Георги Марков
Задочни репортажи за България (82)

АЗ БЯХ ТЕ

С професор Гочо Гочев се движим по „Раковска“ край градинката срещу Военния театър. Денят е слънчев, много приятен за разходка и ние имаме намерение да вървим чак до Орловия мост и говорим за това-онова. Отнякъде срещу нас се появява другарят М., когото и двамата добре познаваме. Той беше директор на важен културен институт, но преди около седмица най-неочаквано бе освободен от длъжност. Както назначаването му, така и уволняването му бяха неразбираеми за нас, простосмъртните, прищевки на съдбата. Като ни вижда, М. се спуска към нас, по-точно към мен и с драматичен жест ме повежда встрани за облекчение на Гочо, който не би бил много щастлив в негова компания.

„Брат — обръща се към мен М. с глас, в който и възмущението, и отчаянието са най-искрени, — кажи ми светът нормален ли е, или нещо става?“

Той внезапно се дръпва от мен, поглежда ме от разстояние от главата до петите, сякаш да се увери в моята самоличност, и отново ме улавя под ръка. Той е артистична натура и тези физически действия са пряк израз на силни изживявания. М. е толкова погълнат от себе си, че не забелязва хората, които се спират да ни гледат.

„Брат! Това умът ми не може да го побере! — извиква той и продължава: — Защо? От къде на къде? На какво основание? Как така?…“

При всеки въпрос той отмята силно главата си назад и въпросително се втренчва в мен.

„Знаеш ли… — гласът му започва от ниско, за да набере голяма драматична инерция — през цялото време, докато аз бях директор, не съм направил нито една крачка, без ТЕ да ми кажат, не съм отронил нито една думичка, без ТЕ да ми я кажат, не съм извършил нищичко, без ТЕ да ми го кажат… АЗ БЯХ ТЕ!“

Той произнася последните думи почти с вик, заковава се на място и остава така няколко дълги секунди, за да подчертае значението на казаното. След това разперва ръце с обърнати към небето длани и почти като в „Многострадална Геновева“ казва:

„Защо тогава ме снеха?… Защо? Защо?“