Георги Марков
Задочни репортажи за България (39)

КОМПРОМИСЪТ

Някога Огюст Роден беше казал, че силата на една творба зависи от искреността на художника спрямо самия себе си. Думите на Роден са явно подкрепени от всичко значително, създадено в световното изкуство, и от всички провали на талантливи творци, отрекли се от искреността спрямо себе си. Тази горчива истина е особено близка на по-способните днешни български писатели. Тя обяснява защо и как те произвеждат посредствени творби. Нещо повече, мисля, че най-яркият отличителен белег на съвременната българска литература е именно нейната неискреност. Пред мен са купища книги на добри и талантливи автори, но почти от всяка струи добре познатото ми чувство на неискреност или лицемерие. Толкова по-тъжно е, когато човек вижда, че отричането на искреността с цялата му вероятно съзнавана болезненост е извършено, за да може книгата да излезе. Всичко това ме връща назад към времето, когато сам затъвах в това общо тресавище на компромисите в днешната българска литература. Един мой приятел писател казваше: „Колкото време ми трябва, за да напиша нещо, пет пъти повече ми трябва, за да го пригаждам, та да мине.“ Всеки от моите колеги знаеше тези мъки, които понякога бяха равни на умъртвяването на собствената творба. Времето и действителността развиха у нас един основен инстинкт, който писателите от нормалните страни нямат. Инстинкта да се стремим към невъзможното съдържание на поговорката „И вълкът сит, и агнето — цяло“. А това водеше до тежка хирургическа работа — ние трябваше, образно казано, да префасонираме героите си — носители на нашите идеи, като извадим зъбите им, изрежем ноктите им, подстрижем косите им, избодем очите им и твърде често извадим мозъците им, за да могат те да заприличат на приемливи за партията същества. Защото главното ни желание беше абсурдното съчетаване на две необходимости — да угодим на партията и да запазим себе си.

Имаше години, когато аз вярвах, че подобно нещо е възможно. Вярвах, защото имах нуждата да вярвам, исках да вярвам и може би нямах друг изход, освен да вярвам. Трябваха ми години, за да проумея, че нещата са несъвместими, че този компромис, който може да има място в търговията или дипломацията, е истинска смърт за изкуството или науката. Ако човек можеше да приеме литературната си дейност като вид търговия, тогава работата беше наред. Но в такъв случай трябваше честно да се захвърлят всякакви претенции за правене на изкуство. А ние искахме обществото, народът, епохата да ни смятат не за литературни търговци, а за истински писатели.

Тук не става дума за обикновения компромис между работодател и работник, между обществена поръчка и индивидуално изпълнение, а за компромис между вода и огън, между смърт и живот. След всичко, което съм преживял, чул, видял и научил, партията с нейната убийствена идеология, с мъртвешките й принципи и закони, с отричането на свободното и многообразно развитие на живота според мен е противопоставена на човека. Тя е негов принципен враг, защото съществува, за да го ограничава, потиска, деформира, използува и унищожава. И, разбира се, всички тези действия на партията срещу човека са… в името на човека. Но кой човек? Кой е всъщност героят, образецът, в който партията иска да превърне свободното, противоречиво, многостранно развито, мислещо, чувствуващо, мистериозно, дълбоко индивидуално същество, наречено човек?

Много пъти съм се опитвал съвсем искрено да си представя образа на комуниста, настоящ или бъдещ, изграден според стриктното спазване на партийните изисквания. Онзи, когото всеки централен комитет и всяко партийно поколение ще приемат като живо въплъщение на техните идеи, онзи, чието съществуване би било някакво морално оправдание за всички страхотни изпитания и мъки, които цели народи са преживели, за да дадат своя принос за раждането му. Образът на този образцов човек-комунист, мечта на Маркс, Ленин, Сталин, Брежнев и т.н., би бил горе долу следният:

 

1. Той вярва дълбоко и непоколебимо в партията и нейните ръководители, каквито и да са те, и приема без съмнения тяхната непогрешимост.

2. Той не може да има никакво лично мнение и отношение вън от партията, т.е. трябва да бъде пропит от съзнанието, че изцяло принадлежи на партията.

3. Той не може да поставя никакви свои грижи и интереси над тези на партията.

4. Той не може да се радва, страда, смее или тъжи за себе си, а само за партията.

5. Той не може да има никакви други цели в живота освен партийните и трябва да бъде готов да се жертвува за тях.

6. Ако бъде подложен на изкушение от някаква съблазън в живота, трябва да има куража да се пребори с нея и да докладва на партията.

7. Той трябва да изповяда на партията всичките си грехове и грешни помисли.

8. Той трябва да донася и за греховете на другите редовни членове като него, но да не докосва никога греховете на по-висшестоящите.

9. Той трябва да приема безкритично и с мълчаливо одобрение всички противоречия и глупости на партийното ръководство, да си затваря очите пред всички слабости на големите — корупция, привилегии, кариеризъм, подлизурщина, разврат, и да ги смята за обясними отклонения в преходния период.

10. Въпреки всичко той трябва да вярва, че светът върви към комунизъм.

 

Както всеки може да си представи, този образец на идеалния герой-комунист е зловещ призрак, който, взет като човешка реалност, не е нищо друго освен клинически идиот. Той е наистина пълното отрицание на всичко човешко. И много пъти ме е блазнило желанието да мога да го повикам през някоя нощ, този призрак, и да го изпратя да посети сънищата на тези, които са негови апостоли. И тъкмо този образ трябваше да бъде главният герой на литературата на социалистическия реализъм, стандартният манекен, към чието съвършенство трябваше да се стремят всичките ни живи герои. И всъщност част от нашия писателски компромис беше да се съобразяваме с този положителен герой. А това беше много трудна, почти невъзможна задача, защото не само въпросният образец отричаше живите хора, но и те твърде категорично отричаха него. Горе-долу следвайки закона на компромиса, мнозина от нас нахлузваха картоненото тяло на този манекен върху живи прототипове. Един от най-ярките примери е този с инженер С. Той беше бивш партизанин, за чиято смелост наистина се разказваха легенди. След това той следва инженерство в СССР, завърна се, започна работа в едно голямо предприятие, където забележителният му инженерски талант доведе до пълно преустройство на производството и значителни икономически успехи. Той стана лауреат на Димитровска награда и главен директор на предприятието, като се окичи с куп ордени. Ето, казаното дотук е достатъчно, за да обясни защо партията и особено партийната пропаганда смятаха инженер С. за най-положителен герой на нашето време. Мой колега писател се хвърли да описва в специален роман образа на инженер С, разказвайки за идеалното му семейство, за чистите му принципи, за вътрешния му героизъм, приближавайки много това описание до призрака на идеалния комунист.

Но така се случи, че аз се срещнах с този човек и за доста продължително време ние бяхме много добри приятели. Можах да го наблюдавам отблизо и да видя, че за щастие той беше нещо съвсем различно, много далече от литературно-пропагандния портрет, който му бяха нарисували.

