Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Георги Марков

ЗАДОЧНИ РЕПОРТАЖИ ЗА БЪЛГАРИЯ

 

Издателство ПРОФИЗДАТ

София, 1990

История

  1. — Добавяне

ЧЕРВЕНОТО АУТОДАФЕ

За първи път видях пламъците му веднага след войната и установяването на новата власт. Дотогава аутодафето беше за мен църковно-историческо понятие. И нито аз, нито някой от приятелите ми, които бяхме постоянните клиенти на библиотеката в княжевското читалище, подозирахме, че църковно-историческото понятие, означаващо изгаряне на еретически книги, щеше да стане неизбежна част от нашия живот. Не зная точно по какво линия, докато войната продължаваше, в читалището започнаха да пристигат един след друг черни списъци. Един мъничък, злобен партиен фанатик, който се казваше Здравков, започна да изважда от рафтовете книга след книга. Той захвърляше тези книги върху пода, където се образува голяма купчина. После ние трябваше да му помогнем да натика книгите в чували, които заминаха за претопяване в книжната фабрика край Горнобански път.

Първата серия бяха т.нар. „фашистки писатели“, при което наред с Добри Немиров, Змей Горянин, Йордан Стубел, Фани Попова-Мутафова, Илия Мусаков и други български писатели бяха изхвърлени Ницше и Шопенхауер, Вагнер и Кнут Хамсун. За много години наред музиката на Рихард Вагнер беше напълно забравена в България. Но т.нар. „фашистки писатели“ бяха само малка увертюра към огромното и многогодишно аутодафе, което комунистическата партия ревностно подготвяше.

След разгрома на опозицията и ликвидирането на последните останки от демокрация комунистическата власт предприе истински унищожителен поход срещу българската и световната книжна съкровищница. Сега за враг бе обявено всичко, което можеше да се категоризира като буржоазно-капиталистическа култура и литература. Полуграмотни и интелектуално слепи партийни фанатици се хвърлиха да унищожават (или според техния израз „да прочистват“) най-напред българската литература. Всеки писател, поет, драматург, есеист, критик, който не попадаше в тесните рамки на „пролетарии от всички страни, съединявайте се“, всеки, който не бе свързан с бледата история на българските комунисти, нито пък някога бе декларирал вярност и любов към Съветския съюз, Червената армия и Сталин — бе подложен на истинска следователска проверка. Настъпи времето, когато единственият критерий беше основан на принципа: „Който не е с нас, е против нас!“ Така ние стигнахме до крайни нелепости, които мнозина от днешните партийни идеолози в България биха искали да забравят. Днес те със заекване наричат тези години на позорни деяния с оправдаващия израз „революционни увлечения“.

Първото „революционно увлечение“ беше посегателството срещу Иван Вазов. Той беше класиран като буржоазно-реакционен писател, стоял през по-голямата част от живота си на вредни великобългарски позиции. Особено се подчертаваше, че по време на Първата световна война Вазов бил на страната на реакцията, и т.н. На нас ни бе обяснено, че образът на Кандов в „Под игото“ бил злобна пародия на социалистите. Военновременните стихове на Вазов бяха наречени бунище на великобългарското патриотарство. А пеенето на изключително популярната „Покойници, вий в други полк минахте“ бе абсолютно забранено. Тъкмо тази атака срещу най-голямото име в българската литература, срещу единствения НАРОДЕН писател, който България притежаваше, ме кара да мисля, че зад нея са стояли някакви съветски съветници. Просто не искам да вярвам, че това умствено помрачение би могло да се появи в българска глава.

Следващата голяма национална фигура, която бе подложена на задгробно следствие, беше Пенчо Славейков, който бил внесъл в нашата литература заедно с д-р Кръстев духа на немската идеалистическа (реакционна) естетика и проповядвал „мракобесната“ идея на „изкуство за изкуството“. Старите броеве на списанието „Мисъл“, с които читалището се гордееше, заминаха за претопяване. Самият д-р Кръстев бе окачествяван едва ли не като най-черен реакционер. При това положение, естествено, Петко Тодоров не можеше да остане вън от аутодафето. Същевременно подивелите представители на социалистическия реализъм се втурнаха яростно срещу символистите. Бившите духовни братя на пребоядисалия се Людмил Стоянов бяха заличени от литературата. Един от чудните майстори на българския стих, Николай Лилиев, бе хвърлен в забвение. Същото последва Теодор Траянов, който въобще бе изхвърлен от учебниците. И Емануил Попдимитров. Иван Шишманов и Боян Пенев бяха определени като „буржоазни учени“. Симеон Радев беше обявен за чист враг, понеже мразел руснаците и „Строители на съвременна България“ беше също натикана в чувалите за претопяване. Най-забележителното списание, някога издавано в България — „Златорог“, бе анатемосано като орган на реакцията и също замина за книжната фабрика. 15 години по-късно писателят Цветан Ангелов ми каза веднъж, че заплатил огромна сума за всичките годишнини на списанието. Създателят на списанието Владимир Василев едва не бе разпънат на кръст заради естетическия му еретизъм. Но дори сравнително неутрални имена, като Константин Петканов, бяха изхвърлени от литературата тъкмо защото творбите им нямаха директно политическо съдържание. Да не говорим за чудесния Трифон Кунев, който бе ликвидиран и физически, защото си бе позволил да мисли като българин. Остри партийни критики бяха отправени срещу наследството на Йордан Йовков и това на Кирил Христов. Все пак Йовков не можеше да се изхвърли от учебниците, но поне трябваше да бъде разясняван в абсурдна политическа посока.

