Георги Марков
Задочни репортажи за България (17)

МОЯТ ЧОВЕК

Някъде през 1968 година на улица „Славянска“ в София ме срещна популярният актьор и режисьор от Сатиричния театър Нейчо Попов, сега покойник. Той беше много угрижен, защото трябваше да постави съвременна българска комедия за театралния преглед през следващата 1969 година, а всичките му идеи бяха отхвърлени. Всеки може да си представи, че най-трудният жанр в българската литература днес е съвременната сатира.

— Имаш ли нещо предвид? — попита ме той. Аз се засмях и казах:

— Ако намериш една връзка, за да извадим паспорт на един приятел, аз ще ти напиша пиеса за връзките!

— Имаш ли сюжета поне? — попита ме той скептично.

— Сюжетът е направо от живота! По-хубаво не можеш да го измислиш! — отвърнах аз и му разказах следната истинска история:

При нас, в предприятието, където работех, беше назначен един млад, току-що завършил инженер. Беше добър мой приятел от политехниката. Както се полага на млад специалист без връзки и ходатайство, той зае съвсем незначително място, в опашката на фабричната йерархия — стана началник на отделение, което се състоеше само от трима души. Там той тихо и мълчаливо престоя около шест месеца до деня, който съдбата сякаш бе отредила, за да подиграе и него, и нас, и системата. Беше ни съобщено, че фабриката щеше да бъде посетена от самия министър на леката промишленост, който тогава беше Станка Цекова. Намирахме се още в сталинската епоха и министърът беше за нас, простосмъртните, нещо като полубожество. Затова всичко живо във фабриката се хвърли да мие и чисти и помещенията и машините лъснаха както никога преди. На работниците бяха раздадени нови работни дрехи, цветя и лозунги се появиха навсякъде и дори спряхме едно от неприятно миризливите ни производства, за да не разваля атмосферата по време на посещението. Станка Цекова пристигна с голяма свита от всевъзможни началници. Тя беше средна на ръст, възпълна, с къс врат и едра глава. Едното й око имаше някакъв дефект, който придаваше на лицето й израз на войнствена суровост, и затова тя ми напомняше повече на маршал Кутузов, както го е описал Толстой. Тя облече бяла престилка и придружена от свитата, която по неписани закони вървеше на почетно разстояние отзад, тръгна из района. Трябва да кажа, че това беше внушително зрелище и всички гледаха на министъра с пълно страхопочитание. Всичко вървеше гладко и без инциденти за голямо удоволствие на нашия директор. Постепенно шествието стигна до едно най-отдалечено малко помещение, което се заемаше от отделението на моя приятел, инженер Иванов. Тримата работници и той явно не очакваха министърът до посети и тях и се мотаеха около своите машини, когато ние се появихме. Но минавайки покрай тях, министърът внезапно се спря, обърна се към инженер Иванов и се провикна:

— Я! Какво правиш тук ти?

Повече от очевидно тя го познаваше отнякъде. Той обаче се смути леко и каза:

— Ами… работя, другарю министър.

— Виж ти! Аз пък да не знам! — каза оживено Станка Цекова-и сякаш цялата суровост на лицето й беше изчезнала. — Как са вашите? — попита го тя.

— Ами… карат я горе-долу… — отвърна със същото неудобство инженер Иванов.

— Ще кажеш на баща ти, че съм му много сърдита! Ами цял век да не се обадите, брей! Щом е така, и аз няма да се обаждам! — това беше някаква добродушна закана за сръдня.

— Ще им кажа, другарю министър! — мънкаше моят приятел.

Тя тръгна да отмине, но се спря за момент и каза:

— Ами ти, като си на работа тук, защо не прескочиш при мен да си по говорим! Ела някой следобед, моето момче!

Тя го потупа по бузите и величествено отмина. Всички погледи до един бяха отправени към бедния мой приятел, който стоеше в пълно недоумение. Едва гостите изчезнаха и ние го заобиколихме:

— Значи така, леля ми — министър, а пък ние се правим на балами! — викаше му един от колегите.

— И на мен да не кажеш даже! — сърдех се аз.

— Не бе, братчета — повтаряше горкият Иванов. — Тя се припозна, бе! Нищо общо нямам с нея!

— Хайде, разправяй ги на старата ми шапка!

