Георги Марков
Задочни репортажи за България (60)

ЖЕНИТЕ НА ВАРШАВА

Много пъти читатели и приятели са ме питали откъде съм взел сюжета на моята новела „Жените на Варшава“. „Как можа да измислиш такава странна история!“ — казваха те и сякаш бяха напълно предубедени спрямо истинността на сюжета. Затова сега искам да разкажа как съвременният живот в България ми поднесе тази толкова знаменателна и силна история.

Имах един приятел, почти връстник, когото нека тук за удобство назова с името на героя на новелата — Павел. Той беше приятно момче и проявяваше очевидни дарби в точните науки. Преди доста години, след обичайните ходатайства на семейството му, Павел успя да замине за Полша, където се бе записал да следва геология. Беше времето, когато геологията беше науката на младите романтици. Ние го познавахме от онова време като чудесен разказвач, който дори неприятно нетърпеливи хора като мен можеха да слушат, и като млад мъж, който правеше силно впечатление на жените. Все пак не беше безразборен донжуан, защото се забъркваше в дълги полусантиментални-полутрагични любовни истории. Благодарение на доброто му чувство за хумор той съумя да се опази за дълго време от сълзливите капани, които влюбените сърца поставяха на пътя му. Мисля, че той беше един от родените оптимисти, които в наше време май не се срещат често по света. Към политическите проблеми на времето се отнасяше с нескрита ирония и обикновено отбягваше тези теми. Отначало това ми се струваше обичайно благоразумие, но веднъж Павел направо ми каза:

„Не обичам нито да говоря, нито да се занимавам с политика. Всичко е толкова безнадеждно, колкото ако човек говори за бъдещето на някой умиращ от рак.“

Той престоя във Варшава и Краков 5–6 години, дипломира се, прибави към дипломата си няколко големи любовни истории и накрая се завърна в София. По това време имаше голяма криза за специалисти в провинцията. Обаче всеки се опитваше да остане на работа в София, където условията бяха много по-добри. Помня деня, когато срещнах Павел, тръгнал за геоложкото управление, чийто стипендиант беше.

„Братче — каза ми той, — мирише ми на заточение в Диарбекир. Шефът каза, че ако престоя само една година там, където ме пратят, щял да ме върне тука до пенсия. И аз мисля да приема.“

По-късно научих, че заминал за някаква местност в Бургаски окръг. После дълго време не чух нищо за него, докато след 7 или 8 месеца той внезапно пристигна у дома. Видя ми се силно променен. Обгорял от слънцето, загрубял, но без чувство за хумор и може би без самочувствие. Пред мене стоеше разстроен млад човек, който не можеше да си намери място. Той не ме остави дълго да гадая и каза:

„Знаеш ли, че аз убих един човек!“

Помислих си, че халюцинира или пък че съвсем си беше загубил ума. Тогава той ми разказа най-подробно какво се беше случило.

От управлението го изпратили да изработи геоложка карта на единствената местност в България, която все още нямала геоложка карта. За тази цел той заминал за Бургас, където се намирала геоложката база и откъдето трябвало да получи хора и съоръжения. Когато се явил в базата и показал писмото на началника, последният иронично поклатил глава и изрекъл няколко цветисти думи по адрес на големите началства в София.

„Те са луди! — казал началникът, — толкова пъти вече пращаме хора и всички се разбягват след три дни като пилци. Знаеш ли как му казват хората на това място? Джендем баир. Ако не знаеш какво значи, иди някой да ти го обясни!“