В ония дни имах чувството, че Българската комунистическа партия провеждаше добре планиран разгром на българската култура в угода на съветските интереси. Тъкмо българското в българската култура се преследваше до 1956 година, след което време хората, населяващи България, можеха отново да се наричат българи. Ако някога имам време, бих желал да се поровя в европейските библиотеки, където се съхраняват доста издания от онзи период. Искам да събера всички партийни нелепости, обиди, клевети, ругатни, инсинуации и други издевателства, на които бе подложена българската култура в продължение на почти десет години. Искам да направя списък от цитати и техните (мнозина още живи) автори, за да се види кому наистина са служили те.

Тези слепи партийни агитатори наложиха най-примитивен вулгарно-политически критерий не само при преоценката на миналото, но и при цензурирането на настоящето. Техният зъл вдъхновител беше Тодор Павлов, който се опита да окове целия творчески български дух в железните рамки на примитивен социалистически схематизъм. Нека припомня, че на практика се стигна до противопоставянето на комуниста срещу човека. Живите човешки образи, носители на дълбоки вътрешни конфликти, бяха унищожени и заменени с мъртви схеми на положителни и отрицателни герои. Теорията за безконфликтността при изобразяването на социалистическото общество всъщност се оказа теория за производство на литературен конфитюр. Димитър Димов бе нападнат заради първото издание на романа „Тютюн“ именно загдето се бе опитал да направи от отрицателните герои живи хора.

Но ако българската литература зае такова голямо място в пламъците на партийното аутодафе, човек може да си представи на каква умъртвителна операция бе подложена съществуваща в България световна култура. Първата работа на новите господари беше да се запечатат културните граници, да се спре обменът на изкуство и литература, да се отсекат завинаги традиционни връзки. До Девети септември 1944 година България беше царството на най-висококачествена преводна литература. Днес аз се гордея, че световни имена са били познати на широката българска публика доста време преди да бъдат преведени в Англия, Америка или Италия. По българските сцени се играеха най-авангардни писатели, като Стриндберг, когото Западът щеше да открие по-късно. И до ден днешен аз не зная голяма сцена във Франция, Германия, Италия или Англия, където така богато да е застъпван целият букет от най-силните драми на други народи. Всред българската интелигенция на онова време владееше най-чисто и неподправено любопитство към културния живот в чужбина. През 1959 година, когато бях за първи път в СССР, с голяма изненада видях, че съветските читатели едва по това време откриваха автори, като Томас Ман, Ърнест Хемингуей, Скот Фицджералд, Стефан Цвайг, Ерик Кестнер… Писатели, които бяха от много години популярни в България. В много от днешните големи страни по света няма пълни издания на Толстой и Балзак, на Достоевски, Мопасан, Гогол, Байрон, Кнут Хамсун, Чехов и други. В същото време, за да поддържа този неспирен обмен, България имаше великолепни преводачи, чиито постижения в преводната литература правеха чест на оригиналите. Издателският подбор на „буржоазните“ издателства сякаш се ръководеше от две съображения: художественост и демократичност.

Но сталинската варварщина, действуваща безогледно чрез своите български партийни оръдия, ликвидира тази най-насъщна духовна връзка между България и света. Без никакво чувство за срам от библиотеките започна изхвърлянето на… Достоевски. Романът „Бесове“ беше начело в черните списъци. Сталин не обичал Достоевски и затова ние не трябваше да четем Достоевски. Но Сталин не обичаше и Толстой, затова Толстой можеше да се чете след предговора, в който се обясняваше дребнобуржоазният характер на „толстоизма“. Не можеше да се чете Есенин, понеже бил лигав сантименталист. Не биваше да се четат половината от Маяковски, абсолютно целият Замятин, Борис Пилняк, Ана Ахматова, Марина Цветаева, Зошченко, Бабел, Пастернак. Дума не можеше да става за Булгаков…

