Георги Марков
Задочни репортажи за България (58)

ВЕЛИКДЕН КРАЙ „АЛЕКСАНДЪР НЕВСКИ“

Вечерта на Велика събота. Приятели се изтърсват у дома и предлагат да отидем на площад „Александър Невски“, за да видим дали нещо ще се случи. Нито един от нас не изглежда религиозен и намерението ни е продиктувано от чисто любопитство, плюс може би тайното желание да подразним органите на властта.

„На бас, че тази година ще има много свят! — казва Цветан и добавя. — Тая глупост, дето я изработиха миналата година, сега ще докара пет пъти повече хора!“

Всички знаем за произшествието, което бе станало в самата църква „Александър Невски“ по време на миналогодишната великденска служба. Инициативата принадлежеше на някакъв новоиздигнал се партиен или милиционерски шеф, който се бил уплашил от нарастващия брой млади хора, стекли се в църквата. Според други слухове идеята за покушение срещу великденската служба излязла от Съветското посолство, от чиито прозорци масовото стичане на народ към църквата изглеждало като явна антисъветска демонстрация. Тогава по линия на Държавна сигурност бил формиран нещо като щурмов отряд от комсомолски активисти, главно студенти, които специално били обучени в хулиганско поведение. Те влезли в църквата и с викове, смях, подигравки, блъскане и обиждане на присъствуващите граждани целели да разстроят самата служба. Връх на изстъплението им било, когато обсипали свещениците с яйца и разни други предмети и предизвикали сбивания с богомолците. Така или иначе, целта им била постигната. Патриархът повикал милицията, която вече напълно готова чакала по околните улички. И, разбира се, нахлулите милиционери арестували огромен брой млади хора и ги натикали в камионетките. Час по-късно комсомолските хулигани си отишли спокойно по домовете, а напълно невинни младежи били подложени на яко обработване, за да не посмеят втори път да стъпят на великденска служба. Но в резултат на тази най-груба провокация, организирана от режима срещу църквата, се стигна до последствия, които недвусмислено показаха колко предвидливо всичко това е било планирано. Властта обяви, че църквата имала нужда от нейната защита и че по време на големи църковни служби като великденската богомолците в църквата трябва да бъдат допускани само със специални пропуски, издавани само на доказани християни. Бе забранено да се дават пропуски изобщо на млади хора, като че християнската религия можеше да се изповядва само от граждани над 70 години. Беше наистина странно човек да слуша, че милицията категоризира злосторниците на великденската служба като политически неопределени „младежи хулигани“, когато това бяха нейни собствени агенти провокатори. Впоследствие студенти от софийския университет в разговори на четири очи признаха пред мен как са били организирани, за да вземат участие във великденската акция на площад „Александър Невски“.

Не може да има съмнение, че тази акция има ефекта на бумеранг и по-късно от тези разни партийни среди се чуваше, че това е било квадратна милиционерска глупост. Още на другия ден започна масов прилив към църквите из цяла София. Слухът за това, което бе станало в „Александър Невски“, предизвика всеобщо възмущение и дори разпали отдавна загаснали религиозни чувства. Мисля, че от гледна точка на религията не би могло да има по-желателно събитие, което да възвърне вниманието на хората към църквата. До тази провокация българските граждани в огромното си мнозинство гледаха на християнската религия по-скоро като на кръвна традиция, отколкото като на източник на вяра. Прекалено много страшни и, жестоки неща бяха минали през главите им, за да оставят вярата им неразклатена. Според мен религиозният фанатизъм и изобщо фанатизмът никога не е бил част от българския народен характер. Ако човек погледне църковните борби от миналия век, ще види, че те не са били толкова стремеж към установяване на по-близък контакт с Бога, колкото израз на борбата за независимост.

И аз си мисля, че точно същата картина можеше да се наблюдава в България век по-късно. Все повече и повече хора започнаха да влизат в църквите не толкова като израз на християнска вяра, колкото като израз на желанието да покажат своята независимост от атеистичните канони на режима. Но вече влезли в църквите, хората откриваха внезапно мистичната привлекателност на един свят, където човек може да намери уединение от грозния шум на делничния живот. Като че атмосферата на църквата с полумрака, светлината на свещите и красиво повяхналите образи на светците, с нестройния църковен хор и речитатива на свещеника приканваха към смирение и вглъбеност. Хората откриваха, че маймунските крясъци на живота отвън им бяха отнели тихата красота на вглъбяването, чрез което човек дири истината за себе си и своя живот. Спомням си какво впечатление направи църквата на една известна партийна другарка, когато двамата от любопитство влязохме по време на служба. Свещеникът четеше осемнайсетата глава от Евангелието на Матея и каза:

„Тогава Петър дойде при него и каза, Господи, колко пъти трябва да прощавам на моя брат, който греши спрямо мен? До седем пъти? И Исус се обърна към него и му каза, аз не ти казах до седем пъти, но до седемдесет пъти по седем.“

Тези думи втресоха моята позната. Тя излезе навън силно развълнувана и повтаряше: „А защо аз не мога да простя дори един път!“

По-късно тази именно партийна другарка стана редовен посетител на църквата, което бе изтълкувано от близките й като интелигентски каприз.