— Честна дума! Тя се припозна. Че аз, ако имах леля министър, тук ли щях да работя, бе! После погледни… тя е от Габрово, а пък ние сме софиянци… възрастна жена, паметта…

Абсолютно никой не му повярва на обяснението. Убеждението на всички беше, че инженер Иванов умишлено бе постъпил на това „долно“ място, за да може да разбере всички тайни на фабриката. Следващият, който дойде при нас, беше заместник-директорът, изчервен, заекващ, неестествено обезпокоен.

— Ами защо не кажеш! Че може ли така! Ние просто не знаехме… та тук ли щяхме да те сложим! — повтаряше той.

— Но другарю… — опитваше се чистосърдечно и глупаво да обясни недоразумението Иванов — тя се припозна…

— Знаем, знаем колко си скромен… знаем, че не искаш да ползуваш никакви връзки, всичко това ние го знаем — продължаваше онзи.

И оттук нататък нещата започнаха да се развиват в посоката на Гоголевия „Ревизор“. Инженер Иванов моментално бе преместен на хубава синекурна длъжност, стана завеждащ техническия прогрес и се превърна в нещо като нашия малък принц. Почти всички и от всички посоки го бомбардираха с внимание. В твърде откровен и трезв разговор той ми разказа и доказа, че няма нищо общо с министъра, че това беше просто елементарно припознаване, че родителите му никога не бяха и чули за такъв високопоставен роднина. Но от друга страна, като че всички около него имаха нужда да вярват, че той е „човекът на министъра“. Животът му на обикновен редови инженер драстично се измени. Ръководството на фабриката реши да се възползува от връзката му и всеки път, когато възникнеше някаква трудност с министерството, ние изпращахме инженер Иванов да ни оправя. И тъй като това беше производство и нещата трябваше в края на краищата да бъдат разрешени или уредени, резултатът беше, че всички вярвахме в изключителната заслуга на Иванов. Бяхме убедени, че ако не беше той, щяхме да имаме големи спънки и неприятности. От друга страна, вероятно началниците от министерството също знаеха коя беше леля му и ни правеха улеснения. Но така или иначе, през цялото това време инженер Иванов никога не се срещна с министъра, нито пък потърси нейната пряка помощ, защото нямаше никаква нужда от нея. Предостатъчно беше, че всички си мислеха за връзката им. А в самата фабрика той беше подложен на истински атаки от всички страни за всевъзможни лични проблеми. Работници искаха от него да им действува за жилища, нашата секретарка го, натискаше да й ходатайствува за софийско жителство, друг някакъв колега го молеше да вкара сина му в университета, искаха намесата му за съдебни дела, за натиск пред милицията, за всевъзможни услуги. И разбира се, всеки го заобикаляше с изключително внимание. В стола готвачът му пращаше специална порция, дърводелците му направиха някакъв подарък, мнозина настояваха непрестанно да го черпят, че даже и някакви по-хубави момичета започнаха да се увъртат около него. И макар че по същество той нищо не правеше, за да докаже предполагаемите си власт, връзки и влияние, всички намираха, че той в края на краищата им е помогнал. Бях свидетел на невероятно разрешение. На една от нашите работнички милицията бе задържала сина заради дребно хулиганство. Тя долетя в канцеларията при нас и се хвърли на врата на бедния Иванов:

— Ти баща, ти майка, обади им се по телефона!

— Че как да им се обадя! Кой ме знае там! — чудеше се и мънкаше, той.

— Знаят те, душице! Знаят те! Аз им казах: ще се обади другарят Иванов, племенникът на министъра.

— Ама разбери, аз не съм никакъв племенник на министъра! — настоя Иванов.

— Знам, душице, знам! Обади се! — и тя му тикаше слушалката в ръцете. Ще не ще, Иванов трябваше да се обади. И той, и аз бяхме смаяни, когато лейтенантът от другата страна поверително приятелски каза, че щом е за другаря Иванов, всичко ще се уреди…

— Казах ли ти! Казах ли ти! — викаше зарадваната майка. Иванов се изприщи от неудобство.

— На това трябва да се сложи някакъв край! — каза той.

Но край, уви, не можеше да се сложи. Толкова повече че само в продължение на шест месеца без никакви усилия той направи главоломна кариера, стана вторият човек във фабриката, пререждайки дузина по-старши от него. Впоследствие нервите му не издържаха и той се премести на друга работа, в просветното ведомство, като фактически скъса всякакви връзки с министерството на „леля си“.

В тази малка история се оглежда с поразителна документалност едно от най-типичните явления на нашия живот — връзкаджийството.