От чувала на княжевското читалище успях скришом да измъкна две от книгите, изпратени за претопяване. „Взаимопомощта в природата“ от Крохоткин и „Санин“ от Арцибашев. Много от книгите, които оцеляха по тайни пътища от аутодафето, след това можеха да се намерят на черно при доверени антикварни книжари. Книгата на Симеон Радев стигна астрономически цени. Помня, че в средата на петдесетте години платих доста порядъчна сума за старите издания на Боян Пенев. Та как партийните идеолози можеха да приемат неговия Ботев, когато и до днес пишат (в последната енциклопедия), че Ботев се бил развивал под влиянието на… Маркс! Изчезна безследно чудната книга на Борис Шивачев „Писма от Южна Америка“. Името на Георги Шейтанов бе изличено от всякакви справки.

И така стотици най-талантливи български и чужди писатели бяха прокудени от лавиците на българските читалища и библиотеки. Национализирането на издателската и печатарската дейност постави и оригиналната, и преводната литература в пълна зависимост от гъстото сито на комунистическата цензура. Подборът и на едните, и на другите произведения от 1948 година нататък започна да се определя въз основа на един-единствен пределно ясен показател — дали тези произведения могат да послужат за целите на партийната пропаганда. Този показател доведе до отпечатването на оригинални творби, които рисуваха комунистическата действителност горе-долу като небесен рай, и западни автори като Жоржи Амаду, които представяха западния свят по-черен и от деветия кръг на ада.

Партийният идеологически удар бе отправен не само срещу литературата. Театърът, киното, операта, изобразителното изкуство, дори циркът — всичко беше подложено на тази умъртвителна операция. В Народния театър вече не можеше да се играе Южин О’Нийл, нито Стриндберг, нито значителна част от западната класика, нито Пирандело, да не говорим за по-модерните автори. В замяна на това вървяха дивотии като „Борбата продължава“, „Царска милост“, „Брониран влак“ и т.н. Играеха се невъобразими глупости от съветски и български автори.

В киното аутодафето извърши едно от най-престъпните си деяния. През 1947 година в България се намираха едни от най-скъпо ценените днес копия на световни шедьоври. Във филмовия склад в Княжево и на други места се намираше една от най-богатите колекции на световното кино. Всичко това се изсипа с камиони в една нива край княжевската река, от която бяха отклонени специални гьолове. И филмовата лента, върху която бяха целият Чаплин, цялата Грета Гарбо, най-голямото от американската и европейската класика, Бастър Китън и Лаурел и Харди, Жан Реноар, Бунюел… всичко това беше превърнато в чист целулоид за гребенчета и чантички. Години по-късно умни хора щяха да потърсят отговорност за унищожаването на това богатство, но нямаше да получат отговор. Революционни увлечения?…

После западният филм бе изгонен за няколко много дълги години. Доколкото си спомням, едни от последните филми, които видяхме, бяха американският „Марк Твен“ и английският „Хамлет“. Ние бяхме смаяни от изключителното изпълнение на Лоурънс Оливие в ролята на Хамлет. Но подивялата партийна пропаганда се нахвърли с вой срещу този забележителен филм.

Дума не можеше да става за мюзикъли, джаз или попмузика. Вместо това Радио София започна да свири по десет пъти, на ден любимата песен на Сталин — „Сулико“.

В музиката освен Вагнер върху аутодафето бяха хвърлени много композитори, особено модерни, на които бе лепнато прозвището „формалисти“. За повече от 15 години никой не смееше да произнесе името на Стравински. В изобразителното изкуство всички форми, създадени от раждането на импресионизма насам, бяха отречени. Комунистът Пикасо и руснакът Марк Шагал бяха от първите жертви на партийното аутодафе. Голямата руска вълна на смели новатори, като Кандински, Малевич, Лисицки и други, беше свирепо заклеймена. Всяка нова идея по света, всяко ново движение, нова тенденция, нова форма в света на изкуството и културата бяха посрещани с огнепръскачките на варварите на двайсетия век. 70-годишнината на Сталин завари някога цветущата градина на българското изкуство и култура като опепелено сиво пространство, където най-хубавият филм щеше да бъде „Запорожките казаци“, най-хубавата песен — „Сулико“, най-хубавата пиеса — „Задморски гости“ и най-хубавият роман — „Далеч от Москва“.

Но върху червеното аутодафе попаднаха не само творби и автори, но и цели езици. За повече от двайсет години английска реч не можеше да се чуе по Радио София. Нито като песен, нито като поезия. Може би единственото изключение в по-късно време беше Пол Робсън. Дълги години след войната и немският език бе прогонен от официални трибуни.

Всичко това беше извършено от почти същите хора, които и днес командуват българската култура.