После той предложил на моя приятел да го остави на работа в самата база и въобще да не се занимават с невъзможната геоложка карта. Но Павел, като се страхувал, че ако не изпълни задачата, с която са го изпратили от София, няма да може да се върне на служба в столицата, се заинатил. Тогава, ще, не ще, началникът на базата трябвало да намери хора и да образува работна група, която под командата на току-що завърналия се от Варшава инженер да замине за въпросното място и направи проучванията, необходими за геоложката карта. Всички работници и служещи в самата база категорично отказали дори и да слушат за тази работа. Тогава началникът се принудил да използува един познат трик. Той се обадил в милицията и поискал да му съставят една група от местни дребни крадци, мошеници и пройдохи, от които самата милиция искала да се отърве поне докато трае курортният сезон. Къде с увещания, къде със заплахи, къде насила, бригадата от десетина души била съставена, натоварена на един голям камион със съответните палатки, храни и инструменти и експедирана по посока на Странджа. Всички били най-пъстроцветната сбирщина, която Павел някога бил срещал. Камионът ги свалил в малко село, където багажа прехвърлили върху катъри и сами закрачили нататък. Пристигнали на мястото, което представлявало истинска пустиня с много баири, осеяни с бели варовикови камъни. От силната жега тревата била отдавна изгоряла и само в падините нещо се зеленеело. Но сред цялата тази безнадеждна панорама се издигал като някакво чудо на природата огромен стар дъб с пищна зелена корона. Наблизо до дъба имало кошара, а недалеч от нея малък извор. Бригадата бързо опънала две големи палатки и трета малка палатка за инженера. Било привечер, когато чул звънците на приближаващо стадо и видял овчаря. Той бил възрастен старец със силно набръчкано лице, с огромни попукани ръце и точно като старите овчари носел торба и голяма тояга. Огледал с видима ирония неканените гости и нищо не казал. Прибрал овцете в кошарата, която била разделена на две половини, след което започнал да ги дои. По-късно Павел отишъл до извора, за да се измие, когато старецът внезапно се изправил до него:

„Ти ли си им началникът?“ — попитал той.

„Аз“ — казал моят приятел.

„Тогава слушай, момче. До края на тази седмица всичките ти хора ще се разбягат и никога няма да се върнат. А след още ден или два и ти ще си дигнеш дърмите и няма да погледнеш назад!“

Тези думи старецът изрекъл с такава пророческа категоричност, която подразнила Павел. За да му покаже, че не е от тия, които лесно се предават, той казал:

„Ами ако остана, дядо?“

„Ако останеш, тогава виждаш ли го тоя клон на дъба, най-ниския? — старецът посочил в полумрака. — Ако останеш, на него ще се обесиш!“

И после се обърнал и си отишъл в кошарата.

Всичко станало почти така, както старецът предрекъл. Последвала една от най-ужасните нощи за хората от бригадата. Оказало се, че главната палатка, в която те легнали да спят, се намирала над истински змиярник. Към полунощ змиите плъзнали с десетки по леглата им и нещастните членове на бригадата с ужас и отвращение бягали навън. Неколцина се изпарили още на другия ден. Следващите две змийски нощи и ужасният пек през деня ликвидирали и останалата част на бригадата.

Павел останал сам. Но тук у него се появила необяснима упоритост да стои докрай. Той се заел сам да копае необходимия за геоложката карта ров и да изследва скалите и камънаците наоколо. Старият овчар посрещнал това с известна изненада. До този момент той се отнасял към градските гости с нескрито презрение. Павел забелязал, че цялото внимание на стареца било погълнато изключително и единствено от овцете. Те били около двеста на брой и всички имали имена. Старецът ги викал като деца при себе си, хранел ги с хляб и някаква много вкусна трева, която събирал през деня из падините, и им говорел на глас. Моят приятел бил смаян при вида на тази съвременна библейска картина. Като някакъв бог старецът стоял, заобиколен от своето стадо.