Въпреки моя песимизъм, че тази истинска история може да послужи за основа на пиеса, която да бъде разрешена за представяне, Нейчо Попов беше във възторг от нея. Той трябваше да мобилизира всичките си връзки, за да прокара тази пиеса за връзкаджийството. Така се роди сатиричната комедия „Аз бях той“, представена от Държавния сатиричен театър в София на 15 юни 1969 година, но това е друга тема.

Две са главните полета на обществената неправда и общественото безчестие у нас: привилегията и връзкаджийството. По-образно казано, те са двете ръце на негово величество „Моя човек“. Но ако привилегията се отнася само до известен брой хора, то в мътните вълни на връзкаджийството плува всяко живо същество у нас, което притежава инстинкт за самосъхранение. Жестока истина е, че без връзки в съвременна България вие сте обречената жертва на всекиго. И преди войната у нас, както и днес в много страни по света, хората ползуваха и ползуват разни „вуйчовци владици“ и всевъзможни връзки, с които се цели заобикалянето на нравствения критерий за справедливост. На почти всички европейски езици съществуват идиоматични изрази за действуване чрез връзки. Но едва ли някога и някъде връзкаджийството се е превръщало в постоянна болест на духа, ежеминутно осъзнавана необходимост, в нещо, по-насъщно от хляба и по-ценно от всякакви нравствени скрупули, както това е сега у нас. Бедата е, че не става въпрос за някакво масово психическо заболяване, а за житейска реалност, която сама, настойчиво е създала психическата лудост. Това следва от отсъствието на каквито и да са нравствени критерии, от отсъствието на какъв да е обективен морал. Хиляди граждани могат да свидетелствуват как връзките всекидневно ги ощетяват, ограбват, унижават, потискат. Хиляди великолепни ученици не могат да стигнат до университетите поради липса на връзки, защото ония, с връзките, вече са ги изместили. Зная за конкурсни изпити, където изпитните работи се подменят с безупречно подготвени работи, за да осигурят формалното предимство на протежетата, познавам завишаване на бележки или просто вулгарно пререждане без обяснения. Или да вземем друга област — назначенията. Може да сте голям специалист в дадена област и мястото ви да е в научен институт. Но вие никога няма да влезете там, докато не намерите връзки. Спомням си грозната история на млад учен, който трябваше да приеме да дели с директора на своя институт всичките си постижения и трудове, за да получи мястото на сътрудник. Никаква прилична служба с добра заплата у нас не се дава по право, поради способности или пък трудови заслуги. Всички добри длъжности се раздават по закона на връзкаджийството. Ако нямате „мой човек“, не се и опитвайте. Това е губене на време. Вземете трета област — снабдяването. Господ да ви е на помощ, ако нямате връзки с ония, които могат да сложат нещо под тезгяха за вас. Искате ли да си купите кола, без да чакате? Искате ли място за вила? Искате ли дървен материал? Искате ли хладилник? Искате ли… каквото и да искате… Всичко минава през „моя човек“. Още не познавам случай някой да е получил жилище, без „моя човек“ да действува. Или четвърта област — паспортите за пътувания в чужбина, които са изключителен монопол на „моя човек“. Мога тържествено да кажа, че до ден днешен не съм срещнал гражданин, който да е получил паспорт просто без никакви връзки. Веднъж исках да отида до Унгария. Бях пътувал много пъти преди това и на запад, и на изток и реших този път да не звъня никому по телефона, а просто да чакам като обикновен гражданин. Минаха три месеца без никакъв отговор. Трябваше да се обаждам на „моя човек“. Той намерил, че хората от паспортното извадили досието ми настрана и не взели никакво решение, защото никой не се обадил.

Но връзкаджийството у нас не е просто добросърдечна услуга на по-влиятелен вуйчо владика. То е, най-общо казано, взаимно услужване, което е напълно користно, защото води до взаимно заплашване. Главният закон на връзкаджийството е „ТИ НА МЕНЕ, АЗ НА ТЕБЕ“. Някой може да запита — но за чия сметка е всичко това? Разбира се, за сметка на ония онеправдани нещастници, които било нямат никакви връзки, било връзките им са съвсем слаби в сравнение с другите.

Тъкмо съществуването на това отвратително явление, подхранвано от най-високи места и превърнало се в неделима същност на режима, е едно от най-ярките доказателства за неговата човешка неморалност.