Наистина той беше роден инженер: с голямо въображение, пъргав ум и здраво чувство за реалност. Той не беше интелектуален тип, а представляваше съобразителността и хитростта на човека от народа. Мисля, че беше много самотен човек и като че цялата му енергия извираше от тази непоносима самотност.

Убеден съм, че той беше станал партизанин именно от самотност, от желание да преодолее разстоянието между него и другите. „Кой ти разбираше от идеология или Карл Маркс“ — ми каза той веднъж, говорейки за онова време. Едновременно с чувството за самотност той беше жертва и на друго силно чувство — суетност. Малък човек с физически недостатък, той умираше да изглежда пред очите на хората изключително силен, голям, велик, да ги смайва с дела, които те едва ли биха извършили. Така си обяснявам няколкото случая на безумна храброст, за които се разказваше. Всичко на този свят инженер С. свеждаше до себе си, своите интереси, своето място. Той се смяташе за своеобразен център на света и не криеше това. Първото му съображение, първата му реакция спрямо всичко беше: „А аз! Какво лично аз печеля или губя от това? Къде е моето?“ Така че истинските мотиви за неговата огромна и енергична дейност бяха твърде далече от съзнаването на нуждите на партията или държавата и твърде близко до желанието да изпъкне, да покаже, че той може това, което други не могат. Той беше член на комунистическата партия по абсолютна случайност, защото щеше да бъде член на всяка партия, която би му предоставила простор за неговата дейност. Партийната идеология той наричаше „бабини деветини“, партийните задължения — „църквата“, партийното ръководство — „тарикатите отгоре“. Той почти никога не четеше вестници, нито слушаше радио, защото били „за тревопасните“. Той ненавиждаше всякакви партийни оратори и агитатори и ако трябваше все пак да ги слуша, се занимаваше с решаването на математически уравнения. Мнението му за всеки човек беше, че е роден подлец. Държавната кариера той смяташе за маратон по подлост и с цинична откровеност казваше, че самият той е подлец и е вършил много подлости. „Аз бих ти разказал такива работи, че шапката ще ти хвръкне — ми каза веднъж той, когато двамата скитахме по тракийските пътища. — Но след това ще трябва най-напред да убия тебе, загдето си ги чул, а после и мене си, загдето съм ти ги казал.“ Той винаги носеше пистолет на пояса си и гордо заявяваше, че от 1944 година никога, нито за час, не се е разделил с пистолета си. В изблик на ярост на два пъти беше стрелял срещу хора. Единия път в мое присъствие стреля срещу двама мотористи, които много дръзко и неправилно зад-минаха колата му. След това си има разправии с милицията. Една от големите му слабости бяха жените. Изневеряваше на съпругата си под път и над път и се ограждаше само с красиви секретарки. По душа беше отзивчив човек и доста щедър. На няколко пъти вадеше хора от много тежко положение. Настроението му се менеше най-непредвидимо. Просто скачаше от състояние на най-щастлива радост до умопомрачително отчаяние. Същото беше и с работата — той сякаш се люлееше между бясна енергичност и после пълна скука и безделие. С него съм прекарвал дълги нощи в местния бар (при това той не пиеше) я точно като класически руски герой той въздишаше и казваше: „Един ден ще взема и ще се гръмна. За какво съм на този свят!“

Имах чувството, че копнее за някакъв огромен и светъл простор, а виждаше навред твърде близките стени на собствения си затвор. Тъкмо блянът му за нещо далечно и различно се бе превърнал в изтезание, което често го подлудяваше. Когато му дадоха Димитровската награда, той донесе парите у дома, хвърли ги на пода и гледайки горящата камина, каза: „Да ги изгоря ли?“

Стори ми се, че ако бях казал „Да“, щеше да ги хвърли в огъня, без да му мигне окото. Оставих го сам да реши и тогава той каза: „И аз съм като всички, а пък цял живот се опитвам да изглеждам нещо различно. Аз съм същият вид каналия (една от неговите думи) и подлец, но поне имам авантата, че знам това!“

Веднъж, когато разговаряхме за приятелството, той внезапно се разсмя и ми каза: „Знаеш ли какво си помислих: че ако, за да се спася, трябва да те натопя, ще го направя, без да се замисля. Честна дума, здравата ще те натопя!“

Друг път го попитах защо всъщност толкова много работи. (Веднъж беше даже припаднал на бюрото си от умора.) А той ми отговори: „Опитвам се да изгреба морето с лъжица. Утехата е, че все пак имам лъжица.“

Морето беше огромното чувство за самотност и безсмислица. И точно този мой приятел се превърна в романа на въпросния колега в някакъв сладкопоен социалистически херувим, който гори от желание да строи социализма и да служи на партията. Писателят, който нахлузи картоненото тяло на положителния герой върху инженер С, го познаваше много добре. Той би могъл да каже почти същите неща, които и аз казвам. Но какво го накара да отрече, да си затвори очите, да пренебрегне този толкова жив и интересен образ от нашия съвременен свят и да изпълни литературната му присъда? Безспорно от живота и личността на инженер С. ставаше богат материал за роман, но защо животът трябваше да се отхвърли заради схемата? Какви бяха мотивите, които стояха зад тази явна фалшификация? И доколко тези мотиви бяха оправдани? Ето това са въпроси, които сигурно един ден поколенията ще отправят не само към автора на този роман, но към всички български писатели от днешно време. Първият и най-очевиден отговор — а именно, че партията повелява да бъде така — може би не е най-верният.

Взаимоотношенията са много по-сложни и те не се отнасят само до компромис при писането или издаването, но преди всичко до компромис при живеенето.

* * *

Досега разгледах само един от хилядите случаи на писателско преиначаване или съзнателно идеологическо фалшифициране на действителността. Рядкост са сериозните произведения в съвременната българска литература, които малко или много да не изразяват усилията на техните автори да приспособят истините на живота към идеологическите изисквания, дори когато това приспособяване е в остър конфликт със съвестта на отделния автор. Затова, когато говоря за компромис на един творец, разбирам опита да се преодолее този конфликт на съвестта — творческата и гражданската. Това е точно драмата на един свидетел в съда, който знае истината, чувствува, че трябва да я каже, но разбира отлично, че това би имало гибелни последствия за самия него, и се опитва с отчаяни усилия да намери начин да каже някак нещата наполовина, т.е. да вкара в лъжата елементи от истината, за да може след това да успокоява виновното си съзнание. Преди да премина по-нататък и разкажа за тайната алхимическа лаборатория на компромиса, която е неизбежна част от кабинета на почти всеки български писател, искам да подчертая, че това не се отнася за множеството литературни чиновници или търговци, тъй като отсъствието на нравствени скрупули и чувството за отговорност им спестява конфликтите на съвестта и съответно необходимостта от компромис. Струва ми се, че когато Андрей Гуляшки, Ст. Ц. Даскалов, Драгомир Асенов, Лиляна Стефанова, Серафим Северняк, Матей Шопкин и прочие произвеждат своята литературна конфекция, те ясно изпълняват идеологическата поръчка и нищо друго не ги вълнува освен партийното заплащане на труда им. Те са този вид занаятчии, които не биха изпитали никакво вътрешно колебание да напишат, че тревата е бяла и снегът е зелен, щом като това удовлетворява художествените изисквания на партията. Те, разбира се, знаят много добре разликата между истината на живота и лъжата на техните произведения, но това никак не ги трогва, защото принципът на търговията повелява да се произвежда това, което се търси на пазара. И докато единственият купувач е партията, човек не бива да се безпокои за нищо — и пазарът е осигурен, и рекламата гарантирана, и нови поръчки обезпечени. Други, които също не преживяват мъченията на компромиса, са фанатиците. За разлика от търговците те не знаят разликата и искрено вярват, че снегът е зелен, а тревата бяла. Но фанатиците писатели у нас се броят на пръсти. И все пак трябва да се каже, че докато фанатиците по цял свят обикновено страдат за своя фанатизъм, нашите родни фанатици са богато възнаградени.