И тъй като в цялата тази знойна пустиня останали само двамата, те постепенно се сближили. Старецът започнал да изпитва симпатии към непознатия младеж и в знак на добри чувства всяка сутрин и вечер му давал мляко. Другото мляко той сирел. Веднъж в седмицата при него пристигало момче, което докарвало с магаре храна и тютюн за лула. Старецът пушел почти непрекъснато. А до най-близкото село имало половин ден път. Полека-лека те започнали да вечерят заедно и да си говорят до късно вечерта. Всичко, което старецът приказвал, било свързано с овцете. Той бил тръгнал овчар още от детските си години, жена му умряла отдавна и нямал нищо друго освен стадото, което принадлежало на стопанството. Една вечер с видима гордост старецът поканил моя приятел в колибата, отворил вратата и му казал:

„Виж докъде съм стигнал с овцете!“

Изненадан, Павел видял по стените окачени изрезки от вестници с портрета на стареца, който се оказал един от знатните овчари на републиката, носител на големи награди и отличия. Половин дузина грамоти и медали допълвали това своеобразно изложение. На Павел се сторило, че има някакво необяснимо несъответствие между скотския, суров живот на стареца и пищните отличия и награди, накачени по гнилите дъски на колибата. От написаното по вестниците той разбрал, че старият овчар бил национален рекордьор по добив на вълна и мляко и че дори филм бил снет преди време с него. Очевидно старецът много се гордеел със своето овчарско умение и с удоволствие говорел на моя приятел за тънкостите на овчарската професия. Той имал природно интелигентен ум, силна памет и здраво земно чувство. По сила и устойчивост приличал на големия дъб, който се извисявал над главите им. Спрямо всичко, което било извън света на овцете, се отнасял със снизхождение и ирония.

Друга вечер той поканил Павел да насече малко съчки за огъня и му подал брадвата. Павел отишъл при някакъв отдавна изсъхнал дънер, но когато разцепил дънера, отвътре изскочило цяло кълбо змии, които в миг плъзнали навред. Той изпуснал брадвата и побягнал. Тогава старецът спокойно пристъпил напред, клекнал, с гола ръка разхвърлил пълзящите змии, събрал треските, които му трябвали, вдигнал брадвата и мълчаливо я подал на слисания инженер. Той излъчвал такъв дух на смазващо превъзходство, че Павел дори не се почувствувал унизен.

Междувременно работата продължавала. Павел копаел и чакал упорито да му изпратят нова група от базата, а старецът изкарвал овцете на паша ниско в падините рано сутрин и ги прибирал обратно вечерта. После двамата сядали да вечерят и разговаряли. В първите седмици говорел само старият овчар. И само за овцете. Всред стадото той имал няколко любими овце, за които треперел. Павел чул от него цели легенди за овце — приказни красавици, и за страшни грамадни овни. Друг път в тия легенди участвували вълци и кучета, звънци и хлопатари, магарета и отдавна умрели овчари. Отначало за Павел всичко това било много интересно, увлекателно, но постепенно целият този овчи свят започнал да му дотяга. И тогава някак неусетно, от носталгия по годините, прекарани във Варшава, Павел започнал да разказва на стареца за своя живот. И естествено, най-същественото в неговите спомени били няколкото красиви любовни истории, през които той преминал по време на студенството си.

Вече казах, че той беше чудесен разказвач, и мога да си представя колко увлекателен е бил разказът му, предизвикан от този носталгичен порив. Пък и от Джендем баир дори най-бледите и скучни моменти във Варшава изглеждали като спомени от рая.

Павел предполагал, че старецът ще приеме разказите му, които не се отнасяли за овце, с обичайната си насмешка. Но за негова изненада онзи внимателно слушал. Само на няколко пъти го прекъснал, за да попита за неизвестни нему подробности. На другата вечер той сам поканил Павел да му разкаже още нещо от Варшава. Павел разказал втора любовна история. Старецът отново внимателно слушал. На третата вечер той прибрал стадото малко по-рано и когато Павел се завърнал при дъба, старият овчар вече го чакал с приготвена вечеря и с очевидното любопитство да чуе още някаква варшавска история. Без да влизам в подробности, мисля, че тези любовни истории не са нищо повече от случки, през които всеки романтичен млад човек преминава. В тях не е имало нищо необикновено, смайващо или изключително, което да порази въображението на стареца. Но може би тъкмо защото те са били толкова обикновени истории, той ги приел с най-дълбоко чувство.