Така че, погледнато по-дълбоко, провокацията навръх Великден не беше без своите основания. След безмилостната сталинска зима, когато цяла България представляваше гробищно мъртвило, интересът към църквата започна да се възражда. И в началото на шейсетте години все повече млади хора започнаха да ходят на църква. Баба ми и нейните връстнички от махалата се ядосваха една неделя, че от млади не могли да си намерят удобно място в църквата. Но това беше по-скоро израз на тяхното задоволство, че младите ходеха на църква. Аз лично знам няколко случая на хора с комунистически убеждения, които някак напълно неочаквано се обърнаха към религията, като че търсеха жизнено важен отговор именно от нея. Никога няма да забравя, когато една нощ, разхождайки се по булевард „Ленин“ с един от тези другари, той внезапно ме запита какво точно е искал да каже Паскал, когато е писал, че без Бога човек е абсолютен самотник. Ако този гражданин ми беше предложил участие в конспирация за събаряне на властта, по-малко бих се изненадал. Моето учудване беше още по-голямо, когато той говори надълго за връзката между Бог и Смисъл и Бог и Любов.

Всеки може да си представи, че ако един убеден и начетен марксист можеше да обърне очи към църквата, то какво би било отношението на масата хора, които не бяха обвързани здраво с идеологически догми. Все повече хора из страната започнаха да прибягват до църквата за най-тържествените и най-важни моменти в техния живот — кръщаването, сватбата, погребението. Може би това съвпадна донякъде с официално провежданата вече линия на укрепване на националното съзнание, зад която, разбира се, стояха точно обратните цели. Започна да става даже и модно да се ходи на църква и да се прибягва до услугите на свещениците. Едно от доказателствата за този процес бе силният култ към иконите — не само като материална скъпоценност, но и като израз на фаталистично религиозно чувство. В продължение на цяло десетилетие софийската интелигенция ограбваше или купуваше иконите, на всяка местна църквица или параклис. Твърде малко са онези софийски интелектуалци днес, които нямат по домовете си окачени скъпи или редки икони. Друго доказателство беше религиозната музика. Плочите с руски и български литургии и църковни пения бяха търсени далеч повече от най-модните плочи естрадна музика. По-късно църковната музика на хора на „Александър Невски“ и особено изпълненията на хора „Йоан Кукузел“ бяха едни от най-популярните из цялата страна. Ние се събирахме на такива вечери за слушане на църковна музика. Виждал съм мои приятели да тръпнат под звуците на „Достойно ест“ и да шепнат:

„Това е България! Истинската! Вечната!“

И това бяха духът и атмосферата, които трябваше да бъдат ударени с великденската провокация на организираните комсомолци хулигани.

Часът е единайсет, когато ние паркираме колите на улица „Аксаков“ и цялата компания се отправяме по „Цар Шишман“ към площада пред паметника на Цар Освободител. Вечерта е много приятна, топла, почти лятна. Навред гъмжи от народ, който се стича по посока на „Александър Невски“, и всичко изглежда с повишено настроение, празнично. Но едва навлезли в площада пред Народното събрание, ние виждаме милиционерския кордон, който прегражда пътя към църквата и пропуска само редки граждани, които размахват някакви бели листове. Разбрахме, че великденската служба тази вечер ще бъде само с покани.

„Ами за какво са тия покани? Как може да се ходи на църква с покани!“ — ядосва се някаква жена до нас.

Милиционерският лейтенант, който е шефът на кордона, се усмихва и казва: „Патриархо го е страх от верващите!“

Пред кордона се насъбира голяма тълпа, всред която разпознавам двама известни български кинорежисьори с жените си, няколко журналисти и театрални звезди, всред които се мярка познатата френска барета на Вили Цанков. Огромното мнозинство от хората наоколо са млади, между двайсет и трийсет години. Повечето от половината може би са жени. С нарастването на тълпата около кордона започва да се надига все по-голям шум. Друг милиционерски началник с голям чин, подполковник или полковник, минава покрай нас и с висок глас казва:

— Граждани, защо не си отидете! Религиозният празник не е за млади хора! Тия, които трябва да присъствуват, са поканени!

— Искаме да гледаме! — вика някой.

— Ти вярваш ли в Бога? — пита офицерът и сам отговаря. — Не вярваш! Тогава за какво си дошъл? Да правиш само калабалък! Граждани, да оставим религията за религиозните!

— Аз съм религиозен, другарю… — вика всред притисналата се тълпа някакъв възрастен човечец.

— Къде ти е поканата тогава? — пита той.

— Нямам покана… Не знаех, че трябвало покани… — и старецът си проправя път към милиционерския началник. Той трябва да е някъде около осемдесетте и се движи с голямо затруднение. Всички наоколо за миг притихват.