И така, когато говоря за компромиса, за постоянното индивидуално усилие да се съчетаят по някакъв убедителен (или успокояващ) начин външните идеологически изисквания с вътрешните художествени или нравствени норми, аз разбирам творческата трагедия на писатели като Емилиян Станев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Генчо Стоев, Ивайло Петров, на поети като Стефан Цанев, Любомир Левчев, Павел Матев, Андрей Германов, на критици като Любен Тенев, Ефрем Каранфилов, Пенчо Данчев, Тончо Жечев и много други. Нарочно посочвам най-популярни имена, макар в тяхното отношение към компромиса да има огромни разлики. Едни от тях са приели компромиса като неизбежна необходимост и са се примирили с него, въпреки че бунтът на съзнанието е останал в някаква постоянна, латентна форма. Острата в началото болка от чувството за виновност се е превърнала в нещо като болка на хронически ревматизъм. Други от тях продължават да се борят при всеки компромис, продължават да вярват, че ще дойде време, когато не ще бъде нужно да правят компромиси. А трети просто са се изхитрили и се опитват да заобиколят компромисите, без да разбират, че самото заобикаляне на компромиса е от само себе си вече компромис. Заобикалянето се състои в избягване на пряка конфронтация с действителността и пренасяне на нещата било в историята, било в бъдещето.

Нека сега за нагледност да си представим един измислен съвременен български поет или писател, да го наречем Иванов, и да проследим участието на компромиса в неговата работа. Да приемем, че Иванов е талантлив писател, със самочувствието, че има какво да каже на хората от своето време и знае как да го каже. Да допуснем също, че литературата е единствената му професия и че той се прехранва с това, което пише. Освен това той е съобразителен, практичен, работлив и със здраво чувство за реализъм. Талантът му изисква от него да бъде честен спрямо себе си и своето време. Той знае много добре какво иска да пише, има свой собствен обсег от интереси и вероятно изповядва някакви полумъгливи, полуфилософски, полуромантични убеждения. Като пряка или косвена рожба на българското село писателят Иванов е далече от голото абстрактно мислене на идеологическите философи, големите класови конфликти от индустриалната революция са му чужди, а лозунгът „Пролетарии от всички страни, съединявайте се“ за него няма никакво реално значение, защото той никога не е виждал и срещал истински пролетарии. Комунизма той си представя като нещо вероятно далечно и невероятно хубаво. В замяна на отсъствието на всички тия велики теоретични предпоставки писателят Иванов има здравото чувство, че живее в необикновена епоха, богата на противоречия и конфликти, и иска да опише нещата такива, каквито ги вижда и разбира. Човек може да изброи поне три или четири дузини днешни български писатели, чиято начална характеристика е близка до тази на нашия измислен Иванов.

Същевременно на него му е пределно ясно какво партията иска от писателите и литературата. Той знае, че социалистическият реализъм е евтин рекламно-пропаганден трик, който няма нищо общо със сериозната литература. Знае, че комунистическата партия по същество не желае изкуство, а чиста пропаганда, че едно произведение на изкуството се приема и оценява само дотолкова, доколкото служи на тесните делнични нужди на партийната агитация. Той има също пълна представа за организираното направляване на изкуството и литературата, за купищата решения и постановления, за всевъзможните партийни, държавни или съюзни мероприятия, чрез които се цели да се заставят писателите да пишат само това и точно това, от което партията има нужда. Все едно дали е партиен член или безпартиен, Иванов, пишейки, трябва да се съобразява с идеологическите изисквания на партията. В края на краищата дори по простата причина, че партията е единственият му работодател, издател, печатар, редактор, книжар, критик… а понякога дори и единственият му читател. Независимо дали вярва, или не вярва на идеологията, писателят Иванов трябва да приеме нейното господствуващо значение, нейното най-реално присъствие. Отказът му да се съобразява с идеологията е равностоен на отказ от писателската професия. Иванов е достатъчно умен, за да види, че с няколко много редки изключения идеологията всъщност е неговото собствено отрицание, т.е. идеологията отрича правото му на независим, мислещ индивид, отрича правото му на свободен, самороден талант. Това, което идеологията иска от него, е да го превърне в още един (вероятно малко по-разнообразен, що се отнася до формата) глашатай, който да прибави своя глас към неспирния еднообразен речитатив на партийната пропаганда. Идеологията няма нужда от неговите човешки или писателски проникновения или откровения, тя не желае ровене и разкриване на сложните взаимоотношения на хора и действителност, тя гори с нажежено желязо всяка идея или индивидуално чувство, което може да постави под съмнение нейните постулати.

Тук искам да спра за малко разказа си за измисления български писател Иванов и във връзка с отношението на идеологията към изкуството в България да разкажа за едно истинско, красноречиво обяснение.

