, се оказа, че едва ли някой го спазваше. Ала така или иначе през онова лято на 1956 година всичко изглеждаше оптимистично. Особено положително впечатление направи фактът, че бивши жертви заеха важни постове в правителството и дори в Политбюро. Именно от лицата на такива хора като Дико Диков идеше недекларирано обещание, че никога повече не ще се върнат страшните времена. Постепенно надеждата разцъфтя. Подхвана се някак спонтанно всенародно предложение за ликвидиране на отделите „Кадри“ като институт на корумпирана власт и потисничество и предложение за унищожаването на тайните досиета, или поне правото на всеки гражданин да знае какво пише в досието му. След Държавна сигурност отдел „Кадри“ беше един от най-омразните институти в страната, защото от него зависеше хлябът на хората. По принцип всички кадровици бяха хора на Държавна сигурност и между двата института съществуваше най-тясно взаимодействие. Но нашите илюзии бяха прекалени. Отдел „Кадри“ наистина бе закрит, но само за да бъде преименуван на отдел „Личен състав“. Неговата структура, начините за събиране на сведения, връзката му с Държавна сигурност, всичко това си остана, както си беше. Що се отнася до тайните досиета, този въпрос въобще не беше разискван. Нещо повече, мисля, че отделът за досиетата при ДС се разду до най-голяма степен, защото бяхме навлезли във време, когато хората малко по малко започнаха да си отварят устата и да казват това-онова, което трябваше да се запише и съхрани в приземния етаж на огромното здание на улиците „Гурко“ и „Шести септември“.

На идеологическия фронт априлското яйце изглеждаше още по-определен запъртък. Порицаването на Сталин беше в голяма степен абстрактно, като върху него беше хвърлена вината за всичко. Обяснението беше много просто — че някои другари са сбъркали, защото са следвали партията, а партията беше Сталин. Дори Пилат Понтийски не би могъл така сполучливо да си измие и избърше ръцете. Изведнъж бе забравен фактът, че не Сталин, нито Берия със собствените си ръце биеха и трошаха костите на невинни правоверни комунисти, че не те лично разстрелваха и бесеха, а техните верни последователи в партията и Държавна сигурност. Литературно порицанието на Сталин бе изразено с отричането от него в поемата на Митко Методиев, която „Работническо дело“ с гордост отпечата. Нищо повече. Трябваше да минат години, за да дойде Джагаров с пиесата си „Прокурорът“, която, както остроумно в София забелязаха, беше „дворцова пиеса“. Как ви се вижда това за литература, която проглуши света да твърди, че отразявала действителността? Или трябва да приемем, че Сталин и сталинчетата не бяха действителност, а измислица на Хрушчов, на класовия враг? Всеки български писател знае потресаващи истории от онова време, но никому не бе позволено да напише и напечата каквото и да е. Ала партийното „табу“ не се отнасяше само до култаджийските теми и сюжети, а до всякакъв опит да се излезе от фалшификацията на действителността, наречена социалистически реализъм. В идеологическо отношение развенчаването на култа беше замяната на един етикет с друг. Българското изкуство продължаваше да стои стегнато като менгеме и да произвежда отвратителни партийни сурогати. От него продължаваше да се изисква службата на евтина пропагандна агенция за делнични нужди. И всеки опит да се прави истинско изкуство или да се откликне на истинските теми на времето беше безпощадно смачкван. Ние останахме значително по-назад от Съветския съюз, защото у нас никога не се допусна публикуването на българския „Иван Денисович“, макар че ръкописи са били представяни. Известни тенденции на вестниците да бъдат по-критични спрямо недостатъците на режима, като се възползуват от декларациите за априлска промяна, бяха бързо пресечени. Партията винаги се е бояла много от сериозна критика. Така беше при Червенков. Така беше и след него. Пък и българските писатели, журналисти и художници си знаеха добре урока. За тях беше повече от ясно, че Годо няма никога да дойде. И дори да дойдеше, те нямаше да му повярват.

Вместо Годо пристигна унгарското народно въстание и то беше най-убедителното доказателство за новите партийни стратези, че тяхната политика била правилна. Унгарците и особено кръжокът „Петьофи“ бяха нагледният пример, с който се сплашваха всякакви бъдещи идеи за демократизиране на изкуството и литературата. Кънтежът на съветските танкове по улиците на Будапеща сякаш отекна със същата сила по софийските улици и сякаш възроди сърцата на угнетените и огорчени Сталинови чеда. Лагери и затвори бързо се напълниха с граждани, които имаха черни досиета, призракът на Държавна сигурност отново тръгна из нощните улици и всички априлски обещания изчезнаха в настръхнала тревожна атмосфера, сякаш Априлският пленум на БКП се бе провел на първи април.