— Моля ви, пуснете ме! — казва старецът, като гледа умолително на всички страни, сякаш от нас зависи пускането му.

И сега тълпата се намесва. Отвсякъде се чуват гласове:

— Защо не го пуснете, другарю началник! Пуснете го човека! Виждате го какъв е! Пуснете го!

Милиционерският началник се двоуми, но все пак, изглежда, съобразява възможността да направи сделка с цялата тълпа:

— Добре — казва той. — Ще го пусна, но при едно условие: че вие ще се оттеглите зад паметника. Ако искате да стоите, стойте на тротоара! Съгласни ли сте!

— Дадено бе, мой човек! — вика някой — Само пусни стареца да иде на черква!

Драговолно и с повишен дух ние, повече от няколкостотин души, се оттегляме назад, а милиционерският началник пропуска стареца, който, накуцвайки, се отдалечава по посока на „Александър Невски“. Нямаме никакви шансове да се доберем дотам. Но никой не си отива. Хората стоят и сякаш стават все повече и повече. Някой предлага да се опитаме да минем от другата страна, откъм Художествената академия, даже да използуваме вратата на академията и да минем през вратата на игрището за баскетбол, което гледа точно срещу църквата. Уви, и този план пропада, защото милицията съобразително е блокирала вратата на академията. И точно когато се мотаем заедно с друга огромна тълпа между зданието на политехниката и това на академията, внезапно настъпва истинска тупурдия. Милиционерите, които стоят срещу нас, изведнъж се втурват наляво, по посока на пространството пред градинката срещу ректората. В далечината виждам, че там става някаква схватка. И после — човек да не вярва на очите си. Повече от двайсетина милиционери панически бягат през площада, следвани от група разярени момчета, едно от които размахва дърво. Чуват се пронизителни милиционерски свирки. Иззад църквата, откъм улица „11 август“, се втурва цяла рота милиционери, които се опитват да преградят пътя на бягащите си другари. После бързо дофучават няколко големи милиционерски камионетки. От другата страна на църквата става нещо, което не виждам. Оказва се, че десетина хлапета от Коньовица или „Хаджи Димитър“ влезли в кавга с кордона и когато милиционери се опитали да задържат едно от тях, другите се хвърлили напред и започнал бой. В суматохата хлапаците на бърза ръка набили милиционерите, които в голямата си част били страхливи и неопитни в такива боксови мачове. Приятел по-късно ми разказа как цялата тълпа там ревяла от възторг, като гледала как милиционерските фуражки хвърчали във въздуха. След това значително по-малобройната милиция била обърната в бягство, което аз и всички около мен видяха. Едва ли мога да забравя някога тая сцена на панически бягащи изплашени милиционери.

Крясъци, писъци и викове внезапно раздират атмосферата около църквата. Един от моите приятели дръпва жена си и казва страхливо:

„Да бягаме, защото тук ще става нещо голямо!“

Нищо не става. Многобройната милиция, която се появява на площада, бързо ликвидира инцидента. Виждаме милиционерите да мъкнат с ритници и удари горките хлапаци и да ги натикват в колите. После ги откарват Господ знае къде. Но в резултат на цялата суматоха кордоните, заобикалящи целия площад, са изчезнали и тълпите отвред нахлуват към църквата. Всичко наоколо се задръства с народ и никаква милиция не може да го върне обратно.

„Горките момчета — казват хората около мене. — Сега ще има да видят едно възкресение!“

Когато камбаните удрят, успявам да се покача на една пейка и виждам около себе си море от народ. И сега следва нещо невероятно. Хиляди хора измъкват отнякъде свещи и започват да ги палят. Някой бутва свещ и в моите ръце. В миг виждам чудно море от свещи, които осветяват човешките лица отдолу, като им придават неестествена изразителност. Навред хора се целуват, около мен се чукат с яйца и се чува почти нестихващо:

— Христос воскресе!

— Воистина воскресе!

Може би поради инцидента, който разтърси всички, може би поради тежкия и тържествен звън на камбаните цялата атмосфера ми изглежда силно приповдигната, някак бурно-тържествена. Струва ми се, че в този миг тълпата е готова за нова и много по-голяма експлозия.

Но никой не я предизвиква. Милицията безшумно се е оттеглила и ние бавно се понасяме с течението към улица „Раковски“. На пейките срещу паметника на Вазов виждам Йордан Радичков и Дико Фучеджиев с жените си. Дико шеговито се опитва да угаси моята свещ и измънква, че дошли да погледат и че бил изненадан, когато открил толкова много познати и приятели на площада.

— За какво са дошли, да ги пита човек! — казва той.

— Ами да погледат! — казвам аз.

После някой ни казва, че от интерес обиколил с кола между 10 и 12 часа дузина квартални църкви и навсякъде било препълнено с местен народ.

— Имам чувството — казва Цветан, — че хората търсят в църквата това, което не могат да намерят извън нея!