Няколко години преди да напусна България, във Върховния съд на народната република се разиграваше срамната история с делото на един приятел лекар, д-р Папурков, който, ужасен от меркантилността на съда, впоследствие избяга от България. Делото беше от частен характер, в по-нисшите инстанции то бе решено справедливо, но след пряка интервенция на Георги Трайков и земеделците Върховният съд пререши делото напълно обратно. Д-р Папурков беше син на легендарен българин, герой на съветската Октомврийска революция, Марин Папурков, който бе командувал военен окръг по време на гражданската война и днес има паметник в СССР. Близък приятел на неговия син беше героят на социалистическия труд, известната из цяла България Маруся Тодорова. И един ден, след остър разговор с председателя на Върховния съд Ангел Велев, двамата с Маруся решихме, че единственият опит да помогнем на общия ни приятел беше чрез Политбюро. По това време отговорен за съда в Политбюро беше Боян Българанов. Маруся се познаваше с него, тя беше и народен представител и бързо уреди среща. За Боян Българанов бях чувал много неща, но никога не бях го виждал отблизо. Той ни прие добре, беше вече запознат с въпросното дело и без никакви заобикалки, съвсем искрено ни каза, че за съжаление „земеделците ги вършат тия работи“ и че е много трудно човек да се разправя с тях. „Ако някой от нашите стоеше зад тази работа — каза той, — в 24 часа щях да го сложа на мястото му, но Георги Трайков е друга работа… политика.“ И Маруся, и аз разбрахме, че борбата беше загубена, когато Боян Българанов смени темата и заговори с мен за някои неща в нашата литература. Маруся бързаше да се върне във Варна и си отиде, а Българанов ме задържа за още три или четири часа. Трябва да кажа, че той ми направи силно впечатление, или поне по-силно от който и да е от неговите колеги в Политбюро. Той крачеше уморено около бюрото си, отиваше до прозорците, които, мисля, гледаха към площада и народната банка и говореше отсечено, по войнишки, сякаш се опитваше да се пребори с възрастта си. Понякога, изглежда, мислите и спомените му се струпваха накуп, той тръсваше глава, като че да ги постави в ред, и млъкваше, за да продължи точно от там, където бе спрял. Той отговаряше напълно на всички разкази и легенди за буйния, непримирим Боян Българанов, който сам неведнъж бе влизал в конфликт със собствената си партия. Но пред мене буйността и непримиримостта бяха по-скоро ехо от минали времена, което само в минути на раздразнение звучеше по-силно. В гласа му често звънваха неприкрита ирония и съжаление, че нещата не бяха такива, каквито той би искал да бъдат. И тъкмо тази ирония и съжаление ме поощриха за доста откровен разговор. През цялото време Българанов настояваше, че картината, гледана „отдолу“, без да се знае погледът „отгоре“, би била много заблуждаваща. Той ми каза, че изпитвал желанието да напише всичко, което знае, защото бил убеден, че щяло да помогне на много хора в България. Ние сменихме много теми, дори ми е трудно да си припомня този разговор в подробности, но когато заговорихме за състоянието на съвременната българска литература, аз си позволих да кажа, че с няколко изключения тя е всичко друго, но не изкуство. Почувствувах, че той внимателно се заслуша в това, което казах, и затова продължих да доказвам защо всъщност няма изкуство, за предпочитанието, което се дава на всяка евтина пропагандна шмекерия за сметка на проникновено разбиране на времето и живота. И тогава той се надигна и с остър, категоричен глас ми каза:

„А на тебе кой ти е казал, че ние имаме нужда от изкуство? Слушай, на нас не ни трябва Атина, а Спарта! Какво е Атина? Разврат на духа! Изкуството и културата винаги са били разврат на духа. Чрез тях човек се обособява като индивидуалност, откъсва се от континента, става остров, става малък център на света! Партията няма нужда от индивиди! На нас ни трябват войници, единна обща маса, колектив! А твоето изкуство не прави колектив…!“

Той повиши тон и цялата му реч се изсипа като градушка върху мене. Тогава внезапно аз видях партийния фанатик, за когото се говореше, че се е сражавал тайно на страната на генерал Маркос по време на гражданската война в Гърция. Той произнесе дълга тирада, която трябваше да ми покаже безспорното величие на Термопилите пред цялата атинска култура, пред цялото изкуство на древността. А точно аз бях писал в моите дневници, че цивилизацията нищо не дължи на Термопилите, на спартанците.

Мнозина партийни изкуствоведи и художествени капацитети биха се ужасили от простите, ясни и недвусмислени формулировки на Българанов, биха го посочили като пример на ограничено, догматично мислене или просто едностранчиво мнение. И все пак аз мисля, че той изрази истинското отношение на партията към изкуството много по-точно и честно, отколкото всички те, събрани заедно. Не е необходимо човек да търси други доказателства освен цялата хронология на партийното отношение към изкуството. То винаги е било утвърждаване на Спарта и отричане на Атина. Българанов беше великолепно прав, като каза, че чрез изкуството човек се обособява като индивидуалност. Той дори не направи усилие да говори за „наше“ и „чуждо“ изкуство, а съвсем прямо зачисли изкуството във вражеския лагер. Така че той знаеше какво е изкуство, когато каза, че то не прави колектив.

Малко е да кажа, че аз бях смаян да чуя от устата на третия човек в страната, че „ние нямаме нужда от изкуство“, защото и аз, като моя измислен писател Иванов, се опитвах да примиря непримирими врагове, да постигна компромис между безкомпромисни противници. Върнах се у дома силно разтърсен от този разговор, зад който се усмихваше мрачното лице на истината. Записах това, което бях чул, и впоследствие почти без промени вложих цялата тирада в устата на единия от двамата дърдорковци в пиесата ми „Атентат“. На представлението в Народния театър в София на 2-и юни 1969 година публиката бурно аплодира този пасаж, без да знае, че авторът му фактически беше член на Политбюро.

Припомням тази история, за да очертая най-ясно координатната система на писателското творчество в България. И ако нашият герой Иванов не е имал подобна откровена среща, то сигурно е имал достатъчно други поводи, които да му изяснят, че „ние нямаме нужда от изкуство“.

Но човекът иска да пише, иска да го печатат, иска да каже нещо на хората. Тогава какво? Остава му да се улови за твърде бледата надежда, че съвременните Спарта и Атина могат да се примирят, че интересите на идеологията и неговите собствени интереси биха могли някак да се съчетаят, така че и вълкът да е сит, и агнето да бъде цяло. Иванов знае, че няма да бъде никак лесно, че оттук нататък ще се води безспирна борба между него и идеологията кой кого да надхитри, и той си мисли, че в тази борба най-силното му оръжие е компромисът.

И така възниква първият въпрос: от къде до къде един писател може да бъде верен на себе си и от къде до къде трябва да отстъпи на идеологията?

За голям ужас на Иванов никой не може да му даде отговор на този въпрос. От идеологична гледна точка той не съществува. И следователно именно той, писателят, сам трябва да си намери отговора.