След няколко дни старецът поискал да чуе поредната история, но Павел бил вече изчерпал по-интересните си преживявания и казал, че няма повече. Тогава старият овчар казал: „Ами разкажи ги отново!“ И Павел започнал да повтаря разказите си. Но тъй като той не повтарял буквално, старецът на няколко пъти извиквал: „Не, не беше така!“ И сам разказвал пропуснатото. От този момент нататък разказите за Варшава станали общи. Оказало се, че старецът така точно и ясно запомнил всяка казана дума, като че наистина се вживял в миналото на инженера. Вечер след вечер двамата се впускали в дълги разходки из варшавските улици и като че не Павел, а старецът бил живял там.

Едновременно с тази неочаквана старческа страст към образите на варшавските любовници моят приятел забелязал голяма и все по-нарастваща промяна в поведението на стария овчар. Той някак скоро променил и цвета на лицето си. Станал мълчалив, унил и стоял дълго време вечер при дъба, загледан в догарящия огън. Любовта му към овцете се стопила. Всяка сутрин той изкарвал стадото все по-късно и всяка вечер го прибирал все по-рано. Неговите любимки овце вече не привличали вниманието му, той слушал блеенията им с глухо безразличие. Погледът му се оживявал само когато инженерът се завръщал. Веднага сядали и започвали за кой ли път бавно и надълго да повтарят поредната варшавска история.

През един от тези дни бил рожденият ден на стареца. Те имали специална вечеря с вино. Старецът бил на 82 години и Павел казал:

„За много години, дядо!“

„Моите години са си много, Павле! Но защо ли са?“ — въздъхнал старецът.

Няколко дни по-късно, като изпращал обратно момчето с магарето, старият овчар му заръчал да отиде при пълномощника и при доктора и да им каже да дойдат на другия ден, защото не се чувствувал добре.

„Какво ти е, дядо?“ — попитал угрижено Павел.

Старецът махнал с ръка и отминал. Същата вечер те пак се събрали под дъба, наклали голям огън, хапнали и старият помолил Павел да му разкаже отново най-хубавата любовна история. Павел започнал и някъде към полунощ се разделили. На другата сутрин той се отправил към своя изкоп, който бил на около километър от дъба. Работил там и следобед, като се изкачил на един от хълмовете, откъдето се виждали дъбът и кошарата, забелязал, че там се мотаели хора. Помислил си, че са изпратили обещаната помощ от базата, и забързал нататък. Но като приближил, забелязал, че на един от клоните на дървото нещо висяло.

Пристигнал, когато пълномощникът и лекарят на селото сваляли тялото на стареца. Той се обесил с пояса си.

Моят приятел се разтреперил, давайки си сметка какво били сторили варшавските му истории на този човек, който никога през живота си не е бил нищо друго освен знатен производител на мляко и вълна, който не е познал нищо друго освен овцете си. И той побягнал и никога не се върнал назад.

„Зарязах геологията, зарязах всичко!“ — ми каза той.

Аз сам бях много разтърсен от тази истинска история, защото виждах в нея много по-голям смисъл, отколкото на пръв поглед случката предлагаше. За мен това беше може би един от най-силните изрази на човешкия стремеж към всестранност и свобода. В моите очи старецът не беше нищо друго освен онази човекомашина за производство на блага, на която са отказани дори най-бледите красоти на живота. Фигурата на странджанския овчар се изправяше пред мен като паметник на безмълвния протест срещу всички съвременни режими и философии, които в крайна сметка искаха да сведат човешкия живот до общуване с овце.

Помня, че разказах след ден или два тази история на вечеря у Дечко Узунов, където беше и Павел Вежинов, и всички бяха смаяни от тази толкова алегорична битка между жените и овцете, която бе довела до смъртта на овчаря. Всеки настояваше да я напиша. Но ми отне много време, за да намеря форма, чрез която приемливо можеше да се каже защо един знатен човек на труда се бе обесил, смазан от съзнанието за пропуснатия живот.