* * *

Ако трябва да степенувам средствата, с които Българската комунистическа партия си служи, за да владее изкуствата и литературата и да превива с огромен успех гръбнака на всеки творец, ще поставя на първо място две от тях: щедрото заплащане и автоцензурата. Мисля, че българската комунистическа идеология дължи голям паметник на онзи зъл гений, който измисли премахването на официалната цензура в България. Това е една от най-ярките демонстрации на черна далновидност, с която българските идеолози превъзхождат колегите си в СССР и другите комунистически страни. За какво ти трябва да цензурираш официално литературата, когато можеш да накараш всеки писател или журналист да се цензурира далеч по-строго, отколкото и най-строгият външен цензор би постигнал. Отгоре на всичко автоцензурата работи на три или четири сита. Писателят се самоцензурира, редакторът се самоцензурира, издателят се самоцензурира, съответно рекламата и критиката се самоцензурират. Ако едно от ситата пропусне нещо, няма начин другите да не го задържат. Магията става още по-смайваща, като се знае, че никое от ситата на автоцензурата не работи по инструкции, нито следва правилници, нито пък някъде е написано какво може и какво не може. Всичко това е оставено на свободно тълкуване от всяко отделно сито. Свободата в случая е правото да отгатнеш какво се иска от тебе, какво ти е позволено да кажеш и какво не. След като имаш свободата сам да осакатиш собственото си произведение, да измениш основния замисъл или да го напълниш с необходимата партийна бутафория. Моторът, който стои зад тази свобода, принадлежи на страха. Страха, че може да сбъркаш, че едно- или двегодишен труд може да отиде на вятъра, че с един замах можеш да сринеш цялото си положение, без да постигнеш какъвто и да е ефект. Страха, че можеш да се разделиш с щедрото заплащане, на което междувременно си свикнал.

Много пъти в разговор с колеги ние сме стигали до заключението, че можем само да завиждаме на страните, в които има официални цензори. Официалният цензор опростява цялата картина, като прави нещата ясни. Най-напред той е външно лице, той е противник, враг, с който писателят трябва да се пребори, а винаги е по-лесно да се бориш с друг човек, отколкото със себе си. След това официалният цензор се занимава само с крайния, завършения авторски продукт. При него произведението пристига в цялостна форма, докато автоцензорът е онзи, който не реже готовото произведение, а го осакатява още от самото начало, още преди раждането му, още с развитието на всеки образ, и твърде често авторът така обърква понятията, че не знае кой вътре в него е творецът, кой е цензорът. Докато с официалния цензор войната е открита, дейността на автоцензора е чисто подривна, саботажна, равна на предателство отвътре. Много пъти автоцензорът съумява да се представи за творец и съответно подривната си дейност за творчество. С официалния цензор човек може да има обяснения, да чуе позоваване на принципи или правилници, а при автоцензора нищо не е ясно. Всичко е догадки, които плуват в призрачна мъгла. Един автор винаги може да се опита да заобиколи или да излъже цензора. В последна сметка човек винаги може да вини и ненавижда официалния цензор, но не може да вини и ненавижда автоцензора, защото това е самият той.

Ето как с магически трик режимът сваля от себе си отговорността за осакатяването на литературата и изкуството и вежливо я предоставя на самите творци. Само в много редки случаи, когато ситата се прокъсат или прелеят, режимът бързо се намесва чрез свои агенти, които, разбира се, поемат отговорността върху себе си, за да спестят неудобствата на партията.

Спирачната система на автоцензурата започва да действува още при първия замисъл, още при пристъпването към каквато и да е идея и какъвто и да е сюжет. Или, ако се върнем сега при нашия измислен писател Иванов, ние ще видим колко неразривна е двойката творец-автоцензор. Именно автоцензорът е главният апостол на компромиса.

Първото, което писателят Иванов прави, е да опита да намери допирни точки с партийната идеология. Почти незабавно всичките му колеги се хвърлят към младежкия идеализъм и чистотата на комунистическите идеали от преди 40 или 50 години. Няма значение, че в страната на победилия социализъм нещата са завъртени на 180 градуса. Все пак там човек добива известна нравствена позиция, която му позволява да бъде съдник с някаква чиста съвест. Така Иванов приема партийния идеал от едно време за свой съвременен критерий и вярва, че и самата партия ще одобри този критерий, т.е. щом нещата са написани от чисти комунистически позиции, те трябва да бъдат приети. Ако хората са се борили, страдали и умирали в името на един по-справедлив, по-достоен и по-щастлив свят, тогава защо действителността да не бъде преценявана именно чрез техните идеали? И точно тук, когато писателят Иванов е стигнал до спасителното заключение, в играта се намесва автоцензорът Иванов. „Всичко това може — казва с ироничен глас той, — но само до известна степен! Ти не можеш да съдиш системата, режима, ръководството на партията и Съветския съюз. Ти можеш да прилагаш своя критерий само срещу отделни, малки хора, които не се отъждествяват със строя! Колкото по-добре запомниш това правило, толкова по-малко ядове ще имаш!“

Иванов не е глупав, за да не разбере, че автоцензорът е абсолютно прав. Целият опит на неговите колеги, всичко написано около него следва неизменно това правило — съди само отделни малки хора, които не се отъждествяват с режима, но никога самия режим. Иванов приема това предписание на автоцензора, като си казва, че все пак е по-добре да се опита да пише, отколкото да не прави нищо. Той сяда на бюрото си и започва. Нека за нагледност да приемем, че сюжетът на неговия роман е падането на покрива на металургичния завод „Ленин“, за който вече разказах. Анализирайки събрания материал и своя собствен житейски опит, Иванов стига до убеждението, че неговата тема е „Разрухата“ не на бетонните форми, а „Разрухата“ на обществото, че пукнатините в бетона символизират пукнатините в човешката и гражданската нравственост. Той вижда, че причината за събарянето на покрива не е в техническата грешка (колкото и важна да е тя), а в сбърканата структура на системата, която поощрява и развива липсата на чувството за отговорност. Той вижда например колко пагубно е въздействието на партийната върхушка с нейното суетно самодоволство, привилегиите, непрестанното нарушаване на законите, връзкаджийството, роднинщината, подлите задкулисни игри, назначаването на некадърници, смачкването на талантливи хора и т.н. Иванов стига до заключението, че почти зад всяко престъпление, зад всяко нехайство, провинение, порок неизбежно стои системата. Той е съгласен с казаното от един негов колега: „Всеки път, когато проследиш нишката на някакво безобразие, винаги стигаш до върха.“ И тук внезапно и силно се обажда автоцензорът: „Какво правиш ти? Каква книга пишеш? Кой ще ти издаде такава книга? Къде се намираш? Я се опомни!“

И Иванов се стряска. „Господи — казва си той, — къде наистина съм тръгнал с тези истини?! Кой има нужда от тях? Защо съм тръгнал да си пъхам ръцете в огъня? Я ги виж другите!“

Все пак той не желае да бъде като другите. Иска му се да я каже по някакъв начин тази истина, която е толкова очевидна. Иска му се даже от чиста суета да демонстрира, че е по-храбър и по-честен от другите. Но как? И пазарлъците започват. Какво би било, ако на групата отрицателни герои бъде противопоставен един силен, положителен герой. Няма значение, че такъв положителен герой не съществува, хората ще се досетят, че той е там, за да оправдае присъствието на отрицателните герои. Тогава и основната идея би могла да се преправи в същото направление. Вместо роман за разрухата защо да не бъде роман за изпитанието, през което преминава нашето поколение и което, разбира се, го за-калява. „Точно така! — съгласява се автоцензорът и добавя: — Но ти не можеш да имаш изпитание без героично начало. Изпитанията в литературата съществуват, за да правят от хората герои.“

Писателят Иванов навежда глава и с горчивина забелязва, че в неговата начална идея, която идва от самия живот, нямаше и помен от такъв героизъм. И ето, сега той трябва да раздели образите си според изискванията на щампата. Още една крачка, и злото се прехвърля върху гърба на отделните отрицателни герои, които го носят още от своето буржоазно минало, или пък са заслепени от идеологическата диверсия, или пък чисто и просто са заклети стари врагове… От първоначалния замисъл не остават много неща. Идеята, че злото произтича от корените на системата, от злоупотребата с властта, че е присъщо на отношенията на обществото — умира. Бетонът се е пропукал, защото шефът на отделението, което излива формите, е развратник и прахосник, който има нужда от пари и работи пет за четири, като гони само количеството. А той е такъв, защото миналото му е буржоазно и казват, че баба му била придворна дама на царицата… Все пак той е изолиран случай и отдавна е предизвикал подозрението на другаря „Нашия“. А последният е този, който ще се прояви при изпитанието и ще покаже, че здравите народни сили стоят непоколебимо зад партията… и т.н.…

Сега писателят Иванов вижда, че романът му тръгва в съвсем различна посока, че може би съвсем не е неговият роман. С приемането на идеологическата схема, на нейната щампа, се слага край на творческото търсене, няма проблеми, няма въпроси, всичко е ясно. Щастливият край на холивудските филми е абсолютно задължителен за социалистическия реализъм. Автоцензорът потрива самодоволно ръце. „В този си вид романът ще мине тип-топ и може дори награда да получи.“

И той е прав. Романът минава през останалите сита на автоцензурата и дори получава награда. Дузина критици го хвалят най-вече заради гражданската му честност, за това, че бил поставил „пръста в раната“. И когато писателят Иванов приеме комплиментите и наградите, той внезапно си помисля, че всъщност може би наистина е написал това, което е искал да напише, че фактически не е правил никакъв компромис и че романа си го бива. Що се отнася до истинската случка с падането на покрива, той сега открива, че тя не е типична за времето и страната, че сама за себе си е интересна, но едва ли има това обществено значение, което той е предполагал. А пък образите, които е създал? Той бързо приема, че макар положителният му герой да не е реалистичен, сигурно съществува в живота. Но дори и да не съществуват такива положителни герои, хубаво е да ги има в литературата за пример и подражание.

Веднъж написал романа такъв, какъвто партията и идеологията го искат, писателят Иванов се опитва страстно да се убеди, че не е изменил на себе си, че романът му отразява истината.

Така стигаме до втората главна изява на компромиса — нежеланието да се вижда действителността такава, каквато е, или с други думи съзнателно бягство на българските писатели от живота. Вече много пъти разказах и показах колко неосведомени са българските писатели по отношение живота на народа. Веднъж създали своите измислици за него, веднъж насилили се да повярват в тях, те се пазят като дявол от тамян от всичко, което може да ги опровергае. И затова те рядко напускат тесния кръг на 900-те метра, за които говорих. Вземете който искате от по-известните български писатели и още на първата страница вие ще го хванете в непознаване на действителността и нейните проблеми. За огромния процент от писателите това е напълно съзнателно незнание. И тъй като разрешеният от автоцензурата свят на измислицата е много тесен и еднообразен, повечето от писателските манекени толкова си приличат един на друг, че като че ли разликата между тях е само в имената. Аз поне не мога да направя някаква разлика между героите на Богомил Райнов, Павел Вежинов, Андрей Гуляшки — като че ли всички те са вадени от един и същ калъп.

Може да се каже, че самият процес на написването на една творба преминава не под властта на писателя, а под властта на автоцензора. Почти нито един български писател не би могъл да повтори известните думи на Толстой, че неговите литературни герои преставали да се подчиняват на волята му и всеки тръгвал по свой път. Но такава Толстоевска грешка българските писатели не допускат, защото техните герои са марионетки в ръцете на вечно уплашения, вечно съобразяващия се угодник — автоцензора.

Компромисът при написването има и други форми. Не е рядко явление, ако писателят наистина задълбае в собствената си искреност, отиде малко по-далече от 900-те метра и приближи самострелящите устройства на литературната граница, т.е. напише нещо, което автоцензорът не одобрява, тогава за компенсация на следващата страница се излива истински коленопреклонен химн.

Ако неочаквано „врагът“ се окаже силен и обаятелен образ (всеки писател обича да описва враговете, защото са по-живи и по-интересни), то той трябва непременно да се сплеска по някакъв унизителен начин или да му се лепне накрая позорно петно. Схемата задължава нормални хора да не мразят партията, а само убийци, развратници, комарджии, долни и порочни типове (справка Борис Морев в романа „Тютюн“), в най-добрия случай маниаци. Ако положителният герой според схемата трябва да блести от чистота и непорочност, отрицателният трябва да тъне в кал и нищета. И двамата герои са равностойни измишльотини.

Компромисът на писатели като нашия Иванов е особено очевиден при подбора на темите и сюжетите. Тук инстинктът на страха се превръща в силен инстинкт на угодничеството. Каква тема се търси на партийния пазар? Какво чествуване приближава? Ленин? Георги Димитров? Септемврийското въстание? Октомврийската революция? Ноемврийската конституция? Маса писатели се заемат със сюжети, които са безкрайно далече от техните авторски интереси, от техните писателски натюрели. При това сюжети, към които те чистосърдечно се отнасят с презрение. Всеки, който познава писателските интереси например на Любен Станев, никога не ще може да приеме факта, че именно Любен Станев написа книга за… Суворовското училище… и друга за… Георги Димитров. Едва ли може да се намери по-абсурдно съчетание между писател и сюжет. Авторът на „Студен дом“ е и автор на книга за малките кадети. Аз самият трудно мога да обясня участието ми в написването на телевизионната серия „На всеки километър“. Цялата тази полугероическа лимонада (като изключим образа на Гешев) ми беше по-далечна, отколкото ако пишех роман за рудниците на цар Соломон. Вместо да спре погледа си на действителността, която го заобикаля, талантливият ми колега Георги Величков се захвана да пише за миналото, което нито помни, нито знае, нито пък го интересува. Йордан Радичков ходи в Сибир и написа книга, която е толкова далеч от другите му произведения, колкото Калиманица от Якутск.

Много писатели пишат на „трудова тематика“, без да са видели отблизо работници или строители, без да са помирисали действителността на предприятия, строежи или мини. Всеки от тях е пожертвувал кръга на собствените си интереси, за да изпълнява чужда нему обществена поръчка, която, сполучлива или не, ще се плати. Много от произведенията на историческа тема не са нищо друго освен компромисно бягство от истинската тема. При нормални обстоятелства въпросните писатели едва ли някога биха се захванали да пресъздават дванадесетия век.

Компромисът взема дейно участие при подбора на формата. Автоцензорът се намесва активно срещу формалистичното експериментиране, срещу търсенето на нови и непознати форми. Защото новата форма плаши партийните идеолози, понякога сама за себе си тя звучи иносказателно.

Разбира се, всички ние имахме своите най-обосновани оправдания. Колко често човек можеше да чуе: „Абе изчуках това за малко пари, та да мога да седна да си пиша моето…“ Но за съжаление „моето“ никога не се появяваше на бял свят. Друго популярно оправдание беше: „Виж какво, едно за тях, едно за мен, така сме се разбрали.“ Бедата беше, че май нямаше разлика между това „за тях“ и това „за мене“.

Всичко беше такава каша от искреност и неискреност, от хитрост и наивност, от лъжи и самоизмами, че когато някой полугласно се самоотричаше от това, което бе написал, човек не знаеше да вярва или да не вярва, толкова повече че сам би изповядал същите грехове.

* * *

На Боровец вали сняг. Тази вечер в голямата луксозна вила на артистите сме само неколцина души. През този отвратителен сезон — края на февруари-март, домът е почти празен, а вечерите са тихи и самотни. Шумните нашественици от софийския артистичен свят са изчезнали. Те ще се появят в събота или неделя, а дотогава тишината, красотата и кухнята на бай Георги Ашингер са наши. Това трябва да е зимата на 1963, или 1964, или 1965, или 1966, или следващата… всички зими ние бяхме там. Може би не точно по същото време, може би не толкова дълго, може би не точно по същия начин. Огънят в камината на големия хол, застлан с тъмнозелено кадифе, буйно гори. Моят магнетофон е някъде на пода. Тромпетът на Луис Амстронг придружава пращенето на горящите борини, чиито пламъци играят по лицата ни. Лампите сме угасили. Светлината на огъня ни дарява с чувството за естественост и близост. Ние сме налягали по пода и в тишината сякаш се опитваме да доловим нещо ново, непознато и мистериозно, което знаем, че приближава и ще дойде, за да промени тази картина. Вляво от мене е прострял дългите си крака Цветан Стоянов, един от най-приятните гласове, които съм чул през живота си; може би най-начетеният, най-ерудираният от всички ни, с остро критично око и със старанието да вижда нещата прожектирани върху световния хоризонт. По силата на компромиса той ще напише няколко „криминалета“, ще напише една много мизерна книга-фейлетон за „невъзвращенците“, после ще дойде в Лондон да ме види и ще ми каже: „Всичко е въпрос на избор. Ти си избрал тук, аз съм избрал там. Не ми се сърди. Мисля, че се разбираме… Все пак аз не вярвам, че ти ще пропишеш за англичаните.“ После ще го изпратя на гара „Виктория“, ще се целунем… и наскоро след това той ще умре от апендисит. Може би единственият истински европеец в интелектуална София… До него, свил колене, е Любо Левчев, приятелят, с когото се открихме на едно четене в Ловеч, който вярва, че комунизмът има нужда преди всичко от честност, който ще бъде близък и обичан приятел, докато по някакъв абсурдно нелогичен начин ще се откаже от честността и с пламнали бузи ще се впусне в бясна кариера, ще се превърне в точно това, което там, на Боровец, най ненавиждаше, ще напише по вестниците, че Солженицин е белогвардейска отрепка, и аз ще му отговоря с открито писмо, за да му кажа каква е разликата между поета и кмета. Поезията му също ще се промени. Гръмотевичният патос на истините за времето ще изчезне, за да отстъпи на празни високопарни декларации, плод на прозрачна конюнктурщина… Зад него в странно мълчание е потънал Константин Павлов, който сякаш предчувствува, че скоро ще напусне тази компания. На една среща у Радичков той остро и непримиримо ще обвини всички от неговото поколение в евтино флиртуване с позата на бодри и несъгласни и ще тръшне вратата след себе си, после ще му отхвърлят всички стихове и дълго време името му не ще бъде споменавано никъде, той ще се ожени, ще има дете, ще се изолира от всички и ще се опита да намери утеха в алкохола… Един ден той ще ме заведе в Курило, за да ми покаже селската къща, в която се е родил и чиято предизвикателна беднота сякаш е предопределила предизвикателната безкомпромисност на Коцето… После студенти и ученици из страната ще ме питат дали съм виждал Константин Павлов, дали го познавам. Петер Юхас в Будапеща и Волфганг Кьопе в Източен Берлин ще ми кажа?, че ако времето в България е родило само един поет, той е именно Константин Павлов… От другата страна е Христо Ганев, за когото Вородот казваше, че когато Христо веднъж влязъл във Военния клуб, всички генерали станали на крака… Партизанинът, сценаристът, кинорежисьорът, чиято безкомпромисност ще го изхвърли отвсякъде, когото партия и режим многократно ще се опитат да купят, да привлекат, да сплашат, да накажат, но никой не ще успее да го превие, той ще бъде един от неколцината, които ще откажат да гласуват резолюцията за Солженицин и ще бъде изключен от хора като Левчев. Христо, който ще настоява за правото си да казва точно това, което мисли… и да подозира всекиго от нас в долен конформизъм… До него е замисленото детско лице на най-близкия ми приятел по това време Стефан Цанев, който заради непокорството си дълго време ще стои без работа, после чудесният Желю Мандаджиев ще го вземе в сатирата за драматург, Държавна сигурност ще разпилее набора на поемите му за Съветския съюз и македонската поема, двамата ще мечтаем да иде на работа в Чехия (но тогава ще закрият Чехия), а ние ще напишем заедно пиеса, която няма да се играе, и либретото за оперета „Зиг-Заг“, която няма да се появи на сцена. Той ще напише великолепната пиеса „Процесът срещу богомилите“, която ще бъде отхвърлена отвсякъде, накрая ще го изгонят от Сатиричния театър и той ще бъде последното близко лице, което ще видя в последната си минута на българска територия. После ще ми напише кратко писмо да се върна, докато един по-късен ден аз ще си помисля, че новата му поема за Петър, който се отрекъл от Христос, се отнася до мене…

Но това време на Боровец е друго време. Ние знаем, че сме различни, но искаме да вярваме, че нещо голямо и трайно ни свързва. Трябва да минат години, за да кажем, че нещо голямо и трайно ни е разделяло. Главното, което всеки от нас има в живота си, е писането. А главното в писането е правдата. Почти всичко написано от нас е свързано по някакъв начин с правдата, макар че всеки я разбира по своему. Но тъкмо откликвайки на делничните или годишните неправди, прахосвайки енергията си с гняв и възмущение, ние (поне аз така мисля) не забелязваме, че именно грозните ръце на неправдата дирижират нашите мисли и чувства, че ние сме подведени да бдим зорко за онова, което става на повърхността на живота, и да не виждаме нищо повече. Колко жестоко е правилото, че борбата срещу нещо постепенно те кара да приличаш на него. Нашето разбиране за компромиса се отнася изключително за правдата и неправдата, но то не се разпростира върху въпроса как да се живее или върху въпроса да познаваш себе си. Всичко, което ние мислим и вършим, е отклик все пак на обществената поръчка и малко или много е далече от същността на нещата. В същото време ние искаме да пишем по някакъв нов начин, да се домогнем до нови, неразкрити стойности, да подирим нови пътища, а чувството за самокритичност ни показва, че стоим на едно място, че сякаш не можем да се движим… Ние сме склонни да аплодираме всеки жест на доблест и честност във всяко литературно произведение, пренебрегвайки същността му. Една парлива епиграма или силна алегория, или остра подигравка с вожда на деня за нас са много повече от разбирането на живота на хората, от приближаването към работника или селянина, към действителните интереси на ония, които ни заобикалят. Народът жадува за истини, народът аплодира всеки път, когато блесне искрата на истината срещу безспирния поток за лъжите, и чудесно е, че има писатели, които откликват на тая жажда. Но обикновено този отклик е твърде мимолетен фойерверк, който не ще се превърне на трайна светлина за всички. Нашето отношение към правдата и неправдата има злободневен, анекдотичен характер и няма дълбоки корени, защото антиконформизмът ни е все пак отражение на конформизма, а последният е твърде плитък. Някой чувствува това и казва: „Да се бориш срещу стояндаскаловци е толкова унизително, колкото и да си с тях.“

Нашият начин на антиконюнктурно мислене по същество е съобразяван и направляван от конюнктурата. Дори в известна степен е използуване на конюнктурата. Доста по-късно аз ще разбера, че истинският път започва с отхвърлянето и на едното, и на другото. Все пак нашият речник е техният речник, нашите интереси граничат с техните интереси. Отгоре на всичко трябва да се прибави и фактът, че ние принадлежим към кастата. И както и да се опитваме да погледнем нещата по друг начин, по принцип погледът е от нивото на кастата. Дори когато говорим и пишем за работници и селяни, когато ги караме да произнасят едни или други думи, те не са истински техни думи, те са наши, на неколцина интелектуалци, легнали край камина в луксозна кастова вила. Евтушенко е най-близкият приятел на Стефан Цанев. А от всички съветски поети аз най-много не мога да понасям Евтушенко. Тъкмо защото той е идеалният представител на псевдоактуалност, на псевдосъвременност, на псевдочестност, на псевдогероизъм. Той е антиконформисткият конформист. Или както казваше Пешо Камилата: „На тоя билетчето му печели и от двете страни.“

И Коцето, и Христо, и Стефан, и мнозина други са далече от Евтушенковата оперета, но в едно отношение се приближават към него — нежеланието да видят нещата отвъд делничната обществена картина, нежеланието да признаят, че не могат да отъждествяват себе си с Човека на времето, и че този Човек или Българин съществува независимо от тях, различен и чужд. Че в своите делници той може да се приближава към тях, но в епохата, във века той стои като планина, пълна със свои тайни и свой живот…

Колко пъти съм откривал, че опитът ми да опиша действителността такава, каквато я виждам, е завършвал с повърхностна регистрация на повърхностни събития и образи. Колко пъти съм се улавял в безсилие да проумея нещата на друго ниво, отвъд очевидното, делничното. И съм долавял с нервно неудобство, че целият ми поглед, позицията ми са изпортени поначало… и че ме е страх да ги променя.

Пак в някои от тези дни на Боровец, може би като отговор на чувството за обреченост, като чисто интелигентска реакция срещу компромисното мислене, проникнало дълбоко в мен и другите, аз пиша серия есета, които съм посветил на Стефан Цанев. И в едно от тях съм се опитал да изразя най-ясно нашата трагедия на компромиса. Есето се казва „ПОРЪЧКАТА“ и го цитирам дословно:

„Поръчаха ли ти нещо ново? Изпълни ли всички предишни поръчки? Ще приемеш ли още една?“

Ти се усмихваш над усмивката си. Ти си ироничен над иронията си. Откакто свят светува, винаги е имало поръчки. Всекиму е поръчвано. Навсякъде се работи главно по поръчка. На много места се и живее по поръчка.

Поръчката, това е искането, идващо отвън. Заявката на обществото, на обстоятелствата, на събитията, на властта. Заявка, която произтича от външни интереси и не се съобразява с твоите интереси. И тъй като ти си изпълнителен, добросъвестен жител на тази планета, ти изпълняваш тези поръчки, макар те да поглъщат огромна част от твоето време и твоята енергия.

Така с всеки изминат ден ти правиш все по-малко неща, които са органично твои, раждат се в тебе, узряват в тебе, носят твоята кръв, отразяват твоя образ, представляват естествените въпроси и отговори на личността ти, започват и свършват в тебе, имат и нямат стойност за другите.

Все по-често ти се занимаваш с неща, които са ти напълно чужди, които не те интересуват. Откликваш на събития, които нямат нищо общо с тебе. Възприемаш чужд език и чужди отношения. И постепенно потъваш в реката на обезличаването, на неусетното, принудително отказване от себе си. Защото поръчките на обществото идват да изгонят твоите собствени поръчки. Интересите на обществото заместват твоите интереси. Ти съзнаваш това, ти искаш да се спасиш, искаш да поръчваш сам на себе си, да прекратиш монопола на външната поръчка, да бъдеш свободен работодател и свободен работник. Но как? Поръчката отвън има оловната сила на закон. Поръчката отвътре е като моментна искра на подтик.

Чувството ти за компромис те води до стари хитрости. Ти внезапно си казваш: „А защо поръчката отвън да не бъде повод да изразя себе си?“ Което означава, тя да стане фактически твоя собствена поръчка. С други думи, ти искаш да налееш в чуждата форма на чуждата поръчка твое собствено съдържание. Искаш просто да използуваш тяхната хартия, техния печат, техните корици, тяхното заглавие, дори тяхната тема, за да изразиш себе си…

Ала старата хитрост издъхва тук. Бедата е, че в момента, когато тяхната поръчка стане наистина твоя собствена поръчка, тя вече не е тяхна поръчка. Следователно те не ще я приемат, и разбира се, не ще я платят.

Затова ти пак се връщаш обратно и работиш техните поръчки с надеждата, че един ден ще можеш да бъдеш толкова независим, че ще започнеш да работиш само собствените си поръчки.

Но дали тогава ще има някаква разлика между твоята и чуждата поръчка?

Това есе и другите почти всяка вечер аз чета на Стефан. И не подозирам, че всичко, което ще последва в живота на всички нас, ще бъде точно потвърждение на правилото за поръчката.

Но от височината на Боровец, от чистотата на снега и въздуха, от хубостта на природата всичко изглежда измамно оптимистично. Ние говорим за времето, когато ще можем да започнем да пишем като хората. Ние чакаме с вярата на Шишмановски българи да дойде това време, за да бъдем най-после себе си.

И тогава някой хладно казва:

„А когато това време дойде, ще можем ли?“